Чарлс Шефилд
Превъзходство (10)

Глава 9

Дженизий

Корабното ядро напредваше.

Бавно напредваше. То беше проникнало в сферата на първата сингулярност през тесен линеен вихър, който трепкаше застрашително на всички страни, и сега пълзеше предпазливо по външната обвивка на втората.

Ханс Ребка седеше на пилотската седалка потънал в дълбок размисъл и наблюдаваше на дисплеите приличните на привидения следи на деформираното пространство-време. Малко имаше за гледане. Каквото и друго да беше скрито под савана на сингулярностите, от сегашното им положение неговата природа не можеше да се разкрие. Решението кой да пътува с корабното ядро не беше негово, но той беше радостен, че нито Дариа Ланг, нито Джулиан Грейвс бяха на борда. Те щяха да полудеят от малката скорост, да се дразнят от закъснението, да сочат отсъствието на видима опасност, да настояват за по-голяма скорост.

Той щеше да им откаже, разбира се. Ако Ханс Ребка беше попитан за основната му философия той щеше да отрече, че има такава. Но най-близо до такава беше дълбокото му убеждение, че тайната за всичко е определяне на точния момент.

Понякога човек действа мигновено, толкова бързо, че изглежда изобщо няма време за никаква мисъл. В други случай се бави, колебае се да вземе очевидно решение, размишлявайки върху видимо най-тривиалното решение. Избирането на точния момент беше тайната на успеха.

Сега той пълзеше. Не знаеше защо, но не му мина през ум да увеличи скоростта. През детството си Ребка не беше имал гнездо на червеношийка на рамката на прозореца, нито идилични години на съзряване на планета-градина.

Неговият роден Тюфел му беше предложил не права по рождение, а трудности. Той и Дариа Ланг не можеха да бъдат по-различни. Но в двамата имаше едно общо нещо: скритият глас, който понякога говори от глъбините на мозъка и твърди, че нещата не са такива, каквито изглеждат, че нещо важно се изпуска.

Този глас сега шепнеше на Ребка. Той беше научил от опит, че не може да си позволи да го пренебрегва.

Докато корабното ядро пълзеше по спирална траектория, която обещаваше да ги изведе през обвивката на друга сингулярност, той потърси източника на тревогата си.

Съставът на екипажа на корабното ядро?

Не. Той не вярваше на Ненда или Атвар Х’сиал, но не се съмняваше в тяхната компетентност… или в техния инстинкт за оцеляване. Желанието на Д’жмерлиа и Калик да им се нарежда, вместо да действат самостоятелно беше повече досадно, отколкото застрашаващо. Добре щеше да е, ако Далсимър можеше да е на борда и да пилотира корабното ядро. Ребка знаеше, че той не може да се конкурира с чизъм полифема по инстинкт, на който един виртуоз пилот, може да се осланя. Но още по-важно беше Далсимър да бъде на „Иърбъс“, за да го изведе от Анфракт.

Ребка се беше научил да не очаква оптимални решения за всичко. Те съществуваха в чистия строг свят на интелектуални проблеми на Дариа Ланг, но действителността беше много по-объркана. Той нямаше идеалния екипаж на корабното ядро. Чудесно. Човек приема наличния екипаж и прави с него онова, което трябва да се направи.

Но не това беше проблемът, който човъркаше подсъзнанието му. То не можеше да го усети.

Беше ли планетата вътре в обвивката на сингулярността действително Дженизий и ще намерят ли там зардалу?

Докато Ребка мислеше над въпроса, адаптивната навигационна система проучи пътя през следващата сингулярност и внимателно започна да ги насочва към нея. Той можеше да я блокира и да премине на ръчно управление, ако усети опасност, но нямаше информация, за да предприеме такова действие. Неговите предупредителни сигнали бяха вътрешни.

Това там вътре можеше да е планетата Дженизий, а можеше и да не е. И в двата случая те влизаха в него. След като човек е предприел един курс на действие, той не може да губи време да се връща назад и да преразглежда решението си, защото всяко действие в живота се взима на база на непълна информация. Човек изхожда от онова, с което разполага, и прави всичко възможно да подобри шансовете си. Но понякога трябва да се осланя на щастието и да живее или да умре според онова, което ще се случи.

Така че тревогата му сигурно идваше от нещо друго. Нещо необикновено, което бе забелязал и изгубил, когато бе прекъснат. Нещо…

Накрая Ребка се отказа да търси причината. Онова, което го тревожеше, не искаше да се покаже. От опит знаеше, че най-вероятно то ще се върне, ако за известно време не мисли за него, а сега имаше други неща, за които да се безпокои. Корабът отново беше завил и пълзеше по траектория, която, доколкото Ребка можеше да види, водеше към бяла, светеща стена. Когато се приближиха до нея той стана неспокоен. Летяха право към тази светлинна бариера.

Трябваше ли да изключи автопилота? Ако човешките сетива включваха непосредствена чувствителност към гравитационни вълни…

Ребка се насили да вярва на корабните сензори. Корабното ядро достигна светлинната стена. То леко се разтърси, сякаш го беше заляла невидима вълна и премина през стената.

Направо през нея. Най-външната сингулярна обвивка беше зад тях. Предната част на кораба неочаквано беше осветена от оранжева светлина на звезда-джудже.

Луис Ненда беше се скрил в задната част на корабното ядро и провеждаше задълбочен феромонен разговор с Атвар Х’сиал. Той бързо се промъкна напред покрай шестнайсетте проснати крака на Д’жмерлиа и Калик и се наведе зад Ребка.

— Планета!

Ребка вдигна рамене.

— След няколко минути ще разберем — после той щеше да изпрати мъничък безпилотен летателен апарат, предназначен да трасира тяхната траектория от „Иърбъс“ и да предаде на другите, чакащи навън информация за успешното им пристигане. Каквото и да им се случи, трябва да съобщят на Джулиан Грейвс и на Дариа, че през сингулярностите е възможно да се лети. Ребка включи сензорите на борда и те започнаха да сканират пространството около оранжево-жълтото слънце, маскирайки светлината на самата звезда.

— Не попитах, а казах — Ненда посочи към дисплея, на който беше изобразен регионът зад кораба. — От задния илюминатор можете да видите проклетото нещо с невъоръжено око.

Ребка се обърна, без да става. Беше невъзможно… но беше вярно. Задният илюминатор показваше същия синьо-бял свят с неговата голяма съпътстваща го луна, която Дариа Ланг и Калик им бяха показали горе на „Иърбъс“. И двете бяха във фаза на полумесец на не повече от неколкостотин хиляди километра. Вече се виждаха големи земни маси. Ребка включи сензорите с висока разделителна способност, за да получи картина в близък план.

— Знаете ли какви са шансовете за това? — попита той. — Летим през целия онзи хаос от сингулярности, появихме се най-малко на сто и петдесет километра встрани от една звезда, а намираме планета толкова близо до нас, че човек може да се изплюе на нея.

— Зная доста за шансовете — гласът на Ненда беше безизразно ръмжене. — Това просто не се случва.

— И какво означава това?

— Това означава, че сме намерили Дженизий. И означава още, че трябва адски бързо да ни изведете оттук. Адски бързо! Мразя приветствията на комитетите по посрещанията.

Ребка го беше изпреварил. Той беше хванал лостовете за управление, за да отклони корабното ядро от планетата, преди Луис Ненда да беше заговорил. Когато корабът реагира на командата на Ребка, екранът с висока разделителна способност се изпълни с изображения на планета и на нейната луна.

— Обитаема — любопитството на Ненда се състезаваше с неговото безпокойство. От двете му страни стояха Калик и Д’жмерлиа. Само Атвар Х’сиал, която не можеше да вижда дисплеите, остана в задния край на корабното ядро. — Радиус петдесет хиляди километра. Спектрометрите показват изобилие на кислород, класификаторите сочат осемнайсет процента суша, четирийсет процента вода, четирийсет и два процента тресавища, изображението показва още три главни континента, четири планински вериги, но нищо по-високо от един километър, никакви полярни шапки. Мокър свят, топъл свят, равнинен свят, изобилие от растителност. Изглежда, че може да е богат — користолюбивите му инстинкти се бяха събудили. — Чудно ми е как е там долу.

Ханс Ребка не отговори. Поради някаква причина, вниманието му беше привлечено не към изображението на родителската звезда^[1], а на луната. Картината, която Дариа Ланг и Калик бяха показали на „Иърбъс“, беше от голямо разстояние и на нея беше видял само малко светещо кълбо като матова сфера, покрита с вдлъбнатини. Сега онова същото кълбо изпълваше екрана.

Умът му се върна към показаното от Дариа ускорено по време изображение с въртяща се луна и неподвижна планета на фиксиран фон. И тогава разбра какво го беше озадачило интуитивно: всеки две свободно движещи се тела — бинарни звезди или планета и луна, или каквото и да било друго — се въртяха около техен общ гравитационен център. За такъв голям спътник като този гравитационният център щеше да лежи далеч извън планетата. Следователно, и двете тела се движеха около нещо по-далечно, освен ако луната не е с минимална маса, което ще означава…

Той се втренчи в изпълващия екрана образ. Сега можеше да види, че ямките и възлите на повърхността бяха разположени на равни разстояния, а кривината им беше съвършено еднаква.

— Изкуствена! И с пренебрежимо малка маса. Сигурно е куха! — думите сами изскочиха от устата му, макар да знаеше, че за другите те са безсмислени.

Няма значение. Скоро те лично щяха да го научат. Част от повърхността на луната беше започнала да се отваря. От нея излезе яркожълт лъч и освети корабното ядро. Неочаквано посоката на движението им се промени.

— Какво, по дяволите, става? — Ненда се промъкна напред и хвана лостовете за управление.

Ханс Ребка не си направи труда да го спре. Нямаше да има никакво значение. Двигателят на кораба вече беше включен на максимална мощност, но те продължаваха да летят в нежелана посока. Той погледна през задния илюминатор. Вместо да се отдалечават от луната и планетата, те се приближаваха към тях. И беше ясно, че нещо повече от обикновен тягов лъч ги притегля за среща със светещата луна. Тяхната траектория се виеше под комбинираната векторна сила на лъча и на двигателя и ги водеше в различна посока в пространството.

Ребка гледаше и екстраполираше с подсъзнателното умение на дългогодишен пилот. Нямаше никакво съмнение в резултата.

„Интересно как ли е там долу“ — беше казал Луис Ненда. Скоро щяха да разберат. Харесва ли им или не, корабното ядро се насочваше за среща с Дженизий. Единственото, което можеха да направят, беше да седят и да се молят за меко приземяване.

Меко приземяване или иначе сбогом живот.

Той помисли за Дариа Ланг и се натъжи. Ако беше знаел какво го чака, преди да напусне „Иърбъс“, щеше да се сбогува с нея както трябва.

 

 

Докато Ханс Ребка си спомняше за Дариа и си представяше тяхното последно сбогуване, тя мислеше за него и за Луис Ненда далеч по-малко хубави неща.

Те бяха егоцентричен властни типове, и двамата. Беше се уморила да им казва, че тя е може би пред прага на голямо откритие. И какво бяха направили те? Бяха я отместили настрана, сякаш не беше нищо, а после при първа възможност се втурнаха да търсят Дженизий, която те двете с Калик бяха открили, а нея бяха оставили да чака на „Иърбъс“ и да понася бърборенето на Е. К. Тали и ръмженето на Далсимър.

Чизъм полифемът отчаяно търсеше начин да отиде при ядрения реактор. Джулиан Грейвс беше наредил на Е. К. Тали да не му разрешава да се облъчва, така че единствената надежда на Далсимър беше Дариа. Той непрекъснато й додяваше, гледаше я с копнеж, усмихваше се подкупващо и й предлагаше невъобразими сексуални удоволствия, които според него само един зрял чизъм полифем можел да й даде. Тя трябваше само малко да открехне реактора и да го пусне да се облъчи няколко часа… няколко минути…

Дариа се оттегли в купола за наблюдение и се заключи. Единственото, което търсеше, беше уединение. И тогава старите й инстинкти надделяха. Тя се върна към прекъснатото изследване на Анфракт.

А веднъж, след като започна отново, не можеше да спре. Без присъствието на Калик да я прекъсва, Дариа влезе в своя версия на радиационната пристрастеност на Далсимър.

Наречете го пристрастеност към изследвания.

В цялата Вселена нямаше нищо, което да прилича на нея. Първите продължителни часове на изследване бяха видимо напразни и безплодни. После необяснимата убеденост, че извън онова, което изследва, съвсем наблизо има нещо скрито, някаква невъзприета действителност. След това усещането за пролазващи тръпки по кожата на врата… Ослепителното просветление, когато хиляда изолирани факта се подреждат в определена схема, която изскача с поразителна яснота. Проникналото до мозъка на костите удоволствие от нови идеи, видимо несвързани една с друга, които бързо заемат местата си и стават част от същото цяло.

Тя беше изпитвала това задоволство десетина пъти през многото години от своята работа върху артефакти на древните Строители. Една година по-рано погълната от вълнението да търси из спиралния ръкав и отвъд него доказателства за самите Строители беше изгубила контакт с този живот. А преди по-малко от месец, сигурна, че церебралното задоволство завинаги я е напуснало, тя с радост се съгласи да замине с Ханс Ребка.

Беше сбъркала. Беше си останала завинаги научен работник. Тя не проявяваше една стотна интерес към зардалу от онова, което намираше в изучаването на Торвил Анфракт. Това беше най-очарователният обект във Вселената.

А след това парадоксът — докато Дариа се опитваше все по-силно и по-силно да се концентрира върху Анфракт, тя откри, че умът й непрекъснато се откъсва от него и се връща към старите си изследвания за Строителите. Това й се струваше като липса на контрол, дразнещ недостатък. Строителите я разсейваха точно когато не трябваше.

А после умът й се просветли. Последва откровението.

Самият Анфракт беше артефакт на Строителите.

Той беше от такъв мащаб, че правеше всички други изкуствени структури в спиралния ръкав да изглеждат незначителни. Анфракт беше по-голям проект от възстановяването на системата Мандъл, по-голям от самото извънгалактическо творение на Строителите — Серенити. Изключително голям, невероятно голям.

Но аналогиите с другите артефакти веднъж видени, станаха неоспорими. Налице бяха свойствата на Ленс^[2] за фокусиране на светлината. Такава беше множествено свързаната природа на Парадокс. Тя си спомни за създадената от Строителите сингулярност в Уинч на Умбиликал в системата Добел и преплетената топология на Сентинел. Всички те съответстваха на структурата на Анфракт.

А това означаваше…

Умът на Дариа направи един интуитивен скок и отиде отвъд сигурното доказателство. Ако Анфракт е конструкция на Строителите, тогава „естествената“ система от сингулярности, които обикалят около „Иърбъс“ по орбита, сигурно също е артефакт. Но според анализа на Дариа вътре в него лежеше истинският роден свят на зардалу. Ако това е вярно, то не можеше да е съвпадение. Сигурно съществува далеч по-тясна зависимост между изчезналите Строители и омразните зардалу от онази, която някой някога беше допускал.

Връзка между Строителите и зардалу.

Но каква връзка? Дариа беше изкушена да отхвърли собствената си логика. Мащабите на времето бяха толкова несъвместими. Строителите бяха изчезнали преди милиони години. Зардалу бяха изтребени от спиралния ръкав само преди единайсет хиляди години.

Връзката: трябваше да са интелигентните конструкции на Строителите. Единствените оцелели екземпляри, от зардалу бяха хванати от конструкциите по време на Голямото въстание, съхранени в състояние на стазис на Серенити, далеч от галактическата плоскост. Сега изглеждаше, като че самият свят на Дженизий е бил екраниран от външен контакт с бариери, предназначени да обезкуражават… или унищожават… приближаващи експедиции. И единствено Строителите или по-вероятно техните интелигентни творения са могли да изградят тези охранителни стени.

Дариа се замисли отново за Ханс Ребка, но вече със съвсем различни чувства. Защо не беше сега тук! Тя отчаяно се нуждаеше от някой, с когото да говори, някой, който да я слуша с хладен ум и да посочи логическите пропуски в нейното обзето от силно желание мислене. Но вместо това Ханс беше…

Мили Боже! Ужасната мисъл я извади от интелектуалния й транс. Групата в корабното ядро летеше към нещо много по-сложно и потенциално по-опасно, отколкото някой на борда можеше да си представи. Те вярваха, че влизат в система от естествени сингулярности, вътре в която има естествена планета. Вместо това влизаха в артефакт, лъвско леговище от несигурност, изпълнена с поставени нарочно кой знае какви капани. Може би вътре в сингулярностите има други бариери, предназначени да осуетят или да унищожат всички бъдещи изследователи на региона.

Те трябваше да бъдат предупредени.

Дариа излезе от разхвърляния купол за наблюдение — подът беше затрупан със списъци и изчисления от нейните наблюдения — и изтича да намери Джулиан Грейвс. От него нямаше и следа в командната зала, камбуза, спалните каюти, нито където и да било, където се очакваше да бъде.

Тя изруга огромните размери на „Иърбъс“ с неговите стотици стаи с различна големина и изтича по главния коридор, който водеше към товарните трюмове и машинните зали.

Не намери Грейвс, но по пътя срещна Е. К. Тали. Хуманоидът стоеше до екрана на един от корабните реактори.

— Съветникът Грейвс изрази желание за уединение — каза той. — Аз мисля, че той желае да избегне по-нататъшни разговори.

Значи Дариа не беше единствена, която намираше Тали и Далсимър непоносими.

— Къде отиде?

— Не ми каза.

Повече, отколкото Дариа. Не искаше те дори да знаят къде се е уединил.

— Трябва да го намерим. Има ли някакво известие от корабното ядро?

— Няма.

— Хайде, тогава. Ще ни трябва и Далсимър. Може да се наложи да извърши сложен полет. Вече сигурно напълно се е охладил. Но най-напред трябва да видя Джулиан Грейвс. Ако е необходимо ще претърсим целия кораб — тя тръгна обратно към машините зали, надзъртайки във всяко помещение. Е. К. Тали се влачеше с нежелание подир нея.

— Вие преглеждайте стаите от онази страна на коридора — Дариа посочи с пръст. — Аз ще се заема с тези.

— Мога ли да говоря?

„Проклет бърборко.“

— Трябва ли? Сега пък какво има, Е. К.?

— Искам само да ви посоча, че ако желаете да говорите с Джулиан Грейвс, има много по-лесен начин от този, който използвате. Разбира се, ако, както казахте, искате да го видите със собствените си очи или, ако е необходимо, той да говори с вас…

Дариа стисна устни, хванала дръжката.

— Искам да му говоря.

— Тогава мога ли да ви предложа да използвате радиоуредбата? Предадените по нея съобщения достигат до всяка част на „Иърбъс“.

— Не съм знаела, че има радиоуредба. Как научихте за нея?

— Тя е част от общата схема на „Иърбъс“, която, естествено, аз прехвърлих от базата данни на кораба в моята памет.

— Заведете ме до някой микрофон. Можем да кажем и на Далсимър, че го търсим.

— Няма да е необходимо. Аз зная къде е. Той е в ядрения реактор, до който ме видяхте.

— Какво прави там? Не ви ли каза Грейвс да го държите далеч от реакторите?

— Не. Той ми каза да не пускам радиационен лъч извън реактора. Не го направих. Но Далсимър ми посочи, че никой не е казал, че не трябва да му се разреши да влезе отвъд екранировката на реактора — Тали гледаше замислено. — Мисля, че вече трябва да е готов да излезе.

 

 

Какво се е случило със строителите?

Мисля, че никога няма да разбера долните жители, макар че съм прекарал достатъчно дълго време сред тях. Поведението им никога не се променя. Щом научат, че съм пътувал из Космоса, те сядат до мен и започват да ми говорят съвсем спокойно, но човек може да види, че в ума им има само една мисъл: „Вие сигурно сте посетили достатъчно артефакти на Строителите, капитане. Какво мислите, че им се е случило? Къде са отишли Строителите?“

Справедлив въпрос. Из целия спирален ръкав има техни артефакти отпреди петдесет милиона години или повече, техните огромни и неразрушими конструкции са на над две хиляди места, разпръснати на няколко светлинни години и три четвърти от тях все още чудесно функционират — аз съм видял и внимателно разглеждал много практични и полезни като Умбиликал на Добел и полуразбираеми като Елефант и Ленс, както и напълно неразбираеми като Съкюбъс и Парадокс, Фламбо и Джъгънот, Строители и артефакти. А след това изведнъж преди около пет милиона години Строителите изчезват. И никаква следа от тях. Никакви прощални съобщения. Всъщност никакви съобщения от какъвто и да било вид. Или Строителите не са били открили писмото, или по отношение на документацията са били по-зле и от програмисти.

А може и да са оставили писмени документи, но ние още да не сме разбрали как да ги дешифрираме — според някои черната пирамида в средата на Сентинел е библиотеката на Строителите. Може ли някой да каже?

Във всеки случай аз твърдя, че живеещите долу всъщност не се интересуват какво се е случило със Строителите, защото нищо, което Строителите са оставили, не е от значение за култиваторите-разрушители на планетата. Наблюдавах мъж на Терминус да съсича плосък фабрикатор на Строителите — нещо безценно, нещо, което все още не разбираме достатъчно — на две, за да го сложи на прозореца си. Видях една жена на Дариен да използва като чук част от контролен уред на Строителите, пълен с интелигентни схеми. Мнозина от долната страна мислят за артефактите на Строителите по същия начин, по който мислят за тухла, или камък, или някакъв древен материал — единствено за какво могат да ги използват днес.

Така че аз не отговарям на въпросите на живеещите долу, не директно. Обикновено им задавам един-два въпроса. Какво е станало със зардалу, питам аз?

О, при Голямото въстание всички са изтребени, отговарят те, когато робските раси са въстанали.

Тогава какво е станало с динозаврите на Земята?

О, това е дело на похода на митохондрията^[3]. Тя ги е убила — всеки го знае.

Отговорите винаги идват веднага и бързо. Човек може да види, че долните не искат обяснение; те искат обща фраза, използвана като лозунг или реклама.

И да предположим, че човек им каже, както аз им повтарях, докато ми писна, че някога е имало други теории? Преди палеомикробиолозите да са открили мутацията на митохондрията през креда^[4], която е забавила и отслабила всяко земно животно тежко над трийсет и два килограма до степен, при която то не е имало сили да носи собственото си тегло, също е имало обяснения за изчезването на динозаврите — от засушаване от слънца с дълъг живот, до падане на големи метеори и близо разположени супернови^[5]. Да предположим, че човек им каже всичко това? Тогава те ще го гледат, сякаш е луд.

Странното е, че аз наистина имам обяснение за онова, което се е случило със Строителите. То се основава на мои собствени наблюдения на видове из целия ръкав. Логично е, просто е, но изглежда никой, освен мен не му вярва.

Обяснението е следното: Съществува един прост биологичен факт, валиден за всяко открито някога живо същество: макар едноклетъчни организми като амебата или други протисти^[6] да могат да живеят вечно, всеки сложен организъм ще умре от старост, ако нищо друго не му се случи.

Всички видове, хора или сикропеанци, или варнианци, или полифеми (или Строители!) представляват просто голям брой индивиди и човек може да мисли за тях като сбор от единични многоклетъчни организми. В някои случаи, като хименоптите и декантил мирмеконите единичната природа е много по-очевидна, отколкото е за хора или сикропеанци — макар че, когато човек е видял толкова много светове, колкото съм видял аз от Космоса, с градове и пътни мрежи и суперструктури, разпрострели се върху повърхността като плесен върху презрял плод, хората да приличат на рояк.

Във всеки случай видовете са организми и съществува много прост силогизъм:

Всеки вид е единичен, многоклетъчен организъм. Всеки многоклетъчен организъм след време остарява и умира.

Следователно, всеки вид накрая ще остарее и ще умре.

Това се е случило и със суперорганизма, известен като Строители. Те са живели дълго. И са остарели. А след това са умрели.

Убедително ли е? Ако е убедително, човек не трябва да очаква нищо по-добро за хората. Аз определено не очаквам.

Из „Хот Рокс, Уорм Бийр, Колд Комфорт: Пътуване самичък из галактиката“

Лични неразкрасени спомени на капитан Алонсо Уилбърфорс Слоун (пенсиониран)