Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследената вселена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Transcedence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2011 г.)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Чарлз Шефилд. Превъзходство

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Саша Попова

ИК „Бард“, София, 2000 г.

ISBN: 954-585-118-Х

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 13

Зардалу се размножава, и то бързо.

Първоначалната група, освободена от полето на стазис на Серенити, се състоеше от четиринайсет екземпляра. Сега Ханс Ребка, който се оттегляше в сградата след Атвар Х’сиал, Луис Ненда и Калик, видя много десетки на брега. Стотици други излизаха от морето. И това бяха само по-големите. Сигурно в местата за размножаване имаше скрити стотици хиляди малки.

Да избягат по дългата ивица, вдадена в морето земя, която водеше до корабното ядро?

Невъзможно. Тя беше блокирана от вече излезлите зардалу и всяка секунда излизаха нови.

Да избягат към морето?

Още по-безнадеждно. Зардалу винаги бяха описвани като земни цефалоподи и бяха бързи и рационални на суша, но беше ясно, че не бяха изгубили умението си да живеят в тяхната някогашна океанска среда. Те бяха земноводни цефалоподи.

„Добави този факт към описанието в «Универсалния каталог на видовете», ако си достатъчно щастлив, да живееш толкова дълго“, помисли си Ребка. Той хвана Луис Ненда отзад за ризата и прекрачи през прага. Слънцето навън беше залязло, а сградата, в която влизаха, не беше осветена. Десет крачки навътре и Ребка не можеше да вижда нищо. Той последва Луис Ненда слепешком, който вероятно се държеше за Атвар Х’сиал и Калик. Единствено сикропеанката можеше все още да вижда. Тя изпращаше напред звукови сигнали, използвани от нейната ехолокационна система, и в пълна тъмнина се чувстваше толкова уверена, колкото и на ярка слънчева светлина.

Но колко време щеше да мине, преди зардалу да внесат вътре светлини и да ги подгонят? Това беше сграда на зардалу и те знаеха всяко скришно място. Не е ли по-добре да изберат място за последния си бой?

— Ненда! — извика той тихо в тъмнината. — Къде отиваме? Знае ли Атвар Х’сиал къде ни води?

Той чу напред сумтене.

— Спрете за секунда — каза Ненда. После, след пауза за феромонен обмен, добави: — Ат казва, че тя всъщност не знае какво прави, но го предпочита, вместо да бъде разкъсана на парчета. Не вижда края на този тъп тунел, но е готова да се спуска по него докато продължава. Минахме пет нива на зали и стаи. Имаше знаци, че зардалу живеят само на първите три. Сега тя не вижда такива. Ат мисли, че може би слизаме под главните нива на зардалу. Ако тези проклети стъпала се разклонят, няколко пъти бихме могли да направим няколко лъжливи хода и да ги отклоним от нашия път. Такъв е планът на Ат. Тя казва, че знае, че това не е кой знае какво, но имате ли други идеи?

Ребка не отговори. Той имаше други идеи, но те вероятно нямаше да помогнат. Ако зардалу използваха само първите няколко подземни нива, тогава защо съществуваха по-ниските? Бяха ли те дело на зардалу? Това нямаше да е първата планета с преобладаващи едни надземни видове и други подземни, взаимодействащи си само на едно или две нива. Ако на Дженизий имаше подземни видове, достатъчно силни да спрат достъпа на зардалу, какво биха сторили с една невиждаща и беззащитна група натрапници?

Без да изпуска ризата на Луис Ненда, Ребка се опитваше да пресметне скоростта на слизане. Сигурно бяха минали през няколко нива в такава пълна тъмнина, че от напрягане очите го заболяха. Той изпитваше силно желание да може да огледа наоколо, но не желаеше да светне. Огромните очи на зардалу бяха много чувствителни, развити от еволюцията да улавят и най-слабия подводен лъч.

— Време е да хвърлим един поглед и да видим къде отиваме — прошепна Луис Ненда и спря. — Ат не чува, нито помирисва нещо да идва зад нас, затова тя мисли, че сме достатъчно дълбоко и можем да рискуваме и за малко да светнем. Нека да огледаме наоколо.

Пространството пред Ребка се изпълнени с бледа бяла светлина. Луис Ненда държеше между показалеца и палеца си тънък светещ диск и го въртеше, за да обходи лъчът всички посоки.

Стояха на спускаща се като спирална стълба безкрайно широка пътека без централна шахта и предпазни парапети, водеща към зала с висок таван. Ненда освети няколко секунди мълчаливо стълбата и далечните стени после изсвири.

— Извинявайте, професор Ланг, където и да сте. Бяхте права, трябваше да ви послушаме.

Ханс Ребка чу казаното от Ненда и се смути. Бяха най-малко на деветдесет метра под земята. Всякакво свидетелство за съществуване на зардалу на „Иърбъс“ беше изчезнало, средата беше напълно различна от тази в горните нива. Тя отново погледна към една голяма дъга, която се издигаше на четирийсет и пет градуса, стигаше близо до тавана, след това изящно се спускаше надолу до пода.

Почти. Почти до пода. Далечният й край свършваше няколко стъпки над пода. Това рязко прекъсване беше толкова илюзорно, че окото се опитваше да го продължи до повърхността. Но на края имаше празно пространство. Четирийсет сантиметра нищо. Ребка искаше да отиде там и да прокара ръка през междината, за да се увери, че е истинска. Натискът на колоната в този край сигурно беше огромен. Всичко друго в залата беше също толкова странно и непознато. Не беше ли?

На подсъзнателно ниво умът му продължаваше да работи, докато на съзнателно изглежда отказваше. Една област, в която органичният интелект все още превъзхождаше с много неорганичния, беше в разпознаване на проблеми по най-неуловими признаци. Е. К. Тали с неговия цикъл на паметта от осемнайсет автосекунди[1] можеше да извърши трилиони умножения на двайсетцифрови числа за време на едно мигане на човешкото око. Ако присъстваше в залата, той може би щеше да направи правилната асоциация за пет минути. Луис Ненда и Атвар Х’сиал, с опита си от седмици наблюдения — и оценка на бъдещата продажба — на много нова техника на Строителите на Глистър и Серенити, биха го извършили за няколко секунди. Калик, с предимството от нейното дълго изучаване на артефакти на Строителите, също беше почти толкова бърза. Единствено Ханс Ребка, най-незапознат с атрибутите на Строителите остана за половин минута объркан. Накрая умът му включи и той се почувства бесен заради глупостта и мудността си.

Гневът му беше обясним, но неоправдан. Доказателството за влиянието на Строителите беше индиректно, повече липса, отколкото наличие, повече стил, отколкото материя. Нямаше конструкции видимо създадени от Строителите. Беше по-скоро неуловимо отсъствие на чувство за горе и долу, проникнало всички живи и мислещи същества от живота им в гравитационни полета. Залата се простираше в далечината, нейният ефирен таван, неподпрян на колони, сводове и стени, отдавна трябваше да е паднал. На предметите на пода липсваше добре дефинирана горна и долна страна и те стояха необичайно, сякаш никога не са били проектирани за планетарна употреба. Сега, когато огледа по-внимателно обстановката Ребка видя твърде много непознати предмети, твърде много дванайсетстенни призми с неизвестна функция.

Светлината изгасна точно когато той достигна до едно заключение. Ребка чу тихо изречена от Луис Ненда ругатня.

— Знаех си! Беше твърде добро, за да продължи! Дръжте се.

— Какъв е проблемът? — Ребка се протегна и хвана отново ризата пред него.

— Имаме компания. Идват по този път — Ненда вече беше тръгнал. — Ат надзърна в тунела — тя може да вижда и зад ъглите — и откри глутница зардалу, тръгнали по следите ни. Може да не е обичайната им пътека за разходка, но няма да ни пуснат така лесно да се измъкнем. Дръжте се един за друг и не се пръскайте. Ат казва, че отстрани има истинска бездна. Бездънна.

Ребка погледна нагоре и назад. Спускащата се площадка не беше плътна, а като отворена плетеница. Изглеждаше крехка, но не поддаде нито милиметър под тяхната тежест. А далеч нагоре, през декоративната метална решетка на откритото стълбище той видя или си представи, че вижда слаби движещи се светлини.

Той се наведе по-близо до гърба на Ненда. Надолу, надолу, надолу в пълна тъмнина. След първите минути Ребка започна да брои собствените си стъпки. Стигна до три хиляди и реши, че неговото божие наказание ще бъде да се спуска вечно през задушлива и непрогледна тъмнина и тогава почувства една ръка върху своята. Беше Луис Ненда, протегнал ръка назад.

— Стойте там, където сте и чакайте. Ат казва да не мърдате, тя ще ви пренесе.

През какво? Ханс Ребка чу драскане на нокти. Той стоеше неподвижно. След половин минута слабата светлина на осветителния диск преряза тъмнината. Беше в ръката на Луис Ненда на десет метра от него и сочеше надолу. Ребка проследи с поглед лъча и трепна. Между тази светлина и собствените му крака нямаше нищо — само открито пространство, което се простираше в безкрая. Атвар Х’сиал се извисяваше до него. Преди да успее да помръдне, сикропеанката го хвана с предните си крайници, приведе се леко и със скок прелетя над бездната.

Тя остави Ребка едно или две стъпала от края. Той си пое дълбоко дъх. Луис Ненда му кимна спокойно и отново насочи лъча към бездната.

— Ат казва, че още не може да усети дъното, а аз не мога да го видя. Добре ли сте?

— Ще се оправя. Можете да изгасите тази светлина, след като преминах над бездната.

— Но тогава Калик не би могла да вижда какво прави — Ненда кимна към бездната, където хименоптата висеше надолу с главата, хванала се с един крак за спиралната стълба. — Тя има най-доброто зрение. Има ли нещо долу, Калик?

— Нищо — тя се завъртя, отиде на горната страна на стълбата и спокойно се прехвърли през десетметровата междина. — Ако има друг изход, той е най-малко триста метра надолу — Калик отиде до самия край и се провеси навън да погледне нагоре. — Но има добра новина. Светлините на зардалу вече не се приближават.

Добра новина. Ханс Ребка се премести няколко крачки от стръмната бездна и се опря на висок до кръста масивен зелен перваз. Добрата новина беше относително нещо. Може би вече не бяха на стотици метри под повърхността на един чужд свят без храна и вода. Те не можеха да се върнат по пътя, по който бяха дошли, без със сигурност да срещнат зардалу. Нямаха представа за размера или плана на подземната зала, в която се намираха. И дори ако можеха по някакъв начин да намерят път към повърхността — невероятно събитие, — шансът корабното ядро да е там и да ги откара от Дженизий, беше съвсем минимален. Д’жмерлиа или беше заминал, както му беше наредено, или беше хванат и убит от зардалу.

Калик и Ненда все още стояха на ръба на бездната. Ребка въздъхна и отиде при тях.

— Хайде. Време е сериозно да помислим. Какво ще правим по-нататък?

Ненда го отстрани с рязко махване на ръката и изключи осветителния диск.

— След минута — гласът му беше тих в тъмнината. — Калик вече не вижда никакви светлини там горе, нито пък аз. Но Ат настоява, че на пътеката има нещо… далеч горе и идва насам. Бързо!

— Зардалу?

— Не. Нещо по-малко. И само едно. Ако бяха зардалу, човек трябва да очаква цяла глутница.

— Може би точно това ни трябва… нещо, което познава плана на това място — Ребка се втренчи в светлината. Той беше безпомощен в тъмното, но си въобрази, че чува бързо тракане по твърдата повърхност на извиващия се тунел. — Мислите ли, че Атвар Х’сиал може да се притаи и да хване нещото, когато мине покрай нея?

Последва момент тишина за феромонен контакт. Шумът горе стана по-ясен. Ребка чу Луис Ненда да сумти от изненада, после да се смее. Дискът отново освети залата.

— Ат би могла да го направи — каза Ненда. Той се хилеше. — Но аз не мисля, че ще го стори. Познайте кой ще дойде на вечеря?[2]

Нямаше никаква вечеря — това беше част от проблема. Лъчът от диска в ръката на Ненда беше насочен право нагоре. Нещо надничаше над края на стълбището — очни пипала протегнати максимално напред, разтревожени лимоново жълти очи, отразяващи светлината.

Чу се доволното изсвирване на Калик, последвано от вик на облекчение в отговор. Приличното на тръба тяло на Д’жмерлиа прелетя над бездната и тупна при тях.

 

 

Ло’фтианците бяха един от непривилегированите видове в спиралния ръкав. Използването на техните зрели мъжки индивиди като преводачи и роби на сикропеанците рядко беше оспорвано. Те първи обявиха умственото и физическо превъзходство на сикропеанците.

Ханс Ребка не беше съгласен. Той вярваше, че оставени сами мъжките ло’фтианци са толкова умни, колкото всяка раса в ръкава и често го беше заявявал високо.

Но сега, въз основа на обяснението на Д’жмерлиа как беше дошъл толкова дълбоко вътре в Дженизий, той беше готов да го оспори. Дори не толкова нежното смушкване с лакът от Луис Ненда и директните заповеди от Атвар Х’сиал бяха без особено значение за Д’жмерлиа.

Той казва, че е поправил корабното ядро. Издигнал го на високо да провери дали херметизацията е добра. Решил да върне кораба близо до постройките, които Ханс Ребка и групата му изследвали. Видял ги да влизат в сградата. Слязъл по-ниско. Тогава видял и зардалу.

— Много добре — каза Луис Ненда. — И какво стана след това? Къде е сега корабното ядро? Това е единственият ни шанс да излезем оттук.

— И защо влезе в сградата? — добави Ребка. — След като си видял зардалу да ни последват, сигурно си знаел колко е опасно тук.

Лимоновожълтите очи се въртяха от един разпитващ към друг. Д’жмерлиа клатеше глава и нищо не казваше.

— Няма полза — рече Ненда. — Погледнете го. Не става за нищо. Предполагам, че зардалу могат да правят това и с други същества — той отиде възмутен до края на голямата кръгла дупка и се изплю в нея. — По дяволите, всички! Сега какво? Мога да ям и умряло куче.

— Не говорете за храна. Става по-лошо — Ребка отиде до Ненда, оставяйки Атвар Х’сиал да разпита по-късно Д’жмерлиа на феромонен език за подробностите, докато Калик стоеше объркан като свидетел и близък наблюдател. Сикропеанката можеше да чете чувства също така добре, както и думи, така че може би тя и хименоптата щяха да се оправят по-добре, отколкото хората.

— Ние имаме избор — продължи Ребка. — И то не само един! Можем да отидем нагоре и да бъдем разкъсани от зардалу. Или да останем тук и да умрем от глад. Или да продължим през тази голяма пещера и разберем дали има друг път нагоре и навън — той говореше тихо, почти шепнеше, допрял глава близо до главата на Луис Ненда.

— Трябва да има — хладният учтив глас дойде зад тях.

— Друг път за навън, имам предвид. Логиката показва, че трябва да има.

Ханс Ребка и Луис Ненда се обърнаха като един, подобно на фигуристи на лед.

— Хм? — изсумтя Ненда. — Какво, по дяволите… — той спря по средата на ругатнята.

Ребка не каза нищо, но той разбра идеално Ненда. „Хм?“ — и „какво, по дяволите…“ означаваше: „Хей! Ло’фтианци, не подслушвайте частните разговори на другите.“ Те се отдалечаваха от господарите си, когато те се готвеха да ги разпитват. А неочакваната пауза на Ненда означаваше, че той беше разтревожен за Д’жмерлиа. Онова, през което беше минал, за да се присъедини към тях очевидно е причинило достатъчно сериозно психично разстройство и то го е извадило от обичайното му състояние.

— Обърнете внимание на пътя, по който дойдохте тук — продължи Д’жмерлиа, сякаш Ненда не беше казал нищо. — През сграда, покрай морския бряг, и надолу по тясна шахта. А след това, обърнете внимание на размерите на тези подземни постройки — той размаха един преден крайник, обхващайки цялата огромна пещера. — Не е логично да се смята, че във всичко това се е влизало през такъв тесен вход или че тази зала представлява крайна цел. Вие попитахте, капитан Ребка, дали трябва да вървим нагоре, да останем тук, или да вървим през тази пещера. Логичният отговор на всички ваши въпроси е „не“. Не трябва да правим нито едно от тези неща. Ще слезем надолу. Трябва да слезем долу. В тази посока лежи нашето спасение, ако изобщо има такова.

Ребка беше готов за своето „Хм?“ и „какво, по дяволите…“ Беше съвсем очевидно, че гласът е на Д’жмерлиа, но яснотата и твърдостта на изказаното мнение бяха страна от характера на ло’фтианеца, които, поне Ханс, никога не беше забелязал. Това ли имаха предвид изследователите, когато казваха, че интелектът на един ло’фтианец се маскира и забулва от присъствието на други мислещи същества? През цялото време, когато беше самичък, така ли беше мислил Д’жмерлиа. Ако е така, не беше ли престъпление близо до него да се допускат хора? И ако това беше вярно, как можеше сега да мисли толкова ясно, когато около него имаше други?

Ребка остави настрана тези въпроси. Те нямаха практическо значение, не и по време, когато бяха изгубени, гладни, жадни и отчаяни. Изразените от Д’жмерлиа идеи бяха толкова разумни, че нямаше значение как или къде са породени.

— Ако имате светлина — продължи Д’жмерлиа — ще бъда повече от щастлив да ви водя.

Луис Ненда мълчаливо му подаде светещия диск. Д’жмерлиа скочи на спиралната стълба и тръгна надолу, без да чака другите. За част от секундата Калик също беше на стълбата, но вместо да следва Д’жмерлиа, стоеше и чакаше Атвар Х’сиал да пренесе първо Луис Ненда после Ханс Ребка през пропастта. Когато сикропеанката тръгна надолу по спиралата, Калик остана назад, за да заеме последното място в групата.

— Господарю Ненда… — шепотът беше достатъчно силен, да го долови човешко ухо. — Много съм загрижена.

— Смятате, че на Д’жмерлиа бурмите са се развинтили? Да, и аз така мисля. Но той е прав за едно нещо… трябва да слезем долу, вместо да вървим нагоре или встрани.

— Дали е с всичкия си или не е, не ме тревожи — Калик още повече забави ход, за да остави по-голямо разстояние между нея и Д’жмерлиа. — Господарю Ненда, моят вид сме обслужвали зардалу безброй поколения преди Голямото въстание. Макар в моята расова памет да няма специфични данни, дълбоко вътре в мен съществува заложено инстинктивно познание за поведението на зардалу. Вие изживяхте един елемент от това поведение, когато бяхме на Серенити: зардалу обичат да вземат заложници. Те ги използват като разменни монети или ги убиват за назидание на другите.

Също останал назад, Ребка, слушаше хименоптата.

— Не се безпокой, Калик. Дори зардалу да ни хванат, Джулиан Грейвс и другите няма да бъдат размени за нас. Поради една съществена причина: аз няма да позволя.

— Това не е моя грижа — Калик прозвуча така, сякаш идеята, че някой може да я смята заслужаваща размяна, беше смешна. — Поведението на Д’жмерлиа е толкова странно. Аз се чудя дали вече не е бил хващан от зардалу. И ако е, след като е обработен, той просто не предава техни нареждания.

Бележки

[1] 1 автосекунда = 10-18 сек. — Б.пр.

[2] По аналогия с едноименния филм „Познай кой ще дойде на вечеря“ със Спенсър Трейси, Сидни Поатие и Катарин Хепбърн в главните роли, 1967 г. — Б.пр.