Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (28)

XXVIII

Макар и неочакван, отговорът на Тес не обезсърчи Клер. Той имаше достатъчно голям опит с жените и знаеше, че отрицателният отговор често пъти не е нищо друго, освен предговор към утвърдителния, но не можеше да знае, че отрицателният отговор на Тес е съвсем различен, че той не е породен от нерешителност или свенливост. Тес вече му бе позволила да я ухажва и това го правеше още по-уверен. Но Ейнджъл не подозираше, че тук, сред полята и ливадите, „безплатните въздишки“ не се смятат за изгубено време. Селските девойки често приемат ухажванията, без да се замислят и само заради удоволствието, което те им доставят, докато в унилите домове на честолюбците желанието на една девойка да подреди живота си често пъти парализира здравия й стремеж към любовта.

— Тес, защо така решително ми казахте „не“? — я запита той след няколко дни.

Тя се стресна.

— Не ме питайте. Обясних ви защо… отчасти. Не съм достатъчно добра… не съм достойна за вас.

— Какво значи това? Че не сте достатъчно фина лейди?

— Да… нещо такова — промърмори тя. — Вашите роднини ще ме гледат отвисоко.

— Но вие наистина правите грешка по отношение на татко и мама. Що се отнася до братята ми, пет пари не давам… — Той я прегърна през кръста, за да не му се изплъзне. — Нали не ми казахте „не“ сериозно, сладка моя? Сигурен съм в това! Толкова ме разтревожихте, че не мога нито да чета, нито да свиря, нито да правя каквото и да е. Аз не бързам, Тес, но искам да знам — да чуя от вашите собствени горещи устни, — че някой ден ще бъдете моя — когато вие пожелаете, но непременно, нали?

Тя само поклати глава и извърна поглед.

Клер се загледа внимателно в нея, изучавайки чертите на лицето й, като че бяха йероглифи. Очевидно отказът беше искрен.

— Тогава не трябва да ви прегръщам така, нали? Аз нямам никакво право върху вас… Нямам право да ви търся, нито пък да се разхождам с вас! Кажете ми откровено, Тес, друг ли обичате?

— Как можете да ми задавате такъв въпрос? — запита тя, като едва се владееше.

— Почти съм сигурен, че никого другиго не обичате. Но тогава защо ме отблъсквате?

— Не ви отблъсквам. На мен винаги ми е приятно… приятно ми е да ми казвате, че ме обичате, и винаги можете да ми го казвате, когато сме заедно — никога няма да ви се сърдя!

— Но не искате да ме вземете за съпруг, така ли?

— Не… това е различно… то е за ваше добро, скъпи! О, вярвайте ми, правя го само заради вас! Аз бих била много щастлива, ако можех да ви обещая, че ще стана ваша жена, но не смея, защото… защото съм сигурна, че не трябва да го правя.

— Но вие ще ме направите щастлив!

— Да, така си мислите, но не знаете…

В такива случаи той търсеше причината за нейния отказ в страха й, че не ще умее да се държи в обществото, ако му стане жена, и започваше да я убеждава колко възпитана и колко възприемчива е. Всъщност това беше вярно: тя беше природно надарена, а и възхищението, което изпитваше към него, й позволи удивително бързо да усвои неговия речник, неговия акцент и част от неговите познания. След такива нежни пререкания, от които излизаше победителка, ако беше време за доене, тя отиваше при най-отдалечената крава или пък, ако в момента нямаха работа, тръгваше да се разхожда из ливадите или се прибираше в стаята си. Тук тя се отдаваше на тиха печал, макар че само минутка преди това му беше дала привидно равнодушен отказ.

Вътрешната й борба наистина беше тежка: собственото й сърце беше изцяло на страната на неговото — две пламенни сърца срещу една слаба бедна съвест — и тя се опитваше да укрепи становището си с всички възможни средства. Беше дошла в „Талботейз“ с твърдо решение. В никакъв случай не можеше да се съгласи на една стъпка, която впоследствие би могла да накара съпруга й горчиво да се разкайва, че е бил сляп, като се е оженил за нея. И се убеждаваше, че това, което съвестта й бе решила, когато можеше да разсъждава трезво, не трябва да се променя сега.

„Защо някой не му разкаже за мен? — се питаше тя. — Само на четирийсет мили е — защо слухът не е достигнал тук? Все някой трябва да знае!“

Но, изглежда, никой не знаеше, никой нищо не му каза.

Два-три дни те не говориха по този въпрос. От тъжното изражение на своите приятелки тя разбра, че гледат на нея не само като на фаворитка, но и като на избраница на мистър Клер, но те сами можеха да се убедят, че тя не му се натрапва.

Никога преди живота на Тес не е бивал така ясно разделен на две нишки — нишката на радостта и нишката на скръбта. Когато следващия път правеха сиренето, двамата пак останаха сами. Обикновено чифликчията сам помагаше в такива случаи, но, изглежда, мистър Крик и жена му напоследък бяха започнали да подозират, че двамата проявяват взаимен интерес — макар че те правеха всичко възможно това да не бъде забелязано и че подозрението беше съвсем леко. Както и да е, чифликчията ги остави насаме.

Преди да поставят буците отвара в каците, те трябваше да ги разчупят. Операцията приличаше на дробене на хляб в голям мащаб. Сред ослепително бялата отвара ръцете на Тес бяха розови като листенца на роза. Ейнджъл внезапно спря да пълни каците с шепи и сложи ръце върху нейните. Ръкавите й бяха навити високо над лактите и навеждайки се, той целуна гънката на меката й ръка.

Беше началото на септември и времето още беше горещо, но ръката й от потапянето в отварата беше студена и влажна като току-що порасла гъба и имаше вкус на суроватка. Но Тес беше толкова чувствителна, че от докосването на устните му пулсът й се ускори, кръвта нахлу до върха на пръстите й и хладните й ръце изведнъж се стоплиха. После сякаш сърцето й каза: „Нима трябва да си все така срамежлива? Истината е истина и между мъжа и жената, така както между двама мъже.“

И тя вдигна очи и го погледна с дълбока преданост, а на устните й се появи нежна усмивка.

— Знаете ли защо направих това, Тес? — запита той.

— Защото ме обичате много.

— Да, и защото исках отново да ви помоля…

— Не започвайте пак!

Тя го погледна изплашено, сякаш се страхуваше, че под натиска на собственото й желание упорството й може да се сломи.

— О, Теси! — продължи той. — Не мога да разбера защо ме измъчвате толкова. Защо ме разочаровате така силно? Почти ми приличате на кокетка, честна дума — на истинска, опитна, градска кокетка! Те се държат ту мило, ту хладно, точно като вас — а това е последното нещо, което очаквах да намеря в такова глухо място като „Талботейз“… И все пак, скъпа моя — бързо прибави той, забелязвайки колко много я беше засегнала забележката му, — аз зная, че вие сте най-честното, най-безупречното създание на света. Затова, как може въобще да ми дойде мисълта, че може да кокетничите с мене? Тес, ако ме обичате толкова, колкото изглежда, че ме обичате, защо не ви харесва мисълта да станете моя жена?

— Никога не съм казвала, че не ми харесва и никога няма да го кажа, защото не е вярно!

Вече не можеше да издържа напрежението, устните й потрепериха и тя се отдалечи. Клер беше така огорчен и объркан, че изтича след нея и я настигна в коридора.

— Кажете ми, кажете ми — извика той, като я притисна страстно, забравяйки, че ръцете му са изцапани, — моля ви, кажете ми, че няма да принадлежите на никой друг!

— Да, да, обещавам ви! — възкликна тя. — И освен това ви обещавам, че ще ви отговоря на всички въпроси, ако сега ме пуснете. Ще ви разкажа за своя живот, за всичките си приключения — всичко, абсолютно всичко!

— Вашите приключения ли, скъпа? Разбира се, колкото искате — с ласкава ирония се съгласи той, гледайки я в очите. — Моята Тес несъмнено има толкова приключения, колкото онова диво цвете до плета, което се появи тази сутрин. Разкажете ми всичко, но престанете вече да използувате този отвратителен аргумент, че не сте достойна за мен.

— Ще се опитам… И още утре ще ви обясня причините… Не! Идущата седмица!

— Да кажем, в неделя!

— Добре, в неделя.

Най-сетне тя се изплъзна и не се спря, докато не стигна до окастрените върби в долната част на двора на фермата, където никой не можеше да я види. Тес се отпусна върху шумолящата трева като върху легло и се сви, като потръпваше от отчаяние, прекъсвано от моментни изблици на радост. Опасенията й за евентуалния край не можеха изцяло да заглушат щастието й.

Всъщност тя чувствуваше, че скоро ще даде съгласието си. Всяко нейно дихание, всеки удар на сърцето й, всяко пулсиране на кръвта в жилите й бяха гласове, които се сливаха с гласа на природата и се бунтуваха срещу прекалената й съвестност. Да го приеме смело и безразсъдно, да се съедини с него пред олтара, да не му разкрие нищо и да поеме риска да бъде разобличена, да вкуси от плодовете на удоволствието, преди стоманените зъби на болката да имат време да я вкопчат в железните си клещи! — така я съветваше любовта. И сякаш обхваната от някакъв екстаз, Тес предчувствуваше, че въпреки дългите месеци на самота и самоизтезание, въпреки отчаяната си борба и вътрешно терзание, въпреки намерението си да води суров и самотен живот любовта в края на краищата ще победи.

Времето течеше, а тя продължаваше да лежи под върбите. Чу дрънкането на ведрата, когато ги сваляха от колците, чу и вика „Уао-уао!“, с който прибираха кравите, но не отиде да дои. Щяха да забележат, че е развълнувана, и чифликчията, смятайки, че причината за това може да бъде само любовта, добродушно щеше да я дразни — а такова терзание тя не би могла да понесе.

Любимият й навярно беше отгатнал състоянието й и беше измислил някаква причина да оправдае отсъствието й, защото никой не попита за нея, нито пък някой я потърси. В шест и половина слънцето започна да залязва, прилично на огромна пещ в небето, и скоро от другата страна на хоризонта се показа чудовищна луна като тиква. На фона й върбите, измъчени и обезформени от непрестанните кастрения, приличаха на настръхнали чудовища. Тес се прибра, без да запалва свещ.

Това беше в сряда. Дойде четвъртък и Ейнджъл замислено я гледаше отдалеч. Но не отиде при нея. Мариан и другите доячки, които спяха в чифлика, изглежда чувствуваха, че се приближава решителният момент, защото в спалнята не й досаждаха с каквито и да било забележки. Мина и петък, дойде събота. Утре беше решителният ден.

— Няма да удържа… Ще му кажа „да“, ще се съглася да се оженя за него… иначе не мога — ревниво прошепна тя, притискайки пламналото си лице във възглавницата, когато чу една от другите девойки да мълви името му насън. — Не мога да го отстъпя на никоя! А това е така лошо за него, че може да го убие, когато се научи! О, мое бедно сърце!…