Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (4)

1.

Две сили, някога в жестоко противоречие, сега се оказаха фактически любовници, въпреки че никоя не можеше да реши коя от двете първа си е разтворила краката.

Простите факти са следните: първоначалната йерархична структура на племената Тайст Едур се оказа добре пригодена за ледерийската система на власт чрез богатство.

Едур се превърнаха в короната, наложиха се с лекота над подулата се от лакомия Ледер, но нима една корона притежава воля? Нима се огъва носителят й под нейното бреме?

След кратък размисъл друга една истина се оказва самоочевидна.

Колкото и здрава да изглеждаше тази спойка, под повърхността изникваше едно по-потайно и далеч по-гибелно сливане: на недостатъците, присъщи за всяка от двете системи, и тази сплав щеше да се окаже изключително взривоопасна.

 

Династията Хирот (XVII том)

Колонията, История на Ледер

Динит Арнара

— Откъде е това?

Танал Ятванар гледаше как Инвигилаторът бавно завърта странния предмет в месестите си длани. Камъчетата оникс на многобройните пръстени по късите му пръсти блещукаха под лъчите слънчева светлина, струящи през разтворения прозорец. Предметът, който въртеше Карос Инвиктад, представляваше заплетено кълбо от бронзови игли, чиито краища бяха извити на скоби и усукани една около друга в здрава клетка.

— Блуроуз според мен, сър — отвърна Танал. — От онези на Сонорбо. Средното времетраене за решаването й е три дни, макар че рекордът е малко под два…

— Кой? — попита намръщено Карос и го погледна над писалището си.

— Полукръвен тартенал, ако можете да го повярвате, сър. Тук, в Ледерас. Смятат го за кретен, но има вроден талант да решава главоблъсканици.

— И предизвикателството е да наместиш иглите в такава конфигурация, че изведнъж да се разсипят.

— Да, сър. Разпада се и става плоско. Доколкото чух, точният брой на завъртанията е…

— Не, Танал, не ми го казвай. Достатъчно благоразумен си. — Инвигилаторът, командир на Патриотистите, остави предмета на бюрото. — Благодаря ти за подаръка. Е? — Къса усмивка. — Достатъчно дълго ли изнервихме Брутен Трана, как мислиш?

Карос се надигна, оправи гънките на пурпурния си копринен халат — единствения цвят и материя, които изобщо носеше, — взе късия скиптър, който бе превърнал в официален символ на своя пост, черно кръвно дърво от отечеството на Едур със сребърни карфици, украсени с камъчета оникс, и посочи с него към вратата.

Танал се поклони и поведе през коридора към широкото стълбище. Слязоха на долния етаж и излязоха през двукрилата порта на двора.

Затворниците стояха под ярката слънчева светлина до западната стена. „Стояха“ всъщност не беше съвсем точно. Бяха ги извели от килиите една камбана преди разсъмване, а вече беше малко след пладне. Над половината от осемнадесетте задържани бяха изгубили съзнание поради липсата на вода и храна и изнурителния зной на предобеда, съчетани с жестоките изтезания по време на разпитите.

Танал забеляза как се намръщи Инвигилаторът, щом видя неподвижните оковани тела на припадналите.

Брутен Трана от племето Ден-Рата, лицето за свръзка на едурите, стоеше в сянката срещу затворниците, висок и безмълвен. Бавно се обърна, щом Танал и Карос се приближиха.

— Добре сте дошъл, Брутен Трана — каза Карос Инвиктад. — Как сте?

— Да минем по същество, Инвигилатор — заяви сивокожият воин.

— Тутакси. Ако благоволите да ме придружите, можем да разпитаме всеки затворник, изведен тук. Конкретните им случаи…

— Не държа да се доближавам до тях повече, отколкото съм сега — прекъсна го Брутен. — Затънали са в мръсотията си, а в този двор почти не полъхва вятър.

Карос се усмихна.

— Разбирам, Брутен. — Отпусна скиптъра на рамото си и огледа редицата задържани. — Няма нужда да ги доближаваме, както казвате. Ще започнем с онзи най-отляво, после…

— В безсъзнание или мъртъв?

— Е, от това разстояние кой може да каже?

Танал забеляза намръщената физиономия на едура, поклони се на Брутен и Карос и бързо закрачи към окованите. Наведе се да огледа просналата се фигура, после се изправи и каза:

— Жив е.

— Събуди го тогава! — заповяда Карос. Гласът му прозвуча пронизително, достатъчно високо, за да накара някой глупав слушател да трепне — в смисъл глупав, ако Инвигилаторът види тази инстинктивна реакция. Подобни немарливи грешки се случваха само веднъж.

Танал срита затворника и нещастникът изхлипа сухо.

— Стани, изменнико — прошепна Танал в ухото му. — Инвигилаторът заповяда. Изправи се или ще ти натроша кокалите в жалката торба, която наричаш свое тяло.

Затворникът се надигна с мъка.

— Вода…

— Дума повече да не съм чул от тебе. Изправи се и понеси достойно тежестта на престъпленията си. Ледериец си, нали? Покажи на нашия гост едур какво значи да си ледериец.

След това тръгна обратно при Карос и Брутен. Инвигилаторът тъкмо казваше:

— … известни връзки с несъгласни елементи в Лекарския колеж — това го е признал. Въпреки че не може да му се припишат конкретни престъпления, ясно е, че…

— Следващият — прекъсна го Брутен Трана.

Карос затвори уста, след това се усмихна хладно.

— А, да. Следващият задържан е поет. Написа и разпространи призив за революция. Не отрича нищо и всъщност дори оттук можете да видите стоическото му упорство.

— А другият до него?

— Собственикът на един хан, гостилницата му се посещаваше от неблагонадеждни елементи — недоволни войници всъщност — и двама от тях също са сред задържаните. За противодържавната дейност бяхме уведомени от една почтена курва…

— Почтена курва ли, Инвигилатор? — Едурът се подсмихна.

Карос примига.

— Ами да, Брутен Трана.

— Защото е издала ханджия.

— Ханджия, въвлечен в измяна…

— Искал е прекалено висок дял от приходите й, по-вероятно. Продължете. И моля, бъдете по-кратък в описването на престъпленията.

— Разбира се — отвърна Карос Инвиктад и жезълът му забарабани по мекото му рамо като палка, отмерваща бавен марш.

Танал се беше изпънал до командира си в стойка „мирно“. Инвигилаторът продължаваше да изрежда нарушенията на ледериите. Осемнадесетте затворници бяха добро извлечение от над тристате души, оковани в подземните килии. Приличен брой арести за седмицата, помисли си Танал. За по-големите престъпници от тях предстояха Удавянията. От триста и двадесетимата една трета бяха обречени да изгазят дъното на канала под съкрушителната водна тежест. Букмейкърите напоследък се оплакваха, тъй като вече никой не оцеляваше в изпитанието. Разбира се, не се оплакваха прекалено шумно, след като истинските подстрекатели сред тях рискуваха сами да минат Удавянето — само първите няколко се бяха оказали достатъчно, та протестите да стихнат.

Точно това Танал бе започнал да цени много високо — един от съвършено формулираните от Карос Инвиктад закони за принудата и контрола, многократно изтъкван в обемистия трактат, който Инвигилаторът дописваше по темата, най-близка на сърцето му. „Вземи който и да е сегмент население, наложи стриктни, но ясни дефиниции на отделните им характеристики, след което ги тласкаш към подчинение. Подкупваш слабите, за да издават силните. Избиваш силните и останалите са твои. Прехвърляш се на следващия сегмент.“

Букмейкърите се бяха оказали лесен обект, тъй като малцина ги обичаха — особено непоправимите играчи на хазарт; а с всеки изминал ден те ставаха все повече и повече.

Карос Инвиктад привърши дългото си слово. Брутен Трана кимна мълчаливо, обърна се и напусна двора.

Щом се махна от очите им, Инвигилаторът се обърна към Танал.

— Неловко се получи. С изпадналите в безсъзнание.

— Да, сър.

— Смяна на главите на външната стена.

— Веднага, сър.

— А сега, Танал Ятванар, преди всичко останало, трябва да дойдеш с мен. Ще отнеме съвсем малко време, после можеш да се върнеш към текущите си задачи.

Влязоха отново в сградата; късите стъпки на Инвигилатора принуждаваха Танал отново и отново да забавя, докато вървяха към кабинета на Карос.

Най-властният човек след Императора отново зае мястото си зад бюрото. Вдигна клетката бронзови игли, завъртя я десетина пъти с мълниеносни и прецизни движения и тя се разпадна. Хвърли усмивка на Танал и пусна предмета на бюрото.

— Прати писмо на Сенорбо в Блуроуз. Уведоми го колко време ми е трябвало, за да намеря решение, и добави, от мен към него, че се боя, че е загубил майсторството си.

— Да, сър.

Карос Инвиктад взе един свитък.

— Та какъв беше договореният ни процент за дяла ми в странноприемница „Разорената змия“?

— Раутос предложи четиридесет и пет, сър.

— Добре. Все пак смятам, че се налага среща с управителя на тръст „Свобода“. Към края на седмицата ще е добре. Въпреки всичките ни разговори напоследък все пак действителните доходи са странно оскъдни и искам да разбера защо.

— Сър, знаете подозренията на Раутос Хиванар по този въпрос.

— Смътно. Той ще е доволен да научи, че вече съм готов да се вслушам по-внимателно във въпросните подозрения. Тъй че имаме два въпроса в дневния ред. Уреди срещата за камбана време. А, и още едно последно, Танал.

— Сър?

— Брутен Трана. Тези ежеседмични визити. Искам да разбера принуден ли е? Дали това е някаква едурска форма на имперско неблагоразположение или наказание? Или дали тия кучи синове наистина се интересуват от това, с което сме се заели? Брутен не коментира, никога. Не пита дори какви наказания произтичат от присъдите ни. Нещо повече, грубото му нетърпение ми досажда. Може би ще си заслужава да го разследваме.

Танал вдигна учудено вежди.

— Да разследваме Тайст Едур?

— Тихомълком, естествено. Вярно, те винаги създават впечатлението за безусловна лоялност, но не мога да се отърва от мисълта дали расата им наистина е имунизирана срещу противодържавна дейност.

— Дори да не са, сър, при цялото ми уважение, дали Патриотистите са подходящата организация…

— Патриотистите, Танал Ятванар — рязко отвърна Карос, — притежават имперската харта да поддържат вътрешния ред в империята. В тази харта не се прави разлика между Едур и ледерии, само между лоялните и нелоялните.

— Да, сър.

— Е, мисля, че те чакат достатъчно задачи.

Танал Ятванар се поклони и напусна кабинета.

 

 

Имението господстваше над ивица суша на северния бряг на река Ледер, на четири улици западно от канала Квилас. Стъпалчатите стени, които очертаваха границите му, се спускаха към брега и продължаваха във водата — върху пилони, за да се облекчи тласъкът на течението — на повече от две лодки дължина. По-натам се издигаха пилоните за привързване. В този сезон бяха залети. Рядко явление през последните сто години, отбеляза си Раутос Хиванар, докато прелистваше Компендиума на имението, семеен том с бележки и карти, описващ всичките осемстотин години на рода Хиванар на тази земя. Отпусна се в плюшения си стол и със замислена унесеност допи чая си от балат.

Домашният иконом и главен агент Венит Сатад тихо пристъпи напред да прибере Компендиума в сандъка от дърво и желязо, заровен в пода под картната маса, после нагласи подовите дъски на място и изпъна чергата върху тях. Щом изпълни задачите си, застана на полагащото му се място, до вратата.

Раутос Хиванар беше едър мъж, възпълен и с грубовати черти. Присъствието му обикновено господстваше във всяко помещение, колкото и просторно да беше. Сега той седеше в библиотеката на имението, стените й бяха покрити с рафтове от пода до тавана. Ръкописи, глинени таблички и подвързани книги заемаха всяко налично място, събраните поучения на над хиляда схолари, много от които носеха името Хиванар.

Като глава на семейството и надзорник на огромните му финансови авоари, Раутос Хиванар беше зает човек, а изискванията за напрегнат интелектуален труд се бяха удвоили след идването на Тайст Едур — предизвикало на свой ред официалното учредяване и признаване на тръста „Свобода“, обединение на най-богатите фамилии в империята Ледер — по начини, каквито преди не можеше й да си въобрази. Трудно му беше да обясни, че намира всички тези дейности за отегчителни и изнервящи. Но точно в такива се бяха превърнали, докато подозренията му бавно, стъпка по стъпка, се оформяха в убеждения, докато започваше да усеща, че там някъде съществува враг — или врагове, посветили се на единствената задача да вършат икономически саботаж. Не просто незаконни афери, дейност, с която той самият лично беше много добре запознат, а нещо по-дълбоко, нещо всеобхватно. Враг. Враг на всичко, което представляваше Раутос Хиванар и тръст „Свобода“, на който той беше Управителят. Всъщност — на всичко, което представляваше самата империя, независимо кой седеше на трона, независимо дори от тези диви нещастни варвари, които сега се перчеха на самия връх на ледерийското общество като сиви гарги, накацали върху грамада от дрънкулки.

Подобно разбиране от страна на Раутос Хиванар някога щеше да предизвика у него крайно разпалена реакция. Самата заплаха щеше да е достатъчна, за да доведе до енергично издирване, а идеята за съществуването на сила с такава подла цел, сила, която, длъжен бе да признае, се водеше от изключително коварен гений, щеше да оживи играта, докато тя не го обсеби изцяло.

Но ето, че вместо това Раутос Хиванар търсеше по прашните рафтове свидетелства за минали наводнения в стремежа си да разреши загадка, която щеше да заинтересува само шепа мърморещи дърти учени. И това беше странно, често пъти си признаваше той. Въпреки това страстта набираше сила и нощем той лежеше до отпуснатата в сън грамада от плувнала в пот плът, в каквато се бе превърнала тридесет и три годишната му жена, и откриваше как мислите му работят трескаво, как се борят срещу теченията на цикличния ход на времето; мъчеше се да се добере назад и назад, с целия си усет, в отминалите векове. И да търси, да търси нещо…

Въздъхна, остави чашата с чая и стана.

Щом закрачи към вратата, Венит Сатад — по фамилно родословие те бяха Длъжници на рода Хиванар вече от шест поколения, — пристъпи напред, взе крехката чашка и излезе след господаря си.

Навън, в крайречния двор, покрай мозайките, изобразяващи инвеститурата на Сковал Хиванар за имперски Цеда преди три столетия, после по ниските каменни стъпала надолу до онова, което в по-сухи времена беше по-долната тераса-градина. Но тук речните течения се бяха завихрили, заграбили бяха и почва, и растения и бяха оголили твърде непривичното подреждане на камъните, наредени като уличен калдъръм, обкръжен от подредени в правоъгълник дървени пилони, вече не повече от прогнили дънери, щръкнали от локвите, останали след наводнението.

В края на по-горното ниво работници, под указанията на Раутос, бяха укрепили терена с дървени подпори, за да не рухне, а отстрани стоеше ръчна количка, пълна с множество любопитни предмети, оголени от водите на наводнението. Предмети, дошли от миналото.

Загадка, общо взето, разсъди Раутос. Не съществуваха никакви записки по-долната тераса-градина да е била нещо друго освен това, което беше, а бележките, оставени от градинския архитект скоро след довършването на главната сграда на имението, сочеха, че брегът на това равнище не е бил нищо повече от древни наноси.

Глината беше съхранила дървото поне доскоро, тъй че не можеше да се разбере колко отдавна е било построено странното съоръжение. Единственият белег за древността му бяха тези предмети, всичките от бронз или глина. Не бяха оръжия, та да ги свърже човек с някоя гробна могила, а ако бяха сечива, бяха сечива за отдавна забравени дейности, тъй като нито един от работниците, доведени тук от Раутос, не можа да си представи функцията им — не приличаха на нито едно познато сечиво, нито за каменоделство, нито за дърво, нито за обработка на хранителни продукти.

Раутос вдигна едно и го огледа, може би за стотен път. Бронз, лят в глинен калъп — ръбчето ясно се виждаше. Предметът беше издължен, окръглен и в същото време с почти прави ъгли. Врязвания около свивката оформяха кръстосана шарка. На нито един от двата края не се виждаше устройство за прикрепване, следователно нещото не беше предназначено за част от някой по-голям механизъм. Той отново го претегли в ръка. Тежичко си беше. Нещо небалансирано имаше в него, въпреки огъването в самия център. Остави го и извади един кръгъл лист мед, по-тънък от восъчния слой върху писарска табличка. Беше почернял от допира с глината, но само по ръбовете се виждаха следи от окисляване. По листа бяха пробити безброй дупчици, без някакъв определен шаблон, но всяка съвършено еднаква, съвършено кръгла, без устие, което да покаже от коя страна е била пробита.

— Венит — каза той, — имаме ли карта, описваща точните местоположения на тези предмети при откриването им?

— Да, господарю, само с няколко изключения. Прегледахте я миналата седмица.

— Нима? Добре. Остави я на масата в библиотеката следобед.

Пазачката на портата се появи от тесния проход покрай къщата спря на десет крачки от Раутос и се поклони.

— Господарю, съобщение от Инвигилатор Карос Инвиктад.

— Добре — отвърна разсеяно Раутос. — Ей сега ще се заема с него. Пратеникът чака ли за отговор?

— Да, господарю. В двора е.

— Погрижи се да му поднесат закуски и освежителни напитки.

Пазачката се поклони и си тръгна.

— Венит, мисля, че трябва да се приготвиш за едно пътуване. — Къде, господарю?

— Инвигилаторът най-сетне е схванал величината на заплахата.

Венит Сатад не отвърна нищо.

— Трябва да заминеш за град Дрийн — продължи Раутос, все така взрян в загадъчното съоръжение, господстващо на по-долната тераса. — Тръстът се нуждае от по-изричен доклад за подготовките там. Уви, личните донесения на Фактора се оказват незадоволителни. Нужна ми е доверителност по тези въпроси, след като съм решил да се съсредоточа напълно над близката заплаха.

Венит не отвърна нищо.

Раутос се загледа над реката. В залива отсреща се трупаха рибарски лодки, два търговски кораба се приближаваха към главните кейове. Единият, с флага на семейство Естерикт, изглеждаше пострадал, навярно от пожар. Раутос изтупа пръстта от ръцете си, обърна се и закрачи обратно към сградата. Слугата му пое след него.

— Чудно, какво ли лежи под тези камъни?

— Господарю?

— Нищо, Венит. Просто си мислех на глас.

 

 

Две части от конницата блуроуз на Атри-Преда Биват атакуваха лагера на оул’дан призори. Двеста отбрани пиконосци препуснаха сред ураган от паника, докато оулите изскачаха от кожените си шатри, а бойните псета на Дрийн, появили се няколко мига преди конните воини, връхлетяха върху оулските глутници пастирски кучета и дрей и трите породи зверове се счепкаха в жестока битка.

Оулските воини се оказаха неподготвени и малцина от тях успяха навреме дори да намерят оръжията си. За няколко мига касапницата се развихри и обхвана и старци, и деца. Повечето жени се сражаваха редом с близките си мъже — жена и съпруг, сестра и брат, всички загиваха заедно в последно сливане на кръв.

Сражението между ледериите и оулите отне не повече от двеста удара на сърцето. Войната сред кучетата се проточи много по-дълго, тъй като пастирските псета — макар и по-дребни и мършави от нападателите си — бяха бързи и не по-малко яростни, а товарните, гледани, за да теглят коли лете и шейни зиме, бяха сравними с породата на Дрийн. Обучени да избиват вълци, те се оказаха сериозен противник за бойните псета и ако не бяха пиконосците, да се позабавляват с избиването на пъстрокожите зверове, битката щеше да се обърне. Но оулската глутница най-сетне отстъпи и оцелелите се разбягаха из равнината, на изток. Няколко от бойните псета на Дрийн ги подгониха, преди водачите им да ги призоват да се върнат.

Докато пиконосците слизаха от конете, за да се уверят, че сред народа на оул няма оцелели, други препуснаха да съберат стадата мириди и родара в съседната долина.

Атри-Преда Биват седеше на жребеца си и се мъчеше да го удържи, понеже беше подлудял от натежалия в утринния въздух мирис на кръв. До нея, седнал непохватно и болезнено натъртен от непознатото седло, Брол Хандар, новоназначеният от Тайст Едур Надзорник на Дрийн, наблюдаваше как ледериите систематично плячкосват лагера, събличат до голо трупове и вадят ножовете си. Оулите връзваха накитите си — най-вече от злато — в плитките си и ледериите трябваше да срежат тези части от скалпа, за да приберат плячката си. Осакатяването продължаваше и със събирането на ивици кожа, украсена с татуировки в типичния за оул многоцветен стил, често очертани с вшит златен конец. Тези трофеи украсиха кръглите щитове на много пиконосци.

Пленените стада вече бяха собственост на Фактора на Дрийн Летур Аникт. Пред погледа на Брол Хандар стотици мириди излизаха на билото на хълма. Черната вълнеста козина им придаваше вид на балвани, когато се заизсипваха по склона. Беше ясно, че богатството на Фактора току-що е нараснало значително. Последваха ги по-високите родара, със сини гърбове и дълговрати, дългите им опашки плющяха в паника, докато бойните псета по фланговете на стадата се хвърляха отново и отново в лъжливи атаки.

Дъхът изсъска между зъбите на Атри-Преда.

— Къде е човекът на Фактора все пак? Тези проклети родара ще подивеят и ще ни стъпчат. Лейтенант! Гледачите веднага да отзоват псетата! Бързо! — Тя развърза каишката на шлема си, смъкна го и го окачи на рога на седлото. После погледна Брол. — Та това е, Надзорник.

— Значи тези са оул? Бяха всъщност.

Тя извърна лице и се намръщи.

— Малък бивак според техните мерки. Седемдесетина възрастни.

— Но все пак големи стада.

Тя се намръщи още повече.

— Някога бяха по-големи, Надзорник. Много по-големи.

— Доколкото разбирам, тази ваша кампания цели да изтласка тези нарушители.

— Не е моя кампания. — Тя като че ли долови нещо в изражението му, защото добави: — Да, разбира се, аз командвам експедиционните сили, Надзорник. Но получавам заповедите си от Фактора. И честно казано, оулите не са нарушители.

— Факторът твърди противното.

— Летур Аникт е с висок сан в тръст „Свобода“.

Брол Хандар я изгледа за миг и отвърна:

— Не всички войни се водят за богатство и земя, Атри-Преда.

— Длъжна съм да възразя, Надзорник. Вие, Тайст Едур, не нахлухте ли превантивно, в отговор на очакваната заплаха да загубите земята и ресурсите си? Културна асимилация, краят на вашата независимост. За мен няма съмнение — продължи тя, — че ние, ледериите, се стремяхме да унищожим цивилизацията ви, както вече сме го правили с тартеналите и толкова много други. Тъй че си е икономическа война.

— Не ме изненадва, Атри-Преда, че вашата раса го е видяла така. И не се съмнявам, че подобни грижи са терзаели ума на краля-маг. Дали ви завладяхме, за да оцелеем? Може би.

Брол си помисли дали да не каже нещо повече, но после поклати глава и загледа как четири бойни псета се нахвърлиха върху едно ранено пастирско куче. Сакатият звяр не се даде без бой, но скоро рухна, зарита и се смълча отпуснат, докато бойните псета разпаряха корема му.

— Чудили ли сте се някога, Надзорник, кой от нас всъщност спечели онази война? — попита Биват.

Той я изгледа навъсено.

— Не, не съм. Съгледвачите ви не са открили следи от други оули в този район, доколкото разбирам. Значи сега Факторът ще консолидира ледерийското владение по обичайния начин?

Атри-Преда кимна.

— Гранични постове. Укрепления, пътища. Ще последват заселници.

— А после Факторът ще разшири алчните си намерения още по на изток.

— Точно така, Надзорник. Разбира се, убедена съм, че разбирате придобивките и за Тайст Едур. Територията на империята се разширява. Сигурна съм, че императорът ще е доволен.

Това бе втората седмица на Брол Хандар като управител на Дрийн. В този далечен край на империята на Рулад имаше твърде малко Тайст Едур, не повече от стотина, а само тримата членове на неговия персонал бяха от неговото племе, арапаите. Анексирането на Оул’дан със средства, стигащи до пълен геноцид, бе започнало преди години — много преди завоеванието на Едур, — а особеностите на управлението в далечен Ледерас като че ли нямаха много връзка с тази военна кампания. Брол Хандар, патриархът на клан, посветен на лова на бивнести тюлени, се зачуди — не за първи път — какво точно става тук.

Властта, назована с титлата Надзорник, като че ли не включваше нещо повече от наблюдение. Същинската власт да управлява се падаше на Летур Аникт, Фактора на Дрийн, който е с висок ранг в тръст „Свобода“. Някаква гилдия на търговци, доколкото бе разбрал, макар да си нямаше представа какво точно й е освободителното на тази загадъчна организация. Освен ако не беше, разбира се, свободата им да правят каквото им харесва. Включително използването на имперски войски за придобиване на още повече богатство.

— Атри-Преда?

— Да, Надзорник?

— Тези оули — те не отвръщат ли на ударите? Не, не както се биха днес. Искам да кажа, не правят ли набези? Не събират ли воини по пътя си към пълномащабна война?

Въпросът я притесни.

— Надзорник, има… Е, да го наречем, две нива.

— Нива. Какво ще рече това?

— Официално и… неофициално. Въпрос на възприятие.

— Обяснете.

— Вярата на простолюдието, такава, каквато е внушена от имперските агенти, е, че племената на Оул са се съюзили с народа на Ак’рин на юг, както и с д’расиланите и двете кралства Болкандо и Сафинанд — накратко, всички територии, граничещи с империята — и създават агресивна, войнствена и потенциално съкрушителна сила — Ордата на заговора Болкандо, — която заплашва всички източни територии на империята Ледер. Въпрос само на време е, преди тази орда да се събере изцяло, след което да тръгне срещу нас. Следователно всяка атака, предприета от ледерийската военщина, цели да смали броя, който оулите ще могат да включат, и още повече, загубата на ценните стада на свой ред омаломощава диваците. Гладът може добре да постигне онова, което само мечовете не могат — пълното рухване на Оул.

— Разбирам. А неофициалната версия?

Тя го погледна накриво.

— Не съществува никакъв заговор, Надзорник. Никакъв съюз. Истината е, че оулите непрекъснато се бият помежду си — пасищата им се свиват в края на краищата. И те презират ак’рините и д’расиланите, а и вероятно никога не са се срещали с никого от Болкандо или Сафинанд. — Поколеба се и продължи: — Вярно, че се сблъскахме с някакъв наемнически отряд преди два месеца — подозирам, че тази гибелна битка е ускорила назначението ви. Наброяваха около седемстотин и след няколко малки схватки поведох сила от шест хиляди ледерии да ги подгоним. Надзорник, загубихме почти три хиляди войници в последната битка. Ако не бяха маговете ни… — Тя поклати глава. — И все още нямаме представа кои бяха.

Брол я изгледа замислено. Не знаеше нищо за такъв сблъсък. Причината за назначението му? Може би.

— Официалната версия, за която споменахте — лъжата, — оправдава избиването на оулите в очите на простолюдието. Всичко това служи добре на стремежа на Фактора да забогатява все повече. Разбирам. Кажете ми, Атри-Преда, защо на Летур Аникт му трябва всичкото това злато? Какво прави с него?

Жената сви рамене.

— Парите са власт.

— Власт над кого?

— Над всички и над всичко.

— Освен над Тайст Едур, които са безразлични към ледерийската идея за богатство.

Тя се усмихна.

— Нима, Надзорник? Все още?

— За какво намеквате?

— В Дрийн има хироти — да, срещали сте ги. Всеки от тях претендира, че е родственик на императора и на основата на тази претенция са си присвоили най-хубавите имения и земя. Имат за роби стотици Длъжници. Скоро може би сред членовете на тръст „Свобода“ ще има и Тайст Едур.

Брол Хандар се намръщи. На един далечен хребет стояха три оулски кучета, две товарни и едно пастирско, гледаха как карат стадата през разрушеното поселище — животните мучаха и ревяха от вонята на пролята кръв и мръсотии. Той огледа замислено трите силуета на билото. Къде ли щяха да отидат сега кучетата?

— Видях достатъчно.

Дръпна юздите да обърне коня и той рязко извърна глава, изцвили и застъпва назад. Брол с усилие се задържа на седлото.

Това навярно развесели Атри-Преда, но тя беше достатъчно благоразумна, за да не го покаже.

Високо в небето се бяха появили първите лешоядни птици.

 

 

По южния бряг на река Южен Джасп, един от четирите притока на река Ледер, стичаща се от планините Блуроуз, се виеше път, който малко по-нагоре започваше дългото си изкачване към планинския проход и древното кралство Блуроуз, вече покорено от Ледерийската империя. Тук Южен Джасп течеше бързо, инерцията на дивашкото й спускане от планините все още не беше забавена от просторната равнина, към която вече се доближаваше, за да я прекоси. Ледената вода кънтеше над огромните канари, оставени от отдавна изчезнали ледници, мяташе във въздуха хапливо студена мъгла, която се стелеше на облаци над пътя.

Самотният непознат, който очакваше шестимата воини Тайст Едур и хората с тях, бе доста по-висок от който и да било Едур, мършав, загърнат в наметало от тюленова кожа с качулка. Два широки кожени колана се кръстосваха на гърдите му и от тях висяха два дълги ледерийски меча. Няколкото кичура дълга бяла коса, изтръгнали се на воля поради вятъра, вече бяха мокри, полепнали по яката на наметалото.

За приближаващия се меруди лицето на непознатия изглеждаше бледо като смърт, все едно някой труп току-що се е измъкнал от вледеняващата река, нещо отдавна замръзнало сред прошарените с бяло простори на планините, които ги очакваха.

Воинът водач, ветеран от завоеванието на Ледерас, даде знак на спътниците си да спрат и продължи напред сам, за да поговори със странника. Той и петимата други едури водеха десет ледерийски войници, два натоварени фургона и четиридесет роби, оковани един за друг на синджир зад втория фургон.

— Компания ли си търсиш? — попита воинът меруди и примижа, за да види по-добре засенченото лице. — За изкачването до прохода? Казват, че там горе били останали разбойници и мародери.

— Сам съм си компания.

Гласът беше дрезгав, със странен акцент.

Воинът меруди спря на три разтега от него. Вече можеше да види лицето по-добре. Едурски черти, общо взето, но бяло като сняг. Очите бяха… изнервящи. Червени като кръв.

— Тогава защо преграждаш пътя ни?

— Вие пленихте двама ледерии преди два дни. Те са мои.

Мерудът сви рамене.

— Значи е трябвало да ги пазиш оковани нощем, приятел. Тези Длъжници бягат при всяка възможност. О, да — разбира се, че ще ти ти върна. Поне момичето. Мъжът е избягал роб от Хирот, както издава поне татуировката му. Очаква го Удавяне, уви, но ще помисля какво да ти предложа за компенсация. Все едно, момичето, каквото е младо, е ценно. Вярвам, че ще се оправиш с цената за връщането й.

— Ще ги взема и двамата. И не ви плащам нищо.

Воинът меруди отвърна намръщено:

— Бил си непредпазлив и си ги загубил. Ние проявихме усърдие и ги заловихме отново. Така че очакваме възнаграждение за усърдието ни, както и ти трябва да очакваш някаква цена за безгрижието си.

— Освободете ги — заяви странникът.

— Не. От кое племе си? — Очите, все така приковани в неговите, без да мигнат, изглеждаха напълно… мъртвешки. — Какво е станало с кожата ти? — „Мъртва като на императора.“ — Как се казваш?

— Освободете ги веднага.

Мерудът се засмя — малко колебливо, — после махна с ръка на спътниците да продължат напред и заизважда късата си извита сабя.

Неверието спрямо нелепото предизвикателство забави движението му. Оръжието бе излязло до средата от канията си, когато един от дългите мечове на странника изсвистя от ножницата и разпра гърлото на едура.

Другите петима воини изреваха от ярост, извадиха оръжията си и се втурнаха напред, десетимата ледерийски войници ги последваха.

Странникът изгледа как водачът рухва на земята и как кръвта швирва на фонтан в стелещата се над пътя речна мъгла. После извади другия меч и пристъпи, за да посрещне петимата едури. Трясък на оръжие — и изведнъж двете ледерийски оръжия в ръцете на странника запяха, писъкът им се извисяваше с всеки нов удар, който поемаха.

Двама от едурите залитнаха назад едновременно, и двамата смъртно ранени, единият в гърдите, другият с отпрана третина от скалпа. Вторият обърна гръб на продължаващия бой, наведе се, взе парчето коса и кост и закрачи замаян назад по пътя.

Падна нов едур, левият му крак бе посечен високо в бедрото. Останалите двама заотстъпваха и зареваха на ледериите, които вече стояха разколебани на три крачки зад мястото на боя.

Странникът тръгна напред. Парира забиването на едура вдясно с дългия меч в лявата си ръка, замахна наляво, изви китка и изтръгна оръжието от ръката на нападателя; после правото му забиване наниза върха на меча му в гърлото на едура. В същото време изпъна меча в дясната си ръка в лъжлив замах отгоре. Последният едур се изви назад да избегне удара и се опита да посече китката на странника. Но точно тогава дългият меч ловко се сниши, изби настрана късата сабя и в същия миг върхът прониза дясното око на воина, прекърши крехките кости на очната кухина и продължи навътре в мозъка.

В устрема си между двамата паднали едури странникът посече и най-близките двама ледерии и в следващия момент останалите осем се отказаха и побягнаха покрай фургоните — коларите вече скачаха от тях, обзети от паника, — а после покрай редицата зяпнали в изумление пленници. Бягаха и хвърляха оръжията си на пътя.

Един ледериец падна, спънат от някой от робите, и изведнъж робският синджир сякаш кипна. Робът скочи върху нещастния ледериец, усука синджира около врата му и стегна здраво. Ледериецът зарита, замята ръце, заора с пръсти в пръстта, но робът беше неумолим.

Силхас Руин, с мечовете, запели пронизително в ръцете му, се приближи до Удинаас, който продължаваше да души трупа.

— Вече можеш да спреш — каза албиносът Тайст Андий.

— Мога — отвърна Удинаас през стиснати зъби, — но няма. Този кучи син беше най-лошият от всички. Най-лошият.

— Душата му вече се дави в мъглата — каза Силхас Руин и хвърли поглед към двете фигури, които излязоха от храстите от южната страна на пътя.

— Души го, още! — извика Кетъл, окована малко по-натам. — Той ме нарани, тоя.

— Знам — изхриптя Удинаас. — Знам.

Силхас Руин се обърна към Кетъл.

— Наранил те е? Как?

— Обичайното — отвърна тя. — С онова нещо между краката му.

— А другите ледерии?

Тя поклати глава.

— Те само гледаха. И се смееха! Смееха се!

Силхас Руин се обърна към излязлата от храстите Серен Педак и тя се смрази от погледа в мъртвешките му очи.

— Ще догоня избягалите, Аквитор — каза Силхас Руин. — До края на деня ще се върна при вас.

Тя се извърна и погледна за миг Феар Сенгар, застанал над труповете на Тайст Едур, после огледа осеяната с камънак равнина на юг — раненият в главата едур се клатушкаше замаяно по пътя.

— Добре — отвърна Серен Педак и примижа към двата фургона. — Ние ще продължим нагоре.

Удинаас най-сетне доизля гнева си върху удушения ледериец, изправи се и я погледна в очите.

— Серен Педак, какво ще правим с останалите роби? Трябва да ги освободим всичките.

Тя се намръщи. Изтощението затрудняваше мисълта й. Месеци и месеци в криене, в избягване и на едури, и на ледерии. Усилията им да продължат на изток се оказваха отново и отново възпрепятствани, което ги принуждаваше да се отдалечават все по на север, и безкрайният ужас, който живееше в нея, бяха изцедили всякаква яснота от мислите й. „Да ги освободим. Да. Но тогава…“

— Само поредните слухове — каза Удинаас, все едно беше прочел мислите й, все едно му бяха хрумнали преди нея. — Като тях има много, объркват преследвачите ни. Чуй, Серен, те вече знаят кои сме, повече или по-малко. А тези роби — те ще направят каквото могат, за да избегнат да ги заловят отново. Не е нужно да се притесняваме прекалено от тях.

Тя повдигна вежди.

— Гарантираш ли за своите братя по съдба Длъжници, Удинаас? Че всички те ще се отвърнат от възможността да си купят свободата с жизненоважна информация?

— Единствената алтернатива — отвърна той и я погледна в очите — е да ги убием всичките.

Онези, които ги слушаха, онези, които все още не бяха пребити дотам, че да се превърнат в немислещи автомати, изведнъж извисиха гласове в молби и пламенни обещания, запротягаха ръце към Серен сред дрънченето на вериги. Други гледаха, обзети от страх като мириди, доловили миризмата на вълк, който не могат да видят. Някои се разплакаха, присвити в разкаляния камънак на пътя.

— Първият едур, когото той уби, държи ключовете — каза Удинаас.

Силхас Руин се беше отдалечил надолу по пътя. Вече едва видим в мъглата, Тайст Андий се превъплъти в нещо огромно, крилато и се понесе нагоре във въздуха. Серен погледна редицата роби — никой не беше видял това, увери се с облекчение.

— Е, добре — отвърна на Удинаас и закрачи към мъртвите едури. Феар Сенгар още стоеше край тях.

— Трябва да взема ключовете. — Тя се наведе над първия паднал едур.

— Не го докосвай — спря я Феар.

Тя вдигна очи към него.

— Ключовете… веригите…

— Аз ще ги намеря.

Серен кимна, изправи се и отстъпи назад. Той мълчаливо се помоли, после коленичи до тялото. Намери ключовете в кожена кесия, вързана за колана на воина, кесия, в която имаше и няколко лъскави камъчета. Феар взе ключовете в лявата си ръка, а в дясната задържа камъчетата.

— Тези са от брега на Меруди. Най-вероятно ги е събрал, когато е бил дете.

— Децата порастват — каза Серен. — Дори правите дървета раждат криви клони.

— А какъв му беше недостатъкът на този войн? — попита навъсено Феар и я изгледа с яд. — Той следваше моя брат, както всеки друг войн от племената.

— Някои се отвърнаха, Феар. — „Също като тебе.“

— Онова, от което съм се отвърнал аз, лежи в сянката на онова, към което съм се извърнал, Аквитор. Дали то отрича верността ми към Тайст Едур? Към моята раса? Не. Това е нещо, което всички вие забравяте, най-удобно и непрекъснато. Разбери ме, Аквитор. Ще се крия, ако трябва, но няма да убивам хора от своя народ. Имахме парите, можехме да откупим свободата им…

— Не и Удинаас.

Той се озъби, но не отвърна нищо.

„Да, Удинаас. Точно оногова, когото мечтаеш да убиеш. Ако не беше Силхас Руин…“

— Феар Сенгар. Избрал си да пътуваш с нас и не може да има съмнение — изобщо, — че Силхас Руин командва тази жалка група. Не одобрявай методите му, ако трябва, но само той ще те преведе. Знаеш това.

Воинът хирот извърна очи и примига да махне сълзите.

— И с всяка стъпка цената на моето дирене става все по-голяма — задлъжнялост, който би трябвало добре да разбираш, Аквитор. Ледерийският начин на живот, тежестите, от които никога не можеш да се отървеш. Нито да откупиш освобождението си.

Тя се пресегна за ключовете.

Той ги пусна в шепата й; отказваше да я погледне в очите.

„Не сме по-различни от тези роби.“ Тя претегли тежината на желязната връзка, подрънкваща в шепата й. „Оковани един за друг. И все пак… кой държи ключовете за освобождението ни?“

— Къде отиде той? — попита Феар.

— Да избие избягалите ледерии. Вярвам, че не възразяваш срещу това.

— Не. Но ти би трябвало, Аквитор.

„Предполагам, че да.“ Тръгна към чакащите роби.

Един от пленниците близо до Удинаас се беше привел към него и Серен чу прошепнатия въпрос:

— Онзи, високият убиец — не беше ли Бялата врана? Той беше, нали? Чувал съм, че…

— Нищо не си чувал — прекъсна го Удинаас и вдигна ръце, забелязал приближаващата се Серен. — С трите резеца — каза й. — Този, да. Блудния да ни вземе дано, никак не бързаш.

Тя завъртя ключа и първата пранга изщрака и се отвори.

— Вие двамата уж трябваше да крадете в една ферма — не да ви обкръжат ловци на роби.

— Ловците бяха вдигнали лагера си в проклетия двор — никой не се усмихваше над нас онази нощ.

Тя отвори другата пранга и Удинаас излезе от редицата и заразтърква червените отоци на китките си. Серен каза:

— Феар се опита да разубеди Силхас — разбираш, ако може да се съди по тези двамата, не е чудно, че едурите и андиите са водили десет хиляди войни.

Удинаас изсумтя и двамата тръгнаха към края на редицата при Кетъл.

— Феар негодува, че изгуби командването — отвърна той. — Това, че го отстъпи на Тайст Андий, прави загубата още по-лоша. Все още не е убеден, че през всички тези столетия измяната е била от другата страна. Че Скабандари първи е извадил ножа.

Серен Педак не отвърна. Застана пред Кетъл и се вгледа отгоре в зацапаното с кал момичешко лице. Състарените очи на детето бавно се вдигнаха и се взряха в нейните. Кетъл се усмихна.

— Липсваше ми.

— Лошо ли те насилиха? — попита я Серен, докато сваляше железните пранги.

— Мога да вървя. И кървенето спря. Това е добър знак, нали?

— Вероятно. — Но този разговор за насилието беше нежелан: Серен си имаше свои спомени, които я терзаеха във всеки миг на будност. — Ще останат белези, Кетъл.

— Да си жив е трудно. Винаги съм гладна и стъпалата ме болят.

„Мразя деца с тайни — особено деца с тайни, които самите те не съзнават. Открий правилните въпроси — няма никакъв друг начин да се направи това.“

— Какво друго те притеснява с това отново да си сред живите, Кетъл?

„И… как? Защо?“

— Това, че се чувствам мъничка.

Един роб задърпа дясната ръка на Серен. Старец. Пресягаше се за връзката ключове с жалка надежда в очите. Тя му ги подаде и каза:

— Освободи другите. — Той закима енергично и пръстите му трескаво зашариха по прангите. Тя отново се обърна към Кетъл. — Виж, това е чувство, което всички трябва да приемем. Твърде много от този свят се опълчва на усилията ни да го приспособим към онова, което би ни харесало. Да живееш означава да познаеш разочарование й безсилие.

— Все още искам да разкъсвам гърла, Серен. Лошо ли е това? Мисля, че трябва да е.

Чул думите на Кетъл, старецът се присви назад и удвои усилията си да се освободи. Зад него една жена изруга нетърпеливо.

Удинаас се беше качил в предния фургон и тършуваше из него за нещо, което може да им потрябва. Кетъл се затътри натам да му помогне.

— Трябва да се измъкнем от тази мъгла — измърмори Серен. — Прогизнала съм цялата. — Тръгна към фургона. — Побързайте. Ако ни намери нов отряд, може да изпаднем в беда.

„Особено след като Силхас Руин замина.“ Тайст Андий бе единствената причина да оцелеят дотук. Когато криенето й избягването не успееше, двата му меча запяваха злокобната си песен на унищожението. „Бялата врана.“

Изтекла беше една седмица, откакто за последен път бяха зърнали едури и ледерии, явно преследвачи. Търсеха предателя, Феар Сенгар. Търсеха изменника, Удинаас. Но Серен Педак беше озадачена — цели армии трябваше да ги преследват. Макар гонитбата да беше упорита, изглеждаше по-скоро настойчива, отколкото яростна. Силхас бе споменал веднъж, мимоходом, че К’риснан на императора правят ритуални магии, от онези, които трябва да те подмамят и хванат в клопката си. И че на изток ги дебнат клопки, както и около самия Ледерас. Онези на изток можеше да ги разбере, тъй като дивите земи отвъд империята през цялото време бяха тяхната крайна цел, където Феар — по причина, която така и не си беше направил труд да обясни — вярваше, че ще намери онова, което търсеше. Вяра, която Силхас Руин не оборваше. Но да обкръжат самия столичен град, това изумяваше Серен. „Сякаш Рулад е уплашен от своя брат.“

Удинаас скочи от предния фургон и тръгна към втория.

— Намерих монети — каза й. — Много. Би трябвало да вземем и конете — можем да ги продадем, щом минем от другата страна на прохода.

— При прохода има укрепление — рече Серен. — Може и да е без гарнизон, но няма гаранция за това, Удинаас. Ако пристигнем с коне и ни познаят…

— Заобикаляме го укреплението — отвърна той. — През нощта. Без да ни видят.

Тя се намръщи, отри с ръка влагата от очите си.

— По-лесно ще стане без коне. Освен това тези животни са стари, съсипани са — няма да ни спечелят много, особено в Блуроуз. А като се върне вайвалът, сигурно ще умрат от ужас.

— Вайвалът няма да се върне — отвърна той и й обърна гръб, гласът му прозвуча хрипливо. — Вайвалът си замина, и толкова.

Серен знаеше, че не би трябвало да се съмнява в думите му. Роденият от дракон дух бе обитавал в самия него в края на краищата. И все пак не съществуваше никакво очевидно обяснение за внезапното изчезване на крилатия звяр, поне такова, което Удинаас да сподели. Вайвалът си беше заминал преди повече от месец.

Удинаас се качи във втория фургон и изруга.

— Тук няма нищо освен оръжия.

— Оръжия ли?

— Мечове, щитове и броня.

— Ледерийски?

— Да. Средно качество.

— За какво им е на ловци на роби цял фургон оръжия?

Той сви рамене, скочи долу, мина покрай нея и започна да разпряга конете.

— Тия животни щяха да видят голям зор в изкачването.

— Силхас Руин се връща — каза Кетъл и посочи надолу по пътя.

— Доста бързо се е справил.

Удинаас се изсмя дрезгаво и рече:

— Тия глупци трябваше да се разпръснат, та да го принудят да ги гони един по един. Вместо това вероятно са се прегрупирали като добри тъпи войници, каквито си бяха.

Някъде откъм предния фургон Феар Сенгар проговори:

— Твоята кръв е много рядка, а, Удинаас?

— Като вода — отвърна бившият роб.

„В името на Блудния, Феар, не той реши да изостави брат ти. Знаеш това. Нито е виновен за лудостта на Рулад. Тъй че колко от омразата ти към Удинаас произтича от вина? Кой наистина трябва да бъде винен за Рулад? За Императора на хилядата смърти?“

Белокожият Тайст Андий излезе от мъглите като привидение, черното му наметало лъщеше като змийска кожа. С отново прибрани в ножниците мечове, за да приглуши виковете им — железни гласове, отказващи да заглъхнат. Щяха да пеят дни наред.

Колко мразеше тя този звук.

 

 

Танал Ятванар стоеше и гледаше голата жена на леглото си. Инквизиторите се бяха потрудили добре над нея в търсенето на отговори, които искаха. Цялата й кожа бе нарязана и обгорена, ставите й се бяха подули, покрити с отоци. Беше почти в безсъзнание, когато я използва предната нощ. Това бе по-лесно, отколкото с курви, а й нищо не му струваше на всичко отгоре. Не държеше много да бие жените си, само да гледа как ги бият. Разбираше, че желанието му е извратено, но тази организация — Патриотистите — бе съвършената за хора като него. Власт и безнаказаност, най-опасното съчетание. Подозираше, че Карос Инвиктад е напълно в течение за нощните му лудории и че пази това знание като скътан в кания нож.

„Не е като да съм я убил. И не че изобщо ще си спомни това. Тя бездруго е осъдена за Удавянията — какво толкова, ако си доставя малко удоволствие преди това? Войниците правят същото.“ Някога, преди години, беше мечтал да стане войник — в младостта си се бе придържал към подвеждащите романтични представи за героизъм и неограничена свобода, сякаш първото оправдаваше второто. В историята на Ледер имаше много благородни убийци. Джерун Еберикт някога беше такъв човек. Беше избил хиляди — крадци, катили и отрепки, лишените и окаяните. Прочиствал беше улиците на Ледерас и кой ли не се беше радвал на плодовете? По-малко просяци, по-малко джебчии, по-малко бездомници и всякакви още жалки неудачници на модерния век. Танал се възхищаваше на Джерун Еберикт — той беше велик мъж. Убит от уличен бандит, черепът му — размазан на пихтия. Трагична загуба, безсмислена и жестока.

„Някой ден ще открием този убиец.“

Извърна очи от лежащата в несвяст жена, намести леката си туника така, че гънките да са равни и прави, после закопча токата на оръжейния си колан. Едно от изискванията за всички офицери на Патриотистите: колан, кама и къс меч. Танал харесваше тежестта им, авторитета, вложен в привилегията да носиш оръжия там, където за всички други ледерии — освен войниците — бе забранено с прокламация на императора.

„Сякаш бихме могли да се разбунтуваме. Проклетият глупак си въобразява, че е спечелил тази война. Тъпоглави варвари.“

Танал Ятванар излезе в коридора и закрачи към кабинета на Инвигилатора. Втората следобедна камбана прокънтя тъкмо преди да почука на вратата. Тихо мърморене отвътре го прикани да влезе.

Раутос Хиванар, управителят на тръст „Свобода“, вече седеше срещу Карос Инвиктад. Беше толкова едър, че сякаш беше изпълнил половината стая. Танал забеляза, че Инвигилаторът е избутал стола си колкото може по-назад, дори се беше килнал и се бе облегнал на перваза на прозореца. В това пространство от своята страна на писалището Карос се мъчеше да си придаде поза на добродушно доволство.

— Танал, нашият гост е изключително настойчив по отношение на подозренията си. Дотолкова, че да ме убеди, че трябва да посветим сериозно внимание на откриването на източника на заплахата.

— Инвигилатор, намерението бунт или измяна ли е, или просто си имаме работа с крадец?

— Крадец според мен — отвърна Карос и погледна Раутос Хиванар.

Бузите на едрия мъж се издуха и той въздъхна тежко.

— Не съм сигурен. На повърхността изглежда, че си имаме работа с обсебен индивид, погълнат от алчност и съответно трупащ богатство. Но само като истински пари. И тъкмо поради това се оказва трудно да открием някаква следа. Никакви имущества, никаква показност, никакво перчене с привилегии. Вече, като скрито последствие, недостигът на пари най-сетне става забележим. Вярно, не е възникнала никаква реална заплаха за финансовата структура на империята. Все още. Но ако това изчерпване продължи… — Той поклати глава. — Ще започнем да чувстваме напрежението.

Танал се покашля и каза:

— Управителю, вие назначили ли сте свои агенти да проучат ситуацията?

Раутос се намръщи.

— Тръст „Свобода“ процъфтява точно защото членовете му се придържат към убеждението, че са най-силните играчи в една ненакърнима система. Доверието е изключително крехко качество, Танал Ятванар. Вярно, неколцина, които се занимават основно с финанси, са споделяли пред мен притесненията си. Друз Теникт и Баракта Илк например. Но засега все още нищо не е формализирано — никакво истинско подозрение, че нещо не е както трябва. Никой от двамата не е глупак обаче. — Хвърли поглед към прозореца зад Карос Инвиктад. — Разследването трябва да се проведе от Патриотистите, в пълна секретност. — Очите под тежките клепачи се спряха на Инвигилатора. — Разбирам, че напоследък избирате за свои обекти академици и схолари.

Скромно свиване на рамене и повдигане на вежди от страна на Карос Инвиктад.

— Многото пътища на измяната.

— Някои са членове на заможни и уважавани фамилии в Ледер.

— Не, Раутос, не и тези, които сме арестували.

— Вярно, но тези нещастни жертви имат приятели, Инвигилатор, които на свой ред се застъпват за тях пред мен.

— Е, да, приятелю. Деликатно е, наистина. Вече крачиш по най-тънката кожа на земята, с нищо освен кал отдолу. — Той изправи стола и отпусна ръце на писалището. — Все пак ще го обмисля. Може би скорошните масови арести са успели да усмирят разочарованието сред учените… или поне да поукротят по-енергичните от тях.

— Благодаря, Инвигилатор. Е, кой ще води разследванията ви?

— Как кой? Аз лично ще се заема.

— Венит Сатад, той чака долу в двора, може да служи за свръзка между вашата организация и мен за тази седмица. След това ще назнача някой друг.

— Добре. Седмичните донесения ще са достатъчно, поне в началото.

— Разбрахме се.

Раутос Хиванар стана. След миг Карос Инвиктад последва примера му.

Кабинетът изведнъж се оказа много претъпкан и Танал отстъпи назад, ядосан на страха, който се надигаше в него. „Нямам за какво да се боя от Раутос Хиванар. Нито от Карос. Аз съм довереното им лице, и на двамата. Те ми вярват.“

Карос Инвиктад беше на стъпка зад Раутос, с ръка на гърба му, докато управителят отваряше вратата. Раутос излезе, Карос се усмихна, каза му довиждане, онзи изпръхтя в отговор. Инвигилаторът затвори вратата и се обърна към Танал.

— Една от онези високоуважавани академици сега цапа чаршафите ви, Ятванар.

Танал примига.

— Сър, тя беше осъдена на Удавянето…

— Отменете наказанието. И се разпоредете да я почистят.

— Сър, но тя би могла да си спомни…

— От теб се очаква известна сдържаност, Танал Ятванар — каза хладно Карос Инвиктад. — Арестувай няколко дъщери на онези, които вече са в окови, проклет да си, и се забавлявай с тях. Ясен ли съм?

— Д-да, сър. Ако си спомни обаче…

— Тогава ще се наложат някои обезщетения, нали? Вярвам, че поддържаш финансите си в ред, Ятванар. Хайде, махай се от очите ми.

Танал излезе и чак тогава си пое дъх. „Кучият му син! Нямаше никакво предупреждение за нея, нали? Чия грешка е всичко това? Но мислиш да ме накараш аз да платя за това. За всичко. Ножът и Брадвата да те вземат, Инвиктад, няма да страдам сам. Няма.“

 

 

— В извратеността има определено очарование, не мислиш ли?

— Не.

— В края на краищата, колкото по-болна е душата, толкова по-сладка е разплатата.

— Стига да има разплата.

— Има централна точка, сигурен съм. И би трябвало да е самият център, според сметките ми. Може би самият опорен лост е сгрешен.

— Какви сметки?

— Онези, който те помолих да ми направиш, разбира се. Къде са?

— В списъка ми.

— А как пресмяташ реда на списъка си?

— Не ми поиска тази сметка.

— Вярно. Все едно, ако просто подържи всичките си крака мирно, бихме могли правилно да проверим хипотезата ми.

— Не иска и не мога да разбера защо. Ти се опитваш да го балансираш в центъра на тялото му, но той е устроен да държи тази част отгоре с всичките тези крака.

— Това официални наблюдения ли са? Ако е така, отбележи ги.

— На какво? Восъчната табличка я изядохме на обед.

— Нищо чудно, че чувствам, че мога да изгълтам крава, без да се задавя. Ха! Той кацна! Кацна идеално!

Двамата се наведоха, за да огледат Езгара, насекомото с по една глава от двете страни. Не беше уникално, разбира се, напоследък се срещаха много такива, запълваха някаква тайнствена ниша в сложната миазма на природата, ниша, която бе останала празна в течение на безброй хилядолетия. Крачетата на съществото, подобни на прекършени клонки, подритваха безпомощно.

— Ти го мъчиш — каза Бъг. — С явна извратеност, Техол.

— Само така изглежда.

— Не изглежда. Мъчиш го.

— Добре де. — Техол свали нещастното насекомо от лостчето. Двете му глави се врътнаха насам-натам. — Все едно — добави той, докато оглеждаше съсредоточено съществото, — нямах предвид точно тази извратеност. Как върви строителният бизнес, между другото?

— Затъва бързо.

— Аха. Това положително твърдение ли е, или заклеймена бедност?

— Изчерпват се купувачите ни. Твърди пари няма, а с кредита съм на привършване, особено след като се оказва, че вложителите не могат да продадат имотите. Тъй че се наложи да съкратя всички, включително и себе си.

— И кога се случи всичко това?

— Утре.

— Типично. Винаги съм последният, който ще го чуе. Езгара гладен ли е, как мислиш?

— Той изяде повече восък от теб. Къде мислиш, че отиват всичките екскременти?

— Неговите или моите?

— Господарю, вече знам къде отиват вашите, но ако Бири някога го разбере…

— Без повече приказки, Бъг. Значи според наблюденията ми и според бележките, които така и не направи, Езгара е погълнал храна, равна на теглото на удавена котка. И въпреки това остава мъничък, чевръст, здрав, и благодарение на восъка, която ядохме днес за обяд, главите му вече не скърцат, когато се въртят, което приемам за добър знак, тъй като няма да ни будят сто пъти на нощ.

— Господарю.

— Да?

— Откъде знаете колко тежи удавена котка?

— От Селуш естествено.

— Не разбирам.

— Би трябвало да помниш. Преди три години. Онзи див котарак, настанил се в имението Ринесикт, дето изнасилваше една безкрила декоративна патица. Беше осъден на Удавяне.

— Ужасна кончина за котка. Да, сега си спомних. Жалното му „мяу“ се чу из целия град.

— Да, точно той. Неизвестен благодетел съжали подгизналия котешки труп и плати цяло малко състояние на Селуш, за да приготви животинчето за прилично погребение.

— Сигурно е бил луд. Кой би направил това и защо?

— Заради бъдещи мотиви естествено. Исках да разбера колко тежи удавена котка. Иначе колко валидно щеше да е сравнението? Дескриптивно, очаквам да го използвам години наред.

— Три.

— Не, много повече. Оттук и любопитството ми и безскрупулната безсъвестност. Преди водната кончина на онази котка се боях да изрека сравнението, което при липса на правдивост от моя страна щеше да предизвика присмех.

— Деликатен сте, а?

— Не казвай на никого.

— Господарю, за онези подземия…

— Мисля, че трябват удължения.

Техол галеше с върха на десния си показалец гръбчето на насекомото — или съответно го търкаше по корема.

— Вече? Добре, колко под реката сте вече?

— Повече от половината.

— А това колко значи?

— Колко подземия? Шестнайсет. Всяко по три човешки боя на два.

— Всичките пълни?

— Всичките.

— О. Значи вероятно скоро ще заболи.

— „Конструкции Бъг“ ще са първото голямо предприятие, което ще рухне.

— И колко ще повлече със себе си?

— Не може да се каже. Три, може би четири.

— Мислех, че каза, че не може да се каже.

— Тогава не казвайте на никого.

— Добра идея. Бъг, трябва да ми направиш една кутия, за много изрично изрична цел, която ще изрека по-късно.

— Кутия, господарю. Достатъчно добро дърво?

— Що за изречение беше това? „Достатъчно добро дано.“

— Не „дано“, а „дърво“. Онова, дето гори.

— Да, достатъчно добро дърво, дано.

— Размер?

— Абсолютно. Но без капак.

— Най-сетне ставате изричен.

— Казах ти, че ще стана.

— За какво е тази кутия, господарю?

— Не мога да ти кажа, уви. Не изрично. Но ще ми трябва скоро.

— За подземията…

— Направете още десет, Бъг. Удвоете размера. Колкото до „Конструкции Бъг“, задръж се още малко, трупай дълг, избягвай кредиторите, продължавай да закупуваш материали и да ги трупаш в складове, които взимат безбожен наем. А, и присвоявай всичко, което можеш.

— Ще си загубя главата.

— Спокойно. Езгара има една в излишък.

— Е, благодаря ви.

— При това даже не скърца.

— Това е облекчение. Сега какво ще правиш, господарю?

— Ти как мислиш?

— Ще лягаш да спиш.

— А ти трябва да ми направиш кутия, Бъг, много хитра кутия. Но не забравяй, без капак.

— Мога ли поне да попитам за какво е?

Техол се отпусна на леглото си, загледа се за миг в синьото небе над главата си, след което се усмихна на слугата си — който случайно се падаше Древен бог.

— Ами, за разплатата, Бъг, за какво друго?