Чарлс Шефилд
Превъзходство (21)

Глава 20

Дариа трупаше знание по трудния път. Нямаше начин да знае колко неудобства и умора може да издържи един човек, докато сама не го изпита.

Дразнещите малки черни насекоми, които пълзяха в очите, носа и ушите бяха без значение. Крайниците, които бяха отмалели от умора, бяха без значение. Гладът и жаждата също бяха без значение. От значение беше само изчезването на „Индълджънс“, единственото средство за бягство от повърхността на Дженизий.

Когато слънцето се вдигна по-високо, тя седна на един плосък камък, обзета от отчаяние, което малко по-малко премина в раздразнение и накрая в гняв. Някой — някой от собствената й група, не зардалу — беше откраднал кораба минути преди тя и Тали да се качат на борда. Сега за тях нямаше никаква надежда. Бяха изоставени.

Кой може да го е направил? При тази мисъл съзнанието й се изясни. Отговорът беше очевиден — оцелелите от първата група, слязла на повърхността на Дженизий. Те бяха пристигнали с корабното ядро, но когато са искали да заминат, не са го намерили. Тогава сигурно са видели в „Индълджънс“ единствена възможност да напуснат планетата. Но ако е така, след като разберат, че на Дженизий са останали хора, сигурно ще се върнат. Ханс Ребка ще дойде за нея. Също и Луис Ненда. Дариа беше абсолютно сигурна.

Проблемът — а той беше голям — бе да остане жива и свободна, докато се върнат. А единственият начин, който със сигурност нямаше да й помогне да оцелее, беше да остане на повърхността. Тя надникна над растителността и видя водата да ври от активност. От време на време над повърхността се подаваше голяма синя глава. Зардалу може би не обичаха скалистия, неравен терен, където се криеха те с Тали, но вече вероятно са разбрали, че пленниците са избягали през отворите на въздухопроводите. Сигурно след не повече от час или два ще започнат систематично да проверяват вентилационните отвори на повърхността.

Дариа избърса мухите от крайчетата на очите си и пропълзя до Е. К. Тали. Той седеше пред малък храст и береше сочни жълти листа.

— Е. К., трябва да се върнем обратно в каналите.

— Наистина ли? Едвам излязохме от тях.

— Корабът ще се върне да ни вземе… — тя си каза, че го вярва, трябваше да го вярва — но ако чакаме на повърхността, няма да оцелеем.

— Склонен съм да не се съглася с вас. Мога ли да говоря? — Тали повдигна сноп жълти листа, всяко издута набръчкана сфера. — На вкус не са добри, но поддържат живота. Имат високо водно съдържание и известно количество хранителни вещества.

— Може да са отровни.

— Но не са… Вече ядох от тях — сега, когато вниманието й беше насочено към това, Дариа видя, че Тали е изял доста. Докато тя беше седяла и мислила, два или три храста в малката долчинка бяха лишени от листа и плодове.

— И макар аз да съм хуманоид — продължи Тали, — а не истински човек, имунната система и токсични реакции на това тяло не се различават от вашите. Не почувствах никакви неблагоприятни последствия и съм сигурен, че и вие няма да почувствате.

Логиката подсказваше на Дариа, че Тали може да греши. Той имаше непосредствен контрол върху елементите на имунната си система, докато тя нямаше, а използваното за вграждане на компютър тяло беше грижливо избрано с колкото се може по-малко алергични реакции. Но докато си казваше това, ръцете й се пресегнаха към едно клонче и започнаха да берат плодове.

Тали беше прав. Недозрели и твърде тръпчиви, за да са приятни, но с високо съдържание на вода. Тя стисна един плод със зъби и сокът потечеше по сухото й гърло като нектар. Дариа направи същото с още десетина други, преди да може да се насили да спре и да заговори отново.

— Нямах предвид храна, когато казах, че не може да останем тук. Говорех за зардалу.

Хуманоидът не отговори, но бавно се надигна да погледне към брега.

— Не виждам нищо. Ако има някои наблизо, те са все още във водата.

— Можете ли да се обзаложите, че ще останат там? Въздухопроводът, по който дойдохме, е на повече от километър и половина оттук и ние не знаем друг по-близо. Ако зардалу излязат на брега между нас и отвора, ще ни блокират пътя. Трябва да се върнем там.

Тали вече кършеше цели клони от храстите. Дариа започна да прави същото, като в същото време продължи да яде листа и плодове. Идеята на Тали беше правилна. На повърхността или под нея, двамата щяха да имат нужда от храна. Може би близо до отвора на канала също имаше храсти, но не биваше да рискуват. Сега трябваше да наберат, макар това да беше допълнителен товар. Тя накърши клони колкото можеше да носи с една ръка. Другата трябваше да остане свободна, за да си помага на трудните места от пътя. Дариа кимна към Тали.

— Да тръгваме.

Отиването до въздухопровода беше изненадващо лесно и бързо — на светло ходенето по неравната повърхност беше съвсем различно. А светлината беше повече от добра — беше направо ослепителна. Дариа се спира няколко пъти да бърше потта от лицето и врата си. Това беше друга причина, поради която повърхността беше неприемлива. По пладне Дженизий обещаваше да бъде невероятно гореща. Тя се обърна и се изкачи достатъчно далеч нагоре по хълма, за да могат над стената от растения да гледат към брега. Водата беше спокойна. Никакви извисяващи се форми в среднощно синьо не се виждаха. Това й спести ужаса. Дали зардалу спазваха определени часове за живот във вода и на суша? Тя знаеше толкова малко за тях и за самата планета.

Когато дойдоха по-близо до отвора, Дариа забеляза онова, което не беше видяла в полумрака на зората: целият район беше покрит с ниски храсти, подобни на онези, чийто клони те носеха, но с малко по-светложълти плодове. Тя отчупи още половин дузина клони и ги прибави към товара си, пъхайки плодове в устата си, за да уталожи нарастващата жажда. Тези изглеждаха малко по-сладки, от тях по-малко дразнеха небцето й. Може би вече беше свикнала с този вкус или новите плодове бяха малко по-зрели.

На самия отвор Дариа се поколеба. Беше тъмен и непривлекателен, водещ стръмно надолу в скалата. Единственото му достойнство беше малката ширина, през която едва можеше да се промуши човек и съвсем недостатъчна за възрастно зардалу. Но той даваше сигурност, ако човек беше готов да приеме нетрадиционната дефиниция на тази дума.

— Хайде, Е. К. Няма смисъл да висим тук — тя тръгна навътре, чудейки се какво да прави след това. Не искаха да бъдат много под земята, в случай че корабът се върне. Но трябваше да достигнат известна дълбочина, за да са сигурни, че търсещите слепешката пипала на зардалу няма да ги измъкнат.

Онова, което наистина им трябваше — мисълта изведнъж й дойде, когато направи първите стъпки надолу — беше отвор по-близо до мястото, където беше стоял „Индълджънс“. Единствено сигурното нещо в цялата тази каша беше, че ако някой се върне за нея, той ще се опита да се приземи на същото място, откъдето бяха излетели.

— Е. К., спомняте ли си всички завои и извивки, през които минахме по пътя нагоре?

— Разбира се.

— Тогава искам да прегледате последните няколко разклонения, преди да излезем на повърхността и да проверите дали има алтернативни пътища, които да ни заведат до изход на въздухопровод, по-близо до мястото, където стоеше „Индълджънс“.

— Отдавна съм го направил. Ако каналите в онази точка на разклонение продължават в посоката, която видяхме, тогава един канал на пресечката преди края ще излезе на повърхността на около сто метра от мястото, където видяхме „Индълджънс“ да излита. Малко повече от километър и половина оттук.

Дариа изруга наум. Конструкторите можеха да превъзнасят колкото си щат интелигентността на хуманоидите, но на тях не им достигаше нещо много важно. Е. К. Тали сигурно имаше тази информация отпреди часове и не му дойде наум, че тя е достатъчно важна, за да я съобщи веднага на Дариа.

 

 

„Използвай ресурсите, които имаш. Не си губи времето да се дразниш за онези, които ти липсват.“

Това беше едно от главните правила на Ханс Ребка. А паметта на Е. К. Тали, доколкото Дариа можеше да прецени, беше безпогрешна.

— Водете назад към тази пресечка. Да видим къде може да ни изведе.

Тали кимна и тръгна напред, без да каже дума. Дариа го последва, прегърнала с една ръка сноп клони, а с другата — късаща плодове и пъхаща ги в устата си, докато ходеха. Спускането беше много по-леко от изкачването. По това време на деня слънчевите лъчи падаха почти директно във входа, така че гладките като стъкло стени на тунела служеха като огледала и насочваха слънчевата светлина дълбоко под земята. Виждаше се на стотина метра надолу.

И тогава дойде първото усложнение.

Тали спря и се обърна.

— Мога ли да говоря?

Не беше необходимо. Дариа веднага съзря проблема. Тунелът се разширяваше до размерите на голяма стая с един изход надолу и три нагоре. Всеки беше достатъчно широк да мине човек. Но един от онези нагоре беше широк повече от достатъчно за едно голямо зардалу. Ако тръгнеха по него и не намереха друг изход, единственият им път обратно към повърхността можеше да бъде блокиран.

— Аз мисля, че трябва да поемем риска — започна Дариа.

Тогава възникна второто усложнение. Тя почувства спазми в стомаха, сякаш някой беше хванал вътрешностите й и ги беше завързал в стегнат възел. Задъха се. Краката й не можеха да поддържат тялото й, тя се плъзна напред и неочаквано седна на твърдия под на стаята.

— Тали! — каза тя и не можа да произнесе нито дума повече. Втори спазъм, по-силен от първия, сви вътрешностите й. По челото й изби пот. Дариа отпусна глава напред и задиша тежко с отворена уста.

Е. К. Тали отиде при нея и повдигна главата й. Повдигна клепача й с пръст, после разтвори устата й да види венците й.

— Тали — изстена отново тя.

Това беше единственият звук, който можеше да издаде. Спазмите прииждаха на вълни от болка. С оттеглянето си, всяка отнемаше от силите й.

— Лошо — тихо промърмори Тали. Тя се мъчеше да фокусира зрението си и да види какво прави той. Хуманоидът вдигна едно клонче от храста, който тя беше изпуснала и внимателно го разгледа.

— Почти същия като първия, но вероятно от различен вид — той стисна един светложълт плод между пръстите си и внимателно го допря до езика си. После кимна. — Както предполагах. Подобен, но различен. Средно силно средство, което предизвиква повръщане, плюс непознат алкалоид. Не вярвам да е фатално отровен, но мисля, че е добре да повърнете. Можете ли да го направите?

Дариа реагира половин секунда преди него. Един ужасен, присвиващ спазъм на стомаха и хранопровода й изкара всички плодове, които беше погълнала. А после, макар вече празен, стомахът й не знаеше кога да спре. Той се свиваше и разпъваше от непрекъсната поредица от болезнени сухи напъни, двойно по-неприятни, защото нямаше нищо, което да излезе. Дариа се подпря с две ръце на пода на стаята и се прегърби от безкрайна болка. Беше достатъчно лошо, че е толкова зле. Но още по-лошо беше, че бе толкова глупава да го допусне.

— Мога ли да говоря?

Минаха няколко минути преди тя дори да може да кимне с глава.

— Не трябва да искате да продължите да вървите, дори ако се чувствате в състояние да го направите. И сигурно не е необходимо. Можете да почакате тук, а аз ще отида да проуча тунелната система. Като се върна, ще решим кой е най-добрият курс на действие. Съгласна ли сте?

Стомахът на Дариа продължи да се опитва да изхвърли онова, което вече не беше в него. Тя издаде още една серия от ужасни звуци, после едва поклати глава.

— Много добре. И в случай, че ожаднеете, преди да съм се върнал, ще ви оставя тези неща.

Тали постави на пода до Дариа листата и плодовете, които беше довлякъл по тунела. Тя ги погледна с омраза. Нямаше да хапне нито хапка от тях, дори от това да зависеше животът й. А той беше застрашен. Тали излезе от широката стая, а тя започна да се бори срещу ново мъчително повдигане.

Дариа легна по очи на студения, гладък като стъкло под на стаята, затвори очи и зачака. Ако зардалу бяха побързали и преди малко я бяха хванали, това щеше да е много лошо. Но както се чувстваше сега, ако я убиеха, щеше да е приятно избавление.

И вината за това беше само нейна, последица от живота й на сигурната планета-градина Сентинел Гейт. Никой от цялата експедиция не би бил толкова глупав да яде — не, да се тъпче — с непроверена храна.

И никой друг от експедицията не би се предал толкова лесно. Да дойде до тук и да престане да се бори? Това нямаше да стане! Ако по някакъв начин преживее всичко това, никога вече нямаше да може да погледне отново Ханс Ребка в очите. Дариа въздъхна, вдигна глава от пода и протегна ръце да се подпре. С върховно усилие излезе на колене от стаята и пропълзя десет метра в най-тесния канал. После трябваше да спре. Болките в стомаха й затихваха, но краката й бяха студени, ръцете и челото — влажни и лепкави.

Тя легна отново, този път по гръб, разтри ръцете си и ги сви в дългите ръкави. Преди да разбере изпадна в странно състояние на полусъзнание — разбираше какво става, но не можеше нищо да направи, за да го предотврати. Алкалоидът в плодовете сигурно имаше умерено наркотично действие. Е, това е добре. Може би имаше нужда от една добра доза антидепресант.

Освободен от физическите болки, умът й се съсредоточи върху един факт от последните четирийсет и осем часа, който я бе смутил най-силно.

Не хващането от зардалу. Не несигурната съдба на Далсимър. Не дори излитането на „Индълджънс“, когато тя и Тали изглежда бяха толкова близо до спасение.

Голямото безпокойство идваше от изчезването на Д’жмерлиа. Всичко друго можеше да е лош шанс, но за човек с научната подготовка и възгледите на Дариа, изчезването на Д’жмерлиа във въздуха беше нещастие и абсолютно невъзможно. То разстрои целия й светоглед. Беше необяснимо по никакъв рационален начин, несъвместимо с модела на физическата действителност, с която тя винаги се беше сблъсквала. Торвил Анфракт беше странно място, тя го знаеше. Но колко странно? Дори ако целият Анфракт беше артефакт на Строителите, в което сега беше убедена, единствените разлики трябваше да са в локалните аномалии на пространство-време. Сигурно физическите закони тук не трябва да са различни от тези във Вселената?

Дариа се унесе в неспокоен полусън. Нейните тревоги по някакъв начин достигнаха отвъд логиката. Е. К. Тали, напълно логично, също беше видял изчезването на Д’жмерлиа, но хуманоидът изглежда не беше впечатлен от това така, както беше впечатлена Дариа. Той знаеше само онова, което имаше в неговата база данни. Той приемаше, че извън тях може да има почти всичко. Онова, което Тали нямаше — Дариа се мъчеше измореният й мозък да избистри мисълта си — онова, което той нямаше, бяха очаквания за поведението на Вселената. Само органичните интелекти имаха очаквания. Също както само органичните интелекти сънуваха. Ако можеше, да превърне всичко това в сън!

Но не можеше. Този под беше адски твърд. Дариа се разсъни, изправи се със стон и се огледа. В тунела беше станало много по-тъмно. Тя се зачуди колко дълго е била в безсъзнание. Погледна часовника си и установи, че са минали само трийсет минути. Дариа изпълзя обратно в стаята и откри, че там също беше по-тъмно. Слънцето се беше преместило на небето. Не много, но сега лъчите му не падаха директно в тунела, в който бяха влезли. С превалянето на деня щеше да става още по-тъмно.

Дариа беше на няколко крачки от листата и плодовете, оставени от Тали. Беше се заклела никога да не се докосва до тях, но жаждата й беше толкова голяма и вкусът в устата й толкова кисел и ужасен, че откъсна няколко плода и ги изстиска между зъбите си.

Тези бяха безвредни — имаха познатия горчив и стипчив вкус. Беше толкова жадна, че имаше чувството, сякаш сокът директно се абсорбира още в гърлото й. Стомахът й настояваше за още.

Дариа се пресегна и откъсна цяла шепа. В този момент от широкия коридор на другата страна на стаята се чу някакъв звук.

Може би беше Е. К. Тали, връщащ се по друг път. Но беше по-тих, по-разсеян от отчетливото тракане на обувки по твърдия стъклен под.

Дариа свали обувките си и тихо се оттегли до тесния тунел, който знаеше, че води на повърхността. На двадесетина метра навътре тя спря и надникна назад в мрака. Зрителното и поле включваше само малка част от стаята, но това щеше да е достатъчно най-малкото да види съществото, което влезе вътре.

Беше тих шум от размахване на покрити с мазна кожа крайници. После в стаята се плъзна тъмен торс, заобиколен с корсет от светъл колан. Последва друг, после трети. Дариа наблюдаваше и броеше — в зрителното й поле минаха най-малко дузина големи зардалута. Тя чу траканията и свиренията им. След това започнаха да обикалят в кръг из стаята и припряно да разговарят едно с друго. Може би бяха видели безпогрешните следи за присъствието на Дариа — листата и плодовете, и мястото, където толкова мъчително беше повръщала. За първи път, откакто тя и Тали бяха избягали, зардалу бяха засекли тяхното последно местонахождение.

Дариа внимателно броеше. Изглежда бяха петнайсет, а само едно от тях беше достатъчно да се справи с двама хора. Ако Е. К. Тали реши да се върне в този момент…

Не можеше да направи нищо да му помогне, нито да го предупреди. Ако извика, щеше да се издаде. Зардалу сигурно знаеха достатъчно за въздухопроводите, за да разберат откъде би могла да излезе на повърхността.

Минаха пет минути. Десет. Зардалу бяха спрели да говорят. Шансът Тали да се върне и да попадне сред тях беше нараснал.

Дариа мислеше тихо да се промъкне по-близо до стаята, така че ако го види да идва, да може поне да извика, да го предупреди, да се опита да изпревари зардалу и да се върне на повърхността, когато техните свирения и тракания започнеха отново. В движещите се форми беше настанало някакво объркване.

Тя предпазливо направи четири крачки напред. Зардалу напускаха стаята. Когато минаваха през частта от стаята, която можеше да вижда, Дариа броеше. Петнайсет. Всичките, освен ако не беше направила грешка в броенето при влизането им. За човешкото око всички зрели зардалу си приличаха. Различаваха се само по големината и изкусните шарки по корсетите и поясите си.

Бяха си отишли. Дариа изчака, докато в стаята настъпи отново пълна тишина после изпълзя назад по деветдесетсантиметровата тръба на въздухопровода. Трябваше да предупреди Тали. Единственият начин за това беше да се върне по същия път, по който беше дошла и да се настани в канала. Ако поради някаква причина той предпочете да се върне по друг път, щеше просто да бъде много лошо.

Голямата стая беше изпълнена със слаба миризма на амоняк останала от зардалу. Това й напомни за коментара на Луис Ненда: „Щом човек може да ги помирише, обзалагам се, че те също могат да го помиришат.“ При нейните последни премеждия беше изключила от ума си мислите за съдбата на другите. Сега се чудеше кои се бяха спасили с „Индълджънс“. Кой беше жив и кой мъртъв? Имаше ли други като нея още да се лутат като мишки в капан през сервизните помещения на Дженизий?

На повърхността на планетата дългият ден сигурно продължаваше. Слънцето вероятно наближаваше зенита, далеч от наклона на въздухопроводите. В стаята беше по-тъмно от времето, когато я беше напуснала. Тя едва можеше да различи отворите на каналите на другата страна. Дариа отиде на пръсти до най-широкия, надникна в него да провери дали има някакви следи от зардалу, готова да се обърне и да избяга.

Нямаше нищо. Доколкото можа да установи, коридорът беше тъмен и тих. Дариа беше сигурна, че ще се върнат — те знаеха, че е била тук.

Тя продължи, насочвайки се към третия коридор, десния, по който беше тръгнал Тали. Вторият коридор, според него, водеше встрани, в погрешна посока. Ако изобщо водеше към повърхността, щеше да бъде далеч от мястото, където беше се приземил „Индълджънс“.

Дариа почти не погледна към кръглия отвор, когато мина покрай него. Всяко възрастно зардалу щеше да установи, че е трудно да се промъкне на повече от няколко метра през стесняващия се тунел.

Направи още една крачка. Нямаше време да си обърне главата. С крайчеца на окото си видя движещо се петно. А после беше хваната отзад, вдигната и притеглена близо до тяло, чийто силни мускули изпъкваха под еластична кожа.

Дариа ахна и се опита да се измъкне. В същия момент тя изрита тялото на нападателя, съжалявайки, че беше свалила твърдите си и тежки обувки.

Чу се сумтене от болка, последвано от стържещ стон на изненада и негодувание. Неочаквано Дариа беше пусната на пода.

Тя вдигна глава. Още щом разбра, че не са я хванали пипала позна гласа.

— Далсимър!

Чизъм полифемът беше се навел до нея и махаше възбудено във въздуха с всичките си пет малки ръце.

— Професор Ланг! Спасете ме! — той трепереше и плачеше. Дариа почувства сълзи с размера на детски топчета за игра да падат върху нея от главното му око. — Аз бягах и бягах, но те продължаваха да ме преследват. Изтощен съм. Виках им и ги молех, обещавах, че ще бъда най-добрият и най-лоялен роб, който някога са имали… а те не ме слушаха.

— Напразно си губил време. Те не разбират човешка реч.

— Зная. Но си мислех, че нищо няма да ми струва, ако опитам. Професор Ланг, те искат да ме изядат, зная, че ще го направят. Моля ви, спасете ме!

Сърцераздирателна молба, но тя не можеше да спаси дори себе си. Дариа потърси пипнешком по пода обувките си, намери ги и ги обу. Тя потупа Далсимър по мускулестото тяло.

— Всичко ще бъде добре. Зная безопасен път до повърхността. Разбирам, че зардалу могат всеки момент да се върнат тук, но ние не можем да тръгнем веднага. Трябва да почакаме Е. К. Тали.

— Не, не трябва да го чакаме. Оставете го. Той ще се оправи и самичък — Далсимър я дърпаше, подканяше я да се изправи. — Той ще успее. Той няма нужда от нас. Нека да се махнем оттук, преди те да са се върнали.

— Не. Ти отивай, където желаеш. Аз оставам тук и ще чакам — и на Дариа, както и на полифем, не й харесваше да бъде в стаята, но тя нямаше да изостави Тали.

Далсимър проплака с нисък, треперещ глас. Той не направи опит да напусне стаята и накрая се сви на пода в стегната спирала. Дариа не можеше да види цвета му при слабата светлина, но беше готова да се обзаложи, че беше тъмнокраставично зелен на напълно охладен и ядосан полифем.

— Ще трябва да чакаме съвсем малко — каза тя с най-успокоителен тон и си наложи да остане спокойна. Освен ако не са го хванали.

Далсимър ставаше по-неспокоен. Той въртеше глава, взираше се в стаята.

— Чувам нещо!

Дариа спря да диша за двайсет секунди и се ослуша. Единственото, което чу, беше биенето на собственото си сърце.

— Въобразяваш си.

— Не. Идва от там.

Той посочи с две горни ръце в различни посоки, едната към канала, по който Дариа и Тали бяха стигнали до повърхността, другата към тесния отвор, през който той самият се бе появил.

— Кой от двата?

— И двата.

Сега Дариа напълно се убеди, че Далсимър си въобразява. Беше почти невъзможно тя самата да се промуши през втория отвор. Той беше се опитал да погледне в него и главата му едва влезе.

— Това е невъзможно — каза Дариа. Но тя самата чу звук — ясен, чист звук на бързащи стъпки, идващи от канала, през който беше излязъл Тали. Дариа разпозна този звук.

— Всичко е наред — каза тя. — Това е Е. К. Тали. Най-после! Сега можем — слава на небесата — да се махнем оттук.

— Зная по-добър път — каза Тали. Той се беше появил, наведен от въздухопровода точно навреме, за да чуе последните думи на Дариа и сега гледаше навитата като тирбушон опашка на чизъм полифема, подаваща се от кръглия отвор на другата тръба. — О, вие сте го намерила. Много добре, професоре. Здравейте, Далсимър.

Полифемът се измъкна от канала, но не обърна внимание на Е. К. Тали. Той стенеше и трепереше повече от всеки друг път.

— Знаех го — каза той. — Просто го знаех. Те идват. Казах ви, че идват. Много са. Стотици.

— Но те не могат да дойдат — възрази Дариа. — Погледни колко е тесен този канал. През него не може да мине голямо зардалу…

— Не големи — окото на Далсимър се въртеше нервно на главата му, тлъстата му уста се хилеше от ужас. — По-лошо. Малките, хищниците, всички — от съвсем малките до полузрелите. Достатъчно малки, да минат навсякъде, където ние можем да минем. Тези канали са пълни с тях. Видях ги по-рано, докато бягах. Те непрекъснато са гладни. Те не искат роби, не искат да правят сделки. Искат само храна. Искат месо. Искат мен.