Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tess of the d’Urbervilles, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Редакция
Светослав Иванов (2011)

Издание:

Томас Харди

Тес от рода Д’Ърбървил

 

Английска

Трето издание

 

Thomas Hardy

Tess of the d’Urbervilles

A Pure Woman

London, Macmillan & Co. L.T.D.

 

Превод от английски: В. Измирлиев, Л. Велинов

Редактор: Христо Кънев

Рисунка: Иван Кьосев

Оформление: Асен Иванов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

 

Дадена за набор октомври 1981 г.

Подписана за печат декември 1981 г.

Излязла от печат януари 1982 г.

Формат 60х90/16

Печатни коли 23,75. Изд. коли 23,75. Усл. изд. коли 23,82.

ДИ „Народна култура“, София, 1982 г.

История

  1. — Добавяне

XLIII

Мариан не бе преувеличила, когато каза, че фермата Флинткоум-Еш е гладно място. Единственото тлъсто същество тук бе самата Мариан, а и тя не бе местен продукт. Селата се делят на три категории — за първите се грижи земевладелецът, в други селяните сами се грижат за себе си, а за трети не се грижат нито самите селяни, нито земевладелецът; с други думи, села, в които собственикът живее, села, арендувани по правилата на фрихолда или копихолда[1], и села, изоставени на произвола на съдбата от собственика, който живее на друго място. Флинткоум-Еш спадаше към третата категория.

Тес се хвана за работа. Търпението — това съчетание от нравствена смелост и физическа скромност — сега бе станало една от характерните черти на мисис Ейнджъл Клер и то я поддържаше.

Нивата с ряпа, където те копаеха с Мариан, обхващаше повече от сто акра и се намираше в най-високата част на фермата, над каменни могили, образувани от кремъчни жилки във варовика, които се състояха от безброй бели кремъци във формата на луковици, рогове и фалоси. Листата на ряпата бяха опасани от добитъка и работата на двете жени се състоеше в това с особени закривени вили да изкореняват гулиите, скрити в земята, които също се използуваха за ядене. Без листата цялата нива имаше тъжен и отблъскващ вид, като лице без черти, на което от брадата до челото няма нищо друго, освен кожа. Небето приличаше на полето, макар да имаше друг цвят — бяло плоско лице с изтрити черти. Тези две лица, горното и долното, се взираха едно в друго цял ден — бялото лице гледаше отгоре към кафявото лице, а кафявото лице гледаше нагоре към бялото лице — и между тях нямаше нищо друго, освен двете девойки, които пълзяха като мухи по кафявото лице.

Никой не идваше при тях и движенията им бяха механични и еднообразни. Те работеха с груби дрехи — кафяви конопени роби, и с дълги до земята престилки, завързани на кръста, за да не се развяват фустите им, — под тесните им поли се виждаха високи до глезените обувки, а на ръцете си носеха дълги жълти ръкавици от овча кожа. Качулките с парче плат на тила им придаваха замислен вид и на случаен наблюдател наведените им глави щяха да напомнят за двете Марии, изобразени от някой италиански художник в епохата на ранното Възраждане.

Те работеха час след час, без да съзнават каква самотна гледка представляват, без да се замислят дали съдбата им е справедлива, или не. Даже при такова тежко положение човек може да съществува като насън. Следобед отново заваля и Мариан каза, че няма нужда да работят повече. Но ако не работеха, нямаше да им платят и затова продължиха. Полето бе толкова полегато, че дъждът нямаше възможност да пада, а под напора на виещия вятър се стичаше хоризонтално и се набиваше по тях като парченца стъкло, докато ги намокри до кости. Има различни степени на намокряне, а често хората твърдят, че са се намокрили до кости и при най-слабия дъжд. Но да работиш бавно на нивата, да чувствуваш как дъждовната вода прониква първо до краката и плещите, после до бедрата и главата, отпред, отзад, отстрани и все пак да продължиш да работиш, докато оловната светлина намалее и възвести залез-слънце — това изисква доста твърдост и даже кураж.

И все пак те не чувствуваха дъжда толкова, колкото би изглеждало на пръв поглед. И двете бяха млади, а освен това разговаряха за времето, когато заедно живееха и заедно любеха в „Талботейз“, в това щастливо зелено кътче земя, където лятото щедро раздаваше дарове на всички — на някои материални, а на тях двете любовни.

Тес би предпочела да не разговаря с Мариан за човека, който, ако не в действителност, то поне пред законите беше неин съпруг, но темата на разговора бе така неудържимо привлекателна, че против волята си Тес започна да отговаря на Марианините забележки. И макар че мокрите качулки ги шибаха в лицето, а роклите им досадно лепнеха по телата им, този следобед те прекараха в мечти и спомени за зеления, слънчев и романтичен „Талботейз“.

— При ясно време оттук може да се види един хълм, който се намира на няколко мили от долината на Фрум — каза Мариан.

— О, така ли! — възкликна Тес, оценявайки новото достойнство на тази местност.

И така тук, както навсякъде, две сили се противопоставяха една на друга — вроденият стремеж към щастие и силата на обстоятелствата, които пречат на щастието. Мариан си имаше особен начин да поддържа настроението си; надвечер тя извади от джоба си половинлитрова бутилка, запушена с бяло парцалче, и покани Тес да си сръбне. Потънала в мечти, Тес обаче се чувствуваше достатъчно бодра и не се нуждаеше от изкуствено опиянение, тя само близна от шишето, а Мариан си дръпна доста осезателно.

— Свикнах с алкохола — обясни тя — и сега не мога да отвикна. Той е единствената ми утеха… Разбираш ли, аз го загубих, а ти не… и затова ти може би успяваш да минеш и без алкохол.

Тес смяташе, че е загубила толкова, колкото и Мариан, но крепена от чувството за достойнство, че е жена на Ейнджъл, макар само пред закона, тя не се опита да спори.

В такава обстановка работеше Тес и в утринния мраз, и под следобедния дъжд. Ако не изкореняваше ряпа, тя чистеше ряпа — с помощта на крив нож изстъргваха влакната и полепналата пръст, преди да складират корените. Ако валеше, вършеха тази работа под сламен навес. Но в мразовити дни даже дебелите кожени ръкавици не можеха да предпазят пръстите им от студа, който проникваше от замръзналата ряпа. Ала Тес не губеше надежда. Тя бе убедена, че рано или късно великодушието, което тя считаше за основна черта в характера на Клер, ще надделее и ще го върне при нея.

Пийналата и развеселена Мариан се смееше като луда, когато откриваше гореспоменатите причудливи кремъчни форми, но Тес си оставаше мрачна и невъзмутима. Те често гледаха в посоката, в която се простираше долината на Вар или Фрум, макар че не можеха да я видят. Втренчени в пелената от сива мъгла, те си спомняха дните, прекарани там.

— Ах — въздъхна Мариан, — как бих искала още някоя от старите ни другарки да дойде тук! Тогава всеки ден, тук на нивата, ще можем да си говорим за „Талботейз“, за него, за хубавите дни, за познатите ни неща и ще ни се струва, че всичко е пак както преди. — Погледът на Мариан омекна и гласът й потрепери, когато спомените от миналото се изправиха пред нея. — Ще пиша на Из Хюет — продължи тя. — Знам, че си стои в къщи и нищо не прави. Ще й пиша, че сме тук, и ще я помоля да дойде. А може и Рети вече да се е съвзела.

Тес нямаше нищо против това предложение и след два-три дни узна за резултата от този план да възкресят щастливите дни от „Талботейз“. Мариан й съобщи, че Из отговорила на писмото и обещала да дойде, стига да можела.

От години не бе имало такава зима. Тя се прокрадна незабелязано и приближаването й приличаше на добре разчетени ходове на шахматист. Една сутрин няколкото самотни дървета и храстите на живите плетове изглеждаха така, като че бяха навлекли животински кожи. Всяко клонче бе покрито с бял мъх, сякаш за една нощ кората му бе обрасла с кожа, която го правеше да изглежда четири пъти по-дебело от обикновено. Отделните храсти или дървета се открояваха на хоризонта на фона на сивото намръщено небе като рязко очертани бели силуети. Паяжини се появиха по стените и навесите — там, гдето никой не би ги забелязал, ако кристалният въздух не бе издал присъствието им. Те висяха като чилета бяла прежда от издадените части на бараките, стълбовете и портите.

След замръзването хвана сух студ и откъм Северния полюс над платото Флинткоум-Еш започнаха мълчаливо да прелитат странни птици — мършави призрачни същества с трагични очи. Там, в недостъпните полярни области, гдето замръзва и кръвта във вените, те са били свидетели на страшни катастрофи, за които хората нямат представа. При светлината на Северното сияние те бяха виждали сблъскването на айсберги и свличането на снежни хълмове, вихрите на снежните бури и земните катаклизми ги бяха почти ослепили и в очите им се бяха запазили спомените за тези сцени. Птиците, които никой не знаеше как се казват, идваха съвсем близо до Тес и Мариан, но не издаваха с нищо това, което бяха видели и което човек никога няма да види. Липсваше им амбицията на пътешественика да разправя преживелиците си и те, неми и безстрастни, не се опитваха да запазят впечатленията, на които не отдаваха значение. Тях ги интересуваше само това, което става на гостоприемното плато — монотонните движения на двете девойки, които разбиваха буците пръст с копачките си, за да изкарат на бял свят нещо, което би им послужило за храна.

Но ето че един ден във въздуха над тази открита местност се почувствува нещо особено. Беше студено, ала не мразовито, и се усещаше някаква влага, която не предвещаваше дъжд. Тя изстуди очите на Тес и Мариан, стегна челата им и проникна до костите им, макар че кожата им не беше замръзнала. Те знаеха, че това е на сняг и наистина през нощта заваля. Тес още живееше в къщата, чиито топла стена сгряваше самотните странници, намерили подслон край нея. Тя се събуди през нощта и чу над главата си някакъв шум, сякаш всички ветрове на земята си бяха дали среща там, на сламения покрив. Когато сутринта запали лампата, Тес видя, че снегът е проникнал през една цепнатина на рамката на прозореца и е образувал от вътрешната страна конус от най-ситен бял прах. Снегът бе нахлул и през комина и бе покрил пода с тънък слой, върху който оставаха отпечатъци от обувките на Тес, докато тя шеташе из стаята. Навън бурята бушуваше толкова силно, че изпълваше кухнята със снежна мъгла, но бе още много тъмно, за да може Тес да види какво става на улицата.

Тес разбра, че днес е немислимо да продължат работата на нивата с ряпа. Когато свърши да закусва под светлината на самотната малка лампа, Мариан дойде и й каза, че докато не се промени времето, ще работят с другите жени в хамбара и ще отделят сламата от житните класове. Ето защо, щом черната мантия на нощта започна да добива сиви оттенъци, те загасиха лампата, облякоха най-дебелите си рокли, завиха вълнените си шалове около врата и гърдите си и тръгнаха към хамбара. Снегът бе последвал птиците от полярния кръг като бял облачен стълб и отделни снежинки не се виждаха. Вихърът разнасяше миризма на айсберги, арктически морета, китове и бели мечки и така носеше снега, че той само облизваше земята, без да се натрупва. Тес и Мариан вървяха сгушени през покритите със снежен мъх ниви, като се стараеха да се придържат на завет до плетовете, но те по-скоро играеха ролята на филтри, отколкото на щитове срещу вятъра. Въздухът бе побелял от насищащия го снежен прах, а вятърът го въртеше и мотаеше и превръщаше света в безцветен хаос. Но и двете млади жени бяха в доста весело настроение, такова време на сухо плато не навява тъга.

— Ха, ха! Тези хитри северни птици са знаели, че идва буря — каза Мариан. — Сигурна съм, че от Полярната звезда чак дотук са летели пред виелицата. А твоят мъж, мила моя, навярно през цялото това време изгаря от жега. Господи, да можеше отнякъде да види красивата си жена! Това време хич не вреди на красотата ти, напротив — даже си се разкрасила още повече.

— Не ми говори за него, Мариан! — строго каза Тес.

— Добре, но… но ти го обичаш, нали?

Вместо да отговори, Тес със сълзи на очи импулсивно се обърна към онази посока, в която тя си представяше, че се намира Южна Америка, и като изду устните си, изпрати страстна целувка по ледения вятър.

— Да, да. Знам, че го любиш. Но, ей богу, за женени хора странен живот водите. Добре, ни дума повече няма да кажа. В хамбара няма какво да се боим от времето, но отделянето на сламата е страшно тежка работа — по-лоша от ваденето на ряпа. За мене е лесно, аз съм здрава. Но ти си по-слаба от мене. Не мога да разбера защо господарят те праща на тая работа.

Те стигнаха хамбара и влязоха вътре. Единият край на дългата постройка бе пълен с жито, а в средата отделяха сламата и още от вечерта бяха сложили под пресите достатъчно снопи да стигат за работничките да отделят слама цял ден.

— Хей, я виж Из! — извика Мариан.

И наистина към тях се приближи Из. Предния следобед тя бе тръгнала от дома на майка си и без да подозира какъв път я очаква, бе вървяла целия ден. Все пак бурята не я бе застигнала и тя бе пренощувала в хана. Фермерът се бил уговорил с майка й на пазара да я вземе на работа, ако тя пристигне днес, и затова двойката бе побързала да не закъснее.

Освен Тес, Мариан и Из тук работеха още две жени от едно съседно село — две сестри амазонки. Тес се стресна, когато разпозна в тях мургавата Кар, Дама Пика, и по-малката й сестра — Дама Каро, които искаха да се бият с нея по време на среднощната кавга в Трантридж. Те не дадоха вид, че са я познали, а може би наистина не я познаха, защото тогава бяха пийнали и също като нея не бяха живели дълго в Трантридж. Те се занимаваха с най-различни работи, които обикновено изпълняват мъже: копаеха кладенци, канавки, трапове, правеха огради, без да показват никакъв признак на умора. Славеха се като сръчни отделячки на слама и сега гледаха отвисоко на останалите работнички.

Като надянаха ръкавиците си, всички се заловиха за работа, наредени в редица пред пресата — съоръжение от два стълба, съединени с напречна греда, под която лежаха снопите с класовете навън. Гредата бе подпряна с пирони към стълбовете и се спускаше надолу, когато снопите намаляваха.

Започна да се развиделява, но вместо отгоре, откъм небето, светлината, която нахлуваше през вратата на хамбара, идеше отдолу, откъм снега. Девойките издърпваха ръкойка след ръкойка от пресата, но в присъствието на непознати жени, които си разказваха клюки, Мариан и Из мълчаха, макар че много им се искаше да побъбрят за миналото. Скоро те чуха глух тропот от копита и на вратата на хамбара се появи фермерът. Като слезе от коня, той се приближи до Тес и замислено се вгледа в профила й. Отначало тя не се обърна, но втренченият му поглед я накара да се огледа и тогава тя позна в господаря си същия онзи човек, родом от Трантридж, от когото бе избягала на шосето, когато заговори за миналото й.

Той я почака да изнесе от хамбара купчина слама и й каза:

— Значи, ти си същата млада жена, дето се отнесе така лошо с мен? Дявол да ме вземе, ако веднага не се досетих, че си ти, като ми казаха, че са те наели. Сигурно си си мислила, че си ме надхитрила, когато първия път ви видях в кръчмата с любовника ти и после като избяга на пътя, а? Ама сега падна ли ми!

И той грубо се разсмя.

Тес, попаднала между амазонките и фермера, се чувствуваше като птичка, уловена в мрежа. Тя не отговори, а продължи да издърпва сламата. Доста добре бе свикнала да познава характера на даден човек и вече бе разбрала, че няма защо да се страхува, че господарят й ще я ухажва. Той по-скоро беше озлобен, защото не беше забравил оскърблението, което му нанесе Клер. А тя предпочиташе от негова страна злоба, отколкото нещо друго, и се чувствуваше достатъчно храбра да я понесе.

— Сигурно си си мислила, че съм влюбен в тебе, а? Има такива глупачки, които взимат на сериозно всеки поглед. Но за избиване на такива глупости от главите на младите жени няма по-добро средство от зимната работа на полето, а ти си подписала договор до Благовещение. Сега ще ми поискаш ли извинение?

— Мисля, че вие трябва да ми поискате извинение.

— Добре, както искаш. Но ще разбереш кой е господар тук. Това ли са всичките снопи, дето си изчистила днес?

— Да, сър.

— Нищо не си направила. Я погледни колко работа са свършили онези. — Той посочи двете мощни жени. — А и другите са изкарали повече от тебе.

— Те са свикнали с тази работа от по-рано, а аз не съм. Струва ми се, че за вас е все едно, тъй като плащате само за извършената работа.

— Не ми е все едно. Искам да ми се изчисти хамбарът.

— Ще работя цял следобед, вместо да напусна в два часа с другите.

Той я погледна навъсено и си отиде. Тес разбра, че на по-лошо място не би могла да попадне, но предпочиташе всичко друго пред ухажванията. В два часа работничките-професионалистки допиха последната половинка от шишето с ракия, оставиха кривите ножове на пода, завързаха последните снопи и си отидоха. Мариан и Из с готовност биха последвали примера им, но като разбраха, че Тес има намерение да поработи, за да навакса за неумението си, решиха да останат с нея. Мариан погледна навън, гдето още валеше сняг, и възкликна:

— Сега целият хамбар е на наше разположение!

Най-после заговориха за дните в кравефермата и, разбира се, за любовта си към Ейнджъл Клер.

— Из и Мариан — каза мисис Ейнджъл Клер с безкрайно трогателно достойнство, като си спомни колко малко се ползува от правото си на съпруга, — сега не мога да говоря с вас като по-рано за мистър Клер. Сами разбирате, че не мога. Макар че той се раздели с мен за известно време, той е мой съпруг.

От четирите девойки, влюбени в Клер, Из бе по природа най-язвителна и хаплива.

— Разбира се, той несъмнено е бил чудесен любовник — каза тя, — но хич не ми прилича на любещ съпруг, щом толкова скоро те е оставил.

— Той трябваше да отиде… беше задължен да отиде, да види земята там! — защити го Тес.

— Можеше да изкара поне зимата с тебе.

— А, това стана случайно… заради едно недоразумение… да не говорим за него! — през сълзи отвърна Тес. — Може много да се каже в негово оправдание. Той не си отиде, както си отиват други съпрузи — без да ми се обади, и аз винаги мога да науча къде е.

След това потънаха в мечти и дълго работиха, без да продумат: хващаха класовете, изтегляха сламата, събираха я под мишница и отрязваха класовете с кривите ножове. В хамбара не се чуваше никакъв друг звук, освен шумоленето на сламата и хрущенето на ножовете. Изведнъж Тес се олюля и се свлече върху купчината житни класове в краката й.

— Знаех си, че няма да издържиш! — извика Мариан. — За тая работа се иска повече сила от твоята.

В този момент влезе фермерът.

— Значи, така работиш, като ме няма! — извика той.

— Но от това само аз губя, а не и вие — възрази тя.

— Искам работата да се свърши — упорито каза той, премина през хамбара и излезе от другата врата.

— Не му обръщай внимание, мила — утеши я Мариан. — И по-рано съм работила тук. Иди там и си полегни, а ние с Из ще изработим твоята част.

— Не искам да работите заради мен. Пък и съм по-едра и от двете ви.

Но тя бе така изтощена, че се съгласи да полежи малко и се отпусна върху купчина меки стебла, захвърлени в един ъгъл на хамбара, след като бяха очистили твърдата слама. Изтощението й се дължеше колкото на тежката работа, толкова и на вълнението от разговора за раздялата със съпруга й. Съзнанието й бе будно, но волята й отслабна и шумоленето на сламата и рязането на класовете от другарките й й причиняваха едва ли не физическа болка.

От ъгъла, гдето се бе сгушила, освен този шум тя чуваше и шепота на гласовете им. Сигурна беше, че са възобновили прекъснатия разговор, но те говореха толкова тихо, че Тес не успя да долови нито дума. Тя не се стърпя да узнае какво говорят Из и Мариан и като се опита да се убеди, че вече се чувствува по-добре, стана и отново захвана работа.

Сега пък Из я напуснаха силите. Предишната вечер бе изминала пеша повече от десет мили, беше си легнала в полунощ и бе станала в пет часа. Само Мариан благодарение на шишето ракия и здравата си конструкция издържаше без особена трудност напрежението на тялото и ръцете. Тес убеди Из да се прибере, заявявайки, че сега се чувствува по-добре и че може да работи без нея, като си разделят снопите по-равно.

Из прие предложението с благодарност и като излезе през голямата порта, пое по снежната пътека към квартирата си. Мариан, както се случваше всеки следобед по същото време, благодарение на бутилката започна да изпада в романтично настроение.

— Никога не бих допуснала, че е способен на такова нещо — каза тя замечтано. — А как го обичах! Не ме беше яд, че се ожени за тебе. Но тая работа с Из никак не ми харесва.

Изплашена от думите на Мариан, Тес едва не отряза пръста си с кривия нож.

— За мъжа ми ли говориш? — заекна тя.

— Е, да. Из поръча да не ти казвам, но не мога да се удържа. За това, дето искал от Из. Карал я да отиде с него в Бразилия.

Лицето на Тес се изпъна и побеля като снега, който валеше навън.

— Из отказала ли е да отиде? — запита тя.

— Не знам. Но после той променил решението си.

— Глупости! Значи, не го е мислил сериозно. Само се е пошегувал.

— Не се е шегувал, защото я закарал доста по пътя за гарата.

— Но нали не я е взел?

И двете продължиха да работят мълчаливо, после Тес внезапно избухна в плач.

— Е, стига, стига де! — каза Мариан. — Защо ли ти разправих!

— Не, добре направи, че ми каза. Бях такава чувствителна глупачка и не разбирах докъде може да доведе това! Трябваше да му пиша по-често! Той ми каза да не отивам при него, но не ми забрани да му пиша, когато си искам. Повече няма да си губя времето, както досега. Не бях права, не трябваше да го оставям сам да решава всичко.

Хамбарът, който и без това си беше мрачен, съвсем потъмня и те вече не виждаха да работят. Когато вечерта Тес се прибра сама в малката, измазана с бяло стаичка, тя веднага започна писмо до Клер. Но не можа да го довърши, защото я обзеха съмнения. След това свали пръстена от панделката, на която го носеше близо до сърцето си, сложи го на пръста си и така легна да спи, сякаш да убеди себе си, че наистина е жена на този човек, който си отиде от нея и който толкова скоро, след като я напусна, можа да предложи на Из да замине с него. Сега, като знаеше това, как би могла да се обръща към него с молби или да му показва, че още го обича?

Бележки

[1] Вид владения на чифликчийски земи от арендатори. — Б.пр.