Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reaper’s Gale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря

Серия Малазанска книга на мъртвите, №7

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.

ИК „Бард“ ООД, 2008 г.

ISBN: 978–954–585–932–8

История

  1. — Добавяне

20.

Живеем в очакване

на най-драгоценния миг:

богът наш с ясния взор

гази в сметта

на живота ни

с наръча слама

метла

и с ярка усмивка

замита в ъгъла този бог

смрадта на греховете ни

хрипливия ни ропот

който храчим заран

с всеки изгрев.

 

В очакване живеем, да,

във драгоценна леност

безстрастните ни добродетели

зърната сеят на развалата

в пръстта гореща на живота

в ръка с желязото студено

на оръжия

и с ярка мъст

поим пръстта

под ясното небе

с кръвта на своя бог

изхрачена и придошла

в суровата погнуса.

 

Нашият чакащ бог

Кормор Фурал

Кули и мостове, тънки като скелет, и никакви следи от насочващи ръце, от разум или съсредоточена воля. Тези съоръжения, извисени към тъй смътно проникващата светлина, бяха напълно естествени, с груби очертания и сурови в костеното си изящество. Да обикаляш изтънените им подножия означаваше да надмогнеш всякакво чувство за пропорция, за начина, по който уж трябва да изглежда светът. Нямаше никакъв въздух, само вода. Нямаше истинска светлина, само сиянието на някакъв неестествен дар на духовен взор. Взор, който разбулваше тези кули и арки, толкова високи, тъй тънки, че сякаш всеки миг щяха да се срутят в свирепите вихрени течения.

Брутен Трана, изтръгнал се от плътта и костите, приютявали цялото му съществувание, крачеше объркан и сам по дъно на океан. Не беше очаквал това. Виденията и пророчествата ги бяха подвели. Подвели бяха Ханан Мосаг, по-точно. Брутен бе подозирал, че това пътуване ще го отведе в някое странно, непредвидено място, свят на митове може би. Свят, заселен от богове и демони, от стражи, бранещи с безсмъртна непоклатимост отдавна мъртви владения.

„Където слънчевата светлина не ще достигне.“ Паметта му сигурно не беше съвършена, но това бе същината на тъмното пророчество. А той бе само един воин Тайст Едур — воин, лишен сега от плът, независимо от онова, което духът настояваше в упоритата си неотстъпчива самозаблуда.

Ето, че вървеше тук и можеше да погледне надолу и да види краката си, тялото си. Можеше да посегне и да докосне лицето си, да опипа косата си — развързана и разлюляна от течението като сноп водорасли. Можеше да усети студа на водата, да усети дори огромното налягане, което го притискаше в този тъмен свят. Но никакви пътеки нямаше, никакъв път, никаква видима диря, която да обикаля около тези каменни арки и кули.

Изгнило дърво от корабни греди се пръскаше на облаци под краката му. Смачкани нитове се обръщаха. Парчета като че ли от кости подскачаха и се въртяха по тинестото дъно, разнасяни от теченията. Разпадането сякаш бе проклятието на този свят, на всички светове. Всичко чупливо, всичко податливо пропадаше към място на сетен покой, изгубено в мрака, и това важеше не само за корабите и живота на тях. Китове, денрабъ, най-дребните рачета. Планове, кроежи и величави замисли. Любов, вяра и чест. Амбиция, похот и злост. Можеше да се пресегне и да гребне в шепите си всичко това, да гледа как го издърпва водата, как го подхвърля във вихрена мигновена пътека на бляскаво тържество — и как то чезне отново.

Може би точно тази бе истината, която трябваше да види — стига увереността в собствената му значимост да беше основателна, разбира се, а му ставаше все по-трудно да я поддържа. Вместо това го заливаха вълни на отчаяние, пронизваха го, кръжаха на вихър в душата му.

Беше изгубен.

„Какво търся аз? Какво търся? Забравил съм. Проклятие ли е това? Мъртъв ли съм, и се скитам тук обречен? Дали ще се срутят тези кули и ще ме смажат, поредното раздробено нещо, разпадащо се в калта и тинята?“

„Аз съм Тайст Едур. Това поне го знам. Истинското ми тяло е изчезнало, може би завинаги.“

Но нещо, някаква инстинктивна сила го тласкаше напред, стъпка след стъпка. Цел някаква имаше, нещо, което трябваше да се постигне. Щеше да го намери. Трябваше да го намери. Трябваше да има нещо общо с Ханан Мосаг, който го бе изпратил тук — виж, това го помнеше, наред със смътното ехо от едно пророчество.

Ала се чувстваше като дете, попаднало в плена на сън за безкрайното търсене на познато лице, лицето на мама, която е там някъде, нехаеща за неговата злочестина, и безразлична, ако знаеше, защото това е сърцевината на подобни сънища, сърцевина, разбулваща обичта като нещо гранясало, лъжа, най-дълбоката възможна измяна. Брутен Трана разбираше тези сънища, разбираше слабостта, която разкриваха, макар и да се чувстваше безпомощен пред тях.

Вървеше все напред и напред, най-сетне оставил зад себе си ужасните мигове. Може би беше плакал малко, макар да не можеше да усети сълзите си — сега те бяха едно с морето около него, — но беше ридал беззвучно, толкова, че беше прегракнал. А понякога залиташе, падаше, ръцете му затъваха в тинята и той с усилие се вдигаше отново на крака, бутан от теченията.

Всичко това като че ли продължаваше безкрайно.

Докато нещо не изникна напред в тъмното. Ръбато и тромаво, затрупано от едната страна като че ли с наноси — корабни отломки, клони, такива неща. Брутен Трана се затътри натам, мъчеше се да осмисли това, което вижда.

Къща. Оградена с ниска стена от същия черен камък. Мъртви дървета в двора, с дебели стволове и ниски, израснали от грамади сплетени корени. Лъкатушеща пътека, която водеше към три хлътнали стъпала и вдлъбната тясна врата. От двете страни на входа имаше четвъртити прозорци, затулени с шисти. Отдясно, образувала извит ъгъл, се издигаше ниска тромава кула с плосък покрив. На горния етаж малко прозорче светеше с мътно-жълтеникаво колебливо сияние.

„Къща. На дъното на океана.“

„И някой си е у дома.“

Брутен Трана се озова пред портата, загледан в каменните плочи на пътеката, водеща към стъпалата. Виждаше струите тиня, изригваща от купчините нанос от двете й страни, сякаш гъмжаха от червеи. По-близо до къщата забеляза гъстата зелена слуз, покрила стените. Основното течение, струпало боклука от едната страна, си вършеше работата и в двора — изтръгнало беше с корените едно от мъртвите дървета и беше разнесло тинята под него, беше оставило само голи камънаци. Дървото се беше подпряло на къщата с неподвижните си клони, от които, подети от течението, се полюшваха снопове водорасли.

„Не е това, което търся.“ Разбра го с внезапна увереност. И все пак… погледна още веднъж към кулата и видя как светлината зад прозорчето се отдръпна и изчезна.

Тръгна по пътеката.

Течението тук беше по-свирепо, сякаш се мъчеше да го избута от пътеката, и някакъв инстинкт му подсказа, че ще е лошо, ако падне от нея в този двор. Приведе се ниско и продължи с усилие.

Когато се приближи до стъпалата, течението изведнъж рязко се завъртя и го блъсна в гърдите. Брутен Трана вдигна очи и видя, че вратата се е отворила. А на прага стоеше изключително странна фигура. Висока като Тайст Едур, но тънка като пергамент, сякаш съсухрена. Костенобяла плът, тънка и отпусната, издължено тясно лице, цялото на бръчки. Очите бях светлосиви, обкръжили вертикални зеници.

Мъжът бе облечен в изгнили безцветни коприни, които не скриваха почти нищо, включително многото стави на ръцете, краката и гръдната кост. Необичайно много ребра, няколко по-малки ключици, разположени под другите. Няколкото рехави косъма по нашареното с петна лисо теме се полюшваха като паяжина. В малката си ръка мъжът държеше фенер, в който бе поставен камък — той светеше със златисто сияние.

Гласът — заговори в ума на Брутен Трана — прозвуча странно детски:

— Това ли е нощта за духове?

— Значи е нощ, така ли? — попита Брутен Трана.

— Не е ли?

— Не знам.

— Е — отвърна с усмивка мъжът, — и аз не знам. Ще ни гостувате ли? Къщата не е имала гост от дълго време.

— Не съм за тук аз — отвърна колебливо Брутен Трана. — Мисля…

— Прав сте, но тъкмо е време за ядене. Освен това някое течение трябва да ви е довело тук. Не че всеки стар дух може да намери къщата. Доведен сте тук, приятелю.

— Защо? От кого?

— От къщата, разбира се. Колкото до „защо“… — Мъжът сви рамене, отдръпна се и го прикани с ръка. — Хайде, влезте. Има вино, подходящо… сухо.

Брутен Трана изкачи стъпалата и прекрачи прага. Вратата се затвори сама зад него. Намираха се в тесен коридор, точно пред Т-образна пресечка.

— Аз съм Брутен Трана, Тайст Едур от…

— Да, да, разбира се. Империята на Сакатия бог. Една от тях по-точно. Император във вериги, народ в хомот… — бързо озъртане през рамо, докато го водеше по коридора надясно, — това ще да сте вие, едурите. Не ледериите, те са под игото на много по-жесток господар.

— Парите.

— Браво. Да.

Спряха се пред врата, вградена в извита стена.

— Това води към кулата — каза Брутен Трана. — Където видях светлината ви.

— Наистина. Това, уви, е единствената стая, достатъчно голяма да побере госта ми. О… Преди да влезем, трябва да ви предупредя за някои неща. Гостът ми си има една слабост — то пък кой ли от нас си няма, нали? Все едно, на мен се пада да, хм, превъзнасям тази слабост — е, да, то скоро ще свърши, както свършва всичко, но още не е. Тъй че не трябва да разсейвате скъпия ми гост от разсейването, което вече съм предложил. Разбирате ли ме?

— Може би изобщо не трябва да влизам тогава?

— Глупости. Става въпрос за следното, Брутен Трана. Не трябва да говорите за дракони. Никакви дракони, разбирате ли?

Тайст Едур сви рамене.

— Такава тема дори не ми е хрумвала…

— О, в известен смисъл ви е хрумвала и продължава да ви хрумва. Духът на Емурланис. Скабандари. Бащата Сянка. Това ви терзае, като всеки Тайст Едур. Въпросът е деликатен, разбирате ли. Много деликатен, както за вас, така и за моя гост. Трябва обезателно да разчитам на вашата сдържаност, или ще се случи беда. Бедствие всъщност.

— Ще се постарая, господине. Момент, а вашето име?

Мъжът посегна към резето.

— Името ми не е за никого, Брутен Трана. По-добре да ме знаете по една от многото ми титли. Ледерийската ще свърши работа. Можете да ме наричате Ашици. И хайде да си говорим на „ти“.

Вдигна резето и отвори вратата.

И Брутен Трана видя огромна кръгла зала — направо невероятно голяма за скромната стена на кулата, която бе видял отвън. И да имаше някакъв таван, губеше се някъде високо в сумрака. Покритият с каменни плочи под бе над петдесет крачки в диаметър. Щом Ашици пристъпи вътре, светлината от фенера му лумна и прогони сенките. Срещу тях, до извитата стена, беше издигнат подиум, по който бяха разпръснати купища коприни, възглавници и кожи. А на ръба на подиума, наведен напред и с ръце, отпуснати на бедрата, седеше великан. Огре или някакъв подобен демон, със същата на цвят кожа като на Ашици, но изпъната над грамада от мускули и здрави кокали. Дланите, полюшващи се над коленете, бяха непропорционално големи дори за такова огромно тяло. Дългата чорлава коса бе обрамчила грубовато лице с дълбоко хлътнали очи — толкова дълбоко, че дори светлината на фенера едва хвърляше отблясъка си в тези кокалести ями.

— Моят гост — каза Ашици. — Гостенка всъщност. Килмандарос. Изключително е мила, уверявам те, Брутен Трана. Когато е… разсеяна. Ела, тя гори от желание да се запознае с теб.

Влязоха, стъпките им заотекваха в сухата зала. Ашици се отклони леко към ниската мраморна масичка, на която бе поставена прашна бутилка вино, и подвикна на Килмандарос:

— Възлюбена, виж кого ни е довела къщата!

— Натъпчи го с храна и пиене и да си върви по пътя — изръмжа великанката. — На път съм да намеря решението, мършаво паленце мое.

Брутен Трана едва сега видя многобройните покрити с резба кокалчета, пръснати по плочите пред Килмандарос. Изглеждаха разхвърляни безредно, но Килмандарос ги оглеждаше свирепо намръщена и съсредоточена.

— Решението — повтори тя.

— Страхотно — изсумтя Ашици, извади отнякъде трети бокал и го напълни с кехлибарено вино. — Двойно или нищо?

— О, да, защо не? Но вече ми дължиш съкровищниците на сто хиляди империи, скъпи ми Сеч…

— Ашици, любима.

— Скъпи Ашици.

— Сигурен съм, че ти си, която дължи, Майко.

— Само за момент — отвърна тя и потърка огромните си длани. — Толкова съм близо. Глупак си да предлагаш двойно или нищо.

— Ах, моята слабост — въздъхна Ашици и подаде бокала на Брутен. Срещна погледа на едура и му намигна. — Зрънцата изтичат, Майко. Гледай да побързаш с решението.

Гигантски юмрук се стовари с грохот в подиума.

— Не ме изнервяй!

Ехото от удара бавно заглъхна.

Килмандарос се наведе още повече и заоглежда сърдито кокалчетата.

— Фигурата… Да, почти се получи. Почти…

— Чувствам се великодушен и предлагам да спрем тези зрънца… за малко — каза Ашици. — За да сме истински домакини на своя нов гост.

Килмандарос вдигна очи и го погледна лукаво.

— Чудесна идея, Ашици.

Махване с ръка, и треперливата светлина на фенера спря трепета си. Всичко се затаи по начин, който Брутен Трана не можеше да определи — в крайна сметка нищо не се беше променило. И все пак в душата си някак разбра, че зрънцата, за които бе споменал Ашици, са времето, неговият ход, неговият безкраен път. С един-единствен жест той просто бе спрял времето.

Поне в тази зала. Със сигурност не и навсякъде. Макар че…

Килмандарос се отпусна с доволна усмивка, малките й очи се спряха на Брутен Трана.

— Виждам. Къщата предусеща.

— Като мимолетни сънища сме за Азата — каза Ашици. — Но макар да сме само мигновени заблуди, както би могло да се определи жалкото ни съществуване, все пак сме полезни за едно-друго.

— Някои от нас се оказваме по-полезни от други — подхвърли презрително Килмандарос. — Цената на този Тайст Едур — тя махна с огромната си мазолеста длан — е доста скромна във всяко отношение.

— Азатът вижда онова, което ние не можем, у всекиго от нас. Може би у всички нас, Майко.

— Мислиш си, че тази къща ще ме пусне, когато тя реши — което е доказателство за наивността ти, Ашици. Дори Азатът не може да ме държи вечно.

— Удивителното е, че изобщо те държи — отвърна Ашици.

Този разговор беше стар между двамата, осъзна Брутен Трана. Вървеше по добре отъпкани коловози.

— Изобщо нямаше да се случи, ако той не беше ме предал — измърмори Килмандарос.

— Ах, Майко. Не изпитвам някаква особена любов към Аномандър Пурейк, но нека тук да сме честни. Той не те предаде. Всъщност ти беше тази, която му скочи в гръб…

— Предчувствах предателството му!

— Аномандър не нарушава думата си, Майко. Никога не го е правил, никога няма да го направи.

— Това го кажи на Оссерк…

— Който също има навика да „предвижда“ предстоящата измяна на Аномандър.

— А Драконъс?

— Какво Драконъс, Майко?

Килмандарос измърмори нещо, но толкова тихо, че Брутен Трана не чу нищо.

— Нашият гост Тайст Едур търси мястото на Имената — каза Ашици.

Брутен Трана се сепна. Да! Истина, която дори не беше знаел до този момент, преди да го каже Ашици. „Мястото на Имената. Имената на Боговете.“

— Ще има неприятност значи. — Килмандарос се размърда притеснено, очите й непрекъснато се връщаха към пръснатите по пода кокалчета. — Трябва да запомни тази къща значи. Пътя — всяка стъпка, трябва да го запомни, иначе ще се скита изгубен за вечни времена. А с него, точно толкова изгубени, колкото са били досега, и имената на всички забравени богове.

— Духът му е силен — заяви Ашици, обърна се към Брутен Трана и се усмихна. — Силен е духът ти. Прощавай — ние често забравяме напълно външния свят, дори когато в редки случаи като този светът се натрапва.

Тайст Едур сви рамене. Главата му се беше замаяла. „Мястото на Имената.“

— Какво ще открия там?

— Той вече забравя — измърмори Килмандарос.

— Пътя — отвърна Ашици. — Повече от това всъщност. Но когато всичко свърши — за тебе, там, — трябва да си спомниш пътя, Брутен Трана, и трябва да го извървиш без трошица съмнение.

— Но, Ашици, през целия си живот не съм извървявал нито един път без трошица съмнение — повече от трошица всъщност…

— Изненадващо — прекъсна го Килмандарос. — За дете на Скабандари…

— Трябва да започна зрънцата отново — заяви изведнъж Ашици. — В реката — фигурата, майко, тя те зове отново.

Тя изруга на някакъв странен език, наведе се и намръщено заоглежда кокалчетата.

— Тук беше. Почти беше тук — толкова близо, така…

В залата отекна тих звън.

Юмрукът отново изтътна в подиума и този път ехото продължи сякаш безкрайно.

При лекото махване на Ашици Брутен Трана изгълта великолепното вино и остави бокала на мраморния плот.

Време беше да си тръгва.

Ашици го изведе в коридора. Последен поглед през открехнатата врата — и едурът видя Килмандарос, на четири крака на пода, зяпнала право в него със смътно проблясващите си очи, досущ самотни умиращи звезди в небесната твърд. Смразен до дълбините на душата си, Брутен Трана откъсна поглед от тях и последва сина на Килмандарос до входната врата.

На прага спря за миг и се взря в лицето на Ашици.

— Играта, която играеш с нея. Кажи ми, съществува ли такава фигура?

Веждите се вдигнаха.

— В хвърлянето на кости? Проклет да съм, ако знам. — И добави с внезапна усмивка: — Нашият вид, ах, колко обичаме фигури.

— Дори ако не съществуват?

— Нима не съществуват? — Усмивката стана лукава. — Върви, Брутен Трана, и помни пътя. Винаги помни пътя.

Тайст Едур слезе по стъпалата и тръгна по каменната пътека.

— Да можех само да го намеря.

На четиридесет крачки от къщата се обърна и видя само въртоп от тиня.

„Няма я. Все едно съм си въобразил всичко.“

„Но бях предупреден, нали? Нещо за път.“

— Помни…

Изгубен. Отново. Изтръгнати спомени, откъснати от водния вихър.

Тръгна стъпка по стъпка, залиташе, вървеше към нещо, което не можеше да изрови от ума си, не можеше да си го представи дори. Тук ли свършваше животът? В някакво безнадеждно дирене, в някакво вечно търсене на изгубен сън?

„Помни пътя. О, Татко Сянка, помни… нещо. Каквото и да е то.“

 

 

На мястото на някогашните огромни ледени блокове бяха израсли млади горички. Елша, трепетлика, кучешки дрян, оградили мъртвия град на Мекрос. Отвъд дърветата беше тревата на степта и петната синчец и яркочервени божури, загърнали гробните могили, където почиваха костите на хиляди хора.

Останки от сгради все още се издигаха тук-там на масивните си дървени пилони, други се бяха наклонили и срутили, разпилявайки съдържанието си по килнатите улици. Бурени и храсти растяха навсякъде, осеяли безбрежните руини, а сред натрошените кости на сградите бяха избуяли пъстри цветя.

Стоеше изправен на една срутена колона от сив мрамор, за да може да обхване цялата гледка — града, прострян от лявата му страна, и вдясно обсипаните със зелени листа дървета и могилите отвъд тях. Очите му — огнен кехлибар — се бяха приковали в нещо далече на хоризонта. Широката му уста бе придобила обичайната си извивка надолу по ъглите, изражение, воюващо сякаш вечно с лумналата радост в очите му. Майчините му очи, казваха. Но някак не толкова пламенни и това, изглежда, бе нелекият дар от баща му — уста, която никога сякаш нямаше да се усмихне.

Вторият му баща, истинският. Кръвната нишка. Онзи, който го бе навестил в седмата седмица от живота му. Да, макар да го беше отгледал Арак Елале, макар да живееше в града на Мекрос, тъкмо другият — странникът в компанията на жълтокосата гадателка на кости — беше дал семето си на Менандори, майката на Руд Елале. Настойниците му Имасс не бяха слепи за такива истини и ох, как им се бе разгневила Менандори след това.

— Взех всичко, от което се нуждаех от Удинаас! И го оставих само празна коруба. Никога повече не може да създаде дете — коруба! Безполезен смъртен — забрави го, сине. Той е нищо.

И синът й се бе присвил от ужас пред ужасната настойчивост в огнените й очи.

Руд Елале беше висок мъж сега, с половин педя по-висок дори от майка си. Косата му, дълга и буйна по обичая на воините Бентракт Имасс, бе избеляло от слънцето кафяво. Носеше наметало от кожа на ранаг, тъмнокафяво и с кехлибарена козина. Под него имаше риза от сърнешка кожа. Гамашите — от по-дебела и здрава кожа, еленова. Мокасините от кожа на ранаг стигаха до малко под коленете.

По дясната страна на шията му се спускаше белег, оставен от бивните на глиган. Костите на лявата му китка бяха чупени и зараснали накриво, счупените места бяха станали възлести, покрити с дебели сухожилия, но от това ръката не беше станала по-слаба. Всъщност сега даже беше по-силна от другата. Дар от Менандори беше този странен отклик на тялото на всяко нараняване, сякаш се стремеше да се бронира срещу всяка възможност то да се повтори. И други счупвания бе имало, и други рани — животът сред Имасс беше тежък и макар да бяха готови да го предпазят от неговата суровост, той нямаше да го позволи. Беше сред Бентракт, беше един от тях. Тук, сред този възхитителен народ, бе намерил любов и приятелство. Искаше да живее като тях, толкова дълго, колкото може.

Но уви, чувстваше вече, че… това време свършва. Очите му останаха приковани в далечния хоризонт, макар да усети как тя дойде и застана до него.

— Майко — промълви той.

— Говори на нашия си език, сине. Говори на езика на драконите.

— Не сме Елейнт, майко — отвърна с неприязън Руд Елале. — Онази кръв е отнета. Нечиста е…

— Все пак сме деца на Старвалд Демелайн. Не знам кой е напълнил ума ти с тези съмнения. Но те са слабост, а сега не му е времето.

— Сега не му е времето — повтори той.

Тя изсумтя.

— Сестрите ми.

— Да.

— Те ме искат. Искат него. Но и в двете схеми не са те предвидили като заплаха, сине. О, знаят, че си пораснал. Знаят за силата в теб. Но нищо не знаят за волята ти.

— Нито ти, майко.

Усети как тя затаи дъх, усмихна се вътрешно на тягостното мълчание, което последва.

Кимна към далечния хоризонт.

— Виждаш ли ги, майко?

— Те са без значение. Може и да оцелеят, но не бих заложила на това. Разбери ме, Руд, при това, което предстои, никой от нас не е в безопасност. Ти, аз, скъпите на сърцето ти Бентракт…

При тези думи той се обърна и очите му отново станаха огледални на нейните: блеснали от гняв и закана.

Менандори едва не потръпна. Той го видя и остана доволен.

— Няма да позволя да ги сполети беда, майко. Искаш да разбереш каква е волята ми. Ето, разбра.

— Глупаво. Не, безумно. Та те дори не са живи…

— В умовете си са. В моя ум са, майко.

Тя се усмихна презрително.

— Новите сред Бентракт придържат ли се към тази благородна вяра, Руд? Не си ли видял пренебрежението им? Презрението им към заблудените им родственици? Само въпрос на време е, преди някой от тях да изрече истината — да разбие илюзията завинаги…

— Няма да го направят — отвърна Руд, загледан отново към далечната група странници. Вече бе несъмнено, че идат към разрушения град. — Не гостуваш често. Пренебрежение и презрение — да, но вече ще видиш и страх.

— От теб ли? О, колко глупав си, сине! А знаят ли осиновителите ти да пазят гърба ти? Не, разбира се. Това би разкрило твърде много, би предизвикало неудобни въпроси — а Имасс не се отказват лесно, щом затърсят истината.

— Гърбът ми ще бъде пазен — отвърна Руд.

— От кого?

— Няма ли да си ти, майко?

Тя изсъска, съвсем по драконски.

— Кога? Докато сестрите ми се опитват да ме убият? Когато той се докопа до Финнеста?

— Ако не ти, тогава някой друг — безгрижно отвърна той.

— По-разумно ще е да убиеш новодошлите веднага, Руд.

— И родствениците ми тогава няма да задават въпроси?

— Само ти ще си живият, който да отговори. И разбира се, ще можеш да им кажеш каквото решиш. Убий новите Имасс, убий онези странници с лукавите им погледи, не се май!

— Не мисля.

— Убий ги или ще ги убия аз.

— Не, майко. Имасс са мои. Дръзнеш ли да пролееш кръв сред моя народ, ще си сама в деня, когато дойдат Сукул и Шелтата, в деня, в който дойде Силхас Руин, за да поиска Финнеста. — Извърна очи към нея. Можеше ли бяла кожа да стане още по-бяла? — Да, всичко в един ден. Бях при Дванадесетте порти — дадох бдението си, както ме помоли.

— И? — попита тя почти без дъх.

— Куралд Галайн е ужасно смутен.

— Приближават се?

— Знаеш го също като мен — моят баща е с тях, нали? Очите му крадеш, когато те устройва…

— Не толкова лесно, колкото мислиш. — Горчивината й бе искрена. — Той ме… изумява.

„Плаши те, искаш да кажеш.“

— Силхас Руин ще поиска Финнеста.

— Да! И двамата знаем какво ще направи с него — а това не може да се позволи!

„Сигурна ли си в това, майко? Защото, виждаш ли, аз не съм. Вече не.“

— Силхас Руин може да отправи гибелни заплахи. Казвала си го достатъчно често, майко.

— А ако стоим един до друг, сине, той не може да ни подмине.

— Да.

— Но кой ще ти пази гърба?!

— Стига, майко. Предупредих те да замълчиш. Не мисля, че ще опитат нещо. Наречи го вяра — не в техния страх. Вярата ми по-скоро се основава на… чудо.

Тя се взря в него, явно объркана.

Руд не изпита желание да се изясни. Щеше да го разбере с времето.

— Ще ида да поздравя новодошлите — заяви той и погледът му се върна на групата странници. — Ще дойдеш ли с мен, Менандори?

— Ти си луд. — Думи, изпълнени с обич — да, тя никога не можеше да му се гневи задълго. Нещо от въздушната лекота навярно — лекота, която дори самият Руд помнеше от онова единствено кратко гостуване. Лекота, която се плъзгаше по невзрачното ледерийско лице, щом вълната от болка, отчаяние — или силно чувство — отминеше и оставеше след себе си гладка повърхност.

Тази лекота бе истинското лице на Удинаас, осъзна Руд. Лицето на душата му.

„Татко, толкова жадувам да те видя отново.“

Майка му си беше отишла или поне не беше до него. При внезапния порив на вятъра Руд Елале погледна нагоре и видя белозлатото туловище на драконовото й тяло, издигащо се към небесата с всеки замах на огромните криле.

Странниците също се бяха спрели, все още на триста разтега разстояние, и се взираха като него към Менандори, която се извиси, плъзна се за миг над въздушните течения, а след това се понесе надолу, право към малката група. О, как обичаше да плаши нищожни същества.

Случилото се в следващия миг несъмнено изненада Менандори повече и от Руд — той неволно извика от изумление, щом две котки — големи колкото кучета котки — скочиха във въздуха. Замахнаха с предните си лапи, щом майката на Руд профуча над тях… и тя рязко зави и долепи задните си крака до корема в инстинктивна тревога, докато тътенът на крилете я издигаше високо над опасността. Като видя как се изви вратът й и очите й блеснаха в гневно възмущение, Руд Елале се изсмя и с радост видя как смехът му стигна до майка му и привлече сърдития й поглед. А после драконовата мощ я отнесе далече от странниците и непокорните им котки, далече от мига, в който можеше да разтвори огромната си паст и да изригне убийствена магия върху побеснелите емлава и господарите им.

Заплахата отмина — точно това бе искал да постигне Руд със смеха си — и майка му продължи полета си, презряла всичко зад и под себе си, дори своя син.

И ако беше в нрава му, в този миг той щеше да се усмихне. Защото знаеше, че майка му се усмихва сега. Доволна, че е развеселила така своя единствен син, детето си, което като всеки Имасс пестеше смеха си за раните, понасяни от тялото му в жестоките игри на живота. И дори съмненията й, врязани в ума й от току-що отминалия разговор, щяха да се загладят временно.

За малко. Щом се върнеха, също тъй знаеше Руд, щяха да парят като огън. Но тогава щеше да е много късно.

Слезе от падналата колона. Беше време да срещне странниците.

 

 

— Това изобщо не е Имасс — заяви Хедж. — Освен ако не ги отглеждат по-големи тъдява.

— Не е от нашите — потвърди Онрак, присвил очи.

Призрачното сърце на Хедж още туптеше силно в призрачната му гръд след онзи проклет дракон. Ако не бяха двете емлавчета и безмозъчното им безстрашие, нещата като нищо щяха да загрубеят. „Проклетия“ в лявата ръка на Хедж. Бързия Бен с дузината му настръхнали лабиринти, които като нищо щеше да завихри наведнъж. Трул Сенгар с проклетите му копия — „да, драконови бифтеци щяха да завалят от небето“.

„Освен ако тя не ни оправеше първа.“

Все едно, мигът бе отминал й той беше благодарен за това.

— Може да не е от вашите, Онрак, но се облича като Имасс, а това на върха на костения кривак, дето носи, са парчета камък. — Хедж се обърна към Бързия Бен — обля го отново вълната на радост, че вижда познато лице, лице на приятел — и рече: — Жалко, че Фид не е тук, защото само като го гледам онзи и настръхвам.

— Щом вече имаш такова лошо чувство, защо ти е Фид?

— Да потвърди, за това. Кучият му син говореше с жена, която след това се превърна в дракон и реши да ни уплаши. Всеки, който дружи с разни люспести, ме изнервя.

— Онрак — заговори Трул Сенгар, докато мъжът се приближаваше към тях с безгрижна походка, — струва ми се, че наближаваме мястото, където Котильон иска да сме.

Хедж се намръщи.

— Като стана дума за люспести, това, че си имате работа с лакея на Сенкотрон, още повече намирисва на…

— Само дето не чухме обяснение ти какво правиш тук, Хедж — отвърна едурът с лека усмивка — същата проклета усмивка, толкова адски обезоръжаваща, че Хедж едва ли не избълва всички тайни в главата си само за да види ще се превърне ли в нещо по-приемливо. Такъв си беше Трул Сенгар, приканваше към дружелюбие и приятелство като сладкия мирис на цвят — сигурно отровен — „но това може просто да си е от мен. Обичайната ми параноя. Не току-така придобита, между другото. Все пак, като че ли нищо отровно няма в Трул Сенгар.“

„Просто не се доверявам на мили хора. Ето, казах го — поне наум. И не, никакво проклето от Гуглата основание не ми трябва.“ Приближи се неволно до едно от емлавчетата и му се наложи бързо да отскочи, за да избегне замахналата ноктеста лапа. Изгледа с яд съскащото зверче.

— Кожата ти е моя, знаеш ли? Моя, коте. Добре се грижи за нея междувременно.

Малката емлава му изсъска пак.

„Много дълги стават проклетите им зъби.“

Онрак, който бе тръгнал напред, спря. Те също спряха на няколко крачки зад него.

Високият воин с буйната разрошена коса също спря и каза нещо на странен гърлен език.

— Говори имасски — каза Онрак.

 

 

— Не знае ли малазански тоя глупак? — направи се на изненадан Хедж.

Мъжът пред тях се усмихна още по-широко, кехлибарените очи се спряха на Хедж… и този път проговори на малазански:

— Всички чеда на имасската реч са като поезия за тоя глупак. Както и езиците на Тайст — добави и очите му се отместиха към Трул Сенгар. — След това разпери ръце. — Аз съм Руд Елале, отгледан от Бентракт Имасс като тяхно родно дете.

— Те още не са се показали, Руд Елале — каза Онрак. — Това не е посрещането, което очаквах от своите.

— Наблюдават ви от доста време, да. Много кланове. Улшун Прал се разпореди никой да не ви спира по пътя. — Руд Елале погледна вързаните от двете страни на Трул Сенгар малки емлави. — Ай бягат от миризмата ви и сега разбирам защо. — Отпусна ръце и отстъпи назад. — Дадох ви името си.

— Аз съм Онрак, от Логрос Т’лан Имасс. Този, който държи двете емлава, е Трул Сенгар, Тайст Едур от племето хирот. Тъмнокожият е Бен Адефон Делат, роден в земя, наречена Седемте града; а приятелят му е Хедж, бивш войник на Малазанската империя.

Очите на Руд отново се спряха на Хедж.

— Кажи ми, войник, кървиш ли?

— Какво?

— Бил си умрял, нали? Дух, задържал тялото, което е притежавал преди. Но сега си тук. Кървиш ли?

Объркан, Хедж се озърна към Бързия Бен.

— Какво иска да каже тоя? Както кърви жена ли? Много съм грозен за жена, Бързак.

— Извинявай — рече Руд Елале. — Онрак се обявява за Т’лан Имасс — но ето че стои тук облечен в плът и носи белези от пътуването ви в този свят. А е имало и други гости. Т’лан Имасс, самотни скитници, които сме намирали тъдява — и те също са облечени в плът.

— Други гости ли? — попита Хедж. — За малко щеше да ви дойде още една от тях и щеше да е като пепелянка между вас, Руд Елале. На ваше място изобщо не бих се доверил на онези, другите Т’лан Имасс.

— Улшун Прал е мъдър водач — отвърна пак с усмивка Руд.

— Все пак съм призрак — рече Хедж.

— Нима?

Сапьорът се намръщи.

— Е, няма да се порязвам сега да видя така ли е, или не.

— Защото се каниш да напуснеш някога това място. Разбирам.

— Има си хас — сопна се Хедж. — Ти, Руд Елале, може и да живееш с тия Бентракт Имасс, но родството ти с тях май свършва дотук. Тъй че кой си все пак?

— Приятел — отвърна мъжът с поредната усмивка.

„Да бе. Само да знаеш какво изпитвам аз към «приятели».“

— Е, дадохте ми имената си, тъй че ви поздравявам с добре дошли при Бентракт Имасс. Хайде, Улшун Прал гори от желание да ви срещне.

Обърна се и тръгна.

Тръгнаха след него. Хедж даде знак на Бързия Бен да се приближи и заговори много тихо:

— Това дърво в кожите стоеше на руините на мъртъв град, Бързак, все едно че е някой проклет от Гуглата принц.

— Град на Мекрос — измърмори магът.

— Да де, това го разбрах. Къде е океанът тогава? Добре, че не съм видял вълната, която го е донесла тук.

— Богове и Древни богове, Хедж. Подритвали са го насам-натам, бас държа. И някой и друг Джагът може би. Утаечната магия тук е ужасна. Не само Имасс. Повече Джагът, отколкото Имасс, всъщност. И… други работи.

— Бързия Бен Делат, ясен като бял ден както винаги.

— Ти наистина ли държиш да знаеш защо Котильон ни прати тук?

— Не. Само това, че го знам, ще ме оплете в паяжината му, а няма да играя за никакъв бог.

— А аз играя ли, Хедж?

Сапьорът се ухили.

— Да, ама ти играеш и после играеш.

— Руд има право, между другото.

— За кое?

— За кървенето ти. Прилича на женско.

— Гуглата небесен, Бързак…

— Е, тук вече се изложи, Хедж. Какво ще търси Качулатия в „небето“? Колко точно дълбока беше дупката, от която изпълзя? И по-важното, защо?

— Вгорчи ли те компанията ми вече? Знаеш ли, тебе най-малко те харесвах. Даже Тротс…

— Сега кой играе?

— По-добре изобщо да не знаем защо сме тук, това се опитвам да кажа.

— Спокойно. Вече се досетих, Хедж. И ще ти кажа нещо, което може да те изненада. Не само аз нямам никакъв проблем с това, че си тук — и Котильон няма.

— Копеле! Вие какво, да не би гълъбчета да си пращате с Котильон?

— Не казвам, че Котильон знае каквото и да било за теб, Хедж. Просто казвам, че и да знаеше, нямаше да има проблем. Както и Сенкотрон…

— Богове долни!

— Успокой се!

— С теб е невъзможно, Бързак. Никога не е било и никога няма да бъде! Гуглата да ме вземе, призрак съм и въпреки това съм нервен!

— Никога не си го давал по-спокойно, нали? Човек би си помислил, че умирането ще те е променило малко, но май не.

— Смешно. Ха-ха.

Наближиха гробните могили и Бързия Бен изсумтя:

— Мекрос май не са преживели ритника.

— Мъртъв или не, и ти щеше да си нервен, ако носеше на гърба си торба проклетии.

— Проклет да си, Хедж — ама това в ръката ти преди малко наистина ли беше проклетия! Когато драконът…

— Да, Бързак, така че дръжте котетата по-настрана, да не взема да се спъна и да си изкълча глезена примерно. И престани да ми говориш за Сенкотрон и Котильон.

— Торба, пълна с проклетии! Е, сега аз съм нервен — ти може да си умрял, но аз не съм!

— Точно така.

— И и аз съжалявам, че Фид не е тук. Вместо теб.

— Е това вече не беше учтиво да го казваш! Нараняваш ми чувствата. Все едно. Исках само да ти кажа за оная Т’лан Имасс, дето пътувах с нея известно време.

— Какво стана с нея? Чакай да се сетя: гръмнал си я.

— Адски си прав, Бързак. Понеже влачеше вериги. Тежки.

— Сакатия бог? Окования?

— Да. Всички искат да се забъркат в играта тука.

— Би било грешка — заяви магьосникът. Вече вървяха към гола скална стена, над която се виеха тънки струи дим. — Сакатия ще го превъзхождат сериозно.

— Високо мнение имаш за себе си, а? Някои неща изобщо не се променят.

— Не аз, идиот. Имах предвид Менандори. Майката на Руд Елале.

Хедж смъкна коженото си кепе и заскуба малкото останала му коса.

— Ей това ме побърква! Ти! Такива неща, и просто ги хвърляш ей така като една голяма миризлива купчина от… ох! — Пусна косата си. — Ей, ама това боли бе!

— Дръпна ли достатъчно силно да закърви, Хедж?

Хедж го изгледа ядосано. Магът се подсмихваше.

— Виж, Бързак, всичко това щеше да е чудесно, ако се канех да си вдигна къща тука, да насадя малко гулия и да си гледам емлава за меката им козина, или нещо такова. Но проклет да съм, аз само минавам оттук, нали? И като изляза от другата страна, пак ще съм призрак, а това е нещо, с което трябва да свиквам, да си стоя свикнал.

Бързия Бен сви рамене.

— Престани да си скубеш косата и всичко ще е наред.

 

 

Двете емлава бяха пораснали и вече бяха станали достатъчно силни, за да извадят от равновесие Трул Сенгар, когато напънаха ремъците. Гледаха Хедж, към когото изпитваха безумна омраза. Трул ги задърпа след себе си — винаги се получаваше по-добре, когато сапьорът вървеше отпред, а не да се мотае най-отзад като сега.

Онрак, забелязал борбата им, бързо се обърна и шибна по един шамар по плоските им чела. Уплашени, малките спряха да се дърпат и заситниха, навели глави.

— Майка им щеше да направи същото — поясни Онрак.

— Лапата на дисциплината — усмихна се Трул. — Чудя се, можем ли да мислим същото и за водача ни ей там.

Руд Елале беше на десет крачки пред тях — можеше сигурно да ги чуе, а може би — не.

— Да, обща кръв имат — каза Онрак. — Пролича си, когато стояха един до друг. А щом в майката има кръв на Елейнт, и в сина има.

— Соултейкън?

— Да.

— Интересно, той дали е предвидил това усложнение? — Имаше предвид Котильон, като каза „той“.

— Неизвестно — отвърна Онрак, беше го разбрал много добре. — Задачата, която ни очаква, става все по-несигурна. Приятелю Трул, боя се за тези Имасс. За целия този свят.

— Да оставим тогава магьосника и сапьора му да се занимават с това, което иска благодетелят ни, а ние да се заемем със защитата на това място и родствениците ти, които са го приели за свой дом.

Имассът го изгледа, присвил очи.

— Казваш го с такава лекота?

— Този, който трябва да е тук, е магьосникът, Онрак. Силата му — той ще е ръката на благодетеля ни в това, което предстои. Двамата с теб сме само неговите придружители. Охраната му, ако искаш.

— Не ме разбра, Трул Сенгар. Удивен съм от готовността ти отново да рискуваш живота си. Този път за хора, които не са нищо за теб. За свят, който не е твоят.

— Те са твои родственици, Онрак.

— Далечни. Бентракт.

— Ако, да речем, Ден-Рата, племе от едурите, бе спечелило върховенство над племената ни, Онрак, вместо моите Хирот, нямаше ли да съм готов да дам живота си за тях? Те все пак са моят народ. За тебе е същото, нали? Логрос, Бентракт — просто племена — но същият народ.

— Твърде много има у тебе, Трул Сенгар. Чувствам се нищожен пред теб.

— Навярно в това се крие неразбирането ти, приятелю. Може би единственото, което виждаш, е моето търсене на кауза, на нещо, за което да се боря, нещо, за което да умра.

— Ти няма да умреш тук.

— О, Онрак…

— Мога да се бия, за да защитя Бентракт и техния свят, но не съм тук заради тях. Тук съм заради тебе.

Трул не можа да срещне погледа на приятеля си. А в сърцето му имаше болка. Дълбока, стара, разбудена.

— Синът изглежда… много млад — каза след малко Онрак.

— Е, и аз съм млад.

— Не и когато се вгледам в очите ти. Не е същото с този соултейкън — продължи той, нехаен сякаш за раната, която току-що бе нанесъл. — Тези жълти очи са млади.

— Невинни?

— Доверчиви. Както е доверчиво дете.

— Нежна майка значи.

— Не го е отгледала тя — каза Онрак.

„А, Имасс, значи. Вече започвам да виждам, да разбирам.“

— Ще бъдем бдителни, Онрак.

— Да.

Руд Елале ги поведе през цепнатина между надвисналите скални издатини, тясната пътека залъкатуши сред огромни балвани и най-сетне се отвори пред селото на Имасс.

Скални навеси по дължината на стръмен рид. Кожени колиби с рамки от бивни, дълги рами за сушене, по които бяха окачени одрани кожи. Деца притичваха като малки тантурести дяволчета между сбралото се множество от трийсетина Имасс. Мъже, жени, старци. Един воин стоеше пред всички останали, а малко по-встрани стояха други трима Имасс, с прогнило облекло, в малко по-различна носия от тази на бентрактите — странниците, разбра Трул, гости, но отделени все пак.

Ведрото лице на Онрак се изопна и той каза на Трул:

— Внимавай с онези тримата, приятелю.

— Досетих се сам — измърмори Трул.

Руд Елале пристъпи и застана до вожда на Бентракт.

— Това е Улшун Прал — рече той и сложи ръка на якото рамо на мъжа — жест на нескрита привързаност, в пълно нехайство сякаш за усилващото се напрежение в селото.

Онрак пристъпи напред.

— Аз съм Онрак Прекършения, някога от Логрос Т’лан Имасс, дете на Ритуала. Моля да бъдем приети за гости сред вашето племе, Улшун Прал.

Меднокожият воин погледна намръщено Руд Елале и му каза нещо на своя език.

Руд кимна и се обърна към Онрак.

— Улшун Прал моли да говориш на Първия език.

— Той попита защо предпочетох да не го правя — отвърна Онрак.

— Да.

— Моите приятели не знаят този език. Не мога да моля за гостуване от тяхно име, без те да разбират, защото да си гост означава да се обвържеш с правилата на племето, а това те трябва да знаят, преди да се осмеля да обещая мир от тяхно име.

— Не можеш ли просто да преведеш? — попита Руд Елале.

— Разбира се, но предпочитам да оставя това на тебе, Руд Елале, защото Улшун Прал те познава и ти вярва, а мен не познава.

— Добре, ще го направя.

— Стига приказки — подхвърли Хедж и предпазливо остави торбата си на земята. — Всички ще сме добри момчета, стига никой да не се опита да ни убие или по-лошо, например да ни накарат да изядем някой ужасен зеленчук, премахнат с право от всеки друг свят във вселената.

Руд Елале показа впечатляващо умение, като преведе думите на Хедж почти с бързината, с която бяха изговорени.

Веждите на Улшун Прал се вдигнаха в изумление, той се обърна и с рязък жест изрева нещо на няколко стари жени отстрани в тълпата.

Хедж погледна намръщено Онрак.

— Какво толкова казах?

Но Трул видя, че приятелят му се усмихва.

— Улшун Прал просто им нареди да извадят баектара от яхнията, която са приготвили за нас.

— Баек… какво?

— Зеленчук, Хедж, който не се намира никъде другаде освен тук.

И напрежението изведнъж се стопи. Появиха се усмивки, чуха се доброжелателни викове и мнозина се струпаха най-напред около Онрак, а после, с радост и удивление, около Трул Сенгар… не, не около него, бързо разбра той — около малките емлава. А те замъркаха дълбоко и гърлено, докато дебелите късопръсти длани ги галеха и ги чешеха зад косматите уши.

— Виж това, Бързак! — Хедж беше зяпнал невярващо. — Добре де, честно ли е?

Магьосникът плесна сапьора по гърба.

— Вярно си е, Хедж, мъртвите миришат лошо.

— Пак ми нараняваш чувствата!

Трул въздъхна, пусна каишките и се отдръпна назад. Усмихна се на Хедж.

— Аз не надушвам нищо лошо.

Но войникът само се намръщи още повече.

— Сега може и да ми хареса, Трул Сенгар, но ако продължаваш да си добър, това ще се промени, заклевам се.

— Обидих ли те?

— Не му обръщай внимание на Хедж — прекъсна го Бързия Бен. — Поне докато говори. Повярвай ми, това беше единственият начин за останалите от отделението ни да не полудеем. Не му обръщай внимание… докато не бръкне в проклетата си торба.

— А тогава? — попита Трул, вече съвсем объркан.

— Тогава бягай все едно, че Гуглата те гони по петите.

Онрак се беше отделил от посрещачите и крачеше към тримата странници.

— М-да — рече тихо Бързия Бен. — Тези са неприятност, наистина.

— Защото са били като Онрак ли? Т’лан Имасс?

— От Ритуала, да. Въпросът е защо са тук?

— Допускам, Бързи Бен, че каквато и мисия да ги е довела тук, превращението, което са преживели, ги е потресло — може би духовете им са се събудили отново, като с Онрак.

— Доста неуравновесени изглеждат, да.

Разговорът им с Онрак бе кратък и приятелят на Трул бързо се върна при тях.

— Е? — попита нетърпеливо магьосникът.

Онрак се мръщеше.

— Бентракт са в края на краищата. Но от онези, които са се включили в Ритуала. Кланът на Улшун Пран е бил от много малкото, които се отказали. Разубедени били от аргументите на Килава Онасс. Затова — добави Онрак — поздравяват емлавата все едно, че са деца на самата Килава. Тъй че между двете групи има стари рани. Улшун Прал не е бил кланов вожд по онова време — всъщност Т’лан Бентракт не са го и знаели.

— А това проблем ли е?

— Да, защото един от странниците е избран вожд — избран от самите бентракти. Хостил Ратор.

— А другите двама? — попита Бързия Бен.

— Те са още по-труден случай. Гадателят на кости на Улшун Прал си е заминал. Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм, които стоят от двете страни на Хостил Ратор, са Гадатели на кости.

Трул Сенгар си пое дълбоко дъх.

— Замислят да вземат властта значи.

Онрак Прекършения кимна.

— Тогава какво ги е спряло? — попита Бързия Бен.

— Руд Елале, магьоснико. Синът на Менандори ги ужасява.

 

 

Дъждът се изсипваше с грохот, всеки миг по сто хиляди железни копия се срутваха в тъмното върху плочите на покривите и избухваха по калдъръмите, по които вече течаха бесни порои.

Ледът на север от острова не беше умрял кротко. Раздрани от магията на едно упорито дете, белите и сини планини се бяха надигнали към небесата на стълбове от пара, която се събра на гъсти сиви буреносни облаци, а те се понесоха на юг, освободени от оковите на ледената твърд, и сега нападаха обсадения град с гняв и мъст. Късният следобед се бе превърнал в полунощ и тази нощ сякаш нямаше никога да свърши.

На заранта — ако тя дойдеше изобщо — адюнктата щеше да отплава с пъстрата си флота. Тронове на войната, двадесетина добре снаряжени бързи ескорта, последните транспортни съдове, побрали останалото от Четиринадесета армия, и един тънък черен дромон, тласкан от неуморните гребла, натискани от безглави Тайст Андий. О, а в челото, разбира се, щеше да е и един местен пиратски кораб, командван от мъртва жена — но нея да я оставим настрана. И да се върнем на онова черно туловище — кошмар.

Домакините й се бяха потрудили добре, за да скрият ужасната истина за кюонския дромон от Нимандър Голит и родствениците му. Отсечените глави на палубата, струпани на грамада около главната мачта, бяха покрити. Никакъв смисъл нямаше да предизвикват истерия, ако живите им гости Тайст Андий видеха лицата на своите ближни, истински, защото не бяха ли от Дрифт Авалий? Бяха, и още как. Чичовци, бащи, майки, о, една игра на думи сега щеше да опише чудесно идеята — да, бяха глави на семейства, отрязани преди да им е дошло времето, преди децата им да отраснат достатъчно, да станат достатъчни умни и силни, за да оцелеят в този свят. Отрязани, ха-ха. Смъртта беше едно. Умирането — едно. Само едно, а винаги има други неща и не е нужно да си особено мъдър, за да го разбереш. Но тези глави не бяха умрели, нито се бяха вкочанили и след това да омекнат от гниенето. Лицата не бяха изпадали, за да оставят само костта под себе си, само разбирането, дошло със споделеното настояще, миналото и онова, което е могло да бъде. Не, очите продължаваха да се взират, очите мигаха, защото някакъв стар спомен им казваше, че мигането е необходимо. Устата се движеха, продължаваха прекъснати разговори, споделяне на шеги, клюки, макар нито една дума да не се изтръгваше от тях.

Но истерията, в която можеше да попадне един млад ум, беше сложно място. Можеше да е с оглушителни крясъци, писъци, безкраен изблик на ужас, отново и отново, и отново — неспирно връхлитаща вълна. Или можеше да е тиха — безмълвна, както ужасяващо безмълвни са някои мълчания — като това на зяпнали уста, отчаяни, не можещи да си поемат дъх, с оцъклените очи над тях, с изпъкналите жили, но без дъх да дойде, без да нахлуе въздухът в дробовете. Това беше истерията на удавянето. Удавянето в самия себе си, в ужаса. Истерията на дете, опулено, лигата зацапва брадичката му.

Някои тайни не могат да се скрият. Истината за онзи кораб например. Историята на „Силанда“ беше известна. Корабът, който бе отвел родителите им на окаяно пътуване, за да търсят онзи, когото всеки Тайст Андий на Дрифт Авалий — или Дрейф Авалий, както му казваха също — наричаше Таткото. Аномандър Рейк. Аномандър със сребристата коса и драконовите очи. Не го бяха намерили, уви. Така и не бяха могли да се помолят за помощ, да зададат всички въпроси, които трябваше да зададат, да сочат с пръсти в обвинение, осъждане, проклятие. Всичко това, да, да.

Така че хващайте греблата, храбри родители, още море има да се прекоси. Можете ли да видите брега? Разбира се, че не. Виждате слънчевата светлина, когато има слънчева светлина, през платненото покривало и в главите си усещате болката в телата си, напрягането на раменете ви, издуването и отпускането, издуването и отпускането при всяко загребване. Усещате как се надига кръвта и се изсипва във врата като в гледжосана чаша, за да потъне отново надолу. „Гребете, проклети да сте! Гребете към брега!“

Към брега, да. Отвъд океана, а този океан, скъпи родители, е безкраен.

„Тъй че гребете! Гребете!“

Можеше да се изкиска, но това щеше да е опасно, да наруши тишината на истерията, която бе таил толкова дълго, че вече бе станала топла като майчина прегръдка.

По-добре беше да продължи, да стисне зъби и да изтласка, да прогони всякаква мисъл за „Силанда“. По-лесно е на сушата, в този хан, в тази стая.

Но на заранта щяха да отплават. Отново. На корабите, ах, пръските живителни и вятърът!

И точно затова в тази ужасна нощ с отмъстителния дъжд Нимандър беше буден. Защото познаваше Фаед. Знаеше колко е зацапана от истерия нейната душа и към какво може да я тласне това. Тази нощ, в подгизналата пепел на среднощната камбана.

Много тихо можеше да стъпва, щом се измъкнеше от леглото си и заситнеше боса до вратата. „Благословена сестра, благословена дъщеря, благословена майка, леля, племенница, баба — благословени мои ближни, кръв от кръвта ми, храчка от храчката ми, жлъч от жлъчта ми. Чувам ви.“

„Защото познавам ума ти, Фаед. Вечния злостен кипеж в душата ти — да, виждам оголените ти зъби, мрачната ти решимост. Представяш си, че си невидима, да, незрима за никого, и разбулваш суровата си същност. Там, в благословения резец на сиво-бяло, тъй поетично отразено в блясъка на ножа в ръката ти.“

Към вратата, скъпа Фаед. Вдигни резето и навън, плъзни се безшумно по коридора, докато дъждът шиба горе по покрива и водата се стича по стените на мръсни сълзи. Достатъчно студено е, за да видиш дъха си, Фаед, който ти напомня, че не само си жива, но и сексуално възбудена; че това пътуване е най-сладкото угаждане на всички тайни под завивката, вечно играещите по ножа пръсти, а на полюшващия се в пристанището кораб очи се взират в мрака под мокро платнище, вода се стича…

Безпокои се, да, за Уидал. Който би могъл да се събуди. Преди или след това. Който би могъл да надуши кръвта, желязната воня, смъртта, яхнала последния дъх на Сандалат Друкорлат. Който би могъл да види, след като всичко, което беше Фаед, което тя беше наистина, не биваше никога, изобщо да се види — защото такива неща не бяха позволени, изобщо не бяха, и затова можеше да й се наложи да убие и него.

Пепелянките нападат повече от веднъж.

Вече при вратата, последната преграда — „гребете, глупаци — брегът е ето там!“ — и резето не е пуснато, разбира се. Никаква причина няма за това. Освен едно решено на убийство дете — главата на майка му се взира оцъклена в мрака под платнището на една полюшваща се палуба. Единственото дете, излязло, за да се погрижи само за това. А сме тръгнали на поклонение. Защото да живееш значи да гониш ехото. Ехото от какво? Никой не знае. Но поклонничеството е прието, да, и от време на време ехото бива уловено — просто шепот — скърцане на гребла, плясък на вълни като юмруци в корпуса, вълни, напиращи да влязат, и гъргоренето на кръв, хрипливото всмукване, когато се отдръпва. И чуваме в това ехо гласа на някой господар: „Гребете! Гребете към брега! Гребете за живота си!“

Спомни си една история. Историята, която си спомняше винаги и щеше да помни винаги. За един старец, сам в рибарска лодка. Гребе срещу надвиснала ледена планина. Ох, как обичаше тази история. Безсмисления блясък в нея, безразсъдната магия — смразяваше се при мисълта за нея, пред гледката, образа, който си извайваше за тази възхитителна, дълбока и дълбоко безполезна сцена. „Старче, какво си мислиш, че правиш? Старче… ледът!“

Вътре, сянка сред сенките, сумрак в сумрака, вече стиснати зъби, но ножът блести зловещо, улавя отраженията на дъжда през грубото разноцветно стъкло. И тогава я обзема трепет, смъква я на колене, чувствата избликват от вътрешностите й, изстрелват се нагоре към мозъка й и тя затаява дъх… о, Фаед, не извиквай сега. Не простенвай дори.

Бяха събрали леглата си едно до друго. В тази нощ мъжът и кучката бяха споделили слузта на слабините си, не е ли прелестно това. Тя се приближава дебнешком, очите й търсят. Намират тялото на Сандалат вляво, по-близо до нея. Удобно.

Фаед вдига ножа.

В ума й блясват картини, сцена след сцена, мръсният списък от слабости на тази стара жена, всяка от които унизява Фаед, всяка една разкрива твърде много на всички наоколо за тайните ужаси на Фаед — никой няма правото да върши това, никой няма правото да се смее след това — да се смее в очите й, макар и не на глас. Всички онези оскърбления, добре, дошло е времето да си върне за тях. Тук, с един здрав удар на ножа.

Тя вдига ножа още по-високо, затаява дъх и го задържа.

И забива надолу.

Ръката на Нимандър се стрелва, хваща китката й, здраво, стиска я, а тя се извива, оголила зъби, с блеснали от гняв и от страх очи. Китката й е тънка като змия, уловена, изпаднала в паника, мъчеща се да извърти ножа, да го забие в ръката на Нимандър. Той извива отново и се кършат кости — ужасен стържещ звук.

Ножът издрънчава на дървения под.

Нимандър се хвърля върху Фаед, затиска я с тежестта си на пода до леглото. Тя посяга да му издере очите и той пуска счупената ръка и сграбчва другата. Счупва и нея.

Тя не крещи. Удивително. Нито звук — освен накъсания й дъх.

Нимандър я приковава долу и хваща врата й с ръце. Започва да извива.

„Никога вече, Фаед. Правя каквото Аномандър Рейк щеше да направи сега. Силхас Руин. Самата Сандалат, ако се беше събудила. Правя го, защото те познавам — да, дори сега, там, в облещените ти очи, където цялата ти същина се събира на порой, мога да видя истината за теб. Пустотата вътре.“

„Майка ти зяпва в ужас. От това, което е родила. Зяпва невярващо, вкопчва се отчаяно във възможността да е сгрешила, всички да сме сгрешили, да не си това, което си. Но не помага. На нея. На теб.“

„Да, взри се в очите ми, Фаед, и знай, че те виждам.“

„Виждам те…“

Издърпват го назад. От Фаед. Издърпват ръцете му и ги извиват болезнено — и той залита назад, две мускулести ръце вече са го стиснали, издърпват го от Фаед, от подутото й лице и ужасните хрипове — гърлото на горката Фаед я боли, може и да е разкъсано. Да диша е смъртна агония.

Но е жива. Изгубил е шанса си и сега те ще го убият.

Сандалат му крещи — крещяла е от доста време вече, едва сега разбира той. Изкрещяла е първо, когато счупи втората китка на Фаед — събудена от писъка на самата Фаед — о, не е останала безмълвна, разбира се. Счупените кости изобщо не позволяват това, дори и на бездушно същество като Фаед. Пищяла е, а той не е чул нищо, дори и ехото — „ръцете на греблото и тегли!“

Сега какво ще стане? Какво ще направят сега!?…

— Нимандър!

Сепна се. Зяпна лицето на Сандалат все едно е лице на непозната.

Уидал го държеше здраво, но Нимандър и не мислеше да се бори. Много късно беше за това.

Фаед бе повърнала и смрадта от повърнатото висеше тежко във въздуха.

Някой блъскаше по вратата, която в благоразумието си бе заключил, след като проследи Фаед в стаята.

Сандалат викаше — всичко е наред, нищо няма, малка злополука, но всичко е наред.

Но китките на горката Фаед бяха счупени. Някой трябваше да се погрижи за тях.

— Не сега, Уидал.

— Отпуснал се е в ръцете ми, жено. Да го пусна ли вече?

— Да, но внимавай…

— Не се съмнявай в това.

И ето, че Сандалат, застанала между Нимандър и кашлящата още Фаед, взе лицето му в ръцете си и се наведе, за да се вгледа в очите му.

Какво виждаш, Сандалат Друкорлат? Скъпоценни камъни, блеснали с истини и чудеса? Ями, които ти шепнат, че дъно не ще намериш, че гмуркането в една душа не свършва никога? „Гребете, глупци! Потъваме!“ О, не се кискай, Нимандър, не прави това. Остани както си, външно изтръпнал. Безизразен. Какво виждаш? О, нищо, разбира се.

— Нимандър.

— Всичко е наред — промълви той. — Сега можете да ме убиете.

Странен израз на лицето й. Нещо като ужас.

— Нимандър, не. Чуй ме. Трябва да знам. Какво стана тук? Защо бяхте в стаята ни?

— Фаед.

— Защо бяхте двамата в стаята ни, Нимандър?

„Ами, проследих я. Останах буден — правя го често. Следях я ден след ден, нощ след нощ. Наблюдавах я как спи, чаках я да се събуди, да вземе ножа си и с усмивка да поздрави мрака. Мрака, който е нашето наследство, мрака на измяната.“

„Не помня кога за последен път спах, Сандалат Друкорлат. Трябваше да стоя буден, винаги буден. Заради Фаед.“

Отговори ли й? Така, на глас, всички онези ужасни думи, онези разумни обяснения. Не беше сигурен.

— Убийте ме сега, за да мога да спя, толкова искам да спя.

— Никой няма да те убие — каза Сандалат. Дланите й, притиснати в страните му, бяха хлъзгави от пот. Или дъжд може би. Не сълзи — „това го остави на небето, на нощта.“

— Съжалявам — каза Нимандър.

— Мисля, че това извинение трябва да си го спестиш за Фаед, нали?

— Съжалявам — повтори той и добави: — Че не я убих.

Ръцете й се отдръпнаха и страните му изведнъж останаха студени.

— Чакай малко — каза Уидал, пристъпи до долната част на леглото и се наведе да вземе нещо. Бляскаво, остро. Ножът й.

— Е — измърмори мъжът. — Тази играчка на кого ли от двама ви е, чудя се?

— Нимандър още си го носи — каза Сандалат, обърна се и зяпна Фаед.

Миг след това Уидал изсумтя.

— Тя става зла като малка змия край тебе, Санд. Но това? — Погледна Нимандър. — Ти току-що спаси живота на жена ми? Мисля, че да. — А след това се приближи, но на лицето му изобщо нямаше и помен от ужас като този на Сандалат. Беше стегнато и се отпусна бавно. — Богове долни, Нимандър, знаел си, че това предстои, нали? Отпреди колко време? Кога за последен път спа? — Изгледа го още миг и се обърна рязко. — Отдръпни се, Санд. Мисля, че трябва да довърша започнатото от Нимандър…

— Не!

— Тя ще се опита отново.

— Разбирам го това, глупако! Мислиш ли, че не съм видяла онази зъбата паст — душата на Фаед? Чуй, има решение…

— Да, да извия мършавия й врат…

— Оставяме ги тук, на острова — утре отплаваме без тях. Уидал… съпруже…

— А когато тя се съвземе — същества като нея се съвземат винаги — ще го вземе тоя проклет нож и ще направи на Нимандър това, което се опита да направи на теб. Той ти спаси живота, а ти ще го изоставиш…

— Тя няма да го убие — каза Сандалат. — Не разбираш. Не може — без него наистина ще е сама, а това тя не може да понесе — ще я подлуди…

— Луда, да! Достатъчно, за да забие ножа на Нимандър, който я предаде!

— Не.

— Толкова ли си сигурна, жено? Толкова ли е силна вярата ти, че разбираш ума на социопат? Че си готова да оставиш Нимандър с нея?

— Ръцете й са счупени.

— Счупени кости могат да се изцерят. Нож в окото не може.

— Тя няма да го пипне.

— Санд…

Нимандър проговори:

— Тя няма да ме пипне.

Очите на Уидал се спряха на неговите.

— И ти ли?

— Трябва да ни оставите тук — каза Нимандър и потръпна от звука на собствения си глас. Толкова слаб, безполезен. Не беше Аномандър Рейк. Не беше Силхас Руин. Вярата на Андарист да го избере да води другите бе грешка. — Не можем да дойдем с вас. Със „Силанда“. Не можем да понесем да виждаме повече този кораб. Махнете го, моля ви, махнете ги тях!

О, колко писъци тази нощ, в тази стая. Други викове отвън, по-силни и изпълнени с тревога.

Сандалат се обърна и се заметна с нощния халат — беше гола, изведнъж осъзна Нимандър — „жена, надарена с дарове на матрона, тяло на жена, раждала деца, тяло, за каквото сънуват младите мъже. И може би има жени, които могат да бъдат майки, да бъдат любими… за такъв като мен? Спри, тя е мъртва.“ Сандалат отиде до вратата, бързо я отключи, шмугна се навън и я затвори. Още гласове в коридора.

Уидал стоеше взрян във Фаед на пода. Тя беше спряла да кашля, спряла беше да хлипа от болка, спряла беше да плаче.

— Този грях не е твой, Нимандър.

Какво?

Уидал се пресегна и сграбчи Фаед под мишниците. Тя изпищя.

— Недей.

— Не е твой грях.

— Тя ще те остави, Уидал. Ако направиш това. Ще те остави.

Уидал го изгледа, после бутна Фаед на пода.

— Не ме познаваш, Нимандър. Може би и тя също, не и стане ли дума какво ще направя заради нея. И заради теб, предполагам — добави с ръмжене.

Нимандър си бе помислил, че думите му са го накарали да отстъпи, да се откаже от намерението си и беше неподготвен, затова стоеше зяпнал, стоеше и гледаше, когато Уидал вдигна сестра му, понесе я през стаята все едно беше торба с гулии — и я хвърли през прозореца.

Дебелото мехуресто стъкло изтрещя и телцето, с размахани ръце и голи крачета, с малките стъпала изчезна в нощта, а тя нахлу с вой и оплиска стаята с ледения си дъжд.

Уидал залитна назад срещу вятъра, след това се обърна рязко към Нимандър и изръмжа:

— Сега ще излъжа. Лудата ти сестра скочи и се хвърли навън — чу ли ме?

Вратата се отвори рязко и Сандалат влетя в стаята, зад нея — Лостара Юил, съветничката на адюнктата, и жрецът Банашар, а плътно зад него другият Тайст Андий — с разширени от страх и объркване очи — и Нимандър се хвърли към тях…

Завъртяха го рязко и се озова пред Сандалат.

Говореше Уидал. С глас, изпълнен с неверие.

Но тя го гледаше в очите.

— Тя ли? Нимандър! Тя ли?!

„Тя какво? О, да, скочи през прозореца.“

От улицата долетяха викове, приглушени от воя на вятъра и поройния дъжд. Лостара Юил се приближи до перваза, наведе се навън. След малко се отдръпна и се обърна, с гробовно лице.

— Счупен врат. Съжалявам, Сандалат. Но имам въпроси…

Майката, жената, любимата на Уидал продължаваше да се взира в очите на Нимандър — поглед, говорещ за скръб, надигаща се от тъмните, уплашени места в ума й, надигаща се, да, за да погълне любовта, която таеше към своя съпруг — към мъжа с невинното лице; отговорът бе, че можеше да бъдат унищожени още два живота. „Тя ли? През прозореца? Тя… умря ли?“

Нимандър кимна.

— Да.

Друга мъртва жена изкрещя в черепа му и той едва не се присви от ужас. Мъртви очи, поглъщащи цялата любов.

„Ти излъга, Нимандър!“

„Да. За да спася Уидал. Да спася Сандалат Друкорлат…“

„Да спасиш себе си!“

„Да.“

„Обич моя, какво е станало с теб?“

„Чух завихряне. Шепнеща закана — трябва да останем тук, разбираш ли. Трябва. Андарист ме избра. Знаеше, че ще умре. Знаеше, че никакъв Аномандър Рейк, никакъв Силхас Руин няма да има, никой велик родственик от нашия век на слава — никой, който да дойде, за да ни спаси, да се погрижи за нас. Бях само аз.“

„Обич моя, да водиш означава да носиш бреме. Като герои стародавни, с ясни очи.“

„Тъй че взри се в очите ми, обич моя. Виждаш ли бремето ми? Като герои ста…“

Сандалат се пресегна отново, тези длани с тънките пръсти. Този път не за да вземе лицето му, а да изтрие дъжда, който се стичаше по бузите му.

„Моите ясни очи.“

„Ще останем тук, на този остров — ще се грижим за шейките и ще виждаме в тях тънките нишки от кръвта на Тайст Андий, и ще ги отвърнем от варварството, което ги е пленило и така е изкривило спомените им.“

„Ще им покажем брега. Истинския бряг.“

„Бреме, обич моя. Това е да си жив, докато твоят любим умира.“

Сандалат, пренебрегнала въпросите на Лостара Юил, се отдръпна и се отпусна в ръцете на съпруга си.

А Уидал погледна Нимандър.

Вятърът пищеше отвън.

„Да, обич моя, виж в неговите очи. Виж какво причиних на Уидал. Само защото се провалих.“

 

 

Снощната буря беше измила градчето, придала му беше такава ведра чистота, че почти галеше окото. Ян Товис, Сумрак, стоеше на кея и гледаше как чуждите кораби се отдалечават от пристана. До нея стоеше Йедан Дериг, Стражът.

— Радвам се, че ги виждам да си тръгват — рече той.

— Не си сам в радостта си — отвърна тя.

— Брулиг все още е мъртъв за света — но тържество на самосъжалението ли бе това?

Ян Товис сви рамене.

— Призори — отрони след дълго мълчание Йедан Дериг — чернокожите ни братовчеди ще заминат да вдигнат гробницата. — Стисна челюсти. — Само веднъж го срещнах момичето. Кисело лице, плашливи очи.

— Тези счупени ръце не бяха от падането — каза Ян Товис. — Твърде много отоци — следи от пръсти. Освен това е паднала на главата си, прехапала си е езика като срязан с нож.

— Нещо се е случило в онази стая. Нещо гнусно.

— Радвам се, че ние не сме наследили такива черти.

Той само изсумтя.

Ян Товис въздъхна.

— Пули и Скуиш, изглежда, са решили, че единственото им предназначение в живота напоследък е да ме тормозят непрекъснато.

— Останалите вещици са ги избрали за свои представителки. Започваш управлението си като кралица в буря от недоброжелателство.

— По-лошо. Това градче е пълно с бивши затворници. Задлъжнели и убийци. Брулиг успяваше да ги контролира, защото можеше да се опре на реномето си като най-гадната усойница в гнездото. В мен виждат Атри-Преда от Имперската армия — поредният главен тъмничар — а ти, Дериг, ти си моят Надзорник, Финад. Пет пари не дават за шейките и проклетата им кралица.

— Точно затова ти трябват вещиците, Сумрак.

— Зная. И сякаш това не е достатъчно неприятно, и те го знаят.

— Бой ти трябва.

— Умен мъж.

— Още като дете си беше саркастична.

— Съжалявам.

— Отговорът според мен ще се намери в тези Тайст Андий.

Тя го погледна накриво.

— Какво имаш предвид?

— Кой знае за миналото ни повече и от вещиците? Кой го знае ясно? Нещо, което не е изкривено от поколения на развала, на половинчати спомени и удобни лъжи?

— Дълъг език имаш, Йедан.

— Пак сарказъм.

— Не, впечатлена съм донякъде.

Погледна я, стиснал зъби.

Тя се засмя. Не можа да се сдържи.

— О, братко. Хайде — чужденците си отидоха и може би няма да се върнат повече никога.

— Отиват към унищожението си?

— Ти какво мислиш?

— Не съм сигурен, Сумрак. Онова дете магьосница, Синн…

— Може и да си прав. Като чуха за предстоящото й заминаване, Пули и Скуиш затанцуваха от радост.

— Тя унищожи плътна ледена стена, дълга колкото разлива Фент. Не бих ги отписал тези малазанци.

— Адюнктата не ме впечатли — каза Ян Товис.

— Може би защото не й е трябвало.

Сумрак помисли над това, а след това помисли малко повече.

Двамата мълчаливо обърнаха гръб на блещукащия залив и вече далечните чужди кораби.

Утринното слънце започваше да стопля — последното, най-остро доказателство, че ледът е мъртъв, заплахата — отминала. Островът щеше да продължи да живее.

На улицата пред тях първото ведро нощна пикня плисна на калдъръма от прозореца на втория етаж и накара няколко минувачи да се разскачат настрани.

— Народът те поздравява, кралице.

— О, я млъкни.

 

 

Капитан Кайндли стоеше до перилото на левия борд, зяпнал над пенестите вълни към „Силанда“. На палубата на обсебения от духове кораб се мяркаха войници от двете отделения, неколцина се бяха струпали около игра на ашици или някое друго нечестиво занимание, докато греблата разпенваха водата в постоянен ритъм. Мейсан Джилани стоеше близо до кърмовото весло и правеше компания на сержант Корд.

„Щастливо копеле е тоя Корд.“ Лейтенант Поурс, вдясно от Кайндли, отпусна лакти на перилото, без да откъсва очи от Мейсан Джилани — като повечето моряци на този ескорт най-вероятно, или поне тези, които не бяха заети с платната.

— Лейтенант.

— Сър?

— Какво правите?

— Ъъ, нищо, сър.

— Облегнали сте се на планшира. Свободно. Да съм казал случайно „свободно“, лейтенант?

Поурс се изправи.

— Виноват, сър.

— Онази жена да се включи в рапорта.

— Аха, не е много облечена, нали?

— Без униформа.

— Адски разсейващо, нали, сър?

— Разочароващо, лейтенант.

— Ъъ, точно тази дума търсех, да. Благодаря, сър.

— Шейките правят страшно интересни гребени. От коруба на костенурка.

— Впечатляващо, сър.

— Скъпи покупки, но си струва според мен.

— Да, сър. Пробвахте ли ги вече?

— Лейтенант, смятате ли, че това е смешно?

— Сър? Не, разбира се, че не.

— Защото е съвсем явно, лейтенант, че старшият ви офицер има много малко коса.

— Ако имате предвид тази на главата ви, да, сър, ъъ, съвсем явно е, да.

— Да не би случайно да съм хванал въшки, че да ми се налага да използвам гребени по други части на тялото си, лейтенант?

— Ъъ, не бих могъл да знам, сър. В смисъл, не, разбира се.

— Лейтенант, искам да слезете в каютата ми и да приготвите дисциплинарния рапорт за онзи войник там.

— Но тя е морски пехотинец, сър.

— Въпросният рапорт да се връчи на Юмрук Кенеб при първата възможност за комуникация. Е, защо още стоите тук? Разкарайте се от очите ми, и без куцане!

— Куцането ми мина отдавна, сър!

Поурс отдаде чест и бързо се отдалечи, мъчеше се да не куца. Проблемът бе в това, че му беше станало навик, докато е с капитан Кайндли. Крайно жалък опит да събуди съчувствие, факт. У Кайндли съчувствие нямаше. Той и приятели нямаше. Освен гребените.

— Само зъби, а не захапват — измърмори Поурс, докато слизаше към каютата на Кайндли. — Коруба на костенурка, уф!

Кайндли заговори зад него:

— Реших да ви придружа, лейтенант. Да проконтролирам писането ви.

Поурс се сепна, изкуца неволно стъпка-две и се потърка по бедрото.

— Да, сър.

— И като свършите, лейтенант, новите ми гребени от коруба на костенурка трябва да се почистят добре. Шейките не са от най-педантичните.

— Костенурките също.

— Моля?

— Ще съм много педантичен, сър.

— И внимателен.

— Абсолютно, сър.

— Всъщност мисля да проконтролирам и тази дейност.

— Да, сър.

— Това, дето го видях преди малко, не беше ли куцане?

— Не, сър, много по-добре съм вече.

— Иначе ще се наложи да намерим сериозно основание за куцането ви, лейтенант. Например да си намеря палка и да ви натроша краката, това ще свърши работа, нали? Защо се мотаете, а не потърсите мастилница, лейтенант?

 

 

— Казвам ти, Мейсан, беше самият Кайндли. Лигите му потекоха по теб.

— Проклет глупак — отвърна тя и добави: — Сержант.

Корд се ухили.

— Дори от такова разстояние чарът ти е, хм, неоспорим.

— Сержант, Кайндли вероятно не е лягал с жена от първия ден на пълнолетието си, а тогава вероятно е било с курва, на която баща му или чичо му е платил. Жените ги виждаме тези неща. Човекът е потиснат по най-лошия начин.

— Тъй ли. А кой е добрият начин да си потиснат?

— За мъж ли? Ами, приличието например. Като да не злоупотребяваш с ранга си. Слушай ме внимателно, ако ти стиска. Всички прояви на кавалерство всъщност са форми на потиснато поведение.

— Къде, в името на Гуглата, го намери това? Едва ли в саваната на Дал Хон!

— Ще се изненадаш, ако разбереш за какво си говорят жените в колибите, сержант.

— Виж какво, войник, аз си стоя тука на кърмата и насочвам проклетия кораб, тъй че ти дойде и застана при мен, не обратното.

— Ами, просто се разкарах от отделението на Балм. Да не говорим за сапьора ви, Кръмп, дето е решил, че заслужавам да ме боготвори. Казва, че съм имала опашката на някакъв бог саламандър.

— Какво си имала?

— Да. И ако я спипал, можела да се откъсне. Според мен има предвид, че съм прекалено съвършена за такива като него. Което е облекчаващо донякъде. Не че го спира да ме гледа влюбено, уви.

— Влюбените погледи са защото ти искаш влюбени погледи, Мейсан Джилани. Слагай си бронята и всички много бързо ще те забравят.

— Броня на кораб? Не, благодаря. Пълна гаранция, че отиваш на калното дъно, сержант.

— По море няма да видим битка — заяви Корд.

— Защо не? Ледериите си имат две-три флоти, нали?

— Повечето е скапано от много години плаване, Мейсан Джилани. Освен това не ги бива много в морски битки. Без маговете им.

— Е, без морската ни пехота и ние не сме стока.

— Но те не знаят това, нали?

— Не забравяй, че сме и без Бързия Бен.

Подпрян на щурвала, Корд я изгледа.

— Повечето време прекара в града, нали? Само няколко разходки при нас, на северната страна на острова. Мейсан Джилани, Бързия Бен имаше всички качества, да, дори външността на Имперски върховен маг. Гъвкав и находчив, загадъчен и страховит като гъза на Качулатия. Но ще ти кажа следното: Синн, виж, тя е истинското.

— Щом казваш. — Станеше ли дума за Синн, единственото, за което Мейсан Джилани се сещаше, беше мълчаливото детенце, гушнато в прегръдката на всяка жена наоколо и сучещо от цицата й като новородено. Това, разбира се, беше при Ю’Гатан, много отдавна вече.

— Казвам го, разбира се — увери я Корд. — Е, като не искаш да го дадеш малко по-неофициално със сержанта тука, по-добре си разкарай апетитните бедра някъде другаде.

— Всички мъже наистина сте едни и същи.

— Както и жените. Ако те интересува — подхвърли й той, докато тя се обръщаше да си тръгне, — Кръмп изобщо не е мустакат плъх под бричовете си.

— Отвратително. — Но все пак спря на стълбата, водеща към главната палуба, и се обърна. — Наистина?

— Мислиш ли, че ще те лъжа за такова нещо?

Изгледа я, докато люшкаше бедра към играещите комар Балм и компания. Кръмп дотук печелеше всяка ръка. Щяха да го обърнат по-късно, естествено. Макар че идиотите обикновено вадеха ужасен късмет.

Все едно, мисълта, че Мейсан Джилани най-накрая ще тръгне не с кого да е, а точно с Кръмп, беше толкова забавна, че не можеше да я подмине. Щом не я интересуваха читави мъже като сержант Корд, ами да си хване сапьора и да си заслужи всичко, което вървеше с него. „Той ще те боготвори, да. Даже кашлицата ти сутрин и прелестния начин, по който се секнеш, преди да влезеш в бой. О, чакай само да кажа на Шард за това. И на Иброн. И на Лимп. Ще се хванем на бас, да. Колко ще издържиш, преди да побегнеш с писъци. А Кръмп отчаяно да подтичва след тебе, с клепнали до коленете уши.“

Иброн се качи на кърмовата палуба.

— От какво ти е толкова весело, сержант?

— Ще ти кажа по-късно. Изпадна ли от играта?

— Кръмп продължава да печели.

— Още ли не се е обърнала?

— Опитахме се преди половин камбана, сержант. Но късметът на проклетия глупак е свръхестествен.

— Нима? Все пак той не е маг, нали?

— В името на всички богове, не. Тъкмо обратното. Всичките ми магии се скапват — тия, които пробвах на него и на костите и черепа. Тия, нередовните от Мот, магоубийци са, да знаеш. Висш маршал на това, Висш маршал на онова — ако Кръмп наистина е Боул, от братята — те са легендарни.

— Искаш да кажеш, че сме подценявали кучия му син ли, Иброн?

Отдельонният маг го погледна навъсено.

— Залагам триста имперски джаката и отгоре, сержант.

„Ташаци на Гуглата, може пък на Мейсан Джилани да й хареса да е Кралица на Вселената.“

— Та какво щеше да ми кажеш, сержант?

— Остави.

 

 

Шурк Елале стоеше при носа на „Пенестия вълк“ и не откъсваше хладния си преценяващ поглед от „Немряща благодарност“ на пет галса напред. Носеше се бързо, с всички платна — изпънати. Скорген Кабан командваше кораба й и щеше да продължи, докато стигнеха устието на река Ледер. До този момент не се беше изложил — нито нея, по-важното.

Всичко това не я радваше особено, но пък тези малазанци плащаха добре. Един сандък, пълен с доброкачественото им злато, щеше да й дойде добре през следващите дни, месеци, а може би и години.

Поредното нашествие в Ледерийската империя, и по свой начин — може би също толкова гадно, колкото последното. Бяха ли това поличби, предвещаващи упадъка на някогашна велика цивилизация? Завладяна от варварите Тайст Едур, а сега в разгара на една проточила се война, която можеше да им изцеди всичката кръв и да ги превърне в безжизнен труп.

Освен, разбира се, ако онези нещастни изоставени морски пехотинци — каквото и да беше това, все едно, войници там — освен ако те вече не бяха станали на пихтия и не изгниваха в пръстта. Съвсем реална възможност, а Шурк Елале не беше в течение на кампанията и нямаше как да знае дали е така, или не.

И тъй, ето я, връща се най-сетне отново в Ледерас… може би тъкмо навреме, за да види завоюването му. „Да видиш… едва ли. Скъпа ми Шурк, имаш по-голяма роля от това. Например да отведеш проклетия враг чак до кейовете. И колко ли ще те прочуе това? Колко още проклятия ще се изсипят върху името ти?“

— Има един ритуал — каза някой зад нея.

Тя се обърна. Беше странният мъж с халата с мишия цвят, чието лице се забравяше лесно. Жрецът.

— Банашар, нали?

Той кимна.

— Може ли да постоя с вас, капитане?

— Заповядайте. Но в момента не съм капитан. Пътник съм, гост.

— Като мен — отвърна той. — Преди малко споменах, че има един ритуал.

— В смисъл?

— Да намеря душата ви и да я обвържа отново към тялото ви — да премахна проклятието и отново да ви направя жива.

— Малко е късно за това, дори да го желаех, Банашар.

Той учудено повдигна вежди.

— Нима не мечтаете да сте жива отново?

— А трябва ли?

— Аз съм може би последният жив Висш жрец на Д’рек, Червея на Есента. Лицето на старите, на умиращите и болните. И на всепоглъщащата земя, която поема плът и кост, и огньовете, които ги превръщат в пепел…

— Добре, добре, схващам алюзиите.

— Аз може би повече от когото и да било разбирам изцяло напрежението между живото и мъртвото, горчивината на онзи миг, който неизбежно намира всекиго от нас…

— Винаги ли го раздавате така?

Той извърна очи.

— Не. Опитвам се да възкреся моята вяра…

— В името на Плочите, Банашар, не ме карайте да се смея. Моля ви.

— Добре, Шурк Елале. Все пак защо не желаете да оживеете отново?

— Не остарявам, нали? Оставам си каквато съм, подобаващо привлекателна…

— Външно, да.

— А правили ли сте си труда да погледнете вътре, Банашар?

— Не бих си позволил такова нещо без ваше разрешение.

— Давам го. Рови надълбоко, висш жрецо.

Очите му се приковаха в нея, но постепенно изгубиха фокус. След миг той пребледня и отстъпи назад.

— Богове долни, какво е това?

— Не зная за какво говорите, уважаеми господине.

— Има… корени… изпълват цялото ви същество. Всяка вена и артерия, най-тънките капиляри… живи…

— Моето отууло — казаха, че ще се наложи, рано или късно. Апетитът му е безграничен. — Тя се усмихна. — Но съм се научила да го контролирам, повече или по-малко. Упорито е, нали?

— Вие сте мъртва и в същото време не сте — вече не. Но това, което живее във вас, това, което е завладяло цялото ви тяло, Шурк Елале, то е чуждо! Паразит!

— Повече от бълхите.

Той я зяпна.

Усилващата се тревога у този човек започваше да я дразни.

— Блудния да ги вземе ритуалите ви. Доволна съм си такава, каквато съм. Или ще съм, като ме почистят и натъпчат със свежи билки…

— Спрете, моля ви.

— Както искате. Има ли още нещо, което желаете да обсъдим? Истината е, че нямам много време за висши жреци. Особено ако благочестивостта им идва от пищни халати и самоуверена наглост. Покажете ми един жрец, който може да танцува, и бих могла да му се зарадвам… за известно време. Иначе…

Той се поклони.

— Простете ми тогава.

— Престанете да се опитвате да си възкресите вярата, Банашар, и се опитайте да намерите за себе си по-достоен ритуал на живеене.

Той заотстъпва смутено и едва не се сблъска с адюнктата и неизменната й телохранителка Лостара Юил. Последва нов припрян поклон и тичане надолу по стъпалата.

Адюнктата изгледа намръщено Шурк Елале.

— Струва ми се, че притеснявате другите ми пътници, капитане.

— Не е мой проблем, адюнкта. Щях да съм ви по-полезна, ако си бях на своя кораб.

— Нямате вяра на първия си помощник?

— Недовършеният ми екземпляр от човешкия вид? Защо трябва да допускате това?

Лостара Юил изсумтя и най-демонстративно пренебрегна бързия предупредителен поглед на адюнктата.

— Ще имам много въпроси към вас, капитане — каза Тавори. — Особено когато наближим Ледерас. И, разбира се, ще ценя отговорите ви.

— Много смело от ваша страна, да тръгнете право към столицата — каза Шурк Елале.

— Отговори, не съвети.

Шурк сви рамене.

— Имах един чичо, който реши да напусне Ледерас и да живее с мекросите. Той също не се вслушваше много в съвети. Замина, а после, скоро след това, имаше един кораб, на Мекрос, един от техните плаващи градове южно от Пайлот. И те разправяха за сестрински кораб, който бил унищожен от леда и изчезнал, почти без никакви отломки и никакви оцелели. Вероятно е отишъл право на дъното. На този нещастен град живееше чичо ми.

— В такъв случай трябва да сте научили много мъдър урок — каза Лостара Юил със сух тон, намекващ за лека самоирония.

— О?

— Да. Хората, след като решат нещо, никога не слушат съвети — особено когато са противоположни.

— Добре казано. — Шурк се усмихна на татуираната жена. — Обезсърчаващо е, нали?

— Двете, ако сте свършили с не толкова деликатните си намеци — намеси се адюнктата, — искам да попитам капитана за ледерийската тайна полиция. Патриотистите.

— Хм, тази тема не е забавна — отвърна Шурк Елале. — Никак не е забавна.

— Не държа на забавното — заяви Тавори.

„Само като те погледне човек, веднага му става ясно“, помисли Шурк Елале.

 

 

С дванадесет от най-верните си стражи от Вечния домицил Сирин се изкачваше по хълма Кравос. Западната стена на Ледерас оставаше на две хиляди разтега зад него. Палатките на Имперската бригада доминираха сред помощните роти и по-малки бригади, макар че и лагерът на Тайст Едур, разположен малко встрани от останалите, изглеждаше внушителен — поне две или три хиляди проклети диваци, прецени той.

На билото на Кравос стояха няколко ледерийски офицери и представители на Тайст Едур, сред които и Ханради Халаг. Сирин извади свитъка и заяви на бившия крал:

— Нося ви заповедите на канцлера.

Ханради взе ръкописа и с безизразно лице го подаде на един от адютантите си, без да го разтвори.

Сирин се намръщи.

— Такива заповеди…

— Не чета ледерийски — заяви Ханради.

— Ако желаете, мога да преведа…

— Имам свои хора за това, Финад. — Ханради погледна офицерите от Имперската бригада. — В бъдеще ние, едурите, ще патрулираме границите на своя лагер. Парадът на ледерийските курви приключи, тъй че пъпчивите ви войници ще трябва да харчат парите си другаде.

Командирът едур поведе свитата си надолу по склона. Сирин ги погледа, докато не се отдалечиха достатъчно, след което извади втори свитък и се обърна към Преда на Имперската бригада.

— Това също са заповеди на канцлера.

Старшият офицер беше ветеран, не само в боеве, но и в дворцовите порядки. Само кимна и прие свитъка.

— Финад, канцлерът лично ли ще ни командва, когато дойде моментът?

— Не мисля, сър.

— Това би могло да обърка нещата.

— За някои въпроси ще говоря от негово име, сър. Колкото до останалото, след като прочетете свитъка, ще разберете, че за самите боеве ви е предоставена значителна свобода.

— А ако вляза в противоречие с Ханради?

— Съмнявам се, че това ще е проблем — отвърна Сирин.

Изчака, докато Преда обмисли думите му, и му се стори, че забеляза как очите му леко се разшириха.

— Финад.

— Да, сър?

— Как е канцлерът в момента?

— Съвсем добре, сър.

— А… в бъдеще?

— Храни голям оптимизъм, сър.

— Много добре. Благодаря ви, Финад.

Сирин отдаде чест.

— С ваше позволение, сър, желая да наблюдавам вдигането на моя лагер.

— Вдигнете го близо до този хълм, Финад. Оттук ще командваме битката — и ще искам да сте близо до мен.

— Сър, няма почти никакво място…

— Имате разрешението ми да разместите хора по ваше усмотрение, Финад.

— Благодаря ви, сър.

О, това щеше да го позабавлява. Мръсните войници с прах по ботушите — те винаги си въобразяваха, че превъзхождат дворцовите си колеги. Е, няколко пукнати черепа бързо щяха да променят това. „С разрешението на собствения им Преда.“ Отдаде отново чест и поведе хората си обратно по склона.

 

 

Мъжът изглеждаше познат. Някогашен неин ученик? Син на съсед, син на друг учен? Това бяха въпросите, които се въртяха в ума на Джанат, докато войниците ги извличаха от дома на Техол. За пътя до казармата на Патриотистите вече си спомняше много малко. Но онзи мъж, с познатото лице — лице, което събуждаше в нея някакви странно интимни чувства — не я оставяше на мира.

Окована в килията си, окована в тъмното, което гъмжеше от хапещи твари, беше сама вече от доста време. Дни, може би седмица дори. Една чиния с рядка яхния, която пъхваха през прореза долу на вратата на неравни интервали — не я избутваха вътре в килията, ако не оставеше на подноса празната от предишното ядене. Ритуалът не й беше обяснен, но тя бе започнала да се възхищава на неговата прецизност, на красноречивостта му. Неподчинението означаваше глад; или по-скоро гладна смърт — гладът винаги си беше налице, нещо, което не бе изпитвала в дома на Бъг и Техол. Тогава по едно време бе започнала да мрази вкуса на пилешкото. Сега ги сънуваше проклетите кокошки.

Мъжът, Танал Ятванар, я бе посетил веднъж, явно за да позлорадства. Не беше имала и представа, че я търсят за противодържавна дейност, макар че всъщност това не я изненадваше много. Когато бандитите идваха на власт, образованите хора първи изпитваха юмруците им. Толкова жалко беше всъщност — колко насилие може да прояви някой, защото се чувства дребен. Дребен умствено. Колкото и голям да е мечът в ръката му, тази съществена дребност си оставаше, гризеше с много остри зъби.

И Бъг, и Техол бяха намеквали няколко пъти, че нещата може да не тръгнат на добре, ако я намерят Патриотистите. Е, да намерят тях, както се оказа. Техол Бедикт, най-отчайващият й ученик, който бе присъствал на лекциите й само заради юношеската си похотливост, сега се оказа най-големият предател на империята — така й беше казал Танал Ятванар с изпълнен с ликуване глас, който подобаваше на зловещите отражения в очите му, докато стоеше с фенера в едната ръка, а с другата опипваше интимните си части всеки път, щом си помислеше, че тя не го вижда. Беше седяла с гръб, подпрян на каменната стена, с клюмнала на гърдите глава и мръсната й коса разпиляна чорлава по лицето.

Техол Бедикт, измислил и осъществил икономическия крах на империята — е, това все още й беше малко трудно да го повярва. О, той го имаше таланта, да. И склонността може би. Но за да стане сегашният повсеместен срив, трябваше да има цял легион заговорници. Неволни в по-голямата част, разбира се, освен лекото глождене във вътрешностите им, че това, което вършат, в крайна сметка е неописуемо разрушително. Но алчността, както винаги, беше надвила. Тъй че Техол Бедикт беше настлал пътя, но стотици — или хиляди? — бяха решили драговолно да тръгнат по него. А сега пищяха, възмутени и ужасени, докато в същото време тичаха да се скрият, за да не ги издави като червен въртоп собствената им вина.

Както стояха нещата в момента, цялото престъпление бе хвърлено в краката на Техол — и на все още неуловимия му слуга.

— Но ние ще го намерим, Джанат — беше казал Танал Ятванар. — Всички ще ги намерим, рано или късно.

„Всички освен себе си — бе помислила да отвърне, — защото това търсене ви води по много страшна пътека.“ Но си бе премълчала, без да му издаде нищо. И беше гледала как мечът става все по-малък в ръката му — и онзи меч, да.

— Точно както намерихме вас. Както аз ви намерих. О, добре известно е вече. Аз съм този, който арестува Техол Бедикт и учената Джанат. Аз. Не Карос Инвиктад, който седи ден и нощ и блее над онази негова кутия и онова благословено двуглаво насекомо. Побърква го, знаеш ли? Нищо друго не прави. — А след това се засмя. — Знаеш ли, че сега той е най-богатият човек в империята? Поне той си мисли така. Но аз му свърших работата. Аз направих транзакциите. Имам копия за всичко. Но истинският чар е в това: аз съм неговият благодетел, а той дори не го знае!

Да, двуглавото насекомо. Едната глава блее, другата дърдори.

Танал Ятванар. Познаваше го — това вече бе сигурно. Познаваше го, защото й беше правил всичко това и преди. Никакви преструвки нямаше, когато говореше за това — то беше източникът на злорадството му над нея в края на краищата, тъй че не можеше да е лъжа.

А сега спомените й — от времето между края на семестъра в академията и събуждането й под грижите на Техол и Бъг — спомени толкова накъсани, образи така замъглени до непонятност: започваха да се сливат, да се събират във фокус.

Бяха я търсили, защото беше избягала. Което означаваше, че е била арестувана — първият й арест — и мъчителят й не е бил някой друг, а самият Танал Ятванар.

Логично. Разумни интуиции от налични факти и списъка й от наблюдения. Убедителният аргумент, който стоеше пред нея — вече от доста време — бе самият мъж, който предлагаше най-острото доказателство, като продължаваше да бърбори, подтикван от липсата й на реакция.

— Скъпа Джанат, трябва да продължим оттам, откъдето прекъснахме. Не знам как успя да се измъкнеш. Не знам дори как се озова накрая с Техол Бедикт. Но си отново в ръцете ми, за да мога да правя с теб каквото си поискам. А това, което ще правя с теб, няма да ти донесе удоволствие, уви, но твоето удоволствие не ме интересува. Този път ти ще ми се молиш, ще ми обещаваш всичко, ще започнеш да ме боготвориш. И точно с това ще те оставя днес. Ще ти дам неща, за които да си мислиш, докато се върна.

Беше се оказало, че мълчанието й е слаба защита.

Започваше да си спомня — извън подредените с клинична безпристрастност детайли — и в тези спомени имаше… болка.

Невъобразима болка.

„Бях полудяла. Затова не можех да си спомня нищо. Напълно луда — не знам как Бъг и Техол ме изцериха, но трябва да са го направили. И вниманието на Техол, толкова нехарактерната за него деликатност с мен — нито веднъж не се опита да се възползва от мен, макар да е знаел навярно, че е могъл, че аз щях да го приема на драго сърце. Това трябваше да събуди подозрение в мен, да, но бях прекалено щастлива, с някак странна готовност чаках и чаках Техол да се озове в прегръдките ми.“

„И това ако не е неочакван обрат!“

Зачуди се къде се намира. Дали в друга килия? Имаше много стенещи и ридаещи за съседи, повечето от които — отвъд всякаква надежда за връзка. Дали и Техол Бедикт беше сред тях? Пребит до кръв, ломотещ несвързано?

Не можеше да го повярва. Нямаше да го повярва. Не, за Великия предател на империята щеше да има спектакъл. Толкова екстравагантно Удавяне, че да се жигоса като дамга в общата памет на ледерийския народ. Трябваше да бъде прекършен публично. Да го превърнат в единственото средоточие на смазваща вълна от гняв и страх. Съдбоносният акт на Карос Инвиктад, с който да обуздае анархията и паниката и да възстанови реда.

Каква ирония се съдържаше в това: докато император Рулад се готвеше да избие шампионите — някои от които, както се говореше, щяха да са най-опасните, срещу които се е изправял досега, — Карос Инвиктад можеше с лекота да плени вниманието на всички — сред ледериите поне — с този единствен арест, с този единствен съд и единствен акт на кръвопролитие.

„Дали го съзнава? Че да убие Техол Бедикт по този начин означава да го превърне в мъченик? Мъченик, какъвто никога досега не е виждан? Техол Бедикт, опиталият се да унищожи ледерийската система на Задлъжняване. Опитал се да унищожи нечестивия съюз на пари и власт. Той ще е новият Блуден, но Блуден от нов вид. Отдал се на справедливостта, на свободата и общността между хората. Независимо дали е бил прав, независимо дори дали това са били целите му — всичко това ще е без значение. Ще пишат за него, ще пишат хиляди жития, а след време само шепа от тях ще оцелеят и ще бъдат Събрани, за да оформят сърцевината на нов култ.“

„А ти, Карос Инвиктад, о, твоето име ще се носи на дъха на проклятията векове.“

„Превърнеш ли някого в мъченик, губиш всякакъв контрол. Над онова, което е бил този някой в живота си, над онова, в което се превръща той в смъртта си. Направиш ли го, Карос Инвиктад, и ще си загубил още докато ближеш кръвта му от ръцете си.“

Все пак може би Инвигилаторът разбираше всичко това. Достатъчно, за да е убил вече Техол Бедикт, да го е убил и да е хвърлил трупа му в реката с камъни на краката. Необявено, в мрака на нощта.

Но не — хората искаха, нуждаеха се, настояваха за тази публична, ритуализирана екзекуция на Техол Бедикт.

И така, тя кръжеше и кръжеше във въртопа на своя ум, в бездънния кладенец на рухващата защита на духа й, който я засмукваше все по-надолу и надолу.

Далече от спомените.

От Танал Ятванар.

И онова, което й бе причинил преди.

И което щеше да й причини сега.

 

 

Когато върнаха в двора гордия и вечно весел Гадаланак, той изобщо не приличаше на човешко същество. Било от онзи вид поражения, които страшно разгневявали ужасния и ужасяващ император, както обясниха на Сеймар Дев. Ето защо Гадаланак беше насечен на късове. Дълго след като издъхнал, страховитият меч на Рулад продължил да замахва, да сече, да мушка и реже. Повечето от кръвта на нещастника трябваше да е изтекла още на пясъците на арената, тъй като от трупа, изнесен от свитата Длъжници, дори не капеше.

Пъди и другите воини, които все още чакаха реда си — сред тях и жената с маската — стояха наблизо и наблюдаваха как носачите отнасят отвратителната купчина месо и оголени кости към тъй наречената Стая на урните, където щяха да погребат останките на Гадаланак. След носилката вървеше друг Длъжник, понесъл оръжието и щита на воина, без капка кръв по тях. До тях вече бе дошла вестта за хода на двубоя. Императорът отсякъл дясната ръка с оръжието на Гадаланак още с първия удар, по средата между дланта и лакътя, и оръжието изхвърчало настрана. Последвала ръката с щита, отсечена от рамото. Казаха, че присъстващите Тайст Едур — и малкото ледерийски особи, чиято кръвожадност бе надмогнала паниката заради внезапното финансово напрежение — точно тогава надали изпълнен с екстаз гръмогласен рев, сякаш в отговор на писъците на самия Гадаланак.

Смълчани, строги и пребледнели като пясъка в двора, Пъди и останалите наблюдаваха мрачната процесия. Щом носилката отмина, Сеймар Дев се обърна, влезе в страничния коридор и продължи навътре в унилия прашен сумрак.

Карса Орлонг лежеше на огромния нар, направен за някой предишен поборник тартенал, макар и не толкова висок като теблора. Беше се проснал върху него бос, краката му стърчаха и ходилата му опираха в каменната стена — цялата бе зацапана от тях, понеже Карса Орлонг не правеше почти нищо друго от обявяването на двубоите насам освен да лежи.

— Мъртъв е — каза тя.

— Кой?

— Гадаланак. За два-три мига — мисля, че беше грешка всички да решите да не присъствате — трябва да видиш този, с когото ще се биеш. Трябва да разбереш стила му. Може да има слабост…

Карса изсумтя.

— Да ми се разкрие за два мига?

— Подозирам, че другите вече ще променят решението си. Ще отидат, за да видят…

— Глупци.

— Защото няма да последват примера ти в това ли?

— Дори и не знаех, че го следват, вещице. Какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?

— С какво?

— Влачиш призраците си със себе си.

— По-скоро те са се лепнали за петите ми и мрънкат… Нещо се надига в тебе, Карса Орлонг…

— Качи се отгоре ми и да го облекчим, Сеймар Дев.

— Удивително — ахна тя.

— Да.

— Не, идиот такъв. Просто коментирах как можеш все още да ме изумяваш понякога.

— Само се преструваш на невинна, жено. Свали си дрехите.

— Ако го направя, ще е само защото си ме изтощил напълно. Но няма, защото съм по-корава, отколкото си мислиш. Само един поглед към мръсните петна, които краката ти са оставили по стената, е достатъчен, за да потуши всякаква жар, която бих могла да изпитам — в пристъп на лудост.

— Не поисках да правиш любов с краката ми.

— Не трябва ли да се упражняваш — не, не от този вид. Имам предвид, да поддържаш форма, загряване, такива неща.

— Какво искаш?

— Успокоение, мисля.

Той се обърна, погледна я, после бавно се надигна и нарът изпращя под него.

— Сеймар Дев, какво най-много те плаши?

— Ами, умирането, мисля. Колкото и дразнещ да си, все пак си приятел. На мен, най-малкото. Това, както и фактът, че, мм, след тебе ще призоват Икариум. Както разбираш, двата страха са плътно свързани един с друг.

— И духовете, струпани около теб, се страхуват от това?

— Интересен въпрос. Не съм сигурна, Карса. — Помисли и добави: — Да, сега разбирам с какво може да е важно това — заслужава си да се знае, имам предвид.

— Аз си имам своите призраци.

— Зная. А те какво чувстват? Можеш ли да разбереш?

— Нетърпение.

Тя се намръщи.

— Наистина ли, Карса Орлонг? Наистина?

Той се изсмя.

— Не за онова, което си мислиш. Не, радва ги краят, който идва за тях, жертвата, която ще направят.

— Каква жертва?

— Когато дойде моментът, вещице, трябва да извадиш железния си нож. Дай му от своята кръв. Освободи духовете, които си пленила.

— Кой момент, проклет да си?

— Ще разбереш. Хайде, свали си дрехите. Да те видя гола.

— Не. Гадаланак е мъртъв. Никога вече няма да чуем неговия смях…

— Да, затова сега ние трябва да се смеем, Сеймар Дев. Трябва да си напомним какво е да живееш. Заради него. Заради Гадаланак.

Тя го зяпна, след това изсъска от яд.

— Почти ме спечели, Карса Орлонг. Знаеш ли, когато станеш прекалено убедителен, си най-опасен.

— Може би предпочиташ просто да те взема? Да ти разкъсам дрехите със собствените си ръце? Да те хвърля на леглото?

— Напускам веднага.

 

 

Таралак Вийд веднъж бе сънувал предстоящия вече миг, в който Икариум Крадеца на живот щеше да стъпи на пясъка на арената, сред жадния рев на неразумните зрители — и насмешливите, подигравателни викове бързо щяха да се променят, о, да, във викове на изумление, а след това — на ужас. Щом се пробудеше и изригнеше гневът.

Щом светът стигнеше до кървавия си край. Император, дворец, град, сърцето на империята.

Но този Рулад нямаше да умре. Не и окончателно. Не, всеки път щеше да се вдига отново и две сили щяха да се вкопчат в битка, която можеше никога да не свърши. Освен ако… можеше ли Икариум да бъде убит? Можеше ли да умре? Не беше безсмъртен в края на краищата. Макар да можеше да се твърди, че гневът му е безсмъртен, гневът на жертвата, поколение след поколение, гняв срещу несправедливост и неравенство — а това бе нещо без край.

Не, колкото и напред да изтласкваше мислите си Таралак Вийд, стигаше все до едно и също място. Рулад щеше да убие Икариум. Сто сблъсъка, хиляда — все в някой момент, на континент от пепелища, избуялият хаос щеше да порази ядрото на гнева на Икариум. И Крадеца на живот щеше да падне.

Имаше логика в това. Жертвата можеше да се пробуди с гняв, но жертвата бе обречена да бъде точно това: жертва. Това бе истинският цикъл, онзи, на който всяка култура, всяка цивилизация бе свидетел, столетие след столетие. „Естествена сила, ядрото на борбата за съществуване е желанието да оцелееш, но и да процъфтяваш. А да процъфтяваш означава да се храниш с жертви, все повече жертви.“

— Самият език е — каза Старшият оценител, коленичил над разлатия съд с неподвижна вода, за да гледа отражението си, докато налагаше пластове ярка боя по лицето си. — Животът напира напред, докато успява. Животът спира или пада край пътя, когато се провали. Напредъкът, Таралак Вийд, предполага пътуване, но не непременно пътуване през фиксиран интервал от време. Сиреч, израстването и стареенето на всеки индивид, макар че и това е малко прибързано пришито към дрехата. Не, същинското пътуване е това на продължението на рода, семето ти, което се придвижва от един към друг в низ от поколения, всяко от които трябва да е успешно до известна степен, тъй щото семето да не… спре, да не падне край пътя. Разбира се, на единичния ум на човек не е дадено да може да мисли с термините за поколение след поколение, макар че необходимостта човек да сее семето си винаги е първостепенна. Други грижи, всяка от които поддържа това, което е първостепенно, обикновено ангажират ума на човек от миг на миг. Осигуряването на храна, сигурността на убежището ти, подкрепата на семейството ти, роднини и съюзници, стремежът да създадеш около себе си един предсказуем свят, заселен с предсказуеми хора — търсенето на удобството, ако щеш.

Таралак Вийд извърна очи към прозореца, където стоеше Финад Варат Таун и наблюдаваше нещо долу на двора.

— Отче — изръмжа Таралак, — в нашето племе всяко едно от нещата, които описваш, бе просто част от война, кръвна вражда, която никога не можеше да свърши. Всеки беше отчаян и зъл. На никаква обич, на никаква вярност не можеше човек напълно да се довери, защото земята кипеше под нозете ни. Нищо не е сигурно. Нищо.

— Едно е сигурно — каза Варат Таун, като се извърна към тях. — Воинът на име Гадаланак е мъртъв. Скоро ще загине и Пъди, пъргавият, който толкова обича да се хвали.

Таралак Вийд кимна.

— Започвате да вярвате в това, в което вече вярвам и аз, Финад. Да, ние двамата сме виждали Икариум, когато е обладан от гняв. Но този император, този Рулад…

Монахът издаде странен звук, извъртя се с гръб към тях и се сви на стола си.

Варат Таун се намръщи и пристъпи към него.

— Старши оценителю? Жрецо? Какво ви е?

Монахът поклати глава и промълви:

— Не, моля ви. Нека сменим темата. Нека сменим темата. Благословени боже — смехът, разбирате ли, той едва не изригна от мен. Ах, единственото, което мога да направя, е да се сдържам.

— Вярата ви във вашия бог е непоклатима.

— Да, Таралак Вийд. О, да. Не е ли казано, че Рулад е луд? Доведен до лудост от безброй смърти и прераждания? Е, приятели мои, казвам ви, Крадеца на живот, моят най-възлюбен бог, моят единствен бог — ами, той също е луд. И си спомнете това, моля ви, Икариум е този, който дойде тук. Не Рулад — моят бог направи това пътуване. За да се наслади в собствената си лудост.

— Рулад е…

— Не, Варат Таун, Рулад не е. Не е бог. Богът. Той е едно прокълнато същество, толкова смъртно, колкото вие или аз. Силата е в меча, който той владее. Разликата, мои приятели, е съществена. Хайде, стига, за да не наруша клетвата си. И двамата сте твърде скръбни, твърде отровени от страха и ужаса. Сърцето ми е готово да се пръсне.

Таралак Вийд зяпна в гърба на монаха, който се тресеше и не можеше да се спре. „Не, Старши оценителю, лудият си ти. Да боготвориш Икариум? Боготвори ли един грал пепелянката? Скорпиона?“

„Духове на камък и пясък, не мога да чакам повече. Нека най-после да се свърши това.“

— Краят — каза Старшият оценител — изобщо не е това, което очаквате. Нека това ви утеши, приятели.

Варат Таун попита монаха:

— Кога смятате да видите първия двубой?

— Ако изобщо отида — а все още не съм решил, — ако изобщо отида да видя, това ще е тоблакаят, разбира се — промълви Старшият оценител, най-сетне овладял смеха си дотолкова, че се обърна и погледна Финада със спокоен, знаещ поглед. — Тоблакаят.

 

 

Рулад Сенгар, Император на хилядата смърти, стоеше над трупа на третата си жертва. Оплискан с кръв, която не беше негова, с треперещ меч в ръка, той се взираше в застиналото лице и безжизнените очи, докато тълпата раболепно ревеше от трибуните и огласяше горчивия му триумф.

Тази връхлитаща стена от шум се разпадаше около него, без да може да го докосне. Знаеше много добре, че е лъжа. Всичко беше лъжа. Предизвикателството, което се бе оказало всичко друго, но не и предизвикателство. Победата, която всъщност се бе оказала провал. Думите, изречени от канцлера му, от изгърбения му изтерзан Цеда — и всяко лице, извърнато сега към него, бе като това долу. Маска на смъртта, изражение на скрит смях, на скрита подигравка. Защото ако не му се подиграваше самата смърт, то тогава какво?

Кога за сетен път бе видял нещо искрено на лицето на поданик? „Когато не мислеше за тях като за поданици. Когато те не бяха такива. Когато бяха приятели, братя, бащи и майки. Имам своя трон, имам своя меч, имам империя. Но нямам… никого.“

Толкова искаше да умре. Истинска смърт. Да падне и да не намери въплътения си дух захвърлен на онзи остров с ужасния бог.

„Но този път ще е различно. Усещам го. Нещо… ще е различно.“

Без да обръща внимание на тълпата, чийто рев вече се извисяваше до границите на истерията, Рулад закрачи по арената, през искрящите вълни, вдигащи се от окъпания от слънце пясък. Собствената му пот отмиваше кръвта, която го бе оплискала, пот, която се процеждаше между потъмнелите монети, лъщеше по окръглените ръбове на белезите. Пот и кръв се сливаха в тези потоци на горчива победа, която можеше да зацапа повърхността на монетите само временно.

Канцлер Трайбан Гнол не можеше да разбере това. Как златото и среброто надживяват заблудите на тленния живот. Нито Карос Инвиктад можеше да го разбере.

В много отношения Рулад неволно се възхищаваше на този Архипредател, Техол Бедикт. „Бедикт, да, братът на единствения достоен ледерийски воин, с когото имах привилегията да се срещна. Един и само той. Брис Бедикт, който наистина ме победи — и в това той също не беше като никой друг.“ Карос Инвиктад бе поискал да извлекат Техол Бедикт тук на арената, да застане пред императора, да бъде посрамен и принуден да чуе кръвожадните френетични викове на тълпата. Карос Инвиктад бе решил, че такова нещо би унизило Техол Бедикт. „Но ако Техол е като Брис, той просто ще стои, просто ще се усмихва и тази усмивка ще е неговото предизвикателство. Към мен. Неговата подкана да го екзекутирам, да го посека, както не направих с Брис. И да, ще видя знанието там, в очите му.“ Рулад бе забранил това. Да оставят Техол за Удавянията. За онзи дивашки цирк, превърнат в игра на облози.

Междувременно основите на империята се клатеха, скърцаха и изригваха прах. Здравите доскоро темели на сградата се тресяха. Богати доскоро мъже бяха сложили край на живота си. Складове се обсаждаха и щурмуваха от все по-големи тълпи — този хилядоглав, изпаднал в нужда звяр, който се надигаше във всеки град и във всяко градче на империята. Кръв се беше проляла на няколко пристанища заради къшей клисав хляб, а в най-бедните бордеи майки душаха бебетата си, за да не ги видят как се подуват и след това се съсухрят от глад.

Рулад остави жарката слънчева светлина и застана на входа на тунела, погълнат от сенки.

„Моята велика империя.“

Канцлерът заставаше пред него всеки ден и лъжеше. Всичко е наред, всичко ще е наред с екзекутирането на Техол Бедикт. Мините работеха денонощно, сечаха се нови пари, но за това бе нужен грижлив контрол, защото Карос Инвиктад бе убеден, че всичко, което е откраднато от Техол, ще се върне. Все пак по-добре период на инфлация, отколкото хаосът, който сега изтезаваше Ледер.

Но Ханан Мосаг го уверяваше в друго, дори беше сътворил магии, с чиято помощ Рулад можеше да види сам: бунтовете, безумието, замъглени сцени и понякога влудяващо размити, но истината все пак вонеше от тях. Цеда лъжеше само за нещата, които не искаше да разкрие…

— А онова нашествие, Цеда? Покажи ми ги тези малазанци.

— Уви, не мога, императоре. Предпазват се с някаква странна магия. Вижте, водата в купата веднага става бяла, щом започна да търся към тях. Все едно хвърлят в нея шепи брашно. Размътват всичко, което може да покаже водата.

Лъжи. Трайбан Гнол беше по-откровен в преценката си — прямота, която разбулваше усилващото се притеснение на канцлера, а може би дори и страха му. Малазанците, които бяха акостирали на западния бряг, които бяха започнали да нахлуват в сушата — към самия Ледерас, — се оказваха и хитри, и смъртно опасни. Сблъсъците с тях бяха кървави и убийствени, оттеглянето — осеяно с мъртви войници и мъртви Тайст Едур. Да, те идваха за Рулад. Можеше ли канцлерът да ги спре?…

— Да, императоре. Можем. Ще ги спрем. Ханради е разделил едурските си сили. Едната част чака с нашата главна армия западно от града. Другата е поела бързо на север и в момента възвива на запад, като загръщаща ръка, за да се появи зад тези малазанци — но не както в предишния опит. Не, вашите едури сега не яздят в колона, не пътуват по пътища. Воюват като някога, по време на войните за обединението. Бойни групи, придвижват се безшумно в сенките, също като малазанците и може би по-добри в прикриването си…

— Да! Приспособяваме се, но не към нещо ново, а към нещо старо — самото ядро на нашата войнска сила. Чия идея беше това? Кажете ми!

Трайбан Гнол отвърна с поклон.

— Ваше величество, не ме ли назначихте вие да ръководя отбраната?

— Ти значи.

Нов поклон.

— Както казах, императоре, насочващата ръка беше вашата.

Да си толкова мазен издаваше презрение. Рулад поне това разбираше. В отговора на Цеда липсваха такива цивилизовани нюанси…

— Идеята беше моя и на Ханради, императоре. В края на краищата аз бях магьосникът-крал, а той беше най-опасният ми съперник. Това може да се направи отново в една война, която ние, едурите, разбираме и познаваме добре. Напълно ясно е, че опитът да се сражаваме с тези малазанци по ледерийския начин се провали.

— Но ще има сблъсък, голямо сражение.

— Така изглежда.

— Добре.

— А може би не. Ханради е убеден, че…

И тук бяха започнали разногласията, полуистините, зле прикритите нападки към канцлера и неговата роля на военен командир.

Да си съставиш мнение, което отговаря на реалността, беше трудно, да пресееш всички лъжи, да измъкнеш истините — Рулад беше изтощен от това, но какво друго можеше да направи? Учеше се, проклети да са всички. Учеше се.

— Кажи ми за нашествието на Болкандо, Цеда.

— Пограничните ни укрепления са завзети. Имало е две сражения и и в двете ледерийските части са били принудени да се оттеглят с големи загуби. Съюзът между източните кралства вече е реален и изглежда, че са привлекли наемнически армии…

„Заговорът Болкандо… вече реалност. Което значи, че е започнало като лъжа.“ Помнеше стъписаното изражение на Трайбан Гнол, когато бе повторил думите на Ханан Мосаг все едно, че са негови собствени. „Съюзът между източните кралства вече е реален, канцлер…“

Маската на Трайбан Гнол тогава се бе пропукала — никаква илюзия нямаше там, никаква игра, доведена до още по-дълбоко ниво. Канцлерът изглеждаше… гузен.

„Трябва да спечелим тези войни. На запад и на изток. Трябва, също така, да пресъградим тази империя. Времето на Длъжниците ще свърши. Времето на монетите, властващи над това тяло, свърши. Аз, Рулад, императорът, ще взема в ръце тази глина и ще извая от нея нещо ново.“

„Тъй че нека бедствията и самоубийствата сред бившите богати да продължат. Нека големите търговски къщи да рухнат в развалини. Нека бедните разкъсват благородниците. Нека именията да горят. Когато пепелищата се утаят, когато изстинат, тогава Рулад ще намери плодородна почва за своята нова империя.“

„Да, този път е друго. Усещам прераждане. Близо е. Предстоящо. Усещам го и може би то ще е достатъчно, може би то ще ми даде основание да започна отново да ценя живота си. Моя живот.“

„О, Татко Сянка, поведи ме.“

 

 

Маел бе проявил небрежност. Беше проявил точно онази небрежност, на която бе разчитал Блудния. Древният бог бе толкова залисан в спасяването на глупавия си смъртен приятел, че бе нагазил слепешката в един толкова прост капан. Блудния изпитваше облекчение от това, че е отстранил от пътя си месещия се непрекъснато кучи син, и това служеше донякъде като противотежест на зловещата жажда за власт на Пернатата вещица, чиято отвратителна компания Блудния току-що бе оставил.

И сега стоеше в тъмния коридор. Сам…

— Ще имаме нашия Смъртен меч — каза тя, застанала на олтара, като малък остров сред придошлата черна вода. — Тоя идиот си е все така сляп и глупав.

— Кой идиот ще да е това, Перната вещице? Нашият бъдещ Смъртен меч?

— Не разбирам сарказма ти, Блудни. Нищо не се е объркало. Нашият култ расте от ден на ден сред робите ледерии, а вече и сред Длъжниците…

— Недоволните, искаш да кажеш. И какво им обещаваш ти, Перната вещице? От мое име?

— Златния век на миналото. Когато ти се издигаше, асцендент сред всички други богове. Когато твоя бе почитта на всички ледерии. Нашата древна слава, към нея трябва да се върнем.

— Никога не е имало златен век. Почит към мен, отричащия всички други богове, никога не е имало сред ледериите. Времето, за което говориш, бе век на плурализъм, на търпимост, на процъфтяваща култура…

— Остави истината. Миналото е това, което аз казвам, че е. Това носи свободата да учиш невежите.

Той се изсмя:

— Върховната жрица се натъква на велика мъдрост. Да, събери си недоволните невежи глупци. Напълни главите им с благородната слава на едно несъществуващо минало, а после ги отпрати с очите им, блеснали от глупава — но утешителна — вяра. И с това ще започне нашият нов златен век, ликуване сред насладите от потискането и тираничния контрол над живота на всекиго. Слава на могъщия ни император, бога, който не търпи другомислие.

— Какво ще правиш със своята власт зависи от теб. Аз знам какво смятам да направя със своята.

— Удинаас те отхвърли, Перната вещице. Ти загуби онзи, когото искаше най-много.

Тя се усмихна.

— Ще промени решението си. Ще видиш. Двамата заедно ще създадем династия. Той беше Длъжник. Трябва само да пробудя алчността в него.

— Перната вещице, чуй добре своя бог. До това последно зрънце мъдрост. Не можеш да използваш живота на другите. Предложи им благодат, да, но не се разочаровай, когато те изберат нищетата — защото нищетата си е тяхна: и когато решат дали да изберат нечий друг път, те ще изберат собствения си. Шейките имат една поговорка: „Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.“

— Нищо чудно, че са пометени.

— Перната вещице…

— Сега чуй моята мъдрост, Блудни. Мъдрост, в която шейките е трябвало да се вслушат. Стигнеш ли до използването на живота на другите, първото, което трябва да им отнемеш, е привилегията на избора. Направиш ли това, останалото е лесно.

Беше намерил своята Върховна жрица. Наистина. „Горко ни на всички.“