Чарлс Шефилд
Превъзходство (25)

Глава 24

Дефиницията за реалност, смисълът на съществуването, същността на Вселената.

Философските тълкувания на тези въпроси в спиралния ръкав бяха най-малкото толкова многобройни и разнообразни, колкото и интелектите, които го населяваха. Те се простираха от платонизма на Тюфел — „това, което човек вижда, е всичко, което съществува и може би малко повече“ — до радикалния прагматизъм на Мантикор от открития Космос Тристан, та чак до колективния ум Декантил Майрмеконс — „Вселената съществува като цяло, но е безсмислено да се говори за функцията на отделните компоненти.“

Дариа нямаше никакви съмнения в нейния собствен възглед: „Вселената е реалност и всеки, който мисли другояче, не е съвсем наред с ума.“ Със сигурност съществува обективна реалност.

Но можеше ли тази реалност някога да бъде разбрана от живо органично същество, чийто интелект и мисловни способности трябва да функционират сред бушуващия котел от жлези, хормони и развилнели се неврорецептори?

Въпросът беше далеч по-деликатен. Самата Дариа беше склонна да отговори с „не“. Ако човек иска добър пример за това, всичко, което трябваше да направи, беше да проучи най-новите събития.

Да вземем например вчера. При нейното завръщане на „Иърбъс“ от повърхността на Дженизий обективната Вселена беше едно старо, мръсно и неугледно място, едно досадно настояще, движещо се бавно и скучно към едно безсмислено бъдеще. Тя беше залята от произволни вълни на изтощение от объркване до гняв, до пълно отпуснато безразличие.

А сега, един ден по-късно? След дванайсет часа сън вените й бяха пълни с ихор^[1]. Тя се беше старала с достатъчно голяма страст да смае гигант като Болингброук^[2] и откри, че докато е спала, Вселената е била преустроена. Сега тя блестеше и сияеше като изгубено съкровище на придворен шут.

И тя светеше с него.

„Иърбъс“ се носеше бавно и тихо по своя виещ се път, навън от дълбините на Торвил Анфракт. Дариа седеше мълчаливо до Ханс Ребка, загледана в панорамата зад кораба. Той беше по-спокоен, отколкото го беше виждала някога. Гледката от купола за наблюдение се променяше на всеки две секунди. Сега тя представляваше зловещо задимено червено море, осветено от фойерверките на малки спирални галактики, въртящи се милиарди пъти по-бързо, за да са реални. Няколко мига по-късно стана непроницаема, черна тъмнина. А после докосване замести картината. Корабът се плъзна с потръпване през бездна, от което от петите до главата й преминаваха тръпки. Нещо невидимо погали кожата й — гали я отвътре с най-нежни, разбиращи чувствени пръсти.

— Още макроскопични квантови състояния — каза отпуснато Ханс Ребка. Той махна с ръка към монитора с изображение на брауново движение. — Но стават по-малки. След няколко минути ще бъдем отново в нормално състояние.

— Ах! — Дариа кимна с разбиране и се опита да изглежда сериозна. Тя тайно се усмихна и изпадна в истинско възхищение от сибаритските^[3] удоволствия на света. Нищо не трябваше да й пречи да се чувства много добре. Не го ли чувстваше той по начина, по който го чувстваше тя? Имаше нещо нередно с мъжа, трябваше да има.

— Според летателния план на Далсимър — продължи Ребка — това е последната ни среща с макросъстояния. След няколко минути Грейвс ще стане отново нормален. Само като знае какво не е наред с него и вече се чувства по-добре.

— Ммм. Ако имахте туристически кораби, които да пътуват до тази част на Анфракт и летите тук няколко часа… при условие, че някой може да издържи такова чудесно чувство толкова дълго… щяхте да направите състояние. И може би лично щяхте да участвате във всяко пътуване.

— Хей! — той я гледаше втренчено. — От какво сте толкова доволна? Мислех, че днес ще се чувствате потисната, а вие сте разтегнали устни до уши в усмивка.

— Да — Дариа го погледна в очите и коригира последната си мисъл. Той не го чувстваше. Човек трябва да кара тук туристически кораб с жени.

Но най-после вълнението вътре в нея стихна и тя можеше да говори.

— Защо да не се смея? Намерихме зардалу, всички се измъкнахме от Дженизий, взехме живо зардалу като доказателство за пред Съвета и сега сме на път за дома. Нямаме ли право да се смеем?

— Имаме. Грейвс и Тали, и аз наистина имаме. Вие нямате.

— Ханс, ако отново започвате онази глупост за мен и Луис Ненда… той само се опитваше да ми обясни какво се канят да правят с „Индълджънс“, сигурна съм. И когато видя, че не го слушам, сложи ръка върху…

— Това вече не е проблем. Ние знаем какво се случи на „Индълджънс“. Докато вие си гукахте, Калик откри един летателен план във файла в резервния компютър на „Иърбъс“. Ненда и Атвар Х’сиал са на път към Глистър и стария кораб на Ненда.

Дариа замълча за малко. Тя самата възнамеряваше в близо бъдеще да се върне на Глистър, но моментът не беше подходящ да го споменава.

— Ако мислите, че се усмихвам, защото Ненда и аз бяхме…

— Не съм си мислил за това цял ден.

Той обаче беше мислил, Дариа беше сигурна — беше отговорил много бързо. Тя беше опознала Ханс Ребка много по-добре, отколкото беше познавала някой друг.

— Не се тревожа за вас и Ненда или за вас и когото и да било друг — лицето му вече не беше отпуснато и безизразно. — Тревожа се за вас и само за вас. Вие не дойдохте тук да намерите зардалу, зная това.

— Дойдох да бъда с вас.

— Глупости. Може да има малко и от това, ще ми се да вярвам. Но вие дойдохте главно да търсите Строителите.

Така беше! Сега беше трудно да си го спомни, но тя го беше изтъкнала в първоначалните си мотиви за напускане на Сентинел Гейт. Независимо дали на нея й харесва, или не, той беше започнал да я опознава по-добре, отколкото я беше познавал някой. Съпричастността течеше в двете посоки, макар и само от една година. Колко добре щяха да се опознаят за едно столетие?

— А сега — продължи той, — вие се връщате у дома без нищо.

— Глупости! Имам нов артефакт, за който да мисля. И то какъв! Торвил Анфракт е творение на Строителите, най-странното, което някога сме виждали.

— Може би. Но мога ли да цитирам какво ми каза един професор там, на Сентинел Гейт? „В живота ми не е имало нищо по-интересно от артефактите на Строителите, макар Строителите да остават скрити. Но след като човек срещне интелигентни конструкции на Строителите и мисли, че има шанс да намери самите Строители, тогава миналото е без значение. Артефактите не могат да им съперничат.“ Спомняте ли си кой го каза?

Ребка не очакваше отговор. Дариа имаше отговор, но не го каза. Вместо това тя насочи поглед към купола за наблюдение. На небето отвън тъмнината беше започнала да се разкъсва от слаба светлина. Показваше се гледка от спиралния ръкав — истинския спирален ръкав, такъв, какъвто трябваше да изглежда неизкривен от сингулярни покривки, квантови петна или химерите на Торвил. Сигурно почти бяха излезли от Анфракт.

— Но вие сега не сте по-близо до Строителите, отколкото бяхте преди една година — продължи Ханс. — В някои отношения дори сте по-далече. Когато се занимавахме с конструкциите на Строителите на Глистър и Серенити вие мислехте, че Чакащия и Посредника държат ключа за точните планове и намерения на Строителите. А сега установяваме, че Пазителя и Надзирателя на света са напълно съгласни един с друг… но с другите конструкции изобщо не са съгласни. Каша и бъркотия. Трябва да се чувствате разочарована и нещастна.

Дариа ни най-малко не се чувстваше разочарована и нещастна. Тя имаше въпроси, много въпроси, но такъв беше светът.

Тя се усмихна нежно на Ханс Ребка, или просто на топлото чувство вътре в нея? Сигурно по малко и на двете.

— Разбира се, Пазителя и Надзирателя на света са съгласни един с друг. Човек очаква да са… защото те са една и също личност. Те са една конструкция, съществуваща в смесено квантово състояние, точно както беше съществувал Д’жмерлиа. Но в техния случай това състояние е постоянно — Ханс рязко отметна назад глава и я погледна изненадан, а тя продължи: — Ханс, през последната година научих повече за Строителите и конструкциите, отколкото някога някой е знаел. И знаете ли какво? Всяка нова информация прави нещата по-загадъчни. Така че съществува генералният въпрос — ако конструкциите са сериозни и добронамерени, неспособни да лъжат, и ако са заети да изпълняват намерението на техните създатели защо тогава всичко е толкова объркващо?

Тя не очакваше отговор. Щеше да се разстрои, ако Ханс Ребка й беше отговорил. Той трябваше да е слушател и опонент за публикацията, която щеше да пусне, когато се върне на Сентинел Гейт. Тяхното излизане от изследователския институт едва ли беше триумф. Тя се засмя на себе си. Триумф? Беше поражение. Професор Мерада, кършещ ръце и молещ за каталога на артефактите; Глена Омар, излъчваща нескрити заплахи и прокоби; Кармина Голд, изпращаща гневни послания до Съвета на съюза… Следващата публикация на Дариа трябваше наистина да е добра.

— Аз ще ви кажа защо бяхме объркани, Ханс. Конструкциите на Строителите имат мощна физическа сила. Това знаем от личен опит. Ние сме изкушени да вярваме, че нещо с такава сила трябва да знае какво върши. Но аз вече не го вярвам. Преди всичко те имат различни идеи за тяхната цел. Как е станало така? Има само един приемлив отговор — те си противоречат, защото всяка конструкция е трябвало да разработи сама собствените си идеи.

Нашето допускане, че машините следват добре дефинирана програма на Строителите, е глупост. Няма такава програма… или ако има конструкциите не я знаят. Ще ви кажа какво, според мен, се е случило. Преди пет милиона години Строителите са изчезнали. Останали са машините. Подобно на всички други артефакти те са реликви, останали от Строителите. Но има една съществена разлика — конструкциите са интелигентни. Те стоят и чакат обещаното завръщане… реално или въображаемо… на техните създатели. И докато чакат, са си измислили задължения, за да оправдаят собственото си съществуване. И всяка конструкция съчинява големия замисъл на Строителите, в която тя играе централна роля. Звучи познато нали? Също като при хората?

Не Строителите са избрали Дженизий като специално място, на което един ден да се заселят. За Бога, те са се развили на гигантска газова планета… Какво ще търсят на такъв смешно малък свят като Дженизий? Пазителя е решил, че неговата планета е специална и е изградил защитна система, за да не допусне никой около нея, който не отговаря на теста за етично поведение. Очевидно ние го издържахме, а зардалу не са. Доста странно, бихте могли да кажете, но другите конструкции са също толкова зле. Чакащия мислеше, че Куейк е специална планета, а Посредника смяташе, че Серенити е единственото важно място.

Ребка поклати глава.

— Мисля, че грешите. Според мен Строителите са все още са наоколо, но те не искат да ги търсим. Аз мисля, че те са се опитали да ограничат зардалу на Дженизий, но зардалу са избягали и са излезли извън контрол. Голямото въстание се е справило със зардалу, те повече не са били проблем. Но сега Строителите са разтревожени за нас. Може би ние също ще излезем извън контрол. Аз мисля, че Строителите са изплашени от нас.

Дариа се намръщи. Той изглежда не разбираше, че не се предвиждаше да прекъсва логиката на публикацията й.

— Ханс, вие сте толкова лош, колкото и конструкциите! Опитвате се да ни изкарате важни. Вие искате Строителите да ни харесват или да се страхуват от нас, или дори да ни мразят, но не можете да приемете идеята, че на тях не им пука за нас или знаят, че нашето съществуване за техните мащаби е несъществено.

Тя спря да си поеме дъх и той се възползва да й зададе въпрос.

— Е, щом сте толкова сигурна, че знаете какво става, обяснете ми следното — къде са сега Строителите?

— Не зная. Могат да са навсякъде… в галактическия център, в открития Космос на милиарди светлинни години, на някоя напълно нова равнина на съществуването, за която не знаем нищо. Това няма никакво значение за моето възражение.

— Добре, да предположим, че са си отишли. Каква е нашата роля в техните дела?

— Вече ви казах — Дариа го хвана за ръката. Човек не прави това в една публикация, но няма значение. — Никаква. Ние изобщо нямаме никакво значение за Строителите. Те не се интересуват какво вършим. Те са създали свои конструкции и са заминали. Те не се интересуват и от артефактите… за нас те са нещо важно, но за тях са просто нещо ненужно, празни кашони, оставени в напусната къща.

Строителите не се интересуват от хора, от сикропеанците или от когото и да било в спиралния ръкав. Не се интересуват от вас. Не се интересуват от мен. Това е най-трудно да се преглътне, нещото, което някои хора никога няма да приемат. Строителите не са наши врагове. Те не са и наши приятели. Ние не сме техни чеда или техни наследници, ние не сме подготвени да се присъединим към тях. Строителите са безразлични към нас. Те не се интересуват дали ние ги търсим или не.

— Дариа, вие не го мислите. Ако ние не ги търсим, вие ще се откажете от всичко… ще изоставите работата, на която сте посветила целия си живот.

Хей, не съм казала, че не ги търся… казах само, че не ги интересува дали ги търся или не. Разбира се, че ги търся! Където и да са отишли Строителите, техните конструкции не могат да отидат никъде. Но ние може би можем. Ние не сме от онези, които чакат покана. Хора и сикропеанци, дори зардалу, ние сме напористи същества. Всяка година научаваме малко повече за някой артефакт или намираме път, който ни отвежда по-далеч във вътрешността на друг. След време ще разберем всичките. Тогава ще открием къде са отишли Строителите и ще ги последваме. Те не се интересуват какво правим ние сега или какво представляваме. Но когато разберем как да ги намерим и ги последваме, може би няма да са безразлични какво ще бъдем.

Дариа излагаше за проверка собствените си идеи. Може ли да се публикуват като провокация на мисълта? Вероятно. Нейната репутация на учен щеше да помогне за това. Щяха ли да се приемат като правдоподобни? Няма начин. За хора като професор Мерада трябваше да има неопровержимо потвърждение. Доказателство. Документация. Препратки. Без тях нейната публикация ще бъде разглеждана като свидетелство, че Дариа Ланг е обезумяла. Тя ще бъде смятана за една от ексцентричните личности на института, преминала онзи предел на лунатизма, от който няма връщане.

Освен ако тя не извърши своята подготовка. И така подготовка.

Дариа можеше да резюмира сегашния прогрес в разбирането на артефактите на Строителите. Това беше лесно — можеше също да опише Торвил Анфракт и да предложи убедително доказателство, че той е артефакт с безпрецедентни размери и сложност. Тя може и ще организира друга експедиция до него. Но за останалото…

Дариа започна да говори отново, да излага програмата си пред Ханс Ребка. Те ще се нуждаят от по-голям контакт с интелигентните конструкции на Строителите. На Глистър, разбира се, и на Серенити, също, след като намерят начин да направят скок трийсет хиляди светлинни години отвъд галактическата равнина. Естествено ще трябва да се завърнат на Анфракт и да разберат смесеното квантово състояние на Надзирателя Пазителя. Използването на макроскопични квантови състояния предлага толкова много потенциал, това също не може да се пренебрегне. И, разбира се, с помощта на Пазителя те трябва да намерят други конструкции и да си взаимодействат с тях достатъчно дълго, да уточнят в детайли техните функции. Може би хора и сикропеанци, и други органични интелекти ще трябва да станат нови лидери на конструкциите и да определят новите им задължения, които съответстват на реалността на заминаването на функции. И трябва също да се върнат на Дженизий и да научат как да осъществяват контрол над зардалу. Джулиан Грейвс ще настоява за това, независимо какво ще искат другите.

Ханс Ребка слушаше. След малко той си пое дълбоко дъх. Дариа изглежда не разбираше какво предлага. Тя си въобразяваше, че описва изследователска задача. Не беше нищо такова. Беше дългосрочна развойна програма за целия спирален ръкав. Тя щеше да изисква включване в работа на всички органични и неорганични интелекти в продължение на десетилетия — столетия, цял живот. Дори да грешеше за Строителите (Ханс вярваше, че греши), тя описваше грандиозен проект.

Това изобщо не я смущаваше. Той изучаваше съсредоточеното й изражение. Тя го очакваше с нетърпение.

Можеше ли да се изпълни? Той не знаеше. Знаеше, че няма да протече така гладко, както изглежда Дариа си представяше — нищо в реалния свят не е ставало така. Но той знаеше, че никога няма да я разубеди да не се опита. И тя щеше да се нуждае от всяка помощ, която можеше да получи.

Което го оставяше — къде?

Ханс Ребка се наведе напред и взе ръцете на Дариа в своите. Тя изглежда не забеляза. Продължаваше да говори, да оформя, да формулира.

Той въздъхна. Беше сбъркал. Когато „Иърбъс“ полетя спокойно, далеч от Торвил Анфракт, трудностите не бяха свършили. Едва започваха.