Томас Харди
Тес от рода Д’Ърбървил (26)

XXVI

Едва вечерта, след семейната молитва, Ейнджъл намери възможност да поговори с баща си по един-два въпроса, които го вълнуваха. Той се беше подготвил за разговора, докато коленичеше на килима зад братята си и изучаваше пирончетата по токовете на обувките им. След молитвата те излязоха от стаята заедно с майка си и той остана сам с мистър Клер.

Младият човек най-напред посвети баща си в своите планове да стане голям фермер — било в Англия, било в колониите. Тогава баща му му каза, че тъй като не го е изпратил в Кеймбридж, се сметнал задължен всяка година да отделя по-малко пари, за да му купи някой ден земя, така че той да не се чувствува пренебрегнат.

— Що се отнася до светските блага — продължи баща му, — след няколко години ти несъмнено ще отидеш далеч по-напред от братята си.

Трогнат от вниманието на стария мистър Клер, Ейнджъл се впусна в другия, далеч по-важен за него въпрос. Той напомни на баща си, че е вече двадесет и шест годишен и че когато стане фермер, ще му трябват очи и на гърба, ако иска да наблюдава всичко в чифлика. Затова ще му е нужен някой, който да се занимава с домакинството, докато той работи на полето. Следователно няма ли да е добре да се ожени?

Очевидно идеята не се стори неразумна на баща му и тогава Ейнджъл зададе въпроса:

— А каква жена мислиш, че ще е най-добра за мен, като за пестелив и трудолюбив работник?

— Истинска християнка, която да ти бъде помощ и утеха във всички твои начинания. Всъщност всичко останало не е толкова важно. А такава девойка може да се намери. Ето, моят мъдър приятел и съсед доктор Чант…

— А не е ли по-важно тя да знае да дои крави, да бие хубаво масло, да прави огромни пити сирене, да знае да насажда кокошки и пуйки и да гледа пилета, да умее да ръководи цяла група работници в спешни случаи и да знае цената на овцете и телетата?

— Да… като жена на фермер… да, разбира се, това би било желателно… — Очевидно старият мистър Клер никога не се беше замислял по тия въпроси. — Това, което исках да ти кажа — прибави той, — е, че не ще намериш по-чиста и добродетелна жена, която толкова много да ти подхожда и толкова много да харесваме с майка ти, както твоята приятелка Мърси, към която по-рано ти проявяваше известен интерес. Вярно, напоследък дъщерята на съседа Чант се поведе по модата на по-младите свещеници наоколо да украсяват по празници масата за причастие — за мое голямо възмущение оня ден я чух да я нарича олтар — с цветя и други работи. Но баща й, който не по-малко от мен се възмущава от такива глупости, казва, че тя може да се поправи. Това е чисто и просто детинско хрумване, което, сигурен съм, не ще трае дълго.

— Да, да, зная. Мърси е прекрасна и набожна девойка. Но, татко, не смяташ ли, че несравнимо по-подходяща за мен ще бъде жена, целомъдрена и добродетелна както мис Чант, но която вместо църковните обреди да познава работата на чифлика не по-лошо от един опитен фермер?

Баща му продължи да настоява, че познаването на фермерските обязаности идва на второ място след овладяване на учението на апостол Павел и буйният Ейнджъл, комуто се искаше хем да постигне своето, хем да не огорчи баща си, започна да хитрува. Той каза, че съдбата или провидението е изпречило на пътя му жена, която притежавала всички качества, за да стане идеален помощник на един земеделец, а същевременно съвсем сериозно се отнасяла към живота. Не знаел дали тя принадлежала към здравата школа на баща му — към Ниската църква, но вероятно по този въпрос би могло да й се въздействува. Тя била набожна, редовно ходела на черква, била чистосърдечна, възприемчива, интелигентна, дори изящна, целомъдрена като весталка, а що се касае до външния й вид — изключителна красавица.

— А от подходящо семейство ли е, с други думи, лейди ли е? — изумена запита майка му, която безшумно беше влязла в кабинета по време на разговора.

— Тя не е това, което обикновено наричат лейди — смело каза Ейнджъл, — с гордост мога да заявя, че е дъщеря на селянин. Но независимо от това тя е лейди — по чувства и по природа.

— Мърси Чант е от много добро семейство.

— Хубаво де! А каква е ползата от това, мамо? — бързо запита Ейнджъл. — Какво би помогнало семейството на жената на един човек, който като мен върши и ще върши груба работа?

— Мърси е отлично възпитана, а възпитанието си има своята добра страна — отвърна майка му, поглеждайки го през очилата си със сребърни рамки.

— Каква полза ще има от външното възпитание в живота, който ми предстои да водя? А с образованието й аз ще се заема. Ако я познаваше, щеше да се увериш, че ще бъде способна ученичка. Тя просто блика от поезия — целият й живот е поезия, ако може така да се каже. Тя изживява това, за което книжните поети само пишат… И аз съм сигурен, че е безупречна християнка, може би от същия този тип, качество и разновидност, от който бихте искали да бъдат всички хора.

— О, Ейнджъл, ти ни се подиграваш!

— Прости ми, мамо. Но тъй като тя наистина ходи на черква почти всяка неделя сутрин и е добра християнка, сигурен съм, че заради това й качество ще проявите търпимост към някои недостатъци във възпитанието й и ще се съгласите, че изборът ми не е чак толкова лош.

Ейнджъл съвсем сериозно се разпали, когато заговори за тази малко механична набожност на любимата му Тес. Макар че (тъй като не очакваше някога да може да извлече полза от нея) той бе склонен да се присмива на този вид набожност у Тес и другите доячки, защото те бяха израсли сред природата и истинската набожност очевидно им беше чужда.

Въпреки че бяха опечалени и се съмняваха дали синът им въобще има някакво право да приписва на непознатата девойка всички тези качества, мистър и мисис Клер все пак чувствуваха, че не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че девойката има здрави възгледи — особено като се има пред вид, че може би самото провидение е събрало двамата млади. Защото Ейнджъл никога не би поставял правоверността като условие за своя избор. В края на краищата те му казаха, че ще бъде по-добре, ако не прибързва, и че те нямат нищо против да я видят.

При това положение Ейнджъл се въздържа за сега да им разказва повече подробности. Той чувствуваше, че колкото и праволинейни и самоотвержени да бяха родителите му, все пак у тях имаше някои скрити предразсъдъци, присъщи на средното съсловие, за преодоляването на които бе необходим известен такт. Защото, макар че той имаше законната свобода да действува по своя воля и макар че качествата на снаха им нямаше да имат практическо значение за тях — тъй като беше твърде вероятно да живеят отделно, — все пак достатъчно обичаше родителите си, за да не ги огорчава, когато взема най-важното решение в живота си.

Ейнджъл забеляза и колко непоследователен е самият той, като подчертава някои несъществени черти в характера на Тес, като че ли те бяха най-важните. А всъщност я обичаше заради самата нея, заради душата й и сърцето й, заради цялото й същество — а не заради опитността й като доячка, — заради способността й като негова ученичка и съвсем не заради нейната простовата и формална набожност. Непоквареното й същество, отрасло на открито, не се нуждаеше от лакировката на светския живот, за да стане приемливо за него. Той смяташе, че образованието все още съвсем малко влияе върху емоциите и импулсите, от които зависи семейното щастие. Възможно е с течение на времето някакви подобрени системи на нравствено и интелектуално обучение да издигнат доста — дори значително — неволните и даже неосъзнати инстинкти на човешката природа. Но според него поне за сега културата беше засегнала само отгоре-отгоре духовния живот на онези, които са израсли под нейно влияние. Това негово убеждение се потвърждаваше и от опита му с жените. Сега той познаваше и културните представителки на средното съсловие, и селянките — и чувствуваше колко по-малко вътрешна разлика има между една добра и умна жена от едно социално съсловие и една добра и умна жена от друго социално съсловие, отколкото между добрата и лошата, между умната и глупавата от същото съсловие или класа.

Дойде време да си тръгва. Братята бяха напуснали бащиния дом преди него и бяха тръгнали да обикалят пеша северната част на графството. Оттам единият щеше да се върне в колежа си, а другият — в енорията си. Ейнджъл можеше да отиде с тях, но предпочете да се върне при любимата си в „Талботейз“. Сред братята си той би се чувствувал неловко, защото, макар да беше най-проникновеният хуманист, най-добрият познавач на религията и дори най-добре запознатият от тримата с житието на Христа, се чувствуваше отчужден от тях, тъй като не можеше да се побере в тесните рамки, в които те искаха да го поставят. Не беше се осмелил да спомене за Тес нито на Феликс, нито на Кътбърт.

Майка му приготви сандвичи, а баща му го изпроводи на кобилата си. Докато се друсаха един до друг по сенчестите пътеки, Ейнджъл, доволен от това, което беше постигнал, сега с готовност слушаше баща си да му разказва за затрудненията в енорията и за своите събратя, които той обичал, но които се държали хладно с него, защото строго тълкувал Новия завет и защото смятали, че е попаднал под влиянието на вредната доктрина на Калвин.

— Вредна! — с добродушно презрение каза мистър Клер и започна да разправя случки, които да докажат колко абсурдна е тази мисъл. Разказа за чудновати покръствания на грешници в резултат на неговите усилия — и то не само измежду бедните, но измежду заможните и богатите, откровено призна и много свои неуспехи.

Като пример за неуспех той посочи случая с един млад новозабогатял джентълмен на име д’Ърбървнл, който живеел на около 40 мили оттук, в околностите на Трантридж.

— Да не е от ония стари д’Ърбървиловци от Кингсбиър и другите имения — запита синът му, — от оня древен западнал род, за който се разправя страшната легенда за каретата, впрегната в четири коня?

— О, не, истинските д’Ърбървиловци са западнали и изчезнали преди шестдесет или осемдесет години — поне така съм чувал. Това, изглежда, е ново семейство, което просто си е присвоило името. От уважение към старинния рицарски род надявам се, че тия са самозванци. Но странно е, че именно ти проявяваш интерес към старите родове. Ти като че ли им отдаваше по-малко значение даже и от мен.

— Както често се случва, ти не ме разбра, татко — малко нетърпеливо каза Ейнджъл. — От политическа гледна точка аз съм скептично настроен по въпроса дали древността на рода е добродетел. Някои от мъдрите представители на старите родове дори „въстават срещу собственото си право на наследство“, както казва Хамлет. Но от лирична, драматична и дори историческа гледна точка аз съм нежно привързан към тях.

Тази разлика се стори на стария мистър Клер прекалено тънка — макар че съвсем не беше такава — и той продължи да разказва започнатата история. След смъртта на стария, така наречен д’Ърбървил, у младежа се породили грешни страсти, макар че имал сляпа майка, чието състояние би трябвало да го вразуми. Когато отишъл да държи проповеди из оня край, до ушите на мистър Клер достигнали сведения за този разгулен живот и той смело се възползувал от случая да поговори на грешника за спасението на душата му. Макар и да бил чужд човек и да говорел от чужд амвон, той сметнал това за свой дълг и за проповедта си избрал текст от св. Лука: „Безумнико, тази нощ ще ти потърсят душата!“ Младежът бил възмутен от тази откровена атака и в словесната война, която последвала, когато те се срещнали, не се засрамил публично да обиди мистър Клер, без да уважава посивелите му коси.

Ейнджъл се изчерви от огорчение.

— Драги татко — тъжно каза той, — бих искал да не се излагаш на такива незаслужени обиди от страна на разни негодяи!

— Обиди ли? — каза баща му и суровото му лице се озари от пламъка на себеотрицанието. — Мен ми стана болно само заради него, бедния, неразумен младеж! Смяташ ли, че неговите необмислени думи и дори неговите удари биха могли да ми причинят болка? „Хулят ли ни, благославяме; гонят ли ни, страдаме, безчестят ли ни, молим се; ние сме като праха и сметта на земята, насъбрани до ден-днешен!“ Тези древни и благородни думи на коринтийците са съвършено верни и днес.

— Какви удари, татко? Да не би да те е ударил?

— Не, макар че пияници, обезумели от алкохола, са ме удряли.

— Не може да бъде!

— Много пъти, моето момче. Но какво от това? Аз ги спасих от престъпление, като им попречих да пролеят кръвта на ближния си, а после те ми бяха благодарни и славеха бога.

— Дано и този младеж направи същото! — пламенно каза Ейнджъл. — Но ако се съди по думите му, такива изгледи няма.

— Все пак нека се надяваме — отвърна мистър Клер. — Аз продължавам да се моля за него, макар че на този свят никога повече няма да се срещнем. Но в края на краищата някоя от моите скромни думи може един ден да проникне в сърцето му като добро семе.

И сега както винаги бащата на Клер беше оптимист като дете. Макар синът му да не можеше да приеме тесногръдата догма на баща си, той уважаваше делата му и под мантията на пиетиста^[1] виждаше герой. Може би сега той уважаваше делата на баща си още повече, тъй като — когато постави въпроса да се ожени за Тес — баща му нито за момент не запита дали тя е богата, или не. Това бе същата онази незаинтересованост от земните блага, поради която Ейнджъл се видя принуден да си изкарва прехраната като фермер и поради която братята му вероятно до края на живота си щяха да си останат бедни пастори. И все пак Ейнджъл се възхищаваше от нея. Всъщност въпреки своята ерес Ейнджъл често чувствуваше, че баща му като човек е по-близо до него, отколкото до когото и да е от братята му.