Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (11)

XI

Тес и Алек препускаха в лек галоп. И двамата мълчаха. Хванала се здраво за него, Тес още се задъхваше от своята победа. Все пак девойката изпитваше известни опасения. Тя бе забелязала, че конят не е оня буен жребец, който той яздеше понякога, и в това отношение се чувстваше спокойна, макар че й бе трудно да се крепи на седлото, колкото и здраво да се държеше за Алек. Тя го помоли да намали бързината и да пусне коня в равен ход. Алек веднага се съгласи.

— Чудесно стана, нали, мила Тес? — внезапно каза той.

— Да — отвърна тя, — би трябвало да съм ви крайно благодарна.

— А благодарна ли си ми?

Тя не отговори.

— Тес, защо никак не ти е приятно да те целувам?

— Предполагам, че… защото не ви обичам.

— Съвсем сигурна ли си?

— Понякога ме е яд на вас.

— Виж, от това се и страхувах. — Все пак Алек не се обиди от нейното признание. Той знаеше, че е по-добре тя да му се сърди, отколкото да е равнодушна към него. — Защо не си ми казвала, когато съм те ядосвал?

— Вие добре знаете защо. Защото тук не се чувствувам свободна.

— Не съм те обиждал често с ухажване, нали?

— Понякога да.

— Колко пъти?

— Вие знаете това не по-лошо от мене. Много често.

— Винаги ли, когато опитвах?

Тес не отговори. С лек ход конят измина значително разстояние. Леката светла мъгла, която бе надвиснала над падините, се разстла навсякъде и ги обгърна. Луната сякаш увисна във въздуха и светеше в мъглата по-ярко, отколкото в ясна нощ. Дали поради тази причина, поради разсеяност или защото й се приспа, Тес не забеляза, че те отдавна бяха задминали мястото, където пътеката за Трантридж се отделяше от шосето. Нейният спътник не бе свърнал по тази пътека.

Тя бе безкрайно уморена. Всяка сутрин през седмицата беше ставала в пет часа и цял ден бе прекарвала на крак. Освен това тази вечер бе вървяла три мили до Чейзбъро и бе чакала три часа съседите си, без да яде или пие, тъй бързаше по-скоро да си тръгнат. След това беше вървяла една миля по пътя за дома, беше се ядосала при свадата и тъй като жребецът се бе движил бавно, сега бе почти един часът. Всъщност тя само веднъж се поддаде на умората и задряма. В този момент на унес главата й леко се отпусна на гърба на Алек.

Д’Ърбървил спря коня, измъкна краката си от стремената, обърна се напреки на седлото и обгърна кръста й с ръка, за да я придържа.

Инстинктивно Тес веднага зае отбранително положение и леко го отблъсна от себе си.

Седнал неудобно, той почти загуби равновесие и едва се задържа да не падне на пътя, но конят, макар и силен, за щастие бе най-кроткият от всички жребци, които той яздеше.

— Това е страшно нелюбезно! — каза Алек. — Нищо лошо няма да ти сторя, само те крепях да не паднеш.

Девойката го наблюдаваше подозрително, но като реши, че това може в края на краищата да е вярно, се умилостиви и смирено каза:

— Простете, сър!

— Няма да ти простя, ако не покажеш, че поне малко ми се доверяваш. Господи! — избухна той. — Та какъв съм аз, че ме отблъсва такова дребосъче като тебе! Близо три месеца си играеш с чувствата ми, отбягваш ме и се отнасяш презрително към мен. Повече няма да търпя това положение!

— Утре ще напусна, сър.

— Не, няма да напуснеш утре. За последен път те питам, ще докажеш ли, че ми вярваш, като ми позволиш да те прегърна? Хайде, сега сме сами. Познаваме се добре, а ти знаеш, че те обичам и че за мен си най-хубавото момиче на света. Не мога ли да се отнасям към теб като влюбен?

Тя тревожно пое дъх, неспокойно се завъртя на седлото, погледна в далечината и прошепна:

— Не знам… Аз… Как мога да кажа „да“ или „не“, когато…

Той разреши въпроса, като я обгърна с ръце така, както искаше, и Тес повече не протестира. Така те продължиха бавно напред. Изведнаж Тес се сети, че бяха яздили безкрайно дълго, много по-дълго, отколкото траеше краткото пътуване от Чейзбъра, макар че се движеха с бързината на пешеходец. Освен това тя забеляза, че вече не бяха на твърдата настилка на пътя, а на обикновена пътека.

— Но къде сме! — възкликна тя.

— Минаваме през гора.

— Гора ли? Каква гора? Та ние съвсем сме се отклонили от пътя!

— Част от Ловния парк — най-старата гора в Англия. Нощта е вълшебна и защо да не продължим малко ездата?

— Как можете да сте толкова коварен! — полушеговито, полуизплашено каза Тес и се освободи от прегръдките му, като разтвори пръстите му един по един, макар че рискуваше да се свлече от коня. — И то точно когато ви оказах такова доверие и се стараех да ви доставя удоволствие, защото мислех, че съм ви обидила, когато ви блъснах. Моля, свалете ме от коня и ме пуснете да си вървя у дома.

— Не можеш да си отидеш, мила, дори и да нямаше мъгла. Ако искаш да знаеш, намираме се доста далеч от Трантридж и в тая гъста мъгла можеш да се луташ с часове сред дърветата.

— Няма значение — упорствуваше тя. — Свалете ме, моля ви! Не ме интересува къде сме! Пуснете ме да сляза, моля ви, сър!

— Добре! Ще те пусна да слезеш, но само при едно условие. След като те доведох на това затънтено място, аз се чувствувам отговорен за твоето завръщане у дома, независимо от това какво мислиш ти. Съвсем невъзможно е сама да се върнеш в Трантридж, защото, да ти кажа истината, мила, поради мъглата самият аз не знам къде се намираме. Ако обещаеш да чакаш при коня, докато мина през храстите и намеря път или къща, за да се ориентирам, веднага ще те сваля. Като се върна, ще ти кажа накъде да вървиш и ако настояваш да ходиш пеш, то си е твоя работа. Ако пък искаш, можеш да яздиш.

Тя прие тези условия и се смъкна от коня, но не преди той да успее да открадне бърза целувка. Д’Ърбървил скочи от другата страна.

— Сигурно трябва да държа коня — каза тя.

— О, не, не е необходимо — отговори Алек, като милваше задъханото животно. И без това днеска му дойде много.

Той обърна коня към храстите и го завърза за един клон, а за нея приготви нещо като гнездо в дебелия пласт сухи листа.

— А сега сядай там — каза той. — Листата още не са поели влага. Само наглеждай коня — това е достатъчно.

Алек се отдалечи на няколко крачки от нея, но се върна и каза:

— Между другото, Тес, от днес баща ти има нов жребец. Някой му направил подарък.

— Някой ли? Вие?

Д’Ърбървил кимна с глава.

— О, колко сте добър! — възкликна тя с болезненото чувство, че е принудена да му благодари в този момент.

— А децата получиха играчки.

— Не знаех, че сте им изпращали такива неща — прошепна тя дълбоко трогната. — По-добре да не бяхте го правили!

— Защо, мила?

— О, така се стеснявам!

— Теси, сега не ме ли обичаш поне малко?

— Благодарна съм ви — призна тя с неохота. — Но страхувам се, че не…

Тя внезапно разбра, че всичко това е резултат на неговата страст към нея, и се натъжи. От очите й се търколи сълза, след нея втора и тя избухна в ридание.

— Не плачи, мила, скъпа моя! Седни и ме чакай да се върна!

Тя послушно седна върху купа листа, които той бе събрал, и леко потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не много — малко!

Той я докосна с пръсти, които потънаха като в пух.

— Та ти си облечена само с тази лека муселинена рокля, защо така?

— Това е най-хубавата ми лятна рокля. Когато тръгвах, беше много топло и не знаех, че ще яздя посред нощ.

— През септември нощите са хладни. Чакай! — Той свали лекото палто от гърба си и нежно я загърна. — Ха така — сега ще се постоплиш — продължи той. — А сега, моя красавице, почини си. Скоро ще се върна!

Като закопча палтото около раменете й, Алек се гмурна сред паяжината от мъгла, която бе изтъкала воала между дърветата. Тес чу шумоленето на клоните, когато той се изкачваше по близкия склон, после този шум намаля, сякаш подскачаше птичка, и най-сетне съвсем заглъхна. Луната залязваше, бледата светлина намаля и Тес потъна в мечти, седнала върху листата, гдето я бе оставил Алек. Мракът я погълна.

В това време Алек д’Ърбървил изкачваше склона. Той наистина не знаеше в коя част на Ловния парк бяха попаднали. Всъщност, за да остане по-дълго с нея, той бе яздил съвсем без посока в продължение на повече от час, като свръщаше по всяка пътека, която му се изпречваше, и обръщаше повече внимание на осветената от луната Тес, отколкото на който и да е друг предмет. Изтощеното животно се нуждаеше от почивка и той не бързаше да намери пътните знаци. Като се изкатери по склона на съседната долина, той излезе на шосе, чиито очертания му бяха познати, и това разреши въпроса за тяхното местонахождение. Д’Ърбървил се върна обратно, но сега луната бе слязла съвсем ниско и поради мъглата, макар че зората не бе далеч, гората бе обвита в непрогледна тъмнина. Той бе принуден да се движи с протегнати напред ръце, за да се предпазва от клоните, и скоро разбра, че е невъзможно да се върне направо на мястото, откъдето бе тръгнал. Обикаляйки нагоре-надолу в кръг, той най-после чу близо до себе си лекото помръдване на коня. Неочаквано кракът му закачи ръкава на палтото, с което бе наметнал Тес.

— Тес! — извика д’Ърбървил.

Не последва никакъв отговор. Тъмнината бе така непрогледна, че той не виждаше нищо друго, освен бледото петно в краката си — фигурата, облечена в бял муселин, която той бе оставил върху жълтите листа. Всичко наоколо бе черно. Д’Ърбървил се наведе и чу леко равномерно дишане. Той коленичи и се наведе още по-ниско, докато дъхът й опари лицето му. И в следващия момент бузата му се допря до нейната. Тя спеше дълбоко, а върху ресниците й все още блестяха сълзи.

Наоколо цареше мрак и тишина. Над тях се издигаха вековните тисови и дъбови дървета на Ловния парк, в чиито клони се таяха нежни птици, потънали в предутринен сън. Около тях подскачаха зайци. Но къде е ангелът-пазител на Тес, ще попитат някои от вас. Къде е провидението, в което тя простодушно вярваше? Може би също като другия бог, за когото така иронично говори Тишбайт, той разговаряше с някого или преследваше някого, или беше на път, или пък спеше и бе заповядал да не го будят.

Защо се случи така, че тази прекрасна женска душа, чувствителна като най-нежна паяжина и чиста като сняг, бе обречена да й бъде лепнато такова позорно петно? В продължение на десетки хиляди години аналитичната философия не е успяла да ни обясни защо така често и така несправедливо лошото обладава прекрасното, недостойният мъж — добрата жена и обратното, недостойната жена — добрия мъж. Възможно е трагедията на Тес да е някакво възмездие. Несъмнено някои от предшествениците на Тес д’Ърбървил, връщайки се весели у дома след битка, са причинявали на селските девойки същото зло, а може би и по-голямо. Но макар че божествата могат да смятат за нравствено греховете на бащите да се прехвърлят за изкупление върху децата, за обикновения човек това е несъстоятелно и затова не оправя работата.

„Така било писано!“ — ще кажат земляците на Тес, които в своите уединени домове никога не преставаха суеверно да повтарят тези думи. А това бе тъжното. Беше писано неизмерима обществена пропаст да отдели нашата героиня от онази девойка, която напусна бащиния си дом, за да потърси щастието си в птицефермата в Трантридж.