Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (7)

VII

В деня на заминаването Тес се събуди, преди да съмне — в последните мигове на нощта, когато в гората всичко спи, освен една гласовита птица, която пророчески пее с убеждението, че знае точния час на разсъмването, а всички останали пазят тишина, сякаш не по-малко убедени, че тя е сгрешила. До закуска девойката стоя в стаята си и приготви багажа си, а след това слезе, облечена във всекидневна рокля. Празничната рокля тя бе скътала грижливо в дървеното куфарче.

Майка й запротестира:

— Няма ли да се облечеш по-прилично, като отиваш при роднините си?

— Но нали ще работя — каза Тес.

— Е, да — каза мисис д’Ърбървил и поверително добави: — Отначало може би ще ти дадат някаква работа, колкото да се каже, че правиш нещо… но аз мисля, че ще постъпиш по-разумно, ако се подокараш.

— Хубаво. Ти най-добре знаеш — покорно се съгласи Тес.

За да угоди на майка си, тя се остави в ръцете на Джоана, като смирено каза:

— Прави, каквото искаш с мене, мамо.

Мисис Дърбифийлд изпадна във възторг от покорството на дъщеря си. Най-напред тя донесе голям леген и изми главата на Тес така старателно, че когато я избърса и среса, косата изглеждаше двойно повече. Върза я с широка розова панделка. След това облече Тес в бялата рокля, която девойката бе носила на разходката на клуба. Заедно с новата фризура тази широка, ефирна рокля придаваше на развиващата се фигура на Тес пълнота, която не отговаряше на възрастта й. Човек можеше да я вземе за жена, а тя бе почти дете.

— Чорапът ми е скъсан на петата — рече Тес.

— Дупките по чорапите нямат значение — те не се виждат. Като бях момиче, никой не ми гледаше петите, щом имах хубава шапка.

Външността на момичето изпълни майката с гордост и тя отстъпи назад, така както художникът се отдалечава от статива, за да огледа творението си.

— Трябва да се видиш! — извика тя. — Изглеждаш сто пъти по-хубава от оня ден.

Тъй като огледалото не бе достатъчно голямо, за да може Тес да се огледа цялата, мисис Дърбифийлд окачи отвън на прозореца черен плащ, както правеха всички селяни, когато се труфеха, и превърна стъклата в голям рефлектор. След това тя отиде при мъжа си, който седеше в стаята на долния етаж.

— Слушай, Дърбифийлд — възторжено каза тя. — Той не може да не се влюби в нея. Но каквото и да правиш, не разправяй много на Тес за неговата любов и за възможностите, които се откриват пред нея. Нали знаеш каква е особена! Току-виж, се настроила срещу него и още сега се откаже да отиде там. Ако всичко върви добре, ще трябва някак да се отплатим на оня свещеник от Стегфут Лейн, задето ни каза — милия, добър човечец!

Все пак, когато времето за прощаване с девойката наближи и възбудата от подреждането на тоалета попремина, в душата на Джоана Дърбифийлд проникна леко безпокойство. Това я накара да заяви, че ще изпрати дъщеря си донякъде — до мястото, където започваше стръмният склон на долината, водещ към външния свят. А там, на високото, щеше да чака двуколката, изпратена от Стоук д’Ърбървилови за Тес. Едно момче с ръчна количка беше вече закарало дървения й куфар на височината.

Като видяха, че майка им си слага шапката, децата шумно настояха да отидат с нея.

— Искаме да изпратим кака, която ще се омъжи за нашия богат братовчед и ще носи хубави дрехи.

— Стига — извика Тес, като се изчерви и бързо се обърна, — не искам да говорите повече за това! Мамо, как можа да напълниш главите им с такива глупости!

— Тес отива да работи при нашите богати роднини, миличките ми, за да спечели пари за нов кон — каза мисис Дърбифийлд помирително.

— Довиждане, татко — каза Тес със свито гърло.

— Довиждане, дъще — отвърна сър Джон, като повдигна глава от гърдите си. Той бе задрямал, тъй като в чест на случая сутринта си бе пийнал повечко. — Надявам се, че нашият млад приятел ще хареса такава красавица от собствения му род. Кажи му, Тес, че понеже доста сме обеднели след някогашното величие, ще му продам титлата на съвсем умерена цена.

— В никой случай за по-малко от хиляда лири — извика лейди Дърбифийлд.

— Кажи му, че съм готов да я продам за хиляда лири. Абе като си помисля, и на по-малко ще се съглася. Той ще носи титлата с по-голямо достойнство, отколкото такъв жалък бедняк като мене. Кажи му, че може да я има срещу сто лири. Но няма какво да ставам дребнав — кажи му, че ще я дам за петдесет, за двайсет лири. Да, за двайсет — по-малко от това не може. Дявол да го вземе, та семейната чест си е семейна чест и няма да взема ни пени по-малко.

В очите на Тес напираха прекалено много сълзи, а гърлото й бе задавено от прекалено голяма буца, за да може да изрази чувствата, които я вълнуваха. Тя бързо се обърна и излезе.

Момичетата и майка им тръгнаха заедно. Тес вървеше между две от децата, които я държаха за ръка и от време на време поглеждаха замислено към нея, както се гледа човек, от когото очакваш да извърши нещо велико. Непосредствено зад тях крачеше майката с най-малкото дете. Групата представляваше любопитна картина: на преден план — целомъдрена красота, заобиколена от невинност, а на фона — простодушно тщеславие. Те вървяха по пътя, докато стигнаха подножието на хълма. Там, на върха, двуколката от Трантридж щеше да вземе Тес. Бяха определили това място, за да спестят на коня изкачването на височината. Далеч зад първите възвишения къщите на Шестън, подобно на скали, прекъсваха линията на хребета. По стръмния път, който опасваше хълма, не се виждаше жива душа. Само момчето, което бяха изпратили напред, седеше на ръчките на количката, побрала цялото земно богатство на Тес.

— Да почакаме малко тук. Колата сигурно ей сега ще дойде — каза мисис Дърбифийлд. — Да, ето я!

Колата се появи внезапно иззад върха на близкия хълм и спря при момчето с количката. Майката и децата решиха да не отиват по-нататък и като се сбогува набързо, Тес закрачи по хълма.

Те видяха бялата й фигура да се приближава до колата, на която вече бяха качили куфара. Но още преди Тес да стигне съвсем близо до нея, друга кола изхвръкна из горичката на върха, зави по пътя, мина край колата с багажа и спря до Тес, която гледаше сякаш занемяла от изненада.

Майка й чак сега забеляза, че втората кола не е скромна като първата, а е великолепна двуколка, безупречно лакирана и стегната. Млад човек с пура в устата караше коня. Той носеше модна шапка, сиво палто и брич, бяла връзка, висока колосана яка и кафяви ръкавици за езда — с една дума, това бе красивото младо конте, което преди няколко седмици бе посетило Джоана, за да узнае решението й относно Тес.

Мисис Дърбифийлд плесна с ръце като дете, после погледна към земята и пак втренчи очи нагоре. След това посрещане всичко е ясно!

— Това ли е джентълменът от нашия род, дето ще направи кака знатна лейди? — запита най-малкото дете.

В това време бялата фигура на Тес, облечена в муселинената рокля, стоеше неподвижно и нерешително край колата, чийто собственик й говореше нещо. Привидната й нерешителност всъщност бе нещо повече от нерешителност. Тес се безпокоеше. Тя би предпочела скромната каруца. Младият човек слезе и, изглежда, я убеждаваше да се качи. Тя обърна глава към близките си в подножието на хълма и се взря в малката група. Сякаш нещо, може би мисълта, че е убила Принц, я накара да вземе бързо решение и тя се качи в двуколката. Той седна до нея и веднага шибна коня. Само след миг те задминаха бавната каруца с багажа и изчезнаха зад билото на хълма.

Щом Тес се загуби от поглед и интересът им към разигралата се сцена премина, очите на децата се напълниха със сълзи. Най-малкото дете каза:

— Не искам бедната, нещастна Тес да отива да става лейди! — И като сви устни, избухна в плач. Новото отношение на детето се оказа заразително. Второто дете също заплака, а после и третото — и трите ревяха с висок глас.

Когато Джоана Дърбифийлд се обърна и се упъти за в къщи, в очите й също имаше сълзи. Но като стигна селото, тя отново равнодушно предостави себе си и семейството си в ръцете на съдбата. Все пак през нощта тя въздишаше и мъжът й попита какво става с нея.

— И аз не знам точно — отговори тя, — мислех си, че може би щеше да е по-добре, ако Тес не беше отишла.

— Да си мислила по-рано.

— Да, ама това е такъв случай за момичето! Сега да беше, нямаше да я пусна, преди да науча дали джентълменът наистина е порядъчен и се интересува от нея само като роднина.

— Да, може би трябваше да го направиш — изръмжа сър Джон.

Джоана Дърбифийлд винаги съумяваше да намери утеха за всичко:

— Все пак тя е от виден род и ако добре си изиграе коза, сигурно ще се справи с него. А ако той не се ожени за нея сега, ще се ожени после. Всеки вижда, че си е загубил ума по нея.

— Какъв и е козът? Кръвта на д’Ърбървиловци?

— Не глупчо, лицето й — и аз имах такова лице.