Чарлс Шефилд
Превъзходство (23)

Глава 22

Ханс Ребка не можа да намери никакви следи от изгоряло по тялото на Д’жмерлиа. Той беше видял с очите си как ло’фтианецът се хвърли в бушуващата плазмена колона толкова гореща, че моментално изсуши следващия го крак на Калик. Изсъхналият мършав крайник беше започнал отново да израства, но по тялото на Д’жмерлиа нямаше никаква рана.

Ребка и Луис Ненда пренесоха Д’жмерлиа на мостика на „Иърбъс“. Там Атвар Х’сиал извърши ултразвуково сканиране на тялото на изпадналия в безсъзнание ло’фтианец и потвърди, че вътрешното му състояние е също толкова незасегнато, колкото и външният му вид.

— И мозъкът му изглежда също не е засегнат, както и тялото — съобщи сикропеанката на Ненда. — Причината за безсъзнанието му остава загадка. Може да се предполага, че се дължи повече на психологически, отколкото на физически причини. Нека да го проверя.

Тя се наведе до Д’жмерлиа и започна да изпраща мощни възбуждащи стимули под формата на феромонни емисии. Ребка, за когото излъчването на Атвар Х’сиал не беше нищо, освен поредица от странни и остри миризми, погледа една-две минути, преди съвсем да изгуби търпение.

— Тя може да прави това, колкото си иска — каза той на Луис Ненда, — но аз няма да остана и да търпя тази воня. Аз трябва да сляза на повърхността на Дженизий. Все ми е едно дали вие ще дойдете, или ще останете.

Ненда го погледна, но не се поколеба. Когато Ребка се отправи назад към „Индълджънс“, Ненда тръгна с него.

— Ще ви кажа нещо друго — каза той, докато се подготвяха да се отделят от „Иърбъс“ за първата фаза на излизане от орбита. — Д’жмерлиа може да не иска да се събуди, но според Ат той се чувства по-добре от последния път, когато го е видяла. Тя казва, че сега той е напълно в съзнание.

— Какво означава това? — Ребка насочваше разузнавателния кораб към същото място върху повърхността на Дженизий, от което бяха излетели и само половината му съзнание беше ангажирано с Луис Ненда. Не беше въпрос само до навигация. Той почти очакваше всеки момент от небето да се появи яркожълт лъч светлина и да ги отнесе на някое друго, случайно място върху повърхността на планетата. Досега не се случи, но имаше още до приземяването. Той се спускаше с максималната скорост, която смяташе за допустима.

— Чудя се — Ненда не можеше да скрие разочарованието си. — Опитах се да накарам Ат да ми каже какво има предвид и тя ми обясни, че нещата не могат да се обяснят по такъв начин. „Ако не чувствате разликата в Д’жмерлиа, каза тя, не можете да знаете какво имам предвид дори ако ви го кажа“ — той потри сипаничавите си пъпчиви гърди. — Тя се задоволи само с това обяснение, след като аз изтърпях всичко, за да получа тази приставка, за да мога да си дърдоря със сикропеанци!

„Индълджънс“ беше вече на две хиляда метра и продължаваше стремително да се спуска. Екраните показваха познатата кривина на бреговата линия с ивицата земя на север, врязала се в синята вода. На сушата тъмните следи върху килима от сиво-зелен мъх показваха на Ханс Ребка точно къде се бяха приземили корабното ядро и разузнавателният кораб на Далсимър. Тези следи изглеждаха съвсем малко по-различни от времето, когато той беше напуснал повърхността. Но как? Той не можеше да каже. На седемстотин метра Ребка премина на пълно ръчно управление и закръжи над предишното място на кацане.

— Виждате ли нещо? — очите му се местеха към сградите, където тяхната група най-напред беше хваната. Там нищо не се беше променило. Никаква следа от вълнение в спокойните води. Луис Ненда, който сканираше скалните късове и ниската растителност на стотина метра по-нататък във вътрешността, изсумтя и посочи.

— Там. Зардалу. Оттук не мога да видя какво правят. Бяха много, струпани в кръг около една тъмна бездна на повърхността. И непрекъснато се движеха. Ребка насочи „Индълджънс“ да кръжи директно над тях, върху екраните на насочените надолу дисплеи с голямо увеличение се виждаха обръщащи се нагоре глави от среднощно синьо и втренчени небесносини очи.

— Повечето са възрастни — Ненда отиде към пулта за командване на оръжията на „Индълджънс“. — Нека им сервирам нещо, върху което да помислят.

— Внимателно! — предупреди го Ребка. — Не знаем кой друг е долу сред тях.

— Не се безпокойте. Само малко ще ги погъделичкам — но Ненда избра такава радиационна честота и интензитет, които за десет секунди биха изгорили смъртоносно човек. Той насочи надолу лъча и го разви така, че да обхване цялата група под тях. Зардалу трепнаха и скочиха от болка, после побягнаха като вихрушка от светлосини пипала да търсят спасение във водата.

Ненда ги последва с радиационното оръжие облъчвайки изостаналите.

— Не умират лесно, нали? — коментира замислено той. Ненда увеличи интензитета на лъча и въпреки това всички успяха да достигнат водата и да плуват бързо, преди да се гмурнат надолу. — Яки нещастници, издържат и на твърда радиация. С Далсимър в слънчевия бар на Бридъл Гап ще се чувстват като у дома си. А може би не е точно така. Предполагам, че ще могат да я понесат, но изглежда няма да им хареса.

Последното зардалу изчезна под водата. Ханс Ребка се поколеба. Лесната част беше минала, но сега какво? Беше ли безопасно да приземят „Индълджънс“ с неговата модерна оръжейна система? Беше научил от опит един стар урок на Фемас Съркъл: „Една цивилизация е лоша, ако не може да се научи да се защитава срещу собствените си оръжия. Истинският проблем обаче започва, когато трябва да се защитава срещу оръжията на други.“

Някога Зардалската общност се е простирала на хиляда свята. Не е възможно тя да е поддържала господството си над тях, без нещо да им е помагало.

Ребка снижи „Индълджънс“ на трийсет метра и закръжи точно над следите в мъха, оставени преди от тях. Когато нищо не се случи той предпазливо слезе още по-ниско. Ако Дариа и някои други оцелели от тяхната група се опитват да избягат от повърхността на Дженизий, логически най-вероятното място да го потърсят беше това. А ако няма оцелели…

Това беше мисъл, която Ханс Ребка не искаше да продължи.

— Внимателно. Нещо става — дрезгавият глас на Ненда прекъсна мислите му.

— Какво?

— Не зная. Не го ли чувствате? В кораба?

Ханс Ребка го почувства. Слабо разтърсване на повърхността на планетата, леко променящи се ъгли във вътрешността на кораба, причиняващи понякога слабо потрепване. Ребка инстинктивно вдигна кораба да кръжи няколко метра над покритата с мъх повърхност, но по-нататъшното действие от негова страна беше затруднено от друг сигнал.

Той наблюдаваше екраните с изглед от морето, но от време на време прехвърляше вниманието си на един, който показваше сушата. Онова, което видя там, го изпълни със силни, непознати емоции.

Трябваше му секунда да ги разпознае. Донесоха му облекчение и радост.

Тичаща, клатушкаща се по неравната повърхност, се появи Дариа Ланг. Непосредствено зад нея с походка на пиян моряк я следваше Е. К. Тали. И зад него, подскачащ заедно със стадо с цвят на кайсия млади зардалута, кълвящи приличната му на тирбушон опашка, се тътрузеше нещастен, краставично зеленият Далсимър.

При скоростта, с която се движеха, Дариа и другите щяха да бъдат при разузнавателния кораб за по-малко от трийсет секунди. Това беше чудесно, но Ребка имаше два проблема. Зардалутата бързо ги настигаха. Можеха да хванат Дариа и другите двама, преди те да са достигнали до кораба.

А тресенето на „Индълджънс“ се засилваше. Точното насочване на оръжейната система, за да спрат зардалу, беше невъзможно.

Да се издигнат на безопасна височина, когато на Дариа и другите нямаше да им достигнат само няколко секунди, или да ги изчакат и да изложат на риск кораба?

Ханс Ребка сложи пръста си на копчето за издигане. Групата долу трябваше да измине трийсетина метра. Може би им бяха необходими само десет секунди, за да влязат през отворения люк.

Корабът се наклони. Той задържа дъх.

 

 

Пронизителните, възбудени писъци на хищниците бяха нещото, което върна мисълта на Дариа от общата представа за ужас към най-лошата действителност.

Гласовете на малките и на по-големите зардалу бяха съвсем различни от траканията и свиренията на родителите. Те идваха повтаряни от ехото по тунела зад Далсимър и бързо се засилваха. С тези звуци в ушите й, вземането на решение се промени от трудно в тривиално.

— Тали, сигурен ли сте, че знаете по-добър път към повърхността?

— Определено. Изминах го целия и дори излязох на повърхността на Дженизий. Мога ли да говоря?

— Не. Можете да се движите. Тръгвайте.

За първи път хуманоидът не се спря да спори. Той тръгна с лазене по стръмния наклон на канала, използвайки като примитивна стълба разположените през няколко крачки обръчи за укрепване.

Първите четирийсет крачки Дариа успя да върви с него, но после почувства, че краката й започват да се вдървяват и да се уморяват. Дори за някой в спортна форма стръмното изкачване би било изтощително. А тя не беше почивала от дни, почти толкова дълго не беше яла истинска храна и по-голяма част от последните няколко часа беше прекарала в повръщане на малкото, което беше погълнала. Трябваше да спре. Сърцето й беше готово да изскочи от гърдите, мускулите на бедрата й се бяха свили в болезнени възли.

Само че звукът на хищниците беше станал по-силен. Младите зардалута влизаха в канала, по който се изкачваше. Непосредствено след нея вървеше Далсимър. Той молеше за секунда почивка да си поеме дъх, дишаше тежко и непрекъснато хленчеше: „Те ще ме изядат, те ще ме изядат. Ще ме изядат жив. О, какъв ужасен край! Те ще ме изядат жив.“

„Не само теб — помисли Дариа с раздразнение. — И мен искат да изядат. А след това си спомни: раздразнението трябва да се използва. Превърни го в гняв, в ярост.“

Зардалу няма да хванат жива Дариа. Никога! Ако трябва, ще върви нагоре по просветляващия канал, докато не умре от изтощение. После, ако им харесва, могат да имат безжизненото й тяло.

Тя стисна юмруци и тръгна по-бързо, придвижвайки се по тесния тунел, докато неочаквано не връхлетя върху гърба на Е. К. Тали. Той беше спрял на няколко крачки от края на канала и се взираше нагоре към ярко осветената повърхност.

— Продължавайте да вървите! — Дариа беше останала без дъх, гласът й се беше превърнал в грачене. Ако сега Тали спре и започне да спори…

— Но там може би има зардалу… над нас… мисля, че ги чух.

Подобно на нея и Тали се беше задъхал. Тя се провря покрай него. Може би тези зардалу на повърхността не са толкова свирепи като онези десетина метра зад тях.

Тя пропълзя последните няколко крачки от канала, излезе навън и се подпря на ожулените си ръце и колене. След тунелите, слънчевата светлина беше болезнено ярка.

Дариа се огледа. Не можа да види никакви зардалу. Но носът й потръпна от миризмата на амоняк. Тали беше прав, били са тук. Но къде бяха сега?

Тали беше прав и за друго нещо. Бяха много по-близо до мястото, където бяха приземили „Индълджънс“. Тя погледна нататък. И видя най-чудната гледка, която някога беше виждала.

Корабът беше точно там, сякаш никога не е напускал повърхността на Дженизий. Беше на не повече от стотина метра. Тя виждаше, че главният му люк е отворен.

Уловка?

Какво значение имаше? Никаква бъдеща опасност не можеше да е по-лоша от тази, пред която бяха изправени сега. Тали и Далсимър бяха излезли от канала и Тали събираше големи камъни и ги хвърляше във входа. Но това не помагаше. Приближаващите пронизителни писъци на малките зардалу ставаха по-силни и по-гневни.

— Хайде, Тали. С камъни няма да ги спрем — Дариа се затича към кораба през неравната камениста повърхност и ниски, заплитащи се в глезените храсти. Тя си беше мислила, че като излязат на покритата с мъх повърхност, придвижването ще бъде по-леко, но когато стигна до нея, бързият й бяг се превърна в ужасно бавно движение. Имаше чувството, че тича през плътен вискозен въздух. Беше толкова уморена, че цялата брегова линия и морето изглеждаха наклонени и завъртени. Небето потъмня. Тя знаеше, че това сигурно се дължеше на изтощение и смущения във вестибуларния апарат.

Още малко по-нататък. Само още няколко секунди, още няколко крачки. Бързо. Зардалу я настигаха. Тя не смееше да се обърне да погледне назад. Концентрира цялото си внимание върху кораба пред нея. Той сигурно има оръжия… тогава защо не стреля по младите зардалу зад нея? По дяволите пацифистките възгледи на Джулиан Грейвс! Огън, дявол да го вземе, огън! Или зардалу бяха толкова близо, че имаше опасност да засегнат и нея?

И тогава разбра, че в самия кораб нещо не е наред. Беше се издигнал на метър от повърхността, но вместо да кръжи плавно, той се люлееше и тресеше. Имаше нещо под него, нещо го повдигаше от тъмната кал.

Пипала. Бледорозови пипала на гигантски зардалу, извиващи се нагоре се опитваха да обгърнат цялата четирийсетметрова дължина на кораба.

А после, все още клатушкаща се напред, Дариа разбра грешката си. Не бяха зардалу. Не бяха пипала. Бяха малките миризливи цветя от сивия мъх на техните нежни тънки като косъм стебла, както ги беше видяла, когато за първи път стъпи на Дженизий. Но сега те се бяха уголемили до чудовищни пропорции и растяха по-бързо, отколкото можеше нещо някога да расте.

Най-после и в най-лошия възможен момент зардалу разкриваха пълната мощ на биологическата си наука. Докато направи пет стъпки, дебелите като човешко тяло стебла израснаха с още три метра. Те се извиваха около гладката изпънала повърхност на корпуса на „Индълджънс“. Корабът слезе малко по-ниско притеглян надолу от паяжината от пипала.

Луис Ненда беше при отворения люк на метър и двайсет от земята. Той извика на Дариа и се пресегна покрай едно дебело розово растение, което достигаше до самия люк. Тя протегна ръка, почувства, че той я сграбчи и я издърпа нагоре.

Прелетя през люка и падна на твърдия под. Момент по-късно Е. К. Тали дишаше тежко и сумтеше до нея. Дариа повдигна глава.

— Далсимър! — ахна тя.

Той беше твърде тежък. Луис Ненда никога не би могъл да го вдигне вътре. Тя се опита да се изправи на крака и да помогне, но това не се оказа по силите й.

Дариа чу крякащ писък отвън кораба. Едно тъмнозелено тяло прелетя край нея, обичайно навитата на тирбушон опашка напълно развита от един голям скок. Далсимър влетя право през люка във вътрешността на кораба. Тя чу звук като от ритната футболна топка от удара на еластичната кожа на полифема в металната преграда и рев от болка.

— Всички са на борда. Издигай се! — Ненда риташе едно дебело розово пипало. То продължаваше да расте.

— Люкът все още е частично отворен — чу се гласът на Ребка по интеркома в същия момент, когато Дариа почувства корабът да се издига и напряга срещу обгърналата го растителна клетка.

— Зная — Ненда беше измъкнал страхотен на вид нож и удряше пипалото. Острието отскачаше от него. — Не мога да затворя проклетия люк. Включете на максимална мощност и да се надяваме.

Дариа изведнъж разбра проблема на Ненда. „Индълджънс“ имаше система от мощни оръжия, но тя беше предназначена за използване от по-голямо разстояние. Оръжията не са предназначени за използване срещу нещо, което се е увило около самия кораб.

Разузнавателният кораб се вдигна още няколко метра. Последва дръпване и издигането престана. Целият корпус изскърца от неочаквано напрежение. След няколко секунди Дариа почувства ново килване надолу.

— Няма полза — Ненда се беше наклонил опасно навън от люка и мушкаше с ножа си нещо, което не се виждаше. — Ние сме на около десет метра, но ни теглят надолу и зардалу идват. Трябва да го пришпорите повече.

— Чувам ви — прозвуча спокойният глас на Ребка по интеркома. — Но имаме малък проблем. Вече сме на пълна мощност. И не мисля, че онова, което ни държи, все още се опитва да ни смъкне.

Целият кораб изскърца, потрепери и слезе още малко.

— Погрешна посока, капитане — каза Ненда. Съдейки по гласовете, човек не можеше да каже дали той и Ханс Ребка са обхванати от такава паника като Дариа. — И ако скоро не се измъкнем оттук — добави той със същия разговорен тон, — ще имаме посетители — той стъпи върху бледорозовото опипващо пипало и го изтика от люка.

— Махнете се оттам, хванете се за нещо и се дръжте здраво — чу се отново гласът на Ребка.

Лесно е да се каже. Но в люка нямаше нищо, за което да се хване. Дариа и Е. К. Тали отидоха до вътрешната врата на самия люк и се заклещиха в отвора.

— Дръжте се — извика Ребка, докато Дариа се чудеше какво е намислил да прави. Ако бяха на максимална тяга, как можеше Ханс да се надява да направи нещо по-добро?

— Ще се опитам да се отскубнем с разлюляване — продължи Ребка, сякаш беше чул ненаказания въпрос на Дариа. — Може да стане доста бурно.

Беше най-сдържаното изявление на столетието. „Индълджънс“ започна да се люлее от една страна на друга. Подът под краката на Дариа се издигна надясно почти вертикално, после, преди тя да може да се приспособи към това положение, се наклони в обратна посока до същото положение. Покрай нея се изсипаха потоци от незакрепени предмети — от ръчни фенерчета до дрехи и замразени храни — сигурно шкафовете в камбуза бяха се отворили.

— Не помага — Ненда беше оставил без внимание нареждането на Ребка да се отдалечи от люка. С някаква изключителна проява на сила и смелост той се беше запънал с една ръка и един крак в страните на люка, беше се навел навън и мушкаше, и риташе опитващите се да нахълтат зардалу. Ненда се отдръпна назад и заговори по интеркома. — Смъкнаха ни още половин метър. Трябва да направим нещо друго, капитане… нещо по-силно, бих казал.

— Остава само едно нещо — отвърна Ребка. — Ще опитам и него. Махнете се от външния люк, Ненда… и този път искам наистина да го направите.

Луис Ненда изруга, хвърли се към вътрешната врата и подпря набитото си тяло върху Дариа.

— Дръжте се здраво.

Ханс Ребка изключи тягата и корабът полетя надолу.

Той падна като камък и удари повърхността на Дженизий с разтърсваща сила. Отдолу се чу скърцане от изкривяване на покривката на корпуса.

Клетката от обгръщащи розови пипала беше разкъсана, смачкана на дъното от теглото на „Индълджънс“ и опразнена отгоре от неочакваното падане на кораба. Преди тя отново да се стегне, Ребка трябваше да включи кораба на максимална тяга. Източеният нос избута настрана две стебла пред него и „Индълджънс“ излетя напред над сивия мъх.

Дариа виждаше отворения люк. Розовите ръце на растителността излязоха от зрителното й поле. Но корабът се носеше към острите зъбери твърде бързо, за да може да спре.

Корпусът на кораба не беше проектиран да издържи на такава сила. Ударът в една от онези стърчащи скали сигурно щеше го разцепи наполовина.

В момента, в който се освободиха от обгръщащите ги растения, Ханс Ребка включи на максимална подемна сила. „Индълджънс“ се издигна нагоре.

Издигна се нагоре, но твърде бавно. Дариа наблюдаваше вцепенена от ужас. Едно докосване до зъберите и край. Летяха право срещу една от най-високите скали.

Чу се ужасен звук на стържещ метал и рикоширащ удар по цялото дъно на кораба. После Дариа долови странен шум. Беше Луис Ненда. Смееше се.

Той се пусна от вътрешната шлюзова врата и отиде до все още отворения външен шлюз, балансирайки с лекота върху люлеещия се под. Докато Дариа го гледаше, той се наведе спокойно навън да погледне отдалечаващата се повърхност, после с едно натискане на мускулестата си ръка затвори люка.

Ненда се върна при входа, където Дариа и Е. К. Тали още стояха заклещени и ги освободи най-после от несломимата хватка на истинския ужас. Той ги повдигна, по един във всяка ръка, и ги изправи на крака.

— Вие двамата, добре ли сте?

Дариа кимна, зад вратата се чу стенание от болка.

— Добре съм — не беше време за това, но тя трябваше да зададе въпроса. — Защо се смеехте! На какво се смеехте?

Той се усмихна.

— Да си докажа, че не съм мъртъв — после разтърси, тъмната си грива. — Не, това не е истинският отговор. Смеех се на себе си. Вижте, когато този път тръгнах за насам, казах на Атвар Х’сиал, че ми е омръзнало да отивам близо до зардалу и после да се връщам без никакво доказателство за тяхното съществуване. Така стана на Серенити. Повтори се последния път, когато бях долу на Дженизий. И, по дяволите, ако не се случи отново, макар да се заклех, че няма да го допусна. Не взех дори един край на пипало. Освен ако вие не искате да слезем долу и да потърсим Надзирателя на света?

Дариа потрепери при тази мисъл. Тя се пресегна и сложи ръка върху мръсната, пострадала предмишница на Ненда.

— Бях сигурна, че ще се върнете на Дженизий и ще ме спасите.

— Идеята не е моя — каза навъсено той. Ненда погледна настрана, към вътрешността на кораба, където Далсимър все още стенеше и хленчеше. — Макар че би трябвало — заяви той толкова тихо, че Дариа не беше сигурна дали го е чула правилно, — ако бях по-умен.

Той се отдалечи от нея и тръгна към Далсимър.

— По-добре да отида и да накарам онзи полифем да млъкне, преди да събуди всички на борда, които се опитват да спят. Човек ще помисли, че само на него му се е случило нещо.

Дариа го последва през главната каюта на „Индълджънс“. Е. К. Тали вървеше близо зад нея. Ханс Ребка седеше пред пулта за управление. Далсимър беше на няколко крачки встрани и още се търкаляше по пода от паника или болка.

— Накарайте го да млъкне, моля ви! — каза Ребка на Луис Ненда. Той намигна на Дариа и се усмихна с истинско задоволство, когато тя отиде и застана до него. — Как ви хареса излитането?

— Беше ужасно.

— Зная. Единственото по-лошо нещо от това излитане бе изобщо да не излетим. Главната ми тревога е ожулването на корпуса, но мисля, че можем да летим в Космоса — той отмести поглед от Дариа и погледна към Ненда и Тали, които бяха на пода до стенещия Далсимър. — Вие не го накарахте да млъкне, знаете… вдига повече шум от преди.

— Така е. И не разбирам защо. Изглежда ми съвсем добре — Ненда сграбчи чизъм полифема, който изглежда бе на път да се оформи като цивреща тъмнозелена сфера. — Млъкни, голямо парче зелена паника! Нищо ти няма.

— Боли — проплака Далсимър. — Ох, много боли!

— Къде казваш те боли?

Пет малки ръце махнаха като една, сочейки надолу към опашката на Далсимър. Ненда погледна посоката и опипа плътно навитата спирала.

— Тук няма нищо — промърмори той. А после неочаквано извика триумфиращо: — Задръжте го. Вие сте прав, аз греша. Джакпот! Далсимър, ти си чудесен, достатъчно умен да го хванеш с края на опашката си. Успокой се, сега ще го сваля.

— Не! То е в моята плът — Далсимър изпищя. — В моята плът. Не правете това.

— Вече го направих. Всичко свърши — Луис Ненда се беше навел ниско над опашката на полифема, сияещ от задоволство. — Приеми го по следния начин, Далсимър. Ти имаш договор с нас, който ти дава дванайсет процента от това. И не само това, аз мисля, че може би други също ще ви дадат своя дял от него.

Докато Дариа го гледаше напълно объркана. Луис Ненда бавно се изправи. Той вдигна дясната си ръка.

— Гледайте! Този път няма да могат да отрекат, този път вече ще им докажем.

Сега всичките го видяха. Стисната здраво между показалеца и палеца на Ненда, извиваща се бясно и опитваща се да отхапе от него с малката си, остра като бръснач човка, висеше бледо кайсиева форма — не можещата да бъде сбъркана с нищо форма на побесняло невръстно зардалу.