Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reaper’s Gale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря

Серия Малазанска книга на мъртвите, №7

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.

ИК „Бард“ ООД, 2008 г.

ISBN: 978–954–585–932–8

История

  1. — Добавяне

4.

Метежът избухна в една зловеща утрин, когато през тежките мъгли, измъчвали ни от десет дни, се вгледахме на изток и съзряхме огромни и неизброими над забуления от облаци хоризонт дракони. Невъобразимо големи, главите им се издигаха над слънцето, крилете им мятаха сянка, която можеше да погълне цял Дрийн. Беше твърде стряскащо, твърде плашещо дори за най-калените войници в отряда ни, защото тъмните им очи се взираха в нас, неземен поглед, който изсмукваше кръвта от сърцата ни, самото желязо от нашите мечове и копия.

Вървенето в тези сенки щеше да разтрепери от страх дори герой от Първата империя. Не можехме да се опълчим на такова предизвикателство и макар да изразих своя гняв, своето изумление, изобщо не го направих с онзи смел дух, така изискван от всеки водач на експедиция, и всъщност нямах намерение да изисквам от групата си куража, който липсваше на самия мен. Храбростта е опасно нещо, освен ако човек не успее там, където не би могъл да успее. Затова потиснах обидата си, може би прекалено лесно, но никой не намекна за това и всички изпитаха облекчение, когато вдигнахме лагера, натоварихме мулетата и обърнахме на запад.

 

Четири дни в Дивите земи

Тридис Аданикт

Изгнаничеството убиваше повечето жертви, когато светът се окажеше суров и оцеляването не можеше да се откупи без монетата на взаимодействието. Никакво по-тежко наказание не беше възможно сред племенните народи, било то оул, д’расилани или керин. Все пак тъкмо самата кланова структура налагаше тази убийствена безкомпромисност, а с нея — и съответното опустошение, когато някой се окажеше прокуден, сам, лишен от всичко, което е придавало смисъл на живота му. Жертвите рухваха вътрешно, изоставили всички умения, които можеха да им послужат, за да устоят. Вехнеха и умираха.

Ледериите с техните огромни градове, с хаотичната гмеж от безброй лица, бяха — извън оковите на дълговете — почти безразлични към изгнанието. Вярно, хора като тях не бяха неуязвими за представата за душевно наказание — и те съществуваха в семейства в края на краищата, универсална човешка характеристика — но раните, нанасяни от прокуждането, за тях бяха поносими. Друго село, друг град — борбата да се започне наново бе нещо, с което човек можеше да се справи, и всъщност за някои започването отново се превръщаше само по себе си в страст. В начин да се освободиш от отговорност.

Червената маска, чийто живот като оул бе текъл по правила, ненакърнявани от поколения, бе започнал да се убеждава, че нравите на ледериите, най-омразните му врагове, все пак бяха омърсили душата му. Изгнанието за него не се беше оказало смъртно наказание. Изгнанието се беше оказало дар, защото с него той откри свободата. Същото онова изкушение, което привличаше толкова много млади воини към империята на Ледер, където анонимността се оказваше както проклятие, така и освобождение.

Прогонен, той се бе скитал надалече, без никаква мисъл някога да се върне. Не беше онова, което бе някога, не беше вече синът на своя баща, а онова, в което се бе превърнал, си оставаше загадка дори за самия него.

Небето беше чисто, новият сезон набираше жар, зайци притичваха от един гъстак за мигновено укритие към друг, докато той яздеше ледерийския си кон по дирята на стадото на североизток. Малко стадо, с няколко петна кръв от раждане, с рояци мухи над тях от двете страни на пътеката, където мъжките родара се струпваха да пазят, докато новороденото успее да се вдигне на крака. Кланът, повел тези животни, сигурно беше малък.

Бранителите К’Чаин Че’Малле на Червената маска не се виждаха никъде, ала това си беше в реда на нещата. Огромните влечуги притежаваха изумителен апетит. По това време на годината дивите бедерини, презимували в клисурите из горите — бяха по-едри от тези на юг, — излизаха от укритията си, за да се чифтосват. Грамади от плът, колкото два ледерийски вола, дивите бикове бяха свирепи и войнствени и бяха готови да нападнат всичко, което се приближи прекалено, освен женска от собствената им порода. Саг’Чурок, мъжкият ловец К’елл, посрещаше с радост гръмовните им щурмове — Червената маска беше виждал задоволството му, изразено в гъвкавото шибване с опашката, както бе застанал на пътя на биковете с високо вдигнатите железни остриета. Колкото и бързи да бяха бедерините, К’Чаин Че’Малле беше по-бърз. И всеки път, щом убиеше някой, оставяше трупа на Гунт Мач, докато тя се наяде до насита.

Червената маска язди през целия ден бавно, за да не изморява коня. Вече по залез, когато слънцето се спускаше към хоризонта и подпалваше далечните буреносни облаци, пред погледа му се открои оулският стан, разположен на сърповиден остров между две пресъхнали и изронени речни корита. Стадата бяха струпани по бреговете отстрани, над кожените юрти се стелеше дим.

Никакви външни патрули. Никакви постове. И твърде голям стан за толкова малки стада.

На ръба на стръмния бряг Червената маска дръпна юздите. Загледа се и се заслуша. Чу гласове, извисяваха се в ритуален траур. Малко деца се виждаха да се движат между юртите.

След известно време — той седеше неподвижен на високото ледерийско седло — някой го видя. Внезапни викове, суматоха сред усилващите се сенки, после неколцина воини затичаха към него.

Изскочиха и пастирски кучета и дрей, затичаха редом с приближаващите се воини.

Оулските воини бяха млади, видя той, щом се приближиха. Само на година или две след смъртните им нощи. Нито един с опит нямаше между тях. Къде бяха стареите? Шаманите?

Всички се вторачиха в Червената маска. Нито един воин, изглежда, не намери достатъчно кураж, за да се доближи.

Кучетата не изглеждаха толкова уплашени от появата на един самотен воин. Заръмжаха, настръхнаха, запристъпваха в полукръг към него. После, уловили неочаквана миризма, изведнъж се присвиха и заотстъпваха с подвити опашки и тънко скимтене.

Най-сетне един млад воин направи крачка напред и каза:

— Не е възможно да си ти.

Червената маска въздъхна.

— Къде е бойният ви главатар?

Младежът изду гърди и изпъчи рамене.

— Аз съм бойният главатар на този клан. Масарч, син на Найруд.

— Кога беше смъртната ти нощ?

— Това са стари обичаи — отвърна Масарч и почти се озъби. — Отказахме се от тия глупости.

Зад бойния главатар проговори друг:

— Старите обичаи ни провалиха! Отхвърлихме ги!

— Свали маската — каза Масарч. — С нея искаш да ни измамиш. Яздиш ледерийски кон. Ти си от шпионите на Фактора.

Червената маска не отвърна веднага. Погледът му се плъзна покрай бойния главатар и свитата му и отново се спря на лагера долу. От отсамния край се сбираше тълпа и наблюдаваше. Той изчака десетина удара на сърцето и заговори:

— Не сте поставили постове. Ледерийски отряд може да се спусне от този бряг и да ви удари, а вие няма да сте подготвени. Жените ви ридаят скръбно, звук, който може да се чуе на левги в тихи нощи като тази. Хората ви гладуват, бойни главатарю, но палят излишно много огньове, достатъчно, за да вдигнат над вас облак дим, който няма да се разнесе и отразява светлината отдолу. Клали сте новородените си родара и мириди, вместо да колите остарелите мъжки и женските, които вече не могат да раждат. Явно нямате шамани, защото ако имахте, щяха да те заровят в земята и да ти наложат смъртната нощ, за да можеш да се вдигнеш отново, наново роден и с надежда, че си надарен с нова мъдрост — мъдрост, каквато явно ти липсва.

Масарч не отвърна нищо. Май най-сетне беше видял оръжията на Червената маска.

— Ти си той — прошепна младежът. — Върнал си се в Оул’дана.

— Кой клан е това?

— Червена маско — отвърна бойният главатар и посочи зад себе си. — Този клан е… твоят.

И понеже конният воин не каза нищо, добави:

— Ние… ние сме всичко, което остана. Няма вече шамани, Червена маско. Нито вещици. — Махна с широк жест към стадата от двете страни на долината. — Тези животни, които виждаш… те са единственото, което остана. — Поколеба се, после отново изправи рамене. — Червена маско, върнал си се… за нищо. Не говориш и това ми подсказва, че разбираш истината. Велики воине, твърде много си закъснял.

Дори при тези думи Червената маска запази мълчание. Бавно се смъкна от коня. Псетата, които бяха продължили боязливото обкръжаване с подвити опашки, или доловиха свежа миризма, или пък чуха нещо от сумрака отвъд, защото изведнъж се разпръснаха, побягнаха обратно по склона и изчезнаха в стана. Паниката сякаш пробяга и сред воините, но никой не побягна, въпреки страха и объркването, изписани на лицата им.

Масарч облиза устни.

— Червена маско, ледериите ни унищожават. Нападнаха и избиха много станове, заграбиха стадата. Кланът Ендинар вече го няма. Останките от Севонд и Нирита се добраха до ганетоките — само Ганеток остава силен, защото са най на изток и каквито са страхливци, сключиха договор с чужденци…

— Чужденци. — Очите на Червената маска се присвиха зад цепките. — Наемници.

Масарч кимна.

— Имаше голяма битка, преди четири сезона, и чужденците бяха унищожени. — Той махна с ръка. — Сивото чародейство.

— Победоносните ледерии не продължиха ли в марш към становете на Ганеток?

— Не, Червена маско. Много малко бяха останали — чужденците се сражаваха добре.

— Масарч. Не разбирам. Ганетоките не се ли сражаваха редом до своите наемници?

Младежът се изплю.

— Бойният им главатар събра от клановете петнайсет хиляди воини. А когато дойдоха ледериите, побягна — и воините след него. Изоставиха чужденците! Оставиха ги да бъдат изклани!

— Организирайте лагера долу — каза Червената маска. Посочи воините, застанали зад Масарч. — Поемете първата стража, по този рид, тук и на запад. Вече аз съм бойният главатар на клана Ренфаяр. Масарч, къде се крият Ганеток?

— На седем дни на изток. Сега те държат последното голямо стадо на оул.

— Масарч, оспорваш ли правото ми на боен главатар?

Младежът поклати глава.

— Ти си Червената маска. Всички стареи от Ренфаяр, твоите врагове, вече са мъртви. И синовете им са мъртви.

— Колко воини са останали сред ренфаярите?

Масарч се намръщи. После посочи с ръка зад себе си.

— Ти се срещна с нас, Бойни главатарю.

— Шестима.

Кимване.

Червената маска забеляза едно самотно куче дрей — клечеше в края на стана и като че ли го наблюдаваше. Той вдигна лявата си ръка и звярът скочи и се втурна към него. След няколко мига грамадното животно, мъжкар, стигна до него, легна и положи широката си, покрита с белези глава между краката на Червената маска. Той се пресегна и го погали по муцуната — жест, който за всички други означаваше да рискуват пръстите си. Кучето не помръдна.

Масарч гледаше ококорил очи.

— Единственият оцелял — промълви той. — От патрулен лагер. На нас не ни даваше да се доближим.

— Чужденците — каза тихо Червената маска. — Те имаха ли бойни псета?

— Не. Но бяха заклети следовници на Вълците на войната. И наистина, бойни главатарю, онези коварни зли зверове като че ли вървяха по дирите им — винаги на разстояние, но безчет. Докато стареите на Ганеток не призоваха магия и не ги прогониха всичките. — Масарч се поколеба. Червена маско, бойният главатар на ганетоките…

Зад маската бавно се очерта невидима усмивка.

— Първородният син на Капалах. Хадралт.

— Откъде знаеш?

— Утре, Масарч, ще подкараме стадата на изток — към ганетоките. Ще ми се да науча повече за тези нещастни чужденци, избрали да се бият за нас. Да умрат за народа на Оул’дан.

— Да пълзим при ганетоките, както направиха севондите и нирита?

— Вие гладувате. Стадата са твърде оредели. Водя шестима младоци, никой от които не е минал през смъртната нощ. Да препуснем ли седмината на война срещу ледериите?

Макар Масарч да беше млад, беше ясно, че не е глупак.

— Ще предизвикаш Хадралт? Червена маско, твоите воини… ние, всички ние ще измрем. Не сме достатъчно, за да посрещнем стотиците предизвикателства, които ще бъдат хвърлени срещу нас, а след като умрем, ти ще трябва да се изправиш пред тези предизвикателства, преди да преценят, че си достоен да кръстосаш оръжие със самия Хадралт.

— Няма да умрете — отвърна Червената маска. — И никой няма да предизвиква никого от вас.

— Значи си решил да си изсечеш просека през хиляда воини, за да се изправиш срещу Хадралт?

— Какъв смисъл би имало от това, Масарч? Тези воини са ми нужни. Избиването им ще е прахосване. Не. — Помълча, след това каза: — Не съм без бранители, Масарч. И се съмнявам, че някой ганетокски воин би се осмелил да ги предизвика. Хадралт ще трябва да се изправи срещу мен, той и аз, само двамата в кръга. Просто нямаме време за всичко останало.

— Ганетоките се придържат към старите обичаи, бойни главатарю. Ще има ритуали. Дни и дни наред, преди да се образува кръгът…

— Масарч, ние трябва да тръгнем на война срещу ледериите. Всеки воин от оул…

— Бойни главатарю! Те няма да те последват! Дори Хадралт успя да поведе едва една трета от тях, и то със заплащане с родара и мириди, което смали собствеността му наполовина! — Масарч махна към оределите стада по хълмовете. — Ние… нищо не ни е останало! Не можеш да купиш копията и на сто воини!

— Кой държи най-големите стада, Масарч?

— Самите ганетоки…

— Не. Питам отново: кой държи най-големите стада?

Младежът се намръщи още повече.

— Ледериите.

— Ще пратя трима воини да придружат последните от Ренфаяр до ганетоките. Избери двама от другарите си да ни придружат. — Сивото куче стана. Червената маска хвана юздите на коня си и го поведе надолу към стана. Псето пое по петите му, малко отляво. — Ще тръгнем на запад, Масарч, и ще си намерим стада.

— Срещу ледериите? Бойни главатарю, не се ли изсмя сам преди малко на идеята седем воини да поведат война срещу тях? А сега казваш…

— Войната е за по-късно — отвърна Червената маска. — Както казваш, трябват ни стада. За да купим службата на войниците. — Спря и погледна крачещия след него младеж. — Откъде взеха ледериите животните си?

— От оул! От нас!

— Да. Откраднали са ги. Значи трябва да си ги откраднем обратно.

— Само четирима ли, бойни главатарю?

— И едно псе, и моите бранители.

Какви бранители?

Червената маска тръгна отново.

— Липсва ти почитание, Масарч. Мисля, че днес ще трябва да получиш своята смъртна нощ.

— Старите обичаи са безполезни! Няма!

Юмрукът на Червената маска бе като мъгла — не беше ясно дали в сумрака Масарч изобщо го видя; порази младия мъж в челюстта и той рухна в несвяст. Червената маска се наведе, сграбчи го за кожения елек и го повлече към стана.

Когато се събудеше, щеше да се намери в ковчег, под половин разтег пръст и камъни. Без обичайните традиционни и грижливо обмислени ритуали, уви, които трябваше да подготвят избрания за погребването. Разбира се, разпуснатият нрав на Масарч издаваше ужасна липса на почитание, достатъчна, за да премахне милостивия дар, заради който всъщност бяха всички тези ритуали.

Тежки уроци, несъмнено. Но превръщането на младока в мъж зависеше от точно такива уроци.

Червената маска подозираше, че ще му се наложи да напердаши и другите, за да ги научи на подчинение, а това означаваше, че предстои дълга нощ.

„За всички нас.“

Стариците в лагера щяха да са доволни от врявата. По за предпочитане беше пред скръбния нощен рев все пак.

 

 

Последният кръг от погребания град се оказа най-интересният, ако питаха Удинаас. До гуша му бе дошло от проклетите нападки, които сякаш бяха заразили тази жалка група бегълци, сприхавост, която като че ли се влошаваше, особено от страна на Феар Сенгар. Бившият роб знаеше, че Тайст Едур иска да го убие, а колкото до подробностите, обкръжаващи изоставянето на Рулад — които даваха ясно да се разбере, че Удинаас не бе имал никакъв избор по въпроса, че се беше оказал жертва точно толкова, колкото и самият брат на Феар — виж, от тях Феар не се интересуваше. Смекчаващите обстоятелства не променяха неговата непримиримост, суровото му чувство за праведно и грешно. Чувство, което, изглежда, не стигаше до собствените му действия — в края на краищата Феар бе този, който съзнателно се беше отдръпнал от Рулад.

Удинаас, след като беше дошъл в съзнание, трябваше да се е върнал при императора.

„За да направя какво? За да претърпя ужасна смърт от ръцете на Рулад? Да, ние двамата бяхме почти приятели — дотолкова, доколкото е възможно приятелство между роб и господар, а от това господарят винаги се чувства по-щедър и добродетелен от роба, — но аз не поисках да съм там, редом до безумеца, да се мъча да го преведа по тесния мост на здравомислието, след като единственото, което Рулад искаше на всяка стъпка, бе да скочи от него с главата надолу.“ Не, направил го беше с това, с което разполагаше, и като прояви онази трошица съчувствие, беше направил повече за Рулад, отколкото който и да е от рода Сенгар — братя, майка и баща. Всъщност повече, отколкото който и да е Тайст Едур. „Чудно ли е изобщо, че никой от вас не познава щастието, Феар Сенгар? Всички вие сте изкривени клони на едно и също болно дърво.“

Нямаше смисъл да изтъква това, разбира се. Единствено Серен Педак може би щеше да го разбере, можеше дори да се съгласи с всичко, което имаше да им каже Удинаас, но тя не държеше особено наистина да е част от тази група. Вкопчила се беше в ролята на Аквитор, откривателя на пътеки, четеца на ревниво пазените в главата й карти. Обичаше да няма избор. Още по-добре: обичаше да не й се налага да проявява загриженост.

Странна жена беше Аквиторът. Закоравяла самотничка. Без приятели. „И все пак носи едурски меч. Меча на Трул Сенгар. Според Кетъл той й го дал в ръцете. Дали е разбрала значението на този жест? Трябва да го е разбрала.“ След това Трул Сенгар се беше върнал при Рулад. Може би единственият брат, който наистина го обичаше… къде ли беше сега? „Мъртъв може би.“

Свеж, нощно прохладен полъх обля широката рампа, застена във входните врати, разположени на всеки десетина крачки от двете страни. Наближаваха повърхността, някъде в седловинния проход — но от коя страна на укреплението и неговия гарнизон? Окажеха ли се на погрешната страна, мечовете на Силхас Руин щяха да запеят силно и дълго. Мъртъвци се трупаха по пътя на това крачещо белокожо червенооко чудовище. Няколкото пъти, когато преследвачите догониха бягащите, платиха с живота си, но продължаваха да идват, и това беше нелепо.

„Почти толкова нелепо, колкото и този мозаичен под.“ Образи на воини-гущери, вкопчени в битка, дългоопашати срещу късоопашати, и повечето от загиващите бяха дългоопашати, доколкото можеше да прецени. Тайнствената касапница под краката им продължаваше и в околните помещения, всяко от които, изглежда, бе посветено на героичната смърт на някой поборник — Омърсените К’елл, На’Рук, А’дат и Матрони, казваше Силхас Руин и обгърнат от чародейна светлина, оглеждаше всяка от страничните камери с бегъл и повърхностен, в най-добрия случай, интерес. Тъй или иначе, Удинаас можеше да разгадае достатъчно в многоцветните сцени, за да разпознае кампания на взаимно унищожение, при която на всяка късоопашата победа се отвръщаше с магически огън на някоя Матрона. Победителите никога не печелеха, защото губещите отказваха да загубят. Безумна война.

Серен Педак — водеше на десет крачки напред — изведнъж спря, приведе се и вдигна ръка. Завихрилият се въздух бе наситен с миризмата на глина и дървесна прах. Устието на тунела беше тясно, обрасло със зеленина и почти блокирано от ръбести късове базалт от някогашна сводеста порта. Нататък цареше тъмнина.

Серен Педак им махна да отидат при нея и прошепна:

— Аз ще разузная напред. Забелязахте ли, че в последната отсечка нямаше прилепи? Подът беше чист.

— Има звуци, недоловими за човешкия слух — каза Силхас Руин. — Въздушният поток минава през отдушници и тръби зад стените, произвежда звук, който смущава прилепите, насекомите, гризачите и така нататък. Късоопашатите са били вещи в такива неща.

— Не е магия значи? — попита Серен Педак. — Никакви прегради или проклятия ли няма тук?

— Не.

Удинаас се почеса по бузата. Брадата му беше мръсна и в сплъстените косми пълзяха гадинки.

— Просто вижте дали сме от подходящата страна на проклетото укрепление, Аквитор.

— Исках да съм сигурна, че няма да се спъна в някоя древна преграда като стъпя навън, Длъжнико. Нещо, за което намекват всички тези натрошени канари. Освен ако не искаш сам да изтичаш навън.

— Че защо? — попита Удинаас. — Руин ви даде отговора, Серен Педак. Какво чакате?

— Може би чака да млъкнеш — подхвърли Феар Сенгар. — Предполагам, че всички ще трябва да чакаме вечно в това отношение.

— Тормозенето ти, Феар Сенгар, ми носи единственото удоволствие в живота.

— Тъжно признание, наистина — измърмори Серен Педак, след което пристъпи предпазливо напред, прехвърли се през нападалите камънаци и изчезна в мрака.

Удинаас смъкна торбата си и седна на осеяния с камъни под. Навените сухи листа изхрущяха под него. Облегна гръб на една килнала се плоча и изпружи крака.

Феар отиде напред и се сви до изхода на пещерата.

Кетъл се свря в една малка странична камера, тананикаше си тихо.

Силхас Руин остана прав, загледан в Удинаас.

— Любопитен съм — отрони той след малко. — Какво ти дава смисъл на живота, ледериецо?

— Колко странно. Тъкмо си мислех същото за тебе, Тайст Андий.

— Нима?

— Защо бих те лъгал?

— А защо не би?

— Добре — отстъпи Удинаас. — Има логика.

— Значи няма да ми отговориш на въпроса.

— Първо ти.

— Аз не крия какво ме тласка.

— Отмъщение? Добре, предполагам, че е чудесно като мотивация — поне за известно време, и може би теб всъщност те интересува само това „известно време“. Но нека да бъдем честни, Силхас Руин: като единствен смисъл за съществуване отмъщението е дребнава, жалка кауза.

— Докато ти твърдиш, че съществуваш, за да тормозиш Феар Сенгар.

— О, с това той се оправя и сам. — Удинаас сви рамене. — Проблемът с въпроси като този е, че рядко намираме смисъл на онова, което правим, освен много време, след като сме го направили. И тогава излизаме не с една, а с хиляди причини, извинения, оправдания, чистосърдечни защити. Смисъл ли? Наистина, Силхас Руин, попитай ме нещо интересно.

— Добре. Размислям дали да не предизвикам преследвачите ни — край на това ненужно хитруване. То оскърбява естеството ми, честно казано.

Феар се извърна и изгледа Тайст Андий.

— Ще сриташ гнездо на стършели, Силхас Руин. По-лошо, ако този паднал бог наистина стои зад мощта на Рулад, може да те споходи съдба много по-ужасна от това да си заровен в земята за хилядолетия.

— Феар се превръща в старейшина пред очите ти — каза Удинаас. — Плаши се от сенки. Щом искаш да се заемеш с Рулад, Ханан Мосаг и неговите К’риснан, Силхас Руин, имаш благословията ми. Спипай Блудния за гърлото и разкъсай тази империя на парчета. Превърни всичко на пепел и прах. Изравни със земята целия проклет континент, Тайст Андий — ние просто ще останем тук, в тази пещера. Ела да ни вземеш, когато свършиш.

Феар се озъби на Удинаас.

— Защо ще си прави труда да ни щади?

— Не знам — отвърна бившият роб и повдигна вежда. — От жалост?

— Защо толкова се мразите? — обади се Кетъл. — Аз ви обичам всичките. Даже Уидър.

— Всичко е наред — отвърна Удинаас. — Просто сме измъчени от това, което сме, Кетъл.

Дълго след това никой не каза почти нищо.

 

 

Серен Педак стигна до края на гората и приклекна под кривите дървета. На тази височина въздухът беше рядък и студен. Звездите бяха ярки и резки, забуленият в прах полумесец все още беше ниско на хоризонта на север. Около нея цареше тих шепот сред купищата сухи листа и лишей — някакъв вид люспеста мишка властваше в подножието на леса, вид, какъвто никога не беше срещала. Животинките изглеждаха необикновено храбри, дотолкова, че чак пропълзяваха по ботушите й. Не бяха хищни като че ли. Все пак поведението им беше странно.

Пред нея се простираше наклонена поляна, шейсет или повече крачки. Свършваше при черен път. Нататък имаше ивица назъбени камъни, достатъчно хлабави, за да са опасни. Укреплението сред този ров от порутини беше с каменна стена, дебела в основата и рязко изтъняваща на височина два човешки боя. Ъгловите бастиони бяха масивни, четвъртити и с плоски покриви. На платформите имаше въртящи се на шарнири балисти. Серен успя да различи няколко присвити фигури, разположени около най-близката, още войници — виждаха се раменете и главите им — обикаляха по издигнатата платформа от другата страна на стените.

Докато оглеждаше укреплението, чу тихо подрънкване на броня и оръжие вляво. Отдръпна се бързо назад и се присви, щом на пътя се появи патрулът. Замръзна, затаила дъх, и изчака, докато не подминаха и не се скриха от погледа й.

След още двадесет удара на сърцето се обърна и тръгна назад през гората. Едва успя да намери входа на пещерата — тънка черна резка зад високата папрат под трошливата, килната напред козирка гранит. Провря се вътре и се спъна във Феар Сенгар.

— Извинявай — прошепна той. — Започнахме да се тревожим. Или поне аз — добави.

Тя му даде мълчаливо знак да влезе в пещерата.

— Добра новина — каза тихо, след като се събраха. — Намираме се зад гарнизона. Проходът напред би трябвало да е буквално без охрана.

— Нагоре по пътеката има прегради на К’риснан — прекъсна я Силхас Руин. — Кажи ми за гарнизона, Аквитор.

Серен затвори очи. „Прегради? Блудния да ни вземе, що за игра играе Ханан Мосаг тук?“

— Надуших миризма на коне от укреплението. Спънем ли се в тези прегради, те ще тръгнат след нас, а не можем да надбягаме конници.

— Гарнизонът — каза Силхас.

Тя сви рамене.

— Фортът изглежда непревзимаем. Мисля, че има някъде между сто и сто и двадесет войници. А при толкова много трябва да има и магове, плюс двадесетина или повече Тайст Едур.

— На Силхас Руин му е омръзнало да го преследват — обади се Удинаас.

Думите му изпълниха Серен Педак с ужас.

— Силхас, не можем ли да ги заобиколим тези прегради?

— Не.

Тя се обърна към Феар Сенгар и видя подозрение и тревога на лицето му. Той отказа да срещне погледа й. „Що за разговор съм пропуснала преди малко тук?“

— Магията не ти е чужда, Силхас Руин. Не можеш ли да приспиш всички във форта? Или да замъглиш умовете им, да ги объркаш?

Той я изгледа озадачено.

— Не знам за никаква магия, която може да постигне това.

— Мокра — отвърна тя. — Лабиринтът на Мокра.

— Такова нещо не съществуваше по мое време. Магията на К’риснан, колкото и да е прогнила от хаос, ми се струва напълно познаваема. Изобщо не съм чувал за тази Мокра.

— Корлос, магът на Лоста и наемниците от Пурпурната гвардия, можеше да бърка в човешките умове. Да ги изпълва с лъжливи ужасии. — Тя сви рамене. — Казваше, че магията на Крепостите и Древните лабиринти била изтласкана почти навсякъде.

— Чудех се на привидната слабост на Куралд Емурлан в тази земя. Аквитор, не мога да постигна онова, за което питаш. Макар че наистина смятам да усмиря всички в укреплението. И да взема няколко коня.

— И Тайст Едур ще си имат роби — добави Феар.

— Това изобщо не ме интересува — отвърна Тайст Андий, мина покрай Серен и излезе от пещерата.

Удинаас се изсмя тихо.

— Руин Червения закрачи по земята. Трябва да се вслушаме в тази приказка за праведна мъст, свършила ужасно зле. Е, Феар Сенгар, твоето епично дирене се завърта накриво — какво ще разказваш на внуците си сега?

Воинът едур не отвърна нищо.

Серен Педак се поколеба. Чуваше отдалечаващия се Силхас Руин — стъпките му, пукането на сухите листа — после всичко стихна. Можеше да изтича навън и да го догони. Да се опита да го разубеди. Но не помръдна. Единственият звук, изпълващ гората, вече бе само шумоленето от щъкането на люспестите мишки, хиляди и хиляди като че ли, всички понесени в същата посока като Тайст Андий. Пот изби като лед по кожата й. „Виж ни само. Замръзнали сме като зайци.“

„И все пак, какво мога да направя! Нищо. Освен това не е моя работа, нали? Аз съм само почетен водач. Нито един от тези тук не поддържа кауза, която да е важна за мен. Имат велики амбиции — да си ги имат. Помолиха ме да ги изведа — нищо повече.“

„Това е войната на Силхас Руин. И на Феар Сенгар.“

Погледна през рамо към Удинаас и видя, че я наблюдава, с блеснали в тъмното очи, сякаш съвсем точно улавяше мислите й, мръсните им пътечки, които до една се сливаха в това единствено жалко заключение. „Не е моя работа. Блудния да те вземе, Длъжнико.“

 

 

Изнурен и изтощен, К’риснан Вентрала вдигна мършавата си, заприличала на корен ръка и изтри потта от челото си. Около него примигваха свещи, отчаян призив към Сестрата Сянка, но кръгът от мрак в малката стая като че ли се стягаше от всички страни, неумолим като прилив.

Събудил се беше преди половин камбана, с разтуптяно сърце и дъх, който излизаше на пресекулки. Гората на север от форта кипеше от ортени, обитаващите скалите люспести същества, уникални за този планински проход — от пристигането си тук беше видял пет-шест от тях, донесени от гривестите котки, които гледаха тукашните ледерии. Котките бяха достатъчно благоразумни, за да не ядат ортените с убийствената им отрова, но нямаха нищо против да си играят с тях, докато не умрат. Ортените избягваха гората и меката земя. Живееха сред скалите. Ала сега гъмжаха из леса и К’риснан осезаемо долавяше нещо у тях, възбуда, която имаше вкус на кръвожадност.

Редно ли беше да седи тук в стаята си, изпаднал в ужас от същества, които можеше да смачка с петата си? Трябваше да овладее тази неуместна и нелепа паника… Вслуша се. Нищо не чу от предните постове на форта. Никакъв сигнал за тревога не прозвуча.

Но проклетите ортени се стелеха на килим в подножието на леса горе на прохода, трупаха се в неизброима чет и страховитият им люспест порой се изливаше надолу, и паниката на Вентрала се усили още повече, заплашваше да изригне от гърлото му във врясъци.

Някакъв вид миграция веднъж на десет години може би? Веднъж на столетие дори? Безформен глад. Само това и нищо повече. Тварите щяха да се трупат по стените, да покипят известно време и да напуснат преди разсъмване. Или щяха да се излеят покрай форта, за да скочат от многобройните издатини и зъбери от двете страни на подстъпа. Някои същества ги теглеше самоубийството — да, това беше…

Изведнъж жаждата за кръв избуя. Главата на К’риснан рязко отскочи назад, все едно го зашлевиха. Прониза го студ. Заломоти нещо несвързано още докато разбуждаше чародейството в себе си. Тялото му потръпна от някаква хаотична сила, която разцъфна като отрова в мускулите и в костите му. Сестра Сянка нямаше нищо общо със забушувалата магия през него, съвсем нищо, но той нямаше време да мисли за такива неща.

А след това — от стената се разнасяха викове — К’риснан Вентрала усети друго присъствие в гората, средоточие на цялата неизвестна кръвожадност, присъствие… и идваше бързо.

 

 

Виковете събудиха Атри-Преда Хайенар. Беше тревога — от стената срещу пътеката нагоре. Което беше съвсем нелепо, помисли тя, докато навличаше униформата си. Но пък и цялото това проклето назначение беше нелепо. Преследвай, бяха й казали, но избягвай сблъсъка. А сега един от онези отвратителни К’риснан беше дошъл, с ескорт от двадесет и пет воини меруди. Какво пък, ако тук назряваше някаква истинска беда, щеше да ги остави да се справят с нея.

Техни бяха проклетите бегълци в края на краищата. И можеха да си ги хванат, с благословията на Блудния.

Миг след това падна като покосена от оглушителния удар, който раздра форта.

 

 

К’риснан Вентрала изкрещя, плъзна се по пода и се натресе в стената, пометен от огромна смразяваща сила, която го клъвна като врана, разкъсваща подут труп. Собствената му магия се беше отдръпнала с ужас, свила се беше на разтреперано кълбо дълбоко в гърдите му — сондирала беше приближаващата се сила, опитвала се беше да получи някакъв контакт. А след това Вентрала — и цялата закипяла в него мощ — бяха отрязани.

След миг стената на укреплението се взриви.

 

 

Атри-Преда Хайенар излезе от главната сграда и залитна. Дворът на укреплението бе истински хаос. Стената между двата бастиона към горната част на прохода беше разбита, ударът беше разхвърлял грамадни камъни и зидария. И освен това зидът гореше — черни съскащи пламъци, които сякаш поглъщаха камъка, кипяха яростно и връхлитаха върху отломките.

Сред руините бяха нападали тела, а в конюшните — задната стена на сградата опасно се беше килнала навътре — цвилеха в ужас коне, сякаш нещо ги изяждаше живи. И над всичко това летяха рояци ортени, кацаха върху падналите войници и там, където се струпваха, кожата изчезваше сдъвкана и малките люспести твари се заравяха алчно в превърналото се на каша месо.

През облаците прах в пролома прекрачи висока фигура, с два извадени меча.

Белокожа, с пурпурни очи.

„Блудния да ме вземе… омръзнало му е да бяга… Бялата врана…“

Откъм войнишките помещения се появиха десетина Тайст Едур. Тежките им копия полетяха през двора към страховития воин.

Той ги отби всичките, едно след друго, и с всеки трясък на прът в остриетата мечовете пееха; накрая сякаш хор от вещаещи смърт гласове изпълни въздуха.

Хайенар се обърна към двайсетина от своите ледерии и кресна:

— Отстъпвай! — И заразмахва ръце като обезумяла. — Бягайте, глупаци проклети!

Те сякаш чакаха точно това — пръснаха се в безреден бяг и побягнаха към долната порта.

Един от Тайст Едур й ревна:

— Какво правите! К’риснан идва! Той ще смаже този комар като…

— Когато го направи — изръмжа тя, докато отстъпваше, — ще се прегрупираме с радост!

Едурът извади късия си меч.

— Призови ги на бой, Атри-Преда — или ще те посека на място!

Тя се поколеба.

Вдясно от тях друг Тайст Едур се беше втурнал срещу Бялата врана.

Мечовете завиха, звук, пълен с такова ликуване, че кръвта на Хайенар се обърна на лед. Тя поклати глава и загледа, също като воина, който я беше заплашил, как Бялата врана сече пътя си през воините меруди сред вихрушка от посечени крайници, търкалящи се от раменете глави и разпарящи гърди и кореми сечове.

— Атри-Преда! Атакувайте го, проклети да сте! — викна едурът.

Тя го изгледа накриво и изръмжа:

— Къде е вашият К’риснан? Къде е той?

 

 

Вентрала изпълзя в най-отдалечения от пожара ъгъл на стаята. Безсмислени слова се лееха от олигавената му уста. Силата му беше избягала. Изоставила го беше тук, в тази проклета стая. Не беше честно. Направил беше всичко, което се искаше от него. Предал беше своята плът и кръв, сърцето си и костите си, всичко на Ханан Мосаг.

Имаше обещание, обещание за спасение, за неописуемо големи награди за верността му — веднага щом омразният най-млад син на Томад Сенгар бъде смъкнат от трона. Трябваше да проследят Феар Сенгар, предателя, изменника, и когато го хванеха, не Рулад щеше да се усмихва доволно. Не, глупакът Рулад нищо не знаеше за това. Играта беше на Ханан Мосаг, магьосника, чийто трон бяха заграбили. И Ханан бе този, който, с Феар Сенгар в ръцете си — и с роба, Удинаас — щеше да се домогне до своето възмездие.

Императорът трябваше да бъде оголен. Всяко познато лице — изкривено в маска на измяна. Оголен, да, докато не остане съвсем сам. Изолиран в собствената си лудост.

Само тогава…

Вентрала замръзна, присвит плътно като ембрион, защото към него плисна тих смях… от стаята му!

— Бедничкият К’риснан — измърмори гласът. — Нямаше си представа, че този бледокож крал на ортените ще се обърне срещу тебе, този бродник из бойни полета. Пътят му е река от кръв, жалък глупако и… о! Виж! Търпението му, сдържаността му — всичко свърши!

Дух, тук с него, шепнещ безумия.

— Махни се! — изсъска той. — Иначе ще споделиш моята съдба! Не съм те призовал…

— Да, не си. Веригите ми към Тайст Едур са скъсани. От оногова отвън. Разбираш ли, аз съм негов, не твой. На Бялата врана съм — ха, ледериите ме изненадаха там — но мишките, К’риснан… сякаш беше преди цял живот. В гората на север от селото на Ханан Мосаг. И привидение… уви, никой не разбира, никой не забелязва. Но вината не е моя, нали?

— Иди си…

— Не мога. Не искам всъщност. Можеш ли да чуеш? Отвън? Всичко вече е тихо. Повечето ледерии избягаха, за жалост. Изтътриха се като пияни козли по стъпалата, заедно с капитанката си — тя не е глупава. Колкото до вашите меруди — е, те са мъртви до един. Чуй! Ботуши в коридора — той иде!

Ужасът на Вентрала се стопи. Нямаше смисъл, нали? Поне, най-сетне, щеше да бъде освободен от потрошената, изтерзана клетка, наречена тяло. Спомнило си сякаш достойнството, което бе притежавало някога, това тяло се раздвижи, надигна се, седна — придобило бе сякаш своя собствена воля, откъснато от Вентрала, от ума и духа, които носеха това име, тази жалка самоличност. Ханан Мосаг веднъж бе казал, че силата на Падналия се захранва от всичко увредено и несъвършено в нечия душа, което на свой ред се изявява в плът и кости — значи това, което е необходимо, е да ликуваш в тази сила, докато тя осакатява и унищожава съсъда на душата.

С внезапната яснота, идваща от наближаващата смърт, Вентрала вече разбираше, че всичко това е лъжа. Болката не може да се прегърне. Хаосът е анатема за смъртното тяло. Той унищожава плътта, защото мястото му не е там. Няма възторжено ликуване в самоунищожението.

Хор от гласове изпълни черепа му, все по-силен. „Мечовете…“

Чу тихи стъпки в коридора, след това вратата изскърца и се отвори.

Нахлуха рояци ортен, понесоха се като сива пяна в сумрака. Миг след това на прага се появи Бялата врана. Песента на двата меча изпълни стаята.

Блеснали червени очи се взряха във Вентрала.

А после Тайст Андий прибра мечовете в ножниците и пронизителната музика секна.

— Кажи ми за този, който дръзва да ме оскърби така.

Вентрала примига и поклати глава.

— Мислиш, че Сакатия бог държи да те предизвиква? Не, това… оскърбление… е на Ханан Мосаг и само негово. Вече разбирам какво стана. Затова изчезна силата ми. Избяга. Сакатия бог не е готов за такива като теб.

Белокожото привидение остана за известно време неподвижно и мълчаливо. После каза:

— Ако този Ханан Мосаг знае името ми, значи знае и че имам причина да съм оскърбен. От него. От всички Тайст Едур, които са наследили изгодите от предателството на Скабандари. Но въпреки това ме предизвиква.

— Може би е предположил, че радостта, която Сакатия бог изпитва от раздорите, е без задръжки.

Силхас Руин кривна глава.

— Как ти е името, К’риснан?

Вентрала му каза.

— Ще те оставя да живееш — заяви Тайст Андий. — За да можеш да предадеш на Ханан Мосаг думите ми. Азатът ме прокълна с видения, собствените му спомени, тъй че станах свидетел на много събития на този свят — и на други. Кажи на Ханан Мосаг следното: Бог, обзет от болка, не е същото като бог, обсебен от зло. Обсебеността на вашия крал-магьосник си е негова. Изглежда, уви, че той е… объркан. Заради това съм милостив тази нощ… и само тази нощ. Оттук насетне, ако поднови намесата си, ще познае силата на гнева ми.

— Ще предам думите ти най-точно, Силхас Руин.

— Би трябвало да си изберете по-добър бог, Вентрала. Изтерзаните души обичат компания, дори на бог. — Помълча и добави: — Но пък може би тъкмо такива като вас са оформили Сакатия бог. Може би без озлобени сакати поклонници той отдавна щеше да се е изцерил.

Чу се тихият хриплив смях на призрака.

Силхас Руин тръгна да излиза и подхвърли, без да се обръща:

— Ще секвестирам няколко коня.

Призракът се изниза след него.

Ортените, които се бяха разпълзели из стаята, сякаш без посока и без цел, също започнаха да се изтеглят навън.

Вентрала отново остана сам.

„Махаме се оттук, намирам Атри-Преда и се връщаме в Ледерас. И ще говоря с Ханан Мосаг. Ще му разкажа за смъртта тук, в прохода. Ще му разкажа за един Тайст Андий с две рани от ножове в гърба, рани, които не ще зараснат. И все пак… той прощава.“

„Силхас Руин знае повече за Сакатия бог от всеки от нас, освен може би от Рулад. Но той не мрази. Не, той изпитва жалост.“

„Жалост, дори към мен.“

 

 

Серен Педак първа чу конете, копитата, тътнещи по тясната горска пътека. Нощното небе над укреплението бе странно почерняло, мътно някак, като от пушек — но не се виждаше никакво сияние от пламъци. Бяха чули взрива, разрушаването на поне една каменна стена, и Кетъл бе заскимтяла: смееше се всъщност — смразяващ, гротесков звук. Последваха далечни писъци и скоро след това — нищо, само тишина.

Силхас Руин се появи, повел десетина коня и придружен от недоволните стонове на прибраните в ножниците мечове.

— И колко от моята раса уби този път? — попита Феар Сенгар.

— Само онези, които се оказаха достатъчно глупави да ми се противопоставят. Това преследване — продължи Силхас — не е от страна на брат ти. Преследва ни кралят-магьосник. Мисля, че не можем да се съмняваме, че търси това, което търсим и ние. А сега, Феар Сенгар, дойде времето да поставим ножовете си на земята, двамата. Навярно желанията на Ханан Мосаг съвпадат с твоите, но те уверявам, такива желания не може да се примирят с моите.

Серен Педак усети тежест в стомаха. Това от дълго време се очакваше — единственият проблем, който непрекъснато бе отбягван, оправдаван дори с изискванията на простата целесъобразност. Феар Сенгар не можеше да спечели тази битка — всички го знаеха. Нима възнамеряваше да застане на пътя на Силхас Руин? Още един посечен Тайст Едур?

— Няма никаква наложителна причина да повдигате този въпрос точно сега — намеси се тя. — Хайде просто да се качим на конете и да тръгваме.

— Не — каза Феар Сенгар, не откъсваше очи от очите на Тайст Андий. — Нека да е сега. Силхас Руин, в сърцето си приемам истината за предателството на Скабандари. Ти си му се доверил и си пострадал невъобразимо от последствията. Но как можем да възмездим? Ние не сме соултейкън. Не сме асценденти. Ние сме просто Тайст Едур и затова падаме като крехки дръвчета пред теб и твоите мечове. Кажи ми: как да утолим жаждата ти за мъст?

— Не можете. Избиването на вашия род също не може по никакъв начин да отвърне на нуждата ми. Феар Сенгар, ти спомена за възмездяване. Това ли е желанието ти?

Едурът помълча няколко мига, после каза:

— Скабандари ни е довел на този свят.

— Вашият загиваше.

— Да.

— Може би не си в течение на това — продължи Силхас Руин, — но Кървавото око отчасти беше виновен за раздирането на Сянка. Все едно, по-важното за мен са предателствата от преди това престъпление. Предателства срещу мой ближен — моя брат Андарист, — което изпълни душата му с такава скръб, че той полудя. — Кривна бавно глава. — Смятахте ли ме за наивен, че съм сключил съюз със Скабандари Кървавото око?

Удинаас се изсмя горчиво:

— Достатъчно наивен, за да се обърнеш с гръб към него.

Серен Педак затвори очи. „Моля те, Длъжнико, просто си дръж устата затворена. Поне само този път.“

— Истината говориш, Удинаас — отвърна след малко Силхас Руин. — Бях изтощен, разсеян. Не си представях, че ще го направи толкова… публично. Да, погледнато от перспективата на времето, предателството трябваше да е абсолютно — а това включваше избиването на моите следовници.

— Ти си възнамерявал да предадеш Скабандари, само че той е действал пръв. Истински съюз между равни значи.

— Допусках, че може да го видите по този начин — отвърна Тайст Андий. — Разбери ме, Феар Сенгар. Няма да допусна освобождаването на душата на Скабандари Кървавото око. В този свят има достатъчно осъдими асценденти.

— Без Бащата Сянка не мога да освободя Рулад от оковите на Сакатия бог.

— Дори и с него не би могъл.

— Не ти вярвам, Силхас Руин. Скабандари ти е бил равен по сила в края на краищата. И не мисля, че Сакатия бог те преследва сериозно. Ако зад това безкрайно преследване наистина стои Ханан Мосаг, тогава тези, които търси, сме аз и Удинаас. Не ти. Възможно е дори кралят-маг да не знае нищо за теб — за това кой си ти всъщност, загадъчната Бяла врана.

— Едва ли, Феар Сенгар.

Тайст Едур като че ли се стресна от думите му.

Силхас Руин продължи:

— Тялото на Скабандари Кървавото око беше унищожено. Сега той ще е безсилен срещу мен. Една душа без обиталище е уязвима. Нещо повече, възможно е силата му вече да се… използва.

— От кого? — попита почти шепнешком Феар.

Тайст Андий сви рамене.

— Изглежда, твоето дирене е без цел — каза той с тон, близък до безразличието. — Не можеш да постигнеш онова, което търсиш. Ще ти предложа следното, Феар Сенгар. В деня, в който реша да тръгна срещу Сакатия бог, брат ти ще се окаже свободен, както и всички Тайст Едур. Когато дойде това време, можем да поговорим за възмездяване.

Феар Сенгар се взря в Силхас Руин, след това за миг погледна Серен Педак. Вдиша дълбоко и каза:

— Твоето предложение ме… смирява. Но не мога да си представя какво може да ти дарят Тайст Едур в отговор на такова освобождение.

— Остави това на мен — каза Тайст Андий.

Серен Педак въздъхна, после закрачи към конете.

— Вече почти се съмна. Трябва да яздим поне до обед. После можем да поспим. — Замълча и погледна през рамо към Силхас Руин. — Убеден ли си, че няма да ни преследват?

— Да, Аквитор.

— Е, наистина ли ни очакваха прегради напред?

Тайст Андий не отвърна.

 

 

Докато Аквиторът нагласяваше седлото и стремената на един от конете така, че да е удобно за Кетъл, Удинаас гледаше как момиченцето клечи и си играе с един ортен. Животинчето като че ли не гореше от неудържимо желание да се отърве от вниманието й. Мракът се стапяше, мъглите в усилващата се предутринна светлина изсребряваха.

Уидър се появи до него като петно упорито задържала се нощ.

— Тези люспести плъхове, Удинаас, дойдоха от света на К’Чаин Че’Малле. Имаше по-големи, развъждани за храна, но те бяха по-умни — по-умни може би, отколкото трябваше да са. Почнаха да бягат от кошарите си, да изчезват из планините. Разправят, че все още са останали някои…

Удинаас изсумтя подигравателно.

— Разправят? По кръчми ли си висял, Уидър?

— Ужасната цена на фамилиарността — ти вече не ме уважаваш, Длъжник. Най-трагична грешка, защото знанието, което притежавам…

— Е като проклятие за безкрайна досада — прекъсна го Удинаас и бавно стана. — Погледни я. — Той посочи Кетъл. — Кажи ми, вярваш ли в невинността? Ох, всъщност мнението ти не ме интересува. Сериозно. И все пак това дете… е, вече скърбя.

— За какво? — попита Уидър.

— За невинността, призрако. Когато я убием.

Уидър, нещо наистина нехарактерно за него, не каза нищо.

Удинаас се изсмя презрително:

— Да ти имам знанието…

 

 

Седемнадесет легенди описваха войната срещу люспестите демони, които племената оул наричаха Кечра. От тях шестнадесет бяха за битки, ужасяващи сблъсъци, оставяли зад себе си труповете на воини, пръснати по равнините и хълмовете на Оул’дан. Не толкова война, колкото главоломно бягство, поне през първите години. Кечра бяха дошли от запад, от земите, които един ден щяха да принадлежат на империята Ледер, но по онова време, преди всички онези безбройни векове, не бяха нещо много повече от зловонни необитаеми пущинаци — блата от торф и гнил лед, с гъмжащи рояци мухи. Разкъсана, разбита орда, Кечра бяха водили битки и преди и в някои версии на легендите се твърдеше, че самите Кечра бягали, бягали от опустошителна война, станала причина за отчаянието им.

Пред лицето на пълното унищожение оулите се бяха научили как да се бият с такива същества. Приливът бил посрещнат, задържан, след това — обърнат.

Или така поне твърдяха сказанията, изпълнени с кънтящ триумф.

Червената маска знаеше как стоят нещата в действителност, макар понякога да му се искаше да не знае. Войната беше свършила, защото преселението на Кечра стигнало до най-източната част на Оул’дан и след това те продължили нататък. Вярно, претърпели жестоки поражения от войнствените предци на оулите, но всъщност проявили почти пълно безразличие към тях — препятствие някакво по пътя им, — а смъртта на толкова много от техния вид била просто поредното изпитание в дългата история на трагичните изпитания, откакто били дошли на този свят.

Кечра. К’Чаин Че’Малле, първородните от Дракони.

Нищо вкусно, нищо подхранващо нямаше в това знание според Червената маска. Като млад воин, светът му бе просто един възел на въжето на народа на Оул, собственото му съзнателно обвързване към дългата заплетена история на кръвни линии. Никога не си беше представял, че съществуват толкова много други въжета, толкова много преплетени нишки. Никога не беше осъзнавал колко огромна е мрежата на съществуванието, нито колко заплетена е станала след Нощта на живота — когато се беше появило всичко живо, родено от измама и предателство и обречено на вечна борба.

А после Червената маска бе започнал да разбира борбата — в стъписаните очи на родара, в боязливия страх на миридите; в неверието на младия воин, издъхващ на камъка и в понесения от вятъра пясък; в разбиращия взор на жената, отдаваща живота си за детето, което е изтласкала измежду краката си. Виждал беше стари същества, хора, и зверове също, как се свиват на кълбо, за да умрат; виждал беше други да се борят за сетния си дъх с цялата воля, която могат да съберат. Ала в сърцето си не можеше да намери никакво основание, никаква награда, чакаща отвъд тази вечна борба.

Дори духовете богове на неговия народ се сражаваха, млатеха се, воюваха с оръжията на вярата, с нетърпимост и със сладките, гибелни води на омразата. Не по-малко объркани и алчни в своята борба от който и да било смъртен.

Ледериите искаха, а искането неизбежно се превръщаше в морално право да притежаваш. Само глупците вярваха, че такива неща са безкръвни, било по намерение или в изпълнение.

Е, по силата на същия аргумент — по силата на неговия нокът и зъб — съществуваше и моралното право да им се опълчиш. А такава битка нямаше да има край, докато едната или другата страна не бъдеше заличена. По-вероятно и двете страни бяха обречени да понесат тази съдба. Тъкмо това последно осъзнаване произтичаше от твърде многото знание.

И все пак той щеше да продължи да се бори.

Тези равнини, през които яздеше сега с тримата си млади спътници, някога бяха принадлежали на оулите. Докато ледериите не бяха разширили възгледа си за личен интерес дотолкова, че да включва грабеж на земя и изтласкване на първоначалните й обитатели. Всички каменни знаци и тотеми по границата бяха премахнати, камъните — струпани на купове; дори каменните кръгове, служили някога за основа при вдигането на юрти, бяха изчезнали. Тревите бяха посърнали, тук-там дори се виждаха дълги правоъгълни участъци разорана пръст, чакащи да ги засеят със зърно, а около тях бяха струпани колци за огради. Но Червената маска знаеше, че тази земя е бедна и че бързо се изтощава, освен в старите речни долини. Ледериите можеше да се справят за едно-две поколения, преди вятърът да отвее горния слой на почвата. Виждал беше резултатите на изток, в пустите земи в далечен Коланс — цяла цивилизация, залитаща на ръба на гладната смърт, докато пустинята се разпространяваше като чума.

Мътната луна се бе издигнала високо сред опръсканото със звезди нощно небе. Вече се приближаваха към огромните стада родара. Нямаше много смисъл да се върви след миридите — те не бяха бързи бегачи на повече от разумно разстояние, — но докато се прокрадваха все по-близо, Червената маска успя да прецени големината на това стадо родара. Двадесет хиляди глави, може би и повече.

Голям лагер за търговия на говеда, осветен от лагерни огньове, властваше на върха на един хълм на север. Две здрави постройки със стени от дънери и покриви от чим се издигаха като стражи над разлатата долина и стадата — бяха на Надзорника на Фактора, знаеше Червената маска — и оформяха центъра за началото на строителството на истинско поселение.

Присвит в тревите в края на дренажния овраг по ръба на долината — тримата млади воини бяха от лявата му страна, — Червената маска огледа ледериите още веднъж, после махна на Масарч и другите двама да се изтеглят назад в дерето.

— Това е лудост — прошепна младокът Тивин. — В този лагер трябва да има поне сто ледерии! А пастирите и кучетата им? Ако вятърът се промени…

— Тихо — каза Червената маска. — Кучетата и пастирите оставете на мен. Колкото до лагера, е, те скоро ще са достатъчно заети. Върнете се при конете, яхнете ги и бъдете готови да подкарате стадото ей там.

Лицето на Масарч беше сгърчено от напрежение, в очите му пламтеше див блясък. Не се беше справил добре в своята смъртна нощ, но поне засега изглеждаше повече или по-малко с разсъдъка си. Червената маска подозираше, че Тивин и Крайсос са прибягнали до тревата блидин, сложена с тях в ковчезите им, че са я дъвкали, за да ги направи безчувствени, та да не се поддават на паника и да стигнат до конвулсии. Което може би беше по-добре. Но Масарч не беше разполагал с блидин. А за хората в откритите земи затварянето натясно бе по-лошо от самата смърт, по-лошо от всичко, което човек може да си въобрази.

И все пак, ценно беше това закоравяване на прехода към пълнолетието, прераждането, започващо с изправянето пред собствените ти демони, които прииждаха пред взора ти в ужасяваща последователност, неуязвими за всякакво отрицание. С раните, нанесени в този преход, един воин започваше да разбира истината за въображението: че то е оръжие, което умът непрекъснато изважда, но което е толкова гибелно опасно за извадилия го, колкото и за неговите врагове. Мъдростта идваше с нарастването на умението с това оръжие — ние водим всяка своя битка с нашите въображения: вътрешните битки, както и битките в света отвън. Това е истината на контрола, а един воин трябва да се научи на контрол, своя, както и на други. Възможно беше и ледерийските войници да преминават през подобни изпитания, за да добият ранг, но Червената маска не беше сигурен за това.

Озърна се назад. Спътниците му бяха изчезнали в тъмното. Навярно вече бяха при конете. И чакаха, вдишваха бързо и плитко, понеже дробовете им внезапно се бяха стегнали. Взираха се в мрака при тих шум, стискаха юздите на конете и оръжията си с плувналите си пот ръце.

Червената маска почти беззвучно повика с устни легналото наблизо товарно псе и то пропълзя до него. Той отпусна за миг ръка на рунтавия му врат и бързо я отдръпна. Рамо до рамо се запромъкваха към стадото родара.

 

 

Абасард бавно обикаляше около спящото стадо, за да не се поддаде на дрямката. Двете му любими псета подтичваха по петите му. Роден и отраснал като Длъжник в Дрийн, шестнайсетгодишният момък изобщо не си беше представял свят като този — небесен простор, безкрайна тъма и безбройни звезди нощем, огромен и бездънен денем свят. Дори самата земя се простираше на невъобразими разстояния и понякога той беше готов да се закълне, че светът е закривен на хоризонта, все едно плува като остров сред морето на бездната. И толкова много живот — сред тревите, в небето. През пролетта всички хълмове се изпъстриха с малки цветчета, а в ниското натежаваха сочни ягоди. Целия си живот, докато семейството му не тръгна да придружи Надзорника на Фактора, Абасард беше преживял с баща си и майка си, с братята и сестрите си, с баба си и две лели — всичките натъпкани в една къща, колиба всъщност, на една пълна с боклук уличка, вечно вмирисана на пикня. Менажерията от детинството му бе съставена от плъхове, синеоки мишки, мухи, хлебарки и сиви червеи.

Но тук, в това необикновено място, той беше открил нов живот. Ветрове, които не миришеха на гнило и смет. И имаше простор, толкова много простор. Видял беше със собствените си очи как членовете на семейството му започнаха да възвръщат здравето си — крехката му малка сестричка вече бе жилава и почерняла от слънцето, дори се смееше; кашлицата на баба му буквално беше изчезнала; баща му бе изправил гръб и беше станал сякаш по-висок, не се изгърбваше вече под ниските тавани на коптори и работни бараки. А вчера Абасард го беше чул да се смее — за първи път.

Може би, позволяваше си дръзко да вярва младежът, щом разоряха земята и посееха зърното, щяха да имат шанс с труд да изплатят дълга и свободата си. Изведнъж всичко вече изглеждаше възможно.

Двете му кучета заскачаха пред него и се загубиха в сумрака напред. Не беше необичайно. Обичаха да гонят диви зайци или нисколетящи ризани. Чу кратко шумолене в тревите точно зад ниското възвишение. Абасард стисна здраво тоягата и ускори крачка — ако кучетата бяха сгащили заек, утре щеше да има допълнително месо в яхнията.

Щом изкачи възвишението, спря и огледа в тъмното долу за кучетата. Не се виждаха никакви. Абасард се намръщи, после подсвирна тихо, очакваше всеки момент да затичат към него. Но само мълчание отвърна на призива му. Той бавно се огледа.

Отпред и вдясно от него няколкостотин родара се бяха раздвижили неспокойно.

Нещо не беше наред. Вълци? Конниците на блуроуз, които надзирателят държеше при тях на договор, отдавна бяха избили тукашните. Дори койотите бяха прогонени, да не говорим за мечките.

Абасард се запромъква напред. Устата му изведнъж пресъхна, сърцето му заблъска в гърдите.

Лявата му ръка напипа мека топла козина. Едното от кучетата. Лежеше неподвижно, замряло под опипващата му ръка. Козината на врата му беше мокра и лепкава. Той опипа надолу и пръстите му стигнаха разкъсаното гърло. „Вълк. Или някоя от онези шарени котки?“ Но от тях беше виждал само кожи и те идваха от далечния юг, откъм кралство Болкандо.

Вече наистина уплашен, той продължи напред, и след няколко мига намери второто куче. То беше с прекършен врат. И двете явно бяха убити едновременно, иначе поне едното щеше да излае.

Счупен врат… но никакви други рани, никакви мазни петна или слюнка по козината.

Родара отново се раздвижиха, на няколко крачки напред, занадигаха глави на дългите си вратове, ушите им бяха щръкнали. Не личеше да ги е страх. Никаква паника нямаше — някой беше привлякъл вниманието им. Някой, на когото бяха свикнали да се подчиняват.

Не можеше да има грешка — някой крадеше стадото. Абасард не можеше да го повярва. Обърна се и тръгна обратно по пътеката, по която бе дошъл. Двадесетина безшумни крачки — и затича към стана.

 

 

Бичът на Червената маска се уви като змия около врата на пастира — старият ледериец стоеше прав, откроен на фона на тъмното небе, вторачен безмълвно в движещото се вече стадо. Рязко дръпване и главата на пастира се изтъркаля от раменете, тялото — ръцете замахаха треперливо за миг — рухна на една страна.

Последният от тях, знаеше Червената маска, докато продължаваше напред. Освен един, оказал се достатъчно съобразителен, за да побегне, въпреки че това нямаше да го спаси. Какво пък, нашествениците трябваше да приемат рисковете — те също бяха крадци, нали? Радваха се на неспечелено с честен труд богатство, живееха на земя, която не беше тяхна, и бяха толкова нахални, че дори искаха да я променят според своите цели. Все едно да препикаеш духовете на земята — човек си плаща за такава наглост и богохулство.

Изтласка последната мисъл настрана — беше недостойна. Духовете можеха да се погрижат за себе си и щяха да нанесат собственото си възмездие с времето — защото бяха толкова търпеливи, колкото и неумолими. Не беше работа на Червената маска да действа от името на духовете. Подобна форма на праведност бе и ненужна, и неискрена. Истината бе следната: Червената маска изпитваше удоволствие, че е ръката на оулското отмъщение. Лично и заради това — още по-приятно.

Вече бе започнал своето избиване на ледерии, още в Дрийн.

Извади ножа, наведе се над откъснатата глава на стареца, отпра лицето му, нави го и го прибра при другите в пълната със сол торба на бедрото си.

Повечето от пастирските кучета се бяха покорили на огромното оулско псе и сега следваха грозния звяр, който обикаляше из стадото и вече го подкарваше на изток.

Първите писъци изригнаха откъм лагера и Червената маска се изправи и се обърна.

 

 

Абасард все още беше на четиридесет крачки от стана, когато видя как една от шатрите рухна на една страна, колове и въжета изпращяха, когато някакво грамадно двукрако същество се стовари върху нея, заби нокти в мятащите се отдолу фигури и писъци разкъсаха въздуха. Извил чудовищната си глава на една страна, демонът продължи скокливата си походка напред, с щръкнала нагоре опашка. Размахваше огромни мечове.

Друг пресече пътя му, бързо, ниско, към къщата на надзирателя. Абасард видя как някакъв мъж побягна от втория звяр — но не достатъчно бързо, той стрелна глава напред и челюстите щракнаха и захапаха главата на мъжа. Влечугото запокити мятащото се тяло нагоре с кършещ костите замах. Отпуснатият труп полетя във въздуха, после тупна тежко в един тлеещ огън и вдигна облак искри.

Абасард се закова на място, парализиран от ужас. Познаваше убития. Друг Длъжник, мъж, който ухажваше една от лелите му, мъж, който сякаш винаги бе готов да се засмее.

Друго движение привлече погледа му. Сестричката му, десетгодишна, тичаше с все сили — от друга шатра, чиито обитатели умираха под сечащите мечове… — „Нашата шатра. Татко…“

Влечугото вдигна глава, видя сестра му и се хвърли след нея.

Изведнъж Абасард се усети, че тича, право към чудовищното същество.

Дори да видя приближаването му, то остана безразлично — до последния миг, когато Абасард вдигна тоягата и замахна, с надеждата, че ще порази звяра в задния крак, ще чуе пукота на счупени кости…

По-близкият меч посече навън, толкова бързо, толкова…

Абасард се намери легнал в мокрите треви. От едната страна на тялото му се изливаше топлина и докато се изливаше, му ставаше все по-студено. Зяпна, все още без да вижда нищо, усети, че нещо изобщо не е наред — лежеше уж на една страна, но главата му беше като сплескана, ухото му се бе прилепило в земята. Отдолу и под главата му трябваше да има рамо и ръка, а точно оттам се изливаше всичката топлина.

А по-надолу, част от гърдите му… нея също сякаш я нямаше.

Можеше да усети десния си крак, как рита в земята. Но не и левия. Не можеше да разбере защо.

Бавно се отпусна на гръб, взря се в нощното небе.

Толкова много място имаше там, таван, недостижим за ничия ръка, покрил място, в което можеха да живеят. Не натъпкани, с достатъчно място за всички.

Осъзна, че е щастлив, че е дошъл тук — да гледа, да види, да разбере. Беше щастлив, докато умираше.

 

 

Червената маска излезе от тъмното при чакащия го с ледерийския кон Масарч. Зад него стадото родара се движеше — необозрима маса, с господстващите мъжкари в челото, приковали вниманието си в Червената маска. Кучета лаеха и налитаха по фланговете. Далечните викове на другите двама воини показваха, че са там, където трябва да са.

Червената маска се качи на седлото, кимна на Масарч и смуши коня.

Затаил дъх, Масарч се взираше в далечния ледерийски стан, където грозното клане като че ли продължаваше с нестихваща сила. „Неговите бранители, така каза.“

„Не се бои от предстоящите предизвикателства. Ще вземе кожата на бойния главатар на Ганеток. Ще ни поведе на война срещу ледериите. Той е Червената маска, който се отрече от оул, за да се върне сега.“

„Мислех си, че е много късно.“

„Сега си мисля, че сгреших.“

Отново помисли за смъртната си нощ и спомените се върнаха като крилати демони. Беше полудял в онова изкорубено дърво, беше полудял толкова, че едва ли нещо от него бе оцеляло, за да се върне, когато утринната светлина го заслепи. Сега безумието се беше разбудило, щипеше в пръстите на крайниците му, свободно и диво, ала все още колебливо, все още не беше готово да действа, да покаже лицето си. Нямаше нищо, което да го сдържа. Никой.

„Никой освен Червената маска. Моят боен главатар.“

„Който отприщи своята лудост преди толкова години.“