Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (6)

VI

Тес се спусна по хълма към кръстопътя за Трантридж и разсеяно зачака колата от Чейзбъро за Шестън. Когато се качи, тя не разбра какво й казват другите пътници, макар че отговори. Пътуваше, без да поглежда навън, изцяло вглъбена в себе си.

Един от спътниците й се обърна към нея по-настойчиво от другите:

— Та вие приличате на букет! И какви рози в началото на юни!

Едва тогава Тес се сети каква гледка представлява за техните изненадани погледи — рози на гърдите, рози на шапката, кошница, пълна догоре с рози и ягоди. Тя се изчерви и смутено обясни, че цветята са й подарък. Когато никой не я гледаше, тя свали крадешком от шапката си розите, които най-много се набиваха в очи, и ги сложи в кошницата, а после ги покри с носната си кърпа. След това тя отново се вглъби в себе си, но като наведе глава, едно трънче от розите, останали на гърдите й, я убоде по брадичката. Като всички жители на долината Блекмур, Тес бе пропита с най-фантастични суеверия и представи, за нея това бе лошо предзнаменование — първото, което бе забелязала този ден.

Колата отиваше само до Шестън. От този планински град до Марлот имаше няколко мили стръмен път пеша. Майката на Тес бе посъветвала дъщеря си, ако се чувствува уморена, да пренощува в града в дома на тяхна позната. Тес така и направи. Тя се прибра чак на другия ден следобед.

Щом си влезе у дома, от тържествуващия поглед на майка си тя веднага разбра, че междувременно нещо се е случило.

— Да, да! Всичко знам! Както ти казах, така и стана.

— Докато бях на път ли? Какво стана? — уморено попита Тес.

Майка й я огледа одобрително от глава до пети и шеговито продължи:

— Значи, успя, а?

— Отде знаеш, мамо?

— Получих писмо.

Тес се сети, че това е възможно, тъй като тя се бе забавила в Шестън.

— Пишат… така де, мисис д’Ърбървил пише, че иска да се грижиш за нейната любима малка птицеферма. Но по този начин тя умело иска да те привлече там, без да разпалва надеждите ти. Това е то!

— Но аз не я видях.

— Все си видяла някого.

— Видях сина й.

— Призна ли те за роднина?

— Какво да ти кажа… нарече ме „братовчедке“.

— Знаех си аз. Джеки, той я нарекъл „братовчедке“! — извика тя на мъжа си. — Разбира се, след това той е говорил с майка си и сега тя те вика да идеш там.

— Не знам дали ще мога да гледам кокошки — каза Тес със съмнение.

— Ако ти не можеш, кой ще може? Ти си се родила и отраснала е тая работа. Всеки човек, който знае една работа от рождение, я познава много по-добре от хората, които я учат като занаят. Пък и това е само предлог да правиш нещо, за да не се чувствуваш зависима.

— Не ми се отива много — замислено каза Тес. — Кой е писал писмото? Дай да го видя.

— Мисис д’Ърбървил го е писала. Ето го!

Писмото бе написано в трето лице и накратко уведомяваше мисис Дърбифийлд, че дамата се нуждае от услугите на дъщеря й за отглеждане на птици, че за нея ще бъде приготвена удобна стая и че ако харесат работата й, ще й бъде заплатено богато.

— О… Това ли е всичко? — попита Тес.

— Ти да не искаш веднага да се хвърли на врата ти и да те разцелува!

Тес погледна през прозореца.

— Предпочитам да си стоя тук, при тебе и при татко — каза тя.

— А защо?

— По-добре да не ти казвам, мамо. Всъщност и аз не знам защо.

Един ден през следващата седмица Тес се върна у дома след безуспешен опит да намери някаква по-лека работа в близката околност. Искаше през лятото да събере необходимите пари, за да купи нов кон. Едва прекрачи прага, и едно от децата се завъртя из стаята и извика:

— Джентълменът идва.

Майка й, сияеща, обясни какво бе станало. Синът на мисис д’Ърбървил случайно яздил в околностите на Марлот и дошъл да ги посети. Искал от името на майка си да получи окончателен отговор дали Тес ще отиде да се грижи за птиците на старата дама. Момчето, което досега ги гледало, не оправдало оказаното му доверие.

— Мистър д’Ърбървил каза, че ако се съди по външността, ти си добро момиче. Смята, че си незаменима. Правичката да ти кажа, той много се интересува от тебе.

За момент Тес наистина се зарадва, че е направила такова добро впечатление на един непознат, пред когото смяташе, че се е изложила.

— Много мило от негова страна — промърмори тя — и ако знаех какъв ще е животът ми там, още сега бих тръгнала.

— И е един такъв хубавец!

— Ами! — хладно каза Тес.

— Хубавец-нехубавец, сега ти е паднало. С очите си видях великолепен диамантен пръстен на ръката му.

— Вярно — живо се обади малкият Ейбръам, който бе седнал до прозореца. — Да бе видяла как блестеше, когато той си поглади мустаците! Мамо, защо нашият знатен роднина все си гладеше мустаците?

— Чуй само какво говори детето! — каза мисис Дърбифийлд с майчино възхищение.

— Може би, за да покаже диамантения си пръстен — промърмори сър Джон, полузадрямал на стола.

— Ще си помисля — каза Тес и излезе от стаята.

— Да, спечелила е сърцето на най-младото клонче от нашия род, и то отведнъж! — продължи майката, обръщайки се към съпруга си. — Голяма глупачка ще е, ако не се възползува от случая.

— Не ми се ще много децата ми да се отделят от нас — каза амбулантният търговец. — Тъй като аз съм главата на рода, другите трябва да идват при мене.

— Пусни я да иде, Джеки! — започна да го придумва неразумната жена. — Не виждаш ли, че е лапнал по нея. Нарекъл я „братовчедке“. Сигурно ще се ожени за нея и ще я направи лейди — тя ще стане като дедите си.

У Джон Дърбифийлд имаше повече тщеславие, отколкото енергия и здраве, и подобна възможност му достави удоволствие.

— Е, да, младият мистър д’Ърбървил може да е имал това пред вид — съгласи се той, — а сигурно му се ще да облагороди кръвта си, като се свърже със стария клон. Каква е хитруша тая Тес! Наистина ли е ходила при тях с такава цел?

В това време Тес се разхождаше замислена в градината сред храстите френско грозде край гроба на Принц. Когато тя влезе вътре, майка й продължи старата песен.

— Е, какво ще правиш? — запита майката.

— Поне да бях видяла мисис д’Ърбървил — каза Тес.

— Струва ми се, че можеш да решиш и без това. Сетне скоро ще я видиш.

Баща й се покашля на стола си.

— Не знам какво да кажа — неспокойно отвърна девойката. — Вие трябва да решите. Аз убих стария кон и предполагам, че трябва да направя нещо, за да ви купя друг кон. Но… но… не ми харесва много това, че мистър д’Ърбървил е там.

Децата, които посрещнаха идеята за отиването на Тес при богатите роднини (каквито те си ги представяха) като някаква компенсация за смъртта на коня, щом разбраха, че сестра им не е много склонна да отиде, започнаха да плачат. Те я дразнеха и упрекваха за колебанието й.

— Тес не иска да о-о-тиде и да стане ле-й-ди, тя казва, че не ще-е-е — хленчеха те с изкривени от плач уста, — и няма да си имаме хубав нов кон и много златни пари да си купим подаръци от панаира. И Тес ня-ма-а-а да е красива с нови дрехи.

Майката им пригласяше. Тя използуваше като аргумент и тежката си къщна работа, която тя всъщност правеше по-тежка, отколкото беше в действителност, като я протакаше безкрайно. Само бащата не взе страна.

— Ще отида — каза най-после Тес.

Майка й не можа да скрие надеждите си за сватба, породени от съгласието на девойката.

— Браво! За такова красиво момиче това е чудесен случай.

Тес се усмихна ядосано.

— Надявам се, че това е случай да спечеля пари и нищо повече. По-добре да не разправяш разни глупости на съседите.

Мисис Дърбифийлд не обеща нищо. Тя не беше съвсем сигурна дали думите на госта не я бяха изпълнили с достатъчно гордост, за да се похвали повечко тук-таме.

Така въпросът бе решен. Девойката написа писмо, с което съобщаваше, че е готова да тръгне веднага, щом я повикат. Своевременно я уведомиха, че мисис д’Ърбървил е доволна от решението й и че вдругиден тя ще изпрати за нея и багажа й двуколка, която ще я чака на върха на хълма. Почеркът на мисис д’Ърбървил изглеждаше доста мъжки.

— Двуколка ли? — измърмори Джоана Дърбифийлд подозрително. — За собствената си роднина можеше и карета да изпрати.

Взела веднаж решение, Тес стана по-спокойна и съсредоточена и вършеше работата си с увереност, че скоро и без много труд ще купи друг кон на баща си. По-рано тя се бе надявала да стане учителка в местното училище, но, изглежда, съдбата бе решила другояче. Умствено по-зряла от майка си, Тес нито за момент не погледна сериозно на сватбените надежди на мисис Дърбифийлд. Още от първата година след раждането на дъщерята лековерната майка бе почнала да й търси подходящи партии за женитба.