Чарлс Шефилд
Превъзходство (9)

Глава 8

Когато Дариа Ланг беше тригодишно дете и растеше в света-градина Сентинел Гейт, една червеношийка си беше свила гнездо отвън върху перваза на прозореца на спалнята й. Дариа не каза на никого за него, но всеки ден гледаше трите сини яйчица, възхищаваше се на цвета им и много желаеше да пипне гладките черупки, без да разбира какво има вътре…

… до вълшебната сутрин, когато докато ги гледаше, яйцата се излюпиха, и трите. Тя стоеше занемяла, когато еднаквите сини елипсоиди мълчаливо и безлично постепенно се разпукаха и разкриха фантастичното си съдържание. От тях се измъкнаха три пухчета и отвориха човчици. Най-после Дариа можеше да се движи. Тя изтича надолу по стълбите, изгаряща от нетърпение да каже на някого за чудото, на което току-що беше станала свидетел.

Чичо й Матра посочи важността на онова, което беше изживяла: никой не може да съди за нещо само по външния му вид. Това е еднакво важно както за хората, така и за предметите.

Очевидно това се отнасяше и за Торвил Анфракт.

В сведенията се говореше за трийсет и седем лобове. Отвън зрително и инструментално това се потвърждаваше. Но когато „Иърбъс“ навлезе в Анфракт и паниката на Дариа затихна, тя започна да различава една по-сложна вътрешност, филиграни от детайли, наложени върху грубата външност.

Далсимър вече го знаеше или го беше усетил с пилотския си инстинкт, който Дариа не притежаваше. Те бяха проникнали в Анфракт по спираловиден път чак до центъра на беззвезден тунел от празно пространство. Но после, когато пред зрението на Дариа се разкри по-лесен и открит път, полифемът намали скоростта на кораба до предпазливо пълзене.

— Става зърнест — каза грачещият глас от пилотската седалка. — Ще го минем по-леко.

Не го мина по-леко. Корабът се движеше през вакуум далеч от всякакво материално тяло, но се тресеше и мяташе като малка лодка сред развълнувано море. Първата мисъл на Дариа — че летят през море от малки сингулярности пространство-време^[1] — нямаше никакъв смисъл. Ударът със сингулярност, с каквато и да е големина, би разрушил напълно „Иърбъс“.

Тя се обърна към Ребка, завързан с предпазни колани на седалката до нея.

— Какво е това, Ханс? Нищо не мога да видя.

— Промяна на константата на Планк… голяма. Удар в квантово ниво на локалния континуум. Ако микроскопичните квантови ефекти са обичайни за Анфракт, очакват ни какви ли не трудности. Квантови явления във всекидневния живот. Аз не зная до какво ще доведе това — той погледна екраните и поклати глава. — Но как, за Бога, Далсимър е знаел за това? Трябва да призная, че Ненда беше прав… Полифемът е най-добрият, горещ или студен. Не бих искал аз да пилотирам през този хаос. И какво, по дяволите, е това?

Чу се странно стенание. Друсането беше престанало и корабът се ускоряваше отново, въртейки се около главната си ос като куршум. Стенанието продължи. Беше чизъм полифемът на пилотската седалка, който си пееше, докато ускоряваше „Иърбъс“ — право към центъра на ярко пламтяща синьо-бяла звезда.

Все по-близо и по-близо. Нямаше да могат да се отклонят на време. Дариа изпищя и потърси Ханс Ребка. Тя го обгърна с ръце и се притисна към него. Далсимър щеше да ги убие.

Бяха достатъчно близо, за да видят горящите водородни протуберанси и пъстри факли върху кипящата повърхност. По-близо. Още една секунда и щяха да влязат във фотосферата. Гмурнаха се…

Слънцето изчезна. „Иърбъс“ беше в тъмна пустота.

Далсимър извика триумфиращо:

— Множествено свързани! Риманова^[2] повърхност от пети порядък… само една в целия спирален ръкав. Обичам я! Ура! Ето ни отново.

Синьо-бялата звезда изскочи зад тях и бързо започна да се свива, а те продължиха да се въртят през друг тесен тъмен тунел. Последва бърза серия от завои и извивания, от които стомахът на Дариа се разбунтува, после всички светлини и тяга на „Иърбъс“ изчезнаха — падаха свободно.

— Опа-ла! — извика в тъмнината грачещият глас. — Прекъсване. Извинявайте, момчета… точно когато бяхме почти там. Това е ново за мен. Не зная колко е голямо. Трябва да почакаме да излезем.

В кораба настъпи пълна тишина. Обикновено прекъсване ли беше? Дариа се чудеше. Ако продължи вечно? Тя не можеше да не си помисли за историите за кладенеца на времето Крокеморт. Извиването и въртенето беше засегнало центъра й на равновесие и стомаха й и сега свободното падане в тъмнината още повече ги засегна. Ако продължи още малко, сигурно ще повърне. За нейна радост само след няколко минути екраните оживяха отново и показаха, че „Иърбъс“ се движи тихо по орбита около прозрачна и слабо светеща сфера. Духове от цветни светлини трепкаха и се виеха в нея. От време на време за момент изчезваха и тя ставаше прозрачна, а друг път — съвсем непрозрачна.

— Пристигнахме — съобщи Далсимър. — Точно по разписание.

Дариа отново погледна дисплеите. Беше сигурна, че не вижда планетата и луната, които тя и Калик бяха припознали като Дженизий, родния свят на зардалу.

— Пристигнахме? Тогава къде сме? — попита Луис Ненда, задавайки гласно въпроса на Дариа. Той седеше на седалката зад нея.

— На нашата крайна цел — въртящият се цилиндър на прехода през усуканата структура на Анфракт беше помогнал на Далсимър. Чизъм полифемът звучеше весел и горд и вече не седеше отпуснат на седалката. — Там — той посочи със средната си ръка към главния дисплей, — там е тя.

— Но ние не искаме да отидем там — протестира Дариа.

Голямото синьо-сиво око се обърна към нея.

— Може да не е мястото, където желаете да отидете, но се намира на координатите, които вие ми дадохте. Те са точно по средата му. И тъй като аз съм против всякаква игра с опасността, ще закарам кораба само до там.

— Но какво е това? — попита Джулиан Грейвс.

— Това, на което прилича — гласът на Далсимър прозвуча озадачено. — Система от пръстеновидни сингулярности. Нима не го очаквахте?

 

 

Не беше това, което някой бе очаквал. Но неговото съществуване сега имаше съвършен смисъл.

— В Анфракт е трудно да се влезе, а навигацията в него е още по-трудна — каза Ханс Ребка. — Но това е ставало много пъти. Доказали са го много кораби, които са влизали и са се връщали. Все пак никой от тях не е съобщил, че е намерил свят като изображенията на Дженизий направени с мощната апаратура от външната страна на Анфракт. Това дава основание да се смята, че има някаква друга бариера, която пречи на корабите да намерят и изследват Дженизий. Например система от екраниращи сингулярности като тези. Достатъчна да изплаши много хора.

— Включително и нас — каза Дариа. — Правило — 1 за пътуване в Космоса: избягвай големи сингулярности; правило — 2: избягвай всякакви сингулярности.

— Няма начин — каза Луис Ненда. — Не и след като сме изминали целия този път.

Дариа го погледна. Стори й се, в най-неподходящия момент, че причината, поради която Ханс Ребка и Луис Ненда толкова не се разбират, беше, не че са коренно различни, а че са съвсем еднакви. Самонадеяни и компетентни, убедени в своята безсмъртност.

— Но ако всички онези кораби, дошли до тук, не са могли да влязат вътре — каза тя, — тогава защо с нас да е различно?

— Защото ние знаем нещо, което те не са знаели — отговори Ребка. Очевидно той и Ненда се радваха и на друго общо нещо: железни стомаси. От влизането в Анфракт Дариа чувстваше стомахът си разбъркан и й се повдигаше, а на тях им нямаше нищо.

— По-раншните кораби не са имали основателна причина да загубят много време тук — продължи той. — Те не са очаквали вътре да намерят нищо специално, затова не са търсили систематично път за влизане. Но ние знаем, че там има нещо.

— И ако това е светът на вида зардалу — добави Луис Ненда, — ние знаем също, че има път за влизане и за излизане и той не може да е много труден. Единственото, което трябва да направим, е да го намерим.

Единственото, което трябва да направим.

Разбира се. Единственото, което трябва да направим е нещо, което никой изследователски кораб досега не е правил. Дариа добави друга точка към общата характеристика на Ребка и Ненда: ирационален оптимизъм. Нямаше значение обаче какво мисли тя — те вече се занимаваха с подробностите.

— Не можем да влезем с „Иърбъс“ — казваше Ребка. — Той е единственото ни средство за спасение.

— Освен това той не може да се приземи — добави Ненда и погледна към Джулиан Грейвс.

— На пръв поглед това не е проблем — каза Ребка. — Нека се разберем по един въпрос, преди да продължим: каквото и който да отиде, никой дори да не помисля за приземяване. Ако там долу има планети човек може да ги разгледа добре от безопасно разстояние. После може да се върне и да докладва. Що се отнася до това дали да използваме „Индълджънс“ или корабното ядро, аз съм за ядрото… то е по-малко и по-мобилно — той замълча. — И за еднократна употреба.

— А като говорим за единствено средство за спасение — каза Ненда, — Атвар Х’сиал посочва, че „Иърбъс“ не е от голяма полза без Далсимър като пилот. Той също трябва да остане навън…

— Определено — каза Далсимър. Полифемът въртеше нервно очи към трепкащата сфера. Видът й очевидно не му харесваше.

— … така че, поставя се въпросът кой ще пилотира корабното ядро и ще търси път покрай сингулярностите? — завърши Ненда.

— Аз — каза Ребка.

— Но аз съм най-ненужен — Д’жмерлиа се обади за първи път, откакто бяха навлезли в Анфракт.

— Ние с Калик познаваме най-добре вътрешната геометрия на Анфракт — каза Дариа.

— Аз мога да извърша най-подробен запис на събитията — настоя Е. К. Тали.

Трудна задача. Всички, освен Далсимър, изглеждаха решени да бъдат на корабното ядро, което можеше да побере, натъпкани като в консерва, най-много четирима или петима. Спорът продължи, докато Джулиан Грейвс, който досега не беше казал нищо, извика със своя дрезгав дращещ бас:

— Тихо! Аз ще определя кой да отиде. Нека да ви напомня, че „Иърбъс“ е мой кораб и че аз организирах тази експедиция.

„Парцалките са мои. И кукличката е моя и ако не спазвате моите правила, няма да играете. Господи, ето какви са. Всичките са луди и за всички тях това е просто игра.“

— Капитан Ребка, Луис Ненда, Атвар Х’сиал, Д’жмерлиа и Калик ще летят с корабното ядро — продължи Грейвс. Той погледна смълчаната група. — Далсимър, професор Ланг и Е. К. Тали ще останат на „Иърбъс“ — той замълча. — А аз… аз също трябва да остана тук.

В последните му думи прозвуча странна неувереност.

— Но аз мисля… — започна Дариа.

— Зная какво мислите — прекъсна я Грейвс. — Искате да отидете. Но някой трябва да остане.

Дариа нямаше предвид това. Тя се канеше да каже, че включването на Ребка и Ненда в групата щеше да доведе до възникване на проблеми. Тя погледна двамата мъже, но Ребка беше смутен и гледаше с недоумение Грейвс. Самият Грейвс по някакъв начин разбра правилно мисълта на Дариа, колкото и странно да беше.

— На корабното ядро може да се нуждаем от няколко личности, способни бързо да действат — каза той. — За да избегнем евентуален конфликт, нека е ясно, че групата ще води капитан Ребка, освен ако по някаква причина се окаже, че не е в състояние. В този случай ще го замести Луис Ненда.

Дариа почти очакваше Ненда да избухне, но той само вдигна рамене и каза замислено:

— Правилно съображение. Време е групата за действие да направи нещо. Оставете всички академични глави заедно тук, а може би останалите от нас…

— Академични глави! Какво нахалство… — след последната година Дариа намираше такава характеристика за нея напълно абсурдна. И тогава тя видя, че Ненда й се присмива за начина, по който беше захапала уловката.

— Все пак може да ви излезе късметът, Дариа — каза Ханс Ребка. — Щом открием пътя за влизане, ще ви го съобщим. Поддържайте „Индълджънс“ в готовност, в случай че имаме проблем и се наложи да дойдете и ни вземете. Но не се тревожете, ако до три дни не ви се обадим. Може би ще мине толкова време, преди да можем да ви изпратим безпилотен летателен апарат.

Той тръгна към корабното ядро, за да го изведе от командната зала.

— И още нещо — на изхода Ребка се обърна. — През цялото време не изключвайте двигателите на „Иърбъс“ и бъдете готови да отлетите. Ако получите съобщение от нас и ви кажем, че трябва да отлетите не се опитвайте да спорите или да чакате подробности. Тръгвайте! Напуснете Анфракт, отлетете в открития Космос колкото се може по-бързо.

Далсимър се беше свил на седалката до Дариа. Той обърна синьо-сивото си око към нея.

— „Отлетете и ги оставете?“ Разбирам, че може да има опасност за корабното ядро при преминаване през онези сингулярности… особено без помощта на най-знаменития пилот в спиралния ръкав. Но какво очакват да намерят вътре в сингулярностите, което да е опасно за нас тук, на „Иърбъс“?

— Зардалу — Дариа се обърна да го погледне. — Ти все още не вярваш, че те съществуват дори и след като ти казахме всичко за тях, нали? Те обаче съществуват. Горе главата, Далсимър. След като ги намерим, според договора, ти ще имаш право на дванайсет процента.

Голямото око с клепач мигна. Ако Дариа знаеше как да разчита неговите изражения, тя щеше да разбере, че полифемът се намръщи. Зардалу, наистина! А тя съвсем умишлено беше подхвърлила за неговите дванайсет процента. Присмиваше му се! И ако не е с тях, откъде можеше той да знае какво ще намерят на Дженизий… или колко ще скрият, за да го приберат, щом като него го няма да си иска дела?

Далсимър разбираше кога някой се опитва да го измами. Дариа Ланг може да казва каквото си ще за живи зардалу, някогашното страшилище на спиралния ръкав, но той беше сигурен, че всичко това са глупости. Зардалу бяха изтребени преди единайсет хиляди години.

Той разбра какво целят. Всички те говореха за опасности, така че Далсимър да не пожелае да влезе в сингулярностите, а бяха готови да отидат, въпреки твърденията, че рискуват живота си.

И номерът им успя! Той се хвана.

„Е, вие ме измамихте веднъж, срам за мен. Измамихте ме втори път — още по-голям срам за мен. Но няма така лесно да ме излъжете отново. Следващият път, когато някой отиде да търси Дженизий… или зардалу!“ — Далсимър се изкикоти… Той определено възнамеряваше да бъде с тях.