Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (34)

XXXIV

Те изминаха няколко мили по равния път през долината, а като стигнаха Уелбридж, завиха наляво край селото през големия мост от времето на Елизабет, който отчасти е причина и за името на селото^[1]. Точно зад него беше къщата, гдето младоженците бяха наели квартира. Външният й вид е добре познат на всички пътници в долината Фрум — едно време тя е била част от прекрасен замък и собственост, и седалище на някакъв д’Ърбървил, но след това полуразрушеният замък е бил превърнат във ферма.

— Добре дошла в едно от вашите имения! — каза Клер, помагайки й да слезе. Но почти веднага се разкая за шегата си — тя много приличаше на ирония.

Макар че бяха наели само две стаи, фермерът се беше възползувал от посещението им, за да отиде на гости на приятели за Нова година, и беше оставил една жена от съседна къща да им прислужва. Те се зарадваха, че всичко тук е на тяхно разположение. Имаха чувството, че за първи път се намират под свой собствен покрив.

Но Клер забеляза, че плесенясалото старо жилище действува малко потискащо на жена му. Когато каретата си отиде, те, водени от прислужницата, се качиха горе, за да си измият ръцете. На площадката на стълбата Тес се сепна и спря.

— Какво има? — запита той.

— Тези страшни жени — с усмивка отвърна тя. — Как ме изплашиха!

Той вдигна очи и видя два портрета в човешки ръст, вградени в зида. Всички, които са посещавали замъка, знаят, че това са портрети на жени на средна възраст от преди около двеста години. Който веднаж ги види, никога не може да ги забрави. Заострените черти, малките очи и глупавата усмивка на първата говорят за жестокост и вероломство. Гърбавият нос, големите зъби и дръзкият поглед на втората говорят за високомерие, стигащо до коравосърдечие. Погледите им те преследват дори и насън.

— Чии са тези портрети? — запита Клер прислужничката.

— Стари хора са ми разправяли, че са лейди от рода д’Ърбървил — някогашните владетели на тоя замък — отвърна тя. — Понеже са вградени в стената, няма как да се махнат.

Портретите направиха потискащо впечатление на Тес, още повече, че в техните груби черти без всякакво съмнение можеха да се открият сходства с нейните деликатни черти. Клер не каза нищо по това, само съжаляваше, че си е направил толкова труд да избере именно този дом за медения им месец. После влезе в стаята. Тъй като набързо бяха правили приготовленията за пристигането им, трябваше да си мият ръцете в един и същ леген. Клер докосна ръцете й под водата.

— Кои са моите пръсти и кои твоите? — запита той, поглеждайки я. — Така са се преплели!

— Те всички са твои — нежно отвърна тя, като се мъчеше да се покаже по-весела, отколкото беше всъщност. Той не беше огорчен, че в такъв ден тя е толкова замислена. Всяка разумна жена би изглеждала така. Но Тес знаеше, че е прекалила и се мъчеше да се развесели.

В този последен кратък следобед на годината слънцето беше така ниско, че грееше през един малък процеп и образуваше черта, прилична на белег от боя върху полата й. Слязоха да пият чай в старата трапезария — това беше първото им ядене сами. Те — или по-скоро той — се държаха съвсем детински; правеше му удоволствие да използува същата чиния за хляба с масло и дори да обира с устните си трохичките, полепнали по нейните устни. Той дори се чудеше защо тя не се забавлява от тези шеги.

Клер дълго я гледа мълчаливо, после като човек, който най-сетне взема решение как да изгради една трудна фраза, си помисли: „Тя е мила, моята Тес! Разбирам ли достатъчно ясно до каква степен и колко безвъзвратно това малко женско същество е обречено да дели с мен моите успехи и неуспехи, цялата моя съдба? Едва ли. Едва ли бих могъл да разбера, освен ако и аз бях жена. Това, което съм аз в света, това е и тя. Каквото стане с мен, това ще стане и с нея. Каквото аз не мога да бъда, това и тя не може да бъде. И мога ли някога да я пренебрегна или да я наскърбя, или дори да забравя да се грижа за нея? Боже, пази ме от такова престъпление!“

Продължиха да седят край масата с чая, очаквайки багажа си, който чифликчията беше обещал да изпрати, преди да се стъмни. Но започна да се мръква, багажа още го нямаше, а те не бяха донесли със себе си нищо, освен дрехите на гърба си. Когато слънцето си отиде, изчезна и спокойствието на зимния ден. Отвън започнаха да се зачуват звуци, напомнящи леко шумолене на коприна. Мирните жълти листа, нападали през есента, възкръснаха и се развълнуваха, безпомощно се завъртяха и чукаха по капаците. Скоро започна да вали.

— Оня петел позна, че времето ще се развали — каза Клер.

Прислужницата си беше отишла да спи в къщи, но върху масата беше оставила свещи и те сега ги запалиха. Пламъците им се удължаваха по посока на камината.

— В тия стари къщи има такова течение! — продължи Ейнджъл, поглеждайки към пламъците и към разтопения восък, който се плъзгаше по свещите. Чудно, къде ли се бави тоя багаж? Нямаме дори четка и гребен.

— Не зная — разсеяно отвърна тя.

— Тес, ти тая вечер никак не си весела, никак не приличаш на себе си. Ония стари вещици на стълбището те разстроиха. Съжалявам, че те доведох тук. Кой знае дали всъщност наистина ме обичаш…

Той знаеше, че тя го обича и й каза това на шега, но тя беше така напрегната, че потрепери като ранено животно. Макар че се мъчеше да не заплаче, една-две сълзи се появиха в очите й.

— Но аз само се пошегувах! — веднага се разкая той. — Зная, безпокоиш се за багажа. Не мога да разбера защо стария Джонатан още го няма. Вече е седем часът! А, ето го!

Някой почука на вратата и тъй като нямаше кой друг да отвори, излезе Клер. Той се върна в стаята с малко пакетче в ръка.

— Не беше Джонатан — каза той.

— Колко неприятно! — каза Тес.

Пакетчето бе донесъл специален пратеник, пристигнал в „Талботейз“ от Еминстър веднага след отпътуването на младоженците. Последвал ги дотук, тъй като му наредили да не го връчва на никого другиго. Клер го огледа на светлината. То беше дълго около един фут, зашито в сукно, запечатано с червен восък с печата на баща му и надписано от баща му за „мисис Ейнджъл Клер“.

— Това е малък сватбен подарък за тебе, Тес — каза той, подавайки й пакетчето. — Колко са внимателни!

Тес го пое леко възбудена.

— Мисля, че е по-добре ти да го отвориш, скъпи — каза тя, оглеждайки пакетчето. — Не ми се ще да чупя тези големи печати — имат такъв внушителен вид. Моля ти се, отвори го ти!

Той разтвори пакета. Вътре имаше касетка, обшита в сахтиян, а върху нея бележка и ключе. Бележката беше до Клер и гласеше:

Мили синко, може би си забравил, че при смъртта на кръстницата ти мисис Питни, когато още беше малък, тя — каквато си беше суетна — ми остави част от своите скъпоценности да ги пазя за жена ти, ако някога се ожениш, в знак на любов към теб и избраницата ти. Изпълних това поръчение и оттогава насам брилянтите стояха заключени в моята банка. Макар да чувствувам, че при дадените обстоятелства това е малко неуместно, виждаш, че съм задължен да предам вещите на жената, която сега има правото да ги ползува цял живот, и затова веднага ти ги изпращам. Според условията в завещанието на кръстницата ти те са, строго казано, семейни скъпоценности. Прилагам точния текст на клаузата, която се разпорежда с тях.

— Сега си спомням! — каза Клер. — Съвсем бях забравил!

Той отключи касетката, тя съдържаше една огърлица с висящо украшение, гривни и обеци, както и някои други малки бижута.

Отначало Тес се страхуваше да ги докосне; после, когато Клер ги извади от касетката, очите й блеснаха за момент почти така силно, както скъпоценните камъни.

— Мои ли са? — недоверчиво запита тя.

— Да, разбира се — отвърна ой.

Той погледна към огъня в камината. Спомни си как, когато беше петнадесетгодишно момче, кръстницата му, жена на скуайр^[2] — единствения богат човек, с когото някога беше влизал в допир, — твърдо вярваше в неговото бъдеще и му беше предсказала блестяща кариера. А щом кариерата му щеше да е такава, напълно естествено беше тия изящни украшения да бъдат запазени за жена му и за жените на нейните синове. Сега те блестяха малко иронично. „А защо пък?“ — се запита той. Кръстницата му беше направила това от суета, а ако от едната страна на уравнението има суета, защо да няма и от другата? Неговата жена беше една д’Ърбървил. На коя друга биха прилягали по-добре, отколкото на нея?

И той възторжено извика:

— Тес, сложи ги! — и се обърна да й помогне.

Но сякаш по вълшебен начин тя вече ги беше сложила — и колието, и обеците, и гривните — всичко!

— Само че роклята не подхожда, Тес — каза Клер. — За такива брилянти трябваше да бъде с ниско деколте.

— Така ли? — попита Тес.

— Да — отвърна той.

Той й показа как да подгъне горния ръб на корсажа, за да заприлича малко на вечерна рокля; и когато тя направи това и украшението на огърлицата увисна върху нежната й бяла шия — така както трябваше, — той се отдръпна, за да я огледа.

— Господи! — каза Клер. — Колко си красива!

Както всеки знае, „красивите пера правят и птиците красиви“. Докато в скромното си облекло дори една хубава селска девойка мъчно ще направи силно впечатление на минувача, ако тя се облече според модата и прибегне до помощта на изкуството, както светските жени, изведнаж ще стане ослепително красива; от друга страна, красавицата на среднощния бал често би изглеждала жалка, ако й навлечете работна селска рокля и в мрачен ден я пратите на нива с ряпа. Никога досега той не си беше представял колко изящни са лицето и фигурата на Тес.

— О, само да се появиш на някой бал! — извика той. — Но не, не, скъпа! Знаеш ли, че аз най-много те обичам с твоята шапчица и с памучна рокля. Да, с тях те обичам повече, отколкото с тези украшения, макар че толкова ти отиват.

Тес знаеше, че прави силно впечатление и това я развълнува, но не я направи щастлива.

— Ще ги сваля — каза тя, — да не ме види Джонатан. Не ми отиват, нали? Вероятно ще трябва да ги продадем?

— Да ги продадем ли? Никога! Това значи да нарушим волята на покойната. Подръж ги още няколко минути.

След като си помисли, тя охотно се съгласи. Имаше да му казва някои неща и скъпоценностите може би щяха да помогнат. Тя отново седна край масата, както си беше накичена с брилянтите, и те пак започнаха да гадаят къде ли би могъл да бъде Джонатан с багажа. Бяха му налели чаша бира да го посрещнат, но от дългото чакане пяната й съвсем бе спаднала.

Вечерята им бе приготвена на една масичка отстрани и те скоро започнаха да се хранят. Още не бяха свършили, когато огънят в камината изведнаж лумна и кълбо пушек нахлу в стаята, сякаш някакъв гигант бе запушил за момент комина с ръка. Но това стана, защото някой беше отворил външната врата. Чуха тежки стъпки в коридора и Ейнджъл излезе.

— Чуках, но никой не ме чу — извини се Джонатан Кейл, това най-сетне беше той. — Валеше, та влязох. Донесох ви нещата.

— Много се радвам, но позакъсняхте…

— Хм, хм, хм… да… сър — гласът на Джонатан Кейл звучеше необичайно глухо, а по челото му край бръчките от старостта се бяха появили и бръчки на загриженост. Той продължи: — Следобед, след като си тръгнахте вие и вашата мисис — така трябва да я наричам сега, — в чифлика настъпи паника, за малко щеше да стане страшно нещастие. Нали помните как следобед пя петелът?

— Боже мой, какво…

— Някои го тълкуват по един начин, други — по друг, но, така или иначе, бедната малка Рети Придъл се опита да се удави.

— Какво! Сериозно ли? Но тя се сбогува с нас, както и другите.

— Да! Та, сър, когато вие и вашата мисис — по закона така трябва да й казвам, — когато вие двамата потеглихте, Рети и Мариан си сложиха шапчиците и излязоха и тъй като няма много работа, понеже е Нова година, всеки си прави, каквото си иска, и никой никому не обръща внимание. Отишли при Лю-Еверарт и пийнали по нещо, след това се добрали до трите пътя и там се разделили. Рети уж тръгнала за у дома през ливадите, а Мариан отишла в съседното село, където има още една кръчма. Никой нито чул, нито видял Рети, но ето че лодкарят, като се връщал в къщи, зърнал нещо на брега на голямото езеро — били шапчицата и шалът й сгънати. А нея намерил във водата. Той и още един човек я донесоха в къщи, мислейки, че е мъртва. Ала тя постепенно дойде на себе си.

Ейнджъл внезапно се сети, че Тес чува тази тъжна история и отиде да затвори вратата между коридора и антрето, което водеше за трапезарията. Но жена му беше наметнала шала си, беше излязла в антрето и сега слушаше разказа на Джонатан, а погледът й разсеяно разглеждаше багажа и блестящите капчици дъжд по него.

— И не само това — Мариан. Намерили я мъртво пияна във върбалака. Никой не я е виждал да се докосва до друго, освен бира, макар че от вида й личи, че обича да си пийва. Като че всички момичета са полудели!

— А Из?

— Из си е в къщи както винаги, но май че се сеща защо е станало това, тъй като няма никакво настроение, бедничката. Та, видите ли, сър, всичко това се случи, когато бяхме взели да прибираме в колата вещите ви и роклите на вашата мисис. Ето защо се забавих.

— Добре. А сега, Джонатан, моля ви, занесете багажа горе, изпийте чаша бира и побързайте да се върнете, в случай че имат нужда от вас.

Тес отново бе отишла в хола и седеше замислена, втренчила очи в огъня. Тя чу тежките стъпки на Джонатан Кейл нагоре-надолу по стълбите, докато носеше багажа, чу го да благодари за бирата, която съпругът й му поднесе, и за бакшиша. След това стъпките на Джонатан заглъхнаха зад вратата и колата му със скърцане се отдалечи.

Ейнджъл залости вратата с масивния дъбов лост, приближи се до огнището, застана зад Тес и притисна в длани бузите й. Той очакваше, че тя ще скочи весело и ще разопакова вещите си, за които бе толкова загрижена, но тъй като тя не стана, той седна до нея. В блясъка на огъня се губеше светлината на бледите и трептящи свещи, поставени на масата.

— Жалко, че чу тази тъжна история с момичетата — каза той. — Но няма защо да се тревожиш. Рети си е болезнено мрачна.

— Без никаква причина — каза Тес. — А тези, които имат причина, я крият и претендират, че всичко е наред.

Случката я накара да вземе решение. Тези девойки бяха простовати и невинни, а върху тях се беше стоварило нещастието на несподелената любов, те заслужаваха по-добра съдба. А тя заслужаваше по-лоша — и все пак Клер беше избрал нея! Грях беше да взема всичко, без нищо да плати. Тя ще плати, и то до последната стотинка, ще му разкаже всичко още сега. Окончателно се реши, докато гледаше в огъня, а Клер държеше ръката й.

Тлеещите дървета сега блестяха с неподвижна светлина и озаряваха стените на камината, лъснатата пиростия и старата крива месингова маша. Най-ярката светлина падаше върху долната страна на плочата над камината и върху краката на масата откъм огъня. Лицето и шията на Тес отразяваха същата топлина и всеки брилянт се превръщаше в Алдебаран или в Сириус, в съзвездие от бели, червени и зелени отблясъци, които променяха цвета си при всяко повдигане на гърдите й.

— Спомняш ли си какво си обещахме тази сутрин — да си разкажем прегрешенията! — внезапно каза той, виждайки, че тя още седи неподвижно. — Тогава може би говорехме на шега и за тебе сигурно това е оправдано, но за мен не бе леко да дам такова обещание. Искам да ти се изповядам, любима.

Тя прие това така неочаквано и така уместно предложение като намеса на провидението.

— Искаш да ми признаеш нещо ли? — бързо попита тя с нотка на радост и облекчение.

— Не очакваше, нали? Да — ти имаше много високо мнение за мен. А сега слушай… прислони към мен глава, защото искам да ми простиш, а не да се възмущаваш от мен, че не съм ти казал по-рано, както може би трябваше да направя.

Колко странно беше всичко това! Сякаш говореше неин двойник. Тя не каза нищо, а Клер продължи:

— Нищо не ти споменах, защото се страхувах да не те изгубя, скъпа моя, мое съкровище, моя диплома в живота, както бих могъл да те нарека. Брат ми взе дипломата си в колежа, а аз своята — във фермата „Талботейз“. Не посмях да рискувам, щях да ти кажа още преди месец, когато се съгласи да станеш моя, но не намерих сили. Помислих си, че може би ще ме оставиш. Отлагах го. После мислех да ти кажа вчера, да ти дам поне една възможност да се отървеш от мен, но не го направих. Не го направих и тази сутрин, когато на площадката ми предложи да си изповядаме грешките. Ето какъв грешник съм! Но сега трябва да го направя, като те виждам как седиш тук толкова сериозна. Не зная дали ще ми простиш…

— О, да! Сигурна съм!

— Надявам се, че ще ми простиш. Но почакай! Ти нищо не знаеш. Нека започна отначало. Макар бедният ми баща да се страхува, че убежденията ми навеки са ме погубили, аз вярвам в нравствеността не по-малко от теб, Тес. Едно време исках да поучавам хората и за мен беше голямо разочарование, когато разбрах, че не ще мога да стана свещеник. Възхищавах се от чистотата, макар че аз не можех да се похваля с нея, и мразех безнравствеността така, както я мразя и сега. Каквото и да мисли човек за вдъхновението отгоре, той не може да не се съгласи чистосърдечно с думите на апостол Павел: „Бъди сам пример — с думите си, с живота си, с милосърдието си, с духа си, с вярата си, с чистотата си.“ Това е единствената опора за нас, бедните смъртни. „Integer vitae“^[3] — казва един римски поет. Странно как мислите му съвпадат с тези на свети Павел:

Човекът без слабости, праведен, чист,

от мавърско копие нужда не чувствува…

Да, понякога човек е преизпълнен с добри намерения! И тъй като аз чувствувах всичко това така силно, ти ще разбереш какви угризения на съвестта предизвика у мен фактът, че въпреки намерението си да дам прекрасен пример на другите, самият аз паднах.

И той й разказа за оня период от живота си, за който вече споменахме — когато, разкъсван от съмнения и трудности в Лондон, като отломка, подхвърляна от вълните, в продължение на две денонощия се отдал на разврат с една непозната жена.

— За щастие скоро се опомних и разбрах безумието си — продължи той. — Без нищо да й кажа, се върнах в къщи. Оттогава никога не съм правил подобно нещо. Но чувствувах, че с теб ще трябва да бъда напълно откровен и честен, затова не можех да не ти разкажа тази история. Прощаваш ли ми?

Вместо отговор тя силно стисна ръката му.

— Тогава ще го забравим веднаж завинаги — то е толкова мъчително особено днес. Да говорим за нещо по-весело!

— О, Ейнджъл, аз почти се радвам… защото сега и ти можеш да ми простиш. Аз още не съм ти се изповядала. Аз също имам да ти се изповядвам — нали помниш, че ти казах?

— Да, спомням си. Хайде, започвай, малка грешнице!

— Ти се смееш, но моето прегрешение може би е толкова сериозно, колкото и твоето, ако не и по-лошо.

— Едва ли може да бъде по-лошо, скъпа моя.

— Да, о, да, не може! — Тя радостно скочи и се хвана за надеждата. — Не, не може да бъде по-сериозно! — извика тя. — Наистина не може, защото е същото като твоето! Сега ще ти разкажа!

И тя седна отново.

Ръцете им бяха сплетени както преди. Жарта осветяваше пепелта под решетката на камината като пясък в знойна пустиня. Наблюдавайки мрачното отражение на въглените върху лицата и ръцете им, върху снопчетата коса, спуснати над челото й, въображението би могло да си представи, че това е страшният съд. Светлината проникваше през кичурите коса и сякаш обгаряше нежната й кожа. Върху стената и тавана се открояваше огромната сянка на тялото й. Тя се наведе и брилянтите около шията й светнаха зловещо, като жабешки очи. Тес притисна чело в слепоочието на Ейнджъл и започна да му разказва историята за запознанството си с Алек д’Ърбървил и за последствията от него. Очите й бяха наведени надолу, тя шепнеше, но изговаряше думите твърдо.