Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (33)

XXXIII

На Ейнджъл много му се искаше преди сватбата да прекарат сами един ден, някъде далеч от фермата — последна малка екскурзия с нея, докато все още бяха само влюбени, — романтичен ден, който никога не ще забравят, така както не ще забравят и другия, още по-велик ден, който наближаваше все повече и повече. Затова през седмицата преди сватбата той предложи да направят няколко покупки в близкия град и те тръгнаха заедно.

Във фермата Клер беше живял като отшелник по отношение на своята класа. Месеци наред той не бе се приближавал до град и тъй като не му трябваше кола, не поддържаше кола, а в случай на нужда вземаше коня или двуколката на фермера. Този ден те отидоха с двуколката.

За първи път през живота си правеха покупки, предназначени и за двамата. Беше Бъдни вечер. Градът беше отрупан с клонки чимшир и имел и гъмжеше от странници, дошли за случая от всички части на страната. Докато се разхождаше под ръка с Клер, красотата на Тес, съчетана с щастливото изражение на лицето й, караше много хора да я заглеждат.

Вечерта те се върнаха в странноприемницата, гдето бяха отседнали, и Тес почака на входа, докато Ейнджъл отиде да нареди да докарат коня и двуколката пред вратата. Общият салон беше пълен с народ и хора непрестанно влизаха и излизаха. Вратата постоянно се отваряше и затваряше, когато те минаваха, и всеки път светлината отвътре падаше върху лицето на Тес. Двама мъже излязоха от хана и минаха покрай нея заедно с другите. Единият изненадано я изгледа от горе до долу и на нея й се стори, че той е от Трантридж, макар това село да беше така далеч оттук, че хора оттам бяха рядкост тъдява.

— Хубавичка девойка, а? — каза другият.

— Вярно, хубавичка! Макар че, ако не се лъжа… — и той махна с ръка, като искаше да каже, че Тес едва ли може да се нарече девойка.

Клер току-що се бе върнал от конюшнята и срещайки мъжа на прага, чу думите му и видя как Тес се сви. Обидата срещу нея просто го ужили и без въобще да разсъждава, той с всичка сила стовари юмрука си върху лицето на мъжа.

Мъжът се олюля, после се съвзе и тръгна към него, а Клер застана отвън на вратата и зае отбранителна поза. Но противникът му очевидно размисли. Като мина покрай Тес, той отново я погледна и каза на Клер:

— Извинете, сър. Припознах се. Взех я за друга жена, която живее на около четиридесет мили оттук.

Чувствувайки, че е действувал много прибързано и че в края на краищата той е виновен, загдето е оставил Тес сама на входа на странноприемницата, Клер направи това, което обикновено правеше в такива случаи: даде на човека пет шилинга, за да забрави удара. Веднага щом той пое юздите от коняря и младата двойка потегли, двамата мъже тръгнаха в обратна посока.

— Е, какво, ти наистина ли сбърка? — попита вторият.

— Ами! Но не исках да оскърбявам джентълмена — това не е моя работа.

Междувременно влюбените продължаваха пътя си.

— Не можем ли малко да отложим сватбата? — със сух и отпаднал глас запита Тес. — Тоест, ако искаме?

— Не, мила моя. Успокой се. Да не би да се страхуваш, че този тип може да ме даде под съд за обида? — шеговито запита той.

— Не… само си мислех… ако се наложи да я отложим…

Не беше никак ясно какво искаше да каже тя и той й нареди да махне тези глупави мисли от главата си — нещо, което Тес веднага направи, доколкото й беше възможно. Но по целия път за дома тя беше сериозна, много сериозна, после си помисли: „Ще отидем далеч, много далеч, на стотици мили от тоя край, и такова нещо никога няма да ни се случи, там не ще може да ни намери никакъв призрак от миналото.“

Тази нощ те нежно се разделиха на площадката на стълбата, след това Клер отиде в мансардата си. Тес не си легна веднага, заета с някои дребни приготовления, тъй като я беше страх, че в няколкото останали дни не ще има достатъчно време. Докато седеше, в стаята на Ейнджъл над главата си чу тропот и от борба. Всички останали в къщата бяха вече заспали и обезпокоена да не би на Клер да не му е добре, тя изтича до горе, почука на вратата му и го запита какво става.

— Нищо, нищо, мила! — обади се той отвътре. — Много се извинявам, че те обезпокоих! Но причината е доста забавна: заспал съм и сънувах, че отново се бия с оня, който те обиди, а шумът, дето си чула, е дошъл от това, че съм нападнал с юмруци куфара, който измъкнах днес, за да опаковам нещата си. Понякога правя такива глупости насън. Иди си легни и не мисли повече за това.

Това беше последният грам, който наклони везните на нейната нерешителност. Тя не се решаваше да му разкаже своето минало, но имаше и друг начин. Тя седна и на четири страници от бележник написа сбито историята на събитията от преди три-четири години, сложи страниците в плик и го адресира до Клер. След това, страхувайки се отново да не изпадне в слабост, се прокрадна по чорапи догоре и пъхна плика под вратата му.

Както можеше да се очаква, тя прекара нощта почти без да мигне, като се вслушваше и в най-слабия шум горе. Шумът дойде както обикновено, той слезе както обикновено. Слезе и тя. Той я посрещна долу, при стълбите, и я целуна. Беше нежен както винаги!

Стори й се малко разстроен и уморен. Но дори и когато останаха сами, не й каза нито дума за нейната изповед. Дали я е прочел? Ако той сам не я заговори, тя нищо не би се осмелила да му каже.

Така минаваха дните. Очевидно беше, че каквото и да си е помислил, имаше намерение да го пази за себе си. И все пак той беше откровен и нежен така, както преди. Възможно ли бе опасенията й да са били детински? Възможно ли бе да й е простил? Възможно ли бе да я обича заради това, което е, и такава, каквато е, и да се присмива на безпокойствата й, както човек би се смял на глупав кошмар? А дали наистина е получил бележката? Тя погледна в стаята му, но не можа да я намери. Може би й е простил. Но дори и да не е получил нейната изповед, тя изведнаж изпита радостна увереност, че той непременно ще й прости.

Всяка сутрин и вечер бяха еднакви и най-сетне дойде денят пред Нова година — сватбеният ден.

Влюбените не станаха рано за доене, тъй като през цялата последна седмица на престоя им във фермата ги третираха като гости, а на Тес вежливо бяха предоставили отделна стая. Когато слязоха долу да закусят, те бяха изненадани от промените, извършени в тяхна чест в кухнята. В някакъв неестествен утринен час фермерът беше наредил да белосат зеещата камина, да боядисат с червено тухлите, а над огнището да окачат лъщяща завеса от жълта дамаска на мястото на старото мръсносиньо памучно перде с черни шарки, което дълго бе висяло тук. В мрачните зимни утрини огнището наистина беше центърът на стаята и този му подновен вид оживяваше цялата стая.

— Реших да направя нещо във ваша чест — каза фермерът — и тъй като не искахте и да чуете за шумна веселба с цигулки и виолончела, както правехме едно време, това беше всичко, което успях да измисля — хем няма да се вдига шум.

Роднините на Тес живееха толкова далече, че за никого не би било удобно да присъствува на церемонията, дори и да ги бяха поканили. Но всъщност никой от Марлот не беше поканен. Що се отнася до семейството на Ейнджъл, той им беше писал да ги уведоми за датата, уверявайки ги, че много ще се зарадва, ако поне един от тях дойде на сватбата. Братята му въобще не отговориха — вероятно бяха възмутени. Баща му и майка му му писаха едно доста тъжно писмо, в което изразяваха съжаление, че така прибързано се жени, но се мъчеха да загладят работата, като прибавяха, че макар една доячка да била последната жена, която очаквали да им стане снаха — техният син бил вече на възраст, на която човек най-добре сам решавал нещата.

Това хладно отношение на роднините не огорчи Клер толкова, колкото би го огорчило, ако не притежаваше големия коз, с който се надяваше да ги изненада не след дълго. Смяташе, че е прекалено смело и рисковано да заведе Тес направо от фермата и да я обяви за потомък на д’Ърбървил и за лейди. Затова той пазеше тайната на произхода й за такъв момент, в който — вече свикнала с обществото под неговото влияние и след няколкомесечно пътуване — ще може да я заведе на посещение при родителите си и тържествено да им я покаже като достойна за такъв стар род. Това беше само мечтата на влюбен, нищо повече. Може би произходът на Тес имаше повече значение за самия него, отколкото за всекиго другиго от околните.

Забелязвайки, че изповедта й ни най-малко не е променила държанието на Ейнджъл към нея, Тес започна да се съмнява дали въобще я е получил. Тя стана от закуска преди него и побърза нагоре по стълбата. Хрумна и още веднаж да огледа странната, мрачна стая, която така дълго беше хралупата или по-скоро орловото гнездо на Клер. Застана пред отворената врата на стаята и замислено я заразглежда. Спря на прага, под който с такова вълнение беше тикнала бележката преди два-три дни. Чергата стигаше близо до прага и под ръба й тя видя едва-едва забележимо да се подава краят на плика с нейното писмо. Очевидно той не го беше видял, защото в бързината си тя го беше пъхнала не само под вратата, но и под чергата.

Обзета от внезапна слабост, Тес издърпа писмото. Ето го — то си стоеше запечатано, така както беше излязло от ръцете й. Планината още не беше премахната. Не можеше да му го даде сега. Цялата къща кипеше от подготовката. Тя се прибра в стаята си и унищожи писмото.

Тес беше така бледа, когато Клер отново я видя, че той доста се обезпокои. За момент бе решила, че случката със загубеното писмо пречи на изповедта й, но дълбоко в съзнанието си тя чувствуваше, че това не е така — все още имаше време. И все пак всичко беше в движение, хора влизаха и излизаха, всички трябваше да се обличат — младоженците бяха помолили млекаря и мисис Крик да дойдат с тях за свидетели и сега беше почти невъзможно да размишляват и да се обясняват. Тес едва успя да открадне една минутка с Клер на площадката на стълбата.

— Много искам да ти говоря — да ти призная всичките си грешки и прегрешения — каза тя с привидна безгрижност.

— Не, не, сега не можем да разговаряме за грешки — поне днес трябва да те смятат за идеална, мила моя! — извика той. — Надявам се, че след това ще имаме достатъчно време да говорим за прегрешенията си. И аз ще ти изповядам моите.

— Но аз мисля, че ще е по-добре да ти ги разкажа сега, за да не можеш после да кажеш…

— Много добре, моя авантюристко, ще ми разкажеш всичко, което искаш… да речем… веднага щом се настаним в къщи, но не сега. Тогава и аз ще ти разкажа за моите прегрешения. Но нека сега не си разваляме празника, те ще бъдат прекрасна тема за разговор, когато ни доскучае.

— Значи, наистина не искаш, скъпи мой?

— Не искам, Теси.

Това беше всичко, което успяха да си кажат сред суетнята по обличането и приготовлението за път. Тези негови думи, изглежда, я успокоиха. През следващите два критични часа тя беше обхваната от вълнението на своята преданост към него и нямаше никакво време за повече размишления. Единственото й желание, срещу което така дълго се беше съпротивявала — да стане негова, да го нарече свой господар, да го нарече неин и после, ако е необходимо да умре, — най-сетне я извади от тежките й размисли. Докато се обличаше, тя се движеше сред някакъв облак от многоцветни мечти, които забулваха всичките й мрачни опасения.

Черквата беше далеч и се наложи да отидат с кола, още повече, че беше зима. От една крайпътна странноприемница поръчаха закрита каляска, стояла там от времето на пътническите дилижанси. Тя имаше здрави колела с тежки спици, голяма извита каросерия, огромни каиши и ресори, а окът й приличаше на таран. Кочияшът беше достоен за уважение шестдесетгодишен „момък“ — мъченик на подаграта, която бе придобил на младини от честите простуди, лекувани със силни напитки. През последните двадесет и пет години, откакто беше престанал да бъде кочияш професионалист, той се беше навъртал около странноприемниците, сякаш очакваше старите времена отново да се върнат. От външната страна на десния му крак имаше постоянно кървяща рана — резултат на непрестанното съприкосновение с оковете на аристократическите карети по време на дългогодишната му редовна служба в „Кралския герб“ в Кастърбридж.

Четиримата — младоженката, младоженецът и мистър и мисис Крик — заеха места във вътрешността на тази груба и скърцаща кола, зад западналия кочияш. На Ейнджъл му се искаше поне един от братята му да присъствува като шафер, но мълчанието им, след като той деликатно им бе намекнал за това в едно свое писмо, показваше, че не желаят да дойдат. Те не бяха съгласни с брака и не можеше да се очаква да го одобрят. Всъщност може би беше по-добре, че нямаше да присъствуват. Тези младежи не бяха израсли във висшето общество, но освен отрицателното им отношение към брака общуването с обитателите на фермата би могло неприятно да засегне предразсъдъците им и чувството им за приличие.

Развълнувана от приближаването на тържествения момент, Тес не подозираше нищо. Тя не виждаше нищо, не знаеше какъв път са взели за черквата, знаеше само, че Ейнджъл е до нея — всичко останало беше потънало в някаква лъчезарна мъгла. Тя приличаше на едно от онези неземни същества, създадени от поезията — на една от онези класически богини, за които Клер често й разказваше, когато се разхождаха.

Тъй като се венчаваха с разрешително, в черквата имаше само десетина души. Но и хиляда да бяха, едва ли биха направили някакво впечатление на Тес. Те й се струваха далечни като звезди. Пред тържествения екстаз, с който тя се закле да му бъде вярна, обикновените човешки чувства й се струваха нищожни. По време на една пауза в церемонията, докато те бяха коленичили един до друг, тя несъзнателно се наклони към него така, че рамото й докосна ръката му. Беше я изплашила една бегла мисъл и Тес направи движението инстинктивно — искаше да се увери, че той наистина е там и още по-силно да почувствува, че неговата вярност ще издържи на всички изпитания.

Клер знаеше, че тя го обича — любов лъхаше от цялото й същество, но по това време той още не знаеше колко дълбоко му е предана тя, с какво усърдие и покорство го обичаше. Не знаеше, че това е залог за нейната вярност, честност, търпение и дълбока вяра.

Когато излязоха от черквата, звънарите забиха камбаните. Чу се само скромно съзвучие от три ноти — строителите на черквата бяха сметнали, че това е достатъчно за изразяване радостта на миряните на такава малка енория. Минавайки под камбанарията заедно със съпруга си на път към черковната порта, Тес чувствуваше как въздухът около тях вибрира от звуците, идещи от откритата камбанария, в унисон със силно напрегнатата духовна атмосфера, в която живееше.

Това нейно състояние, тази екзалтация, в която тя се чувствуваше озарена от светлина — подобно на ангела, който свети Йоан видял на слънцето, — трая, докато заглъхне звукът на камбаните и отминат вълненията от църковната служба. Сега очите й можеха по-ясно да различават детайлите и тъй като мистър и мисис Крик бяха наредили да им изпратят двуколката, за да предоставят каретата на младите, Тес за пръв път забеляза формата и подробностите на превозното средство. Тя се умълча и дълго я разглежда.

— Изглеждаш ми потисната, Теси — каза Клер.

— Да — отвърна тя и сложи ръка на челото си. — Страх ме е от много неща. Всичко е толкова сериозно, Ейнджъл. Между другото, струва ми се, че някога съм виждала тази карета и че я познавам много добре. Колко странно, сигурно е било насън.

— О, ти вероятно си слушала легендата за каретата на д’Ърбървиловци. Това поверие за вашия род от времето, когато е бил известен в тоя край, е много популярно и тази разнебитена старина навярно ти напомня за него.

— Доколкото си спомням, никога не съм чувала — каза тя. — Каква е тая легенда? Кажи ми я, моля ти се!

— Точно сега нямам желание да ти я разказвам в подробности. Някой си д’Ърбървил в шестнайсетия или седемнайсетия век извършил ужасно престъпление в семейната карета. И оттогава членовете на рода виждат или чуват старата карета винаги, когато… Не! Ще ти я разкажа друг път — историята е много мрачна. Очевидно видът на тази достопочтена талига смътно ти е напомнил за тая история, която сигурно са ти разказвали…

— Не си спомням да съм я чувала по-рано — тихо повтори тя. — А кога я виждат членовете на нашия род, Ейнджъл — пред смъртта или когато са извършили престъпление?

— Стига, Тес!

И той затвори устата й с целувка.

Когато стигнаха в къщи, тя беше мрачна и без настроение. Наистина сега тя беше мисис Ейнджъл Клер, но дали имаше морално право на това име? Не трябваше ли по-скоро да се нарича мисис Александър д’Ърбървил? Може ли силата на чувствата да оправдае това, което праведните души наричат „престъпно мълчание“? Тя не знаеше как би трябвало да постъпи в такъв случай една жена, а нямаше кой да я посъветва.

Все пак, когато остана за няколко минути сама в стаята си — това беше последният ден, в който тя влизаше в нея, — Тес коленичи и започна да се моли. Опитваше се да се моли на бога, но всъщност отправяше молитвите към съпруга си. Тя така боготвореше този човек, че почти се страхуваше да не би това да е лошо предзнаменование. Тя разбираше какво е искал да каже монахът Лоренцо с думите: „Страстните радости имат страшен край.“ Може би нейната страст бе прекалено силна за едно човешко същество — прекалено буйна, безумна, гибелна…

— О, любими, любими, защо те обичам толкова много! — шепнеше тя. — Защото ти не обичаш мен, а друга в моя образ — такава, каквато аз можех да бъда!

Дойде следобедът, а с него и часът на заминаването. Те бяха решили да осъществят намерението си да прекарат няколко дни в старата ферма до уелбриджката мелница, докато той се запознае с мелничарството. В два часа бяха напълно готови да тръгнат. Всички работници от фермата се събраха пред оградения с тухли вход да се сбогуват, а чифликчията и жена му ги изпратиха чак до портата. Тес видя трите си приятелки, застанали една до друга до стената, замислено навели глави. Тя се бе питала дали ще дойдат да ги изпратят, когато тръгват, и ето че те бяха там — твърди и верни докрай. Тя знаеше защо нежната Рети изглежда така крехка, Из — така трагично скръбна, а Мариан — така смутена. Пред тяхната скръб Тес за момент забрави своята.

Без да размисли, тя му прошепна:

— Защо не ги целунеш, бедничките, за пръв и за последен път?

Клер нямаше нищо против — за него това беше само обикновена формалност при раздялата. Той мина покрай тях и ги целуна поред, казвайки на всяка „сбогом“. Когато стигнаха до портата, Тес съвсем по женски се обърна, за да види въздействието на тази подарена от състрадание целувка: в погледа й нямаше тържество, макар че би могло да има. Но дори и да имаше, то би изчезнало, след като тя видя колко развълнувани са момичетата. Очевидно целувката беше причинила зло, пробуждайки чувства, които те се мъчеха да сподавят.

Клер дори и не подозираше какво става. На портата той стисна ръка на фермера и жена му и за последен път благодари за тяхното внимание. След това, преди да тръгнат, за миг настъпи тишина. Тя бе нарушена от кукуригане. Белият петел с розов гребен беше застанал пред къщата на няколко ярда от тях и пронизваше ушите им с гласа си, който кънтеше като ехо в скалиста долина.

— Виж ти! — каза мисис Крик. — Петел следобед!

Двама мъже стояха до портата и я държаха отворена.

— Не е на добро — прошепна единият, като смяташе, че другите няма да го чуят.

Петелът изкукурига отново, обръщайки се право към Клер.

— Хм! — обади се фермерът.

— Не искам да го слушам! — каза Тес на съпруга си. — Кажи на човека да кара. Довиждане, довиждане!

Петелът пак изкукурига.

— Къш! Махай се, проклетнико, или ще ти извия шията! — ядосано каза фермерът, като се обърна към птицата и я прогони. А като влизаха в къщи, каза на жена си: — Точно пък днес ли трябваше! Цяла година не беше пял следобед!

— Сигурно ще се развали времето — отвърна тя, — а съвсем не това, което си мислиш. Не може да бъде!