Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (20)

XX

Лятото узря. От малките зародиши и неорганични частички се появи ново поколение цветя, листа, славейчета, дроздове и сипки и всякакви други мимолетни създания, които заеха мястото на своите миналогодишни предшественици. Слънчевите лъчи изтеглиха пъпките и ги проточиха в дълги стебла, безшумно издигаха сока нагоре по дърветата, разтваряха чашките и вдишваха аромата, разливащ се на невидими поточета и струи.

Стопанството на Крик, работниците и работничките си живееха тихо, приятно и даже весело. Те може би се намираха на най-щастливото стъпало от социалната стълбица — над границата на нуждата и под границата, на която условностите започват да сковават естествените чувства, а под натиска на изтърканите модни обичаи хората са недоволни дори когато имат достатъчно блага.

Така отмина периодът на раззеленяването, когато сякаш единствената цел на природата е да се възроди. Тес и Клер несъзнателно се изучаваха един друг, като непрестанно се клатушкаха на ръба на любовта и все пак съумяваха да не й се отдадат. Но през цялото време, подчинявайки се на някакъв непреодолим закон, те се стремяха един към друг като две поточета в една и съща долина.

Никога през последните няколко години Тес не се беше чувствувала така щастлива, както сега, може би никога вече нямаше да бъде така щастлива. Най-важното беше, че в тази нова обстановка тя физически и душевно се чувствуваше на мястото си. Там, където я бяха посадили, фиданката бе достигнала с корените си отровна почва, но сега я бяха присадили в по-здрава почва. Нещо повече, и двамата с Клер все още се колебаеха на границата между увлечението и любовта. На тази граница още няма дълбоки чувства, нито пък през главата преминават мисли с неловки въпроси: „Накъде ли ще ме отведе това ново течение? Какво ще означава то за моето бъдеще? Как ли ще му се отрази миналото ми?“

Засега за Ейнджъл Клер Тес все още беше случайно явление — топло розово видение, което едва бе започнало да спохожда съзнанието му по-често. Затова той позволяваше на мислите си да се занимават с нея, като сравняваше интереса си към нея с интереса на някакъв философ към един изключително нов, свеж и интересен образец на женствеността.

Срещаха се постоянно, нямаше как да не се срещат. Те се виждаха ежедневно в този странен и тържествен момент на утринния полумрак, в лилавата или розова зора, защото тук трябваше да се става рано, много рано. Дояха кравите към зазоряване, а още преди доенето — малко след три часа — трябваше да се обира каймакът на млякото. Обикновено будилникът будеше един човек, а той след това вдигаше всички останали. Тес беше най-новата тук, а освен това всички скоро откриха, че на нея — за разлика от другите — винаги можеше да се разчита, че ще чуе звъна на будилника. Затова тази задача започнаха да възлагат най-често на нея. Щом настанеше три и часовникът почнеше да звъни, тя излизаше от стаята си, притичваше до вратата на стопанина и после по стълбите до стаята на Ейнджъл, когото с висок шепот викаше да стане, след това събуждаше другарките си. Докато Тес се облече, Клер вече сварваше да излезе на свежия влажен въздух. Останалите момичета, както и стопанинът, обикновено се обръщаха още веднаж в леглото и се появяваха едва след петнадесетина минути.

Макар и еднакво наситени, сивите полутонове на зората не са като сивите полутонове на здрача. В утринния полумрак светлината е активна, а тъмнината пасивна. Във вечерния здрач тъмнината е активна и расте, а светлината е пасивна и дреме.

При това често — и може би невинаги случайно — съвпадение да излизат първи навън, на тях им се струваше, че в целия свят те първи са станали от сън. В тези първи дни на своя престой във фермата Тес не обираше каймака от млякото, а веднага след ставане излизаше вън, където Ейнджъл обикновено я чакаше. Призрачната, бледа, водниста светлина, която заливаше откритите поля, караше двамата да се чувствуват самотни, сякаш бяха Адам и Ева. В смътната светлина на раждащия се ден Тес се струваше на Клер съвършена както духовно, така и физически, приличаше му на някаква почти властвуваща сила, може би защото той знаеше, че надали някоя друга така красива жена се разхожда на открито в този ранен час — поне дотам, докъдето стига хоризонтът, а и в цяла Англия тези жени сигурно бяха малко. Хубавите жени обикновено спят в ранните летни утрини. Тя беше до него, а другите бяха далече!

Странната, смесена, тъжна светлина, в която те отиваха заедно до мястото, където лежаха кравите, често го караше да мисли за часа на възкресението. И през ум не му минаваше, че край него може би върви Магдалена. Докато целият пейзаж се къпеше в неутрални тонове, лицето на неговата приятелка непрестанно привличаше погледа му, сякаш бе обградено от някаква фосфоресцираща светлина. Тес имаше призрачен вид, като че бе душа без тяло. Всъщност лицето й незабелязано бе уловило студения отблясък на деня от североизток. Без той да знае, неговото собствено лице й изглеждаше също така призрачно.

В този час, както вече казахме, тя му правеше най-силно впечатление. Тя вече не беше обикновена доячка, а мечтаното въплъщение на женствеността — целият женски пол бе кондензиран в една характерна форма. Той закачливо я наричаше Артемида, Деметра, както и с други причудливи имена, а това не й харесваше, защото тя не разбираше символиката им.

— Наричайте ме Тес — казваше му тя с подозрение и той я наричаше Тес.

След това ставаше по-светло и чертите й се превръщаха в обикновени женски черти. От чертите на богиня, която може да дари блаженство, те се превръщаха в чертите на същество, което жадува за блаженство.

В този неземен час те можеха да се приближат до водните птици. Шумейки силно с криле, сякаш че отваряха врати и прозорци, чаплите излитаха из клоните на съседния гъсталак или ако пък вече бяха нагазили във водата, не помръдваха от място, когато край тях минаваше двойката. Те само я наблюдаваха, като бавно и безстрастно въртяха глава, прилични на марионетки, движени от часовников механизъм.

Тес и Ейнджъл виждаха как прозрачната лятна мъгла на пухкави пластове, на пръв поглед не по-дебели от наметало, се разстила на малки възглавнички из ливадите. По сивата влажна трева, където кравите бяха лежали през нощта, сред обширно море от роса личаха отпечатъците им — тъмнозелени островчета от суха трева, големи колкото телата им. От всяко островче се проточваше зигзагообразна следа, оставена от кравата, когато бе отишла да се храни — и те я намираха на края на тази следа. Когато ги познаеше, животното изсумтяваше и дъхът, излизащ от ноздрите му, образуваше по-гъсто облаче мъгла сред мъглата на утрото. Двамата откарваха кравите обратно в двора или пък според случая сядаха да ги доят на самото място.

Случваше се и лятната мъгла да бъде по-гъста, тогава тя заливаше ливадите като бяло море, сред което като опасни скали се издигаха пръснатите дървета. Птиците се стрелваха през мъглата, за да изплуват на слънце, и трептяха във въздуха с разперени криле, за да се стоплят, или пък кацаха върху мокрите плетове, които пресичаха равнината и които сега блестяха като преплетени стъклени пръчки. Дребни диамантчета влага от мъглата висяха и по клепките на Тес, а капчиците по косата й приличаха на бисери. Когато денят се разгореше, топъл и обикновен, те пресъхваха и Тес загубваше странната си феерична красота. Зъбите й, устните й и очите й блясваха на слънчевите лъчи и тя отново се превръщаше само в ослепително красивата доячка, която трябваше да си съперничи с всички други жени по света.

Приблизително по това време те чуваха гласа на Крик, който се караше на приходящите доячи, че са закъснели, и високо хокаше старата Дебора Файандър, загдето не си измила ръцете.

— За бога, Деб, бутни си ръцете под помпата! Ей богу, ако лондончани знаеха каква си немарлива, щяха да гълтат още по-малко мляко и масло, отколкото сега — а това не е шега работа!

Доенето продължаваше, докато Тес и Клер, както и другите, чуеха мисис Крик да издърпва тежката маса от стената в кухнята. Това бе неизменният сигнал за закуска и за всяко ядене. Същото ужасно скрибуцане се разнасяше, когато след ядене тикаха масата отново до стената.