Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (31)

XXXI

Още на следващия ден Тес изпрати бързо и много трогателно писмо до майка си. В края на седмицата се получи отговор, написан с несигурния старомоден почерк на Джоана Дърбифийлд.

 

Мила Тес, пиша ти тези няколко реда и се надявам, че ще те намеря в добро здраве. Благодарение на бога и аз съм добре. Мила Тес, баща ти и аз много се радваме, че наистина скоро ще се ожениш. Но що се отнася до твоя въпрос, Тес, между нас да си остане, ще ти кажа съвсем тайно, но много твърдо: в никакъв случай не му казвай нито дума за твоята по-раншна беда. Аз не разказах всичко на баща ти, нали го знаеш колко се гордее със своя благороден произход, а може и твоят жених да е такъв. Много жени — даже и между най-благородните в страната — на времето си са изпадали в беда, и защо да тръбиш наляво и надясно за твоята беда, щом другите не тръбят за техните? Никое момиче не би било толкова глупаво, още повече, че това се случи така отдавна и че вината съвсем не е твоя. И сто пъти да ме питаш, все същото ще ти казвам. Освен това трябва да имаш пред вид, че като те знам какво си дете и разправяш всичко, дето ти е на сърцето — такава си наивна! — накарах те да ми обещаеш никога с думи и дела да не издаваш тайната. Направих го за твое добро и като си тръгваше от къщи, ти тържествено ми го обеща. На баща ти не казах нищо нито по тоя въпрос, нито за сватбата ти, защото, какъвто си е простичък, ще го раздрънка по цялата енория.

Мила Тес, не падай духом, а ние ще ти изпратим за сватбата бъчонка ябълково вино, защото знаем, че към вас не се намира много и освен това тамошното е слабо и кисело. Засега толкова. Предай поздравите ни на твоя любим.

Твоя любеща те майка

ДЖ. ДЪРБИФИЙЛД

— О, мамо, мамо! — прошепна Тес.

Тя разбра как гъвкавият ум на мисис Дърбифийлд приема леко и най-печалните събития. Майка й не гледаше на живота като нея. Тъжната случка, споменът за която продължаваше да преследва Тес, беше за майка й само мимолетен инцидент. Но каквито и съображения да имаше, майка й може би й даваше добър съвет. Затова тя ще мълчи, щом заради щастието на любимия е най-добре да се мълчи.

След като получи тая поръка от единствения човек на света, който имаше някакво право да контролира действията й, Тес се успокои. Отговорността бе прехвърлена върху други рамене и за първи път след толкова много седмици на сърцето й олекна. Дните на късната есен от началото на октомври, когато даде съгласието си, бяха период, през който живееше в духовна възвишеност, граничеща с екстаз — такива чувства никога преди не бе изпитвала.

Любовта й към Клер беше почти неземна. Тя му се доверяваше всецяло и за нея той беше символ на съвършенството. Струваше й се, че той знае всичко, което един възпитател, философ и другар трябва да знае. Всяка негова физическа черта беше олицетворение на мъжествена красота, душата му бе душа на светец, а разумът му — разум на пророк. Възвишената й любов към него поддържаше достойнството й, тя имаше чувството, че носи корона. Страстната му любов към нея я караше да го боготвори. Понякога той улавяше погледа й — и нейните големи, бездънни очи го гледаха с такова благоговение, като че виждаха пред себе си някакво безсмъртно същество.

Тя прогони от главата си миналото, стъпка го и го угаси, както се гасят тлеещи и опасни въглени.

Тес не беше предполагала, че в своята любов към жените мъжете могат да бъдат така безкористни, така рицарски предани. Ейнджъл Клер далеч не бе това, за което тя го смяташе, но у него духовните качества наистина надделяваха над животинските. Той се владееше добре и не проявяваше никаква склонност към грубости. Макар че не беше студен по природа, той по-скоро беше разсъдлив, отколкото пламенен — повече приличаше на Шели, отколкото на Байрон. Можеше да обича отчаяно, но любовта му беше по-скоро духовна и платоническа — някакво капризно чувство, което ревниво предпазваше любимото му същество от самия него. Това изненадваше Тес и предизвикваше у нея възхищение, защото досегашният й малък опит в това отношение беше злощастен. Тогава първата й реакция бе възмущение от мъжете, а сега тя премина в другата крайност — превъзнасяне на Клер.

Те естествено се стремяха един към друг. Чистосърдечна и доверчива, Тес не криеше желанието си да бъде с него. Тя инстинктивно чувствуваше, че хитростите, които обикновено привличаха мъжете, могат да отблъснат този безупречен човек, след като му призна, че го обича, тъй като по самата си същност те бяха изкуствени.

Тя познаваше само селските обичаи, според които сгодените могат без стеснение да прекарват времето си заедно, когато са навън, и затова не чувствуваше неудобство. Но на Клер това му се струваше доста преждевременно, докато не разбра, че тя, както и другите обитатели на фермата го смятат за напълно естествено. И така през този октомври в прекрасните следобеди те скитаха по криволичещите пътечки из ливадите и покрай ромолещите поточета, преминавайки ту от едната, ту от другата им страна по малките дървени мостчета. Където и да бяха, шумоленето на някой малък яз долиташе до тях и се смесваше със собствения им шепот, а слънцето изпращаше полегатите си лъчи през равните ливади и обвиваше пейзажа със сияен прашец. Макар че цялата околност плуваше в светлина, в сенките на дърветата и плетовете се виждаше лека синя мъгла. Слънцето беше така ниско над хоризонта, а моравата така гладка, че сенките на Клер и Тес се простираха на цяла миля пред тях като два дълги пръста, сочещи напред — натам, където плодородната наносна почва опираше в полегатите склонове на долината.

Тук-там работеха мъже: беше време да се прочистят малките канали за зимното напояване и да се оправят бреговете им, оронени от кравите. Наносната почва, черна като смола, се беше образувала тук по времето, когато реката е заливала цялата долина. След това водата се беше оттекла и сега, отъпкана, пречистена и невероятно богата, тази почва беше източникът на цялото плодородие на ливадите, по които пасяха стадата.

Пред работниците Клер смело държеше ръката си около кръста и с вида на човек, който е свикнал да флиртува пред хората, макар че беше смутен не по-малко от нея. А тя, с разтворени устни, поглеждаше крадешком към работниците с вида на настръхнало животно.

— Ти не се срамуваш да показваш, че ме обичаш — радостно казваше тя.

— О, никак!

— Но ако до ушите на приятелите ти в Еминстър стигне, че се разхождаш с такава като мен, с обикновена доячка?…

— Най-очарователната от всички доячки!

— Може да им се накърни достойнството!

— Мила моя, как може една д’Ърбървил да накърни достойнството на един Клер! Твоят произход — това е най-големият ни коз и аз го пазя за ефект, когато се оженим и се сдобия с доказателства от пастор Трингам. Освен това моето бъдеще и без това не ще има нищо общо със семейството ми — то не ще засегне дори и повърхностно живота му. Ние ще напуснем този край на Англия — а може и Англия въобще — и тогава какво значение има как гледат тук хората на нас? Искаш да заминем, нали?

Тя отвръщаше само с кимане на глава — така силно я вълнуваше мисълта да обиколи целия свят с него, с този най-близък човек. От вълнение едва не й заглъхваха ушите като от шума на вълни, а очите й се насълзяваха. Тя слагаше ръка в неговата и те вървяха по-нататък, към едно място до моста, където отражението на слънцето в реката ги ослепяваше с блясъка на разтопен метал, макар че самото слънце беше скрито зад моста. Те заставаха неподвижно, а от гладката повърхност на водата се подаваха малки пухести главички и когато забелязваха, че смутителите на спокойствието им не са отминали, изчезваха отново. Тук, на брега на реката, Тес и Ейнджъл стояха, докато ги обгърне мъглата — по това време на годината тя падаше много рано и посипваше клепките на Тес и неговите вежди и коса с малки кристални капчици.

В неделя те се разхождаха по до късно — докато съвсем се стъмни. Някои от обитателите на чифлика, които също бяха излезли на разходка първата неделя вечер след сгодяването им, чуха нейните възторжени думи, които на места стигаха до екстаз, но бяха много далече, за да ги разберат. Те забелязаха как силното биене на сърцето й разкъсва думите й на срички, докато тя върви облегната на ръката му. Чуха и паузите на задоволство и от време на време краткия й смях, който сякаш окриляше душата й — смеха на жена, която е с любимия си, спечелен в борба с всички останали жени. Нищо в света не може да се сравни с този смях. Те забелязаха, че тя сякаш не стъпва, а подскача като птичка, която току-що е кацнала и още не е успяла да се спре.

Любовта й към Клер беше изпълнила цялото същество на Тес, тя я обгръщаше като фотосфера, сиянието й я караше да забрави миналите си мъки и я предпазваше от мрачните призраци, които непрестанно се опитваха да я докоснат — съмнение, страх, униние, безпокойство, срам. Тя знаеше, че като вълци те чакат отвън обграждащото я сияние, но повечето пъти сега се чувствуваше достатъчно силна да ги държи там в глад и подчинение.

Духът може да забрави, а в същото време разумът да си спомня. Тес се движеше, озарена от светлина, но знаеше, че тези призраци се спотайват в тъмнината и всеки ден може би се отдръпват по малко или приближават по малко.

Една вечер Тес и Клер трябваше да останат да пазят къщата, защото другите обитатели бяха излезли. Докато говореха, тя го погледна замислено и видя, че очите му я съзерцават с възхищение.

— Аз съм недостойна за теб! Да, недостойна съм! — избухна тя и скочи от ниското столче, сякаш изплашена от неговото преклонение пред нея и от собствената си радост, че е обичана.

Клер не разбра изцяло причината за нейното вълнение и каза:

— Не искам да говориш така, мила Тес! Достойнството на човека се крие не в умението му да спазва някои жалки условности на обществото, а в това да бъде верен, честен, справедлив, чист, хубав и с добро име — а ти си именно такава, моя Тес!

Тя се мъчеше да сподави плача, който напираше в гърлото й. Колко често изброяването на тези добродетели в черква беше свивало от болка младото й сърце и колко странно бе, че именно той ги изброява сега!

— Защо не остана и не се влюби в мен, когато аз… когато бях шестнайсетгодишна и живеех с малките си сестрички и братчета, а ти танцуваше на ливадата! О, защо, защо не го направи! — извика тя, като развълнувано чупеше ръце.

Ейнджъл започна да я успокоява и да я утешава, като си мислеше — и с право — какво нервно същество е тя и колко внимателен ще трябва да бъде с нея един ден, когато щастието й ще зависи единствено от него.

— Да, защо не останах! — каза той. — Точно това се питам и аз. Само да бях знаел! Но ти не трябва да съжаляваш така горчиво… Защо трябва да съжаляваш толкова?

С характерния си инстинкт на жена тя бързо се опита да изхитри:

— Сега твоето сърце щеше вече да ми е принадлежало четири години. Тогава не бих изгубила времето си както досега… и щастието ми щеше да бъде много по-дълго.

Така се терзаеше не зряла жена с тъмно минало, а простодушна девойка, още ненавършила двадесет и една години, която в дните на своята ранна младост бе попаднала в примка като птичка. За да се успокои, тя стана от малкото столче и излезе. Полите й закачиха столчето и го събориха.

Той продължи да седи до веселите пламъци на снопчето сурови ясенови пръчки, хвърлени върху решетката. Пръчките приятно пукаха, а от краищата им със свистене излизаха мехурчета дървесен сок. Когато се върна, тя беше съвсем спокойна.

— Не смяташ ли, че си малко капризна и сприхава, Тес? — добродушно запита той, като постави възглавничка на столчето й, а самият той седна на пейката до нея. — Исках да те питам нещо, а ти точно тогава избяга.

— Да, може би съм капризна — тихо каза Тес. Тя внезапно се приближи до него и сложи ръце върху рамото му. — Не, Ейнджъл, всъщност не съм, не съм капризна по природа. — И за да го увери в това, тя седна близо до него върху пейката и отпусна глава върху рамото му. — Какво искаше да ме питаш? Сигурна съм, че ще ти отговоря — смирено продължи тя.

— Ето какво: ти ме обичаш и се съгласи да се омъжиш за мен. Сега остава третият въпрос: кога ще се оженим?

— Приятно ми е и така.

— Но в началото на годината или много скоро след това аз трябва вече да помисля за самостоятелна работа. А преди да се забъркам в многобройните подробности на новата си работа, бих искал да съм си осигурил другар в живота.

— Да бъдем практични — скромно каза тя. — Няма ли да е по-добре да се оженим чак след като се устроиш. Макар че не мога да понеса мисълта да заминеш и да ме оставиш тук.

— Естествено, че не можеш и в такъв случай това не е най-доброто. Искам да ми помагаш всячески, и то още от самото начало. Кога ще се оженим, кажи? Защо не след две седмици?

— Не! — отвърна тя, ставайки сериозна. — Имам да мисля за толкова много неща.

— Но…

Той ласкаво я привлече към себе си.

Стана й страшно, като си помисли, че сватбата може да дойде толкова скоро, но преди да успеят да продължат разговора си, до пейката, на светлината на огнището, се появиха фермерът Крик, мисис Крик и две от доячките.

Тес отскочи като гумена топка и се изправи на крака, лицето й пламна, а очите й заблестяха на пламъка.

— Знаех, че така ще се случи, като седна близо до него! — раздразнено извика тя. — Казвах си: непременно ще влязат и ще ни хванат! Но аз всъщност не седях на коленете му, макар че може така да ви се е сторило!

— Слушай, ако не беше ни казала, сигурен съм, че на тая светлина никак нямаше да видим къде седиш — отвърна фермерът. Обръщайки се към жена си с тъпата физиономия на човек, който нищо не разбира от вълненията на любовта, той продължи: — Виждаш ли, Кристина, никога не трябва да смяташ, че другите предполагат нещо, когато те нищо не предполагат. О, не, никога не бих си помислил, нито пък забелязал къде е седнала, ако не ми беше казала — не съм такъв човек.

— Ние скоро ще се оженим — каза Клер с престорено спокойствие.

— Аааа, значи, такава била работата! Хубаво, много се радвам да го чуя, сър. От известно време си мислех, че така ще стане. Тя е много хубава, за да остане доячка — знаех си го още от първия ден, като я видях. Всеки мъж ще спечели, като я вземе и освен това ще стане прекрасна жена на един фермер-джентълмен — щом като е до него, управителят на фермата няма да може да му се качва на главата.

Междувременно Тес се измъкна. Тя беше смутена не толкова от нескопосните похвали на Крик, колкото от изражението на момичетата, които бяха с него.

След вечеря, когато се прибра в спалнята си, всички вече бяха там. Гореше свещ и девойките, облечени в белите си нощници, седяха на леглата и чакаха Тес като група отмъстителни привидения.

Но тя скоро разбра, че те не изпитват лоши чувства към нея. Приятелките й едва ли биха могли да сметнат за загуба нещо, което никога не са очаквали да получат. Те само замислено я съзерцаваха.

— Той ще се ожени за нея — прошепна Рети, като не отделяше очи от Тес. — По лицето й личи!

— Ти наистина ли ще се омъжиш за него? — запита Мариан.

— Да — каза Тес.

— Кога?

— Някой ден.

Те си помислиха, че Тес се опитва да отклони въпроса.

— Да… ще се ожени за него… за джентълмена! — повтори Из Хюет.

И трите девойки като омагьосани се измъкнаха боси от леглата си и заобиколиха Тес. Рети постави ръце върху раменете на Тес, сякаш за да разбере дали след станалото чудо приятелката й все още е от плът и кръв, а другите обгърнаха кръста й с ръце и я загледаха в лицето.

— Колко е чудно! Просто не мога да си го представя! — каза Из Хюет.

Мариан целуна Тес, после се отдръпна.

— Да! — прошепна тя.

— Това направи от любов към нея ли, или защото други устни са се докосвали там? — сухо я запита Из.

— Такова нещо въобще не ми е идвало на ума — простичко отвърна Мариан. — Само си мислех колко странно е, че именно тя ще му стане жена, а не някоя друга. Не говоря за нас, защото ние за това не сме и мислили… Само дето го обичахме! И все пак никоя друга в целия свят няма да се ожени за него! Не някаква лейди в коприни и атлаз, а такава като нас!

— Сигурни ли сте, че сега няма да ме намразите? — глухо запита Тес.

Те се наведоха към нея в белите си нощници и помълчаха, преди да отговорят, сякаш се надяваха очите й да им подскажат отговора.

— Не знам… не знам! — прошепна Рети Придъл. — Искам да те мразя, но не мога!

— И аз! — откликнаха Из и Мариан. — Не мога да я мразя, нещо ме спира!

— Той трябваше да се ожени за някоя от вас — продума Тес.

— А защо?

— Защото сте по-добри от мен.

— Ние по-добри от теб? — тихо и бавно прошепнаха момичетата. — Не, не, мила Тес!

— По-добри сте! — буйно каза тя. Изтръгвайки се внезапно от обятията им, тя избухна в истеричен плач и продължи да повтаря, склонила глава над скрина: — О, да, да, да!

Веднаж разплакала се, тя не можеше да се успокои.

— Трябваше да вземе някоя от вас! — извика тя. — Дори и сега трябва да го убедя! Вие ще сте му по-добри жени, отколкото… О, не знам какво говоря!

Те се приближиха и я прегърнаха, но тя продължи да се тресе от ридания.

— Дайте малко вода! — каза Мариан. — Бедната, ние я разплакахме!

Те нежно я отведоха до леглото й и започнаха горещо да я целуват.

— Ти си най-добрата за него — каза Мариан. — Повече приличаш на лейди и си по-учена от нас, особено след като той те научи толкова много неща. И ти трябва да се гордееш с това. Гордееш се, нали?

— Да — каза тя, — и ме е срам, че така се разревах.

Когато всички си легнаха и угасиха свещите, Мариан пошушна:

— Като му станеш жена, Тес, нали ще се сещаш за нас и за това как ти разправяхме, че го обичаме, и как се мъчехме да не те мразим, и как не те мразехме, защото не можехме, защото той теб избра, а ние никога не сме се надявали да избере нас?

Те не подозираха, че при тези думи нови солени парливи сълзи потекоха по възглавницата на Тес и че с туптящо сърце тя реши въпреки запрещението на майка си да разкаже цялата си история на Ейнджъл Клер. Сетне нека този, за когото живее и диша, да я намрази, ако ще, сетне нека майка й да я смята за глупачка, но не и да запази мълчание, което може би би било предателство спрямо него и грях спрямо приятелките й.