Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (53)

LIII

Беше вечер в дома на свещеника в Еминстър. В кабинета както обикновено две свещи горяха под зелените абажурчета, но свещеника го нямаше. От време на време той влизаше, разбутваше тлеещия огън, който бе достатъчен за мекото пролетно време, и отново излизаше. Понякога спираше при входната врата, после тръгваше към гостната и пак се връщаше към входната врата.

Тя бе обърната на запад и макар че вътре цареше мрак, отвън все още идваше достатъчно светлина, за да се вижда добре в стаята. Мисис Клер, която седеше в гостната, дойде при него.

— Рано е още — каза свещеникът. — Даже и влакът да не закъснее, той ще стигне в Чок-Нютън едва в шест часа, а после с нашата стара кранта Ейнджъл не може за един час да мине десет мили селски път, от които пет по Кримъркрок Лейн.

— Но той го е минавал с нас за един час, скъпи.

— Да, но преди много години.

Така течаха минутите, и двамата знаеха, че е излишно да говорят — не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Най-сетне по пътеката се зачу слаб шум и през портата мина двуколка, впрегната в стар кон. От нея слезе човек, когото те бяха сигурни, че познават, макар че ако той не беше слязъл от тяхната двуколка, и то именно в момента, в който го очакваха, а го бяха срещнали на улицата, едва ли биха го познали.

Мисис Клер изтича по тъмния коридор към вратата, бавно следвана от съпруга си.

Гостът видя развълнуваните им лица на входа и отблясъка на залеза в очилата им, но те, заслепени от последните лъчи на слънцето, виждаха пред себе си само една неясна фигура.

— О, момчето ми, моето момче! Върна се най-сетне! — извика мисис Клер, която в този момент по-малко се интересуваше от еретическите му убеждения — причина за тяхната раздяла, — отколкото от праха по дрехите му. И наистина има ли жена — та била тя и най-набожната, — която да вярва в обещанията и заплахите на светото писание така, както вярва в собствените си деца, и която не би зарязала богословието, ако от това зависеше щастието им? Щом стигнаха в стаята, в която горяха свещите, тя го погледна в лицето.

— О, но това не е моят Ейнджъл, това не е моят син, това не е оня Ейнджъл, който замина! — отчаяно извика тя, отвръщайки очи от него.

Баща му също беше потресен от вида му — така много бе съсипан Ейнджъл от грижи и от лошото време в един климат, сред който той прибързано попадна още след първата подигравка на съдбата в родината. Това не беше човек, а скелет, дори не скелет, а сянка. Сякаш той бе позирал на кривели за неговия „Мъртъв Христос“. Очните му кухини бяха хлътнали и мъртвешкосини, а светлината в очите му беше угаснала. Вдлъбнатините и бръчките, които красяха лицата на възрастните му родители, бяха навестили неговото лице двадесет години по-рано, отколкото трябваше.

— Бях болен там — каза той. — Но сега съм добре.

Сякаш за да опровергаят това твърдение, краката му внезапно се подкосиха и той седна, за да не падне. За момент му беше прилошало — от изморителния път и от вълнение, че се е върнал у дома.

— Напоследък идвало ли е писмо за мен? — запита той. — Последното, което ми препратихте, получих благодарение на щастлива случайност — и то след дълго закъснение, защото бях във вътрешността на страната. Иначе щях да си дойда по-рано.

— От жена ти беше, нали?

— Да.

Напоследък дошло само още едно писмо. Те не му го препратили, защото знаели, че скоро ще се върне.

Той нетърпеливо разпечата плика и развълнувано прочете думите, които Тес набързо му бе написала:

Ах, защо постъпи с мен така чудовищно, Ейнджъл! Не го заслужавам! Дълго мислих за това и никога, никога не мога да ти простя! Знаеш, че не исках да ти сторя зло — защо трябваше ти да ми причиняваш зло? Ти си жесток, наистина си жесток. Ще се опитам да те забравя. От теб съм видяла само несправедливост.

Т.

— Тя е съвсем права! — каза Ейнджъл, захвърляйки писмото. — Може би никога няма да ми прости!

— Ейнджъл, защо се безпокоиш толкова много за едно обикновено селско чедо? — каза майка му.

— Селско чедо ли? Ние всички сме селски чеда. Хубаво щеше да е, ако тя наистина беше селско чедо в този смисъл, в който ти разбираш това. Но позволи ми да ти обясня нещо, което не съм ти казвал досега: по мъжка линия баща й е потомък на един от най-старите нормандски родове. И както много други, които наричаме „селски чеда“, той живее на село, без никой да знае за него.

Ейнджъл скоро отиде да си легне, а на следващата сутрин не се чувствуваше никак добре и остана в стаята си, потънал в размисъл. Докато се намираше на юг от екватора и след като получи нейното нежно писмо, му се струваше, че най-лесното нещо на света е да й прости и да се хвърли в обятията й. Но сега, след като се беше върнал, той си спомни причините, поради които се бе разделил с нея, и всичко това не му изглеждаше така просто. Тя беше страстна по природа, а сегашното й писмо показваше, че поради забавянето му тя е променила мнението си за него (той с огорчение признаваше, че тя има пълното право да стори това). Ейнджъл се запита дали при това положение ще бъде разумно да се срещне с нея в присъствието на родителите й, без да я предупреди за пристигането си. Ако през последните седмици на раздялата любовта й към него наистина се е превърнала в неприязън, при една неочаквана среща те биха могли да си разменят горчиви думи.

Затова Клер реши, че ще е най-добре да подготви Тес и семейството й, като съобщи в Марлот за пристигането си. Той се надяваше, че тя още живее при родителите си, както се бяха уговорили, преди да замине. Писа още същия ден и скоро получи кратък отговор от мисис Дърбифийлд. За съжаление отговорът не разсея грижите му, защото на него нямаше адрес и за негова изненада не идеше от Марлот.

Сър, пиша ви тези няколко реда, за да ви уведомя, че сега дъщеря ми не живее при мен и не знам кога ще се върне, но ще ви съобщя веднага, щом си дойде. Нямам правото да ви кажа къде е тя в момента. Ще прибавя, че аз и семейството ми преди известно време напуснахме Марлот.

Ваша Дж. Дърбифийлд

За Клер беше голямо облекчение да научи, че Тес поне привидно е добре, затова той не се разтревожи много от упоритото нежелание на майка й да му извести къде е. Вероятно те всички му се сърдеха и толкова. Той реши да почака мисис Дърбифийлд да му съобщи за завръщането на Тес — а ако се съдеше по писмото й, това щеше да стане скоро. Повече той и не заслужаваше. Любовта му беше любов, „която се променя, когато среща промени“. По време на раздялата в главата му бяха идвали странни мисли: в Корнелия той беше виждал добродетелната Фаустина, в чувствената Фрина — одухотворената Лукреция. Беше мислил за жената, която бият с камъни, и за жената на Урий, която става кралица. Беше се питал защо съди за Тес по нейната биография, а не по качествата й, по постъпките й, а не по стремежите й.

Минаха ден-два. Той продължи да чака в бащиния си дом обещаното второ писъмце на Джоана Дърбифийлд, като същевременно се надяваше отчасти да възстанови силите си. Силите му наистина започнаха да се възвръщат, но писмо от Джоана все нямаше и нямаше. Тогава той намери старото писмо, което Тес му бе писала от Флинткоум-Еш и което му бяха препратили в Бразилия, и го препрочете. И сега, както и първия път, писмото дълбоко го трогна.

„Трябва да изплача болката си пред теб — нямам никого другиго… Струва ми се, че ще умра, ако не се върнеш скоро или не ме повикаш при тебе… Моля те, моля те, не бъди само справедлив, бъди поне малко добър към мен!… Ако се върнеш, бих умряла в прегръдките ти! И ще бъда доволна да умра, ако знам, че си ми простил!… Ако ми напишеш само един ред: «Връщам се скоро!», о, как ще те чакам, Ейнджъл, колко щастлива ще бъда!… Помисли си как страда сърцето ми, че никога и никъде не те виждам! Ах, ако можеше твоето сърце да те боли една минутка на ден, така както ме боли моето всеки ден, може би щеше да се съжалиш над мен, бедната, самотната… Ще съм доволна, дори щастлива да ти бъда слугиня, ако не мога да ти бъда жена. Искам само да бъда близо до теб, да те виждам понякога, да мисля, че си мой… Мечтая само за едно нещо на небето, на земята или под земята — да те видя, любими мой! Ела при мен… ела при мен и ме спаси от надвисналата опасност!“

Клер реши, че не е прав да мисли, че тя напоследък го е разлюбила. Трябваше незабавно да отиде да я намери. Попита баща си дали по време на отсъствието му тя е искала пари. Баща му отвърна отрицателно и тогава за пръв път на Ейнджъл му хрумна, че гордостта й й е попречила и че тя е търпяла лишения. От думите му родителите му най-сетне бяха разбрали истинската причина за раздялата. Те бяха от онзи тип християни, които най-много милеят за грешниците, и грехът на Тес веднага събуди у тях нежно съчувствие, каквото не можа да предизвика нито нейният произход, нито простотата й, нито дори бедността й.

Докато набързо прибираше вещите си за път, той хвърли поглед и на краткото и простичко писъмце, изпратено от Мариан и Из Хюет, което започваше така: „Уважаеми сър, погрижете се за жена си, ако я обичате така много, както тя ви обича…“ и беше подписано: „Две доброжелателки“.