Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reaper’s Gale, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря
Серия Малазанска книга на мъртвите, №7
Американска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.
ИК „Бард“ ООД, 2008 г.
ISBN: 978–954–585–932–8
История
- — Добавяне
12.
Погледнах на запад и видях хиляда залязващи слънца.
Миризмата на горяща тор я удари в ноздрите още преди да зърне оулската армия. Атри-Преда, Брол Хандар и отрядът съгледвачи продължиха до подножието на възвишението. Там слязоха, оставиха един войник да пази конете и се заизкачваха по склона.
Билото беше почти голо, дори трева нямаше, само изронени от неспирните ветрове камънаци. Неколцина ледерии плюс Брол Хандар се запромъкваха между тях.
Отпред, на една третина левга, горяха лагерните огньове на враговете. Море от нападали тлеещи звезди, изпълнило цялата долина и плъзнало нагоре по отсрещния склон.
— Колко са според вас? — попита тихо Брол Хандар.
Биват въздъхна.
— Бойци ли? Може би десет, единадесет хиляди. Тези войски са повече като преселение, Надзорник. Всички се движат с тях.
— Тогава къде са стадата?
— Сигурно отвъд другия склон.
— Значи утре влизаме в бой.
— Да. И ще кажа отново. Съветвам ви да останете с охраната си при обоза…
— Няма да е нужно — прекъсна я Брол Хандар и повтори онова, което бе казвал десетина пъти през последните три дни и нощи. — С вас има и воини едур и те ще се използват, нали?
— Ако се наложи, Надзорник. Но битката, която ни предстои, изглежда, няма да е по-различна от всички други, които сме водили с този народ от равнините. Изглежда, Червената маска не е успял да склони старейшините към нови схеми. Значи старите тактики — онези, които винаги са се проваляли. — Замълча за миг и добави: — Долината зад нас се нарича Баст Фулмар. Има някакво тайнствено значение за оулите. Там ще се срещнем.
Той се извърна и я изгледа в тъмното.
— Готова сте да позволите те да изберат бойното поле?
Тя изсумтя.
— Надзорник, ако тези земи бяха пълни с дефилета, клисури и непребродими реки — или гори, — тогава наистина щях да си помисля добре дали срещна противника там, където иска той. Но не и тук. Видимостта не е проблем — с нашите магове оулите бездруго не могат да се прикрият. Няма никакви тайни пътища за оттегляне, никакви задънени пътеки. Битката утре ще е брутална в своята простота. Свирепостта на оулите срещу ледерийската дисциплина.
— Е, след като ги води Червената маска, наистина ще са свирепи.
— Да. Но краят ще е провал.
— Уверена сте, Атри-Преда.
Тя се усмихна.
— Облекчена съм, Надзорник. Тази нощ виждам само онова, което вече съм виждала десетина пъти. Не си мислете обаче, че подценявам врага. Ще се лее много кръв. — Даде знак и групата започна да се оттегля от рида.
Докато слизаха надолу, Брол Хандар рече:
— Не видях никакви постове, Атри-Преда. Нито конни съгледвачи. Това не ви ли се струва странно?
— Не. Те знаят, че сме близо. Искат да видим лагера им.
— С каква цел? Някакъв безсмислен опит да ни сплашат?
— Нещо такова, да.
„Подканяш ме да изпитвам презрение към тези оули. Защо? За да можеш да оправдаеш невлизането на Тайст Едур в бой? На К’риснан? Искаш утрешната победа да е ледерийска. Не искаш да се окажеш задължена пред едурите — не и за тази гигантска кражба на земя, за тази жътва на роби.“
„Така те е посъветвал Факторът, подозирам. Летур Аникт няма да е единственият, който ще сподели плячката.“
„Аз, Атри-Преда, не съм облекчен.“
— Стрели с кремъчен връх? Ти наистина си глупак. Ще се чупят в ледерийската броня. Нищо не мога да очаквам от теб. Добре поне, че го разбирам сега, а не насред боя.
Седнал край огъня, Ток Анастер зяпна след тръгналия нанякъде из тъмното Торент. „Бърза. За нещо важно. За нужника, да речем.“ Отново заоглежда перата на имасските стрели. „Дар от стар приятел. Онази подрънкваща и поскърцваща торба кокали.“ Почти не помнеше последния път, когато е бил с приятели. Грънтъл може би. Друг континент. Пиянска вечер… салтоанско вино ли беше? Гредфалански ейл? Не помнеше.
Наоколо се носеше многохилядно бръмчене — от движението из лагера, от тихите разговори край огньовете. Старци и старици, сакатите, децата. Огън, пращящ за всеки оул.
„И там някъде, в равнината — Червената маска и неговите воини. Нощ без огньове, без разговори. Нищо освен тихото точене на желязо. Шепотът на желязо и камък в нощта.“
Простичка хитрина. Успехът й зависеше от очакванията на ледериите. Вражески съгледвачи бяха зърнали този лагер в края на краищата. Както беше предвидено. Безброй огньове в тъмното, подходящо близо Баст Фулмар, полето на предстоящата битка. Точно така, както уж трябваше да е.
Но Червената маска имаше други планове. И в помощ на заблудата, подозираше Ток, някоя тайнствена магия от К’Чаин Че’Малле.
Появи се старец, изникна в светлината на огъня с кривите си крака. Ток го беше виждал да говори с Червената маска, често дори яздеше до бойния главатар. Седна срещу Ток, погледна го, после се изплю в пламъците, кимна на цвърченето и рече:
— Не ти вярвам.
— Съкрушен съм.
— Тия стрели… обвързани са с ритуална магия. Но дух не ги е благословил. Що за чародейство е това? Ледерийско? Да не си същество на Плочите и Крепостите? Предател в редиците ни. Измяна кроиш, мъст, че ви изоставихме.
— Да ме разпалиш ли се опитваш, старей? Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма жарава в пепелта, нищо, което да се разпали.
— Млад си.
— Не толкова, колкото си мислиш. А и какво общо има това с всичко останало?
— Червената маска те харесва.
Ток се почеса по изваденото око.
— Да не ти се е размътил умът от възрастта?
— Знам тайни.
— И аз.
— С моите не могат да се сравнят. Там бях, когато сестрата на Червената маска се самоуби.
— А аз суках мляко от цицата на Матрона на К’Чаин Че’Малле. Стига „цица“ да е подходящата дума.
Старецът като че ли дори се подсмихна.
— Хм, добра лъжа. Но не е играта, която играя аз. Видях с ей тия очи големите морски канута. На северния бряг. Хиляди и хиляди.
Ток почна да прибира стрелите в кожения колчан.
— Тези стрели ги направи мъртвец. Мъртъв от стотици хиляди години, дори повече.
Сбръчканото лице срещу него се сбръчка още повече.
— Виждал съм скелети да тичат нощем — ей в тая долина.
— Това тяло, което виждаш, не е моето. Откраднах го.
— Само аз знам истината за Баст Фулмар.
— Бащата на това тяло беше мъртвец — издиша последния си дъх, докато взимаха семето му на бойното поле.
— Онази победа всъщност беше поражение.
— Това тяло крепнеше от човешко месо.
— Червената маска ще ни предаде.
— Тази уста се пълни със слюнка, като те гледам.
Старецът се надигна.
— Злото говори с лъжи.
— А доброто знае само една истина. Но тя е лъжа, защото винаги има повече от една истина.
Нова тлъста храчка в пламъците, последвана от сложна поредица жестове във въздуха над тях, плетеница от магически прегради, която за миг сякаш се завихри над тънкия дим.
— Ти си пропъден — заяви стареят.
— Представа си нямаш, старче.
— Мисля, че отдавна трябва да си умрял.
— Толкова пъти, че не мога да ги преброя. Почна се с един къс луна. След това една кукла, после… о, не е важно.
— Торент казва, че ще побегнеш. Накрая. Казва, че куражът ти е свършил.
Ток сведе поглед към пламъците.
— Отдавна.
— И тогава той ще те убие.
— Стига да може да ме хване. Ако има нещо, което знам как се прави, то е язденето.
Стареят изръмжа и си тръгна, побеснял.
— Куражът — промърмори на себе си Ток. — Да, това е. И може би страхът наистина е насаден в костите.
„Защото нека да си го признаем, Анастер изобщо не беше хладно желязо. Нито горещо, впрочем.“
Някъде в нощта отекна пронизителен вълчи вой.
Ток изсумтя.
— Е, добре. Не че съм имал привилегията на избора, нали? Чудно дали някой от нас я има. Изобщо. — Леко повиши глас. — Знаеш ли, Торент — да, виждам те как се спотайваш ей там — струва ми се, че тъкмо въпросът със страха е този, пред който трябва да се изправят вашите оули утре. Не се съмнявам, че Червената маска — ако се тревожи за нещо — точно сега мисли за същото. Чуди се. Може ли да ви тласне всички към доблестта?
Смътната сянка на Торент се отдалечи.
Ток се смълча. Хвърли още буца суха тор от родара в огъня и се замисли за отдавнашни приятели.
Дирите свършваха при фигура, тътреща се нагоре по глинестия склон. Това му беше особеното в следенето на дири, напомни си Хедж. Лесно забравяш, че проклетите стъпки са на нещо реално, особено след като си следил кучия син едва ли не седмици.
Т’лан Имасс, както беше подозирал. Кривите кокалести стъпала се влачеха, но пък поради високия свод оставяха странни отпечатъци. Вярно, някои кривокраки уикци можеха да оставят нещо подобно, но не и да вървят с такава крачка, че да останат пред Хедж толкова задълго. Нямаше начин. Все пак беше странно, че древният немрящ изобщо вървеше.
По-лесно беше да кръстосва пустошта като прах.
„Може би е твърде влажно. Може би не е забавно да си кал. Ще трябва да го попитам.“
„Стига да не ме убие веднага. Или да се опита тоест. Все забравям, че вече съм мъртъв. Ако има нещо, което мъртвите трябва да помнят, то е тази съдбовна подробност, не мислиш ли, Фид? Ба, какво ли пък ще знаеш ти? Ти все още си жив. А и не си тука.“
„Гуглата да ме вземе, как ми е нужна компания.“
Не и този проклет шепнещ вятър обаче. Добре, че беше стихнал, преди да успее да догони този… да, еднорък Т’лан Имасс. „Осакатен е, да, и то зле.“
Сигурен беше, че преследваният знае, че е тук, на хиляда крачки зад него. „Вероятно знае и че съм призрак. Затова не си прави труда да ме нападне.“
„Май започвам да свиквам с това.“
Още една третина левга мина, преди да успее да се доближи достатъчно, за да може да привлече погледа на немрящия воин. Съществото се спря, извърна се бавно. Кремъчното оръжие в единствената му ръка приличаше по-скоро на къса сабя, отколкото на меч, със странно извит връх. Дръжката бе направена от плоската част на еленов рог, с плитък, назъбен по ръба камбановиден предпазител, с кафеникава патина от старостта. Част от лицето на воина беше жестоко премазано, но едната страна на масивната челюст бе останала незасегната и това придаваше на ужасното му лице странна несиметричност.
— Махни се, призрако — хрипливо изръмжа Т’лан Имасс.
— Щях, само че май вървим в една и съща посока — отвърна Хедж.
— Не може да бъде.
— Защо?
— Защото не знаеш къде отивам.
— О, съвършена имасска логика. С други думи — нелепа идиотщина. Да, не знам точно къде отиваш, но не може да се отрече, че е в същата посока, в която съм се запътил и аз. Твърде проницателно ли е това наблюдение за теб?
— Защо държиш на плътта си?
— По същата причина, по която ти държиш на това, което е останало от твоята, предполагам. Слушай, аз съм Хедж. Някога бях войник, Подпалвач на мостове. От Малазанска морска пехота. Ти да не си някой изгнаник Логрос Т’лан Имасс?
Воинът помълча за миг, после отвърна:
— Бях някога от Крон Т’лан Имасс. Родена в Сезона на планинската кръв в клана на Ептр Финана. Кръвта ми дойде на бреговете на Джагра Тил. Аз съм Имрот.
— Жена?
Отвърна му свиване на рамене — и потракване на кости.
— Е, Имрот, та защо си тръгнала така из този забравен зимник на Гуглата?
— Няма зимник тук.
— Както кажеш. — Хедж се огледа. — И какво, тук ли идват изгубилите надежда Т’лан Имасс?
— Не тук — отвърна Имрот. Кривата сабя бавно се вдигна и посочи.
Напред. Посоката, която Хедж бе решил да нарича север.
— Да не би да сме се запътили към някоя огромна купчина замръзнали кости?
Имрот се обърна и закрачи отново.
Хедж тръгна до немрящото същество.
— Красива ли беше някога, Имрот?
— Не помня.
— Аз бях безнадежден с жените — рече Хедж. — Ушите ми са много големи — да, точно затова нося тази кожена шапка. И коленете ми са като буци. Затова и станах войник, да ти кажа. Да срещам жени. И открих, че жените войници са ужасни. В смисъл, много по-ужасни от нормалните жени, което говори нещо. Предполагам, че при вас, имассите, хм, всички сте воини, нали?
— Разбирам — каза Имрот.
— Тъй ли? Какво разбираш?
— Защо си нямаш спътници, Хедж от Подпалвачите на мостове.
— Няма сега да ми се превърнеш в облак прах, нали?
— В това място не мога. Уви.
Ухилен, Хедж продължи:
— Не че умрях девствен или нещо такова, разбира се. Дори грозни копелета като мен… е, стига да имаш достатъчно петаци в шепата. Но ще ти кажа нещо, Имрот, това човек не го нарича любов, нали? Тъй че все едно, истината си е, че това не съм го споделял с никого. Любов. В смисъл, откакто престанах да съм дете, та чак докато умрях. Виж, имаше един войник. Жена. Грамадна и зла. Казваше се Деторан. Реши, че ме обича, и го показваше, като ме спукваше от бой. Е, свикнах. Виждаш ли, беше още по-малко обичлива и от мен. Горката дърта крава. Жалко, че не го разбрах навреме. Но много бях зает да бягам от нея. Смешно, нали?
— Тя също умря. Тъй че имах възможност да поговоря с нея, знаеш ли. След като се озовахме на едно и също място. Проблемът й е, че не може да събере достатъчно думи, за да направи истинско изречение. Не че е тъпа. Просто не може. С такива хора как да предположиш какво им е на ума? Не могат да ти кажат, тъй че предположението си е предположение и повечето пъти толкова грешиш, че е направо жалко. Все едно, оправихме се общо взето, мисля. Като призрак говори още по-малко, да ти кажа. — Хедж въздъхна. — Но точно там е цялата работа, Имрот. Големият взрив, бялото, после черното, после се размърдаш и се събудиш, отново и отново. Един проклет призрак, който няма къде да иде… и всичко, което ти е останало, са осъзнавания и съжаления. И списък с несбъднати желания, по-дълъг от на Гуглата оная работа…
— Стига, Хедж от Подпалвачите на мостове — прекъсна го Имрот. — Не съм глупава. Разбирам играта ти. Но моите спомени не са за теб.
Хедж сви рамене.
— Нито за теб, предполагам. Изоставила си ги всички, за да водиш война с джагътите. Били са толкова зли, толкова опасни, че вие сте превърнали самите себе си в първите си жертви. Нещо като връщане назад, вид мъст някаква, нали? Един вид, свършили сте тяхната работа. А най-големият майтап е, че те изобщо не са били особено зли или опасни. О, може би шепа от тях, но тази шепа е познала много бързо яростта на своята раса — често преди армиите ви изобщо да се появят. Могли са да се владеят чудесно. Хвърляли са ледници срещу вас, тъй че какво сте направили, за да ги надвиете? Ами, направили сте сърцата си още по-студени, още по-безжизнени и от ледник. Гуглата знае, ето в това е иронията с вас.
— Аз съм необвързана — изхриптя Имрот. — Моите спомени си остават с мен. Точно тези спомени ме прекършиха.
— Прекършиха?
Ново свиване на рамене.
— Хедж от Подпалвачите на мостове, за разлика от теб, аз помня любовта.
Дълго никой от двамата не проговори. Вятърът плющеше, хаплив и сух. Скованите в ледена кора останки сняг хрущяха под стъпките им в падините с мъх и лишей. Отпред на хоризонта се виждаше някакъв тъмносив хребет, ъглест и ръбат като грамада от срутени здания. Небето над него бе млечнобяло. Хедж посочи на север.
— Е, Имрот, това ли е то?
Разкривената глава се вдигна.
— Омтоуз Феллак.
— Нима? Но…
— Трябва да го прекосим.
— О? И какво има отвъд?
Т’лан Имасс спря и се вгледа в Хедж с присвитите си, скрити в гънките сянка очи.
— Не съм сигурна. Но вече вярвам, че може да е… домът.
„Проклета да си, Имрот. Току-що направи нещата много по-трудни.“
Храмът се издигаше на нисък хълм сред гола и пуста земя. Огромните му циклопски стени изглеждаха разнебитени, блъскани сякаш от десет хиляди каменни юмрука. Цепнатини нашарваха тъмносивия гранит от основата до масивния каменен трегер, килнат над някогашния величествен вход. Останки от статуи стърчаха по пиедестали, наредени от двете страни на широките, вече хлътнали стъпала.
Удинаас не знаеше къде е. Беше просто поредният сън или нещо, започнало като сън. Обречен, като всички други, да се хлъзне надолу към нещо още по-лошо.
И тъй, той чакаше и трепереше върху сакатите си безжизнени крака — нов вариант на темата негодност. Жесток символ на многото му недъзи. Последния път, спомняше си, лазеше по земята, безкрак и безног, змия със счупен гръбнак. Подсъзнанието му сякаш не притежаваше и капка деликатност. Горчиво признание.
Освен, разбира се, ако някой или нещо друго не изпращаше тези видения.
По склоновете под храма се появиха трупове. Десетки, а после — стотици.
Високи, бледокожи като ципата на костенурче яйце, очите им — в червени кръгове — хлътнали дълбоко и дръпнати; изсечени лица; и твърде много стави по дългите им крайници. В скованите им изражения имаше нещо свръхреално — но тази последна подробност не бе изненадваща.
А после в мрака под каменния трегер се появи смътно движение. Очерта се залитаща фигура. Не като мъртвите. Не, този приличаше на… човек.
Зацапан с кръв от глава до пети, мъжът залитна напред, спря се на горната площадка на стълбището и се огледа с диви, гневни очи. После отметна глава и изкрещя към безцветното небе.
Без думи. Само ярост.
Удинаас се присви, понечи да се отдръпне.
И мъжът го видя. Вдигна алена капеща длан към него. Приканващо.
Стиснат сякаш за гърлото, Удинаас залитна към мъжа, към храма, към студения сипей от трупове.
— Не — промълви. — Не мен. Избери някой друг. Не мен.
— Можеш ли да изпиташ тази скръб, смъртни?
— Не е за мен!
— Е. Ти си единственият останал. Трябва ли тяхната смърт да бъде празна, забравена, без смисъл?
Удинаас се помъчи да се задържи на земята, но камъните се изтръгваха от ръцете му, песъчливата пръст се сипеше, ноктите му дълбаеха бразди.
— Намери някой друг!
Писъкът му отекна, запокитен сякаш право към храма, през зейналия вход, и закънтя вътре — пленен, ограбен, кънтеше и екнеше, все едно вече не беше собственият му глас, а на самия храм — скръбен вик на умиране, на отчаяна борба. Храмът, дал глас на жаждата си.
И нещо разтърси небесата. Мълния без блясък, гръм без звук — поява, разтърсила света до основи.
Целият храм се наклони на една страна, облаци прах блъвнаха между зиданите без хоросан камъни. Само мигове преди да рухне…
— Не! — изрева мъжът на стълбището. — Този е мой! Моят Т’орруд Сегюл! Виж тези мъртъвци — те трябва да бъдат спасени, изкупени, трябва да бъдат…
И отекна друг глас, зад Удинаас, висок, далечен, гласът на самото небе:
— Не, Блудни. Тези мъртъвци са Форкрул Ассаил. Мъртви от собствената ти ръка. Не може да ги убиеш, за да ги спасиш…
— Зла вещице, ти нищо не знаеш! Те са единствените, които мога да спася!
— Проклятието на Древните богове — виж кръвта по дланите си. Всичко това е твое деяние. Всичко.
И над Удинаас закръжи огромна сянка. Завъртя се в кръг.
Задуха вятър, задърпа нагоре черните коси на мъртъвците, заплющя в разкъсаните дрипи. Последва внезапен натиск, като от огромна, спускаща се от небесата тежест и драконът се появи — между Удинаас и Блудния; дългите задни крайници се изпънаха, ноктите се впиха в студените тела, премазаха ги с хрущенето на кости, докато гигантското същество кацаше на склона. Гъвкавият врат се изви, огромната глава се доближи до Удинаас. Очите бяха бял пламък.
Гласът на дракона прокънтя в черепа му:
— Познаваш ли ме?
Сребристи пламъци пробягаха по златните люспи, присъствие, излъчващо нажежен зной — телата на Форкрул Ассаил почерняха, запращя опърлена кожа, започна да се лющи. Мазнини се топяха, изригваха от издути мехури, закапаха от стави.
Удинаас кимна.
— Менандори. Сестрата Зора. Насилницата.
Отвърна му гъгнив смях. Главата се извърна, кривна се нагоре към Блудния.
— Този е мой. Заявила съм го отдавна.
— Заявявай каквото си искаш, Менандори. Преди да свършим тук, ще ми го дадеш. Драговолно.
— Нима?
— Като… отплата.
— За какво?
— За вест за сестрите ти.
Тя се изсмя отново.
— Нима допускаш, че не знам?
— Но аз предлагам повече. — Богът вдигна червените си ръце. — Мога да се погрижа да се отстранят от пътя ти, Менандори. Просто… подбутване.
Драконът завъртя глава, изгледа отново Удинаас.
— Заради този?
— Да.
— Е, добре. Можеш да го имаш. Но не и детето ни.
Този път се изсмя Блудния.
— Кога за последен път навести онова… дете, Менандори?
— Какво искаш да кажеш?
— Само, че вече е пораснал. Умът му си е негов. Не твой, Менандори. Предупредена си и този път не искам нищо в замяна. Древните богове, мила, могат понякога да са милостиви.
Тя изсумтя — лъх от груба сила.
— Чух за това. Чудесна пропаганда, залъка, който подхвърляш на своите прегладнели жалки поклонници. Този мъж, този баща на моето дете, той ще те провали. Т’орруд Сегюл. Той няма вяра. Състраданието у него е като мийр-рат в яма с лъвове — танцува по-бързо, отколкото можеш да видиш, но е на няколко мига от унищожението. Дълго си е играл с него, Блудни. Няма да го уловиш, не можеш да го поискаш, не можеш да го обвържеш за своята кауза. — Отново се разнесе жестокият й смях. — Той взе от мен повече, отколкото съзнаваш.
„Включително страха ми от теб, кучко.“
— Мислиш си, че можеш да ме дадеш ли, Менандори?
Очите лумнаха в насмешка или презрение, или и двете.
— Говори тогава, Удинаас. Да чуем дръзките ти претенции.
— Двамата си мислите, че вие сте ме призовали тук, нали? За своята глупава война. Но истината е, че аз ви призовах.
— Ти си луд…
— Може би, Менандори. Но това е мой сън. Не твой. Не негов. Мой.
— Глупак — сопна се тя. — Само се опитай да ни прогониш…
Удинаас отвори очи, зяпна студеното ясно нощно небе и си позволи да се усмихне. „Мой сън, мой кошмар.“ Придърпа кожите около себе си, сви крака — да се увери, че не са счупени. Скованост в коленете — нормално след толкова пълзене през скали и лед, — но топли от живот.
— Всичко е наред — въздъхна той.
— Добре — каза Кетъл.
Удинаас се обърна. Тя беше приклекнала до него.
— Защо си будна? — попита учудено.
— Не съм. И ти не си. Онзи храм… рухна. След като ти напусна.
— Дано да е размазал Блудния. Нея също.
— Не. Ти вече го отпрати. И нея.
— Но не и теб.
— Да. Ти не знаеше, че съм там.
— Добре, значи все още сънувам. Какво искаш?
— Онзи храм. Не можеше да побере всички онези души. Цялата онази скръб. Беше счупен и затова падна. Това трябваше да видиш. За да разбереш, когато всичко се случи. И да не бъдеш тъжен. И да можеш да правиш това, което той иска от теб да правиш, само че не по начина, по който той си е мислил, че ще бъде. Това е всичко.
— Хубаво. Сега изпълзи обратно в твоите си сънища, Кетъл.
— Добре. Само запомни: не бързай да плачеш. Трябва да изчакаш.
— Тъй ли? Колко да чакам преди този плач?
Но тя си беше отишла.
Хванал беше някаква проклета треска от гниещия лед. Трепереше и халюцинираше вече от три-четири нощи. Шантави сънища в други сънища, и още и още. Халюцинации за топлина, за удобни, а не подгизнали от пот кожи, за загадъчни приятни разговори, в които смисълът не беше важен. „Обичам този живот. Предсказуем е. Общо взето. А когато не е, не е по-различно. Приемам каквото и да ме споходи. Сякаш всяка нощ получавам уроци по… контрол.“
Сега бе времето за огромната маса, отрупана с любимите му ястия.
Казваха, че бил измършавял като призрак.
Но всяка нощ ядеше до насита.
Утринните лъчи бяха избутали сенките в клисурите и долините и бяха превърнали увенчаните със сняг върхове в топено злато. Серен Педак се надигна от кожите и стана, мръсна и чорлава. Гърлото я дращеше, очите й сълзяха — алергиите й само влошаваха положението. Разтреперана в режещия вятър, тя загледа как Феар Сенгар се мъчи да разпали огъня. Замръзналото от векове дърво гореше трудно. Кетъл беше събрала трева и сега коленичи с нея до Тайст Едур.
От мястото, където Удинаас още лежеше под тежките кожи, се чу накъсана кашлица. След миг той бавно се надигна и седна. Лицето му се бе зачервило от треската, пот бе избила на челото му, очите му бяха помръкнали. Издаде някакъв хриплив звук и Серен чак след миг разбра, че е смях.
Феар завъртя рязко глава, като ужилен.
— Разсмива ли те това? Или предпочиташ да започнеш деня със студено ядене?
Удинаас примига към едура, после сви рамене и извърна поглед.
Серен се покашля.
— Каквото и да го е разсмяло, Феар, нямаше нищо общо с теб.
— Сега пък от мое име ли ще говориш? — попита Удинаас. Изправи се немощно на крака, още загърнат в кожите. — Това би могло да е поредният сън. Всеки момент онзи белокож воин, кацнал ей там, може да се превърне в дракон. А детето Кетъл ще си отвори устата като порта, в която Феар Сенгар ще потъне погълнат от собствения си глад за измяна. — Вялите му помръкнали очи се спряха на Серен Педак. — А ти ще сътвориш изгубени векове, Аквитор, сякаш в безумията на историята изобщо има какъвто и да било смисъл.
Тракване на завъртяна около пръст верижка придружи странните му фрази.
Удинаас се обърна към Клип и се усмихна.
— А ти бленуваш да топнеш ръце в езеро от кръв, но не някоя стара кръв. Въпросът е, можеш ли да манипулираш събития, за да постигнеш този червен потоп?
— Треската ти е сварила ума — каза с ответна усмивка воинът Тайст Андий. И се обърна към Силхас Руин. — Убий го или го остави тук.
Серен Педак въздъхна.
— Клип, кога ще започнем спускането? Долу ще се намерят билки, които да надвият треската му.
— Чак след дни — отвърна той, без да спира да върти верижката в дясната си ръка. — А и тогава… съмнявам се, че ще намериш каквото търсиш. Освен това болестта му не е съвсем естествена.
Силхас Руин рече, загледан нагоре по пътеката, която щяха да изкачват този ден.
— Истината казва. Стара магия изпълва този зловонен въздух.
— От кой вид? — попита Серен.
— Смесена е. Може би… К’Чаин Че’Малле — те рядко прилагаха магията си по лесноразбираем начин. Никога в битка. Спомням си нещо… некромантско.
— Това същото ли е?
— Не мога да кажа, Аквитор.
— Тогава защо само Удинаас е заразен? А ние не?
Никой не отвърна, чу се само поредният хриплив смях на Удинаас.
Изтракаха пръстени.
— Имам си предположения — подхвърли Клип.
Разговорът отново замря. Кетъл отиде и застана до Удинаас, сякаш за да му предложи закрилата си.
Огънят най-сетне се разгоря. Серен взе котлето и тръгна за чист сняг, което уж трябваше да е съвсем лесна задача. Но полуразтопените преспи бяха замърсени с останки. Петна гнила растителност, пластове въглен и прах, трупчетата на някакви обитаващи леда червеи или буболечки, съчки и клони и късове от безброй животни. Едва ли щеше да е вкусно. Чудеше се защо всички не са се поболели.
Спря пред дълга тясна ивица покрит с кора сняг, запълнил пукнатина или гънка в скалата. Извади ножа си, коленичи и започна да рови в нея. Закъртиха се ледени парчета. Тя ги оглеждаше едно по едно, хвърляше настрана най-посивелите от мръсотия, а другите слагаше в котлето. Не беше съвсем като обикновените ледници — малкото, които бе виждала отблизо. В края на краищата те бяха съставени колкото от пълзящ лед, толкова и от многобройните снеговалежи. Снеговете обикновено образуваха сравнително девствени пластове. Но тук беше все едно въздухът, през който е падал снегът, е бил наситен с мръсно и е зацапвал всяка падаща снежинка. „Въздух, пълен с пушеци, пепел, късове от живели някога твари. Какво ли е могло да причини това?“ Да беше само пепел, щеше да си го обясни като последица от вулканично изригване. „Но не и проклетите парчета кожа и месо. Що за тайни крият тези планини?“
Заби върха на ножа в леда и натисна силно. Цялата останала ивица лед изведнъж се повдигна и се откърти от цепнатината. А там, под леда, лежеше копие.
Прътът, дълъг колкото ръста й, не беше дърво. Лъскаво, пъстро кехлибарено и кафяво, изглеждаше почти… люспесто. Широкият връх беше от един къс, острие и ствол, нефрит, млечно гладък и листовиден. Не се виждаше лепило или каишка за стягане към жлеба в пръта.
Тя издърпа оръжието. Видя, че повърхността е получена от последователно и сложно рогово напластяване, което обясняваше пъстротата. Не успя да открие обаче как са положени пластовете. Копието беше изненадващо тежко, сякаш прътът се беше минерализирал.
— Виж, това е интересно — проговори глас зад нея.
Тя се обърна и изгледа Клип с насмешка, макар за миг да изпита раздразнение.
— Навик да следиш хората ли имаш, Клип?
— Не, предимно ги водя. Знам, тази задача служи да те избута настрани. Кара те да се чувстваш безполезен.
— Други гениални наблюдения, които да споделиш?
Той сви рамене и отново завъртя проклетата верижка.
— Това копие, дето го намери. То е на Т’лан Имасс.
— Това нещо важно ли трябва да ми говори?
— Ще.
— Не е оръжие, с което ти се биеш, нали?
— Не. И не се крия зад дърветата да повръщам.
Тя се намръщи.
Той се засмя и се обърна.
— Роден бях в Тъмата, Аквитор.
— И?
Той я погледна през рамо.
— Защо според тебе съм Смъртният меч на Чернокрилия господар? Заради хубавата ми външност? Чаровния ми нрав? Уменията ми с ножовете?
— Е, ти изчерпа целия ми списък от причини.
— Ха-ха. Чуй ме. Роден в Тъмата. Благословен от нашата Майка. Първият от хиляди години — тя се отвърна, знаеш. Отвърна се от избраните си синове. Хиляди години ли? По-скоро десетки хиляди. Но не и от мен. Аз мога да вървя в Мрака, Аквитор. — Махна с верижката към другите. — Дори и Силхас Руин не може да заяви това.
— Той знае ли?
— Не. Това ще е нашата тайна толкова задълго, колкото ти решиш.
— И защо да не му кажа, Клип?
— Защото аз съм единственият, който може да го спре да не ви убие. Теб и Удинаас — двамата, които смята за най-безполезни. Всъщност — потенциални врагове.
— Врагове? Защо трябва да мисли така? — Поклати глава невярващо. — Ние сме само буболечки, които може да стъпче, когато му хареса. Враг е този, който представлява заплаха. Ние — не.
— Е, по този въпрос не виждам нужда да те осведомявам. Засега.
Тя изсумтя, обърна се и вдигна котлето с парчетата искрящ лед.
— Смяташ да си задържиш находката? — попита Клип.
Серен погледна оръжието в дясната си ръка.
— Удинаас може да го използва за тояга.
Клип й отвърна с горчиво жесток смях.
— О, каква несправедливост, Аквитор. За оставено оръжие като това.
Тя го изгледа намръщено.
— Говориш сякаш си го разпознал. Така ли е?
— Да кажем само, че мястото му е с нас.
Объркана, тя го подмина и тръгна назад към бивака.
Копието плашещо бързо привлече вниманието на Силхас Руин, — преди да се обърне рязко към нея, той сякаш потръпна. Удинаас също — вдигна рязко глава, щом тя тръгна към него. Обзе я внезапен страх.
— Удинаас, намерих това. Можеш да се подпираш на него.
Той изпъшка и кимна.
— Връх от нефрит — не може да е много остър, нали? Поне няма да залитна и да си избода окото, освен ако не се постарая много, а защо да го правя?
— Не се подигравай с това — намеси се Силхас Руин. — Използвай го както ти предложи Аквиторът, разбира се. Но знай, че не е твое. Ще се наложи да го предадеш — знай това, Удинаас.
— Да го предам. На теб ли?
Отново потръпването.
— Не.
И Силхас Руин отново им обърна гръб.
Удинаас се усмихна отпаднало на Серен.
— Прокълнато оръжие ли ми даде току-що, Аквитор?
— Не знам.
Той се подпря на него.
— Е, все едно. Нося цял куп проклятия — едно в повече едва ли ще промени нещо.
Стопиха леда и напълниха меховете. Още едно котле осигури водата за бульон от билки, сланина от мирид, диви плодове и мъзга от явор — последните дървета, които бяха видели преди десет дни при едно изкачване, където въздухът беше свеж и наситен със сладникаво острия мирис на живот. Тук нямаше никакви дървета. Нямаше дори храсти. Растителността, която ги обкръжаваше, едва стигаше до глезените — заплетен свят на лишеи и мъхове.
Стиснал купата с бульон в треперещите си ръце, Удинаас заговори на Серен.
— Тъй. Просто за да изясним нещата в този наш епичен фарс, ти ли намери копието, или то — тебе?
Тя поклати глава.
— Няма значение. Сега е твое.
— Не. Силхас е прав. Ти само ми го зае, Аквитор. Хлъзга се като мас в ръцете ми. Не бих могъл да го използвам за бой дори и да знаех как, а не знам.
— Не е трудно — подхвърли Клип. — Просто не го държиш откъм острия край и мушкаш хората с него, докато не паднат. Още не съм срещал воин с копие, когото да не мога да насека на парчета.
Феар Сенгар изсумтя.
И Серен знаеше защо. Беше достатъчно, за да разведри тази сутрин, достатъчно, за да докара кисела усмивка на устните й.
Клип забеляза и се подсмихна, но си замълча.
— Прибирайте — каза след малко Силхас Руин. — Омръзна ми да ви чакам.
— Непрекъснато ти го казвам — рече Клип и отново завъртя пръстените. — Всичко ще си дойде на мястото, когато му дойде времето, Силхас Руин.
Серен извърна лице към високите върхове на север. Златото бе избледняло, изцедено от всякакъв живот, от всякакво чудо. Чакаше ги нов ден изнурителен път. Настроението й помръкна и тя въздъхна.
Да имаше избор, тази игра щеше да си е неговата. Не на Котильон, не на Сенкотрон. Но предостатъчно подробности бяха засипали Бен Адефон Делат, тежки и мрачни като пепел от горски пожар, така че не искаше да се занимава с чужди проблеми. След Анфиладата при Пейл животът му бе тръгнал главоломно. Чувстваше се все едно се търкаля по склона на стръмен хълм, все на стъпка от кършещ кости и пръскащ кръв сблъсък.
Такива чувства някога само го правеха по-силен. Бяха доказателство, че е жив.
Но… твърде много приятели бяха паднали по пътя. Твърде много. И той с неохота приемаше други да заемат местата им — не дори този примирен Тайст Едур с толкова изпълненото му с мъка сърце от раната на скръбта; не дори онзи проклет Т’лан Имасс, който газеше сега през кипящо море от спомени, сякаш търсеше някой — само един, — който да не хлипа от безсилие. Лоша компания за Бързия Бен — направо открито подканяха към приятелство. Не жал — тя щеше да е по-лесна. Не, проклетото им благородство унищожаваше тази възможност.
А виж къде бяха отишли всичките негови приятели. Уискиджак, Хедж, Дужек Едноръкия, Калам… е, не беше ли винаги така, тази болка от загубата тъй лесно надвиваше… още неизгубените? А този тъжен списък бе само най-новата версия. Всичко след Пейл. А другите, от толкова отдавна? „Не ни е леко на нас, проклетите оцелели. Никак.“
Тази мисъл го накара да се подсмихне вътрешно. Какво бе това чувство на самосъжаление? Жалко самооправдание — и нищо друго.
Газеха през хладката дълбока до кръста вода и оставяха подире си облаци нанос, улегнал над невидимото павирано езерно дъно. Следваха ги някакви риби, извитите им гърбове се показваха от време на време от едната или от другата им страна; назъбените гръбначни перки и издуването на водата намекваха за размери малко прекалено големи за спокойно съзерцание.
Най-неприятното от всичко бе коментарът на Трул Сенгар само отпреди няколко мига, че тези риби сигурно са от същия вид, който се бил опитал да го изяде веднъж.
А Онрак Прекършения добави:
— Да, същите са като ония, дето се бихме с тях на бента, макар че онези, разбира се, бяха в сухоземния си стадий на живот.
— И защо са тук? — попита Трул.
— Гладни са — отвърна Онрак.
Предостатъчно беше, точно тук и в този момент, за да извади Бързия Бен от мрачното му мълчание.
— Слушайте, вие двамата! Тука ще ни напада риба, която яде магьосници, а вие си припомняте! Вижте, наистина ли сме в опасност, или не?
Грубото скулесто лице на Онрак се извърна да го изгледа и Т’лан Имасс каза:
— Предполагахме, че ти ни пазиш от тях, Бързи Бен.
— Аз? — Той се огледа с надеждата да види какъвто и да било знак за суша, но водата се простираше до безкрай.
— Значи е време да ти използваме портала тогава?
Бързия Бен облиза устни.
— Така мисля. В смисъл, съвзех се от последния път, общо взето. И намерих накъде да вървим. Само дето е…
Трул Сенгар се подпря на копието си.
— Ти се върна от онова магическо пътуване, Бързи Бен, с усмивката на осъдените. Ако крайната ни цел наистина е толкова страховита, мога да разбера неохотата ти. И също тъй, след като те наблюдавам вече от толкова време, ясно ми е, че битката срещу Икариум те е изтощила докрай — може би се страхуваш, че няма да можеш да сътвориш портал достатъчно издръжлив, за да преминем и тримата. Ако е така…
— Чакай — прекъсна го чародеят. — Добре, малко съм… крехък. От Икариум насам. Твърде много виждаш, Трул Сенгар. Но мога да ни прехвърля всички. Това е обещание. Просто е… — Погледна Онрак. — Хм, може да има някои… ъъ… неочаквани развития.
— Аз ли съм в риск? — попита Онрак.
— Не съм сигурен. Може би.
— Това не трябва да влияе на решението ти — отвърна Т’лан Имасс. — Може да минете и без мен. Тази риба не може да ме изяде в края на краищата.
— Ако те оставим, ще останеш затворен тук завинаги.
— Не. Ще изоставя тази форма. Ще се слея със забравата на тези води.
— Онрак… — почна Трул притеснено, но Бързия Бен го прекъсна.
— Идваш с нас, Онрак. Просто казвам, че има известна несигурност какво ще се случи с тебе. Не мога да обясня повече. Просто е свързано с мястото, където ще се озовем. С аспекта на онова селение тоест.
Трул Сенгар изсумтя и рече с кисела усмивка:
— Понякога наистина си безнадежден, магьоснико. Хайде, отвори портала веднага, преди да сме се озовали в рибешките кореми. — И посочи зад Бързия Бен. — Онова там изглежда още по-голямо — виж как се пръскат другите — и идва право към нас.
Чародеят се обърна и се облещи.
Дълбоката до кръста вода не можеше дори да покрие очите на чудовищната риба и тя просто ореше през плитчините. Някакъв вид проклета морска котка, по-дълга от напанска галера…
Бързия Бен вдигна ръце във въздуха и изрева с някак странно изтънял и писклив глас:
— Да се махаме!
„Крехък. О, да, има го това. Твърде много влях през себе си, докато се мъчех да го отбия. Тленната плът и кост не могат да понесат повече. Най-старото правило от всички, Гуглата да ме вземе.“
Отвори портала с усилие, чу как водата рукна с грохот към отвъдното селение — течението повлече краката му — и се хвърли напред с вик:
— След мен!
Отново онзи замайващ, ужасен миг на задушаване, а след това той вече газеше през поток, вода плискаше от всички страни, течеше устремно… и го обгърна студен зимен въздух, сред облаци пара.
Трул Сенгар залитна покрай него, опита да се подпре на копието, но падна.
Задъхан, Бързия Бен се обърна.
И видя другият му спътник да изниква от белите мъгли.
Изненаданият вик на Трул Сенгар стресна птиците в близката гора — дърветата бяха високи до коленете и те се понесоха във въздуха и закръжиха над главата на Онрак Прекършения. А той вдигна глава нагоре и спря.
И Бързия Бен видя как гърдите на Онрак се издуха от поетия дъх, който продължи сякаш безкрай.
И зяпна лицето му — гладка обветрена кожа. Зелени очи блестяха под тежкия ръб на челото. После два потока студен въздух блъвнаха от широкия, хем сплеснат, хем леко извит нос на Онрак.
— Онрак? — извика слисано Трул Сенгар. — В името на Сестрите, Онрак!
Малките очи, почти скрити под гънките на клепачите, го погледнаха. Нисък отекващ глас проехтя от устата на воина от плът и кръв.
— Трул Сенгар. Това ли… това ли е то тленността?
Тайст Едур пристъпи към него.
— Не помниш ли? Какво е да си жив?
— Аз… да. — Израз на почуда на широкото лице. — Да. — Нов дълбок дъх и издишване, диво в ликуващото си тържество. — Илюзия ли е това, магьоснико? Сън? Пътуване на духа ми?
— Не мисля. В смисъл, мисля, че си е съвсем истинско.
— Тогава… Този свят. Това е Телланн.
— Може би. Не съм сигурен.
Трул Сенгар се беше смъкнал на колене и Бързия Бен видя сълзите по смуглото му лице.
А едрият мускулест воин, все още облечен в прогнилите кожени дрипи, бавно огледа смразения пейзаж на волната тундра. И прошепна:
— Телланн. Телланн.
— Когато светът бил млад — започна Червената маска, — тази планини, които ни обкръжават, били по-високи, по-близо до небето. Пръстта била като тънка кожа, покрила дебелата плът от замръзнало дърво и листа. Покрили изгнилия труп на древни лесове. Под лятното слънце невидими реки течали през тази гора, между всяка вейка и всеки прекършен клон. И с всяко лято слънчевият пек ставал по-силен, сезонът по-дълъг, и реките течали, отмивали огромния погребан лес. И тъй равнините се спускали, улягали, пресъхналата гора се разпадала на прах, и с дъждовете още вода попивала надолу, отнасяла тази прах на юг, на север, на изток, на запад, по руслото на долини, събирала се в потоци. И течала, и течала, във всички посоки…
Масарч седеше и слушаше с другите воини — двадесетина или повече вече, събираха се да чуят древната приказка. Никой обаче — включително и той — не я беше чувал разказана точно по този начин, думите да излизат от люспестата червена маска — от воин, който рядко говореше, ала сега говореше с лекота, уподобяваше със съвършена точност ритъма на стареите.
К’Чаин Че’Малле стояха наблизо, тежки и неподвижни, като две гротескни статуи. Но Масарч си мислеше, че и те слушат — също като него и приятелите му.
— Земята напуснала небето. Земята улегнала на камък, самата кост на света. Така земята се променила, за да отвърне на прокълнатите заклинания на Рогатите шамани, онези, които коленичат сред балваните, поклонниците на камъка, майсторите на оръжия. — Помълча за миг. — Това не е случайно. Това, което описах току-що, е само едната истина. Има и друга. — Последва по-дълга пауза, след нея — много дълга въздишка. — Рогатите шамани, чепати като коренища, малкото останали, малцината, които още терзаят сънищата ни и странстват из тази древна равнина. Крият се в цепнатините на костта на света. Телата им понякога почти ги няма и само сбръчканите им лица се взират от тези цепнатини, воюват с вечността, както подобава на ужасното тяхно проклятие.
Не само Масарч потръпна в предутринния мраз от образите, разбудени от думите на Червената маска. Всяко дете знаеше за извратените злонамерени духове, обвивките на отдавна, отдавна умрели шамани, неспособни да умрат истински. Търкалянето на камъни в странни фигури под осеяни със звезди нощни небеса, дъвченето със зъби по повърхността на канари, за да изрисуват страховити сцени, които се появяваха едва в предвечерния сумрак или на зазоряване, когато слънчевата светлина е новородена или гасне в смърт — а много по-често балваните стояха под ъгъл така, че тъкмо няколко мига преди свечеряване се разбуждаше дълбоката магия и образите изникваха от привидно случайните драскулки в камъка. Магия, караща и вятъра да замре по такива места…
— Във времето преди равнините да се спуснат, шаманите и техните ужасни поклонници свирели музика в часа на смъртта на слънцето, в нощта на най-късия му преход и в други свещени моменти, преди снеговете да дойдат. Те не използвали кожени барабани. Нямало нужда. Не, те използвали кожата на земята, погребаната отдолу гора. Биели по кожата на света, докато всеки звяр в равнината не затрепери, докато бедерините не наскачат обзети от ужас и не побегнат, десетки хиляди в нощта — та с това да отговорят на музиката на Рогатите шамани, да захранят черната им магия.
— Но земята пропаднала накрая — вкопчени във вечността, шаманите убили самата земя. Това проклятие е неуморно. Това проклятие е готово да ни стисне за гърлата — всеки един от нас тук — още тази нощ, стига да можеше. — Червената маска замълча, сякаш за да остави ужаса да протече през сърцата на слушащите го. — След това Рогатите шамани събрали своите безсмъртни воини и се отправили на война. Изоставили тази равнина — и от онова време само падналите в битка били връщани тук. Разбити на късове, съсухрени като самата равнина, без никога да посегнат или да погледнат към небето дори. Такова било проклятието им.
— Ние не забравяме. Не ни е дадено да го забравим. Нито ще го забравим. — Червената маска пак замълча за миг. — Баст Фулмар, Долината на барабаните. Ледериите вярват, че изпитваме към нея велико преклонение. Вярват, че тази долина е била мястото на древна война между оулите и К’Чаин Че’Малле — макар ледериите да не знаят истинското име на нашия древен враг. Навярно наистина е имало схватки, съхранени от паметта, но изкривени и наново скалъпени в лъжливи форми. Мнозина от вас се придържат към тях, вярват, че са истина. Древна битка. Която сме спечелили. Която сме загубили — някои стареи са горди с втората тайна, сякаш поражението е било нож, скрит в ръката им. — Червената маска презрително сви рамене. Бледата светлина се усили. Птичи зов се извиси от ниските храсти.
— Баст Фулмар — повтори Червената маска. — Долината на барабаните. Ето я тайната истина. Рогатите шамани са барабанили по кожата на тази долина преди нас. Докато целият живот не бил отнет, докато не останало нищо. Защото по това време шаманите не били сами, не и за своя зъл ритуал. Не, други от техния вид се присъединявали към тях — на далечни континенти, на стотици, хиляди левги оттук, всички до един в същата онази нощ. Да изтръгнат своя живот от земята, да изтръгнат от земята собствения й живот.
Тишина. Нито един воин не посмя да си поеме дъх. Задържа се… дълго.
Червената маска ги освободи от вцепенението с нова въздишка.
— Баст Фулмар. Сега ставаме и тръгваме на бой. В Долината на барабаните, мои воини, ледерийската магия ще се провали. Едурската магия ще се провали. В Баст Фулмар няма вода от магия, няма поток на сила, от който да се гребе. Всичко е изпито, за да утоли огъня, който е животът. Нашият враг не знае това. Те ще открият истината този ден. Твърде късно. Днес, мои воини, ще бъде желязо срещу желязо. Това и нищо друго.
Червената маска стана.
— Разнесете истината до всеки воин. И се пригответе. Тръгваме на бой. Към победа.
Кураж изпълни гръдта на Масарч и той се усети, че е станал на крака, разтреперан, и ето, че се движеше вече в отстъпващия сумрак и шепнеше думите му на всички, които срещнеше. Отново и отново.
— Баст Фулмар пее днес. Пее: няма магия. Няма магия!
Коняри взимаха конете и ги отвеждаха през двора зад нея. Атри-Преда Ян Товис връчи юздите на един прислужник и закрачи към ниския вход на имението. На тридесет левги от пристанищното градче Ренис, цитаделата Боарал бе рожденото място на бригада „Зелени куртки“, но това бе станало преди столетие, а сега някакъв трети или четвърти син на далечен родственик на Боарал държеше това укрепление, съхранил остарялата титла Дреш-Преда или „лорд владетел“. И под негова команда — гарнизон, състоящ се само от десетина войници, поне двама от които — при външната порта — бяха пияни.
Уморена, със схванати от седлото мускули и определено изнервена, Ян Товис изкачи четирите широки ниски стъпала до увенчаната с трегер входна врата. Никакъв часови на пост. Дръпна резето, изрита тежката врата и продължи през сумрачното фоайе, като стресна две старици с ведра и бърсалки от халит.
Те трепнаха, сведоха очи и припряно се поклониха.
— Къде е Дреш Боарал? — попита намръщено Здрач, докато смъкваше тежките си ръкавици.
Стариците се спогледаха, после едната опита някакво подобие на реверанс и отвърна:
— Мадам, ами той, такова, спи май, тъй де. Пък ние викаме, такова, да му попочистим вечерята.
Другата само изсумтя глухо.
Чак сега Ян Товис улови киселата миризма на повръщано под тази на сапуна за пране.
— А Оръжейникът къде е?
— Мадам… — Ново приклякане. — Тръгна той, с четири войничета, на запад рекоха, до брега, бръз като мидена цръцка, ей на, то облакът още не е улегнал.
— Скоро е тръгнал значи? По каква причина? И колко далече е оттук до брега?
— Мадам, под камбана ще да е, какъвто е бръз.
— А причината?
Ново загадъчно споглеждане.
— Мадам, черен е брегът, и шъпне тия дни. Рибари много чезнат и демонски очи се блещят от дълбокото. Островите всичките са в лед, бял и мъртвешки кат’ череп.
— И Оръжейникът тръгна заради суеверни слухове?
— Мадам, то аз братовчедка имам една на брега…
— Оная празноглавата, да — намеси се другата старица.
— Бе и празноглава да е, сега т’ва не е важно, като е чувала гласове от морето тя, и то неведнъж. Гласове, мадам, като призраци на удавените, дет’ вика тя, кат’ ги е чувала, и то не като да е веднъж.
Двама от сержантите вече бяха зад Атри-Преда и слушаха. Здрач разхлаби каишката на шлема.
— Този ваш господар… остава ли трезвен някога?
— Бивало е някой път.
— Тъй, я — съгласи се другата. — Обаче иначе само работа ни създава посред нощ…
— Шът! Тая мадам е войник с по-висок ранг от самия Дреш!
— Не го знаеш т’ва, Пули! Че то…
— Не го знам я! Чий племенник чистеше клозетите на Зелените куртки, а! Токите на шиите гледай и кройката на пелерината…
Ян Товис се обърна към единия сержант.
— Има ли отпочинали коне в конюшните?
— Четири, Атри-Преда.
Първата дърта сръга другата с лакът.
— К’во ти казах аз?
Ян Товис изви глава назад да отпусне мускулите на врата си, затвори очи за миг и въздъхна. После каза:
— Оседлайте ги, сержант. Изберете ми трима най-малко уморени ездачи. Отивам да намеря Оръжейника.
— Слушам. — Той отдаде част и напусна.
Атри-Преда отново се обърна към стариците.
— Къде е най-близката част на Тайст Едур?
Няколко мига невербална комуникация между двете. Накрая първата кимна и отвърна:
— В Ренис, мадам. И ни веднъж не са минавали насам.
— Радвайте се, че не са — каза Здрач. — Щяха да резнат главата на Боарал.
Втората изсумтя:
— То тя не му трябва…
— Шът! — сгълча я първата и се обърна към Здрач: — Мадам, той, нашият Дреш Боарал… загуби си всичките близки, кога дойдоха едурите. И жена си загуби, в блатото Клупа, че то колко, три години минаха май…
Другата дърта се изхрачи на пода, който току-що бяха почистили.
— Загубил я? Като едното нищо е удушена и заровена в тинята, Пули, от господаря лично! Затуй сега се дави с пиене, казвам ти! Ама тя ох какъв огън беше, нямаше време за циврещи мъже, пък той толкоз си обича да циври, че и жена си затри, от мен да знаеш!
Здрач каза на втория сержант:
— Ще останем тук за няколко дни. Дрешът да бъде поставен под домашен арест. Изпрати ездач до Ренис с молба за съдебно съдействие от Тайст Едур. Разследването ще включи малко магия, в частност говорене с мъртвата.
Сержантът отдаде чест и напусна.
— То по-добре да не говорят с господарката, мадам.
Здрач я изгледа намръщено.
— Защо?
— Щото като почне да говори, не спира. Господарят пиян, а тя огън, цялата огън — очите може да му извади, тъй я.
— Вещици ли сте двете?
Нова размяна на погледи между двете дърти, после първата протегна кривия си космат крак и размаза храчката върху плочите. Пръстите й бяха ноктести.
— Шейки ли сте? От старите заклинателки?
Сбръчканите чела се вдигнаха, после Пули приклекна в онова нещо, дето приличаше на реверанс.
— Тукашна ще да сте, аха. Тъй ще да е, мадам, дете от брега сте и виж колко далеч сте отишла, ама не чак толкова далеч, че да забравяте. Господарката не ни обичаше много.
— Та кой я удуши и после хвърли трупа в блатото, Пули?
Другата щеше сякаш да се задави, после отвърна:
— Дрешът ни дава заповеди, ясни като паяжина на диря, нали, Пули? Дава ни заповеди, пък ние сме тука още кога сложиха първия черен камък на Цитаделата. Верни сме обаче. Кръвта на Боарал беше ледерийска кръв, първата на тези земи, първите господари изобщо. Дреш Първия ни даваше неговата кръв сам, нарочно, да почерни Черния камък.
— Първият Дреш ви е разкрил и ви е принудил да го благословите?
Втората се изкиска.
— Е, той си мислеше, че е благословия.
Здрач извърна поглед, пристъпи настрани и подпря рамо на мръсната стена. Твърде уморена беше за това. Родословието на Боарал, прокълнато от вещици шейки — останали живи поколения наред. Затвори очи.
— Пули, колко съпруги сте убили двете?
— Не и без заповед на Дреша, мадам.
— Но те полудяват от вашето проклятие, всичките. Не ме карай да задавам въпроса отново.
— Двайсет и една ще да са, мадам. Като им свършат дните за раждане. Най-вече.
— И сте се потрудили да държите Тайст Едур настрана.
— Не е тяхна работа, мадам.
„Нито моя. И все пак… не е съвсем вярно, нали?“
— Прекратете проклятието, Пули. Направили сте достатъчно.
— Боарал уби повече шейки от всеки друг Дреш, мадам. Знаете го.
— Прекратете го — каза Здрач, отвори очи и погледна двете жени. — Или главите ви ще идат в торби и ще ги заровят в блатото Клупа, преди да е свършила тази нощ.
Пули и приятелката й се ухилиха една на друга.
— От брега съм, да — каза с твърд глас Ян Товис. — Шейкското ми име е Сумрак. Сега се водя Здрач.
Дъртите изведнъж се дръпнаха, после се смъкнаха на колене, опрели чела на пода.
— Прекратете проклятието — каза пак Здрач. — Нима ще се опълчите на принцеса от Последната кръв?
— Вече не принцеса — каза Пули на пода.
Ян Товис усети как кръвта се отцеди от лицето й — ако не беше стената, на която се беше подпряла, щеше да залитне.
— Майка ви умря преди година — промълви Пули тихо, е тъжен глас.
Другата вещица добави:
— Прехвърляли се от Острова, лодката се обърнала. Казват, че било някой демон от дълбините, избутан толкова близо от черна магия, от открито море — същата магия, кралице, която е подгонила и Оръжейника, на запад, както разправят. Демон изпод лодката — и всички се удавили. Шепнел от водите, кралице, тъмни като черна нощ.
Ян Товис си пое дълбоко дъх. Да си шейк значеше да познаваш скръбта. Майка й беше мъртва, вече лице, лишено от живот. Но тя не я беше виждала вече повече от десетилетие, нали? Откъде тогава тази болка? „Защото тук има нещо друго.“
— Как се казва този Оръжейник, Пули?
— Йедан Дериг, ваше величество. Стражът.
„Братът, когото не съм срещала никога. Онзи, който избяга — от своята кръв, от всичко. Избяга почти толкова далече, колкото и аз.“ И все пак вярна ли бе изобщо онази стара приказка? Стражът беше тук, в края на краищата, едва на камбана езда от брега. Вече разбираше защо е препуснал в тази нощ. „Нещо друго има.“
Ян Товис придърпа наметалото си, започна да надява ръкавиците.
— Нахранете добре войниците ми. До съмване ще се върна с Дериг. — Тръгна към вратата, но спря. — Лудостта, поразила Дреша, Пули.
Вещицата зад нея отвърна:
— Че то ще е много късно за него, ваше величество. Но ще остържем Черния камък тази нощ. Преди да дойдат едурите.
„О да, пратих да ги доведат, нали?“
— Предполагам, че бързата екзекуция на Дреш Боарал ще е нещо като милост за горкия човек.
— Смятате да го направите, преди едурите да дойдат тука ли?
— Да, Пули. Ще умре, предполагам, при опит да избяга. — И попита: — Пули, колко заклинателки са останали?
— Над двеста, ваше величество.
— Хм.
— Кралице — намеси се другата, — вестта ще се разнесе, от нишка на нишка по паяжината, дет’ викат, преди изгрев-слънце. Избран ви е годеник.
— Така ли? Кой?
— Шейк Брулиг, от Острова.
— И моят годеник остава ли на Втори девичи форт?
— Така мислим, ваше величество — отвърна Пули.
Тя се обърна.
— Не знаете?
— Паяжината е скъсана, ваше величество. Вече близо месец. Лед, мрак и шепоти, не можем да стигнем през вълните. Брегът е сляп за морето, ваше величество.
„Брегът е сляп за морето.“
— Такова нещо случвало ли се е преди?
Двете вещици поклатиха глави.
Здрач бързо излезе навън. Конниците й я чакаха, смълчани от умора.
— Атри-Преда?
— Към брега — каза тя и яхна коня си. — В галоп.
— Какво им е станало?
Лицето на кучкаря се бе изкривило от отчаяние, сълзи се стичаха по обветрените му страни и лъщяха като пот по брадата му.
— Отровени са, Атри-Преда! Отровено месо, оставено на земята — ще ги загубя всичките!
Биват изруга тихо.
— Тогава ще трябва да минем без тях.
— Но едурските магове…
— Щом нашите не могат да ги изцерят, Беликт, няма да могат и магьосниците им — едурските племена не гледат кучета за война, нали? Съжалявам. Сега ме оставете.
Само поредната неприятна изненада, посрещнала утрото. Армията й беше вървяла в марш през последните две камбани, за да стигне долината — тя искаше първа да подреди войските си за предстоящия бой, да принуди Червената маска да реагира, вместо да има инициативата. Предвид разположението на оулския лагер не беше сметнала за нужно да бърза в този марш: допускаше, че диваците ще се появят на източния склон на Баст Фулмар най-рано по обед и че ще се лишат така от всякакво предимство с яркото утринно слънце зад гърбовете им.
Но вражеският лагер се беше оказал заблуда.
Съгледвачите се бяха върнали при колоната и донесоха, че врагът е строен в пълна готовност при Баст Фулмар.
Как маговете й не ги бяха открили? Нямаха отговор, освен притеснителния страх в очите им. Дори К’риснан на Брол Хандар, Ден-Рата и неговите четирима заклинатели не можеха да обяснят успеха с измамата на Червената маска. Вестта бе оставила у Биват горчивия вкус на самообвинението — разчитането на магове се бе оказало грешка, мързел, тежко облегнат на предишни успехи. Конните съгледвачи щяха да разкрият заблудата преди дни, ако си беше направила труда да ги прати извън линията на видимост. Държането им наблизо бе гарантирало, че няма да има внезапни набези и ненадейни засади, ходове, с каквито оулите бяха прочути. Следвала беше доктрината до последната буква.
„Проклет да е Червената маска. Явно знае тази доктрина не по-зле от мен. И я използва срещу нас.“
Сега битката бе неизбежна и яркото утринно слънце щеше да блести в очите на войниците й, когато се пролееше първата кръв.
Изправена на стремената, тя примижа към отсрещната страна на долината. Конни оули се движеха вихрено, в привиден хаос, вдигаха облаци прах, златна на утринната светлина. Конни стрелци най-вече. Струпани главно във фронт на един от по-широките склонове на юг, вдясно от нея. Втори полегат склон имаше леко вляво и на него се виждаха ясно пет клина оулски пешаци, подредени по хребета… и се виждаха дългите им копия, разлюлени като тръстика по бряг. Копия, не онези трошливите мечове, продадени им от агентите на Фактора. Пресметна по около хиляда воини за всяка формация „клин“. „Би трябвало да са пияни. Да блъскат по щитовете. Шаманите им би трябвало да притичат напред, чак до речното корито. Да си покажат задниците, докато серат. Да крещят проклятия, да танцуват, за да призоват ужасни духове и така нататък. Но вместо това…“
„Добре, колко вероятно е тези клинове да устоят при сблъсъка с моите войници? Те не са обучени за този вид война — а и Червената маска не е имал време да постигне нещо освен тази тънка черупка военен ред. Водя шестнадесет хиляди. Осемнадесет, ако включа Тайст Едур. Само тази моя армия надвишава воините на цялото оулско население — и макар наистина да изглежда, че Червената маска като че ли ги е събрал всички, все пак не са достатъчно.“
Но той я затрудняваше да прецени броя им. Обърканото движение на конните стрелци напред-назад, облаците прах, отсечената линия на видимост зад билото — всичко това я държеше сляпа.
Брол Хандар дръпна юздите до нея и заговори високо, за да го чуе над тропота на войските и ревящите заповеди офицери.
— Атри-Преда, изглежда, се каните да задържите повечето от полутежката пехота в резерв. — Посочи зад тях, за да подчертае думите си. После, след като разбра, че тя няма да му отвърне, махна с ръка напред. — Фланговете на тази долина, макар да не са стръмно наклонени, са накъсани от оврази…
— Тесни — прекъсна го тя. — Не дълбоки.
— Вярно, но все пак разделят бойното поле на сегменти.
Тя го погледна през рамо.
— Имаме три такива оврага на нашата страна и всички те са вдясно от мен. Те имат четири, един вдясно от мен, два пред мен и един вляво — а в онази посока, на север, долината се стеснява. — Посочи. — Виждате ли ската там от нашата страна, където поставят Дреш балистите? Той не може да се щурмува от дъното на долината. Това ще е нашата скала в потока. И преди да е свършил този ден — не само скала, а наковалня.
— Стига да удържите теснината под нея — отбеляза едурът.
— Моля се на Блудния оулите да се опитат да побегнат по дефилето. Може да не изглежда гибелно, но ви уверявам, тласнете няколко хиляди изпаднали в паника варвари в онова гърло и още толкова ще измрат прегазени, докато ние ги избиваме.
— Значи смятате да пометете надолу и с десния фланг да избутате врага по долината на север до теснината. Не може ли Червената маска да види същото?
— Той е избрал този терен, Надзорник.
— Ако допуснем, че вижда каквото виждате вие — че това място приканва към полуобкръжение, за да вкарате воините в гърлото на север — към смъртта им. Сама казахте, нали, че Червената маска не е глупак. Как тогава ще контрира онова, което търсите вие?
Тя отново огледа долината.
— Надзорник, опасявам се, че нямам време за този…
— Бавното разполагане на силите ви няма ли да е в наше предимство, предвид положението на слънцето?
— Мисля, че той вече е готов — отвърна тя, след като преглътна раздразнението си. — Може да настъпи във всеки момент — а ние не сме готови.
— Защо тогава не се оттеглим?
— Защото равнината зад нас е равна на левги — а той има повече конни воини от мен, с по-лека броня от моите пиконосци блуроуз, и на отпочинали коне — могат да ни пускат кръв, когато поискат, Надзорник. По-лошото е, че изгубихме бойните си кучета, докато, ако се съди по лая, Червената маска разполага със стотици дрей и браничари. Предложението ви води до хаос, кървав низ от схватки, щурмове, набези…
— Разбрах — прекъсна я Брол Хандар. — Но, Атри-Преда, моят К’риснан ми казва, че тази долина е мъртва.
— Какво значи мъртва?
— Лишена от енергиите, с които се твори магия. Била е… убита.
— Затова ли никой от маговете не усети оулската армия?
Брол Хандар кимна.
„Убита? От Червената маска? Все едно.“
— Попитахте ли своя К’риснан за предстоящата битка? Ще може ли да приложи магия?
— Не. Вашите магове също. Както каза той, тук магия няма да има. В тази долина. Точно затова отново ви съветвам да се оттеглим. Дори на равнината, колкото и да сме изложени на нападения, както казахте, поне ще имаме магия.
Биват замълча, замисли се. Вече знаеше, че нейните магове ще са безпомощни в долината долу, макар да не можеха да обяснят защо. Това, че едурските магьосници бяха открили причината, потвърждаваше, че е замесена духовна магия. След дълга пауза тя изруга и поклати глава.
— Все пак ги превъзхождаме числено и бойците ни са по-добре дисциплинирани, по-добре снаряжени. Желязо срещу желязо, днес ще съкрушим оулите. Край на тази война, Надзорник. Не предложихте ли тъкмо вие бърза, кратка кампания?
— Да. Но съм неспокоен, Атри-Преда…
— Очаква ни сражение — всички сме неспокойни.
— Не и по този начин.
Биват се намръщи.
— Надзорник, задръжте своите воини по средата между нашия обоз и моите резервни части, — полутежката пехота между другото е построена в отделни взводове, по петстотин души минимум, и всеки защитава по един от маговете ми. Те не са в долината.
— Така че ако бъдете принудена да отстъпите…
— Ще сме на позиции да можем да притъпим щурма с магия, да.
— Това ли е планът ви? Лъжливо отстъпление, Атри-Преда?
— Един от плановете ми. Но не вярвам да се наложи.
Брол Хандар я изгледа продължително, след което стисна юздите и обърна коня си.
— Ще сменя позициите на воините си.
Докато се оттегляше, от различни места по западната страна на долината зазвучаха сигнални рогове — частите известяваха, че са по местата си и в готовност. Биват се изправи на стремената и огледа бойните линии.
Тази част на долината определено предлагаше настъпление в рог — западният рид се извиваше, очертал някогашния широк завой на отдавна пресъхналата река. Вражеската страна беше по-вълниста, издута в центъра. Най-широкият подстъп за оулите се падаше вдясно от нея. За да го спре, тя бе разположила три легиона от бригадата Пурпурна ярост в щитообразна формация на върха на склона, хиляда и петстотин полутежка пехота, фланкирани откъм отсамната страна от петстотин тежки пехотинци на бригадата Харидикт. От другата страна и надолу към долината бяха хиляда души лека пехота на Пурпурна ярост. Отсам тежките имаше други хиляда и петстотин леко снаряжени пехотинци, от Занаятчийския батальон — те също се спускаха бавно надолу в раздърпан строй. Пехотата от тази страна прикриваше три крила конница на блуроуз: хиляда и петстотин пиконосци, които щяха по даден от нея сигнал да се изсипят надолу между южната лека пехота и стената от щитове на Пурпурна ярост, за да започнат силния натиск върху противника в посока север по руслото на долината, докато стената настъпва към речното корито.
Непосредствено вдясно, на скромна издатина в линията на хребета, Атри-Преда бе разположила гарнизона на Дрийн — хиляда и петстотин полутежка пехота — с фронт към подстъп отдолу между два оврага. Право пред нея изчакваха съединените клинове от две хиляди тежка пехота на Търговския батальон — формация „трион“, която тя щеше да придвижи напред и след това да я обърне или надясно, или наляво — според бойните условия. Настъплението им надясно беше проблематично, понеже щеше да се наложи да прехвърлят овраг, но щяха да го направят толкова рано в хода на настъплението, че това не я притесняваше особено.
Непосредствено вляво от нея изчакваха три полулегиона тежки от Батальона на занаятчиите, прикрити по фронта от хиляда леки на батальона Харидикт, които тъкмо започваха да се придвижват надолу към широкото равно речно корито. Точно на север от тези части чакаше стоманеният юмрук на Атри-Преда, хиляда тежки от Пурпурна ярост, отново във формация „трион“, срещу които тя очакваше Червената маска да хвърли главната си воинска сила — бяха точно срещу тях и все още държаха формациите си „връх на копие“, всичко пет.
Зад плътната стена от тежка пехота чакаха останалите три ескадрона пиконосци на блуроуз, макар това да беше заблуда, тъй като Биват възнамеряваше да ги прати на север, за да заобиколят хълма с балистите и да се спуснат отвъд гърлото на долината.
На север от тежката пехота на Пурпурна ярост имаше друга стена от щитове на полутежката пехота на бригадата, разположени да пазят фланга на тежките вдясно от тях и подстъпа към хълма отляво.
Биват махна с ръка и един от адютантите й притича до нея.
— Дайте сигнал на Пурпурна ярост да настъпи в долината и да спрат по средата между сегашната си позиция и коритото. Потвърдете, че Дреш балистите са в добър обсег за анфилада.
Адютантът затича към блока сигналисти, струпани на издигнатата платформа зад нея. Без магове се осланяха на древните практики на комуникация. Далече от идеалното, признаваше тя, но вдигнеха ли се облаците прах над полесражението… е, в този момент такова сигнализиране щеше да е безсмислено.
Махна на друг адютант да се приближи до нея.
— Пратете пиконосците на левия фланг към северната част на гърлото.
Вдясно и вляво по склона на долината пред нея ледерийската лека пехота достигаше равния терен на коритото, все още без да срещне съпротива. Звукът от движещите се маси войници се носеше като шепот над тътена на конските копита от другата страна на долината.
На онази страна огрените от слънцето облаци скриваха почти всичко, но тя забеляза, че тези облаци се разпръсват както на север, така и на юг, много извън бойното поле. „Добре, едното от тях е заблуждаваща маневра, най-вероятно на север. Той знае кой от рогата ми ще удари първи и ще обърне.“ Повика трети вестоносец.
— Пиконосците на десния фланг да настъпят до брега на речното корито, в разтеглен ред, в случай че се наложи леките да се изтеглят бързо. Полутежките на Пурпурна ярост и тежките на Харидикт да тръгнат надолу след тях.
„Да започваме това проклето нещо, Червена маско.“
Не можеше да го види. Никакво ядро с щандарти или бойни знамена не издаваше командната му позиция. Никакво струпване на конници от едно място на друго.
Но ето, най-после движение. Леко снаряжени пехотинци се изсипаха надолу, за да срещнат настъпващия й десен фланг. Прашкари, стрелци с къси лъкове, хвърлячи на къси копия, бойци с кръгли кожени щитове и ятагани. Множеството конни стрелци, които бяха яздили напред и назад по същия рид, изведнъж бяха изчезнали.
— Пиконосците на юг да задържат! — отсече Биват. Леките части на оулите бяха подкана за атака, в който момент флангът на конницата й щеше да бъде ударен от конните стрелци — и от онова, което дебнеше скрито зад тях.
Лека схватка вече между предните части, точно под гарнизона на Дрийн. Късите копия бяха неочаквано въведение и опасно ефективни.
Най-южните отряди лека пехота на Пурпурна ярост бяха преминали речното корито и възвиваха на север — още на хиляда или повече разтега от сблъсъка с оулските си противници. Стрели започнаха да се сипят върху редиците им — обстрелваха ги конници, струпани на хребета точно над най-стръмната част на брега. Не чак на облаци, но достатъчно, за да стреснат леко снаряжените нападатели и те да се свият назад към коритото.
Там, където бе започнал ръкопашен бой, щурмоваците на Занаятчийския — понесли удара на копията — вече изтласкваха оулите.
Ранният утринен въздух си оставаше изнервящо спокоен — нямаше никакъв вятър и прахта се вихреше на все по-гъста мъгла.
Щом забелязаха появата на петстотин тежка пехота на Харидикт при западния бряг на речното корито, оулските щурмоваци започнаха пълно отстъпление, мнозина от тях хвърляха кръглите си щитове.
„Червената маска не владее сърцата им. О, тук можем да ги съкрушим. Здраво и бързо.“
— Сигнал за тежката на Търговския да настъпят и да завият на юг!
Вляво от нея единственото движение бе от страна на нейните сили, леките щурмови отряди на Харидикт и северно от тях тежката пехота на Пурпурна ярост — вече почти при речното русло. Тя примижа към отсрещната страна на долината. Може би хаосът, който виждаше, бе доказателство, че Червената маска е изгубил контрол. „Не, изчакай. Изчакай, докато вземем южния край на долината.“
Щурмоваците на Занаятчийския напираха да влязат в бой с изтеглящите се оули, но Биват виждаше, че сержантите им ги задържат в ред, малко пред настъпващите тежки на десния им фланг. „Все пак обаче хвърлиха проклетите си щитове…“
А после точно пред нея се появиха конни стрелци, остро копие, което се понесе надолу към центъра на бойното поле, само с леките предни отряди срещу тях — те пък бързо отстъпиха нагоре по склона под ъгъл на юг, за да се изтеглят зад настъпващата й тежка пехота на Търговския батальон. „Луд ли е Червената маска? Върхът на това копие ще се пречупи в тежките… конница не атакува така — те са само конни стрелци!“
И в този момент конните стрелци обърнаха, копието се превърна в редица — хиляда воини или повече, които изведнъж завиха на юг.
За да ударят леките на Занаятчийския във фланг.
Засвяткаха стрели.
Ледерийската лека пехота сякаш се стопи, западаха тела. Оцелели затичаха да спасят живота си.
А широката редица конни стрелци се преля в сложна, зашеметяваща маневра, външната й част в най-източния край забави, възви на запад, притегли линията вече в посока юг — север, замята облаци от стрели към предните редици на тежката пехота на Харидикт, после над средната на Пурпурна ярост, други полетяха в дъга към пиконосците на блуроуз, които отвърнаха с вой на рогове и се понесоха напред, за да се сблъскат с оулите.
Но подобен сблъсък не ги интересуваше. Линията се разпадна и ездачите пришпориха назад към източния хребет.
— Спрете атаката! — извика Биват. — Кой командва онова крило?
Докато пиконосците се разпръсваха, подгонили противника си, три крила по-тежко въоръжени и конни воини на оул се появиха на билото и се изсипаха надолу по склона, за да ударят ескадроните на блуроуз във фланг. Три крила, превъзхождащи числено пиконосците две към едно.
Биват загледа с яд как конницата й се мъчи да обърне, за да посрещне атаката.
Твърде късно.
Оулските конници пометоха пръснатите леки на Пурпурна ярост и удариха с все сила ескадроните на Блуроуз.
Тя чуваше цвиленето на ранени животни, усещаше тътена на сблъсъка през земята — достатъчно силен, за да запристъпва на място нейният кон. После прахта скри всичко.
— Тежките да настъпят на бегом!
— Кои тежки, Атри-Преда?
— Харидикт и Търговският, глупак! И същата команда за средните на Пурпурна ярост! Бързо!
Успя да види ездачи и коне без ездачи през кипналите облаци прах. Пиконосците й бяха разбити — гонеха ли ги оулите? „Кръвта им трябва да е кипнала — о, дано да изгубят контрол и да срещнат юмруците на моите тежки!“
Но не, ето ги, връщаха се нагоре по склона, размахваха оръжия във въздуха да възвестят победата си.
Оулските леки отново се появиха на билото, на блокове с пространства между тях да пропуснат конниците — но тази лека пехота беше преобразена. Снаряжена беше вече с правоъгълни обшити с бронз щитове и всички носеха дълги копия; стегнаха редиците си, след като преминаха и последните конници, и уплътниха фронта си на самото било.
В долината прахта се слягаше и бавно разкриваше опустошителния резултат от фланговата атака по ескадроните на блуроуз. „Блудния да ме вземе, помели са ги.“
Десният й фланг бе наранен дълбоко — не смъртоносно все пак, но…
— Средните и двата тежки да настъпят през долината и да атакуват противника на хълма. Формации клин! — „Онези леки са твърде разтеглени, за да удържат.“
— Атри-Преда! — извика един адютант. — Раздвижване откъм север!
Тя пришпори коня си до самия ръб на възвишението и огледа сцената долу и вляво.
— Докладвай!
— Пиконосците блуроуз отстъпват, Атри-Преда — долината отвъд теснината е тяхна…
— Какво? Колко проклети конни стрелци има той? Офицерът поклати глава.
— Бойни кучета, Атри-Преда. Поне две хиляди! Не се виждат във високата трева — хвърлиха се върху пиконосците, преди да ги усетят. Конете подивяха…
— Мамка му! — Видя опулените очи на вестоносеца и се стегна. — Добре. Придвижете резервните полутежки до северния фланг на хълма.
„Седемстотин и петдесет, Батальонът на търговците — съмнявам се, че ще пратят кучета срещу тях. Все още мога да настъпя и да завзема отново теснината…“
Огледа фронта пред себе си. Точно срещу нея хилядата леки на Харидикт бяха прехвърлили сухото корито на реката, а „трионът“ на Пурпурна ярост се придвижваше по равния терен.
А петте клина воини на Червената маска се придвижваха в марш да ги посрещнат. „Чудесно. Влизаме в бой — с анфиладата на балистите по северния им фланг — после слизат полутежките на Пурпурна ярост и обръщат по фланга им.“
Изненадващо, но оулските клинове общо взето спазваха формациите си, въпреки че поддържаха значителна дистанция от съседите си — иначе клиновете щяха да започнат да се смесват, остриетата да се затъпят. Маршируването в крак бе най-трудната маневра на бойното поле в края на краищата. Между клиновете обаче можеше да се намерят слаби места. Може би достатъчно, за да бъдат изтласкани със зъбите на триона и да започне изолирането на всеки клин.
— Бойни кучета на хълма! — чу се вик.
Тя се обърна и изруга:
— Ритник на Блудния!
Яростен лай, писъци откъм оръжейните екипи…
— Втори резервен легион — Занаятчиите! Напред на бегом! Изколете тия проклети твари!
Изведнъж си спомни сцена отпреди няколко месеца — няколко кучета, ранени, но живи, на един хълм. Гледаха как ледериите доизбиват господарите им. И се зачуди, с трепет на суеверен страх, дали онези зверове не нанасят свирепото си отмъщение. „Проклятие, Биват — не мисли за това!“
Видя, че оулските клинове не се събират един към друг — не се и налагаше, след като тя временно беше загубила балистите си. Всъщност най-северният клин в момента скосяваше, за да удари по нейните полутежки на Пурпурна ярост. Но това щеше да е бой в стария стил, знаеше тя… а оулите нямаха нито дисциплината, нито опита за такова желязно клане.
„И все пак Червената маска не води това сражение в стила на оулите, нали? Не, това е нещо друго. Гледа на него като на равнинна битка в миниатюра — както завиха онези конни стрелци, престроиха се, след това отново — тактиката удряш и бягаш, всичко в по-малък мащаб.“
„Вече разбирам… но това няма да продължи дълго.“
Веднъж само воините му да бъдат заклещени в стоманения й юмрук.
Остриетата на оулските клинове вече наближаваха равното дъно на долината — двете страни щяха да се сблъскат на здраво отъпкания пясък на пресъхналото речно корито. Никакво предимство на височина от двете страни… „докато натискът не се огъне. На едната страна или на другата… не, не мисли за…“
Земята отново се разтърси. По-дълбок тътен, прииждащ, злокобен.
Между клиновете на оул се появиха огромни неща, затъркаляха се напред.
Фургони. Оулски фургони, шестколесните проклятия — не теглени, а бутани. Долниците им бяха пълни с полуголи воини, с настръхнали копия. Цялата предница на всеки търкалящ се с грохот напред и подскачащ фургон представляваше водоравна гора от дълги копия. Кръгли щитове се застъпваха на редици, за да оформят коруба на костенурка, обхванала предната част.
Затрополиха, набираха инерция през широките зевове между клиновете — двайсет, петдесет, сто — поклащаха се, но се търкаляха толкова бързо след дългото спускане по склона, че множеството яки воини, които ги бяха бутали, вече тичаха след тях, за да не изостанат.
Фургоните се врязаха във фронта на тежката пехота на Пурпурна ярост.
Облечени в тежка броня тела се затъркаляха под тях и цялата формация „трион“ се разкъса… а гологърдите фанатици, возещи се на тези фургони, започнаха да се хвърлят от тях на всички страни с демонски крясъци.
Биват се взря невярващо в сцената, после отсече:
— Тежката на Занаятчийски, напред, в полумесец. И да са готови да прикрият оттеглянето.
Адютантът до нея я зяпна.
— Оттегляне Ли, Атри-Преда?
— Чухте ме! Сигнал за общо отстъпление и Пурпурна ярост да се оттегля! Бързо, докато не са ги изклали до един!
Чу тропота на още фургони, този път вдясно.
— Сигнал за общо отстъпление!
Зазвучаха рогове.
Викове зад нея.
— Атака по обоза! Атака…
— Тихо! Мислите ли, че едурите не могат да се справят с това?
Молеше се Брол Хандар да успее. Без запасите тази кампания беше обречена. „Без запасите изобщо няма да можем да се оттеглим до Дрийн. Блудния да ни пази, надхитрена бях на всеки ход…“
А ревът зад нея се извисяваше, надмогваше врявата в долината долу. Със свито от страх сърце, тя обърна коня и препусна към платформата на сигналистите.
Останалите й резервни части бяха обърнали фронта. Тя видя един офицер, който препускаше между две от каретата, и пришпори коня си да го настигне.
— Какво става там, в името на Блудния? — викна му.
Далечни крясъци, воня на дим…
Той я погледна, лицето му под шлема бе пребледняло.
— Демони, Атри-Преда! Маговете ни ги гонят…
— Какво?! Да се върнат веднага! Веднага!
Брол Хандар седеше на седлото си сред осем бойни главатари арапаи, четирима магьосници и К’риснан Ден-Рата. Двете хиляди пехотинци — воини Тайст Едур, категоризирани по ледерийската военна терминология като полутежка до лека пехота — бяха подредени в осем карета, в пълно снаряжение, и чакаха заповед.
Лагерът на обоза се беше проснал на широк полегат склон на хиляда и петстотин разтега на запад. От мястото си Надзорникът можеше да види болничните палатки, издигнати от отсамната страна, платнените им стени белееха на утринната светлина. Над друг хълм, на север от обоза, кръжаха два ястреба, може да бяха и орли. Иначе небето бе пусто — тъмносин купол, който бавно изсветляваше, докато слънцето се издигаше все по-нависоко.
Пеперуди прелитаха сред дивите жълти цветя. Крилата им наподобяваха точно цвета на цветята, осъзна Брол изненадан, че не е забелязал тази подробност досега. „Природата разбира от маскиране и измама.“ Тайст Едур бяха схванали добре тези истини — сиви като сенките, от които бяха родени, сиви като дървесните стволове сред сумрачните лесове на своя свят; сиви като пелените от сумрак.
— Какво сме пропуснали? — промълви той.
Един от бойните главатари на арапаите — Преда — извърна покритата си с шлем глава; нашареното му с белези лице остана скрито в сянка под ръба на шлема.
— Надзорник? Заехме позиции, както заповядахте…
— Не това — прекъсна го Брол Хандар, необяснимо раздразнен. — Каква е охраната при лагера?
— Четиристотин смесена пехота — отвърна воинът и сви рамене. — Тези ледерии са наистина самоуверени.
— Върви със смазващото превъзходство — обади се друг от арапаите.
Първият Преда кимна.
— Добре помним, приятелю, изненадата на лицата им, когато ги разбихме извън Ледерас. Сякаш изведнъж светът разкри, че не е такъв, какъвто винаги са вярвали. — Воинът се изсмя дрезгаво. — Твърде увлечени бяха да го отричат, за да се приспособят, когато най се налага.
— Спрете — отсече Брол Хандар. — Силите на Атри-Преда са влезли в бой с оулите — не чувате ли? — Вгледа се на изток и примижа. — Вижте прахта. — Отново се обърна към първия Преда. — Вземи две кохорти и бързо към лагера. Четиристотин ледерии не са достатъчно.
— Надзорник, а ако ни призоват за подкрепление на Атри-Преда?
— Ако ни призоват, този ден е загубен. Чу заповедта ми.
Преда пришпори коня си към строените воини Едур.
Брол Хандар изгледа за миг К’риснана до себе си. Съществото седеше изгърбено на седлото — приличаше на накокошинена врана. Беше закачулен, несъмнено за да прикрие уродливото си обезобразено, красиво някога лице. Син на племенен вожд, превърнат в ужасяващ образ на хаотичната сила, пред която се кланяха сега Тайст Едур. Видя го как потръпна.
— Какво те гложди? — попита го строго.
— Всичко. Нищо. — Отговорът излезе гъгниво от осакатеното гърло. Звукът на болката — упорит и неподатлив.
— Казвай!
Ново потръпване, което трябваше да мине за свиване на рамене, осъзна Брол.
— Стъпки по мъртва земя.
— Бойна оулска част?
— Не. — Закачулената глава се извърна, скритото в сянка лице се озова срещу Надзорника. — По-тежки.
И изведнъж Брол Хандар си спомни огромните ноктести дири в онзи двор с разрушената къща.
— Къде?
Дълга пауза, след това К’риснан посочи с кривопръстата си ръка…
Към лагера на обоза.
Откъдето изригнаха писъци.
— Кохорти, в бърз ход! — изрева Брол Хандар. — К’риснан, ти и магьосниците ти — с мен! — И пришпори коня си.
Видя напред, че арапаят Преда, поел с двете кохорти, вече дава команда на бойците да тичат.
Пред тях се извиси мучене на изплашени волове и рев на мулета, тъжни и безпомощни над грохота на касапницата. Падаха палатки, откъснати въжета плющяха във въздуха. Хора бягаха от лагера, тичаха с все сила на север…
… където ги очакваше оулска засада. Надигнаха се от високите треви. Стрели и копия засвистяха във въздуха. Западаха тела, диваците нададоха бойни викове и се втурнаха напред с копия, брадви и мечове.
„Нищо не може да се направи за тях… Трябва да спасим запасите си…“
Препуснаха с все сила към редицата болнични палатки.
Звярът, който скочи точно пред тях, наистина беше демон — образ, който се впи като нокти в ума му — шока от разпознаването. „Нашият древен враг — това трябва да е — едурите не могат да забравят…“
Главата — издадена напред върху гъвкав дълъг врат, широка челюст, оголени остри дълги като ками зъби. Масивни мишци зад врата, дълги мускулести ръце с огромни извити мечове на мястото на дланите. Тичаше срещу тях, приведен напред на огромните си задни крака, грамадната опашка изпъната назад за баланс… И изведнъж се озова сред тях.
Зацвилиха коне. Брол се озова вдясно от демона, почти в обсега на свистящите като коси остриета, и се облещи от ужас, когато главата на влечугото се изпъна рязко напред, челюстите се стегнаха около врата на кон, затвориха се, захапаха, дръпнаха, плисна кръв, устата все още бе пълна с месо и кост, гръбнакът на коня лъсна от ужасната рана, нанесена от чудовищните челюсти. Едно от остриетата посече през кръста магьосника на гърба на коня. Другият меч замахна надолу, вряза се през бедрото на друг маг, през седлото, след това в рамото на коня, премаза лопатка и ребра. Животното рухна, а ездачът — с отсечен крак, от който шуртеше кръв — се килна, падна на земята и копитото на друг обезумял кон се заби в извърнатото му лице.
Конят на Надзорника като че ли се блъсна в нещо, двата му предни крака поддадоха и Брол изхвърча над врата му. Удари се в земята, превъртя се, падна върху ятагана… Беше ги помела опашката на демона.
Чудовището се обръщаше да ги нападне.
Кипнала вълна от магия изригна на пътя му, заиздига се, набираше сила.
И демонът изчезна от погледа на Брол.
Нещо затули слънчевата светлина…
… демонът — във въздуха, извит в дъга над гребена на магията на К’риснан, после надолу, с изпънати нокти на задните крака. Единият сграбчи друг от маговете, притисна под невъзможен ъгъл главата му, дори конят рухна под тази смазваща сила, краката му се скършиха като съчки. Другият крак се изпъна мълниеносно към К’риснан и със забърсващ удар го изхвърли от гърба на тичащия кон, пръстите се вкопчиха в конската задница, преди животното да успее да се измъкне, ноктите се забиха дълбоко, разкъсаха месото и оголиха — сред кървав фонтан — костите.
Конят се срути в ужасен гърч, при който запращяха ребра — на три крачки от лежащия на земята Брол. Той видя бялото в очите на животното — шок и ужас, взора на самата смърт.
Понечи да се надигне, но нещо не беше наред с левия му крак — беше странно натежал, подгизнал в заплетените лепкави треви. Той го погледна. Червен от бедрото надолу — собственият му ятаган беше отворил дълбока кървава рана, свършваща точно над коляното.
Смъртоносна рана. Кръвта бликаше като фонтан. Брол Хандар зяпна невярващо към небето. „Убих се сам.“
Чу тътена на демонските крака — чудовището се отдалечаваше. После други стъпки, на тичащи воини. Обкръжиха го, с извадени оръжия. Свирепи лица крещяха думи, които той не можеше да разбере, звуците глъхнеха, отдръпваха се — фигура някаква идваше към него, закачулена, кръв капеше от носа й — единствената част от лицето, която се виждаше — разкривена ръка се протегна към него… И Брол Хандар затвори очи.
Щом се озова между две части от резервната средна пехота, Атри-Преда Биват дръпна юздите на коня. Занаятчиите бяха вдясно, Харидикт — отляво.
Видя как някакво влечугоподобно изчадие се вряза в редиците им — войниците сякаш се стапяха по пътя му, други политаха във въздуха сред гейзери кръв — ноктестите ръце на звяра сечаха надясно и наляво. Черен, съвършено балансиран на двата си масивни задни крака, демонът раздираше пътека право в ядрото на гъсто струпаното каре…
Чудовището се пресегна с две ръце, сграбчи някого — воин? маг? — вдигна го високо във въздуха и го скъса, както дете скъсва сламена кукла.
По-натам, в най-южната част, седемстотин и петдесетте души полутежка пехота от Търговците вече представляваха гмеж от трупове и издъхващи войници.
— Магия! — изкрещя тя и обърна коня към частта на Занаятчиите вдясно — да потърси мага в средата им.
Облаци прах привлякоха погледа й — откъм лагера. Легионът на Едур не се виждаше никъде — бяха се втурнали да бранят лагера. „Срещу още такива демони?“
Демонът изскочи от карето и се понесе на юг от вече отстъпващата част на Харидикт. Двама магове затичаха след него, спряха и закрещяха заклинания.
Демонът зави наляво, вместо да продължи атаката, и побягна покрай частта, която току-що бе разпердушинил, поставяше я между себе си и чародейството, което вече изригваше отприщено с грохот изпод земята пред маговете.
Скоростта на чудовището беше смайваща.
Биват чу как ритуалът запращя и замря и викна:
— Проклети да сте! Поразете го!
— Ама войниците…
— Забавихте се! — Видя един Преда от Харидикт. — Изтегли всички резерви зад маговете! На север, глупако — сигнал за строй! Кадър, дръжте проклетата магия в готовност!
— Готови сме, Атри-Преда!
Смразена въпреки изгарящия зной, Биват обърна коня си и препусна към долината. „Надхитрена съм. Дърпах се отвсякъде, свивах се, реагирах… Червена маско, тази битка е твоя.“
„Но ще те хвана накрая! Заклевам се.“
Видя, че бойците й се оттеглят в ред. Червената маска, изглежда, бе доволен — нямаше да се остави да го привлекат извън долината, дори с демонските му съюзници…
Лагерът. Трябваше да върне войниците си в проклетия лагер… „Дано едурът да отбие атаката. Дано Брол Хандар да не е забравил да мисли като войник.“
„Дано да се справи по-добре от мен днес.“
„Брегът е сляп за морето. Все едно да кажеш, че луната завинаги е избягала от нощното небе.“ Премръзнала, изтощена, Ян Товис яздеше с тримата си войници по равния тесен път. Гъсти горички от двете страни, листата черни там, където лунната светлина не достигаше, бреговете високи и стръмни, свидетели на древността на този път до брега, с протягащите се коренища, чорлави като вещици, чворести и капещи във влажния мрак. Камъни чаткат под копитата, бяла пара от конските ноздри, приглушено подрънкване на броня. Зората бе все още на две камбани напред.
Сляп за морето. Морският глад бе ненаситен. Истината за това можеше да се види в безкрайното му глозгане на брега, можеше да се чуе в жадния му глас, можеше да се открие в горчивата отрова на вкуса му. Шейките знаеха, че в началото светът е бил само море и че в края ще е същото. Водата се повдига, поглъща всичко — и това бе неизбежна съдба, на която шейките бяха безпомощни свидетели.
Битката на брега винаги е била, беше и сега битката на нейния народ. Островът, който някога беше свещен, бе осквернен, превърнат във вонящ затвор от ледериите. „Но вече е освободен отново. Много късно.“ Преди поколения тук беше имало провлаци, свързвали многобройните острови на юг от Разлива. Вече ги нямаше. Самият Остров се издигаше от морето висок и скалист, с един-единствен залив. Такъв бе умиращият свят.
Сред шейките често се бяха раждали целунати от демон деца. Някои биваха избрани от Сборището и научени на Старите заклинания; останалите ги хвърляха от скалите на жадното море. Дар от смъртна кръв — мигновено, жалко утоляване на глада му.
Тя не случайно бе избягала преди години. Благородната кръв в жилите й я изгаряше като отрова, варварското наследство на народа й я смазваше със срама и вината. Със суровата жизненост на младостта, тя бе отказала да приеме варварската жестокост на предците си, отказала бе да преглътне втръсващия, задушаващ нихилизъм на самоналоженото престъпление.
Цялото непокорство в нея се бе заличило, когато бе видяла с очите си раждането на целунато от демон дете — ноктестите длани и стъпала, люспестото издължено лице, закърнялата опашка, гърчеща се като безглав червей, зловещо зелените очи. Ако само ноктести ръце и ходила бяха белязали демонското семе, Сборището щеше да избере това новородено, защото истинска сила се криеше в демонската кръв, когато не повече от една капка се влее в детските жили. Повече от това — и новороденото беше изчадие.
„Бебета-уроди, пълзящи в тинята на морското дъно, ноктите им дращят в тъмното. Легионът на морето. Армията, която ни чака.“
Семената съзряваха в пенестите вълни, поколения след поколения. И изхвърлени на брега, потъваха в земята. Обитаваха сред живи същества — жертва и плячка; обвързани в растения, полепнали по стръковете на тревите, по листата на дърветата — от тези семена не можеше да се избяга: друга горчива истина сред шейките. Щом намереха женска утроба, където вече израства дете, семената отнемаха съдбата му. В търсене на… нещо. Ала постигаха само форма, противна на онова, което е човешко.
Демоните били чисти някога. Раждали своя си вид, свят на майки и чеда. Семената, обитаващи морето, намирали демонски утроби. Така било до войната, погрижила се коремите на онези майки да бъдат разпрани, да се разпръсне онова, чието място не било в този свят — семената, които дори морето се мъчело да отхвърли. Война на избиване — но демоните намерили начин да оцелеят. До ден-днешен. В пяната на приливните езера, в грохота на разбиващите се вълни. Изгубени, но не и победени. Изчезнали, но решени да се завърнат.
Да потърсят вярната майка.
И тъй, вещиците бяха останали. Ян Товис бе повярвала, че Сборището е унищожено, съкрушено и заличено — ледериите добре знаеха, че съпротивата на тиранията се подхранва в училища на вярата, предавана от вгорчени жреци и жрици, от старци, решени да проникнат в душите на младите, да ги използват като оръжия, да ги захвърлят, щом се прекършат, да ги оплачат мелодраматично, щом загинат. Жреци и жрици, чиято версия на вярата оправдаваше злоупотребата със собствените им поклонници.
Раждането на жречество, разбрала бе вече Ян Товис, налагаше йерархия над благочестивостта, сякаш правилата на робството бяха по-меки там, където такава схема — загърната в мистично познание и учение — придаваше на живота на жрец или жрица по-голяма стойност и добродетел от стойността на живота на невежото простолюдие.
През годините на ледерийското си образование Ян Товис беше разбрала как появата на „заклинателите“ — или магьосниците и вещиците — всъщност е регрес при шейките, връщане назад от истинското познание за бога, който беше брегът. Хитрост и светска амбиция, криенето на святото познание от онези, които така и няма да бъдат инициирани — тези неща не бяха по волята на брега. „Не, само онова, което са искали магьосниците и вещиците.“
„Ноктестите ръце и крака всъщност са само иконични.“
Но силата идваше с демонската кръв. И всяко дете, родено с такава сила и оставено да оцелее, биваше инициирано — и тази сила ставаше изключителна.
Ледериите в своето завоевание над шейките бяха извършили погром над Сборището.
И се бяха провалили.
С цялото си същество Ян Товис съжаляваше, че не бяха успели.
Шейките бяха свършили като народ. Дори войниците от нейната част — всеки подбран грижливо през годините въз основа на шейкските останки в кръвта им — всъщност бяха повече ледерии, отколкото шейки. В края на краищата тя не бе направила много, за да събуди кръвното им наследство.
„Но все пак ги избрах, нали? Исках верността им, извън онази, която всеки ледерийски войник проявява към своя или своята Атри-Преда.“
„Признай си го, Здрач. Сега ти си кралица и тези войници — тези шейки — го знаят. И това е, което търсеше в дълбините на своята амбиция.“ Сега явно трябваше да се изправи лице в лице срещу истината за тази амбиция, раздвижването на знатната й кръв — търсенето на полагащото й се превъзходство, на правото й. Вече не беше Здрач — беше Сумрак.
„Какво е довело брат ми на брега? Като шейк ли е яздил насам, или като ледерийски Оръжейник на Дреш-Преда?“ Усети, че не може да повярва на собствения си въпрос. Знаеше отговора, той се забиваше като нож в душата й. „Брегът е сляп…“
Продължиха да яздят в тъмното.
„Никога не сме били като нереките, тартеналите и другите. Можехме да вдигнем армия срещу нашествениците. Вярата ни в брега не съдържа голяма сила, защото е вяра в променливото, в превращението. Бог без лице, но с всякакво лице. Нашият храм е ивицата пясък, където се води вечната война между суша и море, храм, който се вдига само за да рухне. Храм на звук, на мирис, на вкус и сълзи на върха на пръста.“
„Сборището ни изцеряваше рани, очистваше болести и убиваше бебета.“
„Тартеналите гледаха на нас с ужас. Нереките избиваха народа ни из горите. За фередите ние бяхме детекрадци в нощта. Оставяха ни комати хляб по пъновете, все едно сме врани.“
„На този народ, на тези шейки… сега съм кралица.“
И мъжът, който трябваше да е нейният съпруг, я чакаше. На Острова.
„Блудния да ме вземе, нямам сили за това.“
Конските копита зацапаха през локви — наближаваха брега. Напред сушата се извиси отново — стара някаква граница на прилива, широк вал от огладени камъни и чакъл в песъчливата глина — глината, която се превръщаше под тежестта на времето в шисти, прошарени от камъни. В тези шисти човек можеше да намери раковини, фрагменти от мекотели, доказателство за многобройните победи на морето.
Дърветата тук бяха по-редки, огънати от вятъра, който тя все още не можеше да усети на лицето си — безветрие, което я изненада, предвид сезона. Мирисът на брега тежеше във въздуха, неподвижен и душен.
Забавиха ход. От невидимото все още море нямаше нито звук, нямаше го дори шепота на леките вълни. Сякаш светът от другата страна на хребета беше изчезнал.
— Тук има следи — каза един от войниците, когато спряха над склона. — Ездачи. Движат се покрай брега, на север и на юг.
— Все едно, че преследват някого — отбеляза друг.
Ян Товис вдигна облечената си в метална ръкавица ръка.
Коне на север. Яздеха в тръс, към тях.
Поразена от внезапен, почти суеверен страх, Ян Товис рязко свали ръка и войниците й извадиха мечовете. Тя посегна за своя.
Първият от ездачите се приближи.
Ледериец.
Ян Товис издиша облекчено.
— Стой, войник!
Неочакваната команда явно стресна ездача и тримата зад нея. Копита застъргаха по чакълестия бряг.
Снаряжени бяха като за бой — плетени ризници, черните пръстени лъщяха, забралата на шлемовете бяха спуснати. Водачът им държеше брадва с дълга дръжка. Тези зад него стискаха пики с широки назъбени остриета все едно бяха тръгнали на лов за глиган.
— Аз съм Атри-Преда Ян Товис.
Водачът кимна и отвърна:
— Йедан Дериг. Оръжейник. Цитаделата Боарал.
Тя се поколеба.
— Страж.
— Сумрак — отвърна той. Макар и в тъмното виждам, че си ти.
— Трудно ми е да го повярвам — ти избяга…
— Избягах ли, кралице?
— От Дома на нашата майка, да.
— С баща ти не се разбирахме, Сумрак. Ти едва беше проходила, когато те видях за последен път. Но това е без значение. Сега виждам в лицето ти онова, което видях тогава. Не мога да го сбъркам.
Тя въздъхна и слезе от коня.
Другите я последваха. Йедан кимна и двамата с Ян Товис се отдалечиха малко. Застанаха под най-високото дърво близо до хребета — съсухрен бор. Заваля лек дъжд.
— Току-що идвам от Цитаделата — каза тя. — Твоят Дреш направи опит да избяга от арест и е мъртъв. Или скоро ще бъде. Говорих с вещиците. Ще има Тайст Едур, от Ренис, но докато пристигнат, разследването ще е приключило и ще трябва да се извиня, че са си губили времето.
Йедан замълча. Забралото скриваше лицето му, но се виждаше как брадата му помръдва — като че ли си говореше нещо наум.
— Страж — продължи тя, — ти ме нарече „кралица“ пред своите войници.
— Те са шейки.
— Разбирам. Значи ти си тук… на брега…
— Защото аз съм Стражът, да.
— Титлата е без значение — каза му по-рязко, отколкото искаше. — Почетна, някаква древна останка…
— И аз вярвах в същото — прекъсна я той. „Като по-голям брат, проклет да е.“ — Допреди три нощи.
— Защо си тук тогава? Кого търсиш?
— Иска ми се да можех да ти отговоря ясно. Не съм сигурен защо съм тук. Знам само, че съм призован.
— От кого?
Той сякаш помисли отново, преди да отвърне:
— От брега.
— Разбирам.
— Колкото до това кого — или какво — търся, изобщо не мога да кажа. Дошли са чужденци. Тази нощ чухме за тях, но колкото и да яздехме, колкото и бързо да пристигнахме, не намерихме никого. Никакъв знак — никакви следи, нищо. И все пак… те са тук.
— Може би са призраци?
— Може би.
Здрач бавно се обърна.
— От морето?
— Пак казвам. Никакви следи по брега. Сестро, откакто сме дошли, въздухът е неподвижен. И въздишка няма. Ден и нощ брегът е бездиханен. — Той погледна нагоре. — Виж този дъжд сега — за първи път.
Мърморене откъм войниците привлече вниманието им. Бяха се обърнали към билото, шест застинали призрачни фигури, проблясъци по метал и кожа.
Отвъд билото просветваше и гаснеше треперливо сияние.
— Това е — промълви Йедан и тръгна натам.
Ян Товис го последва.
Закатериха се през хлабави камъни, голи клони и корени, добраха се до възвишението. Шестимата войници идваха зад тях. Излязоха на пясъчната ивица.
И спряха, взрени към морето.
Кораби.
Редица кораби, всички далече в морето. Редица, изпъната на север и на юг.
И всички горяха.
— Блудния да ни благослови — прошепна Ян Товис.
Стотици кораби. Горяха.
Пламъци играеха над затаената вода, вдигаха се стълбове пушек, огрени отдолу като огромни въглени в огнището на черното небе.
— Не са ледерийски кораби — каза Йедан. — Нито едурски.
— Да — прошепна Ян Товис. — Не са.
„Дошли са чужденци.“
— Какво означава това?
Във въпроса се таеше искрен страх и Ян Товис се обърна да погледне войника, който го изрече. Беше уморен, оранжевият отблясък на далечните огньове играеше по лицето му.
Погледна отново корабите и каза:
— Дромони.
Сърцето й биеше силно в някаква трескава възбуда, странно помръкнала от злоба и… дива радост.
— Какво е това име? — попита Йедан.
— Познавам ги — тези носове, такелажа. Нашето търсене — на далечен континент. Империя. Избихме стотици — хиляди — нейни поданици. Сблъскахме се с техните флоти. — Помълча няколко мига, после се обърна към един от войниците. — Тръгвай към цитаделата. Погрижи се Дрешът да е мъртъв. Отрядът да тръгне незабавно — ще се срещнем с вас на север от Ренис на крайбрежния път. А, и вземете с вас онези проклети вещици.
Йедан я погледна.
— Какво…
Тя го прекъсна с жестока усмивка.
— Ти си Стражът. Твоята кралица се нуждае от теб. Тръгваш с нас, Йедан. С твоите бойци.
Брадатата челюст се стегна:
— Къде?
— На острова.
— А ледериите и техните господари? Трябва да ги предупредим.
Взряна в горящите в морето кораби, тя почти изръмжа:
— Ние убихме техни поданици. И те явно няма да го простят. Блудния да ги вземе ледериите и едурите. — Обърна се рязко и тръгна към коня си. Другите тръгнаха след нея. — Непознати ли, Йедан? Не и за мен. Те ни преследваха. — Метна се на коня и го подкара към пътеката на север. — Оставихме данък в кръв. Малазанска кръв. — „И изглежда, че те няма да го простят.“
„Те са тук. На този бряг.“
„Малазанците са на нашия бряг.“