Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (8)

5.

Омаловажаване засегна нашите прехвалени идеали преди много време, но такива поражения са трудни за измерване, да станеш и да посочиш с пръст дадено място, даден момент, и да кажеш: ето тук, приятели, точно тук нашата чест, нашата почтеност умря.

Заболяването беше прекалено безинтересно, в твърде голяма степен продукт на отказа ни от разсъдлив поглед и загриженост. Смисълът на думите губеше прецизността си — и никой не си правеше труда да обвини онези, които цинично злоупотребяваха с думите, за да послужат на собствените им амбиции, за собственото им бягство от отговорност. Лъжите минаваха без съпротива, законната деятелност се превърна в преструвка, уязвима на подкуп, и самото правосъдие се превърна в стока, променливо в своето неравновесие. Истината беше изгубена, химера, префасонирана така, че да съответства на ламтежите, система от предразсъдъци, при което целият политически процес бе сведен до клоунска шарада от фалшиво възмущение, неискрено позьорство и всепроникващо презрение към простолюдието.

Внедрените някога идеали и честта, създадена от тяхното приемане, не могат никога да бъдат възвърнати освен, уви, чрез открито, спонтанно отхвърляне, неизменно подстрекавано от простолюдието, при стечението на един определен критичен момент, на едно събитие, на такава нагла несправедливост, при която революцията става единственият възможен отговор.

Приемете това като предупреждение. Лъжците лъжат и продължават да го правят дори и след като бъдат засечени и изобличени. И ще лъжат още, и след време такива лъжци ще се самоубедят и с цялото си чувство за лична правота ще освободят лъжците от виновност.

Докато не дойде времето, когато ще бъде изречена една последна лъжа, онази, на която ще може да се отвърне единствено с гняв, с хладно убийство, и на този ден кръв ще потече по всяка стена на това прехвалено отчуждено общество.

 

Реч на обвинения в държавна измяна Майстор на гилдия Семел Фурал, от Гилдията на майсторите на закопчалки за сандали

От костенурките, известни като „виник“, женските обитаваха в по-голямата си част най-горните предели на безбройните извори на река Ледер, в езерата и тресавищата под боровите гори в подножията на планините Блуроуз. Планинският отток, заприщен и задържан от бентовете, които строяха плоскоопашатите речни плъхове, се спускаше на скромни стъпки към по-широките сливащи се притоци, които захранваха голямата река. Костенурките виник бяха с дълги изгърбени коруби, а силните им предни крайници свършваха с ноктести лапи с противостоящи палци. В сезона за снасяне на яйца женските — много по-малки от мъжките, които обитаваха дълбоките реки и моретата — започваха да порят из езерцата в търсене на гнездата на водоплаващите птици. Щом намереше някое достатъчно голямо и достъпно, женската виник си го присвояваше и преди да снесе яйцата си, отделяше слуз, която покриваше птичите яйца. Тази слуз притежаваше свойства, забавящи развитието на малките пиленца. А после, щом снесеше своите яйца, костенурката откъсваше цялото гнездо и го оставяше да заплува свободно, понесено от течението. При всеки бент се събираха млади мъжки виники, за да извлекат гнездата през сухия терен, та да могат да продължат пасивната си миграция надолу по река Ледер.

Много гнезда потъваха или се натъкваха на някое фатално препятствие по своя дълъг мъчителен път до морето. Други биваха нападани от възрастните виники, обитаващи дълбините на голямата река. В онези гнезда, които успяваха да стигнат до морето, яйцата се излюпваха, излюпените костенурчета се хранеха с птичите ембриони, след това цопваха в солената вода и започваха да плуват. Едва след като достигнеше младежката си възраст — шейсет или седемдесет години, — новото поколение виники започваше дългогодишното си пътуване обратно нагоре по реката, до далечните мътни езера на северния лес на Блуроуз.

Гнездата се поклащаха във водите на Ледер, докато тя течеше през мерзкия град Ледерас, седалището на императора. Местните рибарски лодки ги отбягваха, тъй като едри мъжки виник понякога проследяваха гнездата малко под повърхността — и ако не се окажеха достатъчно гладни, за да нападнат гнездото, го защитаваха. Малцина рибари биха предизвикали по своя воля същество, което може да тежи колкото речна галера и е способно да разкъса такава галера на парчета с клюна си и силните си ноктести предни крайници.

Пристигането на гнездата възвестяваше началото на лятото, както и облаците комари, кръжащи над реката, спадането на речното ниво и вонята на оголените наноси покрай бреговете.

На възвишението зад Стария дворец, запуснатото пространство, където се издигаха основите на древни кули, и особено една, построена от черен камък и с ограден с ниска стена двор, един прегърбен закачулен мъж се тътреше едва-едва, стъпка след болезнена стъпка. Гръбнакът му беше изкривен, извит от стари опустошения на несдържана сила, ръбът на всеки прешлен се открояваше под изтърканото наметало. Раменете му бяха толкова увиснали, че ръцете му току докосваха земята и мъжът сякаш вървеше почти на четири крака.

И той беше дошъл да търси гнездо. Купчина разорана пръст и повехнали треви, разровена от червей дупка към мъртво вече селение. Търсеше със свръхестествено изострени сетива, движеше се из двора от една гробна могила към друга. Празно… празно… празно.

Странни насекоми се отдръпваха от пътя му. Комари бръмчаха в лудешки рояци над него, ала не кацаха да се нахранят, защото кръвта на търсача бе прогнила от хаос. Гаснещата светлина на деня опипваше окаяната му сянка, сякаш търсеше смисъл в това тъй злокобно петно на запустелия двор.

Празно…

Но ето тази могила не беше празна. Той си позволи миг ликуване. Подозренията му се потвърдиха, най-сетне. Мястото, което бе мъртво… не беше съвсем мъртво. О, Азатът не беше нищо повече от безжизнен камък, цялата му сила и цялата му воля се бяха изцедили. Но все пак някаква магия се бе задържала тук, под тази голяма могила, обкръжена от разкривени дървета. Куралд със сигурност. Вероятно Галайн — вонята на Тайст Андий беше почти осезаема. Обвързващи ритуали, дебело заплетено кълбо, да държи нещо… някой… долу.

„Започна да се разплита! Някой е бил тук — преди мен! Неотдавна.“ Магия, целяща да освободи това пленено същество. „Отче на Сянка, трябва да помисля!“

Ханан Мосаг спря до могилата, умът му работеше трескаво.

Отвъд запустелите дворове с руините реката продължаваше да тече към далечното море. Понесените от течението й гнезда на виник се въртяха лениво, пълни с млечнозелени яйца, все още топли от дневната горещина, със затворени вътре телца, които помръдваха, жадни за раждането на светлината.

 

 

Тя вдигна глава с рязко движение, кръв и късчета бял дроб бяха зацапали устата и брадичката й, хлъзгаха се надолу и капеха в разпрания гръден кош на жертвата й — глупак, който, несъмнено погълнат от самозаблудите за господство и тирания, бе решил да я проследи дебнешком по целия път от Горните пазари. Беше се превърнало в нещо съвсем просто. Самотна, изгубила се привидно жена от знатно потекло обикаля из тълпите, без да забелязва потайните погледи и алчните изражения, които я следват. Беше като стръвта, използвана от рибарите, за да примамват безмозъчната риба в реката. Вярно, докато оставаше закачулена, с ръце, покрити с лъскава коприна с цвета на прясно биче сърце, с елегантни ръкавици от телешка кожа, както и с плътно увити гамаши от черен лен, нямаше начин някой да улови цвета на кожата й, нито необичайните й черти. А въпреки кръвта на Тайст Едур, която течеше разредена в жилите й, тя не беше необичайно висока, което съответстваше на привидната й уязвимост, тъй като беше ясно, че едурските окупатори в града са твърде опасни, за да ги напада прост ледерийски изнасилвач.

Беше го отвела в една задна уличка, където заби ръка в гърдите му и му изтръгна сърцето. Но най-много се наслади на белия дроб, пихтиестото месо, богато на кислород и невкиснало още от вонящите сокове на насилствената смърт.

Смъртният свят беше прекрасно място. Беше го забравила.

Но сега храненето й бе прекъснато. Някой бе дошъл в двора на Азата. Някой беше проучил ритуалите й, които разтваряха обвързващите прегради, поставени от Силхас Руин. Тук можеше да възникне неприятност, а тя не беше склонна да търпи намеса в плановете си.

Вероятно Блудния, вечно месещият се кучи син. Или още по-обезпокоителното: онзи Древен бог, Маел. Ужасно претъпкан град, този Ледерас — но тя нямаше намерение дълго да се мотае тук, за да не разкрият присъствието й и схемите й да се объркат.

Изтри устата и брадичката си с ръкав, изправи се над жертвата си и тръгна.

 

 

Раутос Хиванар, главата на тръст „Свобода“, клечеше на калния бряг на реката. Работните екипи довършваха дневните разкопки точно зад него, изпомпващите екипи вече миеха, звуците от кухнята зад имението предизвестяваха приближаващата вечеря. Той се стараеше да храни добре копачите си, колкото за да ги накара да работят добре, толкова и за да облекчи удивлението им. Сега вече разкопаваха много под речното ниво, в края на краищата, и ако не бяха непрекъснато работещите помпи, щяха да се трудят затънали до гърдите в кална вода. Бездруго укрепването на стените изискваше постоянно внимание, както бяха склонни да хлътват навътре.

Раутос Хиванар беше потънал в размисъл, очите му незаинтересовано следяха носещите се надолу по реката гнезда на виник. Имаше наистина загадъчни предмети, заровени дълбоко и несвързани наглед помежду си, но той бе започнал да подозира, че всички те са част от едно цяло; че по някакъв все още непонятен начин може да се сглобят в някакъв механизъм. Някаква централна част оставаше неоткрита, беше убеден в това. Може би утре…

Чу стъпки от чехли по дъсчената пътека, към реката — и след миг чу и гласа на Венит Сатад:

— Господарю.

— Венит, отделил си двама от домашната охрана за пътуването. Вземи още двама. И съответно още два товарни коня. Ще пътувате без фургон, както се разбрахме, но няма нужда това да е причина да се лишите от удобства.

— Добре, господарю.

— И запомни, Венит. Летур Аникт във всяко отношение де факто е управител на Дрийн, независимо от официалния статут на едурския губернатор. Уведомиха ме, че ще намериш в Орбин Търсача на истината, агента на Инвигилатора, надежден съюзник. Колкото до Летур Аникт… фактите сочат, че Факторът е загубил… перспектива. Амбицията му, изглежда, е без задръжки, вече не е озаптена от разум или здрав смисъл.

— Ще съм старателен в разследването си, господарю.

Раутос Хиванар се изправи и погледна слугата си в очите.

— Ако се наложи, Венит, отклони се, но предпазливо. Не бих искал да те загубя.

Нещо подобно на изненада пробяга по набръчканото лице на Длъжника.

— Ще съм предпазлив, господарю.

— И последно — каза Раутос през рамо, вече бе тръгнал към имението. — Не ме поставяй в неловко положение.

Погледът на Длъжника проследи господаря за миг, после лицето му отново стана безизразно.

Невидимо зад тях в реката, под едно от гнездата се надигна огромно туловище и над водата с плясък изплува огромна коруба, а под нея — мускулест врат и грамаден зейнал клюн. Погълна цялото гнездо наведнъж.

След малко на повърхността останаха само леки вълнички.

 

 

— Знаеш ли, да видиш нещо е едно. Да го разбереш — съвсем друго.

Бъг извърна очи — беше зареял поглед над далечната река; светлината на залязващото слънце превръщаше повърхността във вълнист лист ковано злато — и изгледа намръщено Техол Бедикт.

— Много разсъдливо от твоя страна, господарю.

— Нали? Реших, че нормалното ми око само гледа, а синьото разбира. Схващаш ли?

— Не.

— Добре. Радвам се.

— Нощта обещава да е и тежка, и гореща, господарю. Бих предложил мрежата против комари.

— Съгласен. Би ли ми я подал. Не мога да я стигна.

— Би могъл, ако протегнеш ръка.

— Какво намекваш?

— Нищо. Признавам, че съм малко… разсеян.

— Точно сега?

— Да.

— Не ти ли мина?

— Почти. Уви, определени индивиди са се размърдали из града тази вечер.

— Добре де, ще направиш ли нещо по въпроса, или аз трябва да върша всичко?

Бъг стана и отиде до леглото. Изгледа за миг излегналия се Техол Бедикт, после взе мрежата от пода и заметна господаря си с нея.

Очите, едното кафяво, а другото синьо, примигаха.

— Не трябваше ли да има рамка, или нещо такова? Имам чувството, че ме подготвят за собственото ми погребение.

— Рамката я използвахме тази сутрин за огън.

— А-а. Е, това ще ме опази ли да не ме хапят?

— Вероятно не, но изглежда доста изящно.

Техол затвори синьото си око.

— Разбирам…

Бъг въздъхна.

— Хуморът на осъдените на смърт, господарю.

— Леле, ама си в страхотна форма, а?

— Нерешителен съм — отвърна Бъг. — Да, знам, един от вечните ми недостатъци.

— Това, което ти трябва, приятелю, е смъртната гледна точка на нещата. Тъй че дай да го чуем. Изложи ми дилемата си, Бъг, за да мога да ти предложа подходящо, смислено решение.

— Блудния следи краля-маг, за да разбере какво крои. Кралят-маг се забърква в нечестиви ритуали, поставени от друг асцендент, който на свой ред престава да яде прясно убит труп и се отправя за неочаквано рандеву със споменатия крал-маг, където те вероятно ще се запознаят и след това ще се спазарят взаимоизгодно да строшат веригите, оковали друг асцендент — един, който скоро ще се освободи, което пък ще разтревожи друг далече на север, макар че точно той все още не е готов да действа. Междувременно отдавна потеглилата едурска флота заобикаля Драконово море и скоро ще навлезе в речното устие в своето съдбовно завръщане в нашия прелестен град, а с нея са двама свирепи бойци, никой от които най-вероятно няма да направи онова, което се очаква от него. И за да подсолим всичко това, тайната, която е душата на някой си Скабандари Кървавото око, потискащо скоро ще престане да е тайна и следователно и във връзка с това ни очаква интересно лято.

— Това ли е всичко?

— Ни най-малко, но по лъжичка наведнъж, както казвам винаги.

— Не го казваш ти. Шурк Елале го казва винаги.

— Склонността ти към отвратителни образи, господарю, е както винаги ненавременна и дълбоко неуместна. Сега за онова твое смислено решение…

— Е, признавам, че съм разочарован. Ти дори не спомена за грандиозната ми схема да доведа империята до банкрут.

— Инвигилаторът в момента те издирва най-сериозно.

— Карос Инвиктад ли? Нищо чудно, че си ме сложил под саван. Ще се постарая да съм близо до ръба на покрива в деня, в който цъфне тук с олигавените си подлизурковци, за да мога да скоча долу, което, ще се съгласиш, е за предпочитане и пред една камбана време от неговата омразна гадна инквизиция. Междувременно, какво имаме за вечеря?

— Яйца от виник — намерих едно малко разбито гнездо, избутано под един кей.

— Но яйцата на виник са отровни, оттам и рояците жално цвърчащи чайки, дето кръжат над всяко малко плаващо островче.

— Въпрос на подходящо готвене, господарю, и на добавка на няколко съществени билки, които премахват повечето болестни ефекти.

— Повечето?

— Да.

— И разполагаш ли с тези животоподдържащи билки?

— Е, не, но реших да импровизирам.

— Ето ти го.

— Ето ми го кое, господарю?

— Моя смислен отговор, разбира се.

Бъг примижа към Техол Бедикт, а той смигна, като този път се затвори кафявото око. Древният бог се навъси и измърмори:

— Благодаря ти, господарю. Какво ли щях да правя без тебе?

— Почти нищо, бас слагам.

 

 

Танал Ятванар постави пакета на бюрото на Инвигилатора.

— Донесе го една пачавра с мише лице тази сутрин. Сър, вярвам, че няма да се окаже сериозно предизвикателство за вас. Във всеки случай — продължи той, като започна да развива пакета, — наредиха ми да боравя с него деликатно и да го държа изправено. И след малко ще разберете защо.

Карос Инвиктад загледа с натежали клепачи как Ятванар внимателно развива мазния парцал. Отвътре се показа дървена кутия без капак, страните й като че ли бяха на пластове. Инвигилаторът се наведе, за да надникне вътре.

И видя двуглаво насекомо, като тези, които напоследък се появяваха покрай реката. Крачетата му се движеха прецизно и го… въртяха, въртяха, въртяха, в безконечен кръг. Вътрешностите на кутията бяха от цветни лъскави плочки и като че ли плочките можеха да се хлъзгат навън или да се преподреждат, ако човек реши.

— Какви са указанията, Танал?

— Предизвикателството е да спреш движението на насекомото. То явно ще продължи да се движи в кръг, докато не умре от глад — което впрочем е моментът на провал с главоблъсканицата… приблизително след четири месеца. Докато се върти, съществото няма да яде. Колкото до вода, малка бучка накиснат мъх ще е достатъчна. Както можете да видите, плочките отвътре могат да се пренареждат и се предполага, че щом бъде открита правилната последователност, насекомото ще спре. И вие ще сте победили главоблъсканицата. Ограниченията са следните: никакъв предмет не може да се поставя в кутията; нито можете физически да докосвате или влизате в контакт с насекомото.

Карос Инвиктад изпръхтя.

— Изглеждат съвсем ясни. Какъв е рекордът за решението?

— Няма. Вие сте първият и единствен играч, явно.

— Нима? Любопитно. Танал, трима затворници умряха в килиите си снощи — някаква зараза е плъзнала долу. Нареди да изгорят труповете на терена за посрещания западно от града. Най-старателно. И нареди останалите да се измият с дезинфектант:

— Веднага, Инвигилаторе.

 

 

Развалините се оказаха много по-обширни, отколкото си представяхме. Всъщност повечето историци на ранния период на колонията са обръщали малко или никакво внимание на докладите на Кралския инженер, в частност на Кеден Кан, който е служил от основаването до шестото десетилетие. По време на подготовката на строителния план на поселението е било проведено задълбочено проучване. Трите запазени джагски кули зад стария дворец всъщност са представлявали част от много по-голям комплекс, което, разбира се, е в противоречие с всичко, което се знае за джагската цивилизация. По тази причина може би ще е безопасно да се предположи, че джагският комплекс на брега на река Ледер представлява археологически обект от периода преди разпръсването. Тоест преди културата да се разпадне в своята внезапна стихийна диаспора. Алтернативна интерпретация би било това, че четирите главни кули, четирите сводести подземия и онова, което Кан нарича „Свързаният ров“, са принадлежали на една-единствена, необикновено лоялна фамилия.

И в двата случая това, което искам да изтъкна, е следното: извън джагския — или по-точно джагътския — комплекс има други руини. Разбира се, не е нужно да изтъкваме най-очевидното и все още съществуващо съоръжение „Азат“ — тази лекция ще трябва да почака за друг ден. По-скоро в район, покриващ почти цялото пространство на съвременен Ледерас, може да се намерят основи на стени, площади и улици, оформени кладенци, дренажни канали и дори някаква форма на гробища или морга и — сега слушайте внимателно — всичко това не е по човешки модел. Нито по джагътски, нито дори на Тартенал.

Прочие, какви са детайлите на този неизвестен комплекс? Първо, той беше самоподдържащ се, с крепостни стени, изцяло покрит с многослоен покрив — дори площадите, уличките и улиците. Като крепост е буквално непревзимаем. Под майсторски павираните подове и улици съществува втори, дори още по-защитим град, чиито коридори и тунели днес може да се видят като интегрална част от нашата канализационна система.

Накратко, Ледерас, колонията на Първата империя, е бил основан върху развалините на по-ранен град, чиято планировка като че ли не е съобразена с присъствието на джагътските кули и на Азата, което подсказва, че предхожда и двете.

Дори първият инженер, Кеден Кан, не е бил в състояние или не е пожелал да се опита да идентифицира тези ранни строители. Не са открити буквално никакви артефакти — никакви парчета керамика, никакви скулптури, никакви останки от металообработване. Един последен интересен детайл. Изглежда, че през последните стадии на окупация обитателите са въвели панически промени в своя град. Анализът на Кан на тези усилия го е довел до извода, че се е случила катастрофална промяна в климата, защото усилията показват отчаян опит да се добави изолация.

Предполага се, че този опит се е провалил…

Вътрешният й монолог секна внезапно, щом чу тихото шумолене на нечии стъпки. Вдигането на главата й струваше огромно усилие, но Джанат Ейнар се справи малко преди тежката врата на килията да се отвори със скърцане. Един фенер хвърли светлина — мижава и слаба, но все пак — заслепяваща за нея.

Танал Ятванар се появи на прага — тя знаеше, че ще е той — и каза:

— Като гледам, още не си съвсем луда.

Тя се усмихна с напуканите си подути устни и изхриптя в отговор:

— Чета лекции. На средата на срока съм. Ранна история. Луда? О, несъмнено.

— Дълго не съм идвал. А ти страдаш. Колко немарливо от моя страна.

— Немарливото е, че ме държиш жива, жалка дребна отрепко.

— Е, това си го заслужих. На, пий.

— А ако откажа?

— Тогава, с неизбежната ти смърт, си победена. От мен. Сигурна ли си, че искаш това, учена главо?

— Подтикваш ме към упорита съпротива. Разбирам. В края на краищата на садиста жертвата му е нужна жива. Колкото по-дълго е възможно.

— Обезводняването е най-неприятният начин да се умре, Джанат Ейнар.

Той вдигна меха до устните й. Тя отпи.

— Не толкова бързо — каза Танал и го отдръпна. — Така просто ще ти прилошее. Което, както виждам, няма да ти е за първи път.

— Когато виждаш личинки да пълзят в собствените ти изпражнения, Ятванар… Следващия път не го носи тоя проклет светилник.

— Без него ще ослепееш…

— А има ли значение това?

Той отново се наведе и изля в устата й още глътка вода.

След това почна да я мие. Повръщаните стомашни сокове бяха възпалили напуканата й кожа, бяха се отворили цели рани; мъчила се беше да измъкне ръцете си от прангите и китките й бяха подути.

— Много по-зле изглеждаш — каза й, докато клепеше раните с мехлем. — Не можеш да си измъкнеш ръцете, Джанат…

— Паниката не се интересува дали нещо може или не може да се направи, Танал Ятванар. Един ден ще го откриеш. Имало е един жрец преди време, през втория век, който създал култ, основан на предпоставката, че всяка жертва, отметната в тефтера на някого в смъртния му живот, очаква този някой отвъд смъртта. От най-леките рани до най-тежките, всяка жертва, предшествала те в смъртта… чака. Теб. Всеки смъртен води в живота си духовна икономика, трупа кредит и дълг. Кажи ми, Патриотисте, колко си задължен досега? Колко голямо е неравновесието между добрите дела и безкрайните ти актове на злост?

— Шантав, безумен култ — измърмори той и дори се отдръпна. — Нищо чудно, че се е провалил.

— В тази империя — да, изобщо не е чудно. Жреца го изкарали на улицата и го разкъсали жив. Все пак, казват, били останали последователи сред покорените народи — тартеналите, фентите и нереките, жертвите на ледерийската жестокост, впрочем — и преди тези хора буквално да изчезнат от града, имало слухове, че култът се съживява.

Танал Ятванар се изсмя презрително.

— Онези, които се провалят, винаги имат нужда от патерица, от оправдание — превръщат нещастието в добродетел. Карос Инвиктад е идентифицирал тази слабост в един от своите трактати…

Смехът на Джанат бе прекъснат от хриплива кашлица. Щом се съвзе, тя се изхрачи и отвърна:

— Карос Инвиктад. Знаеш ли защо той толкова презира академиците? Самият той е провалил се учен. — Оголи почернелите си зъби. — Трактати ги нарича, така ли? Блудния да ни пази, колко жалко. Карос Инвиктад не можеше един приличен аргумент да оформи, да не говорим за трактат.

— Виж, тук грешиш — каза Танал. — Той дори е обяснил защо се е представил толкова зле като млад учен — о, да, той не би отхвърлил преценката ти за кариерата му като студент. Тласкан е бил от емоции тогава. Неспособен на състоятелни позиции, кипял е от гняв — но гняв към самия себе си, към собствените си провали. След години обаче е разбрал, че трябва да изстърже всякакви чувства от себе си. Само тогава вътрешният му поглед щял да се избистри.

— А, някакво нараняване му е било нужно значи. Какво е било? Измяна някаква, предполагам. Някоя жена? Протеже, патрон? Има ли значение изобщо? Карос Инвиктад вече го разбирам. Защо е това, в което се е превърнал. — Засмя се отново, този път без да кашля, и добави: — Колко сладка ирония. Карос Инвиктад се превърнал в жертва.

— Не бъди…

— Жертва, Ятванар! И не му е харесало, о, не, никак. Наранило го е — светът го е наранил и затова сега наранява той. И все пак все още не е изравнил сметката. Но виждаш ли, той никога няма да я изравни, защото в ума си все още е онази жертва, все още рита. Както сам каза преди малко, жертвата и нейната патерица, добродетелта на нещастието — едното подхранва другото, безкрайно. Нищо чудно, че се ежи със своята правота и с всичките си твърдения за безчувствен интелект…

Той я удари. Силно. Главата й се отметна, потече кръв.

Задъхан, със странно стегнати гърди, Танал изсъска:

— Надсмивай ми се колкото искаш. Готов съм за това. Но не и на Карос Инвиктад. Той е последната истинска надежда на империята. Само Карос Инвиктад ще ни поведе към слава, към нов век, век без едури, без смесена кръв, без провалени народи дори. Само ние, ледериите, империя, която ще се разширява с меч и огън чак до отечеството на Първата империя. Той е прозрял нашето бъдеще! Нашето предопределение!

Тя се взря в него на смътната светлина.

— Разбира се. Но първо трябва да избие всички ледерии, достойни за това име. Карос Инвиктад! Великият учен и неговите главорези…

Той я удари пак, по-силно, след това залитна назад вдигнал ръка — трепереше, с раздрана кожа, парче от зъб бе щръкнало от един пръст. Тя беше изпаднала в несвяст.

„Добре, сама си го изпроси. Не млъкна. Това означава, че го искаше, дълбоко в себе си, искаше да я бия. Чувал съм за това, Карос ми го е казвал — рано или късно започва да им харесва. Харесва им… вниманието.“

„Така. Не трябва да я пренебрегвам. Никога вече. Повече вода, и ще я държа чиста и нахранена.“

„И ще я бия.“

Но тя не беше в безсъзнание, защото заговори — заломоти нещо несвързано. Той не можа да разбере и се доближи.

— … от другата страна… ще те чакам… от другата страна…

Нещо стегна вътрешностите му. И Танал Ятванар побърза да го прогони. „Никой бог не чака, за да въздаде правосъдие. Никой не отмята неравновесието на делата ни. Никой бог не стои извън собствените си неравновесия — защото и неговите дела са предмет на съдене, като на всеки друг. Кой тогава създава отвъдния живот? Нещо природно наложено? Глупости — в природата няма равновесие. Освен това природата съществува в този свят и само в него — правилата й не означават нищо, щом мостът бъде преминат…“

Усети се, че върви по коридора, ужасната жена и килията й вече бяха далече зад него — нямаше спомен кога всъщност бе излязъл.

„Карос винаги казва, че справедливостта е заблуда. В природата тя не съществува. Възмездието, виждано в природните бедствия, е измислено от прекалено нетърпеливите и прекалено благочестивите, които са убедени, че светът ще свърши, но ще пощади тях и само тях. Но както всички знаем, светът се наследява от омразните, не от праведните.“

„Освен ако едните и другите не са едно и също“ — споходи го мисъл, с гласа на Джанат.

Той изръмжа и забърза нагоре по изтърканите стъпала. Тя беше далече долу. Окована. Затворничка в единична килия. Нямаше спасение за нея.

„Оставих я долу, далече там долу. Далече зад себе си. Не може да избяга.“

Но в ума си чу нейния смях.

И вече не беше толкова сигурен.

 

 

Цели две крила от Вечния домицил бяха празни. Дълги запуснати коридори и никога необитавани стаи, складови помещения, административни зали, слугински помещения и кухни. Стражите, които обикаляха тези сектори веднъж на ден, си носеха фенери и оставяха след себе си пълна тъмнина. В усилващата се влага на тези необитавани места прахта се беше превърнала в пръст, пръстта в гнило, а гнилото на свой ред изпускаше миризливи течности, които се изливаха по варосаните стени и се стичаха на вадички по подовете.

Запуснатостта и занемареността скоро щяха да надвият гениалните нововъведения на „Конструкции Бъг“, както бяха надвивали повечето неща, издигани от земята от ръце, а Турудал Бризад, Блудния, смяташе себе си за изключителен в най-пълното си разбиране на такива горчиви истини. Наистина, съществуваха и други Древни, които устояваха във формалното си съществувание, но те всички до един се бореха срещу опустошенията на неизбежния разпад. Докато Блудния това не можеше да го притесни.

През повечето време поне.

Джагътът бе разбрал естеството на безсилието, вдъхновило Блудния за известна доза съчувствие към тези толкова трагични хора. Къде беше Готос сега? Вероятно отдавна мъртъв, предвид всички обстоятелства. Беше написал многотомни самоубийствени бележки — неговата „Лудост“ — която, предполагаше се, имаше някакво заключение, макар че Блудния нито беше виждал, нито чувал за съществуването на такова заключение. Може би, помисли си той с внезапно подозрение, имаше някакво скрито послание в едно самоубийствено свидетелство без край, но ако беше така, то този смисъл бе твърде мътен за ума на когото и да било, освен за Джагът.

Беше проследил краля-маг до мъртвия Азат, задържал се беше там достатъчно дълго, за да схване намеренията на Ханан Мосаг, и сега се беше върнал във Вечния домицил, където можеше в мир да обикаля по тези празни коридори. Да размисля, наред с всичко останало, как отново да влезе в разгара на свадата. Да поведе отново битка срещу опустошенията на разпада.

Помисли си, че чува смеха на Готос. Но това несъмнено бе само въображението му, винаги жадно да се подиграе с толкова грижливо контролираните му импулси.

Озова се в коридор, плувнал в лепкава тинеста вода, и спря.

— Е, добре — промърмори с тиха въздишка. — За да завършиш едно пътуване, трябва първо да го започнеш. Най-добре да действаме, докато волята не си е отишла.

Следващата му стъпка го отведе на една морава с гъсти буйни треви и с изумителни цветя покрай обкръжилите поляната черни дървеса. Пеперуди танцуваха от едно яркоцветно петно на друго. Късчето видимо небе бе като леко обагрен цинобър, а въздухът изглеждаше странно разреден.

Зад него проговори глас:

— Не обичам компания тук.

Блудния се обърна. Бавно кривна глава.

— Рядкост е гледката на жена да вдъхва страх в душата ми.

Тя се намръщи.

— Толкова грозна ли съм, Блудни?

— Напротив, Менандори. По-скоро… страховита.

— Ти нахлу в моето убежище. — Замълча, после попита: — Изненадва ли те, че такава като мен се нуждае от убежище?

— Не знам как да отговоря на това — отвърна той.

— Предпазлив си, Блудни.

— Подозирам, че търсиш повод да ме убиеш.

Тя мина покрай него. Зацапаните дрипави краища на дългия й черен саронг се полюшнаха.

— Бездната бездънна да ме вземе — промълви тя. — Толкова ли съм прозрачна? Кой освен теб би предположил, че ми трябва оправдание за убийство?

— Значи чувството ти за сарказъм е надмогнало самотата ти, Менандори. Винаги са ме обвинявали за това, нали? Моите… произволни действия.

— О, зная, че не са произволни. Само изглеждат така. Трагичният провал ти носи наслада, което ме кара да се чудя какво искаш от мен? Не си подхождаме добре с тебе.

— Какво кроиш напоследък? — попита той.

— Длъжна ли съм да ти кажа?

— Защото имам информация, която ще ти се стори… доста подходяща за характера ти. И искам компенсация.

— Ако ти откажа, това твое пътуване ще се окаже напразно.

— Ще е напразно само ако опиташ нещо неприятно, Менандори.

Нечовешките й очи го изгледаха твърдо.

Той изчака.

— Небето се държи — каза тя.

— А, разбирам. Започна се значи?

— Не, но скоро.

— Е, ти не си от тези, които действат без дълга подготовка, тъй че не съм чак толкова изненадан. На чия страна ще разберем, че си накрая, Менандори?

— На моята си, разбира се.

— Ще имаш съпротива.

Едната й тънка вежда се повдигна.

Блудния се огледа.

— Приятно място. В кой лабиринт сме?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Аха. — Той кимна. — В онзи. Много добре. Сестрите ти заговорничат.

— Не срещу мен, Блудни.

— Не пряко, или по-скоро — не непосредствено. Бъди сигурна, че махането на главата ти от раменете е крайната цел.

— Освобождават я значи?

— Предстои. Неизбежно.

— И ти няма да направиш нищо? А другите в онзи ужасен град?

„Други?“

— Маел си е… Маел. Кой друг се крие в Ледерас освен двете ти сестри?

— Сестри — изсумтя тя, усмихна се презрително и се обърна. Отиде до края на моравата, наведе се и откъсна цвете. Извърна се с лице към него, вдигна цветето и вдиша дълбоко аромата му.

От откъснатото стръкче закапа гъста черна кръв.

„Чувал съм да казват, че красотата е най-тънката кожа.“

Тя изведнъж се усмихна.

— Ами, никой. Погрешно се изразих.

— Подтикваш ме към трескаво и несъмнено поглъщащо времето проучване, за да докажа безхитростността ти, Менандори. Каква причина би могла да имаш, за да ме отпратиш по такава диря?

Тя сви рамене.

— Заслужи си го, след като се натрапваш в убежището ми, Блудни. Приключихме ли тук?

— Твоето цвете се обезкърви — каза той, отстъпи назад и отново се озова в пустия наводнен коридор, в петото крило на Вечния домицил.

„Другите. Кучката!“

 

 

Веднага щом Блудния изчезна от поляната, Менандори захвърли цветето, а от леса се появиха две фигури, едната от лявата й страна, другата — отдясно.

Менандори изви гръб и прокара пръсти през гъстата си червена коса.

Двете фигури спряха и я загледаха.

Знаеше, че ще спрат.

— Чухте ли? — попита тя, без да я интересува кой от двамата ще отговори.

И двамата мълчаха. Менандори се отказа от позата си, изгледа навъсено мършавия, загърнат в сенки бог вляво и каза:

— Този бастун е просто нелепа превземка, знаеш ли.

— Не се занимавай с нелепите ми превземки. Кръв да капе от цвете, в името на Гуглата… опаа… — Богът, известен като Сенкотрон, кривна глава към високата закачулена фигура на другия бог. — Най-покорни извинения, Жътвар.

Гуглата, Господарят на смъртта, вдигна сепнато глава.

— Твоите?

— Извиненията ли? Не, естествено. Просто направих декларативно изказване. Имаше ли свързан с това проблем? Не. Ние, трите жестоки същества, се срещнахме, поговорихме си, почти за нищо не се разбрахме и заключихме, че предишните ни впечатления един за друг са били прекалено… щедри. Все едно, като че ли се съгласихме, повече или по-малко, по единствения въпрос, който ти, Качулати, пожела да поставиш. Нищо чудно, че си изпаднал в такъв екстаз.

Менандори изгледа намръщено Господаря на смъртта, търсеше някакво доказателство за екстаз. Не намери и отново погледна накриво Сенкотрон.

— Знай, че изобщо не съм приела претенцията ти.

— Съкрушен съм. Сестрите ти са тръгнали подир тебе. Ама наистина ужасно семейство имаш. Искаш ли помощ?

— И ти ли? Спомни си как изгоних Блудния.

Сенкотрон сви рамене.

— Древните мислят прекалено бавно. Моето предложение е от друга величина. Помисли внимателно, преди да го отхвърлиш.

— И какво искаш в замяна?

— Използване на портал.

— Кой портал?

Сенкотрон се изкиска зловещо, после каза съвсем сериозно:

— Старвалд Демелайн.

— С каква цел?

— За да ти осигуря помощ, разбира се.

— И ти искаш сестрите ми да бъдат отстранени — може би повече, отколкото аз. Гърчиш се на тъпия си трон, нали?

— Изгодно съвпадение на желания, Менандори. Питай Гуглата за такива неща, особено сега.

— Ако ти дам достъп до Старвалд Демелайн, ще го използваш повече от веднъж, нали?

— Не и аз.

— Заклеваш ли се?

— Защо не?

— Глупаво — изхриптя Гуглата.

— Ще държа на тази клетва, Сенкотрон — каза Менандори.

— Значи приемаш помощта ми?

— Както и ти моята по този въпрос. Изгодно съвпадение на желания, както каза.

— Права си — отвърна Сенкотрон. — Оттеглям всякакви претенции за „помощ“. Ние си помагаме взаимно, както е редно при въпросното съвпадение. А след като приключим с текущата задача, нямаме никакви други задължения един към друг.

— Това е приемливо.

— Вие двамата — каза Качулатия — сте по-лоши и от адвокати. Едва ли държите да знаете какво правя с душите на адвокатите. — След миг Господаря на смъртта вече го нямаше.

Менандори се намръщи.

— Сенкотрон, какво е „адвокати“?

— Професия, посветена на изопачаването на законите с цел облагодетелстване — отвърна той и бастунът му необяснимо затропа, докато се промушваше назад през дърветата. — Когато бях император, мислех да ги изколя всичките.

— И защо не го направи? — попита тя, докато той се стапяше на петно под дърветата.

Отговорът я застигна много смътно:

— Имперският адвокат каза, че ще е ужасна грешка.

Менандори отново остана сама. Огледа се и изпъшка:

— Богове, колко го мразя това място.

И миг по-късно също изчезна.

 

 

Джанал, някогашната императрица на Ледерийската империя, вече почти не приличаше на човешко същество. Бе използвана жестоко като проводник за хаотичната сила на Сакатия бог и тялото и бе разкривено в зловещ кошмар, с огънати кости, издути и изпънати мускули, а вече и огромни буци тлъстина висяха от уродливото й тяло. Не можеше да върви, не можеше да помръдне лявата си ръка, а магията беше разстроила ума й, лудостта струеше от очите й, които блеснаха злокобно в сумрака, когато Нисал спря на прага с фенер в ръка.

Стаята вонеше на пот, урина и гной от безбройните капещи рани по кожата на Джанал. Сладникавата воня на развалена храна и още някаква миризма, лютива и лепкава, която напомни на конкубинката на императора за гниещи зъби.

Джанал се повлече напред със странно несиметрично отместване на бедрата и извъртане на дясната ръка. Замляска и Нисал видя слюнката, изливаща се от красивата някога, а сега обезобразена уста. Подът беше плувнал в слуз и тъкмо това, разбра тя, бе източникът на лютиво-лепкавата воня.

Конкубинката преглътна да надмогне гаденето и пристъпи напред.

— Императрице.

— Вече не! — Гласът беше хрип, изтръгнат от деформирано гърло, лига хвърчеше с всяко рязко помръдване на изродената челюст. — Аз съм кралица! От неговия Дом, от неговия меден Дом — о, ние сме щастливо семейство, о, да, и един ден, един ден, скоро, ще видиш, онова пале на трона ще дойде тук. За мен, своята кралица. Ти, курво, ти си нищо — Домът не е за теб. Ти заслепяваш Рулад за истината, но един ден погледът му ще се проясни, след като… — Гласът и спадна до шепот. — След като се отървем от тебе.

— Дойдох да видя дали имате нужда от нещо…

— Лъжкиня. Дошла си да търсиш съюзници. Мислиш да го откраднеш. От мен. От нашия истински господар. Ще се провалиш! Къде е синът ми? Къде е?

Нисал поклати глава.

— Не знам. Не знам дори дали все още е жив — някои в двора твърдят, че е, други ме уверяват, че отдавна е умрял. Но, императрице, ще се помъча да го разбера. И веднага ще дойда при вас. С истината.

— Не ти вярвам. Ти никога не си била моя съюзничка. Ти беше курвата на Езгара.

— Турудал Бризад посети ли ви, императрице?

За миг изглеждаше, че Джанал няма да отговори. След това успя да кривне рамене, в израз на презрение.

— Не смее. Господарят вижда през моите очи — кажи това на Рулад и той ще разбере. През моите очи — погледни отблизо и ще познаеш бог. Не бог — Богът. Единственият бог, който вече е от значение. Останалите са слепи, слепи, какъвто си направила Рулад, но всичките ги чака изненада, о, да. Домът е голям — по-голям, отколкото си представяш. Домът сме всички ние, курво, и един ден тази истина ще бъде огласена, тъй щото всички да я чуят. Виждаш ли ме? На колене съм и това не е случайно. Всяко човешко същество ще бъде на колене един ден, и те ще ме признаят за своята кралица. Колкото до Краля във вериги… — Тя се изсмя, звук, задръстен от храчките. — Е, короната е безразлична чий череп стяга. Палето се проваля, знаеш ли. Проваля се. Има… неудовлетворение. Трябва да те убия, тук и сега. Ела насам, курво.

Вместо да се приближи, Нисал отстъпи крачка назад, после втора.

— Императрице, канцлерът е източникът на… провала на Рулад. Вашият бог трябва да узнае това, за да не направи грешка. Ако ще убивате някого, трябва да е Трайбан Гнол и, може би, Карос Инвиктад — те заговорничат да узурпират властта на Едур.

— Едур? — Тя се изсмя. — Господарят почти е приключил с тях. Почти е приключил.

— Ще пратя слуги — каза Нисал. — Да почистят стаята ви, императрице.

— Шпиони.

— Не, от личния ви антураж.

— Предатели.

— Императрице, те ще се погрижат за вас, те са ви верни.

— Не ги искам! — Джанал се присви на пода. — Не искам… да ме видят така.

— Преди това ще ви донесат легло. С балдахин. Можете да го дръпнете, когато дойдат. Ще подадете мокрите… дрехи и завивки, без да ви видят.

— Ще направиш това? Исках да си мъртва.

— Миналото е нищо — каза Нисал. — Вече е нищо.

— Махни се — изхриптя Джанал и извърна очи. — Господарят е отвратен от теб. Страданието е естественото ни състояние. Истина, която трябва да се огласи, и аз ще го направя, когато си спечеля новия трон. Махни се, курво, или ела насам.

— Очаквайте слугите ви до една камбана — каза Нисал, обърна се и излезе от ужасната стая.

 

 

Щом стъпките на курвата заглъхнаха, Джанал, кралицата на Дома на вериги, се сви на кълбо на хлъзгавия мръсен под. Лудост току проблясваше в очите й — светне, изчезне, появи се отново. Отново и отново, и отново. Говореше с два гласа: единия напрегнат и строг, другия — хриплив.

— Уязвима.

— До последната война. Гледай армията, как се върти и се върти, в кръг. Тези жалки игри тук, тези мигове почти отминаха, отминаха ни всички. О, когато болката най-сетне свърши, тогава ще прозреш истината за мен. Скъпа кралице, моята сила някога бе най-сладката целувка. Любов, която нищо не може да унищожи.

— Дай ми трона. Ти обеща.

— Струва ли си?

— Моля те…

— Всички просят от мен и го наричат молитва. Колко горчив благослов трябва да преглътна от този вечен извор на ужас, на жлъч и на гола алчност? Никога ли няма да прозрете? Да разберете? Трябва да намеря сломени и отчаяни. Просто не очаквай да те помилвам, не очаквай ласката ми. Никой не разбира как боговете се боят от свободата. Никой.

— Ти ме излъга.

— Ти сама се излъга. Всички го правите и го наричате вяра. Аз съм вашият бог. Аз съм това, което ме направихте. Осъждате моето безразличие, но те уверявам, още повече ще осъждаш моето внимание. Не, не заявявай обратното. Зная какво твърдиш, че си готова да направиш в мое име. Зная, че най-големият ти страх е, че един ден ще те призова за това — и тук е същинската игра, тук са ашиците на душата. Гледай ме, смъртна, гледай ме, когато те призова на това. Всекиго от вас.

— О, моят бог е луд…

— Какъвто искаше да бъда, такъв съм.

— Искам си трона.

— Винаги искаш.

— Защо не ми го дадеш?

— Отговарям като бог: ако ви дам каквото искате, всички ще умрем. Ха, знам — все едно ти е! О, вие, хората, вие сте нещо друго. Превръщате всеки мой дъх в агония. И всеки мой гърч за вас е екстаз. Добре, смъртна, ще отвърна на молитвите ти. Обещавам. Просто да не си казала, че не съм те предупредил. Недей. Никога.

Джанал се изсмя, пръснаха слюнки.

— Всички сме луди — прошепна тя. — Да, съвсем луди. И се катерим в светлината…

 

 

Въпреки всички забързани слуги и неподвижните стражи с шлемове по разните входове, за Нисал по-обитаваните зони на Вечния домицил бяха някак си по-потискащи от пустите коридори, които бе оставила зад себе си преди третина камбана. Подозрителност вгорчаваше въздуха тук, страх се промъкваше като сенки под нозете, между колоните и покрай светлината от факли. Вечният домицил гъмжеше от параноя, интриги и назряваща измяна. Сякаш хората просто не можеха да се справят по-добре и бяха обречени вечно на това мизерно съществуване.

Явно в мира нямаше нищо удовлетворяващо освен свободата, която предлагаше — свободата да не стигнеш до нищо добро. Тя беше потресена от посещението си при най-вероятно обезумялата бивша императрица, Джанал. Този Сакат бог наистина дебнеше в очите й — Нисал го беше видяла, усетила бе смразяващото, нечовешко внимание, приковано в нея, пресмятащо, разсъждаващо за възможната й полза. А тя не искаше да става част от божии планове, особено на този бог. Още по-плашещото бе, че амбициите на Джанал си оставаха, изпълнени с видения за върховна власт въпреки изтерзаното й осакатено тяло. Богът използваше и нея.

Из двореца като вятър съскаха слухове, мълви за войнствена конспирация на погранични кралства и племена на изток. Докладите на канцлера пред Рулад много изкусно внушаваха залогът да се вдига. Официална декларация за война, марш на събраните войски през границите в превантивна завоевателна кампания. И че е по-добре да се лее кръв по техните земи, вместо на земята на ледериите, в края на краищата. „Щом предвожданият от Болкандо съюз иска война, трябва да им я дадем.“ Блясъкът в очите на канцлера противоречеше на хладния, почти безизразен тон, с който бе произнесъл тези думи.

Рулад бе помръднал на трона си и замърмори притеснено — едурите били твърде разпръснати, К’риснан прекалено обременени. Защо болкандците толкова не го харесвали? Нямало било никакъв списък с жалби. Не бил направил нищо, за да разгори този пожар.

Трайбан Гнол изтъкна, кротко, че предния ден четирима агенти на заговора са били заловени на влизане в Ледерас. Предрешени като търговци, търсещи костени изделия. Карос Инвиктад изпратил по куриер техните признания, така че би ли желал императорът да ги види?

Рулад поклати глава, че не желае, и не отвърна нищо; изтерзаните му от болка очи се бяха приковали в плочките на подиума пред обутите му в пантофи крака.

Толкова отчаян беше този ужасен император…

Зави по коридора към личните си покои и видя висок воин пред вратата си. Тайст Едур, един от малкото в двореца. Смътно си спомняше името му. Май имаше нещо общо със сигурността.

Щом тя се приближи, той й кимна за поздрав.

— Първа конкубинке…

— Императорът ли ви изпрати? — попита тя, мина покрай него и му махна с ръка да влезе. Малко мъже можеха да я притеснят — твърде добре познаваше умовете им. Много по-неудобно се чувстваше сред жени и буквално безполови мъже като Трайбан Гнол.

— Уви — отвърна воинът, — не ми е разрешено да говоря с моя император.

Тя спря, обърна се и го погледна.

— Да не би да сте в немилост?

— Нямам представа.

Вече наистина заинтригувана, Нисал попита:

— Ще желаете ли вино?

— Не, благодаря. Знаете ли, че е издадена директива от Инвигилатор Карос Инвиктад да се съберат доказателства, водещи до ареста ви за противодържавна дейност?

Тя се вцепени. Изведнъж я заля топлина, а след това я смрази студ, капчиците пот бяха като лед по кожата й.

— Дошли сте да ме арестувате ли? — прошепна Нисал.

Той повдигна вежди.

— Не, нищо подобно. Тъкмо напротив всъщност.

— Значи искате да се включите в моята измяна?

— Първа конкубинке. Не вярвам да сте замесена в каквато и да е противодържавна дейност. А и да сте, съмнявам се, че действията ви са насочени срещу император Рулад.

Тя се намръщи.

— Щом не е императорът, тогава кой? И как биха могли да се смятат действията ми за предателски, ако не са насочени срещу Рулад? Мислите, че недоволствам от властта на Тайст Едур? И точно срещу кого заговорнича?

— Ако бях принуден да рискувам с предположение… канцлер Трайбан Гнол.

Тя замълча за миг. После попита:

— Какво искате? И не казахте кой сте.

— Простете. Аз съм Брутен Трана. Бях назначен да надзиравам действията на Патриотистите, макар че най-вероятно императорът вече е забравил тази подробност.

— Не съм изненадана. Все още не сте му докладвали.

Той отвърна с гримаса:

— Права сте. Канцлерът се е погрижил за това.

— Той настоява да докладвате на него, нали? Започвам да разбирам, Брутен Трана.

— Предполагам, че уверенията на Трайбан Гнол, че е предал съответните доклади на Рулад, са лъжливи.

— Единствените доклади, които императорът получава за Патриотистите, са тези от Инвигилатора, след като са прегледани от канцлера.

Той въздъхна.

— Подозирах го. Първа конкубинке, казват, че вашите отношения с императора достигат извън тези на владетел и избрана курва — простете, че използвам тази дума. Рулад е изолиран — от собствените си хора. Ежедневно получава петиции, но всички те са от ледерии и биват грижливо подбирани от Трайбан Гнол и неговия персонал. Това положение се влоши, след като флотите отплаваха, защото с тях заминаха Томад Сенгар и Урут, и много други от рода Хирот, включително братът на Рулад, Бинадас. Всички, които можеха ефективно да се противопоставят на машинациите на канцлера, бяха отпратени. Дори Ханради Халаг… — Думите му заглъхнаха и той се взря в нея, после сви рамене. — Трябва да говоря с императора, Нисал. Насаме.

— Сигурно няма да мога да ви помогна, ако ме арестуват — каза тя.

— Само Рулад лично може да предотврати това — отвърна Брутен Трана. — Все пак мога да ви предложа известна закрила.

— Как?

— Ще ви зачисля двама телохранители. Едури.

— Единственият едур, който наистина е сам тук, е императорът. И може би Ханан Мосаг, макар че той все още има своите К’риснан — но никак не е сигурно, че някогашният крал-маг е верен на Рулад.

Нисал се усмихна тъжно.

— И тъй, оказва се, че в края на краищата Тайст Едур не са по-различни от ледериите. Знаете ли, Рулад би искал да е… другояче.

— Тогава, Първа конкубинке, може би заедно ще успеем да му помогнем.

— Твоите телохранители ще трябва да са много потайни, Брутен. Шпионите на канцлера ме наблюдават непрекъснато.

Едурът се усмихна.

— Нисал, ние сме деца на Сянката…

 

 

Някога, много отдавна, тя беше повървяла известно време през селението на Гуглата. На езика на елейнтите лабиринтът, който не беше нито нов, нито древен, бе познат под името Фестал’ритан — Пластовете на мъртвите. Намерила беше доказателство за това, докато обхождаше криволичещия срез на един пролом, чиито груби стени разкриваха неизброими пластове, доказателство за истината на унищожението. Всеки съществувал някога вид бе затворен в утаечните слоеве на Фестал’ритан, но не като в геологически пластове, каквито можеха да се намерят на всеки свят. Не, в царството на Качулатия се съхраняваха искрите на душата и тя бе станала свидетел на техния „живот“, изоставен тук, съкрушен и неподвижен. Самият камък беше жив, по силата на странния оксиморон, заразил езика на смъртта.

В разровените дворове, обкръжаващи безжизнения Азат на Ледерас, много от тези отдавна мъртви същества бяха изпълзели обратно през портала, вредни като паразити. Вярно, не беше съвсем портал, просто… пукнатини и цепнатини, все едно някой ужасен демон беше сякъл от двете страни с нокти колкото двуръчни мечове и бе разкъсвал тъканта между лабиринтите. Битки бе имало тук, проливане на асцендентска кръв, изричане на клетви, които не е могло да се спазят. Все още можеше да подуши смъртта на боговете на Тартенал, можеше почти да чуе яростните викове на неверие, докато някой пада, после друг и друг… докато всички не изчезнат, отнесени във Фестал’ритан. Не ги съжаляваше. Твърде лесно беше да си арогантен, щом пристигнеш в този свят, да си мислиш, че никой не би могъл да се опълчи на развихрянето на древната сила.

Отдавна бе открила гъмжило от истини в неустоимия напредък на времето. Грубото се оглаждаше и с оглаждането силата ставаше още по-гибелна. Всичко, което е било просто, с времето и под достатъчен натиск — и ако случайността се окажеше благоприятна, а не зловредна — добиваше по-голяма сложност. И все пак в един момент се прекрачваше праг и сложността рухваше в развала. Нищо сигурно нямаше тук. Някои форми се издигаха и пропадаха с изумителна бързина, докато други можеха да се съхранят необичайно дълго в привиден застой.

И тъй, тя беше убедена, че разбира повече от мнозина, ала откриваше, че може да направи с това знание много малко. И сега стоеше в обраслия с бурени двор, студените й нечовешки очи се бяха приковали в уродливата фигура, клечаща на ръба на най-голямата разкопана гробна могила. Взорът й достигаше до хаоса вътре в него, виждаше настойчивия му порив да сее разпад през сложната матрица от плът, кръв и кости. Болка се излъчваше от изкривения му гръб.

Доловил беше присъствието й и в него шепнеше страх, магията на Сакатия бог се усилваше. Ала не беше сигурен дали представлява заплаха за него. Междувременно амбицията се надигаше и отдръпваше като пенести вълни около острова на душата му.

Тя реши, че може да се възползва от това.

— Аз съм Ханан Мосаг — каза той, без да се обръща. — Ти… ти си соултейкън. Най-жестоката от Сестрите, прокълната сред едурския пантеон. Сърцето ти е измяна. Поздравявам те, Сукул Анкаду.

Тя пристъпи напред.

— Измяната е на заровената тук долу, Ханан Мосаг, на Сестрата, която някога почитахте. Чудя се доколко това е предопределило съдбата ви. Някакви предателства да мъчат народа ви напоследък? А, видях това потръпване. Е, какво пък, никой от нас не би трябвало да е изненадан.

— Ти работиш за освобождението й.

— Винаги съм действала по-добре с Шелтата Лор, отколкото с Менандори… макар че сега случаят може да не е такъв. Погребаната си има своите… мании.

Тайст Едур изсумтя.

— Нямаме ли ги всички?

— От колко време знаеш, че скъпата ти закрилница е погребана тук?

— Само подозрения всъщност. От години. Мислех — надявах се — да открия каквото е останало тук и от Скабандари Кървавото око.

— Грешен асцендент — каза хладно Сукул Анкаду. — Ако беше разбрал кой кого предаде тогава, щеше да го знаеш.

— Долавям презрение в гласа ти.

— Защо си тук? Толкова нетърпелив да добавиш силата си към ритуалите, които развихрих долу?

— Навярно бихме могли да действаме заедно… за известно време — рече Ханан Мосаг.

— Каква ще е ползата от това?

Тайст Едур се извърна и я погледна.

— Очевидна. В този момент Силхас Руин издирва онзи, когото мислех, че ще намеря тук. Съмнявам се, че Шелтата Лор или ти ще сте доволни, ако успее. Мога да те поведа по дирята му. Мога също да предложа… поддръжка в момента на сблъсъка.

— А в замяна?

— Първо, можем да видим край на твоето избиване и изяждане на граждани в града. Второ, можем да унищожим Силхас Руин.

Тя изсумтя.

— Чувала съм подобна решимост да бъде заявявана и преди, Ханан Мосаг. Сакатия бог наистина ли е подготвен да му се опълчи?

— Със съюзници… да.

Тя премисли предложението му. Предателство щеше да има, но едва ли щеше да се случи, преди да бъде премахнат Руин — играта щеше да се завърти около контрола над Финнеста. Много добре знаеше, че силата на Скабандари Кървавото око няма да е като някога и че онова, което е останало, ще е дълбоко уязвимо.

— Кажи ми, сам ли пътува Силхас Руин?

— Не. Има си шепа последователи, но от тях само един е повод за загриженост. Тайст Едур, най-старият брат Сенгар, бивш командир на воините на Едур.

— Изненадващ съюз.

— Колеблив е по-доброто определение. Той също търси Финнеста и съм убеден, че ще направи всичко, което му е по силите, за да не допусне да попадне в ръцете на Руин.

— Ах, целесъобразността ни тормози всички. — Сукул Анкаду се усмихна. — Добре, Ханан Мосаг. Споразумяхме се. Но кажи на Сакатия бог едно: бягането в момента на атаката, изоставянето на Шелтата Лор и мен срещу Силхас Руин и, да речем, измъкването с Финнеста по време на битката ще се окаже фатална грешка. Докато издъхваме, ще кажем на Силхас Руин всичко, което трябва да знае, и той ще подгони Сакатия бог, и ще бъде неумолим.

— Няма да бъдете изоставени, Сукул Анкаду. Колкото до самия Финнест, държите ли да го вземете за себе си?

Тя се изсмя.

— И да се бием помежду си за него? Не, по-скоро бихме искали да го видим унищожен.

— Разбирам. Тогава бихте ли възразили, ако Сакатия бог се възползва от силата му?

— Такова използване ще причини ли някакво унищожение?

— О, да, Сукул Анкаду.

Тя сви рамене.

— Както желаете. — „Сигурно наистина ме смяташ за глупачка, Ханан Мосаг.“ — Твоят бог тръгва на война — ще му трябва цялата помощ, която може да получи.

Ханан Мосаг също отвърна с усмивка — крива и зла.

— Той не може да върви. Не може дори да пълзи. Войната сама идва при него, Сестро.

И да имаше някакво скрито значение в тази разлика, Сукул Анкаду не можа да я схване. Вдигна очи и се загледа над реката на юг. Кръжащи чайки, странни островчета от пръчки и треви, завъртени от теченията. И, доколкото можеше да долови, под кипящата повърхност — огромни войнствени левиатани, за които островчета бяха като стръв. Каквото се доближеше до тях…

Разсея я тътен на сила от разровената могила и тя отново погледна надолу.

— Тя иде, Ханан Мосаг.

— Да се махам ли? Или тя ще е благосклонна към нашето споразумение?

— Виж, за това не мога да говоря от нейно име, едур. По-добре си върви — тя в края на краищата ще е много гладна. Освен това двете с нея имаме да обсъдим много неща… стари рани между нас, които да изцерим.

Загледа се след изгърбения магьосник, докато той се тътреше навън. „В края на краищата ти си много повече нейна рожба, отколкото моя, и бих предпочела, поне засега, да е без съюзници.“

„Всичко беше дело на Менандори, тъй или иначе.“