Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (42)

XLII

Денят разгоря. Тес предпазливо излезе на шосето, за да продължи пътешествието си. Опасенията й бяха напразни. Наоколо не се виждаше жива душа и тя уверено тръгна отново. Споменът за мълчаливото страдание на птиците през нощта на агонията я накара да се замисли колко относително е нещастието и как всичко би било добре, ако успее да стане така силна, че да презира мнението на другите. Но докато Клер държеше на хорското мнение, тя не можеше да направи нищо.

Тес стигна в Чок-Нютън и закуси в един хан, гдето няколко млади мъже й досаждаха с комплименти за красотата й. Това породи у нея надежда: значи, все още имаше вероятност и мъжът й да й прави комплименти. Но в такъв случай тя трябваше да се пази и да стои настрана от тези случайни ухажори. За тази цел и за да не се излага на опасност, Тес реши да промени външния си вид. Щом излезе от селото, тя се вмъкна в един гъсталак и извади от кошницата една от най-старите си работни рокли, която не бе обличала нито веднаж, откакто бе работила по стърнищата на Марлот — нито даже в кравефермата. Хрумна й също щастливата мисъл да вземе от бохчата една носна кърпа и да я завърже около лицето си под шапчицата, като скрие брадичката си и част от бузите си и слепоочията си, сякаш я боли зъб. После извади малките си ножички и с помощта на джобно огледалце безмилостно острига веждите си. Осигурила се по този начин срещу нахални ухажори, тя продължи по неравния път.

— Какво плашило! — каза на приятеля си първият човек, който я срещна.

Когато чу тези думи, Тес едва не се разплака от жал за себе си.

„Хич не ме е грижа! — каза си тя. — Не, хич не ме е грижа! Сега все ще бъда грозна, защото Ейнджъл го няма и няма кой да ме защити. Имах си мъж, но той си отиде и никога вече няма да ме обича. Въпреки това аз си го обичам и мразя всички останали мъже, нека ми се подиграват, ако искат.“

И така Тес продължава пътя си. Фигурата й сякаш е неделима част от околния пейзаж — чиста и простодушна селянка в зимно облекло — сиво вълнено наметало, червен вълнен шал, дебела шаячна пола, върху която е навлякла избеляла кафява рокля, и ръкавици от биволска кожа. Всяка нишка в тези стари дрехи е избеляла и изтъняла от плисъка на дъжда, от жарките лъчи на слънцето и от вятъра. По лицето й не е останала и следа от младежката страст.

Хладна е моминската уста,

редят се на морната глава

дипла подир дипла.

Под тази външност, на която никой не би обърнал внимание, както на неодушевен предмет, се криеше бликащо от живот същество, което за годините си бе много добре разбрало колко преходни са нещата, колко жестока е страстта и колко непостоянна е любовта.

На другия ден времето беше лошо, но Тес продължи да се влачи. Нея никак не я плашеха природните стихии — те бяха честни, прями и безпристрастни. Целта й беше да си намери работа и жилище за през зимата и затова нямаше време за губене. Тя бе изпитала неудобствата на временната работа и сега бе решила да си намери постоянно място.

Така вървеше тя от ферма на ферма към мястото, отгдето й бе писала Мариан и гдето Тес смяташе да отиде само в краен случай, тъй като разправяха, че поради немотията животът там не бил никак привлекателен. Отначало търсеше по-лека работа, но като загуби надежда, че ще може да осъществи намеренията си, стана по-непретенциозна. Започвайки с гледането на крави и домашни птици — нейната любима работа, — тя стигна дотам, че би се съгласила на най-тежка и груба работа, която най-малко обичаше — работа на нивата, която при друго положение въобще не би приела доброволно.

Надвечер на втория ден достигна неравното варовито плато, осеяно с полукръгли хълмове (сякаш многогърдата Цибела се бе излегнала тук), което се простираше между родната долина и долината, гдето бе познала любовта.

Тук въздухът бе сух и студен и само няколко часа, след като бе валяло, дългите междуселски пътища отново потъваха в бял прах. Дървета почти нямаше. Дори тези, които се опитваха да поникнат сред глогините, бяха безмилостно повалени от арендаторите — естествените врагове на дърветата, храстите и шубраците. В далечината се виждаха върховете на Бълбероу и Нетълкомб Таут и на Тес й се струваше, че те са приятелски настроени към нея. От това плато те изглеждаха ниски и непретенциозни, макар че когато в детството си тя ги бе гледала откъм Блекмур, те й приличаха на високи бастиони, очертани на фона на небето. На юг, на много мили разстояние, зад хълмове и гребени към брега — тук сушата по посока на Франция се врязваше в морето — се виждаше повърхност като полирана стомана. Това беше Ламанш.

Пред нея, в малка падина, бяха пръснати къщите на полуразрушено село. Всъщност тя бе стигнала до Флинт-коум-Еш — мястото, гдето живееше Мариан. Нямаше друга възможност — съдено й било да дойде. Каменистата почва около нея съвсем ясно показваше, че тук я очаква най-тежка работа, но вече бе време да се установи някъде и да си почине и тя реши да остане, още повече, че заваля. В началото на селото имаше къща, чийто триъгълен покрив се надвесваше над пътя, и преди да попита къде да пренощува, Тес се подслони под него и започна да наблюдава падането на мрака.

— Кой би помислил, че съм мисис Ейнджъл Клер! — промълви тя.

Стената топлеше гърба й и плещите й и тя се досети, че зад нея се намира огнището и топлината прониква през тухлите. Тя си стопли ръцете, а после допря и бузата си — зачервена и влажна от дъжда — до гостоприемната стена. Изглежда, стената бе единственият й приятел. На Тес никак не й се искаше да се разделя с нея — би могла да остане тук цяла нощ.

Тя чуваше разговорите на обитателите на къщата, завърнали се след тежкия работен ден, а също и тракането на чиниите — слагаха за вечеря. По селската уличка още не се бе появил жив човек. Най-после по пътя се зададе жена с басмена рокля и лятна шапка, макар че вечерта беше студена. Тес инстинктивно помисли, че това може да е Мариан и когато жената се приближи достатъчно, за да може да я познае в сумрака, тя наистина се оказа Мариан. Лицето й бе по-пълно и по-червено от преди, а облеклото й бе много по-лошо. При всеки друг случай по-рано Тес едва ли би подновила познанството си при такива обстоятелства, но самотата и бе стигнала краен предел и тя незабавно отвърна на поздрава на Мариан.

Мариан я разпита съвсем вежливо, но изглеждаше крайно смутена от факта, че Тес не живее по-добре, отколкото преди, макар че бе подочула нещо за раздялата.

— Тес… мисис Клер… милата жена на милия мистър Клер. Наистина ли е толкова лошо положението, мое момиче? Защо си увила така красивото си лице? Би ли те някой? Да не би той?

— О, не, не, Мариан! Направих го само за да не ме закачат. — И тя с отвращение смъкна превръзката, която навеждаше на такива глупави мисли.

— И ходиш без яка! (В кравефермата Тес бе свикнала да носи малка бяла якичка.)

— Да, Мариан.

— По пътя ли я загуби?

— Не съм я загубила. Право да ти кажа, хич не ме е грижа как изглеждам и затова не си я сложих.

— И не носиш венчалния си пръстен?

— Нося го, но така, че никой да не го вижда. Нося го нанизан на панделка около врата. Не искам хората да знаят за кого съм омъжена, нито дори, че въобще съм омъжена. Би им се сторило толкова странно при живота, който сега водя.

Мариан се замисли.

— Но ти си жена на джентълмен и никак не е справедливо да живееш така.

— Напротив, много е справедливо, макар че съм много нещастна.

— Е, е. Как можеш да си нещастна, щом той се ожени за теб!

— Жените понякога са нещастни не по вина на съпруга, а по своя собствена вина.

— Сигурна съм, че ти не си виновна, мила. А и той не е виновен. Сигурно е нещо друго, за което и двамата не сте виновни.

— Мариан, мила Мариан, бъди така добра да не ми задаваш въпроси. Съпругът ми замина за чужбина, а аз неразумно похарчих парите, които ми остави, и сега трябва да работя известно време постарому. Не ме наричай мисис Клер, а Тес, както едно време. Тук имат ли нужда от работничка?

— О, да! Тук винаги има нужда от работнички, защото много малко идват насам. Гладно е това място. Освен жито и сладка ряпа нищо друго не отглеждат. Макар че самата аз съм тук, жал ми е, че и ти се принуди да дойдеш.

— Ти не беше по-лоша доячка от мен.

— Да, но трябваше да напусна, защото почнах да пия. Господи, сега това е единственото ми утешение! Ако те наемат, ще те карат да копаеш ряпа. Това е и моята работа, но ти няма да я харесаш.

— О… все ми е едно! Ще кажеш ли две-три думи за мене?

— По-добре сама да се уговориш.

— Добре. Но, Мариан, запомни… ако ме вземат, нито дума за него. Не искам да петня името му.

Всъщност Мариан, макар и по-недодялана от Тес, бе момиче, на което можеше да се разчита, и тя обеща да изпълни молбата й.

— Тая вечер плащат — каза тя — и ако дойдеш с мене, веднага ще разбереш дали ще стане, или не. Наистина много съжалявам, че не си щастлива, но знам, че това е, защото го няма. Ако той беше тук, нямаше да си нещастна, дори да не ти даваше пари, дори да те караше да робуваш.

— Вярно е. Щях да бъда щастлива.

Те тръгнаха заедно и скоро стигнаха до фермата, която сякаш бе олицетворение на неволята. Не се виждаше никакво дърво, в това време на годината нямаше нито една зелена ливада — нищо, освен угари и ряпа в просторни ниви, разделени от неравно окастрени плетове.

Тес почака пред вратата, докато работниците получат заплатите си, а после Мариан я представи. Оказа се, че фермерът не си е у дома, но жена му, която го заместваше тази вечер, нямаше нищо против да наеме Тес, след като тя се съгласи да остане до Благовещение. Жени рядко предлагаха услугите си за работа по нивите, а тъй като женският труд се заплаща по-ниско, фермерката с охота наемаше работнички, които вършеха работата не по-лошо от мъжете.

Като подписа договора, Тес си потърси квартира. Намери си стая в къщата, до чиято топла стена се бе приютила. Тя се бе обрекла на жалко съществуване, но все пак щеше някак си да прекара зимата.

Същата вечер Тес съобщи новия си адрес на родителите си, в случай че съпругът й й пише до Марлот. Но тя нищо не им каза за бедственото си положение — това можеше да ги накара да упрекват Клер.