Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (38)

XXXVIII

Когато се спуснаха в Блекмур и край Тес се разстла пейзажът на нейната младост, тя се отърси от вцепенението си. Първата й мисъл бе как ще погледне родителите си в очите.

Стигнаха бариерите на пътя, недалеч от селото. Вдигна ги непознат човек. Нямаше го стареца, който бе вършил тази работа в продължение на много години и който я познаваше. Сигурно бе напуснал на Нова година, деня, в който обикновено назначаваха нови служители. Тя отдавна не бе получавала вести от дома и запита кантонера какво ново има в селото.

— О, нищо — отвърна той. — Марлот си е Марлот. Някои и други измряха. А една от дъщерите на Джон Дърбифийлд се оженила тази седмица за някакъв си фермер-джентълмен. Сватбата правили на друго място. Джентълменът бил от такъв знатен род, че семейството на Джон му се видяло много бедно, за да го покани. Изглежда, младоженецът не знае, дето откриха, че самият Джон произхожда от древен благороден род със семейни скелети, които и до ден-днешен лежат в собствени гробници, само че този род загубил богатството си по времето на римляните. Ама сър Джон, както сега му викаме, отпразнува сватбата, колкото можа да смогне, и почерпи всички в енорията, а жена му пя в „Чистата капка“ почти до дванайсет часа през нощта.

Като чу всичко това, на Тес й стана толкова болно, че реши да не се прибира у дома така тържествено с кола и с целия си багаж и принадлежности. Тя попита кантонера дали може да си остави нещата при него за известно време и след като той се съгласи, освободи колата и отиде в селото по една странична уличка.

Когато видя комина на бащината си къща, тя се запита как да се осмели да влезе у дома. Родителите й самодоволно смятаха, че тя е далеч оттук на сватбено пътешествие със сравнително богат мъж, който щеше да й осигури заможен живот. А тя беше тук, самотна, без приятели, и се приближаваше крадешком към стария дом, тъй като за нея нямаше друго място на света, гдето би могла да намери подслон.

Тя не успя да стигне в къщи незабелязано. Точно до оградата я срещна нейна позната — една от девойките, с които бе другарувала в училище. След като се осведоми как е дошла дотук, приятелката й, без да обръща внимание на скръбното изражение на лицето й, внезапно запита:

— А къде ти е джентълменът, Тес?

Тес набързо обясни, че повикали мъжа й по работа, и като изостави събеседничката си, прехвърли плета и се отправи към къщата.

Докато вървеше по градинската пътека, тя чу майка си да пее на задната врата. Когато зави зад къщата, тя видя мисис Дърбифийлд, която стоеше на прага и изцеждаше един чаршаф. Майката не забеляза Тес и като свърши работата си, се прибра вътре, дъщеря й я последва.

Коритото си беше на същото място, върху същата бъчонка, и майката, оставяйки чаршафа настрана, се приготви отново да потопи ръцете си във водата.

— Тес… Дъще!… А аз си мислех, че си се омъжила!… Че този път наистина си се омъжила… Ние изпратихме ябълковото вино…

— Да, мамо. Така е.

— Сега ли ще се жениш?

— Не, омъжих се.

— Сериозно! Ами къде ти е мъжът?

— Замина за малко.

— Заминал! Кога беше сватбата? В същия ли ден, за който ми писа?

— Да, мамо, във вторник.

— А сега е едва събота. И той заминал?

— Да, замина.

— Какво значи това? Няма що, хубави мъже си намираш!

— Мамо! — Тес се приближи до Джоана Дърбифийлд, сведе лице на гърдите й и избухна в ридания. — Не знам как да ти кажа, мамо. Ти ми заръча, писа ми да не му казвам. Но аз му казах — не можех другояче — и той си отиде.

— Ах ти, глупачка такава! Глупачка с глупачка! — избухна мисис Дърбифийлд и във вълнението си изпръска и Тес, и себе си с вода. — Господи, кога съм мислила, че ще доживея да ти викам глупачка, ама пак ти го казвам, глупачка си.

Тес ридаеше конвулсивно — най-после напрежението от толкова много дни бе намерило отдушник.

— Знам… знам… знам! — задъхваше се тя през сълзи. — Но, мамо, не можех да постъпя иначе. Той беше толкова добър… И аз чувствувах колко подло щях да постъпя, ако се бях опитала да го измамя, да скрия от него това, което се случи. Ако… Ако… трябваше още веднаж да го направя… пак щях да постъпя по същия начин. Не можех… не можех да сторя грях спрямо него.

— Но ти стори грях още като се съгласи да се омъжиш за него.

— Да, да, там е моето нещастие. Но мислех, че ако не е в състояние да се примири, ще може да се отърве от мен по законен начин. Да знаеш… да знаеш само как го обичам… колко силно желаех да му стана жена и как се разкъсвах между любовта си и желанието да бъда честна към него.

Тес бе така изтерзана, че не можа да продължи и безпомощно се строполи на един стол.

— Добре, добре. Каквото станало, станало. Само че никак не мога да разбера защо моите деца са по-глупави от децата на другите хора — да бръщолевят такива неща, без да помислят, когато той можеше да узнае чак като стане много късно… — Сега и мисис Дърбифийлд зарони сълзи от жал за себе си — майка, достойна за съжаление. — Хич не знам какво ще каже баща ти — продължи тя, — след като всеки ден у Роливър и в „Чистата капка“ разправя за сватбата, за това как благодарение на тебе семейството ще заеме отново положението, което му се полага… Нещастният глупчо! А ти забърка такава каша! О, господи!

Сякаш като капак на всичко в този миг се дочуха стъпките на бащата. Той обаче не влезе веднага и мисис Дърбифийлд заяви, че тя сама ще му съобщи печалната новина, а сега за сега Тес да не се мярка пред очите му. След първия пристъп на разочарование Джоана прие новото нещастие така, както бе приела първата беда, постигнала Тес, така както би посрещнала един дъждовит празничен ден или пропаднала реколта картофи — като незаслужен удар на съдбата, с който трябва да се примири, а не като урок.

Тес се качи на горния етаж и видя, че леглата са разместени и са направени някои промени. Нейното старо легло бе приспособено за две от по-малките деца. Сега за нея тук нямаше място.

Таванът на долния етаж не беше измазан и тя чуваше почти всичко, което ставаше там. Баща й влезе и, изглежда, носеше жива кокошка. Тъй като бе принуден да продаде новия си кон, сега той вършеше търговията си пеша и обикаляше с кошница в ръка. Както често се случваше, той беше разнасял кокошката със себе си още от сутринта, за да покаже пред хората, че си гледа работата, макар че я бе държал с вързани крака под масата у Роливър в продължение на повече от час.

— Току-що приказвахме… — започна Дърбифийлд и после подробно разказа на жена си за спора, възникнал в кръчмата относно духовенството, поради обстоятелството, че дъщеря му се омъжила за син на свещеник. — По-рано свещениците, също като моите прадеди, ги наричаха „сър“ — допълни той, — макар че сега, точно казано, са само „духовни лица“.

Тъй като Тес забранила да се дава голяма гласност на сватбата й, той не споменал никакви подробности. Надявал се, че тя скоро ще вдигне тази забрана. Предложил младоженците да носят фамилното име на Тес, и то д’Ърбървил, а не както сега е изопачено. Било по-хубаво от фамилното име на мъжа й. След това попита жена си дали днес не е дошло писмо от Тес.

Тогава мисис Дърбифийлд му съобщи, че писмо нямало, но за нещастие самата Тес се върнала.

Когато най-после той узна с подробности за катастрофата, някакво мрачно отчаяние, необичайно за Дърбифийлд, надделя над развеселяващото въздействие на алкохола. И все пак засегна го не толкова самото нещастие, колкото мисълта какво ще кажат другите.

— Как можа цялата работа да свърши така! — извика сър Джон. — И то на мене да ми се случи, на човека със семейна гробница под оная черква в Кингсбиър, голяма колкото винарската изба на скуайр Джолард, и там лежат прадедите ми, наредени по шест, по седем — най-истинските графски кости в историята! А какво ще кажат сега хората у Роливър и в „Чистата капка“! Как ли ще ме поднасят, ще се кривят и ще подмятат: „Ето какъв бил прословутият младоженец!“ На ти, като искаш да се сравняваш с прадедите си от времето на нормандския крал. Това е вече прекалено, Джоана. Ще свърша със себе си, с титлата, с всичко… Не мога повече да понасям… Ами че тя не може ли да го застави да живеят заедно, щом се е оженил за нея?

— Може, разбира се! Ама не ще и да помисли за това!

— А дали наистина се е оженил за нея, а?… Или… както първия път…

Бедната Тес! Повече от това тя не можеше да понесе. Мисълта, че не й вярват дори собствените й родители, я настрои неприязнено към този дом, така както нищо друго не би могло да я настрои. Колко коварна беше съдбата! А щом баща й се съмнява, то какво остава за съседите и познатите? Не, тя не можеше да остане дълго у дома!

Реши да постои само няколко дена и вече се готвеше да тръгва, когато получи кратка бележка от Клер. Съобщаваше й, че отишъл в Северна Англия да разгледа някаква ферма. В желанието си да се нарича както по-рано негова жена и за да скрие от родителите си дълбоката пропаст между себе си и мъжа си, тя използува това писмо като предлог да замине и създаде у тях впечатлението, че отива при него. За да не упрекват мъжа й в лошо отношение към нея, тя извади половината от петдесетте лири, които Клер й беше дал, и ги връчи на майка си — сякаш за жената на човек като Ейнджъл Клер това не беше нищо. Каза, че това е малка отплата за всичките безпокойства и унижения, които им е причинявала в миналото. Като възстанови по този начин достойнството си, тя се сбогува с тях. След заминаването й, благодарение на нейната щедрост, семейството на Дърбифийлд известно време си поживя весело. Майката разправяше, а и вярваше, че отношенията между младоженците са се оправили под влиянието на силните им взаимни чувства и че не могли да живеят един без друг.