Когато тръгна за да търся

светът извиква

и се обръща настрани

вървежът е посягане

но се върти светът

в надменната си сдържаност

изтръпнал и ужилен

от допира невинен

това е търсенето

светът притиснат в ъгъла

отвръща ти със злоба

не иска да го видиш,

разбирането не понася

да искаш значи да се провалиш

и да умреш безгласно

самотни винаги са тези стъпки

издават те какво е

да бъдеш сам

и викат към света

и се обръщат настрани

докато в търсенето свое

той те открива.

Търсене

Гаулаг от Извора

Бийк можеше много лесно да говори за мистерия и да изпише на лицето си маска на радостна възхита. Но истината беше, че мистерията го плашеше. Можеше да надушва магията, да, можеше да долавя поетичната й музика, тъй подредена и красноречива, но зноят й можеше да изгори един смъртен чак до сърцевината. Хич го нямаше с храбростта. О, виждаше я много добре сред другите войници — виждаше я във всяка подробност у капитан Фарадан Сорт, докато седеше на коня си до него — но знаеше, че самият той изобщо не е храбър.

Страхлив и глупав бяха две думи, които вървяха заедно, вярваше Бийк, и и двете важаха за него. Надушването на магия беше начин да я избягва, да бяга от нея, а колкото до всички онези свещи в него, е, най-щастлив биваше, докато нямаше нищо, което би могло да накара пламъците им да затреперят, да загорят по-ярко, да лумнат в пожар. Предполагаше, че това е поредното му глупаво решение — това да стане войник, но вече нищо не можеше да направи по въпроса.

По време на марша през онази пустиня, в онова място, наречено Седемте града (макар да беше видял само два града, беше сигурен, че някъде там има още пет), Бийк беше слушал оплакванията на всички други войници. За… ами за всичко. Боевете. Липсата на боеве. Дневната горещина, нощния студ, проклетите койоти, чийто вой в тъмното звучи толкова близо, че си мислиш, че стоят до тебе, с уста до ухото ти. Хапещите насекоми, скорпионите, паяците и змиите, и всичко, което иска да те убие. Да, намираха много причини за оплакване. Онзи ужасен град Ю’Гатан и богинята, която беше отворила едно око в онази нощ и бе отмъкнала злия бунтовник Леоман. А после, когато всичко изглеждаше изгубено, онова момиче — Синн — бе показало своята свещ. Ослепително ярка, толкова чиста, че Бийк се беше присвил от ужас. За всичко това също се бяха оплаквали. Синн трябваше да потуши онази огнена стихия. Адюнктата трябваше да изчака още няколко дни, защото нямаше начин онези морски пехотинци да са умрели толкова лесно.

А какво да кажем за Бийк? Беше ли ги усетил той? Е, може би. Онзи маг, Ботъл, оня с животинчетата. Бийк може би ги беше надушил, още живи под всичките пепелища. Но пък той беше страхливец, нали? Да иде, да речем, при адюнктата или при капитан Кайндли и да им каже — не, твърде много беше. Кайндли беше като баща му, не обичаше да слуша, когато е нещо, което не държи да чуе. А колкото до адюнктата — ами, дори собствените й войници не бяха сигурни в нея.

Беше слушал с всички останали речта й, след като бяха напуснали град Малаз (ужасна нощ беше и той толкова се радваше, че се оказа далече от всичко, на един от транспортните), и помнеше как им бе говорила, че оттук насетне ще продължат сами. И ще правят неща, за които никой друг изобщо не знае. „Незасвидетелствани“, беше казала. Сякаш това беше важно. Такива приказки обикновено объркваха Бийк, но не и този път. Знаеше, че целият му живот беше незасвидетелстван. Тъй че с думите си тя бе направила всички останали войници също като него, точно като Бийк, и това за него бе един неочакван дар от тази толкова студена, студена жена. Колкото и страхлив и глупав да беше, в онази нощ тя го спечели. Нещо, за което едва ли бе мислила, но за него означаваше много.

Все едно, сърцето му вече бе забавило дивия си бяг и той вдигна глава и погледна капитана. Тя седеше на коня си в дълбоката сянка, неподвижна също като него, и все пак за миг му се стори, че долови от нея звук — грохота на вълни срещу бряг, писъците на войници в битка, мечове и клане, пики, пронизващи като лед гореща плът, и вълните — а после всичко това заглъхна.

Трябваше да е усетила вниманието му, защото попита тихо:

— Отдалечиха ли се достатъчно, Бийк?

— Да.

— Без изобщо да ни подушат?

— Изобщо, капитане. Скрих ни със сивата и синята. Лесно беше. Техният маг… тя коленичи пред Крепостите. Нищо не знае за сивите и сините лабиринти.

— Ледериите уж трябваше да се присъединят към нас — измърмори Фарадан Сорт. — Но вместо това яздят с Тайст Едур и вършат тяхната работа.

— Всичко е объркано, да. Особено тук, около нас.

— И това е проблемът — отвърна тя, подръпна юздите и смуши коня си изпод тежките клони, където се бяха скрили — на петнайсет крачки от пътеката, — докато бойната група отминаваше в далечината. — Ние сме много пред другите отделения. Или Хелиан, или Ърб са си изгубили ума — ако не и двамата.

Бийк я последва на коня си, кротка дореста кобила, беше я нарекъл Лили.

— Като нажежен ръжен, капитане, който рови до дъното на пещта. Направиш ли това и ръката ти ще изгори, нали?

— Ръката, да. Кенеб. Ние с теб. Всички други отделения.

— Мм, вашата ръка имах предвид.

— Уча се да различавам тези моменти — каза тя и го погледна накриво.

— Какви моменти?

— Когато се самоубеждаваш колко си глупав.

— О. — „Онези моменти.“ — Никога не съм бил толкова верен, капитане. Никога.

Тя го изгледа странно, но си замълча.

Излязоха на пътеката и обърнаха конете на изток.

— Те са някъде там, напред — каза капитанът. — Създават куп неприятности.

Бийк кимна. Следяха двете отделения вече от две нощи. Беше си истинска пътека от трупове. Задействани засади, мъртви ледерии и Тайст Едур, телата извлечени встрани от пътя, съблечени и толкова голи, че Бийк трябваше да извръща очи, за да не се промъкнат зли мисли в ума му. Всички онези места, които майка му толкова обичаше да докосва в онази нощ — не, зла мисъл беше това, зли спомени, от онова зло, което можеше да го накара да се обеси, както бе направил брат му.

— Трябва да ги намерим, Бийк.

Той кимна отново.

— Трябва да ги озаптим. Тази нощ, как мислиш?

— Балгрид е, капитане. И другият, Боул — той много бързо е научил магията. Балгрид има от бялата свещ, виждате ли, а на тази земя не е имало много бяла свещ от дълго време. Той извлича миризмата от всички тела, които оставят, и това зацапва нещата — ушите, дето ги режат, пръстите и разни други неща, дето връзват на коланите си. Затова вървим от засада на засада, нали? Вместо право към тях.

Тя го изгледа много продължително, с любопитство.

— Добре, но ние сме на проклетите коне, нали?

— Те също вече, капитане.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. От снощи. Крепостите. Има една за зверове. И ако ледериите го открият, могат да тръгнат по тази диря и да ги намерят много бързо.

— Дъх на Гуглата, Бийк. А нас?

— Нас също. Разбира се, наоколо има много хора на коне, с лоши стремена или не. Но ако се доближат, дори сивата и синята свещи няма да свършат работа.

— Най-много да се наложи да покажеш още няколко тогава.

Ах, как не му харесваше тази идея.

— Надявам се да не се наложи. Много се надявам.

— Тогава да тръгваме, Бийк.

„Не ме изгаряй до дъно, капитане. Моля те. Няма да е хубаво, за никого. Още чувам писъците им. Винаги има писъци и аз започвам пръв. Моите писъци най-много ме плашат, капитане. Плашат ме до оглупяване, да.“

— Жалко, че Мейсан Джилани не е с нас — каза Скант, докато скубеше туфи мъх да изтрие кръвта по ръцете си.

Хелиан примига към глупака. Какво дрънкаше пък сега?

— Слушай, сержант — повтори Балгрид.

Винаги го казваше това, тъй че тя беше престанала да го слуша. Беше като пикаене в огъня, както можеха да го правят мъжете, докато жените не можеха. Просто изсъска, изведнъж стане тъмно и после онази ужасна миризма. „Слушай, сержант“ и — сссс. Престана да го слуша.

— Длъжна си — настоя Балгрид и я сръга с пръст. — Сержант?

Тя погледна ядосано въпросния пръст.

— Искаш ли да си отрежа лявата буза, войник? Пипнеш ли ме още веднъж, ще съжаляваш, казвам ти.

— Някой ни следи.

Хелиан се намръщи.

— От колко време?

— От две, може би от три нощи вече — отвърна Балгрид.

— И реши да ми го кажеш чак сега? Всичките ми войници са идиоти. Как ни следят? Двамата с Боул казахте, че сте го покрили, че нещо сте покрили поне. Какво сте покрили? Тъй де, опикали сте цялата диря или нещо такова. — Изгледа го ядосано. — Сссс.

— Какво? Не. Слушай…

Пак се почна. Тя се изправи, взе да залита по меката глинеста земя. Където човек можеше да падне на всяка стъпка, ако не внимава.

— Някой… ти, ефрейтор, издърпай ония трупове настрана.

— Да, сержант.

— Веднага, сержант.

— А вие двамата. Мейби. Лутс…

— Лютс.

— Помогнете на ефрейтора. Голяма каша забъркахте, като ги убихте тия.

И си беше чистата истина, нали? Каша от най-гадните. Стрелите на арбалетите можеха да правят с главите на тия едури същото, каквото и на нормални хора. Като чували с камъни по нанадолнището, жж-ък, и падат от конете. После две „острилки“, една в челото на ледерийската колона, друга — в опашката. Бум, бум, и сумракът стане само на писъци и мятащи се човешки крайници или конски, човек не може да разбере какво.

Проклетият ледерий се беше оправил малко прекалено бързо за вкуса й. Адски бързо за вкуса на Хано най-вече, щото Хано падна с половин череп останал след едно от най-гадните посичания с меч, каквито беше виждала изобщо. Изкара войника от равновесие обаче, заради тъпите им стремена, тъй че не беше трудно за Ърб да се пресегне с едната си великанска ръка, да го награби за колана или не знам за какво и да го вдигне тоя тъпак от коня. Хвърли го долу с такава сила, че въздухът му излезе от двата края. При което Ърб заби стоманения си юмрук толкова здраво в лицето под шлема, че чак кокалчетата на пръстите го заболяха, като ги натресе в черепа — ниско, точно над прешлените или както им викат там. Зъби, парчета кокал и месо се пръснаха на всички страни.

Първата загуба в отделенията. И само защото Хано скочи много бързо, мислеше си, че ледериецът още е объркан и безпомощен. Но не, тия войници бяха ветерани. Окопитили се бяха адски бързо.

Солтлик беше посечен лошо, макар че Балгрид се бе потрудил над него и вече нито кървеше, нито беше в безсъзнание. А пък на ефрейтор Рийм му отсякоха два пръста на лявата ръка — лоша блокада с щита. Горкият Ърб не се оправяше много добре като сержант.

Хелиан се обърна много внимателно и видя Ърб да седи на един прогнил дънер. Изглеждаше нещастен. Тя удари здрава глътка ром и закрачи към него.

— Ърб, вече и двамата сме сержанти, нали? Дай да намерим някои храсти и да се сврем. Навита съм за малко потене и пъшкане с някой, пък и като сме с еднакъв ранг и всичко, ясно е, че никой тука няма да се оплаква.

Той примига и я погледна, опулен като бухал.

— К’ъв ти е проблемът, Ърб? Не съм толкоз грозна като тебе, нали?

— Ърб не е грозен — обади се с недоверчив смях Рийм. — Мейсан си губеше ума покрай него! Може би затова се остави да я прехвърлят в отделението на Балм.

Хелиан изпръхтя.

— Млъквай, Рийм. Ти си капрал. Това тука е сержантска работа.

— Искаш да се въргаляш с Ърб, сержант. Няма нищо общо с това, че сте сержанти, и има всичко общо с това, че Ърб прилича на проклет от боговете бог и че ти си толкова пияна, че си зажадняла за потене и пъшкане.

— Пак не е твоя работа.

— Може и да не е, но ние тука ще слушаме. Както каза Скант, ако Мейсан беше тука, всички можехме да ги сънуваме ония сънища и сигурно даже да опитаме, като се надяваме тя като е толкова отчаяна, дето не стига доникъде с Ърб, току-виж вземе да…

— Откога стана толкова хлевоуст, Рийм? — изръмжа Балгрид. — По-добър беше, докато мълчеше загадъчно. Сега загуби два пръста и какво става?

— Млъквай, всички! — ревна Хелиан. — Искате да дойде още някой патрул и да не сте готови навреме ли? Хайде всички, без Ърб тука, провери снаряжението, събирай трофеите и каквото е там, и ако искате да слушате, просто не издавайте прекалено много стонове. От завист и разни такива.

— Няма да стенем от завист, Хелиан. По-скоро…

— Мълчалив и загадъчен, проклет да си, Рийм!

— Приказва ми се, Балгрид, и не можеш да ме спреш…

— Само че мога и изобщо няма да ти хареса.

— Проклет некромант.

— Просто от другата страна на Денъл, Рийм, непрекъснато ти го казвам. Денъл дава, Качулатия взима.

Хелиан се приближи до Ърб, който я погледна с ужас.

— Отпусни — каза му тя. — Нищо няма да режа. Нищо от теб поне. Но ако бъда отхвърлена жестоко тука…

— Ей там има хубав мъх — подхвърли Скант, стана и се отдалечи, като посочи с ръка.

Хелиан се пресегна и дръпна Ърб да го вдигне.

Балгрид изведнъж се озова до него.

— Слушай, сержант…

Тя задърпа Ърб покрай мага.

— Не, сержант! Ония, дето вървят по дирята ни — мисля, че са ни намерили!

Всички моментално извадиха оръжията си и се пръснаха на защитни позиции — груб кръг с лице навън, с Хелиан и Ърб в средата.

— Балгрид — изсъска тя. — Можеше да…

Конски копита, тежкият дъх на животни, после един глас извика ниско, на малазански:

— Капитан Фарадан Сорт и Бийк. Идваме, тъй че си приберете проклетите „острилки“.

— О, просто страхотно — въздъхна Хелиан. — Свободно, всички. Това е оная ужасна капитанка.

Морска пехота, моля ви се. Никак не му харесаха на Бийк, като ги видя. Зли, гладни, навъсени, след като капитанът ги беше намерила. А и един умрял имаше също така.

Фарадан Сорт подкара коня си между тях и слезе. Бийк остана засега където си беше, недалече от двамата войници, които чак сега заприбираха мечовете си. Виждаше ясно некроманта, с призрачно бялата аура около него. Смъртта тук беше навсякъде, стаеният въздух бе натежал от последния дъх на умиращите и той го усещаше като юмрук в гърдите си.

Винаги беше така, когато умираха хора. Изобщо не трябваше да става войник.

— Хелиан, Ърб. Трябва да поговорим. Насаме. — Гласът на капитана беше хладен и твърд. — Бийк?

— Капитане?

— Ела с нас.

О, не. Но все пак подкара напред, а след това се смъкна от седлото. Твърде много внимание към него изведнъж, от всички страни. Наведе глава и застана до капитана.

Малката група се отправи към гората.

— Нищо лошо не сме направили — почна сержант Хелиан, след като се отдалечиха на двайсетина крачки от другите. Олюляваше се напред-назад като плоскоглава змия, готова всеки миг да блъвне отровата си.

— Трябваше да напредвате отмерено и да не се отдалечавате прекалено от другите отделения. Много скоро, сержант, ще започнем да срещаме патрули не от двайсет, а от по двеста души. След това — от по две хиляди.

— Т’ва не е проблем — отвърна Хелиан с акцент, какъвто Бийк не беше чувал досега. — Проблемът, капитане, е, че ледериите не се бият с тия едури…

— Опитахте ли се да установите контакт с тези ледерии?

— Пробвахме — намеси се Ърб. — Но се оплеска. — Поклати глава. — Никакъв знак няма, че тези хора искат да се освободят, капитане.

— Точно както каза Ърб — добави Хелиан и закима енергично.

Капитанът извърна очи.

— Другите отделения казаха същото.

— Може пък да ги убедим, знам ли — измърмори Ърб.

Хелиан се подпря на едно дърво.

— Според мен, капитане, две неща можем да направим, и само две. Можем да се върнем на брега. Строим десет хиляди сала и драпаме колкото може по-бързо. Или продължаваме напред. Бързо и много зло. И ако ни дойдат две хиляди наведнъж, бягаме и се крием, както сме тренирали. Бързо и много зло, капитане, или дълго драпане.

— Има само едно нещо по-лошо от това да спориш с пиян — каза Фарадан Сорт. — И то е да спориш с пиян, който е прав.

Хелиан се ухили широко.

Пияна ли беше? Пияна беше. Пиян сержант, само че както каза току-що капитанът, не и глупава.

Фарадан Сорт продължи:

— Имате ли достатъчно коне за отделенията ви?

— Да, капитане — отвърна Ърб. — Повече от достатъчно.

— Все пак искам да позабавите, поне за няколко дни. Смятам да се свържа с другите отделения и да ги накарам да започнат да правят същото като вас, но това ще отнеме известно време…

— Капитане — прекъсна я Ърб. — Имам чувството, че те вече се учат. Тук вече има повече патрули и стават по-големи и много по-предпазливи. Очакваме да се натъкнем на засада всеки момент и това ни притеснява. Следващия път, когато тръгнете да ни търсите, може да намерите купчина трупове. Малазански трупове. Нямаме муниции за целия път — никой няма толкова, — тъй че ще започне да става все по-трудно.

— Зная, сержант. В тази битка сте загубили един, нали?

— Хано.

— Стана непредпазлив — добави Хелиан.

Ърб се намръщи, после кимна.

— Да, вярно е.

— Е, да се надяваме, че един тежък урок е достатъчен — каза капитанът.

— Приемете, че е така — потвърди Ърб.

Фарадан Сорт се обърна към Бийк.

— Кажи им за Крепостите, Бийк.

Той трепна, после въздъхна и заговори:

— Ледерийските магове… те биха могли да ни откриват по конете. По миризмата им имам предвид.

— Балгрид прикрива дирите ни — каза Ърб. — Искаш да кажеш, че няма да свърши работа?

— Може би — отвърна Бийк. — Некромантиката е нещо, което не могат да схванат. Не и ледериите. Нито Тайст Едур. Но има Крепост на зверовете, виждате ли.

Хелиан извади шише, отпи глътка и рече:

— Трябва да го знаем със сигурност. Следващия път, Ърб, ни доведи един от тия ледерийски магове. Задаваме някои въпроси и между писъците получаваме отговори.

Бийк потръпна. Не само пияна, но и кръвожадна при това.

— Внимавайте — каза капитанът. — Всичко това много бързо може да загорчи.

— Всичко знаем за внимаването, сър — отвърна с тънка усмивка Хелиан.

Фарадан Сорт я изгледа така, както гледаше самия Бийк понякога, след което заяви:

— Приключихме. Позабавете и си отваряйте очите за малки патрули — може да са стръв. — Поколеба се за миг, след което добави: — Това играем вече. Разбрано?

— Без салове?

— Без салове, Хелиан.

— Добре. Ако не видя никога вече море, ще умра щастлива.

Не лъжеше, помисли си Бийк. Да умре щастлива. Имаше го това у нея.

— Връщайте се при отделенията си — каза капитанът. — Успокойте изнервените си войници.

— Не е миризмата — каза Бийк.

Другите се обърнаха питащо към него.

— В смисъл, не това ги изнервя — обясни Бийк. — Миризмата на смърт — всичко това те си го носят със себе си, нали? Тъй че вече са свикнали с нея. Нервни са само защото много дълго седят. На едно място. Това е всичко.

— Тогава да не губим повече време — каза Фарадан Сорт.

Добра идея. Затова беше капитан в края на краищата. Толкова умна, че начинът й на мислене си оставаше загадка за него — но това беше загадка, която го правеше щастлив. Може би единствената.

Залегнаха в края на гората. Краят, да — твърде много проклети краища. Нататък имаше парчета орна земя и синори. Виждаха се две малки ферми, през затворените с кепенци прозорчета не прозираше светлина. С болезнено разтуптяно сърце, Фидлър се надигна да види колко са се справили. От разпръснатите в сумрака от двете страни на сержанта бойци — хор от хрипливи вдишвания. Всички бяха тук. Благодарение на Коураб и невероятния късмет на пустинния воин.

Засадата беше хитра, призна той. Трябваше да ги свали до един. Вместо това, на половин левга назад, в малка тревиста поляна имаше труп на сърна — сърна, която Коураб нехайно беше затичал да улови — с около двайсет стрели в нея. Атаката на тежките на Геслер прекърши фланга на засадата…

А след това бе закипяла магията, нещо грубо и страховито, поглъщаше дърветата като киселина. Сиви езици хаотичен огън, набъбваше като вълна. Понесе се напред и погълна Сандс — писъкът му бе милостиво кратък. Фидлър, няма и на десет крачки от мястото, където изчезна Сандс, видя ледерийския маг, който сякаш също крещеше от своя болка, докато вълната се понасяше напред, изрева, извъртя арбалета и усети ритника му в рамото си щом пусна тежката стрела.

Трошачът удари дънер точно над и зад главата на мага. Експлозията покоси близките дървета и направи на кайма двайсетина ледерийски войници. Магията спря. Малазанците бързо се изтеглиха и побягнаха…

Фидлър усети движение вляво и миг след това Геслер се надигна с усилие.

— Гуглата ни е проклел всички, Фид. Свършва ни гората… Как е Кътъл?

— Стрелата е дълбоко — отвърна Фидлър. — Но не кърви много. Можем да я измъкнем.

— Мислиш ли, че ни преследват?

Фидлър поклати глава. Представа нямаше. Ако бяха останали достатъчно. Обърна се и изсъска:

— Ботъл, тука.

Младият маг пропълзя към тях.

— Можеш ли да опипаш назад? Да разбереш дали са след нас?

— Вече го направих, сержант. Използвах всяка проклета твар зад нас.

— И? — попита нетърпеливо Геслер.

— Оная „проклетия“ ги оправи повечето, сержант. Но шумът привлече други. Поне десетина Тайст Едур и няколкостотин ледерии. Дали ни преследват? Да, но все още са далече назад — учат се на предпазливост, предполагам.

— Губим тъмното — каза Геслер. — Трябва да се скрием някъде, Фид — само че онова май няма да свърши работа този път, нали? Те няма да се спрат.

— Можем ли да ги заблудим? — обърна се Фидлър към Ботъл.

— Доста съм уморен, сержант…

— Остави. Направи достатъчно. Какво мислиш, Геслер? Време ли е да стане мръсно?

— И да си изгърмим малкото проклетии?

— Не виждам голям избор, честно казано. Разбира се, аз винаги си държа една резерва. Същото важи за Кътъл.

Геслер кимна.

— Нашите си ги разпределихме. Толкова по-добре, както изхвърча Сандс. Все пак той имаше муниции по себе си, а не гръмнаха…

— О, гръмнали са, и още как — каза Фидлър. — Само че не в този свят. Прав ли съм, Ботъл? Оная магия беше като счупена порта, като ония, дето сдъвкват всеки, който мине през тях.

— Духове долни, Фид, надушил си я адски вярно. Тая магия почна като едно, после стана друго — а магът губеше контрол още преди да го гръмнеш.

Фидлър кимна. Това го беше видял. Или поне си мислеше така.

— Е, Ботъл, какво означава това?

Младият маг поклати глава.

— Нещата се изплъзват от ръцете… някъде. Имаше от старото, примитивна магия, отначало. Не толкова древна като онова с обвързването на духове. Но примитивна все пак. А после нещо хаотично я спипа за гърлото и…

Недалече от тях Корик се превъртя на гръб. Уморен беше до костите. Ботъл и сержантите да си мърморят там, знаеше, че до гуша са затънали в прашните лайна на Гуглата.

— Ей, Корик.

— Какво има, Смайлс?

— За малко не изгуби там, знаеш ли.

— Тъй ли?

— Ония четиримата като ти скочиха наведнъж, голяма джига му отпра, полукръвен. — Тя се изсмя, тихо и някак доста злобно. — И ако не бях дошла да натикам ножа в окото на оня — оня, дето ти влезе под гарда и беше готов да ти порне една усмивка на корема — ами, щеше да изстиваш много бързо в момента.

— А другите трима? — попита Корик, ухилен в тъмното. — Бас слагам, изобщо не знаеше, че съм толкова бърз, нали?

— Нещо ми подсказва, че и ти не го знаеше.

Замълча си, защото беше права. Беше изпаднал в някакъв бяс, но окото и ръката му си останаха хладни, точни. През цялото време беше все едно просто наблюдава, всяко движение, всеки блок, всяко изместване в стойката и извиване, всяко посичане на тежкия му меч. Наблюдаваше, да, но дълбоко влюбен в онзи миг, във всеки миг. Нещо подобно бе изпитал при стената от щитове на пристанището онази нощ в град Малаз. Но онова, което бе започнало като смътна еуфория, вече се превръщаше в чисто прозрение. „Харесва ми да убивам. Богове подземни. Наистина ми харесва и колкото повече ми харесва, толкова по-добър ставам.“ Никога не се беше чувствал по-жив, никога по-съвършено жив.

— Нямам търпение да те видя отново да танцуваш — измърмори Смайлс.

Корик примига в тъмното, после извърна лице към нея. Възбудена ли беше? Да не би да я беше целунал неволно между мускулестите крака? Защото беше убила добре? „Наистина ли танцувах онази джига, Смайлс?“

— Колкото повече те опознавам, по-плашеща ставаш.

Тя изсумтя.

— Както трябва да бъде, полукръвен.

Тар проговори от другата страна на Корик:

— Стига, че ще повърна.

Малко по-надалече Кътъл се изсмя.

— Да, Тар, така става, когато целият ти мироглед рухне. Разбира се, ако успееш да затанцуваш поетично, докато убиваш хора, кой знае…

— Спри. Моля те.

— Не се притеснявай де — продължи Кътъл. — Теб те няма хич в танците. Вкоренен си като дърво и си точно толкова бавен, Тар.

— Може да съм бавен, Кътъл, но глупаците рано или късно падат, нали?

— О, падат, разбира се. Изобщо не намеквам друго. Ти си еднолична стена от щитове, спор няма.

Ефрейтор Сторми плюеше кръв. Някакъв проклет лакът беше разбил устата му и сега два зъба се клатеха, а и беше прехапал езика си. Лакътят като нищо можеше да е неговият — някой се беше сблъскал с него в целия боклук и той беше вдигнал дясната си ръка високо нагоре с върха на меча — надолу. За малко не измъкна рамото си от скапаната става.

Свиреп замах с ефеса беше разбил слепоочието на нападателя и той беше залитнал назад, едното му око само дето не изхвърча от дупката си. Шортноус след това бе посякъл ледериеца.

Биваше си я оная атака, той с тежките, Шортноус и трите убийствени дами, всяка от които можеше да закове с поглед разгонен бедерин и да го направи на пихтия, ако се стигне до това. И да направи от Сторми един много щастлив сержант. Лош късмет със Сандс обаче. „Но повече няма да губим. Нито един. Имам си тежките и можем да свалим всичко, което хвърлят по нас.“

„И не само ние при това. Онзи Тар, и Корик… Тия двамата на Фид са много зли. И оная Смайлс, има сърце на Нокът, от черен камък. Добри отделения сме тука, точно за такава работа. А сега ще се обърнем и ще ги сритаме в ченето, чувствам го. Фид и Геслер, тия двамата готвят в стария казан на Келанвед.“

Доволен беше, че адюнктата най-после ги беше оставила да се развихрят. И точно по този начин при това. Да вървят при Гуглата проклетите маршове в колона. Не, врязваш се бързо и ниско и продължаваш напред, и главите се въртят във всички посоки. Глупаците значи са им тръгнали по дирята да ги спипат, нали? И защо не? Някакви си две жалки отделения. А те сигурно са няколкостотин вече.

— Проклятието на Келанвед — измърмори той ухилен.

Закръгленото лице на Флашуит изникна пред него.

— Каза ли нещо, ефрейтор?

— Малазанска морска пехота, драга. Това сме ние.

— Не тежка? Мислех, че…

— И двете, Флаш. Отпусни. Просто, виждаш ли… малазанската морска пехота не е правила това, за което е тренирана, от години, откакто умря Келанвед. Тренирана. Да прави точно това, което правим сега, слава на Финир. Ония нещастни кучи синове, ледериите и едурите… богове на бездната, нещастни невежи копелета.

— Достатъчно умни да ни спретнат засада — обади се Уру Хела зад Флашуит.

— Не се получи обаче, нали?

— Само щото…

— Стига, Уру Хела. Аз говоря тука, ясно? Твоят капрал. Тъй че просто слушай.

— Просто питах…

— Още една дума и ще те докладвам, войник.

Щеше да изсумти, но набързо го обърна на кашляне.

Геслер, горе с Фидлър, подвикна:

— Тихо там!

Съвсем на място. Сторми кимна.

„Малазанската морска пехота. Ха!“

Фидлър кимна към тясната пътека, виеща се като змия към най-близката ферма.

— Изнасяме се на бегом и прибираме ранените, ей там. Право към къщата, по коларския път.

— Все едно, че още бягаме в паника — каза Геслер. — М-да. Ще трябва да разчистим къщата обаче, което значи да убием цивилни, и трябва да ти кажа, Фид, това не ми харесва.

— Може да измислим начин да избегнем това — отвърна Фидлър. — Ботъл?

— Разбрано, сержант. Уморен съм, но може да успея да ги замая. Дори бих могъл да им вкарам някои фалшиви идеи в главите. Примерно, че сме тръгнали на север, след като тръгнем на юг. Нещо такова.

— Само гледай да не ни умреш, Ботъл — каза Геслер и отново се обърна към Фид. — Отивам да събера муниции от отделението ми.

— Аз и Кътъл — каза Фидлър.

— Примки?

— Не, дотогава ще е светло. Не, правим барабана.

— Гуглата да ме вземе — изпъшка Геслер. — Сигурен ли си? В смисъл, чувал съм за него…

— Чувал си, защото го изобретихме двамата с Хедж. И го усъвършенствахме, повече или по-малко.

— Повече или по-малко?

Фидлър сви рамене.

— Или действа, или не. Имаме заблудата на Ботъл, ако не…

— Но няма как да се върнем да си приберем „проклетиите“ после, нали?

— Не, освен ако не държиш да видиш ярка бяла светлина, Геслер.

— Е — каза с широка усмивка мъжът с кехлибареното лице, — щом има шанс да видя как легендата се превръща в реалност и гения, който я е изобретил, тука до мен… няма да те разубеждавам, Фид.

— Половината гений. Хедж беше другата.

— Втори акъл?

— Втори, девети и десети, приятел. Все едно, правим го. Когато всички са готови, повеждаш ги напред, освен мен и Кътъл. До оная къща — близката. Мисля, че другата е изоставена. Може собственикът да се е пренесъл в тая. Нивите изглеждат адски добре поддържани, нали?

— Да, особено за такава малка ферма.

— Ботъл да подуши, преди да затичате.

— Ясно. Чу ли, маг?

— Какво? Извинявам се, май бях заспал.

Геслер погледна намръщено Фид.

— Животът ни е в ръцете на този? Гуглата да ни е на помощ.

Заповедта се предаде по раздърпаната редица залегнали войници. Зората тъкмо обагряше въздуха, когато Геслер, с Ботъл плътно до него и Коураб Билан Тену’алас по петите им поведоха разширеното отделение по коларския път. Влачеха крака, оставяха бразди тук-там — не прекалено явно, но достатъчно — и се приближаваха към скромната фермерска къща.

Фидлър и Кътъл ги изчакаха, докато се отдалечиха достатъчно от мястото, за което бяха решили, че ще е най-подходящо за капана. Храсти от двете страни на коларския път стесняваха гледката към тази отсечка. Зад тях имаше две средно големи дървета отляво и едно много старо отдясно.

Четири „проклетии“ за това. Две близо една до друга, после една, и накрая последната.

Кътъл, с плувнало в пот лице заради върха на стрелата, заседнал в рамото му, странно не възрази, когато Фидлър му нареди да измери с крачки отсечката отсам стеснението до двайсет разтега след него и да забие пръчки в земята където му укаже. Следващата задача на Кътъл бе да изрови дупки в твърдата пръст на мястото на пръчките. Плитки.

Един сапьор, залагащ на дърпането на Опонн, можеше да остави работата дотук и да се моли на капризните Близнаци конско копито да стъпи върху поне една от поставените „проклетии“. „Барабанът“ обаче не действаше така. Единственото, което му трябваше, беше вибриране. Стига „проклетиите“ да бъдеха изтънени от едната страна точно колкото трябва. Стига острият камък срещу тази страна да е достатъчно остър и поставен под подходящ ъгъл тъй, че вибрацията да набие върха му в глинената обвивка. Същинското предизвикателство, както бяха открили Фидлър и Хедж, бе в самото остъргване на проклетията — тънко като яйчена черупка, — без да се счупи, за да не боядисаш листата на най-високите дървета наоколо с кръвта и червата си.

Щом Кътъл приключи с първата дупка, Фидлър тръгна към нея с мината в шепите. Постави я внимателно на земята, извади нож и направи няколко дребни напасвания на дупката. След това насочи вниманието си към мината. Тази, най-отдалечената на пътя, трябваше да гръмне първа. Това трябваше да задейства другите, в средата на колоната, с две в задния край в случай, че колоната се окаже особено дълга.

Намести проклетията в дупката, после легна по корем и опря ръба на ножа до едната страна на мината. И започна да стърже глина.

Слънцето се беше издигнало и макар въздухът да бе прохладен, по лицето на Фидлър потече пот, докато обелваше малки стружки. Искаше му се слънчевата светлина да пада пряко върху кълбото, върху страната, по която стържеше, за да може да продължи, докато не види как смътното сияние стига до светложълтата възпламенителна прах с железните парчета в нея. Но нямаше този късмет. Всичко оставаше в сянка.

Най-после едно последно остъргване и той внимателно отдръпна острието. Намери един остър камък и го нагласи до изтънената черупка. С върха срещу глината направи полузавъртане — затаил дъх и стисна очи, — после бавно отдръпна ръка. Отвори очи. Огледа изделието си.

Още няколко вдишвания, за да отпусне нервите си, след което започна да пълни дупката с шепи пръст. После поръси над заровеното чакъл.

Изпълзя назад по корем до края на пътеката, където бе оставил другите муниции. Обърна се и видя Кътъл, застанал в другия край на пътя, присвил ръце около тялото си и с вид все едно, че току-що се е напикал. „Да, знае защо сме умиращ сой.“

Взе втората проклетия и тръгна — спокойно — към втората дупка. Не толкова тънко този път, но достатъчно. Всяка следваща поред беше малко по-лесна, което обаче правеше забелването на всяка все по-опасно — поради риска да станеш по-непредпазлив, след като те обземе облекчението от това, че си се справил с първата… е, той знаеше всички опасности в това, нали?

Стиснал зъби, стигна до втората дупка на пътя, бавно се смъкна на колене. Постави проклетията и посегна за ножа си.

Кътъл наистина беше по-близо до напикаването от всякога. И не заради риска да умре — с това вече нямаше проблеми, откакто се озова в Четиринадесета, — а заради това, на което беше свидетел тук.

Последният велик малазански сапьор. Никой друг не можеше да се сравни с него. Представи си, да бръснеш проклетии. С нож. Тънко до яйчена черупка. Беше гледал, без да може да различи подробностите от разстояние, как Фидлър нагласи първата, най-опасната от всички. И се беше молил на всеки бог, за който можеше да се сети, на богове, чиито имена не знаеше дори, на духове и призраци и на всеки сапьор, жив или мъртъв, всяко име — благословия за гениалността на един човек. Молеше се този един, когото наистина боготвореше, да не… да не какво?

„Да не ме разочарова.“

Колко жалко. Знаеше го. Непрекъснато си го повтаряше след всяка тихо изречена молитва. Сякаш щеше да му остане време да съжали за провалената си вяра.

И ето го там Фидлър, вече по-близо, при втората дупка, правеше всичко отново. Представи си ги, Фид и Хедж, както трябваше да са действали заедно. Богове, Подпалвачите на мостове трябваше да са били страхотии. Но сега… само Фидлър, а Кътъл тук беше по-жалък и от сянка на прочутия Хедж. На всичко идваше краят. Но докато Фидлър оставаше жив, какво пък, проклети да са всички, струваше си да се държи човек. А тази стрела, заседнала в лявото му рамо, вярно, че я беше видял, но не като да се беше навел пред нея, нали? А можеше. Можеше да я избегне. Но пък не беше имал време да мисли за всичко, което ставаше около него. Не беше свръхчовек все пак, нали?

Фидлър изпълзя предпазливо от втората заредена мина и пак погледна към Кътъл. Лицето на другия беше бяло като смърт. Е, всъщност нямаше нужда вече да стои толкова близо, нали?

Даде му сигнал с ръка: „Върви при отделенията.“

Кътъл поклати глава.

Фидлър сви рамене — нямаше време за спор, а ако Кътъл го гонеха самоубийствени желания, това не беше новина за него — надигна се и тръгна да вземе третата проклетия. Дори стъпките вече бяха рисковани, което го принуди да се движи бавно покрай трасето на пътя. Много суеверие имаше в това къде да се струпат мунициите при работа. Хедж щеше да настои мините през цялото време да са пред обекта, но колкото по-малко ги държеше Фидлър в ръце, толкова по-добре се чувстваше. Все едно, ходенето напред-назад с проклетите неща не можеше да се избегне, нали?

Стигна до мястото и погледна останалите две мини. Друго суеверие. Коя от двете? Сърцевидната страна или челната страна? С лице към дупката или с дупката зад него, както беше сега? Дъх на Гуглата, Хедж лазеше из черепа му като зъл дух. Стига суеверия! Наведе си и взе едната.

Сърцевидната страна.

А дали случайният избор не беше всъщност нещо повече? Морантите бяха фанатици, стигнеше ли се до точност. Всеки клас муниции — невероятно съвършен. Никакви вариации. Ако съществуваха такива, един сапьор нямаше да е нещо повече от хвърляч на камъни — експлозивни камъни, да, но все пак камъни. Никакъв талант нямаше да е нужен, никакви умения, придобити по трудния начин.

Фидлър си спомни с удивителна яснота на вдъхновено от бог прозрение първата си среща с морантски муниции. Северен Дженабакъз, седмица преди марша към град Мот, последван от двата кошмара в Леса на Мот и Блатото на Черното псе. Появили се бяха слухове за контакти и оживени преговори с някакъв странен народ, владеещ място, наречено Облачната гора, далече на юг. Изолиран народ, разправяха, че били ужасни и не приличали на хора, яздели огромни опитомени четирикрили насекоми — гигантски водни кончета — и можели да ръсят смърт над враговете си от големи височини.

Малазанските преговарящи включваха Тайсхрен, някакъв знатен сановник на име Араган и един Т’лан Имасс, Онос Т’уулан. Втора и Трета армии бяха вдигнали лагер в натийските нивя на два дни път от десанта южно от Малинтаис. Донесоха някакъв сандък — много плахо, от изпотени войници от щабната част — и го оставиха на десетина крачки от лагерния огън на отделението. Уискиджак махна с ръка на Хедж и Фидлър.

— Вие двамата правите повечето сапьорска работа в това нещастно отделение — каза им с гримаса, все едно беше глътнал нещо неприятно — и си беше така, с узаконяването на разрушителния анархизъм на двамата. — В тоя сандък има гранати и още по-гадни неща, от морантите, след като се съюзихме с тях. Изглежда логично — макар да е безумно — да ги зачисля на вас. Значи явно ще трябва да поекспериментирате със съдържанието на тоя сандък. Просто гледайте да го направите на половин левга или повече от лагера. — Поколеба се, почеса се по брадатата челюст и добави: — Големите са прекалено големи за хвърляне надалече, прекалено далече да оцелееш като гръмнат, искам да кажа. Тъй че трябва да си поблъскате главите двамата, за да измислите как да се пробват. Като последна заповед, войници, не се убивайте. Това отделение бездруго е в непълен състав, а ще трябва да избирам други двама да мъкнат тези проклети неща. А единствените, които бих могъл да използвам, са Калам и Тротс.

Тротс, да.

Фидлър и Хедж отпраха капака и зяпнаха слисано добре опакованите гранати, подредени в гнезда с дървени рамки и слама. Малки и кръгли, други с дълъг връх, трети като шипове и изключително гладки, без никаква изпъкналост по тях — а на дъното много по-големи, достатъчно големи, за да ги поставиш в гнездото на катапулт, ако искаш (самоубийствено, както се оказа, защото избухваха още щом рамото на катапулта удари скобата. Страхотни за унищожаване на катапулти и нещастните им екипи обаче).

Експериментиране, и още как. Хедж и Фидлър се отправиха със сандъка между двамата на дълга разходка до едно място встрани от пътя, където хвърлиха от малките и решиха да ги нарекат „острилки“, тъй като засипваха хвърлящия с железни стружки и ушите кървяха от взрива; откриха и възпламенителните свойства на „запалките“, с цената на отчаяните вопли на някакъв селяк, станал свидетел на огнения ад, унищожил един фургон със сено (докато не му дадоха четири златни имперски скиптъра, новата монетна емисия на Келанвед, достатъчно пари да си купи нова ферма). Трошачите, набити в издължени клинообразни дупки в отъпканата пръст, правеха на пух и прах каменни основи, зидани с хоросан или без. И най-сетне „проклетиите“, най-грозните и най-гадни муниции, създавани някога. Бяха предназначени да се хвърлят отвисоко от морантите на техните кворли, а Хедж и Фидлър бяха използвали повечето си запас, за да измислят алтернативно и нефатално приложение. Накрая им бяха потрябвали още двайсет — цели два сандъка, — за да стигнат до окончателния извод, че един глупак трябва да е целунат от богинята Опонн, за да опита нещо друго освен вторично приложение — добавки към трошачи и запалки, или при сгоден случай — добре хвърлена острилка.

Големите арбалети се появиха по-късно, както и налудничавите варианти с барабана и „бавното горене“. И през цялото това време дърпането на Богинята си оставаше последната надежда. Фидлър знаеше много добре, че ако беше религиозен, щеше да се чувства задължен да пуска всяка спечелена, платена или плячкосана монета в съкровищниците на храмовете на Господарката, след като толкова пъти беше пускал проклетия по цели толкова близо, че да помете взривната вълна и него, и безброй други малазанци. Хедж беше дори още по-малко… въздържан. Поради което, уви, естеството на кончината му съвсем не беше изненадващо.

Споменът имаше навика да се връща в най-лошите моменти, обаянието на носталгията с неуловимата, но подмамваща склонност към самоубийство и Фидлър се принуди да избута настрана всички тези спомени, когато се приближи до Кътъл и последната дупка на пътя.

— Трябваше да подвиеш опашка и да духнеш оттук — каза му, докато се навеждаше над дупката.

— Няма начин — отвърна тихо Кътъл.

— Както искаш, но да не ми застанеш там при Портата на Гуглата, ако я оплескам тая.

— Чух те, Фид.

И като се мъчеше да не мисли за Хедж, за Уискиджак, за Тротс и всички останали; като се мъчеше да не мисли за старите дни, когато светът все още изглеждаше нов и възхитителен, когато поемането на безумни рискове бе само част от играта, Фидлър, последният велик сапьор, се залови за работа.

Ботъл примижа към селската къща. Някой или някои имаше вътре, беше напълно сигурен в това. Живи, дишащи същества, о, да. Но… нещо, някакъв смътен мирис, спомен от костница или… каквото беше там. Не беше сигурен, не можеше да е сигурен и това сериозно го притесняваше.

Геслер се беше приближил до него, лежал беше търпеливо като кърлеж на стрък трева, или поне в началото. Но сега, след стотина удара на сърцето, Ботъл го усещаше, че става все по-неспокоен. Той си беше добре, с тая негова златна кожа, дето не изгоря в Ю’Гатан — разбира се, Трут беше показал, че странната кожа изобщо не е неуязвима, особено ако става дума за морантски муниции. И все пак Геслер беше човек, минал през огън във всякакъв смисъл на думата, за който Ботъл можеше да се сети, тъй че цялото това дебнене, хитрини и жестоко клане не беше проблем за него.

„Но аз съм този, на когото разчитат всички, и не бих могъл да използвам тоя глупав меч на колана ми, за да се измъкна от ято добродетелни пуритани със сочещите им пръсти и дългите нокти и… богове на бездната, откъде дойде този образ? Проклета Мокра, някой внушава мисли.“ Ботъл обърна глава към Геслер и прошепна:

— Сержант?

— Какво?

— Да са ти дошли някакви странни образи в главата случайно?

Подозрителен поглед, след това Геслер поклати глава.

— Мислех за един стар маг, когото познавах. Кълп. Не че ми напомняш за него. Ти си по-скоро като Бързия Бен и това доста ни притеснява. Последния път, когато видях Кълп обаче, нещастния кучи син изхвърча над кърмовото перило на един кораб — при пожар. Все се чудех какво ли е станало с него. Обичам да си мисля, че се е оправил чудесно, паднал е от оная пещ лабиринт и се е намерил в задната градинка на някоя млада вдовица, нагазил до кръста в хладната вода на фонтанчето й. Докато тя се моли на колене за спасение или нещо такова. — Изведнъж се смути и извърна очи. — М-да, рисувам си хубави картинки какво би могло да стане, след като винаги се оказва скапано лошо.

Ботъл изсумтя тихо и кимна.

— Това ми харесва, сержант. Някак си… отпуска ме.

— В смисъл?

— Просто показва, че не си толкова далече от нас останалите, колкото изглежда понякога.

Геслер отвърна с гримаса:

— Значи бъркаш, войник. Аз съм сержант, което ме поставя толкова далече от теб и другите идиоти, колкото пещерна мечка от проклета трикрака белка. Ясно?

— Да, сержант.

— Е, защо още се крием тука? От оня комин пуши, което значи, че вътре има хора. Тъй че дай ни проклетия си знак да тръгваме, Ботъл, и задачата ти е приключила засега.

— Добре. Смятам, че вътре има двама. Кротки, съзерцателни мисли, никакъв разговор още.

— Съзерцателни? Каквото си мисли една крава с пълен търбух, докато телето с мократа муцуна й суче от вимето? Или като някоя гигантска двуглава змия, дето се кани да изпълзи през комина и да глътне стария Кръд и стопанката му?

— Някъде по средата според мен.

Геслер го изгледа с яд, после изсумтя, обърна се и даде сигнал с ръка. След миг Уру Хела пропълзя покрай Коураб Билан Тену’алас — който беше точно зад сержанта — и спря вляво от Геслер.

— Сержант?

— Ботъл вика, че там имало двама. Искам да отидеш миролюбиво и да им извикаш — жадна си и искаш да ги помолиш за един-два черпака от кладенеца.

— Не съм жадна, сержант.

— Излъжи, войник.

Ботъл забеляза, че идеята я притесни. „Духовете да не дават, какви неща открива човек…“

— А ако просто помоля да си напълня меха?

— Добре, и така става.

— Разбира се, ще трябва първо да го изпразня — рече тя намръщено.

— Защо просто не го направиш?

— Да, сержант.

Геслер отново се извърна към Ботъл и младият маг ясно видя по лицето му борба между патос и отчаяние.

— Приготви се да ги удариш с някакво замайване, ако всичко се оплеска.

Ботъл кимна и като забеляза съвсем новото изражение на Геслер, попита:

— Какво не е наред, сержант?

— Хм, или току-що се подмокрих, или Уру Хела си изля меха. На известно ниво мисля, че разликата е спорна.

„Точно така, сержант. Току-що ме спечели. Тук. Спечели ме, тъй че ще ти дам каквото имам. Отсега нататък.“ Но макар и с тази уж сериозна мисъл в главата, трябваше да се обърне и да захапе здраво ръкава на кожената ризница. „Чакай само да видим всички хубавото петно на слабините ти, сержант. Няма да преживеете тази сутрин, сър, няма шанс. Ох, колко скъп спомен ще е!“

Уру Хела закачи празния вече мях на колана си, пропълзя още малко напред и стана. Оправи тежката броня по себе си, измъкна клонките и стръкчетата трева от свръзките й, затегна каишката на шлема си и тръгна към къщата.

— О! — измърмори Ботъл.

— Какво?

— Изведнъж се оживиха — не знам, може би единият я видя през процеп в кепенците — не, нещо тук не е наред.

— Какво?

— Още не си говорят, но се раздвижиха. Много. И много бързо. Сержант, не мисля, че я видяха. Мисля, че я подушиха. И нас.

— Подушиха? Ботъл…

— Сержант, не мисля, че са човешки същества…

Уру Хела тъкмо подминаваше кладенеца, на петнайсет крачки от вратата на къщата, когато въпросната врата рязко се отвори — бутната толкова силно, че се откъсна от кожените панти — а съществото, което изникна пред очите им, изглеждаше толкова огромно, че едва се побираше в рамката, издигаше се, все едно се изкачва по стъпала дълбоко под приземния етаж — извиси се, повлякло след себе си гигантска двуръчна брадва…

Уру Хела спря.

— Напред! — ревна Геслер, изправи се с пъшкане и надигна тежкия арбалет…

Коураб Билан Тену’алас се втурна покрай сержанта с изваден меч…

Ботъл усети, че устата му се движи, но никакъв звук не излезе. Зяпна. Демон. Проклет от Гуглата демон Кенрил’а!

Вече се беше измъкнал и връхлиташе върху Уру Хела.

Тя хвърли по него меха, обърна се и хукна с всичка сила назад, мъчеше се да извади меча си.

Не беше достатъчно бърза, за да избяга — гигантската брадва на демона блесна в мълниеносна дъга и я удари в лявото рамо. Ръката й отхвърча настрани. Кръв блъвна от свръзките на ризницата по гърба й, докато широкото острие се забиваше все по-дълбоко. Разкъса гръбнака й и изсвистя навън.

Още кръв, толкова много, но убийственото червено бликане бързо секна — сърцето на Уру Хела беше спряло, животът й вече напускаше посеченото тяло — и тя залитна и падна по очи на земята.

Арбалетът на Геслер изтътна и металната стрела изсвистя на по-малко от педя от дясното рамо на Коураб.

Демонът изрева от болка — желязната пръчка затъна дълбоко в гърдите му, много над двете сърца.

Коураб Билан Тену’алас връхлиташе, ревеше нещо на племенната си реч, нещо като „Топките на Леоман!“

Геслер презареди, на едно коляно. Сторми, Солтлик и Шортноус профучаха покрай него, последвани от Корик и Тар. Смайлс възви настрани, с арбалет в ръцете — едно от оръжията на Фид, заредено с острилка — и го насочи към входа на къщата, където се бе появил втори демон. О, бърза беше и още как: стрелата профуча със странен птичи звук и вторият демон, щом я видя, замахна с оръжието си — тълвар — на пътя й, но без голяма полза, когато гранатата се взриви.

Нов болезнен врясък, гигантското същество залитна назад, изгубило равновесие, натресе се в стената на къщата до вратата. Дърво, кирпич и вар се огънаха навътре и докато демонът падаше, цялата стена се срути с него.

„А аз какво правя? Проклет да съм, какво правя аз?“ Ботъл скочи на крака, затегли отчаяно от първия лабиринт, отвърнал на зова му.

Демонът с брадвата замахна към Коураб. Клинообразното острие посече в убийствена дъга. Порази щита на Коураб под тъп ъгъл, изстърга нагоре и щеше да го посече в главата, ако той не беше залитнал, стъпил беше в някаква дупка и лявото му коляно се огъна, той изгуби равновесие и се килна на една страна. Успя обаче да забие меча в дясното коляно на съществото и то нададе ужасен вой.

В следващия момент Сторми, с двамата тежки на фланговете, се озоваха до Коураб. Засякоха мечове, щитове заблъскаха ранения Кенрил’а. Кръв и парчета месо плиснаха из въздуха.

Нов демонски рев, съществото се хвърли назад от убийствения близък бой, за да спечели пространство, развъртя брадвата в дивашко хоризонтално посичане, което направи на трески трите щита, вдигнали се да го прихванат. Метален обков и дърво, се разхвърчаха на всички страни. Солтлик изпъшка — ръката му беше счупена.

— Разчисти! — изрева някой и Сторми и двамата тежки хукнаха назад. Коураб, все още на земята, се изтъркаля след тях.

Все още замаян, демонът се изправи, стиснал брадвата.

Острилката, хвърлена от Смайлс, го удари в лявата скула.

Ослепителна светлина, оглушителен пукот, дим — и демонът залитна назад, едната страна на чудовищното му лице беше размазана на червена каша.

Но Ботъл усети, че умът на съществото се окопитва бързо.

— Изтегляй се! Всички — ревеше Геслер.

Събрал всичката сила, на която бе способен, Ботъл удари мозъка на демона с Мокра. Усети го как се сви зашеметен.

Смайлс хвърли нова граната в развалините. Втори оглушителен взрив, още дим и още една част от сградата рухна в развалини.

— Изтегляме се!

Ботъл видя как Корик и Тар се поколебаха, обзети от отчаяна стръв да довършат замаяния демон. В този момент пристигнаха Фидлър и Кътъл.

— Ташаци на Гуглата! — изруга Фидлър. — Движение, Корик! Тар! Бързо!

Геслер правеше някакъв странен жест.

— Тръгваме на юг! На юг!

Солтлик и Шортноус завиха натам, но Сторми ги дръпна назад.

— Това му викат заблуждаваща посока, идиоти проклети!

Отделенията се прегрупираха в движение, на изток, вече на бегом. Шокът от смъртта на Уру Хела и последвалата битка ги беше смълчал, чуваше се само тежкият дъх и тихото скърцане на броня. Зад тях от фермерската къща се вдигаха валма черен дим. Демонът, стиснал брадвата, залиташе като в мъгла; кръв шуртеше от главата му.

Проклетата острилка трябваше да му пръсне черепа, знаеше Ботъл. „Дебели кокали, предполагам.“ Кенрил’а, да, не от поданиците им. Не, Знатните от Арл Гамелон, сигурен беше в това.

Сторми подхвана:

— Проклети от Гуглата демони земеделци! Проклети от Гуглата скапани демони земеделци! Сеят, дърпат кравешки вимета, предат вълна — и секат пътници на парчета! Геслер, приятелю, мразя го това място, чу ли ме? Мразя го!

— Млък! — изръмжа Фидлър. — Пак извадихме късмет, че ония острилки не ни накълцаха на кайма на пътя. Не ща да ти слушам глупостите!

— Няма повече — отвърна Сторми. — Кълна се…

— Опичай си акъла — сряза го Геслер. — Проклет да си, Сторми, не давай обещания, които не можеш да спазиш — ние сме в бой и ще мрат хора. Никакви обещания повече, разбра ли ме?

Навъсено кимване беше единственият му отговор.

Тичаха, краят на дългата, дълга нощ се изтърколи и денят дойде. Другите ги чакаше почивка напред, знаеше Ботъл. Някъде. Но не и за него. Не, той трябваше да прави илюзии, за да ги скрие. Трябваше да прескача от твар на твар из тази гора, да заличи дирята им. Трябваше да опази живи тези глупаци.

Демонът принц изпълзя от развалините, изплю кръв, седна на задника си и се огледа замаяно. Брат му стоеше наблизо, насечен, с пребито тяло и без половин лице. Е, то и бездруго не беше кой знае какво лице, а и бързо щеше да израсте отново. Освен окото може би.

Брат му го видя и се олюля към него.

— Никога повече няма да ти повярвам.

— Какво искаш да кажеш? — Думите излязоха хрипливо, болезнено от устата му. Беше вдишал пламъци с втората граната.

— Каза, че фермерството било мирно. Каза, че можем просто да се оттеглим на спокойствие.

— Беше мирно — отвърна той кисело. — Всичките ни съседи се разбягаха, нали?

— Тези не са.

— Не бяха фермери обаче. Мисля, че мога да го кажа със сигурност.

— Главата ме боли.

— И мен.

— Накъде побягнаха?

— Не на юг.

— Дали да не тръгнем след тях, братко? Каквато стана тя, склонен съм да споделя мнение, че ни надвиха в тази малка схватка, а това ме дразни.

— Струва си да го обсъдим. Гневът ми се пробуди в края на краищата. Но бих те посъветвал да си намериш кирката, братко, вместо тази тъпа дърварска брадва.

— Най-близкото подръка. И сега ще трябва да копая в тоя наш съсипан тлеещ дом — цялото това копаене, за нищо!

В този момент чуха отчетливо тропот на коне. Идваха бързо насам по пътя.

— Чуй, идват още. Няма време да си търсиш кирката, братко. Да тръгнем и да нанесем сладкото си отмъщение, а?

— Страхотна идея. Едното ми око още работи, би трябвало да стигне.

Двамата демонски принцове Кенрил’а забързаха по коларския път.

Наистина не им беше ден.

На четвърт левга от фермерската къща Фидлър рязко се обърна и това за сетен път потвърди за Ботъл, че сержантът има скрити дарби.

— Коне — каза той.

Ботъл беше усетил същото.

Отделенията спряха насред чакълестия път, зарязан при недовършен ремонт. На хиляда разтега източно имаше друга ферма. От комина не се вдигаше дим. „Нищо чудно при демони за съседи.“

Взривовете бяха като барабанен ритъм от оглушителни трясъци, разтърсиха земята под краката им.

— Четири! — обяви с дивашка усмивка Фидлър.

Ботъл видя как Кътъл зяпна сержанта с неприкрито благоговение. Облаци пушек в далечината, пелена от пръст се вдигна над дърветата.

— Давайте към оная ферма — каза Фидлър. — Ще си отдъхнем там за деня — не мисля, че преследвачите ни са в състояние да направят много.

— Барабана — прошепна Кътъл. — Видях го. Барабана. Вече мога да умра щастлив.

Проклети сапьори. Ботъл поклати глава. Болка имаше вече там, в онази опустошена ивица път, на четвърт левга назад. Човешка, животинска… о, и демонска. „Щеше да е по-добре да подгоните нас. Ох, каква каша забъркахме.“

Много болка, да. Но още повече — смърт. Равна, заглъхваща смърт, разсипваше се тъмна като прахта във въздуха. Барабанът на Фидлър. Човек не можеше да си представи по-добро възвестяване, че малазанците са тук.

Спускането на Том Тиси от дървото беше малко шумно, малко прибързано. Сред плетеница от счупени клони, клонки, листа и изоставено гнездо на оси пльосна тежко по гръб.

— О, богове на пъкъла! Богове на пъкъла!

— От оная страна няма никакъв бог, само опашна кост — подвикна един войник от отделенията наблизо.

Кенеб изчака още няколко мига и попита:

— Сержант, какво видя?

Том Тиси бавно, предпазливо се изправи. Закрачи с късите си криви крака, трътлест и грозен като огре, чак до пъпчивото лице и месестите длани.

— Дим, Юмрук, и то много. Преброих десет места всичко, едното петно голямо — сигурно оня гръм, дето го чухме преди малко — повече от една проклетия със сигурност. Може би три или повече.

Което значеше, че някой там е изпаднал в ужасна беда. Кенеб огледа пъстрата сбирщина от войници, струпани на горската поляна.

— Десет?

— Да, Юмрук. Доста сме ги размърдали май, толкова, че боят става свиреп. Като се върне капитанът, ще научим подробности, предполагам.

Да. Фарадан Сорт. Но двамата с Бийк вече ги нямаше от няколко дни, от близо седмица почти.

— Десет.

— Повече ли очаквате, Юмрук? — попита Том Тиси. — Гледката ми не беше лоша, но не беше и идеална. Видях шест на северната страна, четири на юг, което ни поставя почти в центъра и на половин нощ път зад тях. Все едно, най-външните пушеци бяха чак на хоризонта, тъй че продължаваме да се развръщаме добре, както трябваше да бъде. А пушекът просто ми казва къде става по-големият бой, не разни дребни засади и така нататък. Нещо не е наред ли, Юмрук?

— Настани отделенията — каза Кенеб и се обърна. Боевете продължаваха, о, да. Но все по-неравни. Противникът превъзхождаше морските му пехотинци по численост; нямаше шанс да спечелят съюзниците, на които бяха разчитали. Вярно, бяха натоварени с муниции, но колкото повече магове идваха с отрядите едури и ледерии, толкова повече смазващото превъзходство щеше да си казва тежката дума. Отделенията му, макар и обединени по две, не можеха да си позволят загуби. Четирима или петима убити и прагът на ефективност щеше да бъде преминат. Щяха да последват сливания, събирания на оцелели — и дългата левги линия на настъпление щеше да започне да изтънява. Вместо да печелят в сила и инерция, когато настъплението започне да се приближава до самата столица на империята, малазанските морски пехотинци щяха всъщност да отслабват.

Разбира се, това нашествие не беше просто прикритото настъпление на морската пехота на Кенеб. Имаше други елементи — редовната пехота на адюнктата и на Блистиг, които щяха да бъдат изкарани на полето, като им дойдеше времето, поведени от ужасния, но опитен капитан Кайндли. Имаше ги и Изгорените сълзи на Хундрил, и перишите — макар че те засега бяха много далече. Сложно нашествие, наистина.

„За нас тук единственото, което ни трябва, е да сеем объркване, да прекъсваме снабдителните линии на столицата, когато можем, и просто да държим противника извън равновесие, да предполага, да реагира вместо да поема инициативата. Фаталните удари ще дойдат от другаде и трябва да си го напомням това. За да не се опитвам да правя прекалено много. Важното е да опазя колкото може повече от моите морски пехотинци колкото може по-дълго — не че тактиката на адюнктата с нас ми дава много възможност за това. Мисля, че започвам да разбирам как са се чувствали Подпалвачите на мостове, когато са ги хвърляли във всеки кошмар, отново и отново.“

„Особено в края. Пейл, Даруджистан, онзи град, наречен Черния Корал.“

„Но не, това тук е различно. Адюнктата не иска да бъдем пометени. Това би било безумие, а тя може да е студена кучка, но не е луда. Поне не го е показала.“

Кенеб се изруга наум. Стратегията беше дръзка, да, но все пак основана на здрави принципи. На традиционни принципи всъщност. Принципите на самия Келанвед в целта зад създаването на морската пехота. В начина, по който сапьорите бяха издигнати в елитна част, след като дойдоха морантските муниции, за да революционализират малазанския стил на воюване. Това всъщност беше старият, оригинален начин на използване на морската пехота — макар че отсъствието на снабдителни линии, колкото и да са рехави или разтегнати, налагаше ангажимент, недопускащ никакво отклонение, никаква възможност за отстъпление — „тя изгори транспортните и никакъв кворл няма наоколо“ — и това създаваше ситуация, която можеше да накара и самия император да се загърчи.

Или не. Келанвед беше разбирал цената на хазартните ходове, знаел беше, че цяла една война може да се измести, може да се обърне от този единствен неочакван, дързък ход, нарушаването на протокола, врагът залита назад от ужас и след това, изведнъж, е напълно съкрушен.

Точно такива ходове правеха военни гении. Келанвед, Дасем Ълтър, Шер’ара от Корел, Принц К’азз Д’авори от Пурпурната гвардия. Каладън Бруд. Колтейн. Дужек.

Беше ли адюнкта Тавори сред тази почетна компания? „Все още него е показала, нали? Богове небесни, Кенеб, трябва да престанеш да разсъждаваш така. Ще се превърнеш в поредния Блистиг, а един Блистиг ни е повече от достатъчен.“

Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените неща. Той и морските му пехотинци бяха посветени на тази кампания, на този дързък хазартен ход. Остави другите да свършат своята част, като вярваш през цялото време, че ще успеят, че ще се появят на отредените им позиции, когато дойде моментът. Ще се появят, да, с очакването, че той, Кенеб, ще е направил същото. Със своите морски пехотинци.

„Игрални фигури, да. Остави решаващия ход на някой друг. На съдбата, на боговете, на Тавори от Дома Паран, адюнкта на никого. И това да ме върне към вярата, проклятие. Отново. Вярата. Че тя не е полудяла. Че е военен гений, съперничещ на една жалка шепа други през цялото протежение на малазанската история.“

Вяра. Не в бог, не в съдба, а в един смъртен като него. Чието лице той познаваше добре, помнеше с мрачна яснота оскъдните му изражения, от скръб, през гняв, до свирепата воля да постигне… „каквото се стреми да постигне. Виж, да можех само да зная какво е то.“

Може би този вид бой устройваше морските пехотинци. Но не устройваше самия Кенеб. Не като командир, не като Юмрук. Трудно беше да не се чувства безпомощен. Не беше дори в контакт с армията си, извън спорадичното мърморене между отдельонните магове. „Ще се почувствам по-добре, когато се върне Фарадан Сорт.“

„Ако се върне.“

— Юмрук.

Кенеб се обърна.

— По петите ли ми вървиш, сержант?

— Не, сър — отвърна Том Тиси. — Просто си помислих да го кажа, сър, преди да заспя, че, хм, ние разбираме.

— Разбирате какво? Кои са това „ние“?

— Всички ние, сър. Невъзможно е. Искам да кажа, за вас. Ние знаем това.

— Знаете?

— Да. Вие не можете да водите. Затънали сте в изпълнителност и не знаете какво в името на Гуглата става с войниците ви, защото всичките са пръснати и…

— Идете да поспите, сержант. И кажете на останалите, че няма невъзможни неща. Продължаваме настъплението, и толкова.

— Ами, ъъ…

— Твърде много си позволявате, сержант. Сега се върнете при отделението си, кажете на войниците си да престанат с всякакво теоретизиране и легнете да поспите.

— Слушам, сър.

Кенеб изгледа набития мъж, докато той се отдалечаваше. Колко мили глупости от негова страна. Мили, но безсмислени и опасни. „Ние не сме приятели, Том Тиси. Никой от нас не може да си го позволи.“

Усмихна се кисело. Всички тия оплаквания от Тавори, а ето го и него, правеше същото проклето нещо като нея — отблъскваше ги всички.

Защото беше необходимо. Защото нямаше избор.

„Тъй че ако тя е луда, значи и аз съм луд.“

„Гуглата да ме вземе, може би всички сме луди.“

Дългият леден склон се изпъна пред тях, осеян с отломки, единственото останало от Века на Джагът. Стояха един до друг, тяло без душа и душа без тяло, и Хедж съжали, че не може да се замисли по-дълбоко над тази прелестна ирония, но след като не можеше да реши кой от двамата е по-нещастен, студеното бреме на прозрението му се изплъзна.

Отвъд разядения край на леденото поле, на две хиляди крачки напред, се издигаха в предизвикателно обилие горички широколистни дървета, накъсани тук-там от поляни тучна, висока до гърдите трева. Този накъсан пейзаж продължаваше напред, катереше се по малки хълмчета, по-нататък те се извисяваха все по-нагоре, все по-стръмни, и горският саван, вече непрекъснат, бе с тъмнозеленото на иглолистните.

— Признавам — заговори Хедж, — не очаквах нищо такова. Накъсана тундра може би, купища чакъл, прашни дюни, набраздени от ветровете. Общо взето — безжизнено. Изтощително, с други думи.

— Да — отвърна с хриплив глас Имрот. — Неочаквано е толкова близо до Трона на Лед.

Поеха надолу по склона.

— Мисля — колебливо подхвърли след малко Хедж, — че по някое време може би трябва да обсъдим, мм, кой от нас накъде върви.

Жената Т’лан Имасс го изгледа с празните си очи.

— Дотук пътувахме заедно, Призрак. По-нататък няма нищо, което да те обвързва с мен. Аз съм Прекършена, Необвързана, и съм коленичила пред един бог. Така е отреден моят път и всичко, което ми се противопостави, ще бъде унищожено от ръката ми.

— И как точно смяташ да ме унищожиш, Имрот? — попита Хедж. — Аз съм един презрян от Гуглата призрак в края на краищата.

— Неспособността ми да реша тази дилема, призрак, е причината все още да си с мен. Както и любопитството ми. Вече съм убедена, че кроиш нещо враждебно спрямо моя господар — може би всъщност задачата ти е да ми попречиш. И все пак, като призрак ти не можеш да направиш нищо…

— Толкова ли си сигурна?

Тя не отговори. Излязоха на трийсетина крачки от края на леда и отново спряха, Т’лан Имасс се обърна и го изгледа.

— Проявление на волята — каза Хедж, усмихна се и скръсти ръце. — Дълго време ми отне, докато стигна до тази фраза и идеята зад нея. Да, аз съм призрак, но явно не от твоя обичаен вид призрак. Аз устоявам дотам, че да сътворя тази привидно здрава плът и кости — откъде идва тази сила? Това е въпросът. От дълго време го предъвквам. Всъщност откакто отворих несъществуващите си очи и разбрах, че вече не съм в Корал. Бях някъде другаде. А после, когато се озовах в твоята, мм, непозната компания, е, нещата станаха още по-загадъчни. — Замълча и й намигна. — Нещо против да ти говоря, Имрот?

— Продължавай — подкани го тя.

Усмивката на Хедж се разшири и той кимна.

— Подпалвачите на мостове, Имрот. Така ни наричаха. Елитна дивизия в малазанската армия. Почти унищожена в Корал — последния ни официален ангажимент, предполагам. И това трябваше да е краят. Но не беше. Не. Някакъв Сънебродник на Танно ни даде песен и тя беше много мощна песен. Подпалвачите на мостове, Имрот — мъртвите, имам предвид; за малцината все още живи не бих могъл да кажа нищо — ние, мъртвите, ние се възнесохме. Проявление на волята, Т’лан Имасс. Готов съм да се обзаложа, че схващаш това понятие вероятно по-добре и от мен. Но тази сила не свършва с вашия прокълнат Ритуал. Не, вие може би просто сте създали прецедент.

— Ти не си плът без душа.

— Не, аз съм по-скоро твое отражение. Някак преобърнато, нали?

— Не усещам никаква сила от теб — каза Имрот, кривнала леко глава. — Нищо. Ти дори не си тук.

Хедж отново се усмихна и извади една „проклетия“ изпод пелерината си. Вдигна я пред очите й.

— А това има ли го, Имрот?

— Не знам какво е.

— Да, но тук ли е?

— Не. Илюзия, също като теб.

— Илюзия или проявление на волята? На моята воля?

— Нищо ценно няма в различието — заяви Т’лан Имасс.

— Не можеш да видиш истината в мен, защото взорът, който ти трябва, за да я видиш, го няма в теб. Вие го отхвърлихте, при Ритуала. Съзнателно се заслепихте за единственото нещо, което може да ви унищожи. В смисъл, може би ви унищожава и в момента — някаква беда на континента на Ассаил, нали? Аз имам смътни спомени за някой, който чува нещо… добре, все едно. Важното тук, Имрот, е това: ти не можеш да ме разбереш, защото не можеш да ме видиш. В смисъл, онова, което съм материализирал с волята си — това тяло, тази проклетия, това лице…

— В което виждам своето унищожение — каза Имрот.

— Не е задължително. Много зависи от този наш малък разговор тук. Казваш, че си коленичила пред бог — тук всичко е наред, вече се досетих кой, Имрот. И сега правиш каквото ти повелява той. — Хедж погледна „проклетията“ в ръката си. Тежестта беше съвсем както трябва. „Има я, също като там, при статуите на Дерагот. С нищо по-различна.“ — Изминах дълъг път — продължи той, — като започнах в долния свят на Джагът. Не помня да съм прехвърлял някакви явни граници или да съм преминавал през портали. А ледените поля, през които вървяхме сигурно седмици наред, е, те също са логични. Всъщност дори не съм изненадан много, че намерихме Ледения трон — в края на краищата какво друго трябваше да бъде? — Махна със свободната си ръка към гористото пространство пред тях. — Но това…

— Да — отвърна Т’лан Имасс. — Ти се придържаш към представата за различието, като всички от твоя вид. Лабиринтите. Все едно, че всеки от тях е отделен…

— Но те са — настоя Хедж. — Не съм маг, но познавам един. Много добър, с повече от няколко лабиринта на разположение. Всеки от тях представлява аспект на силата. Има прегради между тях. И хаос в корените им, и нишки помежду им.

— Какво търсиш тук тогава, призрак?

— Не знам, но не е Джагът. И все пак, мисля си за Древен, също като Джагът. Древен лабиринт. Което не ми оставя голям избор, нали? Особено след като това е и твоята цел.

— Виж, в това грешиш — отвърна Имрот.

— Но ти го познаваш.

— Разбира се. Това е Телланн. Родният дом.

— Но е тук, заклещен в долния свят на Джагът, Имрот. Как е възможно това?

— Не знам.

— Ако това е твоята цел, мисля, че трябва да разбера дали откритието ни променя нещо. За теб, искам да кажа.

Главата се кривна още.

— И на този отговор виси съдбата ми, нали, призрак?

Хедж сви рамене. Проклетията си беше съвсем истинска: ръката беше започнала да го боли.

— Нямам отговор за теб — каза Имрот, а Хедж като че ли долови нещо като съжаление в гласа на съществото, макар че по-вероятно бе просто от въображението му. — Може би — продължи тя след малко, — това, което виждаш, е проявление на волята.

Сапьорът се ококори.

— Чия?

— По време на Джагътските войни паднаха много Т’лан Имасс. Тези, които не можаха да избягат от онова, което бе останало от телата им, бяха оставени там, където паднаха, защото се бяха провалили. В редки случаи някой Т’лан Имасс биваше дарен, тъй щото вечният му взор да вижда надалече вместо само тясна и тъмна просека земя. За Т’лан Имасс, които бяха унищожени по-пълно, се вярваше, че са намерили забвението. Истинското не-съществуване, което се приемаше за най-големия дар от всички.

Хедж извърна очи. Тези Т’лан Имасс разбиваха сърца във всякакъв смисъл на думата.

— Може би — продължи Имрот — някои от тях не са намерили забвение. Били са отнесени долу, в джагътския свят на мъртвите. Място без война, без самия Ритуал навярно.

— Без война? Но това е долният свят на джагътите — не трябва ли да е пълен с джагъти? С техните души? Техните духове?

— Джагътите не вярват в души, призрак.

Хедж я зяпна озадачен.

— Но това е… нелепо. Ако няма души, тогава как, в името на Гуглата, съм тук?

— Струва ми се, че проявлението на воля може да е двупосочно — каза сухо, с хриплив глас Имрот.

— Тяхното неверие е унищожило собствените им души? Защо са сътворили тогава долен свят?

— Вердит’анат е древно творение. Възможно е първите джагътски души да не са го харесали. Да сътвориш свят на мъртвите е най-истинското проявление на воля в края на краищата. И все пак сътвореното не винаги е единствено желаното. Всеки свят си намира своите… местни обитатели. Всеки свят, щом бъде създаден, гъмжи от мостове, порти и портали. Ако джагътите не са го харесали, харесали са го други.

— Като вашите Т’лан Имасс.

— В ледените векове, сполетели моята раса — каза Имрот, — са съществували кътчета богата земя, често обкръжена от лед, но възпротивила се на свирепата му сила. В тези кътчета, призрак, са се съхранили старите обичаи на Имасс. Места с гори, понякога тундра и винаги — със зверовете, които познавахме така добре. Нашето име за такова място е Фарл вед тен ара. Прибежище.

Хедж огледа гористите хълмове.

— Там има Имасс?

— Така мисля.

— Смяташ ли да ги потърсиш, Имрот?

— Да. Трябва.

— А твоят нов бог?

— Ако трябва да ме унищожиш, направи го сега, призрак. — С тези думи тя се обърна и закрачи към Прибежището.

Хедж остана на място. Премести проклетията в дясната си ръка и прецени разстоянието. „Сакатия бог би приел с охота още съюзници, нали? Върви, Имрот, да срещнеш безсмъртните си ближни. Да ги склониш с думите си, да им предложиш нова вяра. Твоите ближни. Може да са хиляди. Десетки хиляди.“

„Но ти не дойде за тях.“

„Запътила си се към портата като мен, Имрот. Старвалд Демелайн. Където всичко е възможно.“

„Дори унищожението на лабиринтите.“

„Кръвта е всичко, виждаш ли. Кръвта на дракони. Отвън и отвътре. Мъртва и жива. Да, удивителни неща проумява човек, когато е мъртъв. Но не мъртъв. Да, всичко е във волята.“

Проклетията се върна в лявата му ръка.

Ръката се изви назад. След това замахна напред. За много кратък миг той видя дъгата на гранатата, след това по навик се хвърли на земята…

А тя се надигна, за да го посрещне. Камък го удари силно в брадичката. Взривът го оглуши, разбира се, и той се огледа и изплю кръв. Лявата му ръка я нямаше, както и повечето от лявото бедро. Сипеше се сняг и прах, искреше на слънчевата светлина. Камъчета и буци замръзнала пръст вече падаха около него, подскачаха и се търкаляха. Снегът във въздуха искреше като магия.

Изплю още кръв, опипа брадичката си с оцелялата ръка и намери дълбоката рана на нея, пълна с пясък и натрошен камък. Намръщи се презрително на тези досадни подробности. Никаква кръв нямаше вече, езикът си беше цял. Гладка брадичка, необезобразена от никаква рана. Е, гладка колкото можеше под цялата тази четина. Нов ляв крак, бедро, ръка. „Да, така е по-добре.“

Сапьорът стана.

Кратерът беше прилично голям, подобаващо дълбок, стигаше под кожата от лед и сняг чак до земята, която вече димеше, мокра и лъскава. Късове от Имрот тук-там. Не много. Проклетиите бяха такива в края на краищата.

— Фид е сантименталният, да — измърмори Хедж.

Трийсет, после трийсет и пет крачки напред, стигна до първите туфи буйна трева и спря до още един къс от тялото на Имрот. Взря се в него. След това се обърна и огледа пътя, по който бе дошъл, граничната линия между лед и земя.

Фарл вед тен ара. Прибежище, как не.

— Мамка му.

И още по-лошо, беше му казала. Място без Ритуала.

Отново се обърна към леса. Прекрачи някакъв трънлив храст: един откъснат крак кървеше в тревата. Женски крак. Адски добре оформен при това.

— Мамка му — повтори той и забърза напред. — Фид е мекосърдечният, да. Не аз. Не аз. — Изтри бузите си с опакото на ръката, проклинаше тези призрачни сълзи по призрачното си лице, отново сам в този досаден и вял свят на мъртвите. Подпалвачът на мостове продължи напред. Немрящ, Паднал и Възкръснал достатъчно, за да тръгне отново. И най-сетне, на трийсетина крачки от връщането си в живота…

Мрачен урок за избор на лоша компания.

Към леса. Под гъстите клони най-сетне. При ромона на болезнено зелените листа на нова пролет. Вихрушки насекоми, чуруликане на птици. В леса, да, далече от онзи откъснат крак, от границата, от димящия кратер.

„Мамка му!“

— Скапано мек си, Фид. Но ние сме във война, както ти казвам непрекъснато. Ние сме във война. И не ми пука, че това е някакъв проклет Джагътски Мост на смъртта, все пак е мост, а ти знаеш какво правим с мостовете, нали?

Прибежище.

„Но няма прибежище за мен.“

Малките на емлавата бяха тежки като псета браничари, но по-късокраки и не толкова енергични. Искаха само да спят. И да се хранят. През първите няколко дни носенето им водеше до убийствено дращене на нокти и ужасни налитания с широко отворени челюсти. Нехаен за злата ирония, Онрак беше скърпил чувал от одраната кожа на майка им. Вързаха го за един тънък ствол и имассът и Бързия Бен или Трул се редуваха да носят двете съскащи и мятащи се същества.

Ай повече не се доближиха до тях.

Бяха мъжко и женско, с все още бледосива като пепел козина вместо желязночерното на майка им. В пещерата беше имало и трето, мъртво отпреди седмица или повече. Ако се съдеше по състоянието на тялото, братчето и сестричето му бяха решили да го премахнат. Такава бе съдбата на слабите в този, както и във всеки друг свят.

Усещането за чудо у Трул се разбуждаше всеки път, щом погледнеше Онрак. Приятел от плът и кръв, истинско откровение. Беше си въобразявал, че отдавна е оставил зад гърба си тази способност да изпитва дълбоко, трайно удивление. В деня, в който бе подложен на Острижението от своя брат, му се беше сторило, че сърцето му е умряло. Окован за камък, в очакване на водата и гниенето, което носеше тя, мускулът, тласкащ приливите на кръвта му, сякаш бе продължил да бие в сънен унес.

Съсухреният труп Онрак, дошъл и спрял се на мястото, където бе окован, му се беше сторил тогава невъзможно спасение.

Трул помнеше, че трябваше дълго да спори с Т’лан Имасс, за да си спечели освобождението. Тази мисъл все още го развеселяваше. Скърцащи жили, възлест мускул и огъната кост, Онрак тогава бе самото олицетворение на безразличието. Нехаен за живота и борбата му да устои, както може да бъде само нещо безжизнено.

Тъй че Трул просто се беше лепнал за него, без да иска да си признае избуяващата истина за спасението си — неохотното му завръщане към живота в компанията на немрящ воин, който бе започнал да открива собствения си живот, спомените, за които бе мислил някога, че е предал — на времето и жестокия ритуал, на упоритото отрицание, проточило се десетки хиляди години.

Какво ги беше обвързало? Каква невероятна гмеж от сухи и сбити разговори, непредвидени чувства и споделена борба ги беше споила един за друг, вече като братя, но повече брат от всички онези, с крито, Трул Сенгар имаше обща кръв? „Стояхме рамо до рамо, и двамата изправени пред сигурното поражение. За да намеря благослов в плахата длан на едно същество, което не е и наполовина човешко. О, добре я познавам нея.“

„И все пак тя е тайна, която не мога да споделя с Онрак, с приятеля ми. Виж, да беше и той толкова сдържан, толкова предпазлив. Не този… открит поглед, това отхвърляне на всяка естествена, благоразумна самозащита. Тази девственост… в името на Сестрите, Трул, намери си поне дума, която съществува. Но той изглежда толкова млад! Не на възраст, а по излъчване. Вид на неподправената невинност — възможно ли е изобщо това?“

Какво пък, може би много скоро щеше да научи отговора. Бяха намерили следи, докато обхождаха този млад свят. Биваци, камъни, наредени в кръг около огнища. Места, където бяха правили каменни сечива, плоска скала, на която беше седял Имасс, докато е очуквал късчета от кремъка. Ями за смет, пълни с кости, овъглени или сварени, за да се извлече маста, останали трошливи и леки като пемза. Опърлени парчета от кратуни за нагряване на костите във вода; и натрошените камъни, пускани горещи в тази вода, за да кипне. Следи от някой минал оттук само преди няколко седмици, според преценката на Онрак.

Знаеха ли тези Имасс, че сред тях са дошли чужденци? На това дори и Онрак нямаше отговор. Неговите хора били срамежливи и потайни, обясни той. Можело да наблюдават от скривалища дни наред, и нощи, и едва когато сами решали, щели да се разкрият достатъчно пред сетивата на Онрак, пред неговия животински усет с инстинктивния си шепот. „Очи ни гледат, приятели. Време е.“

Трул чакаше за тези думи.

Малките емлава скимтяха, че са гладни.

Трул, който бе поел челото, докато Онрак и магьосникът носеха зверчетата в чувала, спря и се обърна.

Време за ядене. Иначе нито миг покой.

Бързия Бен изпъшка и остави на земята своя край от кола. Загледа слисано как двете животинчета скимтят, съскат и дращят с нокти да изпълзят от кожата, а после засъскаха на Онрак, който започна да вади увитите в листа късове сурово месо от антилопа. Месото миришеше лошо, но явно това не беше пречка за малките емлава, които се хвърлиха към него.

Имассът хвърли мръвките на земята, за да пощади ръцете си, и се отдръпна настрана със странна усмивка.

Твърде много странни усмивки напоследък, помисли си магьосникът. Сякаш ослепителната възхита и радост помръкваха — не много, само трошица, но Бързия Бен бе убеден, че я има, тази смъкна сянка на страх. Не беше изненадан. Никой не можеше да съхрани такова чисто удоволствие безкрайно. И въпреки целия този привиден рай — рай поне според мярката на Имасс — в него все пак си оставаше нещо смътно нереално. Сякаш не беше нищо повече от илюзия, започнала вече да изтлява по краищата.

Нямаше реално доказателство за това обаче. Магът усещаше колко здраво е това място. Здраво, силно и растеше, вече подозираше той. Докато Омтоуз Феллак се стопяваше от всички страни. Краят на един век значи. Век, който навсякъде другаде е свършил много, много отдавна. „Но не е ли самият Телланн мъртъв навсякъде другаде? Може би не. Може би просто се е променил, пораснал е вътре в себе си. Може би навсякъде другаде онова, което виждахме — в което живеехме, — е асцендент на Телланн, победител във войната отпреди хилядолетия, властващ и уверен в своята зрялост. Възможно ли е това?“

Но това не се връзваше с Онрак, с онова, което бе той доскоро и което беше сега. Освен ако… „богове долни, за разлика от навсякъде другаде, този фрагмент от Телланн лежи някак си отвъд Ритуала. Затова той е от плът и кръв тук. В това място не е имало никакъв Ритуал на Телланн, никакво откъсване на души на Имасс. Което предполага, че живеещите тук Имасс не знаят нищо за него.“

„А какво би се случило, ако Логрос доведеше тук своите хиляди? Ако Крон… Но не, Силвърфокс не би позволила това. Трябвали са й за нещо друго. За друга война.“

Щеше да е хубаво да научи как този фрагмент е свързан със създадения за вълците в края на Войната на Панион. Доколкото бе разбрал, Крепостта на Зверовете или както там я бяха наричали, била оплодена с душите на Т’лан Имасс. Или поне със спомените на тези души — „възможно е точно това да представлява една душа: заплетената, навързана купчина спомени от нечий живот. Хм. Би могло да обясни защо моята е такава бъркотия. Твърде много животи, твърде много отделни нишки, и сега всичко намотано в едно кълбо…“

Трул Сенгар беше отишъл за вода — изворчета бълбукаха почти навсякъде от голата скала, сякаш дори камъкът бе подгизнал от разтопения лед.

Онрак погледа котетата още миг и се обърна към Бързия Бен.

— Отвъд тези хълмове има ивица лед. Надушвам гниенето му — древен път, по който някога са пътували Джагът. Бягали са от заколение. Това нахлуване ме безпокои, магьоснико.

— Защо? Тази битка нали е била преди хиляди години и всички Джагът са мъртви.

— Да. Все пак пътят ми напомня за… неща. Събужда спомени…

Бързия Бен кимна замислено.

— Като сенки, да.

— Точно така.

— Трябва да си знаел, че не може да продължи дълго.

Имассът се намръщи, което подсили грубостта на странно нечовешките му черти.

— Да, може би дълбоко в себе си. Бях… забравил.

— Прекалено жесток си със себе си, Онрак. Не е нужно да сияеш толкова ярко през цялото време.

В усмивката на Онрак се таеше тъга.

— Дарявам своя приятел — каза той тихо. — Заради всичките дарове, които ми даде той.

Бързия Бен го изгледа замислено.

— Дарът губи стойността си, Онрак, ако трае прекалено дълго. Започва да ни изтощава, всички ни.

— Вече го разбирам.

— Освен това — добави магьосникът, загледан в двете емлава, които вече с пълни кореми се боричкаха по зацапаната с кръв трева, — да покажеш уязвимата си страна е друг вид дар. От този, който буди съпричастие, вместо само възхита. Стига това да има някакъв смисъл.

— Има.

— Рисувал си много картини, нали?

Внезапна усмивка.

— Умен си. Когато намеря каменна стена, която говори… да, друг вид дар. Забранените ми дарби.

— Забранени? Защо?

— Сред нашия народ е табу да изобразяваме собствените си фигури в подобие на истината. Твърде много остава пленено, твърде много бива затворено във времето. Сърца може да се разбият, предателства да се наплодят като напаст.

Бързия Бен вдигна очи към Онрак, после извърна поглед. „Сърца може да се разбият. Да, една душа може да терзае, и още как.“

Трул Сенгар се върна с два пълни мяха. Видя Онрак и възкликна:

— В името на Сестрите, Онрак, мръщене ли е това на лицето ти?

— Да, приятелю. Искаш ли да знаеш защо?

— Ни най-малко. Просто е, ъъ, адски облекчаващо, честно казано.

Онрак се пресегна, сграбчи едно от котетата за тила и го вдигна. Зверчето засъска от гняв и се загърчи.

— Трул Сенгар, можеш да обясниш на нашия приятел защо на Имасс им е забранено да си правят изображения. Можеш също да му разкажеш моята история, тъй че да разбере и да не ме пита повече защо съм пробудил болката в себе си, като си спомних, че смъртната плът е истинска само тогава, когато се храни с дъха на обичта.

Бързия Бен изгледа Онрак с присвити очи. „Не помня да съм молил за нещо такова. Е, не на глас поне.“

Облекчената физиономия на Трул Сенгар помръкна и той въздъхна, но беше лека въздишка, от онези, които бележат отпускане на отдавна сдържано напрежение.

— Ще му кажа. Благодаря, Онрак. Някои тайни се оказват тежко бреме. А когато свърша с разказа си пред Бързия Бен за една от подробностите в живота ти, която скрепи приятелството ни, ще разкажа и на двама ви за моята тайна. Ще ви разкажа за Ерес’ал и какво ми причини тя много преди да се появи пред всички нас в пещерата.

Последва дълго мълчание.

След това Бързия Бен изсумтя:

— Страхотно. А аз ще ви разкажа история за дванайсет души. И за обещание, което дадох пред един мъж, казваше се Уискиджак — обещание, което ме доведе чак дотук и с толкова още път пред мен. И тогава, предполагам, наистина ще се познаваме един друг.

— Днес е ден за дарове — каза Онрак и вдигна и второто коте, за да може да ги носи под мишниците си.

Някъде далече отвъд хълмовете отекна гръм. Заглъхна й не се повтори.

Двете емлава изведнъж се стаиха.

— Какво беше това? — попита Трул Сенгар.

Бързия Бен усети как лудо заби сърцето му.

— Това, приятели, беше проклетия.

Фидлър закрачи по мръсния под към ъгъла, където спеше Ботъл. Изгледа отгоре младия войник, свит под тъмносивото одеяло. „Горкият кучи син.“ Подбутна го с крак и Ботъл изпъшка.

— Залез-слънце — каза Фидлър.

— Знам, сержант. Видях го, че залезе.

— Сглобили сме носилка. Стани, хапни нещо и те чака подвижно легло за останалата част от нощта.

— Освен ако не ви потрябвам.

— Освен ако не ни потрябваш, да.

Ботъл се надигна, потърка лице.

— Благодаря, сержант. Няма да ми трябва цялата нощ — половината ще стигне.

— Взимаш каквото ти давам, войник. Съкратиш ли, може да съжаляваме всички.

— Добре, добре, сержант, накарахте ме да се чувствам виновен. Все едно не ми пука.

Фидлър се усмихна и се обърна. Останалите от отделението приготвяха багажа. Геслер и екипът му бяха в изоставената къща — нямаше смисъл да се трупат всички на едно място. Лоша тактика, между другото.

Преследване не беше имало. Барабанът си беше свършил работата. Но това означаваше четири изгубени проклетии, в добавка към другите, които вече бяха използвали. Останали им бяха само две, а това беше лошо. Ако ги намереше друга вражеска колона… „мъртви сме, че и оттатък“. Е, на морските пехотинци не се очакваше да им е лесно. Пак добре, че все още бяха живи.

Кътъл се приближи.

— Тар казва, че сме готови, Фид. — Обърна се към Ботъл. — Падна ми се гадната страна на носилката, войник. Гледай да нямаш много газове.

Ботъл, издул бузи с уста, пълна с лешници и свинска мас, само го зяпна.

— Богове долни — изруга Кътъл, — ядеш от ония хундрилски пити, а? Виж, Фид, ако ни потрябва факла да ни осветява пътя…

— Не разрешавам, Кътъл.

— Да бе, прав си май. Ще освети половината нощно небе. Дъх на Гуглата, защо все на мен ми се пада късата клечка?

— Докато играеш срещу Коураб в това нещо, прякорът ти е Късия — каза му Фидлър.

Кътъл се приближи и му заговори тихо:

— Онова голямо „дум“ вчера ще привлече тука цяла проклета армия…

— Стига да са изкарали армията. Засега срещаме само роти, батальонни части — все едно разпръсната армия, което общо взето очаквахме от тях. Няма смисъл да поддържаш цялостна сила на едно място, когато врагът ти се е пръснал по целия пъпчив гъз на Гуглата. Ако бяха достатъчно умни, щяха да издърпат резервите си и да наситят целия район, тъй че да не ни остане и една пътека на сърни, по която да се провираме.

Кътъл примижа към другите от отделението и разтри едва заздравялото си рамо.

— Засега май не са много умни.

— Морантските муниции са нови за тях — изтъкна Фидлър. — Както и магията ни. Който командва тук, сигурно все още се свива от страх, още се опитва да отгатне плановете ни.

— Според мен, Фид, тоя дето командва, е Раналед и клати гората.

Фидлър сви рамене, нагласи мешката на раменете си и си взе арбалета.

Ефрейтор Тар провери за последен път нещата си и се изправи. Пъхна лявата си ръка през ремъците на щита, намести колана си с меча и затегна каишките на шлема.

— Повечето хора просто си носят щитовете на гърбовете — подхвърли Корик от входа на плевника.

— Не и аз — отвърна Тар. — Спипат те в засада и нямаш време да се подготвиш, нали? Тъй че си стой готов.

После завъртя рамене да намести ризницата с така познатото, доволно шумолене и подрънкване на желязо. Чувстваше се нестабилен, изправен на крака без тази здрава, закотвяща го към земята тежест. Имаше бързо разхлабващи се стеги за багажа, можеше да хвърли всичко зад себе си, докато стъпва напред и вади меча си. Поне един в това отделение трябваше да е първи във фронт в края на краищата, да остави на другите време да се включат.

Точно това беше трениран да прави, от самото начало. Брейвън Тут го беше видял съвсем вярно, видял беше у Тар стабилната, упорита душа и го беше казал, нали? „Името ти е Тар^[1], войник. Под краката ти е и си залепнал здраво. Когато трябва. Това ти е работата оттук насетне. Задържаш врага при първия намек за контакт и гледаш отделението ти да преживее този момент, ясно? Значи, не си достатъчно стабилен още. Окачай допълнителните тежести, войник — и упражнения…“

Харесваше му идеята да е непоклатим. Харесваше му да е ефрейтор също така, особено както не му се налагаше да казва нищо. Имаше добро отделение за това. Бързо се учеха. Дори Смайлс. Виж, за Коураб не беше толкова сигурен. Че Опонн му намигаше, си беше самата истина, да. И кураж не му липсваше. Но като че ли все напираше да е пръв, преди самия Тар. Опитваше се нещо да докаже, разбира се. И тук нямаше нищо странно. За отделението Коураб си беше новобранец. Повече или по-малко. Е, може би малко над това — никой не го наричаше „новобранец“, нали? Макар Тар все още да мислеше за него така.

Но Коураб беше извлякъл Фидлър. Сам-самичък. Проклет пленник, а го беше направил. Спасил беше живота на сержанта. Почти достатъчно, за да го извиниш затова, че бе на страната на Леоман, когато двамата примамиха Ловците на кости в огнения кошмар на Ю’Гатан.

Почти.

Да, Тар знаеше, че не е от тези, които прощават. Нито от тези, които забравят. И знаеше, дълбоко в себе си, че ще остане на позицията си заради всеки войник от своето отделение, да стои, докато не падне. Освен, може би, заради Коураб Билан Тену’алас.

С Корик в челото, колоната им пое в нощта.

В края на най-близката група дървета, на пътеката между дънерите и кафявата угар, мълчаливо се сляха с отделението на Геслер. Продължиха в тъмното под изгряващите звезди.

Тежките на Сторми бяха добри да ги има човек край себе си, реши Тар. Яки и упорити почти колкото него. Толкова по-зле за Уру Хела. Но тя бе проявила небрежност, нали? Дори ако носиш мях, най-малкото, което трябва да държиш в готовност, е щитът. Още по-ужасното — беше се обърнала и побягнала, с което бе изложила гърба си на удар.

„Трябваше мен да пратят да свърша всичко това. Демон или не, щях да остана на място и да посрещна кучия син. Да остана и да се държа.“

„Помни името си, Тар. И само за да ти помогна да го запомниш, ела тука и седни старшият ти сержант да ти разкаже една история. За друг един войник с катран под краката. Името му беше Темпър и в деня, в който падна Дасем Ълтър, извън Ю’Гатан… та ето я историята…“

И Тар беше слушал. Достатъчно, за да разбере, че не е възможно да е съществувал такъв човек, освен в ума на старши сержант Брейвън Тут. Но беше вдъхновяващо. Темпър^[2]. Добро име, адски добро име. Почти колкото Тар.

На три крачки зад ефрейтора Смайлс оглеждаше с неспокоен поглед двете страни на пътеката, с толкова изострени сетива, че черепът я болеше. Ботъл спеше в носилката. А това означаваше без малки дебнещи очи, които оглеждат наоколо, без горски животинки, подлъгани да се подчинят на жалката воля на Ботъл, онова съпричастие на сходни мозъчета и разум, което толкова добре им беше служило досега.

И проклетият им ефрейтор, дрънчащ метал и скърцаща кожа, който сигурно не можеше да събере и петнайсет думи в някакъв що-годе разумен, смислен ред. Биваше си го за пробив, с неговия нелепо грамаден щит — единствения останал, след като онзи демон се бе погрижил за щитовете на тежките — и късия му меч с широко острие. От тези войници, които ще стоят на мястото си дори и мъртви. Полезен, да, но за ефрейтор? Това не можеше да си го обясни.

Не, на Фид много по-добре щеше да му служи някой ефрейтор с бърз ум, пъргав, гаден и труден за убиване. Е, имаше поне една утеха и тя беше, че всеки можеше да схване кой е на ред. А беше много близо предния път, нали? Можеше да пратят Тар да каже здрасти на онзи демон, и толкова. Сега тя щеше да е ефрейтор Смайлс — и много внимавайте в картинката, рибешки черва скапани.

Но да го оставим Тар. Корик беше този, който й яхаше, ъъ, ума. Убиец, о, да, истински убиец. Също като нея, но без нейната изтънченост, а това ги правеше добра двойка. Опасни, вдъхващи страх, ядрото на най-гадното отделение в Ловците на кости. О, екипът на Балм можеше и да поспори за това, особено онзи, джавкащият Троутслитър, но те в момента се мотаеха на някакъв скапан остров, нали? Не бяха тук, да вършат онова, което се очаква да върши морската пехота, да се инфилтрира, да рита скапаните едури и ледерии в топките и да гръмва от време на време по някоя рота, просто за да напомни на Качулатия кой нанася удара.

Харесваше й този живот, да. По-добър беше от онова мизерно съществуване у дома, от което бе изпълзяла. Бедно селско момиче, треперещо от страх в призрачната сянка на мъртвата си сестра. Чудеше се кога ли следващото пропадане в плитчините ще предвещае водната й кончина. О, но колко я искаха момчетата, когато остана само тя, искаха да запълнят онази сянка със своята, сякаш това изобщо беше възможно.

Но виж, с Корик тука беше друго. Усещането поне беше друго. Вероятно защото сега беше по-голяма. По-опитна, дотолкова, че да знае какво разбужда малкото й крилато пърхащо птиченце. Да гледа как Корик убива хора, ах, как сладко беше това, и имаше късмет, че другите бяха толкова заети и не можеха да чуят стоновете й и да се досетят какво означават те.

Прозренията бяха най-силната подправка на света, а ноздрите й бяха пълни с тях. С което нощта ставаше някак по-ясна, по-чиста. Всяка подробност — рязко очертана, жадна да бъде видяна, да я забележат блесналите й очи. Чуваше тихото шумолене на дребни животинчета в нивата, чуваше жабоците, щъкащи по стволовете на близките дървета. Жуженето на комарите и…

Изведнъж — ослепителна мълния някъде на юг, кълбо от огнена светлина се издигна към небето. Миг след това до ушите им достигна грохотът от два взрива. Всички се бяха заковали на място, присвити. Дребните твари наоколо бяха замръзнали, разтреперани от страх.

— Лош момент за засада — измърмори Корик, върнал се назад покрай Тар.

— Значи не е от морската пехота на Малазан — заяви Фидлър и тръгна да посрещне Корик и Тар. — Това беше на левга оттук, или по-малко. Някой да помни кои отделения бяха вдясно от нас първата нощ?

Мълчание.

— Дали да не тръгнем натам, сержант? — попита Тар. Беше извадил късия си меч. — Може да им трябва помощ.

Появи се Геслер.

— Сторми казва, че е чул острилки след проклетиите. Четири или пет.

— Може засадата да се е обърнала — каза Смайлс, мъчеше се да скрие вълнението си. „О, заведи ни там, проклет сержант. Дай ми да видя отново как се бие Корик. Сладката тръпка…“

— Нямаме такива заповеди — заяви Фидлър. — Ако са разбити, оцелелите ще свият на север или на юг да потърсят приятели. Продължаваме напред.

— Намират ни, а по петите им може да има хиляда души противник — рече Геслер.

— Има я тая възможност — съгласи се Фид. — Добре, Корик, връщай се в челото. Продължаваме, но още по-предпазливо. Не сме единствените, които са видели или чули това, тъй че можем да се натъкнем на отряд, препускащ на пътя ни. По-бавно и предпазливо, войник.

Корик кимна мълчаливо и се запъти напред.

Смайлс облиза устни и изгледа намръщено Тар.

— Прибери го тоя касапски сатър, Тар.

— За тебе съм ефрейтор, Смайлс.

Тя завъртя очи.

— Дъх на Гуглата, набило му се е в главата.

— А това в ръцете ти не са ли ножове?

Смайлс ги прибра мълчаливо в каниите.

— Продължавай напред — заповяда Фидлър. — Корик чака.

Коураб отново надигна своя край на носилката и пое след другите. Ботъл не се беше събудил от тази серия далечни взривове. Знак колко изтощен е горкият. Все пак беше изнервящо, че не го будеха да държи всичко наоколо под око, както можеше да прескача от едно животинче на друго. И птици. Че и насекоми даже. Макар Коураб да се чудеше колко надалече може да вижда едно насекомо.

Пресегна се и смачка комара, кацнал на клепача му. Носилката зад него се кривна и той чу как Кътъл тихо изруга. Коураб бързо сграбчи пръта отново. Проклети насекоми, трябваше да спре да мисли за тях. Защото мисленето за тях водеше до чуването и усещането им, как пълзят и го хапят навсякъде, докато двете му ръце са заети. Това тук не беше като в пустинята. Там човек можеше да види бълхите, понесени от вятъра, можеше да чуе бръмченето на мухата-кръвниче от пет места, можеше да се досети, че под всяка скала или камък се крие скорпион или голям космат паяк, или змия, и всички искат да те убият. Просто и откровено, с други думи. Никакво измамно шепнене в тъмното, без това бръмчене в ушите, това пърхане на крилца в ноздрите ти. Или пълзене в косата ти, за да те ухапе и да остави в плътта ти подуваща се и адски сърбяща дупка.

А и ония плъзгави гадни твари, които смучеха кръв. Крият се под листата и чакат някой нещастен скапан войник със заети ръце да мине покрай тях. И боц. И растенията, които, ако ги забършеш невинно, предизвикват ужасен сърбеж и след това започва да тече нещо мазно — това си беше направо долният свят, населен с демони земеделци и всякаква нощна гад, зяпнала да налапа невинния човек от пустините. Отделно проклетите Тайст Едур и безгръбначните ледерии. Представи си, да се бият на страната на тираничните си господари. Капка гордост ли нямаха тези хора? Май щеше да е разумно да хванат един-двама пленници, просто за да получат някои отговори. Някой ледерий. Можеше да подхвърли идеята на сержанта. Фидлър нямаше проблем с предложенията. Всъщност като че ли цялата малазанска армия нямаше проблем с такива неща. Нещо като постоянен воински сбор, когато всеки може да си каже думата, всеки може да спори и така се взимаха решения. Разбира се, при племената, след като сборът свършеше, свършваха и споровете.

Малазанците правеха почти всичко различно, по техен си начин. Това отдавна вече не притесняваше Коураб. Може би беше добре, че се беше придържал към всички онези невежествени, крайни убеждения за тях, докато беше с бунтовниците. Иначе щеше да му е трудно да мрази врага така, както се полагаше, както трябваше да го мрази.

„Но вече знам какво е да си морски пехотинец в малазанската армия, дори империята да е решила, че сме извън закона или нещо такова. Все пак — морска пехота. Все пак — елитът. И заради това си струва да воюваш — за войника до теб, за този в носилката, за този в челото. Не съм сигурен за Смайлс обаче. За нея, виж, изобщо не съм сигурен. Напомня ми за Дънспароу, с този разбиращ поглед и как все си облизва устните, щом някой заговори за убиване. И тия нейни ножове — не, никак не съм сигурен за нея.“

Добре поне, че си имаха добър ефрейтор обаче. Кораво копеле, многото приказки не го интересуваха. Тар говореше с щита и с меча си, а Коураб все се улавяше, че тича напред да застане до него при всяка скапана схватка. Откъм дясната му ръка, но с една стъпка пред него, тъй като парирането на Тар с късия забивач беше в много близък обхват и бе изложен на риск пред мръсния замах отдолу — стилът, който прилагаха пустинните племена срещу войник „стена от щитове“ като Тар, когато няма никаква стена от щитове, когато е само един мъж с незащитен фланг и прекалено стегнат гард. Блъскаш в щита, докато коленете му поддадат малко повече, и той залитне зад и под този щит, с единия крак напред — после само пристъпваш встрани и мушкаш покрай щита, над или под забивката на късото острие, за да поразиш сухожилията на ръката или незащитената подмишница.

Коураб знаеше, че трябва да пази Тар от тази страна, макар това да означаваше неподчинение на заповедите на Фидлър да стои плътно до Ботъл. Докато Ботъл изглеждаше в безопасност, Коураб се задвижваше напред, защото разбираше Тар и неговия стил на бой. Не като Корик, който беше пустинен воин повече от всеки друг в тези две отделения, и трябваше фланговете му само да се пазят от някой като Смайлс, със святкащите й ножове, със стрелите на арбалета и разни такива. Да стои зад и встрани, извън обхвата на свирепите замахвания на дългия меч на Корик, и да сваля всеки противник, влязъл му във фланг. Виж, това париране си го биваше.

Кътъл, нещастният стар ветеран, разполагаше със своите „проклетии“ и ако Ботъл изпаднеше в опасност, сапьорът щеше да се погрижи за нещата. Освен това беше доста точен и бърз с арбалета, стара опитна ръка на спусъка и зареждане на бегом.

Не беше чудно, че Седемте града бе завладян още при първия щурм, с малазанската морска пехота на бойното поле. Остави ги Т’лан Имасс. Тях ги бяха пуснали да се развихрят едва при бунта на Ейрън в края на краищата. „А и Фидлър каза, че изобщо не е бил императорът. Не, Ласийн е издала заповедта.“

„Геслер не е сигурен, тъй че истината си е, че никой не знае истината. За Ейрън. Точно както скоро никой няма да знае истината за Колтейн и Кучешката верига, предполагам. Или пък — духове долни! — за адюнктата и за Ловците на кости при Ю’Гатан, и в град Малаз.“

И усети как го прониза мраз, сякаш се беше натъкнал на нещо много дълбоко и важно. За историята. Така, както се запомняше тя, както се разказваше и преразказваше. Как се губи в лъжи, когато истината се окаже твърде неприятна. „Нещо, да… Нещо… Проклятие! Изтървах го!“

От носилката зад него Ботъл промърмори в съня си, после каза съвсем отчетливо:

— Той никога не вижда бухала. Това е проблемът.

„Горкият кучи син. Бълнува насън. Изтощен. Спи леко, войник, трябваш ни.“

„На мен ми трябваш. Както никога не съм трябвал на Леоман, така ми трябваш. Защото вече съм морска пехота.“

— Питай мишките — каза Ботъл. — Те ще ти кажат. — После изломоти нещо, въздъхна и каза: — Ако искаш да останеш жив, обръщай внимание на сянката. Сянката. Сянката на бухала.

В другия край на носилката Кътъл изсумтя и поклати дръжките. Ботъл простена отново, извъртя се на хълбок и отново затихна.

Продължиха напред в нощта. И отново, малко по-късно, чуха взривове в далечината. Този път от север.

О, разбудили ги бяха, и още как.

Билките на Шурк Елале вече губеха сила. Всичко беше наред на „Немряща благодарност“, на обветрената палуба и в интимното пространство на каютата й. С мъж без особено силно обоняние за компания. Но сега се беше озовала в една претъпкана стая с карти, с половин дузина непознати и Брулиг, самозвания крал на това жалко островче, и освен това и жените — виждаше ясно как бърчеха ноздри, щом уловяха неприятните миризми в душния пренагрят въздух.

О, добре. Щом държаха да се спогодят с нея, трябваше да го преживеят. Че и да са благодарни за „преживяването“. Изгледа накриво адюнктата, която като че ли така и не искаше да седне. И макар да стоеше зад стола, който си бе присвоила в единия край на дългата изподраскана маса, отпуснала ръце на гърба му, не издаваше нервността, която човек може да очаква от някой, за когото седенето е като да си осъден да те вържат в кошара насред селски мегдан.

Колкото до външния вид, у Тавори Паран нямаше кой знае какво. Подчертано сиво безполово равнодушие, гардеробът на безразличния. Жена, за която женският чар е по-маловажен и от мъха в гънките на кесията й. Можеше да се направи на по-привлекателна — почти женствена всъщност, — ако пожелаеше. Но явно такъв чар не влизаше в списъка от ценности в нейните представи за командване. А това беше интересно по някакъв смътен, теоретичен начин. Водач, който се стреми да води без физическо присъствие, без героично, будещо похот или друго някакво въобразимо излъчване. Какво оставаше тогава за Тавори?

Е, умът й може би. Някаква тактическа гениалност? Не беше убедена в това. Според всичко, което бе успяла да улови от мърморенията в отделението на Балм, Тавори вече бе допуснала някаква огромна грешка в преценката. Май беше имало някакъв авангарден десант. Елитни части, промъкващи се посред нощ на дивия бряг с обърканите му блата и гори. Войници с мисия да сеят смут, да разклатят властта на едурите и да подтикнат покорените ледерии да се вдигнат на въстание.

Тактически гений ли? По-скоро лошо разузнаване. На ледериите положението им харесваше такова, каквото си е. Тази Тавори като нищо можеше да е осъдила на гибел най-важния елемент от армията си. Бяха изгорили транспортните си съдове — „а това пък защо? Да остави собствените си бойци без никакъв избор, освен да продължават напред? Това намирисва на недоверие, на пълна липса на увереност — да, вони по-лошо дори от мен. Освен ако не го тълкувам погрешно. Което е вероятност. Сложна работа са тези малазанци.“

Малазанската империя, да. Но нищо общо с Ледерийската империя, с нейните дребнави игри на родословия и расова йерархия. Не, тези малазанци бяха с всевъзможни и най-разнообразни стилове. Първият помощник-командир на Тавори например — варварката с изумителните татуировки, всяко нейно движение беше самото олицетворение на чувствеността. Тук, в Ледерийската империя, всеки, който приличаше на нея, щеше да чисти оборите. И Мейсан Джилани — друг повод за много хълцане — ах, как съжаляваше Шурк, че няма този неин сладък лъскав тен и изящните очертания на тези дълги крака и пищни бедра, полюшващите се твърди гърди с цицки, които й напомняха за презрели фурми — „не че ми се налага да надничам, у нея има по-малко свян, отколкото и у мен, а това наистина говори много. Значи Тавори държи хубавите край себе си. Виж, това би могло да подсказва нещо.“

— Е, какво чакаме още? — попита Шейк Брулиг, вече достатъчно пиян, за да провлича думите. Седеше отпуснат в стола в другия край на дългата маса, точно срещу адюнктата, но очите му с натежалите клепачи си оставаха приковани в Мейсан Джилани. Тоя май наистина вярваше, че мазните, похотливи погледи могат да накарат една жена да припадне от страст. Но Мейсан Джилани прикриваше отвращението добре, играеше, та жалкият крал да продължава да се самозалъгва. Варварският войник изпълняваше много изрична заповед, подозираше Шурк. Да не допусне Брулиг да стане войнствен. До момента, в който нямаше повече да им трябва.

Е, това обаче нямаше да подейства с нея, нали? Освен ако малазанците не държаха наблизо някой Ублала Пунг. О, това наистина щеше да е неприятно, да я видят как се превръща в незадоволено разгонено животно пред всички. Тази тайна беше по-добре да си я затаи.

— Спокойно, Брулиг — каза Шурк. — Всичко това сигурно е свързано с онези огромни тримарани, които влязоха снощи в пристанището. — Виж, щеше да й хареса да си имаше един такъв, макар че щеше да й трябва двоен екипаж, което означаваше по-малко пари за всички — „проклета логистика, винаги убива мечтите ми“.

Адюнктата я гледаше изпод вежди — един от онези преценяващи погледи, които хвърляше на Шурк Елале всеки път, щом немрящата пиратка кажеше нещо. Виж, това си беше нейна грешка — беше пратила Скорген обратно на „Немряща благодарност“. Ужасните недъзи на първия й помощник-капитан се бяха оказали твърде разсейващи за всички останали, докато тя не осъзна, че това се превръща във възможност, подронваща нейния… професионализъм. „Да, точно тази дума ми се губеше. Тук трябва да ме вземат на сериозно. Подозирам, че самото ми съществуване зависи от това.“ Но неволно се усещаше, че й липсва капещата дупка на лицето му, смачканото му ухо, сляпото му око, сакатата ръка и болният крак — всичко, което да отвлича вниманието на Тавори всеки път, щом проявеше неблагоразумието да изкаже мнение или наблюдение.

Троутслитър, който седеше срещу Шурк, се покашля — някакво странно цвърчене — и й се усмихна.

Тя преднамерено извърна очи. Не беше приятен мъж. Също както Джерун Еберикт не беше приятен мъж. Твърде много удоволствие извличаше от работата си, подозираше Шурк. А дори за войник това не беше разумно. Такива хора обикновено се бавеха, когато бавенето не е добро. Склонни бяха да излагат другите войници на риск. Склонни бяха да се разсейват. Не, не й харесваше Троутслитър.

Но извръщането на погледа неизбежно отклони вниманието й към ефрейтор Детсмел. В известен смисъл този беше още по-лош. Никакви тайни не можеше да се скрият от него, колкото и да беше предпазлива — да, той я надушваше, и не само поради отслабналите билки. Беше я надушил от самото начало. Дали пък някой кучи син като него не беше хвърлил проклятието, което я мъчеше? Не, това не беше редно. Детсмел имаше дарби, непознати тук на Ледер. Дарби, които й напомняха за онази умираща кула в Ледерас и за Кетъл, и за гробниците в двора.

За щастие в момента той дремеше, отпуснал обраслата си с четина брадичка върху широката гръд, което й спести разбиращия му поглед.

„Ех, да можеше сега Техол Бедикт да е тук с мен — щеше да им завърти главите на всички. Да ги обърка… или разсмее? Смехът щеше да е лошо, много лошо. За мен. За всеки, който седи близо до мен. Е, добре, да забравим за Техол Бедикт. Май си губя ума.“

Адюнктата се обърна към нея.

— Капитане, говорих много с Шейк Брулиг, в желанието си да разбера по-пълно тази Ледерийска империя. Но за съжаление отговорите му ставаха все по-незадоволителни…

— Горкият Брулиг е изпаднал в униние — отвърна Шурк. — И е нещастно влюбен. Е, може би неудовлетворена похот е по-точното описание за мизерното некомуникативно състояние на ума му. — „Ха, ето че мога да надтехолна и Техол Бедикт! Без риск да се разсмея при това!“

Брулиг примига към нея.

Сержант Балм се наведе към Троутслитър.

— Какво каза тя току-що?

— Императорът — каза Тавори.

Шурк сви рамене и изчака.

— На хилядата смърти.

— Титлата е преувеличение, убедена съм. Може би няколкостотин. Шампиони. Всички умират накрая.

— Предполагам, че едурите му в двореца го пазят добре.

Шурк отново сви рамене.

— Малко подробности излизат извън Вечния домицил, адюнкта. Канцлерът с целия си персонал — ледерии — беше задържан на поста след завоеванието. Сега има и много могъща тайна полиция, също ледерии. Колкото до икономическия апарат, те също са ледерии.

Татуираната жена — Лостара Юил — изсумтя:

— Тогава какво правят едурите, в името на Гуглата? Къде са се вместили?

— На върха — отвърна Шурк. — И се клатят.

Последва дълго мълчание.

— Но все пак императорът едур не може да бъде убит — отрони накрая Тавори.

— Това е вярно. — Шурк изчака, докато малазанците осмислят тази подробност. С изключение на Детсмел, разбира се, чието хъркане бе като морски прибой в тази пещера — стаята.

— Това несъществено ли е? — попита Тавори.

— Понякога изглежда така — призна Шурк. О, как съжаляваше, че не може да пие вино, без да го разлее навсякъде. Един-два бокала щяха да й дойдат добре.

— Император, чиято власт се диктува от меча — каза Тавори. — Неуредена обаче остава самата необходимост от администриране на империята.

— Досадна необходимост, да — отвърна с усмивка Шурк.

— Тайст Едур, залагащи твърдо на своя неумиращ непоклатим император, съществуват под самозаблуждението, че са господари — продължи Тавори. — Но реалността не е толкова щедра.

Шурк Елале кимна.

— Тайст Едур бяха рибарски народ, ловци на тюлени. Строят дървени къщи. Пет-шест племена. Имаше някакъв, когото наричаха краля-магьосник, Ханан Мосаг, и той значи повел война за покоряване — защо този меч не се е озовал в неговите ръце, това само едурите знаят, но не е нещо, за което говорят.

— Този Ханан Мосаг жив ли е още? — попита Тавори.

— Той е новият Цеда на императора.

Хъркането на Детсмел спря.

— Имперският Върховен маг — заговори той. — Цеда, деградирало от Цеданс, обзалагам се. Цеданс е бил някакъв ритуал от времето на Първата империя. — Очите му леко се отвориха. — Иброн изобщо нямаше да се изненада. Тези ледерии са някаква изгубена колония на Първата империя. — Тежките му клепачи се спуснаха и след миг той захърка отново.

Шурк Елале помисли дали да не се покашля деликатно, но се отказа. Тук бездруго вонеше достатъчно.

— Това, което исках да подчертая, адюнкта, е, че едурите не можеха да се оправят и с една такса за пристан. Те са воини и ловци — мъжете, искам да кажа. Жените, доколкото мога да преценя, са някаква напълно безполезна мистика, а след завоеванието буквално изчезнаха от очите ни.

В коридора отекна тропот на ботуши и миг след това вратата се отвори. В стаята влязоха двама ледерийски войници, придружени от Галт и дребосъка Уидършинс. Единият от войниците беше Атри-Преда.

Шейк Брулиг залитна в стола си и едва не падна. Изкриви лице и стана.

— Проклети да са всички проклети вещици до дълбините!

— По-лошо става — отвърна му с лека усмивка Атри-Преда. — Аз избирам своя Изгрев и не си ти. Йедан, изхвърли този глупак — всеки прозорец ще свърши работа.

В очите на Брулиг изведнъж се появи тревога и той зяпна войника до капитана, който тръгна към него.

Мечът на Галт изсвистя от ножницата, опря се в корема на войника и го спря.

— Казвам това малко да го поотложим — изръмжа той. — Адюнкта, позволете да ви представя Атри-Преда Ян Товис и Крайбрежния страж Йедан Дериг — което според мен трябва да е нещо като сержант, командващ някакъв крайбрежен патрул. Какво е Атри-Преда не знам. Капитан? Командир? Все едно, те командваха онази полуиздавена паплач, която перишите измъкнаха от бурята.

Адюнктата гледаше намръщено Ян Товис.

— Атри-Преда, добре дошли. Аз съм адюнкта Тавори Паран от Малазанската империя…

Ян Товис извърна очи към нея.

— Вие ли командвате това нашествие? Колко войници сте хвърлили на брега, адюнкта? Десет хиляди? Двайсет? Видях горящите кораби — проследили сте нашите флоти по пътя от империята ви? Доста дълъг път за едно дребно отмъстително кръвопролитие, нали?

Шурк си мечтаеше за вино. Добре поне, че малазанците не я гледаха вече.

Адюнктата се намръщи още повече, което само подсили впечатлението за сивота.

— Ако желаете — заговори тя хладно, — можем да официализираме статута ви на военнопленници. Въпреки че ми е трудно да охарактеризирам потъващия ви сал като наказателна експедиция. Според докладите, които получих, статутът ви е по-скоро на бежанци, нали? Скромен отряд войници, поели настойничество над множество старци и старици, деца и други цивилни. Да не би да сте плавали насам с идеята, че този остров е останал независим? — Погледът й пробяга към Брулиг, който стоеше подпрян на отсрещната стена. — Това, че сте познати с Шейк Брулиг, предполага, че сте тук, за да решите някакъв личен проблем между двамата.

Ян Товис я погледна невъзмутимо, сви рамене и отвърна:

— Личен — едва ли. „Шейк“ е племенно име, не е титла, и би могло, при желание, да предшества моето име и на Йедан тук, както и нашето „множество бежанци“. Шейките са първоначалните обитатели на централното западно крайбрежие и някои крайбрежни острови. Преди много време сме били покорени от ледериите. — Сви отново рамене. — Моят проблем с Брулиг е свързан с наследството на трона.

Тавори повдигна вежди.

— Наследство? Държите на такива неща въпреки че сте покорени?

— Повече или по-малко. Наследството се предава по женска линия. Кралицата — майка ми — наскоро умря. Брулиг се надяваше да не се върна и да претендирам за титлата. Искаше сам да властва над шейките. Искаше също така, подозирам, да обяви някаква дръзка претенция за независимост, яхнал вълната на вашето нашествие — стига то да се окаже успешно. Да отхвърли ледерийското иго и да създаде нов център за нашия народ на този свещен някога остров. Макар и убиец и изменник, Брулиг е амбициозно същество. Уви, властта му на този остров приключи.

Троутслитър се изсмя злобно.

— Чу ли това, Мейсан Джилани? Можеш вече да престанеш да изтъкваш сладката си плът.

— Не съм сигурна, че вие трябва да вземете решението, Атри-Преда — заяви адюнктата.

— Този ранг вече не съществува. Можете да се обръщате към мен с „кралице“ или Сумрак, ако желаете.

Шурк Елале видя как се отвориха изведнъж очите на Детсмел и се приковаха немигащи в Ян Товис.

Адюнктата също не го пропусна, защото го погледна за миг, после отново се обърна към Ян Товис.

— Сумрак, Страж и Изгрев — измърмори Детсмел. — Цялата нощ покривате, нали? Но проклет да съм, кръвта ужасно е изтъняла. Кожата ви е с цвят на глина — не може да сте били повече от шепа в началото, вероятно бежанци, криещи се между местните диваци. Жалка шепа, но старите титли са се запазили. Пазите Бреговете на Нощта.

Ян Товис облиза устни.

— Само Брега.

Детсмел се усмихна.

— Другото сте го забравили, а?

— Ефрейтор? — каза Тавори.

— Нашето отделение беше на подходящия кораб — обясни Детсмел. — Достатъчно, за да си поговоря доста с чернокожите ни гости. Сумрак — обърна се той към Ян Товис, — тази дума е ледерийска. Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че думата за „сумрак“ на първоначалния ви език е била „йенандър“? И че „антовис“ е означавало „нощ“ или дори „мрак“? Собственото ви име е титлата ви и по изражението ви виждам, че не сте го знаели. Йедан Дериг? Какво значи „дериг“ не съм сигурен — ще трябва да питаме Сандалат, но „йеданас“ е „страж“, действието, както и титлата. Богове подземни, коя вълна е било това? Най-първата? И защо Брега? Защото оттам са дошли новородените К’Чаин Че’Малле, нали? Непотърсените от Матроната. — Суровият му поглед се задържа още миг на Ян Товис, после той отново се отпусна и затвори очи.

„Блудния да пази, цяла вечер ли ще го прави това?“

— Не знам за какво говорите — каза Ян Товис, но беше ясно, че е притеснена. — Всички вие сте чужденци — какво можете да знаете за шейките? Дори в ледерийската история почти не се споменава за нас.

— Сумрак — каза Тавори, — вие сте тук, за да заявите титлата си на кралица — ще обявите ли също така този остров за суверенен?

— Да.

— И в тази си роля ще търсите ли договаряне с нас?

— Колкото по-скоро се договоря с вас, малазанците, да се махнете от този остров, толкова по-щастлива ще съм. И вие също.

— Защо?

Магът Уидършинс взе думата:

— Онези нейни бежанци, адюнкта. Напаст от вещици и магове. Гърчави са като червеи повечето — мърсят водата и ни кълнат с циреи и мехури. Могат обаче да се съберат наедно и да спретнат по-гадни магии…

Шурк Елале зяпна странния мъж. Гърчави?

— Могат да създадат неприятности, да — заяви Ян Товис.

Галт изсумтя:

— Значи това, че им спасихме живота на всички, не означава нищо?

— Означава, разбира се. Но като всички неща, дори благодарността изтлява с времето, войник. Особено когато деянието виси над нас като брадва на палач.

Галт се намръщи още повече и подбутна назад Йедан Дериг с меча си.

— Още ли трябва да го държа това?

Брадатият войник с шлема помисли, преди да отвърне:

— Това ще го реши кралицата ми.

— Последната заповед я отложи — каза Ян Товис. — С Брулиг можем да се разправяме по-късно.

— Ще се разправяш друг път, демонско изчадие такова! — Брулиг се изправи. — Адюнкта Тавори Паран, настоявам за вашата закрила. След като ви съдействах от самото начало, последното, което можете да направите за мен, е да опазите живота ми. Прехвърлете ме на континента, ако така ви устройва. Все ми е едно къде ще свърша, само да не е в ръцете на тази жена.

Шурк Елале се усмихна на тоя глупак.

„Само че не го заслужаваш, Брулиг. Милост ли? В пръднята на Блудния, там ще я намериш.“

Гласът на Тавори стана много студен.

— Шейк Брулиг, вашето съдействие е отбелязано по достойнство и имате нашата благодарност, макар че май си спомням за едно надвиснало унищожение на този остров под ледено море — което ние предотвратихме и продължаваме да предотвратяваме. Може би кралицата ще се зарадва да разбере, че не възнамеряваме да се задържаме повече тук.

Брулиг пребледня.

— Но ледът? Ако си отидете…

— Със затоплянето на сезона заплахата намалява. Буквално.

— Тогава какво ви задържа тук? — попита Ян Товис.

— Търсим лоцман до река Ледер. И Ледерас.

Ново мълчание. Шурк Елале, която с насмешка наблюдаваше емоционалния срив на Брулиг, бавно се намръщи. После се огледа. Очите на всички бяха приковани в нея. Какво беше казала адюнктата току-що? О! Река Ледер и Ледерас.

„И лоцман, който да поведе нашественическата им флота.“

— Каква е тази миризма? — попита внезапно Уидършинс.

Шурк се навъси.

— Пръднята на Блудния, предполагам.

Бележки

[1] Смола, катран. — Бел.прев. ↑

[2] Нрав, характер; закалка. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (20)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

17.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (20)