Чарлс Шефилд
Превъзходство (26)

Епилог

… Бяха пристигнали.

Луис Ненда гледаше мрачно към откритата равнина — монотонен пейзаж, нарушаван само на едно място от сплетен гъсталак от гигантски избуяли папратови растения и мъхове. Почти се смрачаваше и „Индълджънс“ въпреки всичките му усилия, беше спрял в удължената сянка на онези извисяващи се кули от пясъчник, където беше избягал първия път от зардалу.

— Оръжията са готови — или Атвар Х’сиал беше напълно спокойна, или контролираше феромонното си излъчване в такава степен, каквато Ненда никога нямаше да може да достигне.

— Непълната видимост на груповата цел обаче прави пълния успех съмнителен. С ваше съгласие няма да стрелям, докато те не прибегнат до обичайната си стратегия за масова атака. Тогава по-голям брой от тях ще бъдат в нашия обхват.

— Добре… освен ако не опитат друг от техните проклети ботанически трикове. При първия признак за такова нещо, стреляй… Не чакай заповед от мен.

Страничният люк на „Индълджънс“ беше отворен, за да има Атвар Х’сиал директен поглед във всички страни на площта около разузнавателния кораб. Зрението й не беше влошено от намаляващата светлина. Тя седеше пред пулта за командване на оръжията. Луис Ненда беше до нея на пилотската седалка. Той беше модифицирал един от дисплеите да гледа директно долу. При първия признак на поява на растения под тях той ще тласне напред „Индълджънс“, буквално по повърхността. Може би няма да могат да напуснат Дженизий, но сигурно биха могли да се опитат да се плъзнат по повърхността.

Зардалу се надигаха от морето, плуваха едно подир друго, заставаха на няколко метра от брега и подаваха над водата само главите си. Луис Ненда видя как се появиха трийсет, преди да спре да брои. Бройката не беше важна. Ако успееше да достигне до кораба, едно беше повече от достатъчно.

Залязващото слънце се отразяваше от кръглите глави среднощно синьо. Ако се съди от тези същите глави, между зардалу бяха четирите най-големи екземпляра, които Ненда някога бе виждал. Те бяха два пъти по-големи от още растящите малки, които ги бяха преследвали във вътрешността на Дженизий. Сигурно бяха от първоначалните четиринайсет зардалу, които бяха държани в стазис на Серенити. Ненда ги беше надвил веднъж и знаеше колко трудно беше това.

— Бъди готова — първото вече излезе от водата и застана с разкрачени пипала на пясъка на брега. То беше достатъчно близо, за да може да види равномерната перисталтика на дишащото на сушата голямо тяло.

— Готова съм, Луис. Но предпочитам да стрелям, когато са на куп. Само едно не е достатъчно. И освен това…

Феромоните завършиха с една продължителна въпросителна. Луис Ненда не се нуждаеше от обяснение. Изправеното възрастно зардалу можеше да се плъзне през четирийсетте метра между брега и кораба за броени секунди. Но то не стоеше на едно място. Докато останалите стояха неподвижни във водата, то се беше придвижило напред като морска звезда с протегнати настрани хоризонтално пипала и обърната към кораба глава. След няколко секунди то събра гъвкавите си крайници в плътен сноп, насочен към морето и започна да се избутва напред към „Индълджънс“ Главата беше повдигната само колкото големите небесносини очи да гледат към кораба.

— Дванайсет метра — Атвар Х’сиал докосна бутона. — Мисля, че е време.

— Почакай още един момент — Луис Ненда се наведе напред да погледне през обърнатия към морето люк. — Ако е това, което мисля, че е…

Зардалуто беше престанало да се движи. Дългият вертикален процеп за уста под човката беше отворен, за да произведе серия от въздишки и тракащи изсвирвания.

— Ние искаме да говорим — езикът прозвуча като несръчен опит на хименопта. — Ние искаме вие да слушате.

— Какво казва то, Луис? — Атвар Х’сиал детектира звуковия поток, но не можа да го разбере. — Готова съм да стрелям.

— Още не. Дръж лапата си върху бутона, но не стреляй, преди да ти кажа. Може би още не сме обречени. Мисля, че иска да говори — Ненда премина на обикновен хименоптски. — Чувам те, зардалу. Какво искаш да ми кажеш? Бъди кратък и ясен.

— Говоря от името на всички зардалу, новородени и родените по-отдавна — дебелите пипала се извиха да ударят покритата с мъх почва, а торсът остана изтегнат. — Трудно е да се каже… да се каже онова, което трябва да бъде казано и ние молим за вашето търпение. Но откакто вие се върнахте тук, ние научихме, че преди нашето повторно събуждане, ние, няколкото оцелели, сме били държани заспали в продължение на много хилядолетия. През миналите времена в нашите пътувания из спиралния ръкав ние сме имали малък контакт с хора или с техните роби. — Сините очи се обърнаха към Атвар Х’сиал.

Ненда предаваше на сикропеанката симултанен феромонен превод, но запази последната фраза за себе си. Той не искаше преговарящият да се превърне в облаче пара.

Легналото по очи зардалу се придвижи няколко сантиметра по-близо.

— Но сега ние срещнахме вашия вид в четири отделни случая — един на Серенити и три на този свят. Всеки път вие изглеждахте безпомощни. Ние бяхме сигурни… ние знаехме… че няма да избегнете смърт или робство. И всеки път вие с лекота успявахте да избягате и ни оставяхте победени. Нещо повече, след нашето връщане на този свят ние не можем да го напуснем. А вие идвате и си отивате, когато пожелаете.

— Вярно — „Аз наистина искам да си отида!“, добави той на себе си. — Ние вършим всичко, което пожелаем тук и навсякъде.

— Луис, какво казва то? — още един грам натиск от лапата на Атвар Х’сиал и зардалу щеше да се превърне в облак. — То се придвижва още напред. Да стрелям ли?

— Успокой се, Ат, Мисля, че това започва да ми харесва. Така изглежда. То е готово да се подчини.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. То не говори обикновен хименоптски, разбираш ли, говори на робския език на зардалската общност. Във всеки случай аз самият на времето достатъчно много се подчинявах, за да познавам признаците на робското поведение. Погледни му езика!

От процепа на главата на зардалу се беше появил дълъг дебел език с кралско лилав цвят и се беше прострял метър и двадесет на брега. Ненда направи три крачки напред, но спря на няколко сантиметра пред езика. Той погледна в големите сини очи.

— Добре. Вашата банда най-после научи онова, което ние отдавна знаем. Вие сте глутница некомпетентни торби с тиня и ние можем да ви избием, когато поискаме. Ние знаем всичко това. Но какво е вашето предложение?

Езикът се прибра обратно в устата.

— Примирие?

— Забрави за това.

— Тогава… капитулация. При всякакви условия от ваша страна. С единствено условие от наша — да ни напътствате и да ни научите на начина, по който вие мислите и действате. И ни помогнете да напуснем тази планета, когато пожелаем да сторим това. В замяна ние сме готови да ви дадем…

— Не си измъчвай главата с това. Ние ще решим какво да ни дадете в замяна. Ние вече имаме някои идеи — лигавият език отново беше излязъл. Ненда стъпи с десния си ботуш върху него. — Ако изобщо прием вашето предложение.

— Ние? — с език, който не може да се движи, зардалуто изопачи думата.

— Да. Ние. Естествено за такова важно решение като това, аз трябва да се консултирам с моя партньор — Ненда посочи Атвар Х’сиал и видя в изпъкналите небесносини очи на зардалу израз на ужас. Голямото тяло се изви, от процепа за уста се чу гъргорещ звук на агония.

Ненда не повдигна крака си нито милиметър, но кимна замислено.

— Зная. Ако чуе, че я наричаш роб, тя може толкова да побеснее, че да стреля и да превърне всички ви в пара и край.

— Господарю…

— Но аз съм добро момче — Луис Ненда вдигна крака си от езика на зардалу, обърна се и се насочи спокойно към „Индълджънс“.

— Ти ще стоиш там, а аз ще се опитам да кажа една добра дума за теб — каза той през рамо. — Ако наистина имаш късмет, може би ще можем да измислим нещо.