Взех каменната купа

в двете си ръце

и изсипах времето си

на земята

удавих окаяни твари

нахраних тревите

слънцето стоеше

и гледаше отгоре

докато не заличи петното.

Видях в купата

хиляда пукнатини

погледнах назад

откъдето дойдох

и видях диря, зелена

с изгубени спомени

който направил е тази купа

бил е глупак но още по-голям

бе този който я носеше.

Каменна купа

Фишер кел Тат

Затлачената ивица лед бе минала през низ от топежи и замръзвания и повърхността й бе станала пъпчива и грапава като безцветна кора на някое гигантско паднало дърво. Вятърът, ту топъл, ту студен, стенеше с хора на скръбни гласове през тази нащърбена повърхност и на Хедж му се струваше, че с всяко изхрущяване на ботуша му някой самотен глас заглъхва завинаги. Тази мисъл го караше да се чувства мрачно, а пъстрата смет, осеяла равнината от лед и зърнест сняг, само правеше нещата още по-лоши.

Останки от животи на Джагът, показваха се бавно на повърхността като камъни в селска нива. Ежедневни вещи, свидетелство за цял един народ — стига само да можеше да ги проумее, да сглоби в едно всички тези разпръснати късове. Призраците, вече вярваше той, живееха в състояние на вечна обърканост, пътят пред тях беше безкраен, осеян с безсмислена шлака — истините за живота за тях бяха тайни, физичността на нещата — отнета завинаги. Един призрак можеше да посегне, но не можеше да докосне, можеше да мести неща, но не и да бъде местен от тях. Някаква дълбока същина на съпричастие беше изчезнала… но не, съпричастие не беше подходящата дума. Той можеше да усеща все пак. Също както усещаше, докато беше жив. Чувствата плуваха във води — и плитки, и дълбоки. Осезателното съпричастие може би беше по-близо до смисъла, който търсеше. Утешението на взаимната съпротива.

Пожелал си беше тази форма, това тяло, в което обитаваше сега, което крачеше тежко покрай сбръчкания одушевен труп на Имрот. И сякаш бе в състояние да постигне някакъв вид физическа цялост с всичко, което го заобикаляше — като хрущенето под стъпалата, — но вече се чудеше дали тази цялост не е измамна, дали вдигането на някой чиреп от древно счупено гърне не е всъщност вдигане на неговия призрак. Но за това разкритие очите му бяха слепи, усещанията за допир и звук бяха заблуди и той самият се чувстваше изгубен като ехо.

Продължаваха да се тътрят през това плато, под тъмносини небеса, звезди грееха високо в свода над тях; леден свят, който сякаш нямаше край. Сипеят от боклуци се простираше във всички посоки. Парчета плат, чирепи, прибори за храна, странни инструменти от дърво или дялан камък, част от музикален инструмент, която включваше струни и тимпани, строшен крак от стол. Никакво оръжие, вече от дни, а единственото, което бе намерил по-рано — връх на копие, — беше на Имасс.

Джагът бяха умрели на този лед. Избити. Имрот го беше казала. Но нямаше никакви тела, а Т’лан Имасс не бе отговорила на това. Събрал ги е някой, предположи Хедж, някой оцелял може би. Дали джагътите бяха практикували ритуално погребение? Нямаше представа. През всичките си пътувания не помнеше някой да му е говорил за джагътска гробница или гробища. И да бяха правили такива неща, пазили ги бяха за себе си.

Но тук бяха умирали по време на бяг. Някои от ивиците плат бяха шатри. Имасс от плът и кръв не ги бяха гонили — не и през този безжизнен лед. Трябваше да са били Т’лан. От Ритуала. „Като Имрот.“

— Е — заговори Хедж и гласът му прозвуча смайващо силно в собствените му уши, — ти участва ли в този лов, Имрот?

— Не мога да съм сигурна — отвърна тя след дълго мълчание. — Възможно е.

— Една сцена на клане прилича на всяка друга, нали?

— Да. Истина е.

Съгласието й го накара да се почувства още по-потиснат.

— Има нещо напред — каза след малко Т’лан Имасс. — Мисля, че скоро ще открием отговора на загадката.

— Коя загадка?

— Липсата на тела.

— А, тази загадка.

Нощта тук настъпваше изведнъж, като духване на свещ. Слънцето, което през деня минаваше малко над хоризонта, изведнъж се изтърколваше като топка под сияещата с цвят на кръв небесна линия. И черното небе се изпълваше със звезди, които гаснеха едва с появата на странно оцветените мазки светлина, обхванала свода, който засъскваше като натрошено фино стъкло.

Нощта наближаваше с все по-разредения топъл полъх на вятъра. Кехлибарът, обагрил хоризонта, който беше приел за запад, потъмня до мрачен и зловещ оттенък.

Хедж най-сетне видя какво е привлякло вниманието на Имрот. Хълм сред платото, обкръжен от тъмни предмети. Фигурата, извисяваща се в центъра на този хълм, отначало му заприлича на леден стълб, но щом се приближиха, видя, че ядрото му е тъмно и че тъмнината стига чак навътре.

Нещата около възвишението се оказаха загърнати в плат трупове, много от тях — окаяно малки.

Нощта възвести пришествието си с вледеняващ вятър. Хедж и Имрот спряха точно под малкия хълм.

Стърчащият стълб представляваше всъщност леден трон, а на него седеше трупът на мъжки Джагът. Мумифицирано от студа и сухите ветрове, съществото все пак беше внушителна, макар и ужасяваща фигура, фигура властна, главата бе леко клюмнала, сякаш оглеждаше кръга от вечно покорните си поданици.

— Смърт, съзерцаваща смърт — промърмори Хедж. — Адски подходящо. Събрал е телата, след това е седнал и просто е умрял с тях. Предал се е. Никакви мисли за мъст, никакви мечти за възкресение. Ето го твоя ужасен враг, Имрот.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Т’лан Имасс.

И продължи напред, запристъпва около трона, увитите й в кожа стъпала се плъзгаха по кората на трошливия лед.

Хедж се взря нагоре в Джагъта на неговия полуразтопен трон. „Всички тронове трябва да се правят от лед според мен.“

„Седиш на изтръпналия си задник, потъваш все надолу и надолу, и все по-широка става около теб локвата на разпада. Седиш, скъпи владетелю, и ми говориш за величавите си замисли.“

Разбира се, тронът не беше единственото, което се разпадаше. Зеленикавата набръчкана кожа на Джагъта бавно се смъкваше по челото, оголваше бялата кост, почти прозрачна в сумрака. А на раменете кожата беше олющена и отдолу се подаваха лъскавите ръбове на раменни кости. Също тъй лъскави бяха и кокалчетата на пръстите на двете ръце, отпуснати на вече кривналите се настрани облегалки на стола.

Погледът на Хедж се върна на лицето. Черни хлътнали ями на мястото на очите, широк сплескан нос, бивни от черно сребро. „Мислех, че тези неща всъщност никога не умират. Трябват големи камъни над тях, за да не почернеят. Или да се натрошат на парчета и всяко парче да се пъхне под скала.“

„Изобщо не знаех, че умират така.“

Съвзе се и тръгна след Имрот.

Щяха да вървят през нощта. Биваците, храната и сънят бяха за смъртните все пак.

— Имрот!

Главата й се извърна със скърцане.

— Онова проклето нещо зад нас вече не е живо, нали?

— Не. Духът е напуснал.

— Просто… напуснал?

— Да.

— Това не е ли, хм, необичайно?

— Тронът на Лед е умирал. Още умира. Нямало е — и няма — нищо, над което да властва, призрако. Можеш ли да го задължиш да седи тук вечно? — Явно не беше склонна да чака за отговор, защото добави: — Не съм била тук преди, Хедж от Подпалвачите на мостове. Защото щях да зная.

— Какво да знаеш, Имрот?

— Никога досега не бях виждала истинския Трон на Лед, в центъра на Крепостта. В самото сърце на селението на Джагът.

Хедж се озърна назад. „Истинският Трон на Лед?“

— Кой… кой беше той, Имрот?

Но тя не отвърна.

Скоро след това обаче той си помисли, че го знае. Че винаги го е знаел.

Изрита от пътя си някакво счупено гърне, видя как се затъркаля по склона и накрая спря. „Крал на своя топящ се трон, вдишал си и си издишал. И… толкова. Просто. Лесно. Когато си последният от своята раса и издишаш сетния си дъх, това е дъхът на унищожението.“

„И го носи вятърът.“

„Всеки вятър.“

— Имрот, имаше един учен в град Малаз — Обо се казваше. Та той твърдеше, че е видял смъртта на звезда. А когато картите отново ги сравниха спрямо нощното небе, ами, една светлина я нямаше.

— Звездите са се променили след тленния ми живот, призрако.

— Някои са изчезнали?

— Да.

— Все едно… умрели?

— Гадателите на кости не биха се съгласили за това. Друго наблюдение предлагаше различна възможност. Звездите се изместват от нас, Хедж от Подпалвачите на мостове. Може би онези, които вече не виждаме, са се отдалечили твърде много от очите ни.

— Звездата на Обо беше доста ярка — не трябваше ли първо да гасне много дълго, преди да изчезне?

— Може би и двата отговора са верни. Звездите умират. Звездите се отдалечават.

— Тогава този Джагът умрял ли е, или си е отишъл?

— Въпросът ти е безсмислен.

„Нима?“ Хедж се изсмя горчиво.

— Ти си проклета лоша лъжкиня, Имрот.

— Този свят не е съвършен — отвърна тя.

Мазките цветове горе засъскаха тихо, вятърът около тях дърпаше снопчета плат и козина, стенеше из малките хлътнатини и кухини в леда, а се носеше и друг звук, от призрака и от Т’лан Имасс — хрущенето на стъпките им по платото.

Онрак коленичи до потока, гребна с шепи ледената вода и вдигна ръце да погледа стичащите се вадички. Удивлението не беше напуснало тъмнокафявите му очи след преображението му, след чудото на възвърнатия живот.

Човек трябваше да няма сърце, за да не изпитва нищо, докато гледа това прерождение, тази невинна радост у един див воин, мъртъв от сто хиляди години. Онрак събираше лъскави камъчета, все едно че са съкровища, прокарваше грубите си мазолести пръсти по снопчета лишей и мъх, долепваше устни до захвърлен еленов рог, за да опита вкуса му с език, да попие миризмата му на изгорели косми. Нагази в трънливия храст на дива арктическа роза и след това спря и възкликна изумено, като видя драскотините по прасците си.

Имассът, за пореден път си напомни Трул Сенгар, изобщо — изобщо — не беше това, което си го беше представял. Буквално без косми навсякъде освен тъмната, почти черна грива, която се сипеше по широките му рамене. В дните, откакто бяха дошли на този странен свят, брадата му беше набола — тънка около линията на челюстта и над устата му, рехава и черна като четина на глиган. Но изобщо не растеше по страните му и по шията. Чертите му бяха широки и гладки, носът широк, очите — хлътнали и раздалечени. Масивният челен ръб над тях придаваше още повече грубост на рошавите му вежди.

Макар да не беше особено висок, Онрак все пак изглеждаше грамаден. Възлести мускули, як врат, дълги ръце с широки длани и дебели пръсти. Краката бяха непропорционално къси, криви, тъй че коленете стърчаха навън. Въпреки това Онрак се движеше ловко и пъргаво, крадешком като преследван дивеч, очите му шареха във всички посоки, леко извил глава, с разширени ноздри, докато улавяше миризмите, понесени от вятъра. Дивеч, но сега трябваше да утолява изумителния си апетит. И Онрак ловуваше с ужасяваща целеустременост.

Този свят беше негов, във всяко отношение. Тундра на север и дървесен пояс на юг — от време на време достигаше до самата сянка на огромните ледници, проточили се по долините. Гората представляваше объркана смес от широколистни и иглолистни дървета, накъсана от дерета и насечена от прекатурени скали, извори с бистра вода и блатясали долчинки. И гъмжеше от птици: несекващото им чуруликане надмогваше понякога всичко друго.

Стада елени се движеха безцелно между гората и тундрата. По-близо до леда, по височините, се мяркаха подобни на кози същества — изкатерваха се по скалните издатини, за да погледнат отгоре двукраките странници, минаващи през владенията им.

В първата седмица на скитането им Онрак току изчезваше из гората. Всеки път, щом се върнеше, колекцията му от сечива се разрастваше. Дървен прът, чийто връх втвърди на огъня; повет и тръстики, от които правеше примки и мрежи, които връзваше за копието и с изумителна ловкост хващаше птици в полет.

Събираше кожичките и вътрешностите на малките бозайници, хванати в нощните му примки. От стомасите и червата на зайци направи поплавъци за мрежите с тежести, които мяташе в потоците, а на извадените сьомги запазваше гръбнаците — с тях след това съши кожите в торба. Събираше въглени и дървесна мъзга, лишеи, мъхове, грудки, пера и бучки животинска мас — и всичко това отиваше в торбата.

Но всички тези неща не бяха нищо в сравнение с разцъфтяването на самия Онрак. Лицето, което Трул бе познавал само като суха кожа, изпъната върху натрошена кост, сега беше одухотворено и изразително. Трул си помисли, че все едно е бил сляп за приятеля си преди, когато дори гласът му бе равен и безжизнен.

Онрак сега се усмихваше. Внезапен изблик на искрено удоволствие, което не само отнемаше дъха на Трул — а и често пълнеше очите му със сълзи, признаваше си той, — но можеше да накара дори и Бързия Бен да замълчи. Мрачното лице на чародея изведнъж започваше да издава нескрито удивление, онзи израз, който би могъл да има добронамерен възрастен, загледан в игра на дете.

Всичко у този Имасс приканваше към приятелство, сякаш самата му усмивка правеше магия, заклинание, на което безрезервната вярност бе единственият отговор. На това обаяние Тайст Едур и не искаше да се съпротивлява. „Онрак в края на краищата е единственият брат, когото избрах.“ Но едурът забелязваше на моменти блясък на подозрителност в очите на малазанския чародей, сякаш Бързия Бен се задържаше на ръба на някаква вътрешна пропаст, спускане към нещо, на което заради самия си нрав не можеше да се довери изцяло.

Трул не изпитваше безпокойство. Разбираше ясно, че Онрак не си играе със спътниците си. Беше дух, върнал се в себе си, дух, излязъл от призрачно място — и призраци повече не го гнетяха. „Умрял в демоничен кошмар. Прероден в рай. Онрак, приятелю, ти си избавен и го знаеш с всяко свое сетиво — с допира си, с взора си, с мириса на земята и с песните на дърветата.“

Предната вечер се беше върнал от обиколка из гората с парче обелена дървесна кора. На нея имаше бучки ронлива жълта охра. По-късно край огъня, докато Бързия Бен готвеше останалото им месо от сърната, която Онрак беше убил в гората преди два дни, имассът стри бучките на прах и с помощта на слюнка и мас я направи на жълта паста. Докато го правеше, си тананикаше песен, провлечено и колкото носово, толкова и с глас. Обхватът, също като гласа му при говорене, беше странен. Като че ли беше способен да поддържа два различни тона, един висок, другия нисък и плътен. Песента свърши, щом свърши и работата. Последва дълга пауза. След това, когато започна да маже лицето, шията и раменете си, Онрак запя друга песен, този път в бърз ритъм, отчетливо и бързо като сърцето на бягащ звяр.

Когато и последната мазка боя покри кехлибарената му кожа, песента спря.

— Богове подземни! — ахна Бързия Бен с ръка на гърдите. — Сърцето ми направо ще изскочи от гръдния кош, Онрак!

Имассът го погледна с кротките си тъмни очи.

— Често са те гонили. В живота ти.

Бързия Бен отвърна с гримаса и кимна.

— Все едно че е било преди много и много години.

— Песента има две имена. Анкор Раела и Алиш Раела. Вълчата песен и Еленовата песен.

— А, навикът ми да преживям най-сетне бе разкрит.

Онрак се усмихна.

— Един ден трябва да станеш вълк.

— Може и да съм станал вече — отвърна след кратко мълчание Бързия Бен. — Виждал съм вълци — тук е пълно с тях в края на краищата. Онези дългокраките, с малките глави.

— Ай.

— Ай, да. И са адски плашливи. Бас слагам, че не скачат да убиват, докато шансът не е изцяло на тяхна страна. Най-лошият вид играчи всъщност. Но е много добро за оцеляване.

— Боязливи са — каза Онрак. — Но любопитни. Тази глутница ни следи вече от три дни.

— Харесва им да глозгат жертвите ти — оставят на теб да поемеш всички рискове. Сделката е изгодна за тях.

— Досега нямаше големи рискове — каза Онрак.

Бързия Бен погледна Трул и поклати глава.

— Онзи планински овен или както там го наричаш не само те нападна, Онрак, но те хвърли във въздуха. Мислехме, че ти е счупил всичките кокали, а пък тялото ти си е съвсем ново при това.

— По-голяма плячката — по-висока цената — отвърна Онрак и се усмихна. — Както при хазарта, нали?

— Абсолютно. — Магьосникът наниза месото на шиша. — Исках да кажа, че вълкът е еленът, докато нуждата не наложи друго. Ако шансът е много лош, вълкът бяга. Въпрос е на преценка на времето, на избор на подходящия момент за бягане или стоене на място. Колкото до онези вълци, които ни следват, според мен те досега просто не са виждали същества от нашия вид…

— Не, Бързи Бен. Обратното е вярно — каза Онрак.

Трул изгледа приятеля си и попита:

— Не сме ли сами тук?

— Ай знаят как да ни преследват. Да, любопитни са, но също така са и умни, и помнят. Преследвали са Имасс преди. — Вдигна глава и подуши шумно във въздуха. — Близо са тази нощ. Привлечени са от песента ми, чували са я преди. Ай знаят, виждате ли, че утре ще ловя опасен дивеч. И когато дойде мигът на убийството… е, тогава ще видим.

— Колко точно опасен? — попита Трул, изведнъж притеснен.

— Има една котка, емлава — днес влязохме в територията й, намерих драсканото по дървета и камък. Мъжкар, по миризмата на пикнята. Днес ай са по-изнервени от обичайното, защото котката ще ги убие при всяка възможност, а напада от засада. Но аз ги успокоих с песента си. Намерих Тог’тол — жълта охра — в края на краищата.

— Щом вълците знаят, че сме тука, с котката как е? — попита Бързия Бен, без да откъсва очи от капещото над пламъците месо.

— Той знае.

— Е, просто страхотно, Онрак. Май ще трябва да си приготвя няколко вътъка тогава. Изтощително е, знаеш ли.

— Няма нужда да се притесняваш, като изгрее слънцето, магьоснико. Котката напада нощем.

— Гуглата да те вземе! Да се надяваме вълците да я надушат преди нас!

— Няма — отвърна му с дразнеща кротост имассът. — Когато вмирисва територията си, емлавата насища въздуха със знака си. Телесната й миризма е много по-слаба, дава възможност на звяра да се промъкне където си иска в територията си.

— Защо тъпите зверове са толкова адски умни, между другото?

— Защо ние умниците сме толкова тъпо жестоки, Бързи Бен? — на свой ред попита Трул.

— Престани да ме объркваш в състоянието ми на животински ужас, едур.

Нощта мина без произшествия, а на следващия ден навлязоха още по-навътре в територията на емлава. Предобед Онрак спря до един поток и коленичи, за да започне ритуала си с измиването на ръцете. Поне Трул допускаше, че е ритуал, макар че като нищо можеше да е един от онези мигове на бездиханна възхита, които сякаш обземаха Онрак. И в това нямаше нищо изненадващо — Трул подозираше, че още месеци ще е изумен след това прерождение. „Разбира се, той не разсъждава като нас. По начина си на мислене аз съм много по-близо до този човек, Бързия Бен, отколкото до който и да било Имасс. Как е възможно това?“

Онрак стана и се обърна към тях, с копието в едната ръка и меча в другата.

— Близо сме до леговището на емлавата. Той спи, но ни усеща. Решен е тази нощ да убие един от нас. Сега ще оспоря правата му над тази територия. Ако се проваля, вас сигурно ще ви остави, защото ще се нахрани с моята плът.

Бързия Бен поклати глава.

— Няма да го правиш сам, Онрак. Вярно, не съм много сигурен колко от магията ми ще действа тук, но проклет да съм — това е само една тъпа котка в края на краищата. Ослепителна мълния, трясък…

— И аз ще се включа — заяви Трул Сенгар. — Започваме с копията, нали? С достатъчно вълци съм се бил навремето. След като го раним и осакатим, нападаме с мечовете.

Онрак ги изгледа за миг и се усмихна.

— Разбирам, че няма да ви разубедя. Но заради самата битка не трябва да се намесвате. Не мисля, че ще се проваля, и скоро ще разберете защо.

Трул и магьосникът тръгнаха след имасса нагоре по склона на изпълнената с ледникови наноси пукнатина, през надвиснали, обрасли с лишей огънати скали. Зад тази чернокаменна издатина се издигаше стръмна стена от сиви шисти, нашарена с пещери там, където седиментът се беше изронил под непрестанния порой на ледниковия топеж. Потокът, в който Онрак бе натопил ръцете си преди малко, се изливаше от една такава кухина в малко езерце, преди да потече надолу. Вдясно имаше друга пещера, с триъгълен вход. Площадката пред него беше осеяна с натрошени кости.

Онрак изведнъж спря и вдигна ръка.

Огромно туловище бе изпълнило входа на пещерата.

Три мига по-късно емлавата се появи.

— Дъх на Гуглата! — прошепна Бързия Бен.

Трул беше очаквал дива котка, не по-различна от планински лъв — може би като черните, които според мълвата обитаваха по-дълбоките лесове на родината му. Изгърбеното пред очите му същество със сънено мигащи въгленочерни очи бе колкото кафява мечка от равнините. Огромните му горни зъби стърчаха надолу, дълги колкото ловен нож, лъскави и с цвета на кехлибар. Главата беше широка и плоска, ушите малки и присвити. Къс врат, рамене, изгърбени в грамада от мускул. Козината беше пъстра, черни петна на тъмносиво, с бяла ивица около гърлото.

— Тромаво изглежда, нали?

Трул хвърли поглед към Бързия Бен и видя, че магьосникът държи кама.

— Трябва ти копие.

— Ще взема едно от резервните ти, ако нямаш нищо против.

Трул смъкна вързопа от рамото си.

— Избери си.

Емлавата ги гледаше. После се прозя, а Онрак запристъпва напред, леко приведен.

В този момент някъде зад тях се посипаха камъчета и Трул се обърна.

— Е, Онрак май си има съюзници в това все пак.

Вълците — ай на езика на Имасс — се бяха появили и вече обграждаха позицията на Онрак, навели ниско глави и без да откъсват очи от огромната котка.

Внезапната поява на седем вълка явно не се понрави на звяра. Той приклекна, докато гърдите му не докоснаха земята, сбрал крака отзад. Отново отвори уста и плътен съсък изпълни въздуха.

— Да се отдръпнем от пътя им — с явно облекчение каза Бързия Бен.

— Чудя се дали точно така не е започнало опитомяването — каза Трул, докато наблюдаваха замръзналата за миг сцена. — Без да се бият при лов за плячката, а с унищожаването на съперничещи хищници.

Онрак беше приготвил копието си не за да посрещне атака, а да го хвърли с помощта на атлатъл от еленов рог. Вълците от двете му страни се бяха развърнали във ветрило и бавно настъпваха, озъбени.

— Никакво ръмжене не се чува — каза Бързия Бен. — Това някак си е още по-смразяващо.

— Ръмженето е за предупреждаване — отвърна Трул. — В ръмженето има страх, също като в съсъка на котката.

Дъхът на емлавата изсвистя и отново настъпи тишина.

Онрак се хвърли напред, копието излетя от ръката му.

Емлавата залитна назад и нададе вой, щом острието се заби дълбоко в гърдите й, точно под ключицата. И в този момент вълците връхлетяха.

Смъртоносната рана обаче не бе достатъчна и звярът замахна с предните си лапи. Заби нокти в един от вълците, придърпа го в обхвата на втората си лапа и го притегли, след което го захапа за врата и се стовари с цялата си тежест върху него.

Други четири вълка се нахвърлиха върху мекия корем на котката, заръфаха го — и се отдръпнаха, щом звярът се надигна да ги прогони…

И оголи врата си.

Мечът на Онрак изсвистя и острието се заби в гърлото.

Звярът залитна назад и отпрати един от вълците надолу по склона, изправи се на задните си крака, сякаш за да се обърне и да се скрие в бърлогата си, но в този миг цялата сила го остави, той рухна на земята и застина.

Шестте останали вълка — единият куцаше — заотстъпваха от тримата мъже и след няколко мига се скриха.

Онрак се доближи до емлавата и изтръгна зацапаното с кръв копие. После коленичи до главата на гигантската котка.

— За прошка ли ще го молиш? — попита с много малко ирония Бързия Бен.

Имассът го погледна през рамо.

— Не. Би било недостойно, магьоснико.

— Прав си. Радвам се, че не ни пробутваш разни духовни глупости. Съвсем очевидно е, че все пак е имало войни дълго преди войните между хората. Първо сте премахнали ловците съперници.

— Да, вярно е. И намерихме съюзници. Ако търсиш ирония, Бързи Бен, знай, след това ловяхме, докато не унищожихме повечето си плячка. И тогава съюзниците ни започнаха да мрат от глад — тези, които не се предадоха на грижите ни.

— Имасс едва ли са единствените в това — каза Трул Сенгар.

— Е, Онрак, ще ни кажеш ли защо си коленичил до този труп?

— Направих грешка — отвърна имассът. Изправи се и се загледа в пещерата.

— На мен ми се стори съвсем безпогрешно.

— Убийството — да, Бързи Бен. Но тази емлава е женска.

Магът се намръщи.

— Искаш да кажеш, че мъжкарят все още е някъде наоколо?

— Не знам. Те понякога… скитат. — Онрак погледна окървавеното копие в ръцете си. — Приятели… аз съм… разколебан, признавам. Може би преди много време изобщо нямаше да се замисля — както каза, магьоснико, ние воювахме срещу съперниците си. Но този свят — той е дар. Всичко, което бе изгубено заради непремислените ни действия, всичко сега отново е живо. Тук. Чудя се… може ли нещата да са други?

В тишината, последвала този въпрос, чуха първия скръбен вопъл.

— Пожелавал ли си някога, Удинаас, да можеш да се потопиш в камъните? Да отприщиш необятните им спомени?

Бившият роб се обърна към Уидър — само по-тъмно петно в сумрака — и се усмихна презрително.

— И да видя какво са видели те ли? Проклет дух, камъните не могат да виждат.

— Съвсем вярно. Но поглъщат звук и го затварят в себе си. Попиват разговори с топлина и студ. Кожите им се похабяват от думите на вятъра и близането на водата. Мрак и светлина живеят в тяхната плът — и носят в себе си ехото на уязвяването, на прекършването, на това да те прекрояват жестоко…

— О, стига! — сопна се Удинаас и разрови огъня. — Иди се стопи в тези руини тогава.

— Ти си последният буден, приятелю. И да, бил съм сред тези руини.

— Такива игри неизбежно те влудяват.

Дълго мълчание.

— Знаеш неща, които нямаш право да знаеш.

— Какво ще кажеш за това, тогава? Потапянето в камъка е лесно. Трудно е измъкването оттам. Можеш да се загубиш, заклещен в цялата гмеж. И всичките спомени те притискат отвсякъде, смазват те.

— От сънищата е, нали? От тях научаваш тези неща. Кой ти говори? Кажи ми името на този зъл наставник!

Удинаас се изсмя.

— Глупак си ти, Уидър. Наставникът ми? Ами, никой друг освен въображението.

— Не ти вярвам.

Като че ли нямаше много смисъл да отвръща на последното. Взрян в пламъците, Удинаас се остави треперливият им танц да го унесе. Беше уморен. Трябваше да спи. Треската си бе отишла, кошмарните халюцинации, странно сладките сокове, захранвали прииждащите в сънищата му заблуди, всичко това се бе изсипало — „Като пикня в мъха. Силата, която изпитах в онези други светове, беше лъжа. Яснотата — измамна. Всички онези предложени пътища през всичко, което предстои, всичко това е със задънен край. Трябваше да се вразумя.“

— На К’Чаин На’Рук са тези руини.

— Още ли си тук, Уидър? Защо?

— Някога това беше плато, на което Късоопашатите построиха град. Но сега, както виждаш, е разбито. Вече няма нищо освен тези ужасни срутени и закривени пластове — но ние все ровим и ровим надолу. Усети ли го? Скоро ще стигнем до центъра, до сърцевината на този кратер, и ще разберем какво е унищожило това място.

— Руините помнят студена сянка — каза Удинаас. — После — сътресение. Сянка, Уидър, на потоп, възвестила края на света. Сътресението е било свързано със сянката, нали?

— Знаеш неща, които…

— Проклет глупак. Слушай ме! Стигнахме до ръба на това място, това високо плато, и очаквахме да видим, че ще се изпъне гладко пред нас. Но то прилича на замръзнала локва, в която някой е хвърлил тежък камък. Пляс. Всички краища са загънати навътре. Не ми е нужно някакво тайно знание, за да разбера това. Нещо голямо се е спуснало от небето — метеорит, небесна крепост, все едно. Бъхтило е в пепелта си дни наред. Покрило е древния сняг. Пепел и прах са прояли снега като киселина. А руините… всичко се е срутило, изригнало е навън, след това се е наклонило навътре. Първо навън, после навътре. Издуване навън и надолу, после се хлъзга назад. Уидър, трябва само да гледаш. Наистина да гледаш. Това е. Тъй че спести ми всички тези мистични говна, моля те.

Тирадата му беше разбудила другите. „Много лошо. Все едно, почти се съмна.“ Удинаас се вслуша, щом се разшаваха под кожите, чу нечия кашлица, някой се изхрачи болезнено. „Кой? Серен? Кетъл?“ Бившият роб се усмихна на себе си.

— Проблемът ти, Уидър, е в проклетите ти очаквания. Преследваше ме месеци наред и сега изпитваш потребността да се е оказало — аз да съм се оказал — достоен за цялото това внимание. И ето те, пробутваш някаква древна мъдрост на тъпия роб, но аз и тогава ти казах каквото ще ти кажа и сега. Аз съм нищо, никой. Ясно? Просто човек с мозък, който дори работи от време на време. Да, правя го, защото не намирам удобство в това да съм глупав. За разлика от повечето хора, според мен. Поне при нас, ледериите. Глупав и горд от това. Част от Имперския ни печат е това щастливо твърдение. Нищо чудно, че се провалих толкова отчаяно.

Серен Педак се приближи до огъня и се наведе да сгрее ръцете си.

— В какво се провали, Удинаас?

— Във всичко, Аквитор. Не е нужно да уточнявам.

— Помня, че беше добър в кърпенето на мрежи — подхвърли зад гърба му Феар Сенгар.

Удинаас не се обърна да го погледне, но се усмихна.

— Да, може би си го заслужих това. Говори добронамереният ми мъчител. Добронамерен? О, може би не. Безразличен? Възможно. Поне докато не сбърквах нещо. Лошо закърпена мрежа — вай! Смъкнете кожата на глупака от гърба му! Знам, всичко беше само за мое добро. И на някои други.

— Още една безсънна нощ ли, Удинаас?

Вдигна глава към Серен над огъня, но тя се беше взряла в пламъците под изпънатите си длани все едно, че въпросът е риторичен. После промълви:

— Виждам костите си.

— Не са истински кости — рече Кетъл и клекна до нея. — Приличат повече на клонки.

— Благодаря ти, мила.

— Костите са корави, като камък. — Детето заразтрива коленете си. — Като студен камък.

— Удинаас, виждам локви злато в пепелта — каза Серен.

— Намерих парчета от рамка за картина. — Той сви рамене. — Странно, като си помислиш, че К’Чаин На’Рук са си окачали картини, нали?

Серен вдигна глава и го погледна в очите.

— К’Чаин…

Силхас Руин се показа иззад купчината дялани камъни.

— Не картини. Рамката е използвана за изпъване на кожа. К’Чаин си сменят кожата, докато стигнат пълнолетие. Кожите се обработват като пергамент, за писане. К’Чаин На’Рук бяха страстни записвачи.

— Много знаеш за същества, които си избивал, щом се мярнат пред очите ти — подхвърли Феар Сенгар.

Тихият смях на Клип прозвуча някъде извън кръга светлина, последван от тракване на пръстени на верижка.

Феар рязко вдигна глава.

— Това забавлява ли те, пале?

Гласът на Тайст Андий отекна зловещо безтелесен.

— Ужасната тайна на Силхас Руин. Той е преговарял с На’Рук. Тази гражданска война се проточила и…

— Скоро ще се съмне — каза Силхас и им обърна гръб.

Групата се раздели, както обикновено. Далече напред крачеха Силхас Руин и Клип. След тях на пътеката беше Серен Педак, сама, а на двайсетина крачки зад нея креташе Удинаас — все още се подпираше с имасското копие — с Кетъл и Феар Сенгар.

Серен Педак не беше сигурна дали съзнателно си е наложила тази самота. По-вероятно някаква утайка от старата й професия будеше в нея продиктувано от негодувание желание да води, като отхвърля наличието на двамата воини Тайст отпред. „Все едно, че те не се броят. Все едно, че са напълно неблагонадеждни като водачи… към каквото там вървим.“

Често се връщаше в мисълта си към нескончаемото им бягство от Ледерас, към пълния хаос на този маршрут, противоречията в посока и цел. Моментите, когато оставаха на място — пуснали колебливо корени в някое затънтено селце или изоставена ферма, — но тогава умората не се облекчаваше, защото не беше умора на плътта и кръвта. Душата на Скабандари Кървавото око ги очакваше като някакъв дразнещ паразит в някое отдавна забравено място. Това бе заявената цел, но Серен най-сетне бе започнала да се чуди.

Силхас полагаше усилия да ги води на запад и все на запад, но все ги отклоняваше — сякаш заплахата, която представляваха слугите на Рулад и на Ханан Мосаг, бе твърде голяма, за да й се опълчи. А това бе нелогично. „Кучият му син може да се превръща в проклет дракон. А ако Силхас е миролюбив по сърце? Едва ли. Та той убива с угризението на човек, който смачква комар. Отклонява ли ни, за да пощади живота ни? Отново — едва ли. Един дракон не оставя нищо живо след себе си, нали?“

Тласкани все на север и на север, далече от по-населените райони.

До самия край на Блуроуз, район, владян някога от Тайст Андий — „И се крием още под носовете на ледериите и едурите — не, изобщо не го вярвам. Не мога. Силхас Руин е усетил ближния си. Трябва да го е усетил.“

Да подозира Силхас Руин в измама беше едно, но да изрече обвинението — съвсем друго. Липсваше й смелост, и толкова. „По-лесно е просто да вървиш, нали? И да се стараеш да не мислиш много. Защото многото мислене го прави Удинаас и виж в какво състояние е. И все пак успява да държи устата си затворена. През повечето време. Може да е бивш роб, може да е «никой», но не е глупак.“

Вървеше сама. Необвързана от приятелство с никого — никой тук във всеки случай — и не беше склонна да промени това.

Разрушеният град, само купчини съборени камъни, се простираше на всички страни, склонът напред ставаше все по-стръмен и по някое време й се стори, че чува шепота на пясък, на ронещ се хоросан и парчета отломки, сякаш преминаването им рушеше този пейзаж още повече и с вървежа си привличаха към себе си потоци свличащи се отломки. „Сякаш самото ни присъствие е достатъчно, за да промени баланса.“

Шепотът наподобяваше гласове във вятъра и в един момент тя усети — внезапно осъзнаване, от което по кожата й избиха капчици пот — че скоро ще започне да разбира думите. „От пясък и изронен хоросан. Затъвам в лудостта…“

— Когато камъкът се руши, всеки вик се изтръгва на воля. Можеш ли вече да ме чуваш, Серен Педак?

— Ти ли си това, Уидър? Остави ме на мира.

— Живи ли са лабиринтите? Повечето биха казали, не. Невъзможно. Те са сили. Аспекти. Тенденции, проявени като предсказуемост… о, Великите мислители, отдавна превърнали се в прах, разсъждаваха над това с най-трескав плам, както подобава за обсебените. Но не го разбраха. Един лабиринт лежи като паяжина над всички други и гласът му е волята, нужна, за да се сътвори магия. Те не разбраха това. Нито защо е. Мислеха си… хаос, плетеница, в която всяка нишка е била необособена енергия, неизразена все още, неоформена от намерението на Древен бог.

Тя слушаше, все още без да разбира, а сърцето й туптеше бясно и всеки дъх излизаше с хрип. Вече знаеше, това не беше гласът на Уидър. Не беше езикът на духа. Не беше ритъмът му.

— Но К’рул го разбра. Пролятата кръв е загубена кръв, безсилна кръв в края. Умира изоставена. Виж жестоката кръв за доказателство. За да живеят лабиринтите, за да текат лабиринтите през своите реки и потоци, трябва да има живо тяло, по-голяма форма, съществуваща в самата себе си. Не хаос. Не Мрак, нито Светлина. Не и топлина, нито студ. Не, съзнателно отвръщане от безредието. Отрицание спрямо и на всичко друго, когато всичко друго е мъртво. Защото истинският лик на Смъртта е разпад, а в разпада е хаос, докато и сетната прашинка енергия не изгуби упорития си блясък, настойчивото си себеотрицание. Разбираш ли?

— Не. Кой си ти?

— Има и друг начин, по който да се погледне това. К’рул разбра, че не може да го направи сам. Самопожертването, отварянето на вени и артерии не би означавало нищо, всъщност би се провалило. Без жива плът, без организирана функционалност. Ах, лабиринтите, Серен Педак, те са диалог. Сега разбираш ли?

— Не!

Отчаяният й вик отекна през руините. Силхас и Клип се спряха и се обърнаха.

Зад нея Феар Сенгар извика:

— Аквитор? Какво отричате?

Чу разбиращия смях на Удинаас.

— А сега остави порочната тълпа, пороя от звуци, надмогнали лабиринтите, ползвачите, пазачите, паразитите и преследвачите, гмежта богове, древни и нови. Зарежи ги, както те учеше Корлос. За да запомниш едно насилие, надипляш детайлите в усещане, за да можеш всеки път да пресъживиш ужасната му истина. Той ти каза, че това може да се превърне в навик, в пристрастяване, докато дори отчаянието се превърне в добре желан вкус на езика ти. И разбери — както само ти можеш тук, — че да отнемеш сам живота си е окончателният израз на отчаянието. Ти видя това. Бурук Бледия. Изпита го там, на морския бряг. Серен Педак, К’рул не можеше да действа сам в това жертвоприношение, защото щеше да изпълни всеки лабиринт с отчаяние… Диалог. Презумпция за множественост, да. Един с друг. Или низ от други, защото този диалог трябва да продължава, всъщност да е вечен. Дали говоря за Господаря на Крепостите? За Господаря на Колодата? Може би. Лицето на другия винаги е отвърнато — спрямо всичко освен самия К’рул. Така трябва да бъде. Диалогът, следователно, е захранването на сила. Сила невъобразима, сила буквално всемогъща, ненакърнима… докато това лице на другия остава… отвърнато. От теб. От мен. От всички нас.

Тя заоглежда настръхнала килнатите руини, безкрайния сипей на разруха.

— Диалогът обаче може да се усеща, дори да не се чува — такава е силата му. Конструкцията на език, принципното съгласие в значение и намерение, правилата на граматиката — Серен Педак, какво според теб беше Мокра? Ако не игра на граматика? Извъртане на семантика, преобръщане на изводи, подбуждане към предположения, преустройване на вътрешния език на ума, за да се заблудят собствените му сетива?… Кой съм аз ли? Ами, Серен Педак, аз съм Мокра.

Другите вече се бяха събрали около нея. Серен се усети, че се е смъкнала на колене, доведена до това от прозрение — имаше отоци, ужасна мекота в тъканта, притисната в твърдата каменна плоча. Тя го усети, докато оглеждаше другите. Взаимни укори, между пострадалата плът и ума й, между сетивата и мозъка й.

Заглуши тези думи и се отпусна в безметежен, безболезнен покой.

Толкова лесно.

— Внимавай, има гибелен риск в самозаблуждението. Можеш да се заслепиш и да си навредиш. Точно в тази игра можеш да умреш бързо, Серен Педак. Не, ако трябва да… опитваш, избери друг. Корлос щеше да ти го покаже, ако бе имал време с теб.

— Значи… значи той те познава?

— Не толкова интимно като теб. Малцина са така… благословени.

— Но ти не си божество, нали?

— Не е нужно да питаш това, Серен Педак.

— Но все пак живееш.

Долови насмешката в отговора.

— Освен ако най-голямата ми заблуда не е обявяването на собственото ми съществуване! Има правила в езика и е нужен език, за да се изкажат правилата. Както К’рул разбра, кръвта изтича и после се връща. Слаба, след това съживена. Върти се и върти. Кой тогава, запитай се, кой тогава е врагът?

— Не зная.

— Все още, може би. Ще трябва обаче да го откриеш, Серен Педак. Преди да приключим.

Тя се усмихна.

— Даваш ми цел?

— Диалогът, обич моя, не трябва да свършва.

— Нашият? Или другият?

— Спътниците ти вече мислят, че си в треска. Кажи ми, преди да се разделим, кого избираш? За своите опити?

Тя примига и огледа лицата над себе си. Изражения на загриженост, насмешка, любопитство, равнодушие.

— Не зная. Изглежда… жестоко.

— Силата винаги е жестока, Серен Педак.

— Няма да реша тогава. Още не.

— Така да бъде.

— Серен? — попита Кетъл. — Какво ти е?

Тя се усмихна, надигна се и Удинаас — за нейна изненада — й подаде ръка да й помогне да се изправи. Видя я как трепна и й каза с усмивка:

— Падна лошо, Аквитор. Можеш ли да ходиш? — Усмивката му се разшири. — Може би не по-бързо от нас тука, пипкавите вече?

— Ти ли, Удинаас? Не, не мисля.

Той се намръщи.

— Само двамата с теб в момента.

Очите й пробягаха към неговите, отклониха се, върнаха се отново.

— Чул си?

— Нямаше нужда — отвърна й тихо и сложи в ръцете й имасската тояга. — Накарах Уидър да души по петите ми много преди да тръгна на север. — Сви рамене.

Силхас Руин и Клип отново бяха поели по пътя.

Серен Педак закрачи до бившия роб, подпираше се на имасското копие. Мъчеше се да надвие внезапния порой от чувства към този човек. „Може би истински приятели, най-сетне. Аз и той.“

— Серен Педак.

— Да?

— Ще престанеш ли да местиш болката в коленете си в моите?

„Да престана… какво? Ох.“

— Ако не, върни си ми проклетата тояга.

— Ако кажа „съжалявам“, тогава…

— Връщаш ми я. Е, добре, кажи го и можем да го оставим така.

— Съжалявам.

Изненаданият му поглед я зарадва.

Повишеното морско равнище бе наводнило земята под селото. Всеки с поне малко повече ум щеше да се премести на каменната гориста тераса, обрамчила наводнената равнина, но мизерните останки от шейките, които обитаваха тук, просто бяха вдигнали къщите си на колове, наковали бяха пътеки от дъски и живееха над мръсното солено блато, гъмжащо от белогърби раци, наричани „черепите“.

Ян Товис, Йедан Дериг и отрядът пиконосци спряха в Края на пътя, със салджийския пристан и пристройките му вляво, и грамади нападали и гниещи дървета вдясно. Въздухът беше леден, по-студен, отколкото трябваше да е толкова късно пролетта, пипалата ниско пълзяща мъгла почти скриваха соленото блато под дъсчените пътеки и мостове.

Между пристройките при кея — всички вдигнати на по-висок терен — се открояваше конюшня с каменни стени и покрит с дъски двор, а зад нея, срещу селото, се виждаше безименен хан.

Ян Товис слезе и постоя до коня си, затворила очи. „Нападнати сме. Би трябвало да обиколя всеки гарнизон по този бряг — Блудния да ни пази, трябва да знаят вече. Истината, донесена по тежкия начин. Империята е във война.“

Но тя вече бе Кралица на Последната кръв, кралица на шейките. Отвори уморените си очи и се загледа към жалкото рибарско селце долу. „Моят народ, Блудния да ми е на помощ.“ Бягството тогава се бе оказало разумно. Още по-разумно се оказваше сега.

До нея Йедан Дериг, брат й, разхлаби каишката на шлема си.

— Сумрак, а сега какво?

Погледна го през рамо. Разбра въпроса с всичките му усложнения. „Сега какво? Обявяват ли шейките своята независимост, вдигат ли се жадни, сред хаоса на малазанско-ледерийска война? Събираме ли свои армии, нашите млади, които ще наречем воини? Шейките възгласяват своята свобода и грохотът на морския прибой поглъща всичко.“

Тя въздъхна.

— Командвах на Разлива, когато дойдоха едурите с корабите си. Предадохме се. Аз се предадох.

„Да не го направим щеше да е самоубийствено.“ Йедан трябваше да го каже. Защото знаеше истината за тях. Но той подъвка още малко мълчаливо, брадата му помръдваше ритмично, а после се обърна и примижа към плоския широк сал.

— Онова там като че ли не се е отделяло от кея доста време. Брегът на север от Оул трябва да е наводнен.

„Не ми дава нищо.“

— Ще го използваме, до Трети девичи форт.

Кимване.

— Преди това обаче трябва да съберем вещиците и заклинателите.

— Повечето ще ги намериш свити в селото, кралице. Пули и Скуиш сигурно вече са съобщили за завръщането ти. Обзалагам се, че по дъските долу тропат ноктести крака.

— Слез и ги доведи — заповяда му тя и се обърна към хана. — Аз ще съм в гостилницата.

— А ако не е достатъчно голяма?

Странно притеснение. Тя закрачи към входа.

— Тогава могат да накацат на раменете си, каквито са врани, Йедан.

— Сумрак.

Тя се извърна през рамо.

Йедан отново стягаше връзките на шлема си.

— Не прави това.

— Кое?

— Не ни пращай на война, сестро.

Не каза повече. След миг вече се беше обърнал и слизаше към селото.

Тя продължи нагоре. Войниците й вече вкарваха конете в конюшнята, копитата на животните се хлъзгаха по мокрия дъсчен двор. Бяха взели конете от буквално опразнения гарнизон малко на север от Туламеш — съобщения за разбойници бяха отпратили патрулите из околността и те все още не бяха се върнали. Ян Товис бе убедена, че няма и да се върнат.

На входа спря и се загледа в каменната плоча под ботушите й. Бяха изсечени шейкски руни.

„Този камък е вдигнат в чест на Теян Атовис, Изгрев, прибран от Брега в 1113 г. на Острова. Убит от ледериите за Дългове неизплатени.“

Ян Товис изсумтя. Един от ближните й, умрял преди хиляда години.

— Е, Теян. Ти си умрял от пиене, а сега камъкът ти е на прага на кръчма — промърмори тя. Вярно, някакъв списък загадъчни съкрушителни дългове го бе довел до това жалко пропадане в алкохол и мизерия, но това величаво възпоминание даваше изкривена картина за ръцете, насочвали съдбата му. А сега… „Брулиг ще е Изгрев. Дали ще носи короната така добре като Теян?“

Бутна вратата и влезе.

Стаята с нисък таван беше препълнена, всички лица се извърнаха към нея.

От дъното се появи позната фигура, сбръчканото лице се изкриви в усмивка.

— Пули — каза Сумрак. — Току-що пратих Стража долу в селото да ви намери.

— Че то Скуиш и още двайсетина са там. Нишки предат в паяжината, кралице, на близкото море отвъд брега, тъй де, и всички истини са написани там. Чужденци…

— Знам — прекъсна я Товис и огледа останалите вещици и заклинатели, Шаманите на Старообрядството. Очите им лъщяха в пушливата светлина и Сумрак подуши миризмата на стареите — груба мокра вълна и кръпки тюленова кожа, рибешко масло и вкиснала пот, дъха от устите, вонящ от болни венци и прогнили зъби.

И да имаше гостилничар, беше избягал. Буретата бяха отпушени и халбите бяха пълни с ейл. Огромен котел рибена чорба вдигаше пара на огнището, а по масите бяха пръснати безброй купи от кратуни. По мръсния под щъкаха плъхове.

Много повече вещици, отколкото вещери, забеляза Ян. Беше определена тенденция сред целунатите от демон — с времето се раждаха все по-малко и по-малко мъже с приемливите черти; повечето бяха много по-демонични. „Над двеста от Шаманството. Събрани тук.“

— Кралице — заговори Пули, навела глава. — Нишка в паяжината, всички от кръвта на шейките знаят, че вече властвате вие. Освен ония на Острова. Те знаят само, че майка ви е мъртва.

— Значи Брулиг е там и чака да…

— Тъй, Сумрак. Че ще е Изгрев, кралят на Шейк.

„Блудния да ме вземе.“

— Трябва да отплаваме до острова.

Одобрително мърморене и жадно гълтане на ейл.

— Готвите ритуал тази нощ.

— Губим веригите, дет’ викат, кралице. Мрежи трябва да опнем по пътя на света, да видим какво ще уловим.

— Не.

Черните очи на Пули се присвиха.

— Какво значи туй?

— Не. Няма да има ритуал тази нощ. Нито другата или по-другата. Не и докато не сме на Острова, а може би и тогава не.

В гостилницата се възцари гробна тишина.

Пули отвори уста, затвори я, пак я отвори.

— Кралице, брегът ще е оживял от гласове, дет’ викат, и думите са за нас. Туй… туй са Старите обреди, нашите обреди…

— А майка ми имаше навика да си извръща очите, да. Но аз — не. — Вдигна глава и наново огледа многобройните лица, видя слисването в тях, гнева, усилващата се злост. — Старообрядството ни провали. Тогава и сега. Вашите обреди — заговори още по-твърдо — ни провалиха всички. Аз съм кралицата. Сумракът на брега. На моя страна във властта ми е Стражът. Дали Брулиг ще е Изгрев — това предстои да се види, защото вашето прогласяване не е достатъчно. Изобщо. Изгревът се избира от всички шейки. Всички.

— Не ни петни, кралице! — Усмивката на Пули беше изчезнала. Лицето й бе като на змия.

Ян Товис изсумтя.

— Проклятие ли ще хвърлиш по мен, старице? Не си го помисляй дори. Решена съм да се погрижа народът ми да оцелее през всичко, което предстои. От всички вас ще искам лечителство, ще ми трябват благословии. Вие вече не управлявате — не, не ми говори за майка ми. Знам по-добре от теб дълбочината на отстъпленията й. Аз съм кралицата. Подчинете ми се.

Не се радваха. Държали бяха истинската власт много дълго — ако жалкото заплитане на проклятия в сенките можеше да се нарече власт — и Ян Товис разбираше, че борбата тепърва започва, въпреки цялото им привидно покорство. „Ще започнат да кроят свалянето ми. Трябва да се очаква.“

„Йедан Дериг, забрави пазенето на брега. Сега ще трябва да пазиш гърба ми.“

Фидлър отвори очи. Здрачът бе започнал да се сгъстява. Той простена и се обърна на гръб. Толкова години спане на корава студена земя, толкова години с дрипава пелерина за постелка и едно протрито одеяло за завивка. Сега поне спеше през деня, да отпусне кокали на топлината на слънцето.

Надигна се бавно и огледа поляната. Свити фигури. Малко зад тях беше Корик, последната смяна на пост по време на спането. Седеше на един пън. „Хм, секачи в тази гора?“

„Не че сме видели някой досега.“

Три нощи след десанта. Непрекъснато придвижване на изток, навътре в сушата. „Странна империя е тази. Пътища и пътеки, тук-там по някоя ферма, само шепа градчета по брега, доколкото можахме да видим. И къде в името на Качулатия са тези Тайст Едур?“

Фидлър се изправи и разкърши гръб. Тук, сред Ловците на кости, бе поискал да е войник — Стрингс, нов човек. Но не се беше получило толкова добре. Измамата не подведе никого. Още по-лошо, не можеше и сам да се убеди, че е започнал наново, че наследството от минали кампании може да се остави настрана. „Животът не действа така. Проклятие.“ Затътри се към Корик.

Полукръвният сети вдигна глава.

— В скапана война се набутахме тук, сержант. Бих приел един от ножовете на Смайлс в крака си само за да ни замирише малко на кръв. Дай да ги зарежем тия проклети едури и да почнем да убиваме ледерии.

— Селяци и свинари ли, Корик? Трябват ни на наша страна, не забравяй.

— Дотук не сме видели от тях и колкото за скапано отделение. Трябва да се покажем…

— Още не. Освен това може би е просто лош късмет, че още не сме срещнали враг. Бас слагам, че други отделения са имали вече една-две схватки.

— Едва ли — изсумтя Корик. — Само едно отделение да срита гнездото, тия гори трябваше да гъмжат. А те не гъмжат.

Фидлър нямаше какво да отвърне на това. Почеса се, после се обърна.

— Легни да дремнеш малко, войник. Ще те събудим, като стане готова храната.

„Да не би да се оплакваш, Корик, защото щом това се отприщи, ще гледаме на залези като този като на идиличен рай?“ Все пак колко още пъти можеше да даде това обещание? В наследството на Ловците на кости дотук нямаше нищо, за което да се пеят песни. Дори Ю’Гатан беше пълна бъркотия, подсвирваха си песничка, докато влизаха право в капана. Още го глождеше онова. Трябваше да надуши белята. Също като Геслер. „Да, издънихме ги тогава. Лошо.“

В град Малаз беше още по-лошо. Вярно, имаше извадени оръжия. Имало беше дори стена от щитове за няколко отделения от морската пехота. „Срещу малазанци. Безредна тълпа от наши сънародници.“ Все някога, някъде, тази армия трябваше да се бие истински.

Адюнктата ги беше хвърлила на този бряг като шепа бълхи на гърба на псе. Рано или късно звярът щеше да се почеше.

Останалите вече се разбуждаха за предстоящата нощ. Фидлър се върна при походната си торба. Погледа я известно време. Колодата беше вътре, чакаше. И го съблазняваше ужасно. Просто да долови вкуса на предстоящото. „Не бъди глупав, Фид. Спомни си Татърсейл. Спомни си колко добро й донесе това.“

— Лоша идея, сержант.

Фидлър се обърна и се намръщи.

— Престани да ми четеш мислите, Ботъл. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Ти си като човек, който се е заклел да не пие, но си носи шише в торбата.

— Достатъчно, войник.

Ботъл сви рамене и се огледа.

— Къде се е дянал Геслер?

— Наторява дърветата сигурно.

— Може би. — Ботъл не изглеждаше убеден. — Просто се събудих по-рано и тогава пак не го видях.

„Богове подземни.“ Фидлър тръгна към другия край на поляната, където се бе разположило другото отделение, махаше с ръка да пропъди мушиците. Видя Сторми, застанал като замаян от зимния сън мечок — червената му коса и брада бяха дивашки разчорлени, с оплетени из тях клечки.

— Сторми — подвикна му тихо Фидлър, — къде е отишъл сержантът ви?

— Представа нямам — отвърна грамадният мъж. — Беше взел последния пост от тази страна. Ей, Фид, тя едва ли е подпалила „Силанда“, нали?

— Разбира се, че не е. Слушай, ако Геслер не се върне скоро, ще трябва да идем да го потърсим.

Малките свински очи на Сторми примигаха.

— Може да се е изгубил? Не помислих за това.

— Позамаяна ти е главата още, ефрейтор.

— М-да. Оня Корик при вас, добър ли е в проследяването?

— Не. Почти е безполезен всъщност, но не му го казвай в лицето. Ботъл…

— А, от тоя тръпки ме побиват, Фид. Мастурбира както аз си бъркам в носа. Вярно, всички войници го правят това, обаче…

— Казва, че не бил той.

— Е, ако Смайлс рече да му бръкне в гащите…

— Смайлс? За какво ми говориш, Сторми?

— В смисъл…

— Виж, Ботъл е обсебен от някакъв проклет призрак — Бързия Бен го потвърди, тъй че престани да ме гледаш така. Все едно, този призрак е, ъъ, женски и страшно харесвал Ботъл…

— Маговете са луди, Фид.

— В случая това е нерелевантно, Сторми.

— Както кажеш — отвърна ефрейторът. Поклати глава и се обърна. — В случая това е нерелевантно — повтори под нос, имитирайки тона на Фид.

— Чувам те, ефрейтор.

Сторми махна с широката си космата лапа, но не се обърна, а тръгна към огнището. На първата стъпка спря и стъпи с ботуша си на едната ръка на Шортноус. Чу се силно изпукване и тежкият пехотинец изохка, след което се надигна стреснато. Сторми си продължи по пътя, а Шортноус огледа ръката си, намръщи се на странно изкривения си среден пръст, дръпна и го намести, преди да стане да тръгне към гората да намери къде да си облекчи мехура.

Фидлър се почеса по брадата, обърна се и тръгна към отделението си.

„Убийствена пасмина сме, няма що.“

Геслер обикаляше из странните руини. Светлината бавно гаснеше и това придаваше на мястото още по-призрачен вид. Във всички посоки — кръгли кладенци, дузина, пръснати между старите дървета. Камъните бяха издялани изключително точно, зидани без хоросан — както беше открил, след като обели мъха на няколко места. Беше зърнал правилните им форми от края на поляната, отначало си бе помислил, че са пиедестали за някаква конструкция с колонада, която отдавна е рухнала. Но единственият друг камък, който намери, беше за павиране, разкъртен от корени.

Седна на ръба на един от кладенците и надникна в мастиления мрак. Замириса му на застояла вода. Изпита някакво странно задоволство от себе си затова, че любопитството му не е толкова силно притъпено, както беше вярвал някога. Изобщо не беше толкова зле, колкото при Кътъл. Виж, на това му се викаше мрачен кучи син. Все пак Геслер беше видял много в живота си и част от това бе зацапало кожата му завинаги — да не говорим за други, по-скрити промени. Но множеството видени неща, дела, извършени или не… те просто те похабяват.

Не можеше да погледне към пламъчетата на огнището на отделението, без да си спомни за Трут и онзи безстрашен скок в двореца на Ю’Гатан. А пък като погледнеше арбалета в ръцете си, докато залитаха из тази проклета гора, си спомняше Пела, с пръснато чело, как се смъкваше при ъгъла на сграда едва на сто крачки в самия Ю’Гатан. С всеки грак на врана чуваше ека на писъците, когато ужасяващи призраци бяха връхлетели в лагера на Убийците на псета в Рараку. Погледнеше ли голите си длани с очуканите пръсти, в ума му изникваше Колтейн на бреговете на Ватар — „Богове, да отведе толкова далече онази тълпа с още след тях само заради едно жестоко предателство при Пропада.“

И клането на жителите на Ейрън, когато Логрос Т’лан Имасс се надигнаха от прахта на улиците и каменните им оръжия се вдигаха и падаха, вдигаха и падаха. Ако не беше онзи Червен меч да отвори портите и с това да отвори път за бягство, нямаше да има никакви оцелели. Нито един. „Освен нас малазанците, които можехме само да стоим настрана и да гледаме касапницата. Безпомощни като бебета…“

Дракон сред огъня, кораб, носещ се над пламъците — първата среща с Тайст Едур: мъртъв, прикован за стола си от гигантско копие. На гребните пейки седяха обезглавени гребци, с отпуснати на веслата ръце, а отсечените им глави бяха струпани на камара около главната мачта, очите им примигваха, лицата им бяха разкривени от ужас…

„Та кой все пак е построил дванадесет кладенеца в гора? Това искам да разбера.“

„Може би.“

Спомни си едно почукване на врата и отварянето й, и как видя с нелепа радост един подгизнал Т’лан Имасс и как го разпозна. „Сторми, за тебе е. И да, мечтая за такива мигове, червенокос вол.“ А какво говореше това за самия него? „Чакай, не съм чак толкова любопитен.“

— А, тук си бил значи.

Геслер вдигна глава.

— Сторми. Тъкмо си мислех за тебе.

— Какво мислеше?

Геслер махна към черната дупка на кладенеца.

— Дали ще се събереш, разбира се. Повечето ще влезе, но не и главата ти, уви.

— Все забравяш, сержант, че моят удар е последният.

— Изобщо нямам такъв спомен.

— Искаш ли да ти напомня?

— Искам да знам защо ми досаждаш.

— Готвим се да тръгваме.

— Сторми.

— Какво?

— Какво мислиш за всичко това?

— Някой е обичал да строи кладенци.

— Не това. Имам предвид войната. Тази война, тука.

— Ще ти кажа, като почнем да трошим глави.

— А ако това изобщо не се случи?

Сторми сви рамене, прокара дебели пръсти през рошавата си брада.

— Просто поредната типична война на Ловците на кости тогаз.

Геслер изсумтя.

— Добре, хайде води. Чакай. Колко битки сме водили двамата с тебе?

— В смисъл между нас?

— Не бе, проклет идиот. Имам предвид срещу други хора. Колко?

— Загубих бройката.

— Лъжец.

— Добре. Трийсет и седем, но без да броим Ю’Гатан, щото не бях там. Трийсет и осем за теб, Геслер.

— А колко сме успели да избегнем?

— Стотици.

— Значи може би, стари ми приятелю, ставаме все по-добри в това.

Едрият фалариец се навъси.

— Да ми развалиш деня ли се опитваш, сержант?

Корик стегна връзките на издутата си торба и изръмжа:

— Просто искам да убия някой.

Ботъл го изгледа накриво.

— Винаги разполагаш със Смайлс. Или с Тар, ако успееш да му скочиш, когато не гледа.

— На смешен ли се правиш?

— Не, просто се опитвам да ти отклоня вниманието от най-слабия тип в това отделение. А именно — от мен.

— Ти си маг. Един вид. Поне миришеш на такъв.

— Какво значи това?

— Ако те убия, просто ще ме прокълнеш с последния си дъх и после ще съм нещастен.

— Какво ще промени това, Корик?

— Да имаш повод да си нещастен винаги е по-лошо, отколкото да нямаш повод, но пак да си нещастен. Такъв е животът просто, искам да кажа. — Изведнъж извади последното оръжие в арсенала си, дълъг нож. — Виждаш ли това? Същото, каквото използваше Калам. Адски бързо оръжие е, но не виждам какво толкова може да направи срещу броня.

— Калам удряше там, където няма броня. Гърло, подмишница, слабини — трябва да го дадеш на Смайлс.

— Грабнах го, за да го опазя от нея, идиот.

Ботъл погледна натам, където Смайлс едва преди няколко мига се беше скрила в гората. Вече се връщаше, кроткото й изражение скриваше всякаква злост, несъмнено.

— Надявам се, че не си очаквал да се изправиш срещу едурите, както го прави тежката пехота — отвърна на Корик, докато наблюдаваше Смайлс. — Освен теб и Тар, и може би Коураб, все пак не сме брониран юмрук като отделение, нали? Тъй че в известен смисъл този вид война ни подхожда — хитруването, прикритата работа. — Обърна се и видя с какъв гняв го гледа полукръвният. Все още с дългия нож в ръката. — Но може би сме по-гъвкави така. Можем да сме наполовина брониран юмрук и наполовина черна ръкавица, нали?

— Все едно — измърмори Корик и прибра оръжието в канията. — Като казах, че искам да убия някого, имах предвид врага.

— Тайст Едур.

— И ледерийски разбойници вършат работа — все трябва да има разбойници тук някъде.

— Защо?

— Как така защо? Винаги има разбойници, Ботъл. Водени от мустакати типове с тъпи имена. Зорала Кикота или Памби Тестото…

Смайлс, току-що дошла при тях, изсумтя.

— Помня ги ония истории. Памби Тестото с перото в шапката му и приятеля му гърбушкото, Помоло Полтри Хитреца. Крадци на Кралската съкровищница в Ли Хенг. Резачи на Голямото въже, което държи Дрифт Авалий на едно място. И Зорала, който като дете изкатерил най-високото дърво в гората, после разбрал, че не може да слезе, и живял там с години, растял си там, докато не дошъл един дървар…

— Богове подземни — изръмжа Кътъл под завивките си, — някой да й пререже гърлото, моля ви се. Или поне да й отреже езика.

— Е, поне си започнах нощта в добро настроение — отвърна Смайлс със стегнатата усмивка, дала прякора й.

— Иска да каже, че е успяла да се…

— Дръж си езика зад зъбите, Корик, или ще ти ги срежа тия плитки, докато спиш, и вярвай ми, никак няма да ти хареса за какво ще ги използвам. А и ти, Ботъл, не позволявай той да ти дава идеи. Веднъж поех вината за нещо, което направи ти, но повече не.

— Не бих отрязал плитките на Корик — рече Ботъл. — Трябват му да киха в тях.

— Хайде движение, Кътъл — подкани ги дошлият при тях Фид. — Вижте Коураб — той е единственият готов…

— Не съм — отвърна боецът. — Просто заспах в бронята си, сержант, и сега трябва някъде да пикая, само че…

— Все едно — сряза го Фидлър. — Хайде да видим дали ще се спънем в някой едур тая нощ.

— Можем да запалим горски пожар — предложи Корик.

— Нали ние ще сме в него — изтъкна Тар.

— Просто идея бе.

Коураб Билан Тену’алас си признаваше, че тези малазанци нямат нищо общо с войниците от Убийците на псета или воините от армията на Леоман. Не беше дори сигурен колко са човеци. По-скоро… животни. Безкрайно се дърлеха при това, като глутница прегладнели псета.

Те общо взето го пренебрегваха, което беше добре. Дори Ботъл, близо до когото сержантът му бе наредил да се държи. Да пази нечий гръб бе нещо познато за него, тъй че нямаше проблем с тази заповед. Въпреки че Ботъл беше маг, а той не беше много сигурен с маговете. Те сключваха сделки с богове, но пък човек нямаше нужда да е маг, за да прави това. Не, човек можеше да е най-верен водач, командир, чиито воини са готови да го последват и в ямата на самата Бездна. Дори някой такъв можеше да сключва сделки с богове и с това да обрече всички свои следовници на огнен катаклизъм, а самият той да избяга.

Да, да избяга.

Доволен беше, че е преживял всичко онова. Стара история, а една стара история е стара, защото вече не значи нищо, защото… ами защото е стара. Сега той си имаше нова история. Беше започнала в развалините под Ю’Гатан. Сред тези… животни. Все пак имаше го Фидлър и Коураб знаеше, че ще следва своя сержант, защото беше мъж, достоен да го следваш. Не като някои.

Войска от четиринайсет души изглеждаше доста малка, но засега щеше да свърши работа. Надяваше се обаче някъде напред — по-навътре в континента — да стигнат до пустиня. Прекалено много дървета имаше в тази мокра зловонна гора. А му се искаше и кон да получи отново. Всичкото това вървене си беше нездравословно.

Щом отделението напусна поляната и навлезе в тъмницата, той закрачи до Ботъл. Магът го погледна накриво.

— Тук от прилепите ли ще ме пазиш, Коураб?

Воинът сви рамене.

— Ако се опитат да те нападнат, ще ги убия.

— Да не си посмял. Случайно харесвам прилепи. Говоря си с тях всъщност.

— Същото като с онзи женски плъх и мъничките й, така ли?

— Точно.

— Изненадах се, Ботъл, че ги остави да изгорят на транспортните.

— Никога не бих го направил. Качих ги на „Пенестия вълк“. Преди доста време всъщност.

— За да можеш да шпионираш адюнктата, да.

— Беше акт на милост на единствения кораб, за който знаех, че ще е в безопасност, нали…

— И за да можеш да я шпионираш.

— Е, добре. За да мога да шпионирам. Я да сменим темата. Леоман казвал ли ти беше изобщо за сделката си с Кралицата на сънищата?

Коураб се намръщи.

— Не ми харесва тази тема. Това е стара история, което значи, че никой не говори повече за нея.

— Добре, а защо не замина с него? Сигурен съм, че ти е предложил.

— Ще убия следващия прилеп, който видя.

Някой от предните им изсъска:

— Спрете с това дрънкане, идиоти!

Коураб съжали, че не язди един хубав кон сега, през напечена от слънцето пустиня — никой не може истински да разбере вълшебното чудо на водата, освен ако не е живял в пустиня. Тук пък имаше толкова много вода, че стъпалата ти можеше да изгният, а това не беше редно.

— Тази земя е луда — измърмори той.

— По-скоро безсмъртна — изсумтя Ботъл. — Пласт след пласт, призраци, сплетени във всеки корен, гърчат се и скимтят под всеки камък. Бухалите могат да ги виждат, знаеш ли. Горките твари.

Ново съскане пред тях.

Заваля.

„Дори небето презира водата. Лудост.“

Трантало Кендар, най-младият син от четирима братя в един крайбрежен клан на Бенеда Тайст Едур, яздеше с удивително изящество, несравнимо с това на спътниците му, уви. Беше единственият в отряда, който наистина обичаше конете. Трантало бе едва петнайсетгодишен по време на завоеванието, още не пуснал кръв, и се бе доближавал до бой само като чирак на една далечна родственица, лечителка в армията на Ханан Мосаг.

Под суровите й заповеди беше видял ужасните щети, които нанасяше войната на иначе здрави воини. Грозните рани, гноясалите изгаряния и крайници, съсухрени от ледерийската магия. И докато вървеше из бойните полета да търси ранени, беше видял същото ужасно унищожение сред мъртвите и издъхващи ледерийски войници.

Нещо от жадния порив за битки тогава го бе оставило и откъснало от приятелите му. Твърде много изсипани вътрешности, твърде много строшени черепи, твърде много отчаяни молби за помощ, на които се отзоваваха само врани и чайки. Превързал беше безброй рани, взирал се беше в оцъклените очи на воини, стъписани пред собствената си тленност или още по-лошо — изгубили крайници, с овъглени лица, отчаяни заради изгубеното бъдеще.

Не се смяташе за много умен, нито за изключителен в каквото и да било отношение — освен може би дарбата му да язди коне, — но сега яздеше с единадесет едурски воини ветерани, четирима от тях Бенеда, сред тях и командирът на отряда Естав Кендар, най-големият му брат. Той се гордееше, че е в челото на колоната, първият по този крайбрежен път, който водеше към цитаделата Боарал, където, доколкото бе разбрал, някаква непристойност на ледериите налагаше вниманието на Едур.

Това бе най на юг от Ренис, докъдето бе стигал, откакто бе успял да се измъкне от здравата прегръдка на лелята малко навътре от град Оул. Трантало не бе видял крепостните стени на Ледерас, нито бойните поля около него и се радваше за това, защото бе чул, че магията в онези последни сблъсъци е била най-ужасната от всички.

Животът в Ренис се бе оказал странно привилегирован. Само да си Тайст Едур като че ли бе достатъчно основание както за страх, така и за почит сред покорените ледерии. Беше ликувал сред тази почит. Страхът го беше отчаял, но не беше толкова наивен, за да не разбере, че без този страх няма да има никаква почит, която толкова го радваше. „Заплахата от наказание — беше му казал Естав през първата седмица от пристигането му. — Тя държи плашливи тези жалки същества. А ще има моменти, малки ми братко, когато ще трябва да им напомняме — с кръв — за тази заплаха.“

В стремежа си да обуздае въодушевлението си той си напомняше, че това пътуване до някаква затънтена цитадела е точно това — налагането на наказание. Правосъдие, оплискано с кръв. Нищо чудно, че ледериите се стараеха да държат едурите настрана от такива междуособни спорове. „Тънкости не ни интересуват. Подробностите ни отегчават. Тъй че мечовете ще се извадят, може би още тази нощ.“

Знаеше, че Естав няма особени изисквания към него. Достатъчно бе да язди в челото на колоната. Стигнеха ли цитаделата, вероятно щяха да го поставят да пази на портата или нещо такова. Беше повече от доволен от това.

Слънчевата светлина бързо гаснеше. Пътеката бе тясна, бреговете бяха стръмни, високи почти до гърдите, ако стоиш, вместо да яздиш, и обрасли с корени. Клоните им почти се оплитаха на свод отгоре. След един завой Трантало зърна палисада от груби стволове — повечето необелени. Няколко пристройки бяха скупчени до малка горичка елша и брези вляво, кола без ритли и със счупен ок бе затънала във високата трева вдясно от портата.

Трантало дръпна юздите пред входа. Портата. Виждаше се добре по-голямата част от двора, странно безжизнен. Щом чу, че някой от спътниците му се приближава в тръс, младият воин подкара напред, към опушената фасада на самото укрепление. Никакви светлини нямаше в тесните прозорци. Тук предната врата също зееше.

— Защо се колебаеш, Трантало? — попита Естав, щом спря до него.

— Преда — отвърна Трантало, както винаги изричаше с удоволствие тази нова ледерийска титла, — цитаделата изглежда изоставена. Може би сме се натъкнали не на която трябва…

— Боарал е — потвърди войнът зад Естав. — Бил съм тук.

— И винаги ли е толкова тихо? — попита Естав, вдигнал едната си вежда по начина, така добре познат на Трантало.

— Почти — отвърна воинът и се повдигна предпазливо на въртящите се ледерийски стремена, за да огледа наоколо. — Би трябвало да има поне две факли, едната закрепена над ей онази кола — дето е в самия двор.

— Никаква охрана?

— Поне един трябва да има. Може да е прескочил до клозетната яма.

— Не. Няма никой — каза Естав. Подкара коня си покрай Трантало и влезе през портата.

Трантало го последва.

Приближиха стъпалата пред входа на укреплението.

— Естав, нещо е текло по стъпалата.

— Прав си. Добро око имаш, братле. — Воинът Бенеда се смъкна от коня с явно облекчение, подаде юздите на Трантало и закрачи към стъпалата. — Следи от кръв.

— Да не е бунт?

Другите едури бяха оставили конете с един от отряда и се пръскаха из двора, към конюшнята, налбантницата, кокошарника и склада.

Естав стоеше до стълбището и оглеждаше земята.

— Някакво тяло е извлечено навън — рече той и тръгна да проследи дирята кръв.

Трантало видя как брат му вдига глава към конюшнята. И изведнъж изпъшка и седна на земята.

— Естав?

В същия миг четирима воини нападаха на земята. Тримата при конюшнята се развикаха, нещо като камък излетя и тупна между тях.

Блесна огън. След него — силен трясък. Тримата отхвърчаха назад. Изригна облак пушек, последваха крясъци.

Трантало скочи от коня и се приведе. Устата му беше суха като прахан. Сърцето му туптеше толкова силно, че почти го оглушаваше. Той извади меча и се затича към брат си.

— Естав?

Брат му седеше, изпънал крака пред себе си безгрижно като дете, с ръце опрени на калната земя. Нещо стърчеше от гърдите му. Една педя пръчка, по-дебела от обичайна стрела, вместо пера — извити кожени перки. От устата на Естав беше потекла кръв, покриваше брадичката му и попиваше в предницата на вълненото наметало. Очите му не мигаха.

— Естав?!

В двора се разнесе трясък на мечове.

Изумен и невярващ, Трантало вдигна очи от тялото на брат си. Двама воини се опитваха да се изтеглят с бой, отстъпваха заднешком към неспокойните коне, които все още стояха на пет-шест крачки от портата. Едурът, когото бяха оставили с тях, беше паднал на четири крака и пълзеше към изхода. Нещо стърчеше от едната му скула.

Трудно беше да различи нападателите в тъмното, но бяха добре въоръжени и бронирани. Бяха четирима и притискаха двамата едури.

Изведнъж в гърлото му изригна огън. Задавен, Трантало залитна напред. Усети как нещо студено се хлъзга по и през врата му. Блъвна кръв, навътре и навън. Закашлян, задавен, той падна само на ръка разстояние от брат си. Тъмнината се сгъсти. Той запълзя към брат си за помощ.

„Естав…“

Така и не стигна.

Хелиан излезе от конюшнята. Леко трепереше, след като бе минало времето на голямото потене. Боят винаги я уравновесяваше — не знаеше защо е така, но общо взето като че ли беше добре.

— Някой да запали поне един скапан фенер — изръмжа тя. — Мейби, прибери го тоя пунгаш — оправихме ги всички. — Въздъхна шумно. — Големия гаден враг.

След това се приближи до двамата едури на земята пред цитаделата и махна с меча си.

— Тавос, провери ги тия двамата. Няма само да ги мушнеш и после да ми стоиш там и да зяпаш. Може да трябва още едно боцване, нали.

— И двамата са умрели като половия ми живот — каза Тавос Понд. — Кой удари първия, сержант? Скапано точен изстрел.

— Лютс — отвърна тя и погледна към Ърб, който бе повел останалите да огледат телата на едурите из двора. — Подпря оръжието на гърба ми.

— На гърба ти?

— Повръщах, макар че не е твоя работа. Пусна между спазмите. Шибна го точно в сърцето, нали?

— Да, сержант.

— А ти не пожела да носиш рома. Е, затова аз командвам, а ти не. Къде ми е ефрейторът?

— Тук.

— Събери конете. Не ми пука какво е заповядал Юмрукът — ще яздим.

— Хелиан… — почна Ърб.

— Хич не се опитвай да ме уговаряш. Почти помня какво направи. — Извади шишенцето си и удари глътка. — Тъй че внимавай, Ърб. Хайде, всички, които са пуснали стрели, да ги намерите. Казах всички! — Отново погледна двамата мъртви едури при входа.

— Мислите ли, че сме първите пуснали кръв? — попита Тавос Понд, беше клекнал да почисти меча си в наметалото на единия едур.

— Гадна война, Тавос Понд. В това се набутахме тук.

— Не са толкова трудни, сержант.

— Но и нищо не очакваха, нали? Смяташ, че можем просто да се прокраднем със засади чак до Ледерас ли? Помисли пак. — Отпи още две глътки, въздъхна и изгледа навъсено Ърб. — Колко остава, преди те да направят засадата? Точно затова съм решила да яздим — ще стоим пред лошите новини колкото може по-дълго. Така ние можем да сме лошата новина, нали? Както трябва да е.

Ефрейтор Рийм се приближи до Ърб.

— Сержант, имаме дванайсет коня.

— Значи по един за всеки — каза Хелиан. — Идеално.

— По мои сметки — Рийм присви очи — двама ще трябва да яздят на един кон.

— Щом казваш. Хайде, разкарайте тия трупове. Някакви пари имат ли? Провери ли някой?

— Малко — каза Мейби. — Но повече лъскави камъчета.

— Лъскави камъчета?

— Първо помислих, че са за прашки, но никой от тях не носи прашка. Да, сержант. Лъскави камъчета.

Докато войниците извличаха едурските трупове от двора, Хелиан се обърна към сградата. Късметът на Опонн — да намерят това укрепление без никой вътре, освен един наскоро убит ледериец в коридора. Мястото беше ометено, макар че в зимниците се намери малко складирана храна. Нито капка вино или ейл, окончателното доказателство според нея, че тази чужда империя е пълен и безполезен боклук и че напълно си заслужава да я сринат до последната тухла.

Колко лошо, че нямаха никакъв шанс да го направят.

„Но пък е адски хубаво понякога да разбереш погрешно заповеди. Тъй че хайде на лов за едурски глави. — Хелиан се обърна към двора. — Проклета тъмнина. Съвсем лесно е за маговете сигурно. И за тия сивокожите.“

— Ърб — каза тя тихо.

Той се приближи колебливо.

— Хелиан?

— Трябва да си подготвяме засадите за привечер и призори.

— Да. Права си. Знаеш ли, радвам се, че отделенията ни са съединени.

— Много ясно, че ще се радваш. Ти ме разбираш, Ърб. Ти си единственият, който ме разбира, знаеш ли. — Избърса си носа с опакото на ръката. — Тъжно е, Ърб. Тъжно.

— Кое? Да избиваме тия едури ли?

Тя примига.

— Не бе, тъпак. Това, че никой друг не ме разбира.

— Да, Хелиан. Трагично.

— Точно това ми казваше Банашар винаги, за каквото и да говорех. Просто ме погледне, както ти сега, и рече: „трагично“. Защо е това? — Разклати шишето. „Още е наполовина пълно, но още глътка и ще го опразня, тъй че трябва да го затапя. Трябва да съм умерена в тия неща, да не стане нещо ужасно и да нямам време да го напълня.“ — Хайде, време е да тръгваме.

— А ако се натъкнем на отряд ледерии?

Хелиан се намръщи.

— Тогава правим каквото каза Кенеб. Говорим им.

— А ако не им хареса каквото им казваме?

— Тогава ги убиваме, разбира се.

— И продължаваме до Ледерас?

Тя се усмихна на Ърб и почука с пръст леко изтръпналата си глава.

— Опаметих к-картата… зап… паметих картата. Има градове, Ърб. И колкото по-близо сме до Ледерас, толкова повече са. К-какво има в градовете, Ърб? Кръчми. Пивници. Тъй ч-че не караме по прав, предсказуем маршрут.

— Завзимаме Ледер от кръчма на кръчма?

— Н-да.

— Хелиан, неприятно ми е да го кажа, но звучи доста умно.

— Н-да. И така ще можем да ядем сготвена храна при това. Това е цивилизованият начин на водене на война. Начинът на Хелиан.

Труповете отидоха при трупа на ледериеца, в клозетната яма. Полуголи, с прибрани всякакви ценности, западаха в гъстата воняща кал, която се оказа по-дълбока от очакваното и изгълта труповете без следа.

След тях малазанците хвърлиха лъскавите камъчета.

И препуснаха по тъмния път.

— Онова там прилича на пътна станция — каза тихо капитанът.

Бийк примижа и отвърна:

— Надушвам коне. Онази дълга постройка ей там.

— Конюшни — каза Фарадан Сорт. — Някакви Тайст Едур тука?

Бийк поклати глава.

— Тъмносиньото на Рашан — това е тяхната свещ, предимно. Не толкова тъмно като Куралд Галайн. Наричат го Куралд Емурлан, но тези тук, хм, мръсна пяна има по синьото, като онова, дето е на вълните извън залив. Хаотична сила. Болна сила. Сила като болка, ако болка е вярното, може би още по-силно. Не знам. Не ми харесват тия едури тук.

— Тук ли са?

— Не. Исках да кажа този континент. Тук има само ледерии. Четирима. В малката къща край пътя.

— Някаква магия?

— Само малко заклинания.

— Искам да откраднем четири коня, Бийк. Можеш ли да замаеш ледериите?

— Сивата свещ, да. Но ще го разберат, след като си идем.

— Вярно. Някакви предложения?

Бийк беше щастлив. Не помнеше някога да е бил толкова щастлив. Тази капитанка го питаше. Питаше го за предложения. За съвет. И не беше просто така, показно. „Влюбен съм в нея.“ Кимна, дръпна кепето на една страна да се почеше по косата и каза:

— Не и обикновеното замайване, капитане. Нещо доста по-сложно. Ще завърши с оранжевата свещ…

— А тя е?

— Телланн.

— Кърваво ли ще е?

— Не и ако вземем всичките коне, капитане.

Тя го изгледа съсредоточено и той се зачуди какво е видяла. Не беше много изразителна с това кораво, но красиво лице. Дори очите й не издаваха много. Обичаше я, вярно, но и малко се страхуваше от нея.

— Добре, Бийк. Къде искаш да съм?

— В конюшните, с всички коне готови да излязат и може би два оседлани. А, и повече зоб.

— И мога да направя всичко това, без да вдигнат сигнал за тревога?

— Нищо няма да чуят. Всъщност можете да се качите още сега и да почукате на вратата им, няма да го чуят.

Все пак тя се поколеба.

— Значи мога просто да ида до конюшните, ей така на открито, сега?

Бийк кимна с широка усмивка.

— Богове подземни. Не знам дали изобщо ще свикна с това.

— Мокра е завладяла умовете им, капитане. Нямат защити. Никога досега не са били замайвани, поне така мисля.

Тя тръгна към конюшните приведена и на прибежки, макар всичко това да не беше нужно, и след няколко мига се скри вътре.

Бийк знаеше, че ще й отнеме известно време, докато направи всичко, за което я беше помолил. „Току-що казах на капитана какво да прави! И тя го прави! Означава ли това, че и тя ме обича?“ Овладя се бързо. Не беше най-умното да се разсейва точно сега. Пристъпи безшумно иззад дърветата на каменистия път, наведе се, взе камъче, заплю го и го остави отново на земята — да задържи Мокра на място, — а след това затвори очи и потърси бялата свещ.

Царството на Гуглата. Смърт. Студено, студено. Дори въздухът беше мъртъв. Взря се в ума си в това селение, все едно надничаше през прозорец, с дървения перваз — напластен от стопения восък, самата бяла свещ примигваше от едната страна. Зад прозореца — затрупана с пепел земя, осеяна с кости от всякакъв вид. Пресегна се и ръката му стисна дълга тежка кост, издърпа я. Заработи бързо, измъкна колкото можа кости, които да минат през реещия се прозорец, избираше винаги едри. Представа нямаше от какви зверове са костите, но щяха да свършат работа.

Щом струпаната на пътя бяла прашна купчина го задоволи, Бийк затвори прозореца и отвори очи. Капитанът стоеше пред конюшнята и му даваше знак.

Бийк махна с ръка в отговор, после се обърна и поднесе към костите пурпурната свещ. Те се вдигнаха над пътя като пера, лъхнати от порив на вятъра, и щом магът забърза към чакащата Фарадан Сорт, го последваха, зареяни на височината на кръста му над земята.

Капитанът отново се скри в конюшнята, преди Бийк да стигне дотам, после се появи с конете тъкмо когато той спря пред широката двукрила врата.

Ухилен, Бийк влезе вътре — костите го последваха. Надуши чудесния мирис на плесен, на конска пот, кожа, тор и опикана слама. Разпръсна костите, по няколко във всяка ясла, след това духна пурпурната свещ. Отиде до купчината слама в единия край, затвори очи да запали оранжевата и се изплю в сламата.

Излезе при капитана и й каза:

— Вече можем да тръгваме.

— Това ли е всичко?

— Да. Ще сме на хиляда разтега, преди Телланн да пламне…

— Пожар?

— Да, капитане. Ужасен пожар — те дори няма да могат да се доближат — ще гори бързо, но само там, а на заранта ще има само пепелища.

— И овъглени кости, които може да са от коне?

— Да, сър.

— Добре се справи тази нощ, Бийк — каза Фарадан Сорт и се метна на гърба на единия кон.

Почувствал се невероятно олекнал, Бийк скочи на другия и с гордост погледна назад, към останалите седем животни. Прилични животни, просто лошо гледани. Толкова по-добре за тях, че ги открадваха. Малазанците знаеха как да се грижат за конете си в края на краищата.

После погледна намръщено стремената си.

Капитанът правеше същото със своите.

— Какво е това? — изсъска тя.

— Счупени ли са?

— Не, доколкото виждам. А и твоите са същите като моите. Що за глупак ги е измислил тия?

— Капитане, не мисля, че ледерийската конница ще ни притесни особено, нали?

— Прав си, Бийк. Е, да потегляме. С малко късмет може и да не си счупим вратовете по този път.

Бащата на мъжа, наричан Троутслитър, често разказваше истории за завоюването на Ли Хенг от императора, много преди Келанвед да стане император на каквото и да било. Вярно, беше узурпирал владението на Мок на остров Малаз и се беше провъзгласил за островния владетел, но откога остров Малаз бе нещо друго освен жалко убежище на пирати? Малцина на континента обръщаха голямо внимание на такива неща. Нов тираничен престъпник на мястото на стария тираничен престъпник.

Завладяването на Ли Хенг бе променило всичко това. Не беше имало никакъв флот, струпан при устието на реката североизточно от града. Всъщност нямало нищо, което да предизвести щурма. Вместо това в една хубава пролетна сутрин, не по-различна от безброй други такива сутрини, бащата на Троутслитър заедно с хиляди други сърцати граждани забелязал, при едно случайно поглеждане към Вътрешния център, където се издигаше дворецът на Закрилницата, неочаквано и необяснимо присъствие на странни фигури по стените и бойниците. Ниски, с широки рамене, облечени в кожи и държащи криви мечове и брадви. И с костени шлемове.

Какво се било случило с прехвалената Гвардия? И защо от казармите в двора и при парадния терен се виел дим? И наистина ли били видели самата Закрилница да пада от Високата кула до Градския храм в самия център?

Някой бил отсякъл главата на Ли Хенг в двореца. Немрящи воини стояли на стража по стените, а скоро след това се появили хиляди от тях от портата на Вътрешния център, за да окупират града. Домашната армия на Ли Хенг, след петдесетина самоубийствени схватки, капитулирала същия ден. Келанвед вече властвал над града-държава и служители и благородници коленопреклонно му се заклели във вярност, а трусът от това завоевание разтресъл прозорците на дворците по целия континент Кюон Тали.

„Това, сине, беше пробуждането на Логрос Т’лан Имасс. Немрящата армия на императора. Бях тук, по улиците, и видях със собствените си очи онези страховити воини с дълбоките им очни кухини, изпънатата разкъсана кожа, сноповете изсъхнала избеляла коса. Казват, сине, че Логрос винаги са били там, под пропадите на Рийчър. Може би в Дълбокия процеп, може би не. Може да са просто прахта, навявана от запад всеки проклет ден и всяка проклета нощ — кой може да каже? Но той ги пробуди, той ги командваше и ти казвам, в онзи ден всеки владетел в Кюон Тали видял лице на череп в огледалото си, да… Флотата дойде по-късно, под командата на трима луди — Кръст, Урко и Нок, — но първото лице, което стъпи на брега, не беше никое друго, а Въслата и ти знаеш коя стана тя, нали?“

Знаеше, и още как. Командването на Т’лан Имасс не спря ножа в гърба, нали? Да командваш хиляди, десетки хиляди. Да командваш чародеи и имперски флотилии. Да държиш в ръката си живота на милион граждани. Истинската власт изобщо не беше това. Истинската власт бе ножът в ръката, ръката зад гърба на глупак.

„Егалитарното затъване. Ето ти, тате, стара пича въшко, две думи, които никога не си чувал от петдесетината души, които си познавал в своя дълъг и безсмислен живот. Рисуване на грънци, виж, това му се вика безполезно умение, защото грънците не оцеляват и всички хубави образи стават накрая на чирепи по чакълести плажове, в пълнежа между стените, по нивите на селяците. И съвсем вярно е, нали, тате, че изпеченото от самия теб «Пришествие на логросите» не стана чак толкова популярно.“

Обикалянето на пещта в деня за печене не беше бъдещето, за което мечтаеше. „Но можеш да нарисуваш мен и да го наречеш «Пришествието на убиеца». Образът ми да краси погребални урни — на онези, които са паднали под ножа, разбира се. Колко лошо, че така и не разбра света достатъчно добре, за да ме почетеш. Избраната ми професия. Моята война срещу неравенството в това окаяно, зло съществуване. А да заличиш името ми от родовата книга, виж, това наистина бе незаслужено.“

Четиринайсетгодишен, Резача на гърла се озова в компанията на потайни мъже и жени. „Защо“ и „как“ още тогава станаха неуместни. Бъдещето му беше предопределено в отмерени стъпки и дори боговете не можеха да го отклонят от тази пътека.

От време на време се замисляше за старите си учители. Всичките мъртви, разбира се. Въслата се бе погрижила за това. Не че смъртта означаваше провал. Агентите й се бяха провалили в издирването на Троутслитър в края на краищата и той се съмняваше, че е единственият, изплъзнал се от Ноктите. Чудеше се също така дали всъщност още е на пътеката — както беше откъснат от Малазанската империя. Но беше търпелив човек. Избралият тази професия трябва да е търпелив в края на краищата.

„Все пак адюнктата помоли за вярност. За служба на неизвестна кауза. Ще останем незасвидетелствани, така каза. Това ме устройва чудесно. Точно така убийците вършат своя занаят.“ Тъй че бе готов да върви с нея и с тази ръчкана от Опонн армия от жалки глупци. Засега.

Стоеше скръстил ръце и леко изгърбен, подпрян на стената, и от време на време усещаше допира, лек като миша лапичка на гърдите си, докато почти равнодушно гледаше ставащото в личните покои на Брулиг.

Жалкият „владетел“ на шейките се потеше и никакво количество от любимия му ейл не можеше да усмири треперенето на ръцете му, докато седеше свит на стола си с високия гръб, забил поглед в халбата, която стискаше, вместо в двете жени в броня, които стояха пред него.

Лостара Юил според Троутслитър беше с доста по-хубава външност, отколкото Т’амбър преди. Или най-малкото повече подхождаше на личния му вкус. Татуировките парду бяха сласт, изписана на кожата й, а закръглената й фигура — неуспешно прикрита от бронята — се движеше с изяществото на танцьорка (когато се движеше, нещо, което сега не правеше, макар че и сега обещанието за елегантност бе непогрешимо). Адюнктата, горката жена, изпъкваше в мрачен контраст. Като обречените да тънат в сянката на по-привлекателните си приятели, тя понасяше сравнението с всички присъщи белези на безразличието. Но Троутслитър, опитен в съзирането на неизречени истини, можеше да долови болката, която нанасяше тази невзрачност, и това бе човешка истина, ни по-малко, ни повече горчива от всички други човешки истини. Лишените от красота го компенсираха по други начини, формалните, но изкуствени начини, свързани с ранг и власт, и точно така стояха нещата по целия свят.

„Разбира се, когато най-сетне получиш тази власт, е все едно колко си грозен, можеш да се сближаваш с най-добрите.“ Може би това обясняваше присъствието на Лостара до Тавори. Но Троутслитър не беше напълно сигурен в това. Не мислеше, че са любовници. Не беше дори убеден, че са приятелки.

В редица до стената вдясно от вратата стояха останалите от свитата на адюнктата. Юмрук Блистиг с грубоватото му широко лице, помръкнало и унило като от някакво духовно изтощение. „Не е добре, адюнкта, да държиш до себе си човек като него — той изцежда живот, надежда, вяра. Не, Тавори, трябва да се отървеш от него и да повишиш нови Юмруци. Фарадан Сорт. Мадан’Тул Рада. Фидлър. Не и капитан Кайндли обаче, да не си и помислила за това. Освен ако не държиш да ти се стовари истински бунт на главата.“

Бунт. Ето, че го каза. Помисли си го всъщност, но беше почти същото. Да оформиш думата означава да събудиш възможността, все едно да се порежеш, за да предизвикаш гнойта. Ловците на кости сега ветровете ги бяха отвели и това бе ужасен риск. Подозираше, че в края на тази странна кампания войниците ще потекат обратно съвсем малобройни. Ако изобщо се върнеше някой.

„Незасвидетелствани. На повечето войници тази идея не им допада. Вярно, направи ги корави, когато им го каза — но тази свирепост не може да трае дълго. Желязото е твърде студено. Вкусът му е твърде горчив. Богове, виж само Блистиг, за да разбереш колко е вярно.“

До Блистиг стоеше Уидал, ковачът мекрос — „мъжът, заради когото отидохме в град Малаз, да го вземем, а все още не знаем защо. О, кръв има в сянката ти, нали? Малазанска кръв. На Т’амбър. На Калам. Може би на Бързия Бен също.“ Троутслитър още не беше видял Уидал да говори с войник. С нито един. Никаква дума на благодарност, никакво извинение за пожертван живот. Беше тук, защото адюнктата се нуждаеше от него. За какво? „Ха, не че тя говори, нали? Не и нашата затворена в себе си Тавори Паран.“

Вдясно от Уидал стоеше Банашар, низвергнат върховен жрец на Д’рек, стига слуховете да бяха верни. Още един пътник в тази проклета армия от ренегати. Но Троутслитър знаеше предназначението на Банашар. „Пари. Хиляди, десетки хиляди монети. Той е нашият платец, а всичкото сребро и злато в кесиите ни е откраднато отнякъде. Така трябва да е. Никой не е толкова богат. Явният отговор? Ами, какво да кажем за съкровищницата в храма на Червея на есента?“

„Моли се на Червея, плащай на армия недоволни бунтари. Всички вие, вярващи, някак си се съмнявам, че това го е имало в молитвите ви.“

Горкият Брулиг имаше малко съюзници в покоите си. Източникът на страст за Балм, тази капитанка на капера „Немряща благодарност“ Шурк Елале, и първият й помощник-капитан Скорген Кабан Хубавия. И никой от двамата не изглеждаше готов да скочи на страната на Брулиг в ямата за юмручен бой.

Тази Шурк обаче бе адски наблюдателна. Може би доста по-опасна от узурпатора на този боклучарски остров.

Адюнктата обясняваше, на прилична търговска реч, новите правила за управление на Втори девичи форт и с всяка нейна фраза изражението на Брулиг ставаше все по-унило.

Забавно, стига да си склонен към язвителен хумор.

— Кораби от нашия флот — обясняваше тя в момента — ще влизат в залива за продоволствие. Един по един, тъй като няма да е добре гражданите ви да изпадат в паника…

Шурк Елале изсумтя. Беше придърпала стола си настрана, почти пред стената, на която се беше облегнал Троутслитър, за да вижда по-добре и домакина, и гостите. До нея Скорген пълнеше тумбака си с любимия ейл на Брулиг с халба в едната ръка; показалецът на другата проучваше дълбините на нацепеното му розово-червено ухо. Беше подхванал серия от оригвания, всяко придружено от тежка въздишка, и това продължаваше вече камбана време без никакъв знак, че ще свърши. Цялата стая вонеше на киселия му дъх.

Презрителното сумтене на капитана привлече вниманието на адюнктата.

— Разбирам нетърпението ви — каза с хладен тон Тавори — и не се съмнявам, че желаете да напуснете. За съжаление трябва да говоря с вас и ще го направим скоро…

— След като опишете подробно скопяването на Брулиг имате предвид.

Шурк повдигна дългия си крак, преметна го върху другия, скръсти ръце в скута си и се усмихна мило на адюнктата.

Безцветните очи на Тавори я изгледаха продължително, после тя се обърна към свитата си.

— Банашар.

— Адюнкта?

— Какво й е на тази жена?

— Тя е мъртва — отвърна бившият жрец. — Некромантско проклятие.

— Сигурен ли си?

Троутслитър се покашля.

— Адюнкта, Детсмел каза същото, когато я видяхме долу в кръчмата.

Брулиг беше зяпнал Шурк с опулени очи и увиснала челюст.

Скорген Кабан до Шурк изведнъж взе да се мръщи и очите му зашариха из стаята. После извади пръста, с който бърникаше в ухото си, и заоглежда жълтата кал по него. А след това го облиза.

— Е — въздъхна Шурк Елале и погледна Тавори, — направихте го все пак, нали? Уви, цената на тази тайна е най-нищожната от всичко, а именно — суета. Значи, ако притежавате някакъв тесногръд фанатизъм по отношение на немрящите, ще ми се наложи да променя оценката си за вас, адюнкта. И за пъстрата ви компания.

За изненада на Троутслитър Тавори се усмихна.

— Капитане, Малазанската империя познава добре някои немрящи, въпреки че малко от тях притежават вашите многобройни чарове.

„Богове подземни, флиртува с този благоуханен труп!“

— Многобройни, и още как — измърмори Банашар и доста неучтиво не предложи уточнение. „Проклети от Гуглата жреци. За нищо не ги бива.“

— Все едно — продължи Тавори, — нямаме никакви предразсъдъци по този въпрос. Извинявам се, че поставих въпрос, довел до това разкритие. Просто бях любопитна.

— Аз също — отвърна Шурк. — Тази ваша Малазанска империя — имате ли някаква конкретна причина да нахлуете в Ледерийската империя?

— Останах с разбирането, че този остров е независим…

— Така е, след едурското завоевание. Но вие едва ли сте дошли, за да завземете един жалък остров. Не. Просто го използвате за база за нападения на континента. Така че позволете да попитам отново — защо?

— Нашият враг — заяви адюнктата, вече без никаква насмешка, — са Тайст Едур, капитане. Не ледериите. Всъщност готови сме да окуражим едно всеобщо въстание на ледериите…

— Няма да го получите — прекъсна я Шурк Елале.

— Защо не? — попита Лостара Юил.

— Защото случайно харесваме нещата такива, каквито са. Повече или по-малко.

След като никой не проговори, тя се усмихна и продължи:

— Едурите може да са свалили владетелите в нелепия им полудовършен дворец в Ледерас. И може да са унищожили няколко ледерийски войски на път към столицата. Но няма да намерите чети примиращи от глад бунтовници в горите, които да мечтаят за независимост.

— Защо не? — повтори навъсено Лостара със същия тон.

— Те завладяха, но ние спечелихме. О, съжалявам, че Техол Бедикт не е тук, защото е доста по-добър в обясняването на нещата, но позволете ми да опитам. Ще си представя, че Техол седи тук, за да ми помага. Завоевание. Има различни видове завоевания. Значи, имаме Тайст Едур, които командват тук-там, елита, чиято дума е закон и не се оспорва. В края на краищата магията им е жестока, присъдите им са хладнокръвни и ужасно опростени. Те всъщност са над закона — така, както ледериите разбират понятието…

— А те как разбират понятието за закон? — настоя Лостара.

— Ами, система от съзнателно неясно определени правила, за да избегне които, ако се наложи, човек си наема адвокат…

— Вие, Шурк Елале, каква бяхте, преди да станете пират?

— Крадец. Наела си бях няколко адвокати навремето. Все едно, имах предвид следното. Едурите управляват, но било поради невежество или от безразличие — а нека си го кажем, без невежество нямаш безразличие — не се интересуват особено от ежедневното администриране на империята. Тъй че точно този апарат си остава ледерийски и напоследък е още по-малко регулиран, отколкото беше преди. — Усмихна се отново и поклати крак. — Колкото до нас, по-нисшите слоеве, ами за нас нищо не се е променило. Оставаме си бедни. Затънали в дългове и удобно нещастни, и, както може би щеше да каже Техол, нещастни в своето удобство.

— Значи дори ледерийските благородници не биха посрещнали с радост промяна на сегашния ред — каза Лостара.

— Те най-малко.

— А императорът ви?

— Рулад ли? Доколкото е известно, той е луд и ефективно изолиран при това. Империята се управлява от канцлера, а той е ледериец. Беше канцлер и по времето на крал Дисканар и остана там, за да гарантира преходът да мине гладко.

Блистиг изпъшка и се обърна към Тавори.

— Морските пехотинци, адюнкта…

И Троутслитър разбра и убийствен мраз стегна сърцето му.

„Изпратихме ги, като очаквахме да намерят съюзници, да вдигнат страната на войнствена ярост. Но няма да го получат.“

„Цялата проклета империя ще се вдигне, да. За да разкъса нашите гърла.“

„Адюнкта, ти го направи отново.“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (17)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

14.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (17)