Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (15)

XV

„Чрез опита си — казва Роджър Ешъм — ние откриваме краткия път след дълги скитания.“ Но често след тези дълги скитания нямаме сили да продължим — и тогава каква полза от опита? Опитът на Тес Дърбифийлд я бе изтощил именно по този начин. Тя най-сетне бе научила какво да прави, но кому ли бяха потребни нейните дела сега?

Ако преди да отиде у д’Ърбървилови, в живота си тя ревностно се бе ръководила от разните сентенции, текстове и фрази, които познаваше не по-лошо от другите, несъмнено никой не би успял да я измами. Но Тес не беше в състояние — пък и кой ли друг е в състояние? — да разбере златната истина на тези наставления, докато все още можеше да се възползува от тях. Като свети Августин тя — а и още колко други като нея — би могла иронично да каже на бога: „Ти ни посъветва да тръгнем по добрия път, но не ни позволи да вървим по него.“

През зимните месеци тя си стоеше в къщи, скубеше птици, угояваше гъски и патици или преправяше дрехи за сестрите и братята си от пищните премени, които д’Ърбървил й бе подарил и които бе захвърлила с презрение. Тя не искаше да се обърне към него за помощ, но често, когато другите мислеха, че е увлечена в работа, притискаше главата си с ръце и дълбоко се замисляше.

Тес философски отбелязваше датите, които идваха и си отиваха в кръговрата на годишните времена: пагубната нощ в Трантридж в тъмнината на Ловния парк. Рождения ден и деня, в който умря бебето, своя собствен рожден ден. Спомняше си и всички други дни, различни от обикновените поради някои случки, в които тя бе взела участие. Един следобед, наблюдавайки красивото си лице в огледалото, тя внезапно се сети, че има една дата с още по-голямо значение за нея — датата на нейната смърт, денят, в който всичките й прелести ще си отидат. Тази дата лукаво се спотайва между останалите дни в календара, тя не дава знак, нито издава звук. Всяка година идва и си отива мълчаливо и все пак тази дата е неизбежно там. Кое ли число е този ден? Защо тя всяка година не чувствува вледеняващия му полъх? Като Джереми Тейлър тя си помисли, че един ден тези, които я познаваха, щяха да кажат: „Бедната Тес умря на тази и тази дата“ — и тези думи нямаше да им се виждат странни. А тя не знаеше нито месеца, нито седмицата, нито сезона, нито годината на деня, в които й бе съдено да се прости завинаги с представата си за времето.

По този начин с магическа пръчка Тес се превърна от наивно момиче в зряла жена. На лицето й нерядко се появяваше отпечатъкът на размисъл, а в гласа й понякога прозвучаваха трагични нотки. Очите й станаха по-големи и по-изразителни. Тя се превърна в прекрасно същество, видът й беше лъчезарен и обаятелен, душата й бе душата на жена, която бурните преживявания през последните година-две не са успели да обезсърчат. Ако не беше общественото мнение, изпитанията й щяха само да я възпитат в свободомислещ дух.

Напоследък тя живееше така самотно, че в Марлот, където не всички знаеха за нещастието й, почти забравиха за него. Но на нея й стана ясно, че тя никога вече нямаше да се чувствува истински добре в това село, където хората бяха свидетели на неуспеха на семейството й да „установи родството си“, а чрез нея дори да се сближи още повече с богатите д’Ърбървиловци. Тя нямаше да се чувствува добре поне докато дългите години не изличиха неприятния спомен от съзнанието й. Но още отсега Тес усещаше в себе си топлото пулсиране на живота, пълен с надежди: тя би могла да бъде щастлива в някое кътче, далеч от всички спомени. Да избяга от миналото и от всичко, което беше свързано с него, значеше да изличи тези неща от паметта си — а за да постигне това, тя трябваше да се махне оттук.

„Което загубиш, загубваш го завинаги, дали това важи и за целомъдрието?“ — питаше се тя. Тес би могла да докаже, че това не е вярно, ако успееше да хвърли булото на забвение върху миналото. Нима само девствеността е лишена от онази възстановителна сила, която блика от живота в природата?

Мина доста време, но пред Тес не се откриваше случай да се махне от Марлот. Тази година пролетта бе много хубава и човек просто можеше да чуе как животът пулсира в пъпките. Пролетта раздвижи Тес така, както раздвижва дивите животни, и събуди у нея страстното желание да замине. Най-сетне един ден в началото на май тя получи писмо от стар приятел на майка й. Тя никога не го бе виждала, но доста преди това го беше помолила да й потърси работа. Той й пишеше, че в една ферма на много мили на юг търсели опитна доячка и че стопанинът с удоволствие би я наел за през лятото.

Чифликът не беше чак толкова отдалечен, колкото се искаше на Тес, но вероятно беше достатъчно далече, тъй като радиусът, в който тя се движеше и в който знаеха за нея, беше съвсем малък. За хората, които живеят в тесни граници, милите са равни на географски градуси, енориите — на графства, графствата — на провинции и царства.

По един въпрос Тес бе взела окончателно решение: в мечтите и делата на новия й живот няма повече да има никакви д’Ърбървиловски въздушни кули. Ще си бъде доячката Тес и нищо повече. Макар че не бяха разменили ни дума по този въпрос, майка й познаваше така добре чувствата й, че повече не намекна за благородния произход на семейството.

И все пак човешката непоследователност обуслови едно от нещата, които заинтересуваха Тес — фермата се намираше близо до родното място на прадедите й (защото те не произхождаха от Блейкмор, макар че майката й и целият й род бяха кореняци-блейкморци). Фермата „Талботейз“ беше близо до някои от бившите имения на д’Ърбървил овци, до големите семейни гробници на високопоставени дами и властни съпрузи. Тя ще има случай да ги разгледа и да си помисли върху това, че не само д’Ърбървиловци могат да паднат като Вавилон, но че и невинността на един скромен техен потомък би могла да си отиде също така тихомълком. През цялото време тя се питаше дали като отиде в земята на прадедите си, няма да й се случи нещо странно и хубаво и както сокът в дърветата се изкачва нагоре, така се повишаваше и настроението й. Духът на неизчерпаната й младост отново се надигаше след временния застой, надигаше се, изпълнен с надежда и с неутолимия инстинкт за щастие.