Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (44)

XLIV

След разкритията в хамбара мислите й отново се насочиха към дома на пастора в далечния Еминстър. Напоследък тя често мислеше за него. Клер й бе казал, че ако иска да му пише, може да стори това чрез родителите му или пък направо да се обърне към тях, в случай че изпадне в затруднение. Но чувството, че няма никакви морални права над него, винаги й бе пречило да използува тази възможност и затова тя не съществуваше за семейството на Клер, така както след сватбата не съществуваше и за собствените си родители. Това откъсване и от едните, и от другите напълно съответствуваше на независимия й характер — да не получава по милост или от състрадание нищо, което, разумно погледнато, не заслужава. Тя бе решила в щастие и беда да разчита само на себе си и в никакъв случай да не прибягва за закрила към едно чуждо семейство, с което я свързваше формално родство поради незначителния факт, че обзет от някакъв импулс, един от членовете на това семейство бе поставил подписа си до нейния в черковния регистър.

Но сега, жестоко засегната от разказа на Из, тя трябваше да сложи край на себеотрицанието си. Защо съпругът й не й беше писал? Той съвсем недвусмислено й бе казал, че ще я уведомява ако не за друго, то поне къде се намира, а не бе пратил нито ред да й съобщи адреса си. Наистина ли е равнодушен към нея? Да не би да е болен? Не трябваше ли тя да направи първата крачка? Няма съмнение, че в своята загриженост тя можеше да събере достатъчно смелост да посети родителите му, да поиска сведения за него и да им каже колко е огорчена от мълчанието му. Ако бащата на Ейнджъл наистина е добър човек, както разправяха хората, той щеше да разбере отчаянието й. А тя можеше да скрие лошото си материално положение.

Тес нямаше как да отсъствува от фермата в делник. Единствената възможност, която оставаше, бе неделя. Тъй като Флинткоум-Еш се намираше в средата на варовито плато, гдето железницата още не беше стигнала, тя можеше да отиде само пеша. До Еминстър имаше петнадесет мили и тя трябваше да стане много рано, за да може да отиде и се върне за един ден.

Две седмици по-късно, когато снегът се стопи и сух студ скова земята, Тес реши да се възползува от състоянието на пътищата и да тръгне. В неделя, в четири часа сутринта, тя слезе от стаята си и излезе под звездното небе. Времето беше благоприятно, земята звънтеше под краката й като наковалня.

Мариан и Из знаеха, че това пътешествие е тясно свързано със съпруга й, и проявиха голям интерес. Те живееха малко по-нагоре на същата улица, но дойдоха да помогнат на Тес да се приготви за път. Убеждаваха я да облече най-хубавите си дрехи, за да спечели разположението на свекъра и свекърва си, но Тес се колебаеше, защото знаеше, че мистър Клер се придържа към суровите догми на калвинизма. От тъжната сватба бе изминала цяла година, но Тес бе запазила достатъчно дрехи от приличния си гардероб, за да може да се облече добре, макар и като проста селска девойка, която не се придържа към модата — сива рокля от мека вълнена материя с жабо от бял креп, подчертаващ розовия цвят на бузите и шията й, и жакет и шапка от черно кадифе.

— Колко жалко, че мъжът ти не може да те види сега! Истинска красавица! — възкликна Из, любувайки се на Тес, която стоеше на прага под студения блясък на звездите и на жълтата светлина на свещите.

Из Хюет великодушно бе забравила самата себе си, а и не можеше да бъде иначе. Нито една жена, която има сърце, по-голямо от лешник, не можеше да изпитва враждебност към Тес, тя имаше огромно влияние върху представителките на собствения си пол и в нейно присъствие те чувствуваха добротата и изключителната й сила, която леко побеждаваше по-недостойните женски чувства — злобата и ревността.

Като пооправиха и поизчеткаха роклята й за последен път, те я пуснаха да върви и тя потъна в седефената светлина на зората. Когато тя ускори крачките си, те чуха стъпките й да отекват по твърдия път. Даже Из се надяваше, че Тес ще успее в мисията си и макар да не изпитваше уважение към собствените си добродетели, се радваше, че в момент на изкушение не е причинила зло на приятелката си.

Цяла година без един ден бе изминала от деня, в който Клер се ожени за Тес, година без няколко дена, откакто се бяха разделили. Но в това ясно, сухо зимно утро на варовитото плато Тес помнеше целта на своето пътешествие и не униваше, а бодро крачеше напред, вдишвайки разредения въздух. Без съмнение в този момент тя мечтаеше да покори сърцето на свекърва си, да й разкаже цялата си история, да я спечели на своя страна и да си върне беглеца.

Тя скоро стигна до края на обширното плато, под което се простираше плодородната Блекмурска долина, мъглява и тиха в часовете на зората. За разлика от безцветния въздух на платото атмосферата там, в ниското, бе тъмносиня. Вместо големите ниви от по сто акра, гдето тя сега бе свикнала да работи, пред нея в долината имаше малки ниви, не по-големи от шест акра, толкова многобройни, че от високото изглеждаха като дупки на мрежа. Тук, горе, пейзажът бе бял и кафяв, а в ниското винаги зелен, както в долината на Фрум. И все пак там, в тази долина, бе започнала тъгата й и тя не я обичаше както по-рано. За Тес, както и за всеки друг, който е познал мъката, красотата се състоеше не в самата вещ, а в това какво тя символизира.

Като остави долината от дясната си страна, Тес продължи на запад, мина над Хинтокс, пресече под прав ъгъл шосето от Шертън Ебъс за Кастърбридж и заобиколи Догбъри Хил и Хай-Стой с долчинката между тях, наречена „Кухнята на дявола“. Продължавайки по стръмния път, тя скоро стигна Крос-ин-Хенд, гдето се издига ням и самотен каменен стълб, отбелязващ мястото на някакво чудо или някакво убийство, или може би и на двете. Три мили по-нататък тя прекоси правия и безлюден римски път, наречен Лонг-Еш-Лейн. Оттам по една напречна пътека Тес се спусна по един хълм в малкото градче или по-скоро село Евърсхед, което се намираше на половината път до Еминстър. Тук тя спря и още веднаж закуси здраво, но не в „Свинята и жълъда“ — защото отбягваше ханищата, — а в една къща до черквата.

Втората половина от пътя й минаваше през Бенвил Лейн и тук пейзажът бе по-красив. Но колкото по-малко път й оставаше до целта, толкова повече Тес губеше увереност и замисленото начинание започна да я плаши. Тя бе така погълната от мислите си, че не обръщаше никакво внимание на пейзажа и на няколко места едва не загуби пътя. Все пак около пладне стигна до една порта в края на котловината, в която бе разположен Еминстър.

Квадратната кула на черквата, гдето в този момент се бяха събрали пасторът и богомолците, й се видя грозна. Тя съжали, че не бе успяла да нареди някак си да дойде през седмицата. Такъв благочестив човек като свекъра й можеше да осъди жена, която е избрала неделя да пътува, без да разбере, че за нея няма друг изход. Но сега вече бе късно да се върне. Тя свали грубите обувки, с които бе дошла дотук, обу хубавите си лачени обувки и като скри старите в живия плет до портата, където лесно щеше да ги намери, се спусна по хълма. Свежият въздух бе покрил бузите й с руменина и все пак, когато приближи къщата на пастора, започна да пребледнява.

Тес се надяваше, че някаква щастлива случайност ще й дойде на помощ, но нищо подобно не се случи. Леденият вятър шумолеше неприветливо сред храстите на поляната пред къщата. Макар и облечена с най-хубавите си дрехи, Тес по никакъв начин не можеше да си представи, че в този дом живеят нейни близки роднини: и все пак нищо съществено — нито във вида й, нито в чувствата й не я отличаваше от тях — страдания, удоволствия и мисли, рождение, смърт и задгробен живот — между тях нямаше никаква разлика.

Тес събра сили, влезе през въртящата се вратичка и позвъни на входната врата. Крачката бе направена — връщане назад нямаше. Не, крачката не бе направена. Никои не й отвори. Трябваше ново усилие, за да опита пак. Тя позвъни повторно. Вълнението и умората от дългия път я накараха да потърси подкрепа — тя чакаше, облегната на стената с ръка, отпусната на бедрото. От хапливия вятър листата на бръшляна се бяха съсухрили и посивели. Те непрекъснато се удряха едно в друго и шумът действуваше на нервите й. Парче окървавена хартия от месо, подхванато от някой боклук, се носеше по улицата — прекалено леко, за да падне на земята, прекалено тежко, за да излети. Заедно с хартията се въртяха и няколко сламки.

Втория път тя бе позвънила по-силно, но пак никой не се появи. Тогава Тес слезе от площадката, отвори вратичката и излезе на улицата. И макар че нерешително се обърна към къщата, сякаш искаше да се върне, тя затвори вратата след себе си с въздишка на облекчение. Допусна, че може би са я познали (как, тя не можеше да каже) и са заповядали да не я приемат.

Тес стигна до ъгъла. Бе направила всичко, което зависеше от нея, но реши да не отбягва трудната си задача, защото после можеше да съжалява, и затова се върна, мина съвсем близо до къщата и погледна в прозорците.

А, ето каква била работата! Всички са на черква. Тя си спомни как съпругът й й бе разказвал, че баща му винаги настоявал всички членове на семейството, включително и слугите, да ходят на утринна служба и в резултат на това, като се върнели у дома, ядели студена храна. Значи, трябваше да почака да напусне черквата. Не й се искаше да се върти около къщата, за да не привлече вниманието върху себе си, и реши да мине край черквата и да отиде в страничната уличка. Но когато стигна портата на черковния двор, хората заизлизаха и тя се намери сред голяма тълпа.

Еминстърските богомолци я гледаха така, както само жители на малък град, които се прибират в празнично настроение, могат да гледат непозната жена, отделяща се от общата тълпа. Тя ускори крачка и се спусна по пътя, по който бе дошла, за да се приюти до някой плет и да почака, докато семейството на пастора се наобядва и стане по-удобно за него да я приеме. Скоро Тес остави далеч зад себе си всички богомолци, освен двама млади мъже, които бързо вървяха след нея ръка за ръка.

Когато те я позастигнаха, тя чу гласовете им. Разговаряха сериозно и женският й инстинкт й помогна да долови сходство с гласа на съпруга й. Бяха двамата му братя. Забравяйки всичките си планове, Тес се страхуваше единствено да не я настигнат сега, когато беше разстроена и не се бе подготвила за среща с тях. Макар да знаеше, че не могат да я познаят, тя инстинктивно се боеше от погледите им. Колкото по-бързо вървяха те, толкова по-бързо крачеше и Тес. Явно бе, че бяха поизмръзнали по време на дългата служба в черквата и искаха да походят бързо, за да се стоплят, преди да се приберат за обяд.

Само един човек вървеше пред Тес нагоре по хълма — млада жена, изглежда, някоя лейди, доста интересна, макар и може би малко престорена и превзета. Тес почти я бе настигнала, когато деверите й се озоваха така близо зад гърба й, че тя чуваше всяка дума от разговора им. Отначало те не казаха нищо, което би я интересувало, преди единият от тях да забележи младата лейди.

— Това е Мърси Чант. Хайде да я настигнем!

Тес бе чувала името й. Това беше жената, предопределена за другарка в живота на Клер от неговите и нейните родители и за която вероятно той щеше да се ожени, ако на пътя му не се бе изпречила Тес. Ако не знаеше това по-рано, Тес щеше да го узнае сега, защото един от братята продължи:

— Ах, бедният Ейнджъл, бедният Ейнджъл! Винаги, когато видя тази мила девойка, все повече съжалявам за неговата привързаност да похаби живота си с оная доячка или каквато ще да е. Очевидно нещо не е в ред. Дали вече е отишла при него, не знам, но до преди няколко месеца, когато той ми се обади за последен път, още не беше заминала.

— И аз не знам. Напоследък нищо не ми съобщава. Изглежда, неудачният брак спомага за отчуждаването ни, което започна заради странните му убеждения.

Тес отново ускори крачка по дългия хълм, но не можеше да бърза много, защото рискуваше да привлече вниманието им. В края на краищата те я настигнаха и задминаха. Младата лейди, която бе още далеч напред, чу стъпките им и се обърна. Поздравиха се, ръкуваха се и продължиха тримата заедно.

Скоро стигнаха върха на хълма и сигурно това бе целта на разходката им, защото забавиха ход и се обърнаха към портата, гдето преди час Тес бе спряла, за да разузнае града, преди да слезе в него. Докато разговаряха, единият от братята мушна чадъра си в плета и измъкна нещо.

— Чифт стари обувки? — каза той. — Сигурно някой скитник ги е захвърлил.

— Някой измамник, който е искал да влезе в града бос, за да предизвика съчувствието ни — каза мис Чант. — Сигурно е така, защото обувките са съвсем хубави — никак не са износени. Каква долна измама! Ще ги занеса у дома и ще ги дам на някой бедняк.

Кътбърт Клер, който бе намерил обувките, ги вдигна с дръжката на чадъра и Тес остана без обувки.

Тес, която чу всичко, мина край тях, скривайки лице под вълнения шал, а после се обърна и видя, че благочестивата компания се е махнала от портата и се спуска надолу по хълма заедно с обувките й.

Нашата героиня продължи пътя си. Сълзи, сълзи, които я заслепяваха, се стичаха по бузите й. Тя съзнаваше, че само прекалена сантименталност и неоснователна чувствителност я бяха накарали да изтълкува разигралата се сцена като присъда над нея, но въпреки това не можеше да се помири, чувствуваше се така безпомощна, че не можеше да се опълчи срещу тези злокобни предзнаменования. И дума не можеше да става да се върне в дома на пастора. Жената на Ейнджъл имаше чувството, че тези префинени служители на бога я бяха преследвали по хълма като някакво презряно същество. Обидата бе нанесена неумишлено, но все пак жалко, че срещна синовете, а не бащата — защото независимо от ограничения си мироглед той бе далеч по-малко колосан и изгладен от тях, а освен това бе крайно милосърден. Когато отново си спомни за прашните обувки, тя ги съжали заради насмешките, на които бяха подложени, и почувствува колко безнадежден е животът за тяхната собственица.

— Ах! — каза тя, като все още въздишаше от жал към самата себе си. — Те не знаеха, че с тези обувки изминах най-лошата част от пътя, за да запазя хубавите обувки, които той ми купи. Да, не го знаеха. И никак не помислиха, че той избра цвета на красивата ми рокля… отде ще знаят? Пък и дори да знаеха, сигурно нямаше да ги е грижа, защото те не го обичат много, бедния!

След това заплака от жал за любимия, чиито предразсъдъци й бяха причинили тази болка. И продължи пътя си, без да съзнава, че най-голямото нещастие в живота й бе липсата й на смелост в този критичен момент, когато съдеше за свекъра си по синовете му. Тя се намираше в такова положение, че без съмнение старите мистър и мисис Клер щяха да се отнесат съчувствено към нея. Сърцата им винаги бяха отворени за нещастници, стигнали до краен предел, докато леките душевни страдания на по-малко отчаяните не предизвикваха у тях никакъв интерес или грижа. Отваряйки широко обятията си за митари и грешници, те забравяха, че може да се помолят и за книжниците и фарисеите, които също имат свои тревоги. Благодарение на тази си ограниченост те биха оказали радушен прием на снаха си, считайки я за достатъчно нещастна, за да спечели любовта им.

Тес се връщаше по пътя, по който бе дошла ако не с надежда, то с увереност, че в живота й настъпва криза. Но очевидно не последва никаква криза, затова не й оставаше нищо друго, освен да продължи да живее в тази гладна ферма, докато отново събере кураж да посети пастора. Всъщност тя не бе загубила интерес към себе си и по обратния път махна шала, сякаш искаше да покаже на света, че ако не друго, поне притежава лице, с каквото Мърси Чант не може да се похвали. Все пак тя тъжно клатеше глава. „За какво ли ми е? — каза си тя. — Никой не го обича, никой не го вижда. Никого не го е грижа за външния вид на такова жалко същество!“

На връщане Тес не вървеше, а се влачеше — без енергия, без цел. Движеше се по инерция. По скучния дълъг път в Бенвил Лейн тя започна да се изморява — облягаше се на врати, почиваше при километражните камъни.

Не влезе в нито една къща и след седем-осем мили се спусна по дългия стръмен хълм в Евърсхед, гдето сутринта бе закусила, изпълнена с надежди. Къщата до черквата, гдето сега пак влезе и седна, се намираше в края на селото. Докато жената отиде в килера за мляко, Тес погледна навън и видя, че улицата е съвсем пуста.

— Сигурно хората са на следобедна служба? — запита тя.

— Не, мила — отвърна старата жена. — Рано е за служба. Камбаните още не са били. Отишли са ей в оня хамбар да слушат проповед. Един проповедник държи проповеди между сутрешната и следобедната служба. Казват, бил добър, ревностен християнин. Ама аз не ходя да го слушам. Стига ми това, което говори свещеникът от амвона.

Когато Тес тръгна по селската улица, стъпките й отекваха от къщите, сякаш всичко бе измряло. Като наближи центъра на селото, в ехото на стъпките й се примесиха и други звукове — недалеч от пътя тя видя хамбара и се досети, че оттам долита гласът на проповедника. Той се разнасяше така отчетливо в неподвижния чист въздух, че тя скоро започна да долавя думите му, макар че се намираше от задната страна на хамбара. Проповедта, както можеше да се очаква, бе изпълнена в антиномиански дух — опрощаване чрез вярата, както е учил свети Павел. Ораторът излагаше мислите си развълнувано и с въодушевление, но не говореше, а по-скоро декламираше, защото явно не притежаваше способностите на диалектик. Макар че Тес не бе чула началото на проповедта, тя позна какъв е текстът от библията, защото ораторът често повтаряше:

— „О, неразумни галилейци, кой ви заблуди, та не се покорявате на истината — вас, пред чиито очи Исус Христос се роди и бе разпнат!“

Тес се заинтересува от словото, защото проповедникът двойно по-ревностно излагаше идеите на бащата на Ейнджъл. Тя още повече се заинтересува, когато ораторът започна подробно да разказва за собственото си нравствено превъплъщение, за това как стигнал до сегашните си възгледи. Каза, че бил най-големият грешник. Богохулствувал, събирал се с развратници. Но настъпил денят на просветлението и това станало главно благодарение влиянието на един свещеник, когото отначало тежко оскърбил. Думите, които свещеникът му казал, на раздяла, заседнали дълбоко в сърцето му и останали там, докато по божия милост предизвикали у него тази промяна и го направили такъв, какъвто бил сега. Но Тес не бе поразена така много от проповедта, както от гласа, който — колкото и невероятно да изглеждаше това — поразително приличаше на гласа на Алек д’Ърбървил. С изкривено от болезнено напрежение лице тя заобиколи хамбара и мина край вратата. Полегатите лъчи на зимното слънце грееха право срещу широката двойна врата на хамбара. Едното крило бе отворено и лъчите проникваха до проповедника и аудиторията му, сгушили се на завет от северния вятър. Всички слушатели бяха селяни и сред тях тя забеляза човека с кутията червена боя, когото бе срещнала в оня паметен ден. Но цялото й внимание бе насочено към централната фигура — ораторът се бе покачил върху чували с жито, с лице, обърнато към хората и вратата. Беше три часът, слънчевите лъчи го осветяваха изцяло и странното предчувствие, което се породи у Тес и я вцепени още като чу първите му думи, сега вече не бе предположение, а факт. Пред нея стоеше нейният прелъстител.