Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (50)

L

Когато часовникът удари десет, Тес потъна в хладния мрак на нощта. Предстоеше й да измине петнадесет мили под студените звезди. В уединените местности нощта е по-скоро защита за безшумния пешеходец, отколкото опасност, и тъй като знаеше това, Тес тръгна по най-преките пътечки, по които едва ли би се решила да мине през деня, но в този час нямаше бандити, а потънала в грижи за майка си, тя нямаше време да мисли за призраци.

Тес измина няколко мили, като ту се изкачваше, ту слизаше по склоновете на хълмовете, и стигна до Бълбероу. Беше почти полунощ и от височината тя погледна към бездната от хаотични сенки — такава се разкриваше пред нея равнината, където се бе родила. Беше вече изминала около пет мили през планинска местност и сега до целта й оставаха десет-единадесет мили по равнината. Криволичещият път едва-едва се открояваше пред нея под бледата светлина на звездите. Скоро тя почувствува под краката си огромната разлика между почвата тук, в равнината, и там — по хълмовете, а и ароматът на пръстта беше друг. Това беше тежката глинеста почва на Блекмур — и то в онази част на долината, в която още не бяха проникнали главните пътища. На такива места суеверията най-дълго се запазват. Някога тук е било гора и сега, в тъмнината на нощта, гората сякаш отново изникваше от небитието. Перспективата за близко и далечно се губеше и всяко дърво и плет израстваха пред нея като огромни чудовища. Едно време тук са ходили на лов за елени, измъчвали са и са хвърляли във водата вещици, а зелени горски феи са се кикотели на минувача. Вярата в тези нечисти сили се беше запазила и сега те възкръсваха пред очите на пътника.

В Нътълбери тя мина покрай селската кръчма и табелката й изскърца в поздрав на стъпките й, но никой, освен самата нея не чу тези стъпки. Под сламените покриви тя мислено виждаше отпуснати сухожилия и мускули, проснати в мрака под завивки, скърпени от лилави парчета плат. Нежната прегръдка на съня възстановяваше силите им за утрешната работа, която щеше да започне още щом над Хембълдън Хил се появят първите розови петна на зараждащия се ден.

В три часа тя свърна по последния завой на лабиринта от пътечки, през който бе минала, и влезе в Марлот покрай ливадата, гдето на празника на клуба за пръв път бе видяла Ейнджъл Клер, а той не бе танцувал с нея. Споменът за тогавашното й разочарование още й причиняваше болка. По посока на бащината си къща Тес видя светлина. Тя идеше от спалнята и сякаш й намигаше, когато вятърът разклащаше клонката пред прозореца. Още щом пред нея се очерта къщата — с нов сламен покрив от нейните пари, отново я обзеха старите спомени. Този дом винаги е бил част от нейната плът, от живота й. Наклонените мансардни прозорчета, ръбът на стрехата, неравните редици тухли около комина — всички те й бяха така близки, сякаш бяха част от самата нея! Струваше й се, че сега тези така познати линии са се вцепенили: майка й беше болна.

Тя открехна вратата тихо, за да не събуди никого. Стаята долу беше празна, но съседката, която наглеждаше майка й, се появи на стълбите и й прошепна, че мисис Дърбифийлд не била по-добре, макар че точно сега спяла. Тес си приготви закуска, след това седна да бди край майка си.

Когато на сутринта видя децата, те й се сториха странно източени. Макар че бе отсъствувала само малко повече от година, те бяха пораснали невероятно бързо. Тя от душа и от сърце се зае да се грижи за тях и бързо забрави собствените си грижи.

Баща й си беше болнав както преди и пак си седеше в стола. Но в деня на нейното пристигане той беше необичайно весел. Измислил бил ефикасен план за действие и Тес го запита в какво се състои този план.

— Наумил съм си да пиша на всички стари антиквари в тоя край на Англия — каза той — и да ги помоля да пуснат подписка за издръжката ми. Сигурен съм, че това ще им се стори романтично, артистично и въобще правилно. Те харчат толкова много пари за поддържането на разни стари развалини и за откриването на скелети, кости и други такива глупости, че живите останки непременно ще им се видят още по-интересни, стига да научат за мен. Де да се намереше някой да иде да им разкаже какъв човек живее сред тях, а те и хабер си нямат за него! Ако беше жив свещеник Трингам, сигурен съм, че сам щеше да свърши тая работа.

Тес отложи разговора по този грандиозен проект, докато разреши неотложните въпроси — въпреки изпратените от нея пари положението тук едва ли бе по-добро, отколкото преди. Когато горе-долу се справи с неуредиците вътре в къщи, тя се зае с градината. Сега беше сезонът за сеитба и садене. Много градини и парцели на селяните вече бяха разорани и засети, но градината и парцелът на Дърбифийлдовци бяха изоставени. Тя се изненада, когато откри причината — бяха изяли всички картофи, оставени за семе — такава непростима непредвидливост! Успя да се сдобие с малко картофи и след няколко дни баща й, подтикван непрестанно от Тес, се почувствува достатъчно добре, за да се погрижи за градината. Самата тя се зае с нивата, която арендуваха на около двеста ярда от селото.

След престоя в стаята на болната тази работа се харесваше на Тес. Състоянието на майка й се бе подобрило и в къщи нямаха нужда от нея. Усиленият труд не й оставяше време да мисли. Нивата беше на високо, сухо и открито място заедно с петдесетина подобни ниви и когато си отиваха наемните работници, работата тук беше в разгара си. Започваха да копаят обикновено в шест часа и продължаваха дълго след като се стъмни и изгрее луната. По това време на много от нивите изгаряха купища бурени и други боклуци, а сухият вятър разпалваше огньовете.

Един прекрасен ден Тес и Лиза-Лу работиха тук заедно със съседите си, докато последните лъчи на слънцето озариха белите колчета, отделящи нивите. Щом падна здрачът, отблясъкът на огньовете, в които бяха хвърлили троскот и зелеви кочани, започна причудливо да осветява нивите и очертанията им ту се появяваха, ту се губеха сред гъстия дим, раздухван от вятъра. Когато някой от огньовете се разгаряше, вятърът разнасяше ниско по земята гъсти облаци дим. Непроницаемият му блясък пречеше на работниците да се виждат едни други, в такива моменти човек би могъл да разбере какво значи изразът „облачен стълб“ — през деня той беше стена, а през нощта — светлина.

Когато падна нощта, някои от мъжете и жените прекъснаха работа, но повечето останаха да довършат саденето. Тес остана с тях, но изпрати сестричката си в къщи. На нивата тя беше запалила купчина троскот и на светлината на огъня четирите зъбци на вилата й от време на време святкаха и звънтяха при ударите в камъните и сухите буци. Понякога пушекът я обгръщаше изцяло и след като се разсееше, фигурата й ясно се очертаваше на медния отблясък на огъня. Тази вечер тя беше облечена странно и представляваше необичайна гледка: рокля, избеляла от много пране, а върху нея къс черен жакет; Тес едновременно приличаше на гостенин на сватба и на погребение. Жените наоколо носеха бели престилки и в мрака се открояваха само престилките им и бледите им лица, но от време на време отблясъкът от огньовете ги озаряваше от глава до пети.

На запад сухите клонки на трънливия гол плет около нивата се очертаваха на бледата мъглявина на хоризонта. Над главите Юпитер висеше като разцъфнал жълт нарцис — толкова ярък, че сякаш хвърляше сянка. На небосвода тук-таме блещукаха малки, безименни звезди. Далеч някъде лаеше куче, а по сухия път от време на време изтрополяваха колела на каруци.

Вилите упорито продължаваха да звънтят, защото още не беше късно. И макар че въздухът беше свеж и хладен, в него се чувствуваше дъхът на пролетта, който развеселяваше работниците. И на Тес, и на всички други им беше приятно да бъдат тук, в този час, край пращящите огньове, сред фантастичната тайнственост от светлини и сенки. Нощта, която идва като враг в зимния мраз и като любовник в топлите летни вечери, в този мартенски ден носеше успокоение.

Никой не обръщаше внимание на съседите си. Очите на всички бяха насочени към земята, към обърнатата почва, осветена от огньовете. Тес разбиваше буците и пееше глупави песнички, без да се надява, че Клер някога ще ги чуе, и дълго време не обърна никакво внимание на човека, който работеше най-близо до нея. Облечен в дълга платнена дреха, той копаеше на тяхната нива и тя предположи, че баща й го е пратил, за да помогне на работата. Тя го забеляза едва когато той, копаейки, се приближи до нея. Понякога пушекът ги разделяше, после свиваше в друга посока и те се виждаха един друг, а бяха невидими за останалите.

Тес не заговори своя помощник, той също не каза нищо. Тя си спомни само, че не го беше видяла на светло и си помисли, че не е от познатите й ратаи в Марлот, но това не я изненада, тъй като през последните години тя често и за дълго време бе отсъствувала от селото. Скоро той дойде така близо до нея, че вилата му заблестя силно като нейната. Когато тя отиде до огъня, за да хвърли купчина сухи бурени, той направи същото от другата му страна. Пламъкът лумна и тя видя лицето на д’Ърбървил.

Така неочаквано бе неговото появяване тук, така смешен бе в тази набрана платнена дреха, каквато сега носеха само най-старомодните ратаи, че въпреки отблъскващата гротеска, която той представляваше, Тес се вледени. Д’Ърбървил се изсмя тихо и продължително.

— Ако ми беше до шеги, щях да кажа: колко много прилича това на рая — закачливо каза той, накланяйки глава встрани.

— Какво казахте? — едва попита тя.

— Някой шегаджия би казал, че това съвсем прилича на рая. Ти си Ева, а аз съм твоят изкусител в образа на низше същество. Когато се бях увлякъл по богословието, много ми харесваше тази сцена от Милтън. В нея между другото се казва:

Царице, пътят е открит и кратък —

под миртови дървета.

Ти приеми ме за водител свой —

ще стигнем бързо!

— Води ме! — каза Ева.

И така нататък. Мила, миличка Тес, казвам ти това само защото можеше съвсем несправедливо да си го мислиш или кажеш, тъй като имаш такова лошо мнение за мен.

— Никога не съм казвала, нито пък съм си мислила, че сте сатаната. Въобще не ми идват наум такива мисли за вас. Какво, да не би да сте дошли да копаете тук само заради мен?

— Напълно вярно. Исках само да те видя, нищо повече. А що се отнася до тая дреха, като идвах насам, я видях да виси, окачена за продан, и ми хрумна, че така няма да ме забележат. Дойдох да протестирам: ти не трябва да вършиш тая работа.

— Но мен ми е приятно — заради татко.

— А приключи ли с работата в оная ферма?

— Да.

— И какво ще правиш по-нататък? При милия си съпруг ли ще идеш?

Тя не можеше да понесе унизителното напомняне.

— О, не зная! — горчиво каза тя. — Аз нямам съпруг.

— Това е съвсем вярно — в онзи смисъл, който ти влагаш в думите си. Но ти имаш приятел и аз съм решил въпреки твоята воля да се погрижа за благополучието ти. Като си идеш в къщи, ще видиш какво съм ти изпратил.

— О, Алек! Иска ми се нищо да не ми подарявате! Не мога да приема нищо от вас! Не мога — това не е хубаво!

— Хубаво е! — самодоволно извика той. — Не мога да гледам жена, към която имам такива нежни чувства, да изпитва трудности, без да се опитам да й помогна.

— Но аз от нищо нямам нужда! Безпокои ме само, само… но това няма нищо общо с моя живот!

Тя се обърна и отчаяно взе пак да копае, а сълзите й закапаха по дръжката на вилата и по буците.

— Безпокои те съдбата на децата — на братчетата и сестричетата ти, нали? — продължи той. — Точно за тях си мислех.

Сърцето на Тес потрепна — той я беше засегнал на болното място. Беше отгатнал главната й грижа. Откакто се бе върнала в къщи, тя се беше изцяло посветила на децата.

— Ако майка ти не се съвземе, някой трябва да се погрижи за тях — защото баща ти не може да направи кой знае какво, нали?

— С моя помощ може! И трябва!

— И с моя.

— Не, сър!

— Колко глупава е цялата тая работа! — избухна д’Ърбървил. — Та какво? Той мисли, че сме от същия род и няма да има нищо против!

— Той не мисли така. Аз му казах истината.

— Още по-глупаво!

Ядосан, д’Ърбървил се отдръпна към плета, свали дългата си дреха, която така изменяше външността му, сви я на руло и я запрати в огъня, след това си отиде.

Тес не можеше да копае повече. Беше неспокойна, питаше се дали не е отишъл в бащиния й дом. Взе вилата и си тръгна.

На около двайсетина метра от къщи я пресрещна едно от сестричетата й.

— О, Теси, знаеш ли какво стана? Лиза-Лу плаче, в къщи има много хора, мама е много по-добре, но мислят, че татко е умрял!

Детето съзнаваше колко важна е тази новина, но още не разбираше колко тъжна е тя. То стоеше и гледаше Тес с ококорени очи, все още изпълнено с гордост, че е съобщило такова важно нещо, но после, виждайки какво впечатление направи новината на Тес, запита:

— Тес, никога ли вече няма да можем да говорим с татко?

— Но нали татко беше само малко болен! — възкликна Тес в отчаяние.

В това време се показа Лиза-Лу.

— Той току-що се строполи и докторът, който беше дошъл за мама, каза, че нямало да го бъде, защото сърце то му било затлъстяло.

Да, Джон и Джоана Дърбифийлд си бяха разменили местата — умиращата беше извън опасност, а неразположеният беше мъртъв. На пръв поглед новината може би нямаше голямо значение, но не беше така. Животът на бащата беше необходим за семейството, той имаше стойност, напълно независима от неговите лични заслуги, каквито почти му липсваха. Старият Джон беше последният от тримата души, които пожизнено наемаха къщата и парцела. Отдавна собственикът на земята чакаше Джон Дърбифийлд да умре, защото за редовните му ратаи нямаше достатъчно жилища. Освен това селяните не обичаха пожизнените арендатори, защото както дребните собственици те се държаха независимо, затова, когато срокът на някоя аренда изтичаше, никога не го подновяваха.

Някога, когато д’Ърбървиловци са били измежду най-богатите в графството, по тяхна вина подобна жестока участ много пъти е сполетявала бедните хорица, каквито бяха сегашните Дърбифийлдовци. Така за всички хора по земята неизменно и неумолимо идват приливите и отливите.