Чарлс Шефилд
Превъзходство (20)

Глава 19

Ханс Ребка седеше върху закръглената пирамида, непроектирана за контакт с човешки задни части, и разсъждаваше за късмета.

Имаше добър късмет, който най-често се случва на другите. Но имаше и лош късмет, който обикновено се случва на теб. Понякога чрез наблюдения, хитрост и упорита работа човек може да избегне лошия късмет — или дори да го направи да изглежда като добър, за другите. Но човек усеща разликата, макар никой друг да не я вижда.

Е, да предположим, че за разнообразие добрият късмет те споходи. Как ще посрещнеш този странник у дома си? Можеш да кажеш, че неговото пристигане е било неизбежно, че законите на вероятността изискват при достатъчно дълъг период от време и достатъчно голям брой случаи доброто и лошото да се изравнят. Тогава можеш да приветстваш добрия късмет и да се чувстваш доволен, че най-после и твоят ред е дошъл.

Или би могъл да чуеш онова, което чуваше Ханс Ребка — тихо гласче му нашепваше в ухото, че късметът е шмекер, комуто не бива да се вярва.

Корабното ядро беше завлечено на повърхността на Дженизий и повредено. Лош късмет, ако ти харесва да мислиш за него по този начин. Липса на предпазни мерки, ако мислиш като Ханс Ребка. После попаднаха в капана на зардалу и бяха принудени да се оттеглят във вътрешността на планетата. Отново лош късмет? Може би.

А след това, въпреки липсата на всякакъв шанс, успяха да избягат от зардалу, като навлязоха дълбоко в недрата на планетата. Те се срещнаха с Надзирателя на света. И конструкцията на Строителите се съгласи чрез Д’жмерлиа, без всякакъв спор, да ги върне на безопасно място върху повърхността на Дженизий, място, от което можеха лесно да се върнат на чакащото ги корабно ядро. Ако предпочетяха, можеха дори да бъдат пренесени до гостоприемната и позната територия на Съюза.

Добър късмет. Прекалено добър късмет. Откакто бяха избягали от зардалу, тихият гласец в ухото на Ребка повтаряше все това. Сега той беше по-силен, подклаждайки собствените му тревоги.

Ребка огледа квадратната зала, осветена от колона от плазма с трепкащ син, ярък, неравен пламък. Надзирателя на света ги беше посъветвал да не се приближават до широкия цял метър стълб, но предупреждението беше излишно. Дори от двайсет метра Ребка чувстваше ужасна топлина.

Беше им казано да чакат тук, но колко дълго? Те все още бяха без храна и без вода. Конструкциите на Строителите бяха чакали милиони години. Те нямаха човешкото чувство за време. Вече беше минал един час. Още колко трябваше да чакат?

Д’жмерлиа, Калик и Атвар Х’сиал се бяха свили в три отделни ъгли на помещението. Сега, като си помисли за това, Ребка го намери за странно, тъй като, когато Д’жмерлиа не седеше под любимата му черупка на Атвар Х’сиал, той обикновено беше ангажиран с дружески разговор с хименоптата. Активен беше единствено Луис Ненда. Той внимателно надзърташе през върха на прозрачен затворен октаедър, пълен с виещи се черни нишки. Когато Ненда погледна в него той плуваше, без да бъде поддържан няколко стъпки над пода.

Ребка отиде до него.

— Зает ли сте?

— Донякъде. Да минава времето. Мисля, че тези вътре са живи — Ненда се изправи и погледна въпросително Ребка. — Е!

Ребка не се възмути от студения тон. Никой от двамата не беше привърженик на лекомислени разговори.

— Нужна ми е вашата помощ.

— Значи сега имате нужда от нея. Е, това ще бъде за първи път — Ненда се почеса по ръката, където капчиците корозионна течност бяха предизвикали появата на безброй мехурчета. — Не разбирам как мога да ви помогна. Вие знаете за това място толкова, колкото и аз.

— Не говоря за това. Имам нужда от нещо различно — Ребка направи знак на Луис Ненда да го следва и не каза нищо повече, преди да излязат от стаята и да отидат далеч навътре в коридора. Накрая той спря и се обърна. — Искам да ми бъдете преводач.

— Дойдохме чак тук да ми кажете това? Съжалявам. Аз не мога да говоря на сребърните лъжици по-добре от вас.

— Нямам предвид Надзирателя на света. Искам да бъдете преводач на Атвар Х’сиал.

— Тогава използвайте Д’жмерлиа, не мен. Дори с моята приставка той говори сикропеански по-добре от мен.

— Зная. Но не искам Д’жмерлиа да ми бъде преводач. Не искам да го използвам за нищо. Вие го видяхте. Той беше главната ни връзка с конструкцията, но не ви ли се струва, че се държеше странно?

— „Странно“ не е точната дума за това. Чухте ли Калик, когато се появи за първи път и се присъедини към нас? Тя каза, че според нея зардалу са промили мозъка на Д’жмерлиа. Това ли имате предвид?

— Нещо подобно — Ребка не го виждаше като промиване на мозъка от зардалу, но му беше трудно да даде обяснение. Единственото, което знаеше, беше чувството му, че има нещо погрешно, но му беше невъзможно да обясни на някого, който лично не го е почувствал. — Искам да зная какво мисли Атвар Х’сиал за Д’жмерлиа. Той е бил неин роб и преводач дълги години. Не зная дали някой може да лъже като използва феромонна реч, но бих желал да зная дали Д’жмерлиа е казал нещо на Атвар Х’сиал, което да й е прозвучало странно, по-различно от друг път.

— Със сикропеанска феромонна реч може да се лъже, но само ако се владее наистина перфектно. Знаете ли какво казва Декантил Мурмесонс за сикропеанците?

„Единственото, което има значение за сикропеанците, е честност, искреност и почтеност. След като един сикропеанец се научи да ги симулира, той е готов да заеме мястото си в обществото на Федерацията.“

Положително може да се лъже на сикропеански. Бих искал да владея достатъчно добре говоримия език, за да го направя.

— Сигурен съм, че ако някой може да разтълкува промяната у Д’жмерлиа, това е Атвар Х’сиал. Ето, за това искам да я помоля.

— Почакайте. Ще я доведа — Ненда тръгна към другата зала, но добави през рамо: — Мисля обаче, че зная какво ще ви каже тя. Ще ви каже, че не може да говори повече разумно с Д’жмерлиа. Но трябва да го чуете лично. Чакайте тук.

Когато масивната сикропеанка пристигна, Ненда зададе въпроса на Ребка. Тя кимна към него.

— Вярно е, капитане — преведе Ненда, — но е нещо по-деликатно. Аз мога да говоря на Д’жмерлиа и в отговор той говори с мен и за мен. Той казва истината… най-малкото аз не мога да установя, че лъже. И все пак имам чувство за непълнота, сякаш пред мен стои не Д’жмерлиа, а някакво непознато изображение, което се е научило да подражава всяко действие на истинския Д’жмерлиа. Но аз зная също, че това сигурно е невярно. Моята ехолокация може да бъде излъгана, но моето обоняние никога. Това наистина е автентичният Д’жмерлиа.

— Попитайте Атвар Х’сиал защо тя не е споделила мислите си преди това с вас или с мен — каза Ребка.

Бялата сляпа глава кимна отново. Когато въпросът беше предаден, защитните външни крила се повдигнаха и отново се спуснаха.

— Кажете какви мисли? — преведе Ненда. — Атвар Х’сиал казва, че тя не обича да подхранва тревоги в други на база на такива неясни и субективни съмнения.

Това чувство беше познато на Ребка.

— Кажете й, че разбирам нейното затруднение. И й кажете също, че искам да помоля Атвар Х’сиал за по-нататъшно сътрудничество.

— Слушам — отворените жълти рогца се фокусираха върху устата на Ребка. Той имаше впечатление, не за първи път, че сикропеанката разбира повече от човешка реч, отколкото признава. Фактът, че вижда посредством ехолокация, не изключваше възможността също да интерпретира някои едноизмерни звукови структури, използвани от човешките гласни струни.

— Когато се върне Надзирателя на света не искам комуникацията да се извършва посредством Д’жмерлиа, както беше последния път. Попитайте Атвар Х’сиал дали тя може да му заповяда или да го убеди да не участва.

Ненда вдигна ръка.

— Казах й, но ще добавя това от мен. Вие очаквате Ат да ви вярва повече, отколкото вярва на Д’жмерлиа? Защо трябва да е така?

— Не трябва. Вие също ще бъдете там. Тя вярва на вас, нали?

С това Ребка си спечели един поглед накриво от зачервените очи на Ненда.

— Да. Сигурно ми вярва. За повечето неща. Почакайте малко, Ат отново говори — той замълча за момент, кимайки към сикропеанката. — Ат казва, че ще го направи. Но тя има също и друго предложение. Да се върнем обратно вътре. Можете да зададете на Д’жмерлиа всякакви въпроси, каквито искате. Ат ще контролира неговите отговори и ще следи да разкрие нещо. Мисля, че надушва промяна. Наистина е трудно да проследиш собствените си феромони, когато говориш човешки език. За Д’жмерлиа няма да е по-лесно, отколкото на мен.

— Да вървим — Ребка тръгна назад към ярко осветената зала. Може би щяха да минат дни преди Надзирателя на света да се върне, но можеше и да са само минути и те трябваше да разберат каквото могат за новото, странно поведение на Д’жмерлиа, преди да се случи нещо друго.

Откакто бяха напуснали залата, беше настъпила една съществена промяна. Д’жмерлиа се беше преместил от неговия ъгъл и беше клекнал до Калик. Той й говореше бързо на нейния собствен език, който Ребка не разбираше и жестикулираше с четири от крайниците си. Когато Ребка отиде при двамата Атвар Х’сиал беше близо зад него. Д’жмерлиа извъртя очи първо към човека, после към сикропеанската си господарка.

— Д’жмерлиа — Ханс Ребка се чудеше с какъв въпрос може да изтръгне най-бързата информация. Реши да действа направо. — Д’жмерлиа, излъгал ли си ни относно нещо?

Ако някакъв въпрос можеше да предизвика непланиран изблик на емоционална реакция, то можеше да е само този. Ло’фтианците не лъжеха, особено в присъствието на господарите си. Всяка реакция, освен изненада и незабавно отричане, щяха да са шокиращи.

— Не съм! — Думите бяха адресирани към Ребка, но бледо лимоновите очи останаха фиксирани върху Атвар Х’сиал. — Не съм изричал лъжи.

Думите бяха достатъчно категорични. Но защо тонът беше колеблив?

— А да си скрил нещо от нас, нещо, което може би трябва да знаем?

Изправил осемте си източени крака, Д’жмерлиа стоеше неподвижно. Луис Ненда инстинктивно се премести и застана между ло’фтианеца и изхода от залата. Но Д’жмерлиа не тръгна в тази посока. Вместо това, той протегна една лапа към Атвар Х’сиал и изпъшка високо с тънкото си гърло.

После скочи и се хвърли право към горящата клада в средата на стаята.

Хората и сикропеанката бяха твърде бавни. Преди да успеят да сторят нещо, Д’жмерлиа беше преминал половината разстояние до широката, горяща в синьо-бяло колона. Само Калик беше достатъчно бърза да го последва. Тя се спусна подир Д’жмерлиа и го настигна точно когато наближи колоната. Когато влезе в ярко пламтящия център, тя протегна една жилава ръка и го сграбчи за крака. Той продължи да се движи навътре. Ръката на Калик беше повлечена от него. Лумна виолетово-син огън. И тогава хименоптата отскочи петнайсет метра назад. Тя съскаше от болка и ужас. Половината от един преден крайник беше изсушен в този моментен пламък с цвят на индиго.

Ребка също беше шокиран. Не от загриженост за Калик — той познаваше хименоптската физическа издръжливост и регенеративна способност. Но когато Д’жмерлиа скочи към ярката колона за секунда Ребка си помисли, че колоната може да е част от транспортна система на Строителите. Ала Калик, грижещ се за пострадалия си крайник, стана причина да изостави тази мисъл. Луис Ненда вече беше клекнал до нея и помагаше да превърже обгореното място с парче, откъснато от собствената му риза. Докато работеше, той цъкаше и свиреше на Калик.

— Трябваше да зная — Ненда се изправи. — Трябваше да разбера, когато се върнахме и видях Д’жмерлиа да говори на онази синилка. Калик твърди, че той й казал подробности за завои и коридори, за път през тунелите, но не съобщил откъде ги е научил. Тя смята, че трябва да ги е узнал, когато беше с Надзирателя на света или дори по-рано. Тя казва, че е добре, че след няколко дни ще бъде като нова… но сега какво? Преди да се убие, Д’жмерлиа казал, че Надзирателя на света няма да дойде тук. Ако това е вярно, сега сме самички. Така че, какво ще правим?

Мисълта беше изказана като въпрос, но Ханс Ребка познаваше твърде добре Ненда, за да го схване като въпрос. Карелианецът можеше да е мошеник, но когато дойдоха, той беше твърд и умен. Той знаеше, че нямаха никакъв шанс. Долу нямаше нищо, което хората могат да ядат. Ако Надзирателя на света не се върне, те трябваше да опитат да излязат на повърхността.

— Помниш ли всичко, което Д’жмерлиа ти каза? — попита Ребка. Когато Калик кимна, Ребка не се двоуми. — Добре. Щом почувстваш, че можеш да ходиш, води. Отиваме… горе.

Калик веднага се изправи на останалите си седем крака.

— На повърхността — каза Ненда и се засмя. — При зардалу и всичко останало, а? Време е да вървим.

Ханс Ребка кимна. Той застана зад хименоптата. Тя се изправи и тръгна към изхода на голямата квадратна зала с нейната пламтяща клада за изгаряне на мъртви. Луис Ненда беше зад него. Последна беше Атвар Х’сиал. Със затворени предпазни горни крила и хоботче, прибрано в гънката на бузата. Тя не говореше на Ханс Ребка — не можеше, — но той беше убеден, че му говори по неин собствен странен начин, оплаквайки измяната на Д’жмерлиа, нейния предан последовател и доскорошен роб.

 

 

Отиваха нагоре, може би, но това не беше очевидно. Калик ги водеше надолу през помещения, свързани с масивни врати, които се плъзгаха и затваряха зад тях с глух метален удар. Ребка се обърна и се опита да отвори една, след като Атвар Х’сиал беше отишъл напред. Не можа да я помръдне. Накъдето и да ги водеше този път, връщане назад нямаше. Той забърза подир другите. След десет минути достигнаха до друга колона от синя плазма, поток от светлина, течащ вертикално в тъмнината. Калик я посочи.

— Трябва да отидем там. Нагоре. До нейния край.

До кой край? Ребка, спомнил си съдбата на Д’жмерлиа, се колебаеше. Но той не чувстваше от пламтящата колона да се излъчва топлина, а Луис Ненда вече се движеше напред.

— Отстъпи, Калик — промърмори Ненда. — Ред е на някой друг.

Той измъкна един молив от джоба си, пресегна се и внимателно докосна повърхността на колоната. Моливът веднага беше измъкнат от ръката му. Изхвърча нагоре толкова бързо, че окото не беше сигурно какво е видяло.

— Голяма тяга — каза Ненда. — Не е горещо обаче — този път той докосна синята колона с пръст и цялата му ръка подскочи нагоре. Ненда отдръпна ръката си назад и пъхна върха на пръста в устата си. — Не е гореща… само тягата е голяма. Ще ви кажа нещо, макар че то може да означава всичко или нищо. Няма начин човек да оцелее в него. Ще бъде засмукан и разкъсан на две.

Той се обърна, но преди да може да пристъпи, Калик мина покрай него и изчезна. Атвар Х’сиал я последва, горните защитни крила плътно прилепнали към тялото й, за да бъде на широчината на светещата колона.

Луис Ненда пристъпи напред и спря пред колоната.

— С каква гравитация мислите, че засмуква това нещо? Ускорението убива толкова добре, колкото и огънят.

— Нямам представа — Ребка пристъпи напред и застана зад него. — Предполагам, че скоро ще разберем. Или ще останем тук, докато умрем — той посочи с ръка към колоната. — След вас.

— Да. Благодаря.

Ненда изчезна, засмукан нагоре в ярката синя светлина.

Ребка хвърли поглед наоколо — беше ли това последната му гледка дълбоко от вътрешността на Дженизий? Последното нещо изобщо, което вижда? Той скочи напред. Настъпи момент на объркване, твърде кратък и неизпитван досега, за да бъде наречен болка и после се видя застанал на плоска повърхност. Той се олюля и се помъчи да запази равновесие. Настана пълна тъмнина.

Ребка се пресегна, заопипва около себе си и не почувства нищо.

— Има ли някой?

— Всички сме тук — отвърна Луис Ненда.

— Къде тук? Можете ли да виждате?

— Нищичко. Черно като в сърце на политик. Но ехолокацията на Ат работи чудесно. Тя казва, че сме навън. На повърхността.

Докато говореха, Ханс Ребка коригираше първото си впечатление. Блясъкът на светлата колона, когато беше влязъл в нея, претовари ретините на очите му, но сега те бавно възстановяваха чувствителността си. Той погледна нагоре и видя първата светлина — слаба, трепкаща, розова и призрачно-електрически синя.

— Една минутка — каза той на Ненда и погледна нагоре. — Виждам блещукане от там. Ако сме на повърхността, трябва да е нощ. Всичко, което виждаме, е аура от сферични сингулярности.

— Много добре. И аз я виждам. Ат не може да я детектира, защото е далеч извън атмосферата. Но тя може да вижда околностите. Тя казва да не се движим или ако го направим, да стъпваме много внимателно. Има скали и отломъци и други препятствия, достатъчни някой да си счупи крака.

Очите на Ребка още се адаптираха, но той виждаше наоколо толкова, колкото можеше да се види. А това не беше достатъчно. Слабото светене на сингулярностите разкриваше малко от земята под краката му, но достатъчно, за да бъде сигурен, че няма никаква следа от синята колона, която ги беше пренесла тук. Тя се беше затворила зад тях като врата. Връщане назад нямаше. Ребка се чувстваше странно изолиран. Атвар Х’сиал можеше да вижда достатъчно добре както денем, така и нощем, очите на Калик бяха по-чувствителни от човешките. И двете извънземни можеха да почувстват заобикалящата ги среда и да говорят на техните езици с Луис Ненда. Калик разбираше и сикропеанската, и хименоптската реч. Ако решеха, можеха напълно да изолират Ребка от разговорите.

Беше смешно. Първия път, когато Ханс Ребка видя сикропеанската приставка на Ненда, той се беше отвратил от грозните сипаничави следи и черните, прилични на брадавици пъпки върху гърдите му. Сега не би имал нищо против и той да ги има.

— Някакви следи от зардалу? — попита Ребка.

— Ат казва, че не вижда. Но може да ги помирише. Те са някъде наоколо, на не повече от няколко километра оттук.

— Ако знаехме къде се намираме.

— Ат казва да останем на мястото си. Тя се изкачва по една голяма скала да огледа наоколо. Калик е зад нея.

Ребка напрегна очи в тъмнината. Никаква следа от Атвар Х’сиал или Калик, макар да чуваше шум от приглушените стъпки на лапите без възглавнички върху твърдата скала. Той се прибавяше към тихото шумолене на вятъра през сухата растителност и нещо като далечен, нисък, странно познат шепот, който идваше отдясно на Ребка. Двата звука бяха заглушени от неочакваното сумтене на Луис Ненда.

— Успяхме. Ат казва, че сме точно на мястото, където кацнахме… Тя вижда зеления мъх и бреговата линия чак до водата.

— Корабът? — това беше единственият законен въпрос. Без кораба те щяха да послужат за храна на зардалу и тяхното излизане от дълбините на Дженизий беше безсмислено. Според първоначалния отчет на Д’жмерлиа той беше ремонтирал корабното ядро и беше го докарал близо до сградите на зардалу. Но после Д’жмерлиа беше станал съвсем странен и всичко, което беше казал след това, до момента на неговото жертвоприношение, беше под въпрос.

— Корабното ядро — повтори Ребка. — Може ли Атвар Х’сиал да го види?

— Никаква следа от него. Ребка се обезкуражи.

— Но странното е — продължи Ненда, — че почти на същото място тя вижда да седи друг кораб, по-голям от корабното ядро — той добави поредица тракания и свирения на хименоптски език.

— Зардалски съд? — попита Ребка.

— Не зная. Ние не знаем как изглеждат техните съдове.

— С уважение — беше Калик. Говореше за първи път, откакто излязоха на повърхността. Гласът й дойде някъде над главата на Ханс Ребка. — Аз също гледах и слушах внимателно описанието на Атвар Х’сиал, когато то ми бе предадено от господаря Ненда. Корабът ми напомня на такъв, с който никога не съм летяла, но който имах възможността да разгледам отблизо при нашето пътуване на Анфракт.

— Какво? — беше Луис Ненда. Беше хубаво да знае, че не го е разбрал по-добре от Ребка.

— Конфигурацията е на „Индълджънс“ — корабът на Далсимър. А той е с необичайна конструкция. Бих желала да предложа една теория, която съответства на всички факти. Онази част от нашата група, останала на „Иърбъс“, трябва да е получила изпратеното от нас с безпилотния летателен апарат съобщение, в което се описва траекторията през сингулярностите и е решила да ни последва тук. Те са локализирали корабното ядро чрез дистанционно сканиране на повърхността на планетата и са изпратили „Индълджънс“ да кацне близо до него. Но от нас не е имало никаква следа и никакви указания къде сме отишли или кога ще се върнем. Следователно, те са оставили един или двама на кораба на Далсимър с неговите тежки оръдия да чакат евентуалното ни завръщане и са отлетели в Космоса с невъоръженото корабно ядро, далеч от зардалу. Ако това предположение е правилно един или двама души от нашата група ни чакат на „Индълджънс“. А самият „Иърбъс“ чака на орбита около Дженизий.

Обяснението на Калик беше лаконично, логично и изчерпателно. Подобно на повечето такива обяснения, то беше, според Ханс Ребка, почти със сигурност погрешно. В реалния свят нещата не ставаха така.

Но в този момент на теорията се отреждаше малка роля. Фактите бяха важни, а някои факти бяха неоспорими. Наближаваше денят — първата следа от светлина вече беше на небето. Те не смееха да останат на повърхността на Дженизий, след като слънцето изгрее и зардалу се активизират, най-малкото не близо до бреговата линия. И най-важният факт от всички — само на няколкостотин метра от тях имаше кораб. Как е пристигнал там и кой беше в него, имаше много по-малко значение от самото му присъствие.

— Можем да сравним всички теории… след като сме в безопасност в Космоса — Ребка се огледа. Най-после той можеше да различи оголените скали на фона на просветляващото небе. След още няколко минути той и Луис Ненда ще могат да ходят или да тичат без опасност да се претрепят. Но сега тон искаше да бъде близо до кораба. — Зная, че ще бъде трудно да се мине през ерозиралите скали, но трябва да опитаме, докато е още сумрачно. Искам Атвар Х’сиал и Калик да водят Ненда и мен. Казвайте ни къде да стъпваме… Ако трябва местете краката ни вместо нас. Помнете, че трябва да пазим тишина, така че не ни водете през места, покрити с отломъци или където можем да бутнем някой камък. Но преди съвсем да се съмне, трябва да отидем до мястото, където започва мъхът и калта.

Утринният вятър стихна и шумът от вълните на брега изчезна. Ханс Ребка се движеше в абсолютна тишина. Всяко изтракване на камъче щеше да прогърми като гръмотевица, откъртената шепа пръст да забучи като лавина. Той трябваше да си напомня, че поне човешките уши не могат да го открият на повече от няколко крачки.

Накрая те се добраха до мястото, където шумът не беше от значение. Сиво-зеленият мъх лежеше в равнината пред тях, мек и пухкав под светлеещото небе. Единственото, което им оставаше, беше един спринт по него до кораба на двеста-триста метра.

Ребка се обърна към хименоптата, която, дори с ранен крак, беше четири пъти по-бърза от който и да е човек.

— Калик, когато достигнеш до люка, влизай направо, остави го отворен и приготви кораба за отлитане. Не влизай в спор или разправия с никого на борда… За това ще имаме време по-късно. Когато дойда искам да си готова за излитане. Разбра ли ме? — хименоптата кимна. — Тогава, да тръгваме!

Калик се превърна в тъмна, движеща се точка на фона на равната, покрита с мъх повърхност, краката й — в неразличимо облаче. Атвар Х’сиал, изненадващо за нейната маса, не остана много по-назад. Сикропеанката преминаваше разстоянието със серии от дълги, плъзгащи се скокове, които я пренесоха плавно чак вътре в люка. Луис Ненда беше трети. Неговото набито тяло беше в състояние да постигне висока скорост на къси разстояния. Ребка го настигна на последните четирийсет метра, но Ненда мина през люка няколко метра преди него.

Ребка скочи подир него, обърна се на прага и затвори люка.

— Всички са вътре — извика той. — Калик, излитай!

Той се обърна да види какво става. В последните секунди на спринта през мъха му беше минала през ума една реална възможност, която бе отказал да обмисли, защото би имала окончателни и фатални последици — какво би станало, ако „Индълджънс“ по някакъв начин е завладян от зардалу и те ги чакаха вътре?

Въздъхна с облекчение. Вътре нямаше никакви следи от зардалу, в кабината нямаше никой, с изключение на четиримата новопристигнали.

— Калик, издигни ни на триста метра и остани да кръжиш там. Искам да погледна за зардалу.

Малката хименопта посочи контролния дисплей, където проблясваха множество светлини.

— Авариен сигнал, капитан Ребка. Не за този кораб.

Ребка отиде до пулта на няколко крачки от него и го огледа.

— Това е „Иърбъс“! На синхронна орбита. Откарай ни право там, Калик. Грейвс трябваше да стои извън сингулярностите. В каква ли беда е сега?

Командата за кръжене беше отменена. Започна бързо издигане. Всички впериха очи върху тъмната маса на „Иърбъс“ на дисплея, който летеше в орбита над тях. Никой не погледна към екрана с картина под тях. Никой не видя смаления образ на Дариа Ланг, подскачаща и викаща върху осветената от слънцето повърхност, далеч долу.