Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (52)

LII

В малките часове на следната утрин, още в тъмно, хората, които живееха близо до шосето, бяха разбудени от грохот, който продължи до зори. През първата седмица на месеца този шум беше така неизбежен, както кукането на кукувиците през третата му седмица. Това беше подготовката за общото преселение — минаваха празните каруци, изпратени за имуществото на „прелетните“ семейства. Според обичая фермерът, който наема ратаи, изпраща каруци да ги вземат. А грохотът бе започнал така скоро след полунощ, защото каруцарите искаха да стигнат до жилищата на ратаите към шест часа сутринта, да натоварят веднага покъщнината и да свършат с пренасянето за един ден.

Но никакъв загрижен фермер не изпрати каруца за семейството на Тес. Тес и майка й бяха само жени, а не редовни ратаи. Не бяха ги ангажирали никъде, затова те трябваше да наемат каруца на собствени разноски — нищо не им бе пратено даром.

Когато сутринта Тес погледна през прозореца, тя видя с облекчение, че каруцата е дошла и че въпреки ветровитото и мрачно време не вали. Дъжд по Благовещение беше бедствие, което преселващите се семейства не можеха да забравят: мокри мебели, мокри завивки, мокри дрехи — а с тях и поредица от болести.

Майка й, Лиза-Лу и Ейбръам също бяха будни, но по-малките деца бяха оставени да спят. Подредиха по-едрите мебели и от леглата и постелите образуваха кръгло гнездо, в което Джоана Дърбифийлд и малките деца щяха да изкарат пътешествието. Като свършиха с товаренето, трябваше да чакат доста време, докато докарат конете, които бяха разпрегнати. Най-сетне, към два часа, процесията потегли. Готварската тенджера се люлееше, окачена на ока, а мисис Дърбифийлд и семейството й седяха в колата. В скута си майката държеше часовника, за да не му се повреди механизмът от клатушкането. Каруцата се клатеше силно, а той тъжно отброяваше часовете. Докато излязат от селото, Тес и най-голямото момиче вървяха край колата.

Предишната вечер и сутринта те се бяха обадили на няколко съседи, за да се сбогуват, и сега някои от тях бяха дошли да ги изпратят. Всички им пожелаваха щастие, но дълбоко в сърцето си малцина от тях вярваха, че на такова семейство като Дърбифийлдовци щастието може да се усмихне, макар че те не бяха причинили зло никому, освен на самите себе си. Скоро каруцата потегли нагоре, вятърът се усили и стана по-хладно.

Беше 7 април и по пътя си Дърбифийлдови срещнаха множество други каруци. Семействата бяха насядали върху багажа, при товаренето на който селяните се придържаха към един неизменен принцип, така както пчелите се придържат към шестоъгълника. На централно място в каруцата се поставяше кухненският шкаф, който с лъскавите си дръжки, с отпечатъците от пръсти и с дълбоко наслоените белези на дълга употреба се издигаше важно-важно над опашките на конете като тържествен документ, който непременно трябва да се пренася с благоговение.

Някои семейства бяха весели, други мрачни, някои спираха пред вратите на крайпътните ханове. Скоро и каруцата на Дърбифийлдови спря пред един хан, за да нахранят конете и да се освежат пътниците.

По време на почивката погледът на Тес падна върху една кана с бира, която бавно надигаха и подаваха една на друга жени, седнали върху багажа, натрупан на една каруца, спряла на известно разстояние от хана. Тя проследи движението на каната и видя, че я държат ръце, чийто притежател добре познаваше. Тес се упъти към каруцата.

— Мариан, Из! — извика тя на момичетата, защото това бяха те, пътуваха заедно със семейството, в чиято къща бяха отседнали. — И вие ли се местите днес както всички?

Те кимнаха утвърдително. Животът във Флинткоум-Еш бил много тежък и решили да напуснат почти без предупреждение — ако иска фермерът Гроби, да ги съди! Казаха на Тес къде отиват, а Тес също ги осведоми.

Мариан се наведе от камарата багаж и сниши глас:

— Знаеш ли, че оня джентълмен, дето се влачеше подир тебе — сещаш се кой де, — дойде да те търси във Флинткоум, след като ти си отиде? Не му казахме къде си, защото знаехме, че не искаш да го виждаш.

— Да, но аз все пак го видях — промърмори Тес. — Той ме намери.

— А знае ли къде отиваш сега?

— Мисля, че знае.

— Мъжът ти върна ли се?

— Не.

Тя се сбогува с приятелките си, защото коларите излязоха от хана, и двете каруци тръгнаха отново на път в обратни посоки. Колата, в която седяха Мариан, Из и селското семейство, с което бяха свързали съдбата си, беше теглена от три мощни коня с блестящи медни орнаменти по хамутите, докато каруцата, в която се бяха настанили мисис Дърбифийлд и децата й, скърцаше и едва-едва се влачеше под тежестта им. Теглеха я само два коня и не беше боядисвана от години. Този контраст красноречиво свидетелствуваше, че за първото семейство каруцата е пратена от преуспяващ фермер, а второто никой не го очаква.

Разстоянието беше голямо, трудно беше да се измине за един ден и конете едва се справиха. Макар че бяха тръгнали толкова рано, те свиха покрай склона на един баир — част от платото, наречено Грийнхил, едва късно следобед. Докато конете си отдъхваха и пикаеха, Тес се огледа наоколо. Пред тях, в подножието на хълма, се простираше западналото градче Кингсбиър, в което отиваха. Тук лежаха останките на прадедите им, за които баща й бе разправял и възхвалял до втръсване. Кингсбиър, единственото място в света, което можеше да се смята за роден дом на д’Ърбървиловци, тъй като те бяха живели тук цели пет века.

Откъм предградията към тях се приближаваше човек. Когато забеляза каруцата, той забърза.

— Вие сте мисис Дърбифийлд, нали? — обърна се той към майката на Тес, която беше слязла от каруцата с намерение да повърви пеша.

Тя кимна:

— Да, и ако ми признаят правата, вдовица на сър Джон д’Ърбървил, беден благородник. Връщам се във владенията на неговите прадеди.

— Така ли? Виж, за това нищо не знам. Но ако сте мисис Дърбифийлд, изпратиха ме да ви кажа, че квартирата, която искахте, вече е дадена. Не знаехме, че ще дойдете, преди да получим писмото ви тази сутрин, а тогава вече беше много късно. Но аз съм сигурен, че все някъде ще намерите квартира.

Той забеляза, че при неговите думи лицето на Тес пребледня като восък. Майка й беше съвсем объркана.

— А сега какво ще правим, Тес? — с огорчение попита тя. — Виж как ни посрещат в земите на твоите прадеди! Но няма какво да се прави — да вървим!

Те стигнаха до градчето и положиха всички усилия да намерят квартира. Майката и Лиза-Лу тръгнаха да разпитват, а Тес остана при каруцата да се грижи за децата. След един час Джоана се върна без никакъв резултат, а каруцарят заяви, че щял да разтовари багажа, тъй като конете били съсипани от умора. При това той трябвало същата нощ да измине поне част от обратния път.

— Добре, разтоварвайте тук! — дръзко каза Джоана. — Ще намерим къде да се приютим.

Каруцата беше спряла на закътано място до стената на църквата и каруцарят с голямо удоволствие набързо свали мизерната покъщнина. Тя му плати, като му даде едва ли не последния си шилинг, и той бързо се отдалечи, доволен, че не ще си има повече работа с такова семейство. Нощта беше суха и той се надяваше, че нищо лошо няма да им се случи.

Тес с отчаяние гледаше купчината вещи. Студената светлина на пролетния залез зложелателно се плъзна по гърнетата и паниците, по снопчетата сухи билки, които потръпваха на вятъра, по медните дръжки на кухненския шкаф, по плетената люлка, в която всички те бяха люлени, и по изтърканата кутия на медния часовник — а те му отвръщаха с укорителния отблясък на предмети, които са били подхвърлени на превратностите на съдбата под открито небе, след като са предназначени да си стоят в къщи. Наоколо се извисяваха хълмове и се спускаха склонове, преградени на малки участъци; виждаха се и обраслите в зеленина основи, върху които някога се е издигал замъкът на д’Ърбървиловци, както и едно разклонение на Егдън Хийт, което дълго е било част от имението. На няколко крачки невъзмутимо се мъдреше крилото на черквата, наречено на името на д’Ърбървиловци.

— А нима семейната гробница не е наша собственост? — запита Джоана, завръщайки се от разузнаване около черквата и гробищата. — Разбира се, че е и точно там ще се настаним, докато ни намерят подслон във владенията на нашите прадеди. Хайде, Тес, Лиза, Ейбръам, помогнете ми! Дайте да направим гнездо за, дечурлигата, пък после отново ще тръгнем да поогледаме.

Тес безучастно започна да помага на майка си и след четвърт час старото легло с дървени колони беше сглобено под северната стена на черквата — под крилото на името на д’Ърбървиловци, под което лежеше огромната гробница. Над леглото имаше красив многоцветен прозорец, рисуван още през петнадесети век. Той се наричаше „Прозорецът на д’Ърбървиловци“ и в горната му част можеха да се различат рицарски емблеми, подобни на онези върху стария печат и лъжицата на Дърбифийлдовци.

Джоана дръпна пердетата около леглото, превръщайки го по този начин в чудесна палатка, и нагласи в него малките дечурлига.

— В краен случай за една нощ и ние можем да преспим в него — каза тя. — Все пак да се опитаме да намерим някакво помещение, пък и нещо за хапване за децата. О, Тес, защо ли ти трябваше да си играеш да се жениш за джентълмени, щом пак сме си на това дередже!

Придружена от Лиза-Лу и от момчето, тя пак тръгна нагоре, по тясната пътечка, която водеше от черквата към градчето. Веднага щом излязоха на улицата, погледът им попадна на един ездач, който се оглеждаше нагоре-надолу.

— А! Точно вас търсех! — каза той и се приближи. — Цялото семейство се е събрало на историческото място!

Това беше Алек д’Ърбървил.

— Къде е Тес? — запита той.

Джоана не изпитваше никакви лични симпатии към Алек. Тя разсеяно посочи към черквата и продължи пътя си, а д’Ърбървил й каза, че отново щял да ги потърси, ако не успеят да намерят убежище — току-що бил узнал за това. Когато отминаха, д’Ърбървил откара коня си до хана и скоро се зададе оттам пеша.

Междувременно Тес, която бе останала при леглото с децата, побърбори с тях, после, виждайки, че няма какво повече да им помогне поне за сега, тръгна да се разхожда из черковния двор, над който вече се спускаха нощните сенки. Портата на черквата не беше заключена и тя влезе вътре за пръв път в живота си.

Около прозореца, под който бяха разположили леглото, се намираха семейните гробници, датите им бяха от няколко различни столетия. Те бяха скромни, приличаха на черковни олтари и бяха обградени с каменни балдахини. Резбата по тях се беше разчупила и изтъркала, медните украшения бяха изпадали от гнездата си и следите им приличаха на отпечатъци на птичи стъпки по песъчлив бряг. Много пъти досега й бяха напомняли за упадъка на нейния род, но тези останки от едновремешното величие сякаш най-ясно свидетелствуваха за това.

Тя се приближи до един тъмен камък, върху който бяха изсечени думите:

Ostium sepulchri antiquae familiae d’Urberville^[1].

В своите познания по църковнолатински Тес не можеше да съперничи на някой кардинал, но тя разбра, че това е входът към семейната гробница и че зад тази врата лежат прадедите й, високопоставените рицари, които баща й възпяваше, когато си пийнеше.

Тя замислено се обърна да си тръгне и мина покрай един стар гроб във формата на олтар — най-стария от всички, — над който стоеше наведена фигура. В мрачината тя не я беше забелязала преди и едва ли би я забелязала сега, ако не й се беше сторило, че статуята помръдва. Тя се приближи до нея и внезапно разбра, че това е жив човек. Мисълта, че не е била тук сама, така силно я потресе, че едва не изгуби съзнание, когато във фигурата разпозна Алек д’Ърбървил.

Той скочи от мраморната плоча и задържа Тес да не падне.

— Видях те да влизаш — усмихнато каза той — и се качих тук, за да не смущавам мислите ти. Семейна среща със старците, които почиват под нас, така ли? Слушай!

Той тежко затропа с петата си по пода и отдолу се чу глухо ехо.

— Положително това ги постресна! — продължи той. — А ти си помисли, че аз съм някакво каменно претворение на някой от тях. Но не! Времената сега са други. Малкият пръст на фалшивия д’Ърбървил може да направи за теб повече, отколкото цялата династия на истинските д’Ърбървиловци, които лежат под краката ни… Само ми заповядай! Какво да направя?

— Вървете си! — промълви тя.

— Добре, ще си ида, ще потърся майка ти — вежливо каза той. Но минавайки край нея, й прошепна: — Помни, че ще дойде време, когато ще се държиш по-любезно с мен.

Когато той си отиде, тя облегна глава на входа към гробницата и продума:

— Ах, защо не съм от другата страна на тази врата!

* * *

Междувременно Мариан и Из Хюет продължаваха пътя си върху имуществото на селянина по посока на своята Ханаанска земя — земя, която друго семейство беше сметнало за Египет и беше напуснало същата тази сутрин. Но девойките не мислиха дълго по това къде отиват. Разговаряха за Ейнджъл Клер и за Тес, и за настойчивия обожател на Тес. Бяха подочули, че той има нещо общо с миналото й, пък и бяха се досетили някои неща.

— Друго щеше да е, ако въобще не го познаваше — каза Мариан. — Бедата е там, че той веднаж вече я е прелъстил. Ще бъде страшно жалко, ако успее отново да я съблазни. Ние така и така сме изгубили мистър Клер, Из, защо да го ревнуваме от нея и да не се опитаме да ги помирим? Ако той знаеше какво става и на какви опасности е изложена жена му, би се върнал и се погрижил за нея.

— Тогава да му съобщим!

Тая мисъл ги занимава по целия път, но когато стигнаха на новото място, грижите около настаняването погълнаха цялото им внимание. Те нищо повече не чуха за Тес, но след един месец узнаха, че Клер щял да се връща. Любовта им към него отново избликна, ала тъй като бяха приятелски настроени към Тес, Мариан отпуши евтиното шишенце мастило, което ползуваха и двете, и те съчиниха следните няколко реда:

Уважаеми сър, погрижете се за жена си, ако я обичате така много, както тя ви обича. Защото нея жестоко я изкушава враг, който се преструва на приятел. Сър, около нея се върти човек, който трябва да бъде далеч от нея. Една жена не трябва да бъде подлагана на изпитания, които не са по силите й, а и по капка да тече, водата с време дълбае камъка, дори диаманта.

Две доброжелателки

Бележката си те изпратиха до Ейнджъл Клер в Еминстър — единственото място, с което знаеха, че е свързан. След това дълго време бяха във възторг от собственото си великодушие и ту започваха да пеят, обзети от радост, ту истерично плачеха.