Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (3)

III

Тес Дърбифийлд обаче не забрави случката така скоро. Дълго след това не й се танцуваше, макар че можеше да си намери много кавалери, но, уви, те не умееха да говорят така приятно, както непознатият младеж. Едва когато слънчевите лъчи погълнаха на хълма отдалечаващата се фигура на непознатия, тя се отърси от временното тъжно настроение и прие поканата на един младеж.

Остана с другарките си до тъмно и танцуваше, изпитвайки удоволствието от самия танц, тъй като сърцето й беше свободно. Още не беше изпитала „сладките мъки, горчивата радост, нежните страдания и приятната тъга“ на девойките, които бяха вече влюбени, и не знаеше как самата тя би реагирала на тези чувства. Препирните и надпреварата на младежите да танцуват с нея само я забавляваха, а когато ставаха много упорити, тя им отказваше.

Може би Тес щеше да остане по до късно, ако не си бе спомнила с тревога за странния вид и поведение на баща си. Недоумявайки какво се бе случило с него, тя напусна танците и се отправи към края на селото, гдето се намираше домът на родителите й.

Още отдалеч тя чу ритмични звуци, различни от звуците, които бе слушала досега — звуци, които познаваше добре, много добре. От вътрешността на къщата се носеше равномерно почукване, предизвикано от енергичното клатене на люлка върху каменен под с акомпанимент на женски глас, който с бясно темпо пееше любимата песничка „Пъстрата крава“:

Видях я да лежи ей там в зелената горичка!

Ела с мен, любима, и ще ти покажа где.

От време на време почукването и песента секваха внезапно и вместо мелодия се чуваше високо възклицание:

— „Бог да благослови блестящите ти очи. И бялото ти лице. И черешовите ти устни. И хубавите ти бедра. И всяка част от твоето изваяно тяло!“

След този призив почукването и песента започваха отново и „Пъстрата крава“ пак се явяваше на сцената. Такава обстановка завари Тес, когато отвори вратата и се спря на рогозката, наблюдавайки картината пред очите си.

Въпреки песента от вътрешността на къщата лъхаше някаква неизразима скръб, която се предаде и на девойката. Каква огромна разлика от празничното веселие на поляната, белите рокли, букетите, върбовите пръчки, вихрения танц по моравата, изблика на нежни чувства към непознатия до мрачната печал на тази стая, осветена само с една свещ. Освен това тя почувствува остро угризение на съвестта, че не бе се върнала по-рано да помогне на майка си в домакинството, вместо да се забавлява навън.

Майка й стоеше така, както Тес я бе оставила — сред група деца, приведена над коритото с понеделнишко пране, което тя както винаги щеше да пере до края на седмицата. Тес почувствува още по-мъчително угризение на съвестта, като се сети, че предишния ден от същото това корито бе излязла бялата рокля на гърба й, която тя така небрежно изцапа, докато танцуваше по влажната зелена трева — рокля, изпрана и огладена от майка й.

Както обикновено мисис Дърбифийлд пазеше равновесие с един крак до коритото, а с другия люлееше бебето. Люлката бе изкарала тежка дългогодишна служба върху този каменен под и под бремето на много деца дъгите и бяха станали почти плоски, така че при всяко залюляване тя рязко подскачаше и подхвърляше бебето насам-натам като совалка. А мисис Дърбифийлд, възбудена от песента, блъскаше люлката с всичката сила, която й беше останала, след като цял ден се бе борила със сапунената пяна.

„Трак-трак, трак-трак“ — почукваше люлката. Пламъкът на свещта се удължи и също започна да подскача нагоре-надолу. По лактите на майката се стичаше вода, песента в надпревара приближаваше края си, а мисис Дърбифийлд гледаше дъщеря си. Даже и сега, обременена с малко дете, Джоана Дърбифийлд страстно обичаше песните. Каквато и песничка да проникнеше в долината Блекмур, майката на Тес я научаваше за една седмица.

Лицето на жената все още излъчваше свежест и дори красота, останали от младини. Очевидно Тес дължеше голяма част от своя чар на майка си, а не на прадедите — рицари.

— Аз ще полюлея детето, мамо! — нежно каза дъщерята. — А може и да съблека най-хубавата си рокля и да ти помогна да изцедиш прането. Мислех си, че отдавна си свършила.

Майката никак не се сърдеше на дъщеря си, че я бе оставила да върши всичко сама. Всъщност Джоана рядко упрекваше Тес за това и почти не чувствуваше нужда от нейната помощ. Тя инстинктивно се мъчеше да се облекчи от тежката работа, като все я отлагаше. А тази вечер тя беше в по-добро настроение от обикновено. В погледа и имаше някаква замечтаност, някакъв възторг, които девойката не можеше да проумее.

— Добре, че се върна — каза майка й, щом изпя и последната нота. — Искам да ида да взема баща ти, а още повече ми се иска да ти кажа какво се случи. Хей такива очи ще ококориш, като ти кажа. (мисис Дърбифийлд говореше на диалект; дъщеря й, която бе завършила шестгодишно училище под ръководството на учителка от Лондон, говореше два езика — у дома обикновено на диалект, а навън и с хора с по-високо обществено положение — на правилен английски.)

— След като излязох ли? — попита Тес.

— Да.

— И затова ли следобед татко се прибра с файтон като господар? Щях да потъна в земята от срам. Защо постъпи така?

— Има защо. Знаеш ли, излязло, че ние сме най-знатният род в цялата област — още от преди Кромуел, от времето на неверниците турци — с паметници и гробници, щитове, гербове и бог знае какво още. При свети Чарлз ни направили Рицари на кралския дъб, а истинското ни име е д’Ърбървил. Разтупа ли ти се сърцето? Затова баща ти се прибра с файтон, а не защото е пил, както си мислят хората.

— Много се радвам. А ще имаме ли някаква полза от това, мамо?

— О, да! От тая работа сигурно ще излезе нещо голямо. А щом узнаят за това, цял куп знатни хора като нас ще пристигнат с каретите си. Баща ти го научил, като се връщал от Шестън, и ми разказа всичко от игла до конец.

— Къде е сега татко? — внезапно запита Тес.

Майка й не отговори направо на въпроса:

— Днес в Шестън ходил при доктора. Изглежда, не е туберкулоза. Докторът казал, че сърцето му затлъстяло. Ето така — и Джоана Дърбифийлд сви палеца и показалеца си, покрити със сапунена пяна, във формата на буквата С, а с другия си палец посочи към тях. — Сега — казал той на баща ти — сърцето ти е обхванато от тлъстина оттук и оттук. А тук е още отворено. Щом се затвори кръгът — и мисис Дърбифийлд съедини пръстите си в пълен кръг, — ей така ще си отидете от този свят, мистър Дърбифийлд, така му казал. Може да изкарате и десет години, а може да умрете и след десет месеца или десет дни…

По лицето на Тес се изписа тревога. Баща й да се пресели във вечността толкова скоро, и то след това величие, дошло изневиделица!

— Но къде всъщност е татко? — отново попита тя.

Майка й я погледна умолително.

— Не се ядосвай толкова! Горкият, така се развълнува от това, което му казал свещеникът, че преди половин час отиде у Роливър. Иска да събере сили. Знатен, незнатен — нали утре трябва да кара кошерите. Пък и трябва да тръгне веднага след полунощ, не е малко път.

— Да събере сили! — кипна Тес и в очите й се появиха сълзи. — Господи! Отишъл в кръчмата да събира сили! И ти го пусна, мамо?!

Сякаш цялата стая се изпълни с нейното негодувание и мрачното й настроение подействува като заплаха на мебелите и свещта, на майката и на децата, които играеха наоколо.

— Не! — обидено каза майка й. — Не съм го пуснала. Чаках да се върнеш и да гледаш къщата, та да отида да го прибера.

— Аз ще ида.

— Не, Тес. Знаеш, че няма смисъл.

Тес не възрази. Тя знаеше защо майка й се възпротиви. Палтото и шапката на мисис Дърбифийлд вече висяха на стола, готови за предварително намислената разходка, за която тя съжаляваше по-малко, отколкото за причината, която я бе породила.

— А „Съновникът“ занеси в плевнята — продължи Джоана, като си изтри бързо ръцете и се облече.

„Съновникът“ — стар дебел том — лежеше на масата до нея. Той бе така изтъркан от носене в джоба, че белите полета бяха съвсем изчезнали и шрифтът достигаше до краищата на страниците. Тес взе книгата, а майка й тръгна.

За мисис Дърбифийлд това отиване до кръчмата да прибере своя безволев съпруг бе едно от малкото развлечения, които й бяха останали сред грижите по отглеждането на децата. Доставяше й удоволствие да поседне до него у Роливър за час-два без мисли и грижи по децата. Тогава животът й се озаряваше от някакво сияние като пред залез. Несгодите и целият живот се превръщаха в метафизична недействителност, в маловажни явления, върху които човек може да мисли съвсем спокойно. Те преставаха да бъдат потискащи факти, които терзаят тялото и душата. Далеч от погледа й децата й се струваха приятни и желани, а ежедневието не бе лишено от веселие и радост. Тя изпитваше същото чувство както едно време, когато пак седеше на това място до своя бъдещ съпруг, а той я ухажваше и тя си затваряше очите пред всички негови недостатъци и гледаше на него като на идеален любим.

Останала сама с децата, Тес отиде най-напред в плевнята и скри „Съновникът“ в сламата. Майка й изпитваше странен суеверен страх от тази омацана книга и не позволяваше да я държат в къщи през нощта. След всяка справка в нея я занасяха в плевнята. Между майката, с нейното суеверие, фолклор, диалект и балади, предавани от уста на уста — все по-малко характерни за новите поколения, — и дъщерята, изкарала шестокласното училище по съвършено нова програма, съществуваше, така да се каже, вековна пропаст. Когато двете бяха заедно, векът на Джеймс I и викторианската епоха заставаха един до друг.

Връщайки се по градинската пътека, Тес се питаше какво ли е искала да провери майка й в книгата точно днес. Тя се досети, че е нещо във връзка с разкритията за произхода на техния род, но никак не подозираше, че се е отнасяло само за нея. Скоро тя престана да мисли за това и се зае да напръска изсъхналото през деня пране заедно с деветгодишния си брат Ейбръам и сестра си Илайза-Луиза — момиче на дванадесет и половина години, — която наричаха Лиза-Лу. Най-малкото дете сложиха да спи. Между Тес и следващото дете имаше повече от четири години разлика. Родените в този промеждутък деца бяха починали съвсем малки. Затова тя изпълняваше ролята на майка, когато останеше сама с другите деца. След Ейбръам идваха две момичета — Хоуп и Модести, след тях едно момче на три години и най-после бебето, току-що навършило годинка.

Всички тези млади същества бяха пътници в кораба на Дърбифийлд, напълно зависими от решенията на двамата възрастни Дърбифийлдови, що се отнася до развлеченията им, нуждите им, здравето им и дори самото им съществуване. Ако главите на семейството Дърбифийлд решеха да плуват сред трудности, нещастие, глад, болести, унижение или смърт, с тях трябваше да плуват и тези шестима пленници, затворени в трюма — шест безпомощни същества, които никой не питаше дали въобще искат да живеят, и то при такива тежки условия, неизбежни за нестабилния дом на Дърбифийлдови. Интересно какво дава право на поета, чиято философия в наши дни се смята за дълбока и достойна за уважение, а стиховете му за чисти и леки, да говори за „свещения план на природата“.

Стана късно, но нито майката, нито бащата се връщаха. Тес погледна през вратата и мислено се разходи из Марлот. Селото затваряше очите си. Навсякъде гасяха свещите и лампите. Тес ясно си представяше хората и ръцете, които се протягаха да изгасят светлината. Отидеше ли майката да прибере бащата, някой после трябваше да прибира и двамата. Тес добре съзнаваше, че човек с разклатено здраве, комуто предстои път след полунощ, не би трябвало да седи в кръчмата в този късен час и да празнува своя древен произход.

— Ейбръам — каза тя на братчето си, — сложи си шапката, иди у Роливър и виж какво става с татко и мама. Нали не те е страх?

Момчето скочи чевръсто от мястото си, отвори вратата и нощта го погълна. Мина още половин час. Мъжът, жената и детето не се връщаха. Изглежда, и Ейбръам като родителите си е бил примамен и пленен от кръчмата.

— Трябва аз да ида — каза Тес.

Лиза-Лу си легна. Тес заключи вратата и тръгна по тъмната крива уличка, по която не можеше да се върви бързо — уличка, прекарана преди земята да има цена и когато часовник с една стрелка е бил достатъчен за отмерване на времето.