Чарлс Шефилд
Превъзходство (16)

Глава 15

„Индълджънс“, хванат от лъч стряскаща жълта светлина, който абсолютно контролираше неговото движение, се устреми към повърхността на планетата по самоубийствена траектория. Нищо от онова, което Дариа правеше с двигателя, нямаше ни най-малко значение.

Двамата й спътници бяха по-лоши от безполезни. Тали през няколко секунди докладваше високо за тяхното положение и изчислената скорост на удар, от което й се искаше да закрещи, докато Далсимър, „знаменитият пилот на спиралния ръкав“, който претендираше, че копнее за опасности, се беше свил в хленчеща зелена трепереща маса. „Ще умра — не преставаше да повтаря той. — Ще умра. Ох, не, не искам да умирам!“

— Седемдесет секунди до удара — съобщи весело Тали. — Скорост на движение два километра в секунда. Постоянна. Чуйте само как свисти вятърът покрай корпуса. Четири секунди до удара. Три секунди. Две секунди. Една секунда…

И тогава корабът спря. Моментално — просто миг преди да се удари в земята. Бяха на почти два метра над повърхността без някакво движение, забавяне, усещане на сила, без дори…

— Дръжте се здраво! — извика Дариа. — Свободно падане.

Никакво усещане дори за гравитация. За части от секундата разузнавателният кораб на Далсимър тупна на повърхността на Дженизий със сила, от която зъбите на Дариа изтракаха. Далсимър се изтъркаля на пода — крякащо кълбо от зелен каучук.

— Скорост на подход нула — съобщи Е. К. Тали. „Индълджънс“ се приземи. Хуманоидът седеше плътно прилепнал на седалката на втория пилот, свързан с неврокабел за главния изчислителен център на „Индълджънс“.

— Датчиците показват, че всички елементи на кораба са в нормално състояние. Двигателят работи, корпусът не е пробит.

Дариа беше започнала да разбира защо може би беше изгубена завинаги за академичния живот. Естествено, светът на идеите имаше свои собствени удоволствия и вълнения. Но, разбира се, нищо не можеше да се сравнява с чудното усещане, че си жив, след като си знаел без сянка от съмнение, че след секунда ще загинеш. Тя пое първия си дъх сякаш от векове и погледна към командните пултове. Живи, но сигурно на повърхността на чужд свят. Може би враждебен свят. И — голяма грешка, Ханс Ребка не би я допуснал — нито едно от оръжията им не беше готово за стрелба.

— Е. К., осигурете ни периметър за кръгова отбрана. И дисплеи за обстановката навън.

Екраните светнаха. Дариа получи първата си картина от Дженизий — тя не броеше кратките ужасяващи гледки от повърхността, когато корабът стремително се спускаше надолу.

Онова, което видя след седмици фантазии, беше антиклимакс^[1]. Никакви чудовища, никакви конструкции, никаква екзотична среда. Изследователският кораб лежеше върху безличен сиво-зелен мъх, осеян с малки блестящи розови петънца. Отляво се намираше район с назъбени скали, наполовина скрити от палми и високи папрати. Върховете на растенията се люлееха и огъваха от силен вятър. На другата страна се простираше синя водна шир, искряща на обедното слънце, и вълни с бели гребени. Сега, когато можеше да види ефектите от вятъра, Дариа също го чу да удря по корпуса на „Индълджънс“.

Нямаше начин да каже къде бяха кацнали. Вероятността два кораба да пристигнат на свят със сто милиона квадратни километра суша на такова разстояние един от друг, та да се виждат, беше пренебрежимо малка. Но Дариа си напомни, че тя не беше се приземила — тя и „Индълджънс“ бяха приземени и може би същото се е случило с Ханс Ребка и корабното ядро.

— Въздухът може да се диша — каза Тали. — Не се налага да обличаме скафандри.

— Имате ли достатъчно информация да изчислите къде на планетата се е приземило корабното ядро?

Вместо да отговори Е. К. Тали посочи екрана на един дисплей, на който беше изобразена площ зад „Индълджънс“. Дълъг, плитък, кален коловоз в мъха, с ширината на корабно ядро. Но самото корабно ядро не се виждаше.

Дариа сканира с максимална разделителна способност целия хоризонт. Нямаше никаква следа от Ханс и неговата група. Никаква следа от зардалу, никаква следа изобщо от някакво живо същество по-голямо от мишка. Нищо, освен изровения мъх не подсказваше, че корабното ядро може да е някъде на пет хиляди километра от „Индълджънс“. И — трябваше да се сети по-рано, но по-добре късно, отколкото никога — безпилотният летателен апарат със съобщението е можел да се пусне само когато корабното ядро е било в орбита. Така че, макар корабът вероятно да се е приземил тук, по това време той сигурно не е някъде наблизо. Ребка и другите навярно вече бяха далеч. Какво трябваше да направи тя? Какво би направил при такова положение Ханс Ребка или Луис Ненда?

— Отворете люка, Е. К. — трябваше й време да помисли. — Ще изляза да огледам околността. Вие останете тук. Следете ме звуково и визуално, но не стреляйте по нищо, ако не ме чуете да извикам. И не ме викайте, освен ако не смятате, че има нещо опасно.

Дариа слезе на повърхността, краката й потънаха два-три сантиметра в плътен килим от мъх. Отблизо светлите петна се оказаха малки ароматни цветя, стърчащи над ниската растителна покривка на тънки като косъм бледорозови стебла. Всяко цветче сочеше право към обедното слънце. Дариа вървеше напред с чувство на вина, тъй като всяка нейна стъпка мачкаше крехката, ухаеща красота. Тя вървеше към брега, където свършваше мъхът, и духащият откъм водата вятър отвяваше към перления пясък дълги вълни с бели гребени. Тя застана извън обсега на разливащите се вълни и загледа движещата се вода. На няколко метра пред краката й брегът беше жив от дълги три сантиметра кафяви ракообразни животинки, бягащи уплашени нагоре-надолу и опитващи се да стоят наравно с променящата се водна линия. Ако този регион беше типичен, Дженизий беше чудесен свят за живеене с невероятно благоприятна среда за размножаване на най-страшните видове в спиралния ръкав.

— Професор Ланг? — гласът на Е. К. Тали в слушалката прекъсна мислите й. — Мога ли да говоря?

Дариа въздъхна. Прекъсванията идваха, преди да й бяха дошли някакви идеи.

— Какво искате, Е. К.?

— Искам да ви съобщя какво регистрират сензорите на изследователския кораб. Четири организми… много големи… ви приближават. Поради тяхното местонахождение обаче, не мога да ви предоставя изображение или идентификация.

За Дариа това нямаше значение. Сензорите на кораба или можеха да видят какво идва, или не можеха.

— Къде са, Е. К.? Защо не можете да получите образ?

— Във водата. На около четирийсет метра от брега, където стоите. Приближават се. Не можем да получим изображение, тъй като сензорите не са предназначени за подводно гледане. Аз наруших вашите инструкции и ви съобщавам за тях, защото макар оръжията на „Индълджънс“ да са активирани, вие ми забранихте да стрелям без ваша команда. Но реших, че ще искате да знаете…

— Боже мой! — Дариа стана на крака и се отдалечи от запращаната от вятъра към брега вода. С всеки прибой от пенещата се вода се показваше една огромна глава. Тя си спомни съвета на Ребка: „Не съдете за една планета от първите си впечатления.“

— Макар че току-що направеното от вас възклицание да не беше, строго казано, вик, ако искате да стрелям, аз определено мога да го сторя.

— Не стреляйте по нищо — Дариа забърза назад към „Индълджънс“. — Просто продължавайте да наблюдавате — добави тя, зави покрай корпуса на кораба и се насочи към люка, от който беше излязла. — Наблюдавайте, а аз ще се върна вътре в…

От сиво-зеления мъх нещо се надигна и се понесе към нея с дълъг, плъзгащ се скок. Дариа ахна от изненада, опита се да отскочи настрани и се препъна. Тя падна на мекия мъх, загледана в очи, които изглеждаха толкова широко отворени и изплашени, колкото й нейните.

— Тали! — чувстваше сърцето си да бие в гърлото. — За Бога, защо не ми казахте…

— Вие дадохте специални инструкции — хуманоидът беше самата оскърбена невинност. — „Не говорете“, наредихте вие, освен ако не мислите, че има нещо опасно. Е, това е просто Д’жмерлиа, който се движи тихо и мирно. Ние сме съгласни, че той не е опасен, нали?

 

 

— Имаше доказателства за присъствие на зардалу — каза Д’жмерлиа. — Но когато капитан Ребка и другите влязоха в сградите, те бяха съвсем празни.

Ло’фтианецът водеше, Е. К. Тали и Далсимър вървяха след него. Няколкото минути, които прекара сгушен до главния реактор на „Индълджънс“, дадоха на Д’жмерлиа увереност, че членовете на групата, които бяха кацнали по-рано, бяха живи и здрави и бяха направили чудеса. Чизъм полифемът беше с три нюанса по-светъл. Неговата ябълково зелена спирала беше навита като корабно въже и той подскачаше наперено на мускулестата си опашка.

Дариа вървеше последна и се чувстваше некомфортно от нещо, което не можеше да назове. Всичко беше чудесно. Тогава защо беше неспокойна? Сигурно беше онова допълнително чувство, което Ханс Ребка настояваше, че всеки човек има потенциал да развие. Беше някакъв слаб глас във вътрешното ухо, който я предупреждаваше, че нещо — не питай какво — не е наред. Ханс Ребка се кълнеше, че този глас никога не трябва да се пренебрегва. Дариа беше се постарала. Отбранителните системи на „Индълджънс“ бяха достатъчно интелигентни да разпознават разликата във външния вид на различните форми на живот. Тя беше дала команда корабът да позволи на всеки от тяхната група да влиза, но да остане затворен за всичко, което и най-малко наподобява на зардалу. Д’жмерлиа беше съобщил, че сградите са празни, но можеше ли някой да каже какво има на останалата площ?

Когато се приближиха до групата от пет сгради, Дариа разбра, че те всъщност са можели да се видят от мястото, където се беше приземил „Индълджънс“. Тяхната странна форма, наподобяваща стърчащи скалисти зъбери беше причина да ги пропуснат. Бяха построени от дребнозърнест пясъчен цимент със същия свят като брега и каменистия хребет. Човек трябваше да отиде близо до тях, за да види, че се издигат над нивото на пясъчния език и са сгради.

— Аз излязох в орбита с корабното ядро и изпратих съобщение по безпилотния летателен апарат, в което беше означен пътят през сингулярностите — продължи Д’жмерлиа. — Другите останаха тук.

— И сега са в сградите?

Бяха по средата на вдадената в морето ивица земя, Дариа все още не можеше да открие причината за своето безпокойство.

— Сигурно не съм ги видял да излязат.

Дариа реши, че това е ло’фтиански начин на отговаряне. Д’жмерлиа беше обикновено скромен до сервилност, но сега беше хладен, лаконичен и спокоен. Всички се чудеха кога е станало това.

Д’жмерлиа спря при първата от сградите. Той завъртя светложълтите си очи на техните къси рогца и посочи с един преден крайник към входа.

— Тук влязоха.

Сякаш думата беше сигнал и в тъмните недра на сградата се помръдна нещо синьо. Дариа мина покрай Далсимър и Е. К. Тали и протегна шия да види по-добре. Отзад се чу писък, нещо се удари силно в гърба й и се вкопчи в нея. Тя успя да се задържи на крака и се обърна. Беше чизъм полифемът.

— Далсимър! Ти си невероятен простак. Защо го направи?

Полифемът плачеше с глас и нареждаше, увивайки дългото си близо три метра тяло около нея и хващайки се с петте си малки ръце. Дариа се мъчеше да се освободи и се чудеше какво му става, когато неочаквано видя покрай Далсимър и Е. К. Тали следата, която водеше към брега.

Зардалу.

Зардалу с всякаква големина, много, и от всичките се стичаше морска вода. Те блокираха пътя назад по сушата и излизаха от всички страни от морето. И сега тя разбра какво е онова синьо трепкане в сградата пред нея.

Невъзможно да се бяга, невъзможно да се скрият. За първи път Дариа изпита съчувствие към Далсимър. Плаченето с глас и стенанието не беше лоша идея.

 

 

Хора, сикропеанци — може би дори зардалу — можеха да се залъгват с илюзията, че във Вселената има неща, по-интересни от информацията. Някои от тях сигурно дори да го вярваха. Но Е. К. Тали знаеше, че те грешат — знаеше го с абсолютната сигурност, която само един компютър може да има.

Нищо не беше по-прекрасно от информацията. Тя беше безкрайна по количество или почти безкрайна, ограничена само от общата ентропия^[2] на Вселената; тя беше безкрайно разнообразна и различна; тя беше вечна; тя се намираше и можеше да се събира навсякъде и по всяко време. И може би най-добро от всичко, мислеше Е. К. Тали с най-голямо задоволство, което позволяваха неговите схеми беше, че човек никога не знае кога може да му послужи.

Ето един чудесен пример. Докато беше на Миранда, той беше научил от Калик езика, на който тя комуникира със зардалу. Това беше древна форма използвана от хименоптите, когато са били роби на зардалу. Повечето хора от спиралния ръкав биха възразили, че изучаването на един мъртъв език, използван само за говорене с изчезнала раса, е идиотско разхищение на памет.

Но без него Е. К. Тали никога не би могъл да обмени със своите поробители дори най-прости мисли.

Зардалу, за най-голяма изненада на Тали, не разкъсаха своите жертви още в първите няколко мига от срещата. Но те определено бяха дали възможност всички да разберат кой е господарят. Хванат от две чудовищни пипала, вдигнат от земята, обърнат с главата надолу, Тали беше чул едно „ууф“ от Д’жмерлиа и Дариа Ланг на едната страна и гъргорещо стенание от Далсимър на другата. Но това бяха звуци на изненада и дезориентация, не на болка. Тали беше внесен вътре от един метър широк торс от среднощно синьо, а носът му — притиснат в мека, миришеща на амоняк кожа. Все още надолу с главата той видя земята да минава покрай него с неимоверна скорост. Момент по-късно, преди да има време да си поеме дъх, зардалуто, което го държеше, го пъхна под водата.

Тали потисна телесния рефлекс да диша. Той държеше устата си затворена и размишляваше, с известно раздразнение, че след още няколко такива минути и ще трябва отново да бъде въплътен в друго тяло, макар сегашното му в много отношения да беше като ново. И то все повече и повече искаше да диша под водата, независимо колко силно се опитваше той да потисне това желание. Тали наруга проектантите на интерфейса компютър-тяло, които бяха запазили органичните рефлекси, когато той самият би могъл да ги контролира с лекота. „Не дишай, не дишай, не дишай.“ Тали разпращаше трескаво заповедта по цялото си тяло.

Рефлексът за дишане ставаше все по-силен. Устните му се раздвижиха — отделиха — засмукаха вода. „Не дишай!“

По средата на глътката той беше завъртян бързо на сто и осемдесет градуса и поставен на крака.

Тали се закашля, изплю възсолената вода от устата си, замига с очи и се огледа. Стоеше на края на голяма плитка, обърната надолу купа четирийсет или петдесет метра в диаметър с повдигната площ и сив кръгов парапет в центъра. Две пипала на зардалу се бяха увили около него. Друг чифт пипала държаха Далсимър, който кашляше и се давеше, и изглежда беше погълнал много повече вода от Тали. Стената на купола беше светлосиня. Тали реши, че е прозрачна, че са под водата и нейният цвят е като този на морето в залива отвън.

От Дариа Ланг и Д’жмерлиа нямаше и следа. Тали се надяваше, че са добре. Досега, доколкото можеше да каже, отношението към него нямаше за цел да го убие или осакати, но за това имаше достатъчно време.

Той можеше да се сети за различни неприятни начини, по които можеше да стане това.

Един от тях беше пред него. На пръв поглед пространството между Тали и повдигнатия център на стаята беше неравен под, събран на бабуни килим със светло кайсиев цвят. Но той се движеше. Вътрешността на залата беше море от мънички глави с остри човки, кълвящи всичко, което видеха. Миниатюрни пипала се извиваха и се впримчваха в пипалата на съседа си.

Бяха в подводна зала за развъждане на зардалу. Той хвърли бърз поглед и изброи повече от десет хиляди малки — от четиринайсет само преди два месеца. Зардалу удивително бързо се размножаваха.

Тали записваше всички подробности от сцената за евентуално бъдещо ползване от други, когато зардалу вдигнаха него и Далсимър и ги понесоха без усилие напред през морето от размахващи се оранжеви пипала. Малките зардалу не се помръднаха да направят път. Те стояха на местата си и кълвяха жестоко възрастното зардалу, докато то минаваше покрай тях. На свой ред малките бяха удряни небрежно и отмествани настрани от дебелите колкото крак пипала със сила, която ги запращаше на няколко метра.

Тали и Далсимър бяха пуснати пред грамадно зардалу, приклекнало на високия до кръста парапет на вътрешния кръг на купата. Това извънземно беше истински звяр, много по-голямо от онова, което ги беше донесло. Тали видя многоцветния колан около дебелия му кръст, украсен с червени кръгчета.

Изглеждаше му познат. Той погледна по-отблизо самото зардалу. И го позна. За повечето хора масивните нощно сини торсове, кръгли глави и жестоки човки може би правеха всички зардалу да изглеждат еднакви, но възможностите на Тали да запаметява и да си спомня бяха с нечовешка точност и прецизност.

И сега онова „прахосано“ усилие там, на Миранда, за изучаване на езика щеше най-после да се оправдае.

— Мога ли да говоря? — Тали използва схемата на тракания и свирения, които беше научил от Калик. — Може да ти прозвучи странно, но аз те познавам.

Зардалуто зад Тали веднага го натисна плътно към тинестия под и заплашително изръмжа, докато по-голямото пред него се извиваше и гърчеше като кълбо питони.

— Ти говориш! — зардалуто с кралски размери се наведе напред и от цепката за уста под зловещата човка прозвучаха свирения. — Говориш на древния език на пълното покорство. Но този език трябва да се говори от роби само когато им се заповяда. Наказанието за непозволена употреба от роби е смърт.

— Аз не съм роб. Аз решавам кога да говоря.

— Това е невъзможно. Робите трябва да говорят робски език, само покорните същества имат право да говорят на него. Наказанието за други същества, които говорят на робски език е смърт. Приемаш ли пълното подчинение? Ако не приемаш, малките са готови. Те имат голям апетит.

Съществуваше логическо противоречие по въпроса за свободните същества, които сами избират да използват робски език, но Тали се въздържа от изкушението да изрази недоволство. Зардалуто пред него се пресягаше надолу с мощно пипало. Легнал в тинята до него, Далсимър издаваше нечленоразделни звуци от страх. Чизъм полифемът не можеше да разбере нищо от казаното, но можеше да види вертикалния процеп на устата и над него изкривената зловеща човка, достатъчно голяма да разкъса човек или полифем на две, да се отваря и затваря.

— Нека просто се съгласим, че аз мога да говоря и отложим въпроса за робството — каза Тали. — Главното е, че аз те познавам.

— Това е невъзможно. Позволяваш си да лъжеш? Наказанието за лъжа е смърт.

Изглежда страшно — много неща в зардалския свят изискват смъртно наказание.

— Не е невъзможно — Тали вдигна глава и отново беше натиснат в калта от малкото зардалу зад него. — Ти участва в боя на Серенити, голямата конструкция на Строителите. Всъщност, ти беше онзи, който ме сграбчи и ме разкъса на парчета.

Това спря пресягащото се пипало на няколко педи от лявата ръка на Тали.

— Участвах в боя, да. И хванах един от твоя вид. Но го убих.

— Не, ти не го уби. Това съм аз. Ти изтръгна ръцете и, спомняш ли си, първо тази, после другата — Тали вдигна напълно здравите си ръце. — След това откъсна краката ми. А после ме запокити към стената на коридора. Горната част от черепа ми се отчупи и мозъкът ми изскочи. После празния ми череп беше смачкан — сега като си мисля, разбирам, че един от твоите другари го направи, не ти.

Пипалото се отдръпна. Когато Тали вдигна отново глава, нищо не го натисна обратно надолу.

Голямото зардалу се наведе по-близо до него.

— Ти си оцелял след такова пълно разчленяване?

— Разбира се — Тали се изправи и изви пръсти. — Виж? Всичко е като ново.

— Но болката… с твоя отказ да приемеш робски статус ти рискуваш отново да я изживееш. Ще се решиш ли втори път да изживееш такава болка?

— Е, това не ме засяга. Моят вид не чувства болка, знаеш. Но не мога да не призная, че има случаи, когато за моето тяло щеше да е по-добре, ако изпитвах болка. Хей! Вдигни ме.

Пипалата се пресегнаха напред и надолу. Тали беше вдигнат от един чифт, Далсимър от друг. Голямото зардалу се обърна и ги пусна до високия до кръста парапет. Те паднаха от два метра и половина височина и шляпнаха в миризливия куп, който потъна под теглото им.

— Ще чакате тук, докато се върнем — топчестата глава надзърна над края на парапета. Чифт огромни небесносини очи погледнаха надолу към двамата. — Няма да бъдете наранени, поне докато аз и моите събратя решим съдбата ви. Ако се опитате да избягате, наказанието е смърт.

Среднощно синята глава се оттегли. Тали се опита да стане и да достигне края на ямата, но беше невъзможно да пази равновесие. Бяха хвърлени върху маса от морски същества — риби, сепии, мърдащи морски краставици и анемонии. Водата беше само толкова, колкото всички да могат да живеят.

— Далсимър, когато си изправен в цял ръст, ти си много по-висок от мен. Можеш ли да се пресегнеш до парапета?

— Но зардалуто… — плашено Тали.

— Те излязоха. Отидоха да се съветват какво да правят с нас — Тали предаде накратко целия разговор. — Странно, нали, как отношението им изведнъж се промени? — заключи той.

— Сигурен ли сте, че са си отишли?

— Ако можем да стигнем до парапета, ще можеш сам да видиш.

— Почакайте един момент — Далсимър нави спиралата си надолу, приклекна между извиващите се риби. После изведнъж се изправи като освободена пружина, издигна се на пет метра във въздуха и се завъртя.

— Прав сте — каза той, когато падна долу. — Залата е празна.

— Тогава прескочи отвън и се пресегни да ми помогнеш. Трябва да потърсим път за излизане оттук.

— Но ние знаем пътя за излизане. Той е под водата. Сигурно ще се удавим или ще бъдем хванати отново.

— Трябва да има друг път за излизане.

— Откъде знаете?

— Логиката го подсказва. Въздухът тук е свеж, значи трябва да има обмен с външна атмосфера. Хайде, Далсимър, изскочи от тази яма.

Полифемът отново се беше изплашил.

— Не съм сигурен, че планът ви е разумен. Те няма да ни сторят нищо лошо, ако приемем статуса на роби. Но ни предупредиха, че ако се опитаме да избягаме, ще ни убият. Защо не сте съгласен да бъдем роби? След триста или четиристотин години, може би по-малко ще ни се отдаде възможност да избягаме. Междувременно…

— Може би си прав. Но аз ще направя всичко възможно да избягам оттук — Тали погледна надолу и зарови с крак една отвратителна синя ракообразна животинка с покрити с игли крака. — Бих вярвал повече на думата на зардалу, ако не ни бяха оставили в техния килер за храна…

— Килер за храна!

— … докато решат какво да правят с нас.

Но Далсимър вече беше прескочил над ямата и не можа да чуе края на изречението на Тали.

 

 

Дариа прекарваше по-добре — а може би по-лошо? — от другите. Тя беше сграбчена и държана, но отначало зардалуто, което я беше пленило, остана близо до пясъчните сгради. Дариа видя как другите трима бяха отведени под водата, вероятно към тяхната смърт. Когато след десет или повече минути дойде нейният ред, нещо й подсказа, че е по-добре да умре бързо. Но останалата част от нея не възприемаше тази идея. Когато зардалуто тръгна към морето, тя си пое дълбоко дъх. Последва шок от студената вода, после водовъртеж, предизвикан от бързото движение през нея. Тя се паникьоса, но преди дробовете й да могат да се оплачат от липса на кислород, зардалуто отново излезе на въздух.

Сух, чист въздух.

Дариа почувства върху мокрото си лице слаб полъх. Тя отметна косата от очите си и видя, че беше в голяма сводеста зала с един отворен цилиндър в средата, от който идваше въздушен поток. Зардалутата забързаха в тази посока. Дариа чу пухтящия ритъм на въздушни компресори и тогава беше понесена по виеща се пътека.

Слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко. Слабата синя светлина на залата изчезна. Дариа не можеше да види нищо, но чу пред себе си тракане и свирене — извънземна реч. Почувства необяснимия ужас, който създава пълната тъмнина. Напрегна зрението си, докато не почувства очите й да сълзят в тъмнината. Нищо. Дариа започна да се бори срещу здравата прегръдка на пипалата.

— Не се противете — гласът, който дойде на няколко крачки от нея, и беше познат. — Безполезно е, а тази пътека е стръмна. Ако паднете няма да останете жива.

— Д’жмерлиа! Откъде дойде? Можеш ли да виждаш?

— Малко. Подобно на зардалу, моето зрение е по-чувствително от човешкото към слабата светлина. Но мога да говоря със зардалу, което ме крепи. Вървим надолу по дълга стълба. След половин минута вие също ще можете да виждате.

Половин минута! Дариа беше чакала седмици, които й се бяха сторили по-кратки от половин минута. Зардалутата продължаваха да се движат. Те се плъзгаха така гладко, че тя почти не чувстваше движението. Но Д’жмерлиа беше прав. Долу се провидя неясна светлина, която ставаше все по-силна. Дариа можеше да вижда няколко метра пред тях широкия гръб на друго зардалу винаги когато то пресичаше светлата ивица.

Тунелът направи един последен завой в обратна посока. Влязоха в стая във формата на хоризонтална сълза, разширяваща се от мястото, където бяха влезли. Подът беше от гладко стъкло с ивици, тъмните лъчи в него се отклоняваха от входа, след това отново се събираха в далечния край и се сливаха в хоризонтална система от кръгли отвори като ириси и зеници на четири огромни очи. Пред отворите имаше дълга висока маса. Там, наведени назад и проснали светлосини крайници, седяха четири гигантски зардалута. Когато се приближиха, Дариа усети миризма на амоняк и гранясало масло.

Дариа беше сложена на пода до Д’жмерлиа. Двете зардалу, които ги бяха донесли, се обърнаха и тръгнаха назад към входа. Те бяха забележимо по-малки от масивните фигури пред масата и не бяха украсени с колан около кръста.

Най-близкото до Дариа зардалу се наведе напред. Цепнатината-уста се отвори и тя чу серия от безсмислени тракания и свирения. Когато не отговори, едно пипало се изви над масата и се спря заплашително над главата й. Дариа се наведе. Тя видя смукала с размерите на чиния, обградени от мънички нокти.

— Заповядват ви да говорите с тях като другите — каза Д’жмерлиа. — Не е ясно какво означава това. Един момент. Ще им предложа да служа като говорител и на двама ни.

Приличното на тръба тяло изпълзя напред на осем широко разкрачени крака. Започна дълга размяна на тракания и цъкания и тихи свирения. След минута заплашителните пипала се отдръпнаха от главата на Дариа.

— Обясних им ясно, че вие не можете нито да им говорите, нито да ги разбирате — каза Д’жмерлиа. — Позволих си също да представя себе си като ваш роб. Затова те намериха за съвсем естествено, че аз говоря само, след като съм говорил с вас, служейки просто като средство за предаване думите ви.

— Какво казват те, Д’жмерлиа? Защо веднага не ни убиха?

— Един момент — последва друга дълга размяна на реплики, преди Д’жмерлиа да кимне и да се обърне отново към Дариа. — Разбирам техните думи, макар да не разбирам мотивите им. Те знаят, че ние сме членове на силни раси от спиралния ръкав и са впечатлени от факта, че нашата група можа да ги победи на Серенити. Изглежда ни предлагат съюз.

— Сделка! Със зардалу? Това е смешно.

— Нека поне да чуя какво предлагат — Д’жмерлиа отново премина на неразбираем за Дариа език. След няколко секунди най-голямото зардалу произнесе дълга реч, докато Д’жмерлиа само кимаше с глава. Най-после настъпи тишина и той се обърна отново към Дариа.

— Достатъчно ясно е. Дженизий е родният свят на зардалу и четиринайсетте оцелели, след като били изгонени от Серенити, се насочили насам и се намерили отново в спиралния ръкав. Тогава започнали да се размножават, за да станат силни, както и се страхувахме, че ще направят. Но сега, поради причини, които не могат да разберат, установили, че не могат да напуснат тази планета. Видели нашето корабно ядро да пристига и отново да отлита. Те знаят, че то не се е завърнало на повърхността, докато при всички техни опити да отлетят, те били връщани обратно. Затова са сигурни, че ние знаем тайната как да дойдем и да си отидем от Дженизий, когато пожелаем.

Те казват, че ако им помогнем да напуснат Дженизий и им осигурим свободен достъп до Космоса тук и отвъд Торвил Анфракт, в замяна ще ни предложат нещо, което никога по-рано не са предлагали никому: статус на техни младши партньори. Не равни на тях, но повече от техни роби. И ако им помогнем да възстановят господството си над всички светове в тази част на спиралния ръкав, ще получим голяма власт и богатство.

— А какво ще стане, ако откажем?

— Тогава няма да имаме никакъв шанс да оцелеем.

— Значи те искат да повярваме на зардалската им честна дума? Какво ще стане, ако след като научат как да напуснат Дженизий, се отметнат? — Дариа си спомни, че тя нямаше ни най-малка представа каква беше силата, откарала „Индълджънс“ на повърхността на планетата, нито как да я напусне.

— Като гаранция, че няма по-късно да се отметнат от своята част от сделката, те ще се съгласят известен брой зардалу да бъдат взети като заложници. Дори от техните малки.

Дариа си спомни поведението на хищното малко зардалу и потрепери.

— Д’жмерлиа, никога, при никакви обстоятелства не бих направила нещо да върна зардалу в спиралния ръкав. Твърде много столетия на кръвопролития и насилие сме преживели, за да допуснем това. Ние няма да им помогнем, дори това да означава, че всички ще загинем от ужасна смърт. Почакай минута!

Д’жмерлиа се обръщаше към четирите зардалу. Дариа се пресегна и го хвана.

— Не им казвай това, за Бога! Кажи, кажи… — какво? Какво можеше тя да предложи, какво щеше да ги възпре? — Кажи им, че тяхното предложение много ме е заинтригувало, но по-напред искам доказателство за почтените им намерения… Ако в зардалския език изобщо има думи за такова нещо. Кажи им, че искам Тали и Далсимър да бъдат доведени тук, живи и здрави. А също капитан Ребка и останалите от другата група, ако все още са живи.

Д’жмерлиа кимна и проведе друг разговор със зардалутата, този път много по-кратък. Най-голямото зардалу заразмахва бясно всичките си пипала, заблъска по плота на масата с такава сила, която би направила на пихтия всяко човешко тяло.

— Отказват ли? — попита Дариа.

— Не — Д’жмерлиа посочи към зардалу. — Това не е гняв, това е техен израз на безсилие. Те искат да докажат, че са решени да спазят дадената дума, но не могат да го направят. Тали и Далсимър не са проблем, те ще ги донесат тук. Но другата група по някакъв начин е избягала дълбоко във вътрешността на Дженизий… и никое зардалу няма престава за сегашното им местонахождение.