Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reaper’s Gale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря

Серия Малазанска книга на мъртвите, №7

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.

ИК „Бард“ ООД, 2008 г.

ISBN: 978–954–585–932–8

История

  1. — Добавяне

24.

Ако това са сетните ни дни

и всички със очи що вътре виждат

сега изгубят зрение

кой би останал да скърби?

 

И щом сведем глави

посърнали от съкрушената амбиция

очите виждат и са безразлични

очите гледат и са равнодушни.

 

На статуите каменният поглед

пазителите на безукорен площад

изваян като топлота е

в историята примирена,

 

и само пърхащите същества

пред зейналите ни уста

дочуват вятърно стенание

свещения му глъхнещ глас.

 

Тъй в тези наши сетни дни

видяното от нас е вътре

където всичко е започнало и няма да започва вече

и миг за отдих, мракът пада.

 

Невижданият танц

Фишер кел Тат

Гробната могила на Бийк започна с няколко хвърлени в пепелта до овъгления натрошен скелет — всичко, което бе останало от младия маг — кости. Скоро още неща отидоха на купчината. Катарами, токи, фетиши, монети, счупени оръжия. Когато Юмрук Кенеб бе готов да даде заповед за марш, могилата бе висока почти колкото човешки ръст. Когато капитан Фарадан Сорт помоли Ботъл за благослов, отдельонният маг поклати глава и обясни, че цялото мъртво поле, затворено от чародейството му, вече е магически мъртво. Навярно завинаги. При тази новина капитанът извърна глава, макар че Кенеб май я чу да прошепва: „Нито свещ не е останала недогоряла значи.“

Щом поеха към град Ледерас, морските пехотинци чуха тътена на взривове от юг, където адюнктата бе дебаркирала с останалите от Ловците на кости и влизаше в бой с ледерийските армии. Този грохот не се дължеше на магия, знаеше Кенеб.

Трябваше да поведе бойците си към онази битка, да ударят ариергарда на ледериите и след това да се съединят с Тавори и главната сила. Но Кенеб се съгласи с капитана, както и с Фидлър и Геслер. Той и проклетите му морски пехотинци си бяха спечелили това, спечелили си бяха правото първи да щурмуват столичния град.

— Може да има друга армия, чакаща на стените — каза сержант Том Тиси и лицето му се изкриви от отвращение като на човек, преглътнал лайно на нахт.

— Възможно е — съгласи се Юмрукът. И точно този разговор повече не продължи.

Нагоре по имперския път, с добре наместените му камъни и с ширина достатъчна да поеме колона от десет души в редица. Крачеха в марш сред захвърлено снаряжение и боклуци, оставени от ледерийските легиони. Денят привършваше и сенките се издължаваха.

Вечерният здрач вече не бе далече, а последният сън бе преди доста време, но войниците му, виждаше Кенеб, бяха — поддържаха и снаряжението си — свежи като след седмичен отдих.

След няколкостотин разтега се натъкнаха на първите бежанци.

Мръсни изплашени лица. Торби и кошове с жалки провизии, ококорени бебета, надничащи от вързопите. Натоварени мулета и двуколки, които скърцаха и трополяха под тежкия товар. Ледериите бързо се разбягваха от пътя, издърпваха животни и коли, за да може колоната да продължи. Свели очи, прегърнали деца. Без нищо да казват.

Фарадан Сорт подкара до Кенеб.

— Странно е това.

Юмрукът кимна.

— Приличат на хора, бягащи от нещо, което вече се е случило. Намерете някой, капитане, и да получим малко отговори.

— Слушам, сър.

Загледан в бежанците, които подминаваха, Кенеб се замисли какво ли се крие зад погледите, които малцина от тях се осмеляваха да хвърлят към крачещите напред войници, тези белокоси чужденци в бляскавата им броня. „Виждат ли спасители? Няма начин. Но къде е враждебността? Те са по-уплашени от онова, което са оставили в Ледерас, отколкото от нас. Какво, в името на Гуглата, става тук?“

„И къде са Тайст Едур?“

 

 

Тълпите ставаха все по-многолюдни и с все по-голяма неохота се отдръпваха встрани. Фидлър намести пътната торба на рамото си и отпусна ръка на дръжката на късия си меч. Колоната беше забавила скорост и сержантът долавяше нарастващото нетърпение сред бойците си.

Вече можеха да видят края — дъх на Гуглата, беше зад онази бяла стена на североизток, вече на левга или по-малко. На червения блясък на залеза имперският път, изпънал се към тях от някоя главна порта, приличаше на кипящо влечуго. „Изливат се с хиляди.“

„А защо?“

Масови вълнения явно. Икономика в развалини, хората — изправени пред гладна смърт.

— Изобщо не знаех, че ще предизвикаме такава неприятност, Фид.

— Не може да сме ние, Кътъл. Не само ние имам предвид. Не си ли забелязал? Сред тълпата няма Тайст Едур. Значи или са се отдръпнали зад стените на именията си, или в дворцовата цитадела, или каквото е там, където живее императорът им, или са побягнали първи.

— Като ония зад нас значи. Тръгнали са за родните земи на север.

— Може би.

— Е, ако тази проклета империя вече е свършена, защо ще се занимаваме със столицата?

Фидлър сви рамене.

— Ботъл може да е скрил някой от плъховете си в косата на адюнктата. Защо не питаш него?

— Адюнктата няма достатъчно коса за това — измърмори Кътъл, макар че хвърли поглед назад към отдельонния маг. Ботъл не си направи труда да отговори. — Виждаш ли някой на стените, Фид? Аз съм зле на слаба светлина.

— И да има, не държат факли — отвърна Фидлър.

Толкова малко време бе имало за мислене. За каквото и да било, освен само да останеш жив. Непрекъснато, след проклетия бряг. Но сега, докато вървеше по този път, Фидлър усети, че мислите му са тръгнали по прашни пътеки. Тръгнали бяха за това нашествие в името на възмездието. И може би за да свалят един тираничен император, който гледаше на всички не като на свои поданици, а като на месо за сатъра на касапина. „Всичко това — добре. Пък и това едва ли го прави уникален император.“

„Защо тогава е нашата битка? И къде в името на Гуглата ще заминем оттук?“ Толкова му се искаше да повярва, че адюнктата знае какво прави. И че каквото и да стане и както и да свърши, ще има някакъв смисъл от това, което правеха.

„Трябвало да сме собствените си свидетели! На какво, по дяволите?“

— Войници на стената — извика Корик. — Не много, но ни виждат съвсем ясно.

Фидлър въздъхна. „Да пристигнем първи — и може би ще стигнем само до това. Армия от осемстотин войници, вдигнала лагер пред някоя порта. Да бе, ще се напикаят от страх.“ Пое си дълбоко дъх, тръсна глава.

— Чудесно. Най-после си имаме добре настроена публика.

 

 

Смайлс не харесваше много вида на тези бежанци. Жалките лица и тътренето по пътя твърде много й напомняха… за дома. О, тогава не беше имало никакво отчаяно бягство, тъй че не беше точно това. Просто тъпият животински поглед в тези очи. Нищо неразбиращите деца, придърпани с ръка или вкопчени в сивата риза на мама.

Ловците на кости настъпваха в марш към Ледерас — защо тези глупаци не пищяха и не виеха от ужас? „Те са като роби, избутани на свобода като овци в пустошта, и всичко, което очакват, е още робство. Или смърт сред пустите лесове. Осакатени са. Целият им живот.“

„Всичко това е толкова познато. Нали?“

Изплю се на пътя. „Гуглата да ги вземе всички империи. Гуглата да го вземе всичко. Ако се докопам до тебе, скъпи ми императоре на Ледер — ако те спипам първа, ще те кълцам на късчета. Бавно, много да боли. Заради всеки от тези окаяни граждани на този вонящ път.“

„Колкото по-скоро се разкарат тези глупци от пътя ни, толкова по-скоро ще мога да поизтезавам императора им.“

 

 

— Тръгваме за двореца — каза Корик на Тар. — И не позволяваме на нищо да ни се изпречи на пътя.

— Витаеш в облаците, Корик — отвърна ефрейторът. — Ще трябва да пробием през няколко хиляди упорити ледерии, за да направим това. И може би още повече едури. А на всичко отгоре какво ще кажеш за онази стена там? Да я прескочиш ли се каниш? Нямаме достатъчно муниции за…

— Глупости…

— В смисъл, няма начин Кенеб да позволи сапьорите да си използват целия запас, не и след като единственото, което трябва да направим, е да изчакаме адюнктата и след това да си вдигнем обсадата както си му е редът.

Корик изсумтя.

— Като при Ю’Гатан ли? О, търпение нямам.

— В Ледерас няма никакъв Леоман — рече Тар и дръпна ремъка под брадичката си. — Само някакъв си едур на трона. Сигурно пиян. Луд. Лигави се и пее бебешки песнички. Тъй че защо да се занимаваме с двореца? Нищо интересно няма да има там. Викам да пооплячкосаме няколко имения, Корик.

— Малазанските войници не плячкосват.

— Но вече не сме такива, нали? В смисъл, войници на Малазанската империя.

Корик се изсмя презрително.

— И това означава да затънем в някакво миризливо варварство ли, Тар? Защо ли не съм изненадан? Никога не съм вярвал на всичките ти пози на цивилизованост, които разиграваш.

— Какви пози?

— Добре де, може би просто така те виждат всички останали. Но аз сега те виждам другояче. Проклет катил си ти, Тар. Само чакаш да ни заиграеш гадно.

— Просто разсъждавах на глас — отвърна Тар. — Не че Фид ще ни позволи да правим каквото си поискаме, нали?

Аз няма да ти позволя да правиш каквото си искаш, Тар.

— Просто да се намираме на приказка, Корик. Само това беше.

Корик изсумтя.

— Ставаш нагъл с ефрейтора си ли, Корик?

— Мисля да ти навра цялата броня — с все щита — в задника, ефрейтор. Това наглост ли е?

— Като свикна да правя разликата, ще ти кажа.

 

 

— Слушай, Коураб — заговори Ботъл, — можеш да престанеш да се правиш на квачка, става ли?

Плещестият войник до него поклати глава.

— Сержант Фидлър каза, че…

— Остави това. Ние сме в колона. Стотици морски пехотинци от всички страни, нали? И аз почти съм си отдъхнал, готов съм да създам неприятности в случай, че ни ударят от засада и така нататък. Тук съм в безопасност, Коураб. И престани да ме удряш с тази ножница — целият ми крак е отекъл.

— По-добре оток, отколкото отсечена глава — каза Коураб.

— Така е, факт.

Коураб кимна, все едно проблемът е изчерпан.

Ботъл потърка лицето си. Споменът за жертвата на Бийк го измъчваше. Не беше познавал мага много добре. Само едно лице с глупаво изражение или с широка усмивка, съвсем приятен човек, не много по-възрастен от самия Ботъл. За някои — най-редките случаи — пътищата към силата бяха гладки, подредени, и все пак опасността винаги бе налице. „Твърде лесно е да привлечеш прекалено много, да я пуснеш просто да се излее през теб.“

„Докато станеш на пепел.“

Все пак Бийк беше спасил живота им. Проблемът бе в това, че Ботъл се чудеше дали си заслужава. Че може би животът на осемстотин морски пехотинци не струваше колкото живота на един роден Висш маг. Каквото и да предстоеше в самия край на това пътуване, щеше да е неприятно. Адюнктата си имаше своята Синн, и толкова. Друг естествен талант — „но мисля, че е луда“.

„Адюнкта, твоят Висш маг е луда. Ще бъде ли проблем това?“

Изсумтя.

Коураб прие това като покана за разговор.

— Виждаш ли страха у тези хора, Ботъл? Ловците на кости превръщат сърцата си в лед. Когато стигнем портата, тя сама ще се разтвори широко за нас. Ледерийските войници ще вдигнат ръце. Хората ще ни поднесат главата на императора си на бронзов поднос и рози ще хвърлят на пътя ни…

— В името на Гуглата, Коураб, престани. Непрекъснато търсиш блясък във войната. Но няма никакъв блясък. И героите като Бийк, и те свършват мъртви. Какво печелят? Купчина смет за гробна могила, това печелят.

Но Коураб клатеше глава.

— Когато аз умра…

— Няма да е в бой — довърши Ботъл.

— Нарани ме с думите си.

— Имаш си Господарката в сянката си, Коураб. Ще се измъкваш читав винаги. Ще трошиш оръжия или ще хвърчат от ръката ти. Конят ти ще се преобръща и ще се изправя накрая с теб на седлото. Всъщност готов съм да заложа цялата си досегашна заплата, че накрая ти ще си последният, който ще стои прав.

— Вярваш ли, че ще има бой в този град?

— Естествено, че ще има, идиот такъв. Всъщност ще се изненадам, ако изобщо влезем зад тези стени, преди да дойде адюнктата. Но тогава да, чака ни кървав бой от улица на улица и единственото, в което съм сигурен, е, че много от нас ще бъдат убити.

Коураб плю на ръцете си и ги разтърка.

Ботъл го зяпна. Той идиот се усмихваше.

— Няма от какво да те е страх — увери го Коураб. — Аз ще те пазя.

— Чудесно.

 

 

Хелиан се мръщеше. Скапан претъпкан с хора път, винаги ли беше така? Трябваше да е доста оживен град и всички си ходеха по работите все едно, че през тях не минава колона от вражески нашественици. Все още усещаше топлината на срама — беше заспала на онова мъртво поле. Трябваше уж да е готова за бой, а ако не се бие, то тогава да умре сред пожар от воняща на пикня магия, а какво прави тя?

Заспива. И сънува бяла светлина и пламъци, които не изгарят, и тъй като всички бяха разбрали, че сънува, всички бяха решили да извадят скритите й запаси паста от корен аеб и да избелят косите си, а след това да лъснат цялото си снаряжение. Добре. Ха-ха. Адски близо до най-изпипаната шега, която беше измисляла. Но изобщо нямаше да го каже. Щеше да се преструва, да, че нищо не изглежда различно, а когато войниците й отидоха на мястото, където беше загинал онзи морски пехотинец — единствената жертва в целия бой, а трябваше да е имало някакъв бой, след като цялата ледерийска армия беше избягала — е, тя направи същото. Остави на могилата празно шише и ако това не беше почит към оня идиот, тогава какво?

Но вече се стъмваше и с всички тези сиви лица, зяпнали ги от двете страни на пътя, беше зловещо. Едно бебе в мършавите ръце на някаква старица й се изплези и й трябваше целият самоконтрол да се сдържи да не извади меча и да не перне кръглата главица на невъзпитаното пале, или може би само да му дръпне ушите, или дори да го гъделичка до смърт, така че си беше добре, дето никой не можеше да чуе мислите й, защото щяха да разберат колко е скапана от тази шега и от това, че беше заспала, след като уж трябваше да е сержант.

„И лъснатият ми меч отгоре на всичко. Сега с него мога да си отрежа цялата коса, ако поискам. О, направиха ми го всичко това й на мен, и на моите.“

Някой се спъна в петата й и тя се обърна.

— Стой назад, ефр… — Но не беше Тъчи Брет. Оказа се онзи страстен черноок младок, същият, за когото вече бе имала фантазии, а може би изобщо не бяха фантазии, както облизваше устни, щом погледите им се срещнеха. Скълдет.

— В моето отделение ли си вече? — попита тя.

Отвърна й с широка сладострастна усмивка.

— Тоя глупак е влюбен — каза ефрейторът й зад Скълдет. — Би могла да го осиновиш, сержант — добави с различен глас. — Или да се омъжиш за него. Или и двете.

— Няма да ме объркаш, ефрейтор, като ми говориш на два гласа. Просто да го знаеш.

Изведнъж тълпите по пътя оредяха и там, точно отпред, пътят стана чист, лазеше нагоре към двукрилите градски порти. Портите бяха залостени.

— О — рече Хелиан. — Страхотно. Сега ще плащаме такса.

 

 

Командирът на ледерийските сили загина със стрела от арбалет в сърцето, един от последните, които паднаха при последния набег на четиристотин разтега от реката. Останалите войници захвърлиха оръжията си и побягнаха. Врагът разполагаше с малко конница, така че гонитбата се проточи, хаотична и безумна в гаснещата дневна светлина, и издърпа чуждестранните войници далече навътре, докато избиваха изтощените си и обзети от паника врагове.

На два пъти Сирин Канар — беше захвърлил цялото си снаряжение — беше избегнал безмилостните вражески отделения и когато чу жалния вой на чуждите рогове в сумрака, разбра, че дават сигнал за отбой. Провря се през някакви храсти и се озова сред изравнените със земята развалини на едно от градчетата бордеи извън градската стена. Всичките тези приготовления за обсада — а тя вече идваше. Трябваше да се върне в града, трябваше да стигне до двореца.

Неверие и потрес заливаха на вълни разтуптяното му сърце. Беше плувнал в пот и в кръвта на падналите си другари и трепереше неудържимо. Никога не беше виждал такъв ужас. Мисълта, че животът му може да свърши, щом някой страхлив кучи син забие меча си в скъпоценното му тяло. Мисълта как всичките му мечти и амбиции се изливат на червен порой, за да напоят земята. Точно тези мисли го бяха изтласкали далеч назад от фронтовата линия, накарали го бяха да побегне толкова бързо, колкото краката му можеха да издържат. Никаква чест не съществуваше в това да загине редом с другарите си — той бездруго не познаваше никого от тях. Непознати, а непознатите можеха да мрат на тълпи, ако питаха него. Не, само един живот беше важен: неговият.

И, слава на Блудния, Сирин беше оживял. Избягал беше от черната гибел.

Канцлерът щеше да им го върне тъпкано на тия. Императорът — неговите Тайст Едур — Ханан Мосаг — всички те щяха да им го върнат на тия чужди псета. И след година, може би и по-малко, светът отново щеше да стане добро място за живеене, Сирин да се издигне високо в персонала на канцлера и още по-високо сред Патриотистите. По-богат отвсякога. Десетки курви с нега в очите на ръка разстояние. И да надебелее можеше, ако поискаше.

Стигна до крепостната стена и тръгна покрай нея. Имаше хлътнали в земята вратички, тунели, приканващи противника да пробие през тях, но те бяха замислени да бъдат наводнени с дръпването само на един лост. Знаеше, че дебелите дървени врати ще се пазят отвътре. Продължи да търси.

Най-сетне намери врата, наведена под ъгъл като капак на склад за въглища, обрасла с гъста трева от всички страни. Измърмори благодарности към Блудния и се смъкна в трапа. Отпусна се на дървото и дълго стоя така, затворил очи.

После извади камата си — нея си я беше запазил — и започна да чука с дръжката по дървото.

Стори му се, че чува някакъв звук от другата страна.

Притисна бузата си до вратата.

— Почукай, ако ме чуваш!

Собственият му хриплив глас прозвуча в ушите му плашещо силно. След пет-шест удара на сърцето чу леко почукване.

— Аз съм Финад Сирин Канар, агент на канцлера. Никой друг няма наоколо. Пусни ме вътре, в името на империята!

Отново дълго изчакване. После чу изстъргването на сваления лост, натиснаха срещу него и той се отдръпна, та вратата да се отвори. Отвътре надникна младо войнишко лице.

— Финад?

Съвсем млад. Сирин се провря през входа, а войничето отстъпи назад. „Колко млад! Бих могъл да го нацелувам, да го взема тук и веднага, в името на Блудния!“

— Затвори вратата, бързо!

— Какво се е случило? — попита войникът, докато припряно затваряше вратата и наместваше тежкия лост в тъмното. — Къде е армията, сър?

Щом лостът изтрака в скобите, Сирин най-сетне си позволи да се почувства в безопасност. Да се върне в старата си форма. Сграбчи младока за туниката и го придърпа към себе си.

— Проклет глупак! Някой си ти казва, че е Финад, и ти отваряш проклетата врата? Би трябвало жив да те одера, войник! Всъщност мисля, че ще го направя!

— М-моля ви се, сър, аз само…

— Млъкни! Мисля, че ще трябва да ме убедиш по друг начин.

— Сър?

Още имаше време. Чуждата армия беше на цял ден път оттук, може би и повече. А и толкова жив се чувстваше в този момент. Пресегна се и погали младежа по бузата. Чу го как вдиша рязко. А, схватлив беше младокът. Щеше да е лесно да…

Връх на нож се опря точно под дясното му око и младежкият глас на войника изведнъж се втвърди.

— Финад, ако държите да доживеете и да се изкатерите до другия край на тунела, тръгвате веднага. Сър.

— Ще науча името ти…

— Ваша работа, Финад, и Блудния дано благослови вечното ви търсене. Защото не бях зад вратата като пазач, сър. Готвех се да избягам.

— Какво?!

— Тълпата вилнее по улиците, Финад. Единственото, което държим в момента, са стените и портите. А, и Вечния домицил, където безумният ни император продължава да избива шампиони все едно е на градско празненство. Никой няма голям интерес да обсажда това място. Освен това едурите напуснаха вчера. Всички. Заминаха си. Тъй че, Финад, щом искате да се доберете до любимия си канцлер, добре сте дошъл, опитайте.

Ножът натисна, проби кожата и капка кръв изби като сълза.

— Значи така, сър. Можете да посегнете за камата на колана си — и умирате. Или можете да пуснете ризата ми.

Наглостта и страхливостта май не бяха най-добрите качества.

— Ще се подчиня с радост, войник — отвърна Сирин и го пусна. — Е, щом ще излизаш навън, по-добре да остана тук и да заключа вратата след теб, нали?

— Финад, след като изляза, можете да правите каквото намерите за добре. Така че отстъпете, сър. Не, още малко назад. Така е добре.

Сирин изчака войникът да излезе. Все още усещаше върха на ножа и раната защипа, щом потта се просмука в нея. Не беше страхливост това, че отстъпи пред кучия син, толкова бързащ да опетни униформата си. Нали? Проста целесъобразност. Трябваше да се добере до канцлера, нали? Това беше същественото.

И сега, колко нелепо, предстоеше му да мине през целия град, без ескорт, през същия град, в който се беше родил, и в страх за живота си. Светът се беше обърнал с главата надолу. „Бих могъл просто да изчакам тук, да, в този тунел, в тъмното… не, чужденците идват. Трябва да ида във Вечния домицил — там, ако се наложи да се предадем, Трайбан Гнол може да се договори, може да организира предаването на императора. И канцлерът ще иска вярната му лична охрана да е около него. Ще му трябва Финад Сирин Канар, последният оцелял от битката при реката — Сирин Канар, който е пробил през вражеските линии, за да се върне при своя канцлер — носач на лоши новини, да. Но все пак е пробил, нали?“

Да, щеше да се добере до Вечния домицил, та дори да се наложеше да плува в проклетите канали.

„Още съм жив. Мога да спечеля.“

„Тези чужденци няма да са достатъчно, за да управляват империята.“

„Ще им трябва помощ, да.“

Тръгна по тунела.

 

 

Младият войник беше на двайсет крачки от скритата врата, когато от всички страни се надигнаха тъмни фигури и той видя ужасните арбалети, прицелени в него. Замръзна и бавно вдигна ръце.

Една от фигурите заговори на непонятен език и войникът потръпна, когато някой пристъпи иззад него — жена, ухилена, с ками в ръцете. Тя го погледна, намигна му и сви устни в подражание на целувка.

— Още не решили дали живееш — заговори някой на груб ледерийски. — Шпионин?

— Не — отвърна войникът. — Дезертьор.

— Честен мъж, добре. Отговаряш на всички наши въпроси? Тези врати, тунели, защо е тази сапьорска работа за нас? Обясни.

— Да. Ще обясня всичко. Не искам да умра.

Ефрейтор Тар въздъхна и се извърна от пленника към Корик.

— Доведи Фид и капитана, Корик. Изглежда, май няма да ни се наложи да събаряме стени.

Смайлс изсумтя и си прибра ножовете.

— Никаква елегантна забивка отдолу. Никакви изтезания. Това изобщо не е забавно. — Помълча и добави: — Все пак добре, че не убихме сефтето, нали? Това е на късмет.

 

 

Сержант Балм водеше малкия си отряд навътре в сушата. Вече бе твърде тъмно, за да гонят ледерии, а освен това забавлението много скоро се вгорчи. Вярно, избиването на противника бе логично, когато си на негова територия, след като всеки избягал войник най-вероятно ще се бие отново, така че гонеха окаяните нещастници. Но си беше уморителна работа.

Когато не разполагаха с магия в боя, морантските муниции я заместваха и вършеха доста добра работа. „Поне от наша гледна точка. Богове, само да видиш онези тела — и парчета от тела — как хвърчат из въздуха — толкова объркан бях. Парчета от ледерии навсякъде и целият онзи кънтеж в ушите…“

Бързо се беше съвзел, когато видя онзи идиот сапьор на Корд, Кръмп, как затича нагоре по склона право към вражеската линия, с двата проклети от Гуглата тежки взрива във всяка ръка. Ако не бяха всички онези изгърмели ледерии, поели повечето от двойния взрив, Кръмп все още щеше да си стои там. Краката му поне. Останалото от него щеше да е червена мъгла, сливаща се със залеза. Кръмп обаче се оказа просто затиснат под лавина от късове от човешки тела и по някое време изпълзя като някой от духовете на Гуглата. Макар Балм да беше съвсем сигурен, че духовете не се усмихват.

Не и с идиотски усмивки във всеки случай.

Там, където „проклетиите“ не бяха заличили цели вражески роти, главната атака — клинове от настъпващи тежка и средна пехота с рехава линия от стрелци и сапьори в челото — бяха натиснали с порой от шрапнели и буквално пометоха първите ледерийски редици. А след това бе само убийствен удар с човешките клинове, който разкъса вражеския строй и изтласка ледерийските войници назад, докато не се струпаха плътно, без да могат да направят нищо друго, освен да умрат.

Четиринадесета армия на адюнктата, Ловците на кости, най-сетне бе показала, че знае как да воюва. Намерила бе решимост да вдигне щита си в тази проточила се битка и не беше ли това просто страхотно?

В челото яздеше Мейсан Джилани. Логично бе да използват точно нея. Първо, беше най-добрият ездач и второ — нямаше войник, било то мъж или жена, който да може да откъсне очи от прелестния й задник на седлото, което пък правеше ездата след нея много по-лека. Дори и в сгъстяващия се сумрак, да. „Не че блести всъщност. Не мисля. Но… удивително е как можем да го виждаме чудесно. Може да е нощ без никаква луна и никакви звезди, и нищо освен Бездната от всички страни, обаче ние пак ще следваме този блестящ, подрусващ се…“

Балм стисна юздите и дръпна леко встрани, понеже за малко щеше да се блъсне в коня на Джилани — който стоеше на място, а самата Мейсан изведнъж бе изчезнала.

Той изруга, спря уморения кон и вдигна ръка на останалите зад него също да спрат.

— Мейсан?

— Ето ме — стигна до ушите му сладкият й небесен глас и миг след това тя се появи в сумрака отпред. — На бойното поле сме.

— Абсурд — каза Троутслитър зад Балм. — Никакви трупове няма, Мейсан. Нищо.

Детсмел подкара още няколко крачки напред, спря и слезе от коня.

— Тук се е била морската пехота на Кенеб.

Всички бяха видели странното сияние на север — видели го бяха от корабите всъщност, когато транспортните направиха пълен завой и се понесоха към бреговата линия. А преди това бяха видели ледерийската магия, онази ужасяваща вълна, която се извиси в небето, и тогава всички бяха разбрали, че морските пехотинци са обречени. Нямаше го Бързия Бен да я шибне и да я върне назад, дори и да можеше, а Балм бе съгласен с всички останали, че колкото и да беше добър, не беше чак толкова добър. Нямаше го Бързия Бен, нито Синн — тя беше там, застанала на носа на „Пенестия вълк“ с Гръб до нея, зяпнали страховитото чародейство.

Когато то се затъркаля напред и след това рухна надолу, из въздуха се разнесоха проклятия и молитви, и това, казваха войниците, беше по-лошо и от Ю’Гатан, и нещастните проклети морски пехотинци, този път никой нямало да се измъкне. Единственото, което щяло да стърчи от земята след няколко дни, щели да са парчета изгоряла кост.

Така че Ловците на кости на транспортните бяха една много зла сган, когато изпразниха водата от ботушите си и награбиха оръжията. Зла, да, както можеше да го засвидетелства ледерийската армия, о, да.

След като ледерийската магия бе заглъхнала, разсипала се някъде там, в далечината, Синн беше надала вик, а Балм със собствените си очи видя как Гръб заподскача на предната палуба. А след това всички останали видяха синкавобелия купол от вихрена светлина, извисил се там, където трябваше да е стигнала ледерийската магия.

Какво означаваше това?

Корд и Шард отидоха при Синн, но тя не говореше, което бе шок за всички. Единственото, което каза Гръб, беше нещо, за което никой от тях след това не можеше да се съгласи, и тъй като Балм не го беше чул лично, заключи, че Гръб вероятно изобщо не е казал нищо освен може би: „Пишка ми се“, което пък обясняваше цялото подскачане.

— Възможно ли е ледерийската магия да ги е превърнала всичките на прах? — зачуди се Троутслитър, докато газеха през покритото с роса поле.

— И да остави тревата да расте така буйно? — възрази Мейсан Джилани.

— Тук има нещо — каза Детсмел на десетина крачки по-напред.

Балм и Троутслитър слязоха от конете и тръгнаха след Мейсан Джилани — леко зад нея и от двете й страни. Детсмел вече бързо се скриваше в сумрака.

— Забави малко, ефрейтор!

Детсмел спря пред някаква сива купчина.

— Какво е това? — попита Балм.

— Прилича на бунище с раковини — измърмори Троутслитър.

— Ха, винаги съм си мислел, че си рибарска издънка.

— Издънка, ха-ха! Много смешно, сержант.

— Нали? Защо не се смееш тогава? От друга страна, недей — ще те чуят в града и ще се уплашат. Е, ще се уплашат повече, отколкото вече са.

Стигнаха при Детсмел.

— Това е проклета гробна могила — рече Троутслитър. — И виж, всякакви малазански неща има на нея. Богове, сержант, не мислиш, че единственото, което е останало от морските, е под тази могила, нали?

Балм сви рамене.

— Ние дори не знаем колко са стигнали дотук. Може да са шестима. Всъщност цяло скапано чудо е, че някои изобщо са стигнали.

— Не, не — намеси се Детсмел. — Тук има само един, но нищо повече не мога да кажа, сержант. Тук няма и шепот от магия и вероятно никога няма да има. Всичко е било изсмукано.

— От ледериите ли?

Ефрейторът сви рамене.

— Би могло. Онзи ритуал беше гадна работа. Стара магия, по-мръсна от това, което тече от лабиринтите.

Мейсан Джилани се наведе и опипа един лошо очукан къс меч, малазанска изработка.

— Изглежда, някой доста е сякъл с това нещо, а ако са си пробили път чак дотук с бой, хм, колкото и да е очукан мечът му, войникът не го захвърля току-така.

— Освен ако мъртвият вътре не е заслужил честта да спи под него — каза Детсмел.

— Значи е малазанец — каза Мейсан. — Но само един.

— Да, само един.

Тя се изправи.

— Тогава къде са останалите?

— Почни да търсиш за дири или нещо такова — каза й Балм.

Всички се загледаха след Мейсан, докато се отдалечаваше в сумрака.

След което се подсмихнаха един на друг.

 

 

Лостара Юил спря пред адюнктата и докладва:

— Повечето отделения са се върнали. В момента поставят постовете.

— Сержант Балм върнал ли се е?

— Още не, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Юмрук Кенеб щеше да е изпратил бегач.

— Дали?

Лостара Юил примигна.

— Разбира се. Дори в пълен състав — което знаем, че е невъзможно — той няма достатъчно войници, за да завземе Ледерас. Адюнкта, след като не сме чули нищо от тях, трябва да приемем най-лошото.

По време на сраженията Лостара Юил беше останала близо до своя командир, въпреки че в нито един момент адюнктата не бе застрашена от ледериите. Десантът бе извършен бързо, професионално. Колкото до битката — беше си класическата малазанска тактика дори и без обичайния контингент морска пехота за подсилване на настъплението от бреговата линия. Съвършено и брутално.

Ледериите бяха в лоша форма, разбрала бе тя. Не от някакъв бой, а заради бързия поход далече от вътрешността — вероятно оттам, където бе изригнала магията. Безредни и изтощени и по някакъв неописуем начин — дълбоко потресени.

Или поне такава бе преценката на адюнктата, след като огледа вражеските редици.

И се беше оказала права. Ледериите бяха разбити като ледена кора на локва. А какво бе станало с маговете им? Никъде не се виждаха, което караше Лостара да заключи, че са изразходвали цялата си мощ в онзи ужасен пожар, който бяха развихрили по-рано.

Морантските муниции бяха разкъсали ледерийския строй — командирът им бе изпратил надолу по склона стрелци и Ловците на кости трябваше да понесат дъжд от съскащи стрели при настъплението си. Бяха дали около триста жертви, но можеше да са и повече. Малазанската броня, както се оказа, превъзхождаше местната. А след като леката пехота влезе в обхвата на арбалетите и „острилките“ им, вражеските стрелци понесоха тежки загуби и побягнаха нагоре по склона.

Малазанците просто ги последваха.

Острилки и няколко проклетии изхвърчаха над главите на първите ледерийски редици. Подпалвачки по склона на далечния ляв фланг, за да спрат скромна конна атака. Димки сред гъстата тълпа, за да всеят объркване. И след това удариха клиновете.

Дори тогава, ако ледериите бяха стегнали отбраната си по хребета, можеха да пуснат много кръв на малазанците. Но вместо това те се стопиха назад, защитните им линии се накъсаха, загърчиха се като ранена змия и бягството изведнъж започна. А с него — и безмилостното клане.

Адюнктата бе оставила войниците си да развихрят гнева си. Толкова много се бяха сдържали, толкова дълго — „и усилващата се вяра, че Юмрук Кенеб и всичките му морски пехотинци са мъртви. Убити от магия. На такива неща може да се отвърне само с меч, докато армията не натежи като олово, докато дъхът не започне да се гълта накъсан и отчаян.“

А сега, в лагера, последните войници се връщаха от клането на ледерии. Изопнати лица, вкочанени — сякаш всеки войник току-що се беше събудил от кошмар, в който — изненадващо — тъкмо той беше чудовището.

„Тя ги втвърдява. Защото точно това й трябва.“

Адюнктата проговори:

— Гръб не се държи като дете, което е загубило баща си.

— Момчето е полудяло, адюнкта. Видяхте го как подскачаше. Чухте го да пее за някакви свещи.

— Полудяло? Може би.

— Тъй или иначе — настоя Лостара, — за разлика от Синн, Гръб няма никакви дарби, няма как да разбере съдбата на Юмрук Кенеб. Колкото до Синн, е, както знаете, не храня голяма вяра в нея. Не защото мисля, че не притежава сила. Сила има, Дрижна е свидетел. — Сви рамене. — Адюнкта, те бяха сами — съвсем сами — толкова дълго. С недостатъчно сили за пълномащабно нахлуване. — И замълча, осъзнала колко критично прозвуча това. „А не е ли наистина точно това? Критика срещу теб, адюнкта. Не ги ли изоставихме?“

— Давам си сметка за мненията сред войниците — заяви хладно Тавори.

— Адюнкта. Не можем да направим кой знае каква обсада, освен ако не използваме това, с което разполагат сапьорите, и повечето ни тежки муниции… Чувствам, че бързате и нямате интерес това да поулегне. Кога останалите периши и хундрилите ще се присъединят към нас?

— Няма да се присъединят към нас — отвърна Тавори. — Ние ще се присъединим към тях. На изток.

„Другата половина на тази кампания. Друго нашествие значи. Проклета да си, адюнкта, жалко, че не сподели стратегиите си. С мен. Гуглата да ме вземе, с когото и да било!“

— Чудех се за тази безредна реакция на Тайст Едур и ледериите…

Адюнктата въздъхна, толкова тихо, толкова сдържано, че Лостара Юил едва го долови. След това Тавори заяви:

— Тази империя е зле. Първоначалната ни преценка, че Тайст Едур са непопулярни надзиратели, беше точна. Сбъркахме, с цялото ми уважение към десанта на Юмрук Кенеб, в недостатъчното разбиране на сложностите в тези отношения. Разцеплението стана, капитане. Просто отне повече време.

„С цената на над хиляда морски пехотинци.“

— Юмрук Кенеб не би изпратил вестоносец — каза Тавори. — Всъщност той би повел бойците си право към Ледерас. „Първи вътре, последни вън“, както би казал сержант Фидлър.

— Последни вътре, с озъртане — каза Лостара, без да мисли, и се сепна. — Извинете, адюнкта…

— Мотото на Ловците на кости ли беше това, капитане?

Тя не искаше да срещне очите на командира си.

— Несериозно, адюнкта. Измислено от някакъв войник от тежката пехота, както ми казаха…

— Кой?

Тя помисли отчаяно.

— Нефариас Бред, струва ми се.

И долови с крайчеца на окото си лека усмивка на устните на Тавори. Но тя бързо изчезна и всъщност може би изобщо не я беше имало.

— Може да се окаже, че Юмрук Кенеб ще ни спечели това иронично мото — каза адюнктата. — Тоест за тези от нас, които сме тук, в лагера.

„Шепа морски пехотинци да завладеят имперска столица?“

— Адюнкта…

— Стига. Тази нощ ще командвате вие, капитане. Като мой представител. Тръгваме призори. — Обърна се. — Аз трябва да се върна на „Пенестия вълк“.

— Адюнкта?

Тавори се намръщи.

— Имам един спор с ковач на оръжие и войнствената му жена. — Помълча за миг. — А, когато или ако сержант Балм се върне, бих искала да чуя доклада му.

— Разбира се — отвърна Лостара Юил. „Ако?“

 

 

Шурк Елале се беше облегнала на главната мачта, скръстила ръце и загледана в трите черни плешиви и крилати, маймуноподобни демона, които се боричкаха над един къс меч. С много хапане, дращене и порязвания от самото оръжие, боричкащото се кълбо се беше изтъркаляло от кърмовия край на средната палуба и сега се катереше към предната.

Тук-там бяха застанали моряци, гледаха да са настрана, и се обзалагаха кой от демоните ще спечели — доста спорно занимание, след като беше трудно човек да различи трите демона.

— … с порязаното през носа… не, чакай, солен пунгаш на Маел! Сега и друг се поряза там! Добре, онзи без…

— … дето си загуби ухото ли? Срязания нос и липсващото ухо значи!

Зад Шурк Елале се обади глас:

— Това изобщо не е истина, знаеш ли.

Тя се обърна.

— Мислех, че е наредила да те оковат долу.

— Кой, адюнктата ли? Че защо?

— Не. Жена ти, Уидал.

Той се намръщи.

— Така изглежда отстрани, нали?

— Само напоследък — отвърна Шурк. — Тя се страхува за теб, мен ако питаш.

Той не реагира на това.

— Идва лодка — каза Шурк и се изправи. — Дано да е адюнктата — готова съм да напусна благословената ви компания. Да не се обидиш, Уидал, но съм изнервена за първия си помощник и какво ли може да прави с „Немряща благодарност“.

Ковачът на оръжия се обърна и примижа в тъмното към главния канал.

— Последния път, когато го видях, не беше пуснал котва, а само плаваше нагоре-надолу.

— Да — каза Шурк. — Нормалните хора крачат напред-назад в каютите си. Скорген крачи с целия проклет кораб.

— Защо е това нетърпение?

— Предполагам, че иска да пристане в Ледерас много преди да е пристигнала тази армия. И да вземе изпаднали в паника благородници с целия им скъпоценен товар. После отпрашваме обратно преди малазанската буря, хвърляме благородниците през борда и си делим плячката.

— Както прави всеки приличен пират.

— Точно.

— Харесва ли ти професията, капитане? Не се ли вмирисва след време?

— Не, аз се вмирисвам след време. Колкото до професията, ами да, харесва ми, Уидал.

— Дори с хвърлянето на благородници през борда?

— С всичките пари, които трябва да ни платят за уроците по плуване.

— Закъснял финансов съвет.

— Не ме разсмивай.

Войниците изведнъж се развикаха. Демоните бяха успели някак да се нанижат на меча. Оръжието бе заковало и тримата на палубата. Съществата се гърчеха. Кръв капеше от устите им. Най-долното се мъчеше да удуши изотзад това по средата, а то на свой ред правеше същото с третото най-отгоре. Демонът по средата започна да блъска с тила си в лицето най-долния демон и размаза срязания му вече нос.

Шурк Елале извърна поглед и измърмори:

— Блудния да ме вземе, почти загубих.

— Какво загуби?

— По-добре да не знаеш.

Лодката пристигна, чукна се в корпуса и след няколко мига адюнктата се появи на палубата. Хвърли поглед към нанизаните демони, после кимна за поздрав на Шурк Елале и закрачи към Уидал.

— Време ли е? — попита той.

— Почти — отвърна тя. — Ела с мен.

Шурк се загледа след тях, докато слизаха.

„Ох, Уидал. Вече и аз съм уплашена за теб.“

„Проклятие, забравих да поискам разрешение да напусна. — Помисли дали да ги последва, но се отказа. — Съжалявам, Скорген, но не се притеснявай. Винаги можем да надбягаме една армия в поход. Онези благородници бездруго никъде няма да отидат, нали?“

 

 

Скоро след това, докато моряците спореха кой какво е спечелил, трите нахти — които бяха лежали неподвижни като умрели — се размърдаха и ловко се измъкнаха от късия меч. Единият изрита оръжието в реката и запуши ушите си с ръце при тихия плясък.

След това трите същества почнаха да се прегръщат и милват.

Развеселени любопитен, Банашар, последният Демидрек на Червея на Есента, продължи да гледа от мястото, където седеше с гръб на перилото. И все пак се изуми съвсем, когато нахтите изведнъж се втурнаха към борда и миг по-късно последваха три доста отчетливи плясъка.

Той стана, отиде до перилото и надникна долу. Три глави подскачаха във водата към брега.

— Почти навреме — прошепна Банашар.

 

 

Раутос Хиванар се взираше в купчината струпани на дългата маса предмети и за пореден път се опитваше да ги проумее. Беше ги преподреждал десетки пъти, чувстваше, че тук някъде наистина съществува шаблон и че стига да успее просто да постави нещата по местата им, най-после ще го разбере.

Изделията бяха почистени, бронзът — излъскан и блестящ. Беше съставил списъци на характеристики, докато търсеше типология, групирания, основани на различни детайли — ъгли на извиване, тежест, близост на местата, където бяха открити, дори различните дълбочини, на които бяха заровени.

Защото наистина бяха заровени. Не изхвърлени, нито хвърлени в яма. Не, всеки от тях беше поставен грижливо в дупка, изваяна в глините — успял беше да направи калъпи на тези кухини, което му бе помогнало да възстанови наклона и ориентацията на всеки предмет.

Подреждането пред него този път бе избрано на основата на пространственото им разположение, всеки предмет бе поставен в подходящото съотношение спрямо останалите — той поне вярваше, че е така, въз основа на картата си. Единственото изключение беше с втория и третия артефакт. Разкопаването по това време — когато откриха първите три предмета — не беше методично, така че изваждането на предметите бе унищожило всякакъв шанс точно да се определи местоположението им. Тъй че точно тези два сега непрекъснато ги местеше. Колкото до третия — първия открит, — за него знаеше много добре откъде го бяха извадили.

Междувременно отвъд високите добре охранявани стени на имението град Ледерас рухваше в анархия.

Раутос Хиванар измърмори под нос и отново вдигна първия предмет. Огледа познатата вече извивка, претегли тежестта му в ръцете си и за пореден път се зачуди на топлината на метала. По-топъл ли беше станал през последните няколко дни? Не беше сигурен, а и нямаше как да се измери такова нещо.

Във въздуха в стаята смътно се носеше миризма на пушек. Не дървесен пушек, какъвто можеше да дойде от сто хиляди огнища, а по-острата воня на изгорял плат и лакирани мебели, както и — много смътно — сладникавият мирис на опърлена човешка плът.

Беше пратил слугите си да спят, подразнен от непрекъснатите им донесения, от страха в смирените им очи. Не беше нито гладен, нито жаден, и сякаш някаква нова яснота бе завладяла погледа му, ума му. Най-интригуващият детайл от всичко бе в това, че беше открил дванайсет пълномащабни аналога из града; и всеки от тях съответстваше съвършено на подреденото пред него — с изключение на двата, разбира се. Така че това, което имаше на масата си, представляваше миниатюрна карта и той знаеше, че това е важно.

Може би най-важното от всичко.

Само да знаеше защо.

Да, предметът ставаше все по-топъл. Същото ли беше с много по-големия му аналог там, в задния двор на новия му хан?

Раутос стана. Колкото и да беше късно, трябваше да го разбере. Постави грижливо артефакта на картата на масата — там, където трябваше да е ханът, и тръгна към гардероба.

Звуците от метежа навън се бяха изместили обратно към по-бедните квартали на север. Раутос Хиванар навлече едно от тежките си наметала, взе бастуна си — при нормални обстоятелства не му трябваше много, но сега бе напълно възможно да му потрябва самозащита — и излезе от стаята. Мина през стихналата къща, излезе и зави наляво, към външната стена.

Стражите на страничната портичка го поздравиха.

— Някаква неприятност наоколо? — попита Раутос.

— Не, сър.

— Излизам.

Стражът се поколеба.

— Ще отида да събера ескорт…

— Не, не. Смятам да съм предпазлив.

— Сър…

— Отворете вратата.

Стражът се подчини.

Той излезе, спря на тясната улица и чу как стражът заключи вратата зад него. Тук миризмата на пушек беше по-силна, мъглив ореол около малкото все още запалени фенери на железните стълбове. Боклук беше задръстил уличните канавки, крайно неприятен детайл, който издаваше колко ниско е паднал редът и приличното поведение в града. Неспособността да се поддържат улиците чисти бе символ за упадъчна култура, култура, която въпреки всички шумни и публични твърдения в обратното е загубила чувството си за гордост и вярата в себе си.

Кога се беше случило това? След завоеванието на Тайст Едур? Не, онова поражение бе само симптом. Заплахата за анархия, за срив бе шепнала дълго преди това. Но толкова тих бе този шепот, че никой не го беше чул. „А, това е лъжа. Ние просто не искахме да го чуем.“

Продължи да се оглежда. Усещаше тежката умора на плещите си.

„Както с Ледерас, така и с империята.“

Раутос Хиванар закрачи тихо през умиращия град.

 

 

Петима мъже, които не крояха нищо добро, си бяха направили бивак в старото тартеналско гробище. Намръщен, Ублала Пунг изскочи от тъмното и се озова между тях. Юмруците му захвърчаха и след няколко мига той стоеше над пет неподвижни тела. Вдигна първото, отнесе го до ямата зад едно огромно паднало дърво и го хвърли в нея. После се върна за другите.

После стъпка малкия огън и започна да разчиства пространство, скубеше тревата и хвърляше камъните настрани. Смъкна се на колене и бавно запълзя на разширяваща се спирала.

Мъгливата луна все още се издигаше, а някъде на север горяха здания. Трябваше да приключи до съмване. Най-сетне теренът беше разчистен — широко кръгло пространство гола пръст. Можеше да си остане неравна, на буци. Това беше добре, и добре беше, че е добре, тъй като гробищата бяха места с неравна пръст, на буци.

Чу стон от дупката при изкорененото дърво, стана, изтупа пръстта от коленете и ръцете си и се приближи. Застана на ръба на ямата и надникна надолу да види кой от петимата се е съвзел. После се наведе и го удари още няколко пъти по главата. Стоновете престанаха. Доволен, той се върна при разчистения кръг.

До съмване, да.

Защото на разсъмване, както знаеше Ублала Пунг, императорът щеше да вдигне прокълнатия си меч. А срещу него, на арената, щеше да е Карса Орлонг.

 

 

В една тайна камера — някогашна гробница — Ормли, шампионът Ловец на плъхове, седеше срещу една неописуемо дебела жена. Седеше и се мръщеше.

— Нямаш нужда от това тук долу, Ръкет.

— Вярно — отвърна тя, — но свикнах. Няма да повярваш каква власт внушава това да си огромен. Заплахата. Знаеш ли, когато нещата най-сетне тръгнат по-добре и отново има много храна, мисля да започна да го правя наистина.

— Но аз точно това имам предвид — отвърна Ормли и се наведе към нея. — Всички тези подплънки изобщо не тежат като истинското. Ще се уморяваш, като вървиш. Коленете ще те болят. Дишането ти ще е все по-плитко, защото дробовете няма да могат да се разширяват достатъчно. Ще ти излязат стрии по корема, макар че никога не си раждала…

— Значи ако забременея, всичко ще е наред?

— Освен всичко онова другото, да, мисля, че ще е. Не че някой ще може да разбере.

— Ормли, ти си пълен идиот.

— Но добър в работата си.

Тук Ръкет кимна.

— Е, и? Как мина?

Ормли примижа към нея, почеса се по четинестата брада.

— Проблем е.

— Сериозен?

— Сериозен.

— Колко сериозен?

— Толкова сериозен, колкото може да е.

— Хм. Никаква вест от Селуш?

— Все още не. И си права, ще трябва да изчакаме.

— Но хората ни са подходящите места, нали? Никакви неприятности с тия безредици?

— В това отношение сме добри, Ръкет. Едва ли са много популярни места, нали?

— А някаква промяна във времето на екзекуцията има ли?

Ормли сви рамене.

— Ще разберем призори, ако глашатаите още действат. Определено не се надявам, Ръкет. Но и така да е, може да се провалим. Знаеш го, нали?

Тя въздъхна.

— Ще е трагично. Не, убийствено.

— Наистина ли го обичаш?

— О, не знам. Трудно е да не го обичам всъщност. Но пък си имах конкуренция.

— Онази учена? Ами… освен ако не са в една и съща килия, не мисля, че трябва да се притесняваш.

— Вече ти казах, че си идиот. Разбира се, че се притеснявам, но не за конкуренцията. Притеснявам се за него. Притеснявам се за нея. Притеснявам се, че всичко това ще се обърка и Карос Инвиктад ще си получи триумфа. Времето ни е на свършване.

Ормли кимна.

— Значи нямаш никаква добра новина? — попита тя.

— Не съм сигурен дали е добра, но е интересна.

— Какво е станало?

— Ублала Пунг е полудял.

Ръкет поклати глава.

— Невъзможно. Той няма достатъчно мозък, за да полудее.

— Пребил е петима писари, които се били скрили от вълненията в тартеналското гробище, и сега лази на четири крака и скубе трева.

— И за какво е всичко това?

— Представа нямам, Ръкет.

— Побъркал се е.

— Невъзможно.

— Знам — отвърна тя. — Нали аз го казах.

Поседяха известно време в тишина, след което Ръкет каза:

— Може би просто ще си запазя подплънките. Така ще си разполагам с тях без всичките разходи.

— Истински ли са?

— Илюзии и малко истинско, кърпена работа.

— И мислиш, че той ще се влюби в теб, като изглеждаш така? В смисъл, в сравнение с Джанат, която сигурно става все по-мършава с всеки миг, което, както знаеш, някои мъже харесват, защото прави жените им да приличат на деца или заради някаква друга гадна истина, която никой никога не признава на глас…

— Той не е от тях.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре.

— Знам — отвърна тя. — Все едно, от това, което говориш, ми призлява.

— Много истини го правят това — рече Ормли.

Седяха. И чакаха.

 

 

Урсто Хубът и жена му и бивша любовница Пиносел се изкатериха на разкаляния бряг. Урсто носеше огромна глинена стомна. Спряха и огледаха замръзналото езерце, останало от някогашното езеро Пропада. Ледът блестеше на разсеяната лунна светлина.

— Топи се, Черешчице — рече той.

— Ами ти от ден на ден ми ставаш все по-умничък, миличък. Знайхме си, че се топи. Знайхме си го от много време. Знайхме го трезви, знайхме го пияни. — Тя вдигна кошницата, която носеше. — Е, за късна вечеричка ли чакаме, или чакаме за ранна закусчица?

— Дай да го проточим и да ги направим и двете.

— Не можем и двете. И ако го проточим, няма да е нито едното, нито другото, тъй че решавай.

— Защо си толкова раздразнителна, мила?

— Топи се, по дяволите, а това значи мравки на пикника.

— Знаехме, че става…

— И какво? Мравките са си мравки.

Настаниха се на брега и замахаха с ръце да прогонят комарите. Урсто отпуши стомната, а Пиносел отви кошницата. Той посегна за мръвка, а тя го плесна по ръката. Подаде й стомната и тя се намръщи, но прие. След като и двете й ръце бяха заети, той дръпна мръвката, отпусна се доволен и я лапна.

И се задави.

— Ухо на Блудния, какво е това?

— Беше глинена топка, миличък. За писането. А сега ще трябва да си изровим друга. Или ти по-скоро, след като изяде единствената, която имахме.

— Е, не беше чак толкова лошо всъщност. Я ми подай стомната да я отмия.

Колко приятна вечер, помисли си някак вяло Урсто, да си седиш и да гледаш как се топи едно езеро.

Поне докато затвореният в него гигантски демон не се изтръгнеше на свобода. При тази тревожна мисъл той погледна притеснено жена си и някогашна любовница, спомнил си онзи ден преди толкова време, когато бяха седели тук, толкова кротко и мирно, и тя му говореше и говореше да се оженят, и той беше казал… о, добре, казал го беше и сега пак бяха тук, и това можеше да се окаже подбутването на Блудния, но не мислеше така.

Каквото и да мислеше Блудния.

— Видях този носталгичен поглед в оченцата ти, миличко. Какво ще кажеш да си направим бебче?

Урсто се задави за втори път. Този път не от нещо толкова прозаично като топка глина.

 

 

Централната палата на Патриотистите, ядрото на страх и терор, бе под обсада. Периодично тълпи напираха срещу стените, камъни и гърнета с масло, със запалени парцали за фитил, хвърчаха и се разбиваха на двора. Пламъците бяха обхванали конюшните и други четири пристройки преди три нощи и ужасните конски писъци бяха изпълнили пушливия въздух. Единственото, което заклещените вътре Патриотисти можеха да направят, бе да опазят централното каре от пожара.

На два пъти главната порта беше разбивана и десетина агенти бяха загинали, докато избутваха назад озверелите граждани. Сега проходът беше блокиран от огромна барикада от зидария, овъглени греди и натрошена мебел. Из вонята и облаците сажди в двора обикаляха фигури, облечени в броня като войници, непохватни и тромави в новото си снаряжение. Малцина говореха, малцина срещаха очите на други от страх, че ще видят в тях потреса и неверието, утаило се в собствените им души.

Светът не действаше така. Хората винаги можеха да бъдат сплашени, водачите изолирани, подкупени с кесия пари или, ако това не успее, да бъдат тихо отстранени. Но агентите не можеха да тръгнат по улиците и да завъртят тъмните сделки. Имаше наблюдатели и банди разбойници наблизо, които щяха с удоволствие да пребият горките агенти до смърт, след което да хвърлят отрязаните им глави през стената. А колкото оперативни бяха останали из града, с тях нямаше никаква връзка — или се бяха изпокрили, или бяха мъртви.

Огромната мрежа беше разкъсана.

Ако беше толкова просто, знаеше Танал Ятванар, ако беше толкова лесно да договорят освобождаването на затворниците според исканията на тълпата, то редът можеше да бъде възстановен. Но хората около двора не бяха нито приятели, нито роднини на десетките учени, интелектуалци и артисти, заключени долу в килиите. Пет пари не даваха за затворниците и щяха да са също толкова щастливи да ги видят всичките да изгорят с главния блок. Така че във всичко това нямаше никаква благородна кауза. Не беше нищо повече от кръвожадност.

„Чудно ли е тогава, че бяхме нужни? За да ги контролираме. Да контролираме низшите им инстинкти. Виж сега какво стана.“

Стоеше близо до предната врата и наблюдаваше стисналите пики агенти, които патрулираха по мръсния двор. Много пъти всъщност бяха чули виковете на тълпата, че искат Техол Бедикт. Тълпата го искаше за себе си. Искаха да го разкъсат на парчета. Голямото давене привечер или на заранта не бе достатъчно, за да задоволи дивашката им нужда.

Но Техол Бедикт нямаше да бъде освободен. Не и докато Карос Инвиктад продължаваше да командва.

„Да, ако им го предадем, всичко би могло да се успокои и да се разотидат. И ние бихме могли да започнем отново. Да. Аз ако командвах, щяха да получат Техол Бедикт.“

„Но не и Джанат. О, не, тя е моя. Вече завинаги.“

Беше се стъписал, когато откри, че тя почти няма спомени за предишното си задържане, но си беше доставил удоволствието да я образова. „Ха, да образоваш учител. Това ми харесва.“ Карос Инвиктад поне в това беше щедър, като му я даде. И сега тя беше в специална килия, окована на легло, и той я използваше денем и нощем. Дори когато тълпите връхлитаха срещу стените и умираха агенти, за да ги задържат, той лягаше върху нея и си взимаше своето. А тя бързо се беше научила да казва всички подходящи неща, как да се моли за още, да шепне за неутолимата си страст (не, нямаше да я принуди да говори за любов, защото тази дума вече бе мъртва между тях, мъртва завинаги.), докато думите за страстта не станаха истина за нея.

Вниманието. Краят на самотата. Тя дори бе извикала последния път, извика името му, докато гърбът й се извиваше на дъга и краката и ръцете й се тресяха в железните пранги.

Викаше под него — под Танал Ятванар, който още като дете беше разбрал, че е предопределен за величие. Защото не му ли го казваха това всички, многократно? Да, беше намерил своя съвършен свят, най-после. И какво стана? Целият проклет град беше рухнал и застрашаваше всичко, което той притежаваше.

И всичко това — заради Карос Инвиктад. Защото бе отказал да предаде Техол Бедикт и прекарваше будните си часове зяпнал в една дървена кутийка, в която едно двуглаво насекомо, което беше — ха! — беше го надхитрило в своята непонятна твърдоглава глупост. „Има истина скрита в това, нали? Сигурен съм. Карос и двуглавото му насекомо, което се върти и върти, и върти, и ще продължи така, докато не умре. А когато умре, великият Инвигилатор ще полудее.“

Но вече подозираше, че няма да може да дочака това. Тълпата беше прекалено жадна за кръв.

Сега отвъд стените беше тихо. Но нещо огромно и хилядоглаво кипеше от другата страна на Кривия канал, скоро щеше да се прехвърли от Далечни простори и да запълзи към Северни тераси. Вече дочуваше тежкия му тътен, прилив в тъмното, който се излива по улиците, излива се в малките улички, разпростира се кърваво и черно по широките булеварди. Надушваше глада му в горчивия дим.

„И то идва за нас, и няма да чака. Нито дори Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите, най-богатия човек в цялата империя.“

Позволи си да се изсмее тихо, после се обърна и влезе в главния блок. Закрачи по прашния коридор, през корите засъхнала кръв, останали от довличаните вътре ранени и издъхващи. Миризмата на застояла пот, пикня и фекалии бе гадна колкото и в килиите долу — „и да, не сме ли и ние вече затворници? С жалки обелки за храна и кладенчова вода, зацапана с пепел и кръв. Заклещени тук със смъртна присъда, окачена на вратовете ни с тежестта на десет хиляди дока, и нищо друго освен дълбока вода от всички страни.“

Нова мисъл, която да го позабавлява. Нова мисъл, която да запише в личните си книжа.

Нагоре по стълбите; ботушите му закънтяха по дялания варовик и по коридора, водещ към кабинета на Инвигилатора, светая светих на Карос Инвиктад. „Собствената му лична килия.“ Никаква охрана по коридора — Карос вече не им се доверяваше. Всъщност вече не се доверяваше на никого. „Освен на мен. И това ще се окаже най-голямата му грешка.“

Стигна до вратата, отвори, без да почука, пристъпи вътре и спря.

Стаята вонеше, а източникът на тази воня се беше проснал в стола срещу Инвигилатора и писалището му.

Техол Бедикт. Омазан с мръсотия, нарязан, надупчен и целият в отоци — забраната на Карос Инвиктад срещу такава обработка, изглежда, беше приключила.

— Имам гост — сопна се Инвигилаторът. — Не си поканен, Танал Ятванар. Освен това не чух да чукаш, което е поредният знак за нарастващото ти нахалство.

— Тълпата ще щурмува отново — каза Танал и очите му пробягаха към Техол. — Преди разсъмване. Помислих, че ще е най-добре да ви уведомя за отслабналата ни отбрана. Останали са ни само четиринадесет агенти, все още годни да ни защитават. Боя се, че този път ще пробият.

— Славата е убийствено нещо — каза Техол Бедикт със сцепените си устни. — Колебая се да я препоръчвам.

Карос Инвиктад изгледа още за миг ядосано Танал, след което каза:

— В тайната стая — да, знам, че знаеш за нея, тъй че няма нужда да ти давам повече подробности — та в тайната стая, Танал, ще намериш един голям сандък, пълен с монети. До него са струпани няколкостотин малки платнени торби. Събери ранените и ги накарай да напълнят торбите с монети. После ги раздайте на агентите по стените. Това ще са оръжията им тази нощ.

— Това може да се обърне срещу вас — отбеляза Техол, изпреварил възражението на Танал Ятванар. — Ако заключат, че вътре има още.

— Много ще са заети да се бият помежду си, за да заключават каквото и да било — каза презрително Карос. — Е, Танал, ако няма нищо друго, върни се при сладката си жертва, която не се съмнявам, че се моли отчаяно за гнусното ти внимание.

Танал облиза устни. Беше ли време? Беше ли готов?

И тогава видя в очите на Инвигилатора пълно разбиране, което го смрази до костите. „Той чете ума ми. Той знае мислите ми.“

Танал бързо отдаде чест и излезе. „Как мога да надвия такъв човек? Той винаги е с десет хода пред мен. Може би трябва да изчакам, докато неприятностите отминат, и да действам, когато е отпуснат, когато се чувства по-сигурен.“

Беше дошъл в кабинета на Инвиктад, за да се увери, че той отново е сам с главоблъсканицата си. След което се канеше да слезе до килиите и да вземе Техол Бедикт. Вързан, със запушена уста и с качулка на главата, нагоре и навън на двора. Да усмири тълпата, да види, че се разпръсва, и така да спаси живота си. А Инвигилаторът държеше Техол в собствения си кабинет.

„За какво? Разговор? Удължено злорадство? О, всеки път, когато си помисля, че познавам този човек…“

Намери един агент и бързо му предаде указанието на Инвиктад, както и посоките към доскоро тайната стая. След това продължи надолу със смътното съзнание за иронията в това, че изпълнява заповедите на Инвигилатора до последната буква.

На по-долния етаж, по друг коридор, по-задръстен от прах от другите, освен пътеката, която бяха оставили собствените му ботуши. Стига до вратата, извади ключа и отвори.

Фитилът на фенера почти беше догорял.

— Жадна ли си? Сигурен съм, че си. — Погледна я и видя страстта в очите й. — В града има още по-големи неприятности, Джанат. Но аз ще те защитя. Ще те защитавам винаги. Ти си в безопасност. Разбираш това, нали? В безопасност завинаги.

Тя кимна и разтвори още по-широко краката си, подкани го с тласък с таза нагоре.

И Танал Ятванар се усмихна. Имаше своята съвършена жена.

 

 

Карос Инвиктад изгледа Техол Бедикт над сплетените си пръсти. После каза:

— Много близо.

Техол, който гледаше замаян главоблъсканицата на бюрото, се размърда и вдигна разноцветните си очи.

— Много близо — повтори Карос. — Интелигентността ти, сравнена с моята. Мисля, че си най-близо до равен на мен от всички хора, които съм срещал.

— Нима? Благодаря.

— Обикновено не изразявам възхищението си от интелигентността на други. Най-вече защото съм обкръжен от идиоти и глупаци…

— Дори на идиотите и глупците им трябват висши водачи — прекъсна го Техол и се усмихна, и трепна, понеже устните го заболяха, но после отново се усмихна, по-широко.

— Опитите за хумор, уви — каза с въздишка Карос, — зле прикриват недостатъците в нечия интелигентност. Може би само това е, което отличава двама ни.

Усмивката на Техол угасна. Изглеждаше удивен.

— Никога ли не сте опитвали хумор, Инвигилатор?

— Умът е способен да играе безброй игри, Техол Бедикт. Някои са полезни. Други не струват нищо, просто са загуба на време. Хуморът е основен пример за второто.

— Смешно.

— Моля?

— О, извинявам се. Просто си мислех. Смешно.

— Кое?

— Няма да го схванете, уви.

— Ти всъщност си въобразяваш, че си по-умен от мен?

— Представа нямам за това. Но след като вие отхвърляте всички аспекти на хумора, то всичко, което бих могъл да сметна за и след това да отбележа с думата „смешно“, е очевидно нещо, което вие не бихте могли да разберете. — Техол леко се наведе напред. — Но чакайте, точно така е!

— Що за глупости ми…

— Точно затова аз в края на краищата съм много по-умен от вас.

Карос Инвиктад се усмихна.

— Виж ти. Моля, обяснете се.

— Ами, без чувство за хумор вие сте сляп за толкова много неща в този свят. За човешката природа. За абсурдността на толкова много неща, които казваме или вършим. Помислете си за този най-фрапантен пример: приижда тълпа и иска главата ми, защото съм откраднал всичките им пари, и какво правите вие, за да ги усмирите? Ами, хвърляте им всичките пари, които вие сте откраднали от тях! При все това е ясно, че изобщо не осъзнавате точно колко смешно е това — взехте решението си, без да си дадете сметка за… колко?… осемдесет процента от най-прелестните му нюанси. Деветдесет процента! Деветдесет и три процента! И половина, или поне ей толкова мъничко до половината, но повече от една трета, но по-малко от… о, добре, някъде близо до половината.

Карос Инвиктад размаха пръст.

— Некоректно, опасявам се. Не че не си давам сметка. Просто съм безразличен към подобни нюанси, както ги наричате. Те всъщност са напълно безсмислени.

— Е, тук може и да сте прав, след като, изглежда, сте способен да цените собствената си интелигентност въпреки невежеството си. Но нека да видим, сигурно бих могъл да приложа друг пример.

— Губите си времето, Техол Бедикт. И моето.

— Нима? Не виждам да сте особено зает. Какво толкова ви ангажира, Инвигилатор? Ако оставим настрана анархията по улиците, икономическия срив, нашественическите армии, мъртвите агенти и горящите къщи, искам да кажа.

Последвалият отговор беше неволен — очите на Карос Инвиктад пробягаха към кутията главоблъсканица. След миг той се овладя, но много късно, защото забеляза проблясъка на разбиране, появил се на отеклото лице на Техол, който се наведе още повече от стола си.

— Какво е това, впрочем? Някакво магическо вместилище? В което ще се намерят всички решения за този тревожен свят? Трябва да е, за да ангажира толкова забележителния ви гений. Почакайте, не се ли движи нещо там?

— Загадката е нищо — отвърна Карос Инвиктад и махна пренебрежително с отрупаната си със скъпоценности ръка. — Говорехме за вашите слабости.

Техол Бедикт се отпусна назад в стола с гримаса.

— О, моите слабости. Това ли беше темата на оживения ни дискурс? Боя се, че се заблудих.

— Някои загадки нямат решение — каза Карос и долови, че гласът му е изтънял. Пое си дълбоко дъх и заговори отново, този път с по-нисък тон. — Някой се опита да ме обърка. С лъжата, че има възможно решение. Но вече знам, че не е възможно никакво решение. Глупакът не игра честно, а толкова мразя такива същества, че ако можех да го намеря, щях да го арестувам незабавно и цялата тази сграда щеше да ехти от писъците и врясъците му.

Замълча, забелязал, че Техол го гледа намръщено.

— Какво има?

— Нищо. Смешно е обаче.

Инвигилаторът посегна за скиптъра си и го вдигна над бюрото, доволен както винаги от стабилната му тежест в ръката си.

— Добре, не е смешно. Съжалявам, че изобщо се обадих. Не ме удряйте пак с това нещо. Макар че — добави Техол, — предвид това, че е символ на поста ви, удрянето ми с него, макар и да е малко тежичък, все пак е донякъде… смешно.

— Мисля си да ви предам на гражданите на Ледерас — каза Карос и загледа каква ще е реакцията на мъжа срещу него на това изявление. И с изненада видя, че глупакът отново се усмихва. — Смятате, че е шега?

— В никакъв случай. Очевидно.

— В такъв случай ще ви бъде ли приятно да бъдете разкъсан от тълпата?

— Съмнявам се. Но пък няма да стане, нали? Няма да ме разкъсат, имам предвид.

— О? И защо не?

— Защото не само имам повече пари от вас, Инвигилатор. Аз — за разлика от вас — съм напълно безразличен кой ще ги притежава накрая. Предайте ме, разбира се. И гледайте как ще си откупя живота.

Карос Инвиктад се вторачи в него.

Техол размаха счупения си пръст.

— Лишените от усет към хумора, Инвигилатор, винаги приемат парите много на сериозно. Притежанието им поне. Поради това прекарват цялото си време в трупането на монети, в броенето на това и онова, да се радват на купищата им и прочие. С това компенсират жалката си нищожност навсякъде другаде в живота си. Хубави пръстени, между другото.

Карос едва успя да запази спокойствие пред такива явни оскърбления.

— Казах, че мислех да ви предам. Уви, вие току-що ми дадохте основание да не го правя. Така че осигурихте Удавянето си утре. Удовлетворен ли сте?

— Е, ако моето удовлетворение е съществено, бих предложил…

— Достатъчно, Техол Бедикт. Не ме интересувате повече.

— Добре. Мога ли вече да си ходя?

— Да. — Карос стана и потупа с жезъла по рамото си. — И, уви, налага се да ви придружа.

— Добрата помощ трудно се среща напоследък.

— Стани, Техол Бедикт.

Техол Бедикт изпита известни трудности в изпълнението на тази заповед. Но Инвигилаторът изчака, беше се научил да бъде търпелив в такива неща.

След като Техол се изправи обаче, на лицето му се изписа изумление:

— Я, та това е двуглаво насекомо! И непрекъснато се върти!

— Към вратата — каза Карос.

— Каква е задачата?

— Безсмислено е…

— О, хайде, моля ви, Инвигилатор. Твърдите, че сте по-умен от мен, а аз скоро ще умра… Обичам загадките. Всъщност аз ги измислям. Много трудни загадки.

— Лъжеш. Познавам всички майстори на главоблъсканици и ти не си между тях.

— Е, добре. Направих само една.

— Колко лошо тогава, че няма да можеш да ми я предложиш за моментно забавление, защото сега се връщаш в килията си.

— Няма нищо — отвърна Техол. — Тя бездруго беше по-скоро шега, отколкото загадка.

Карос Инвиктад направи гримаса и му махна към вратата със скиптъра.

Докато се тътреше бавно към вратата, Техол подхвърли:

— Всъщност сетих се каква е задачата. Трябва да накараш буболечката да спре да се върти.

Инвигилаторът го спря със скиптъра.

— Казах ти, няма никакво решение.

— Мисля, че има. Мисля, че го знам всъщност. Вижте, сър. Решавам загадката на писалището ви и вие отлагате Удавянето ми. Да речем, с четиридесетина години.

— Съгласен. Защото не можеш. — Техол закрачи като грохнал старец към писалището и се наведе над него. — Не можеш да докосваш насекомото!

— Разбира се — отвърна Техол. И се наведе още повече, приближи лицето си към кутията.

Карос Инвиктад забърза и застана до него.

— Не пипай!

— Няма.

— Плочките може да се пренареждат, но те уверявам…

— Няма нужда да се пренареждат.

— Губиш ми времето.

— Не. Слагам край на вашето губене на време. — Техол замълча и кривна глава. — Може да е грешка. О, добре.

И наведе лицето си над кутията. След това дъхна рязко срещу една от плочките и тя се замъгли. А насекомото — едната му глава бе обърната срещу тази изведнъж станала мътна, неотразяваща повърхност, спря. Вдигна едно краче и се почеса по корема. Докато мъглицата по плочката се прочистваше, се почеса още веднъж, после отново започна да се върти.

Техол се изправи.

— Свободен съм! Свободен!

Карос Инвиктад не можа да проговори десет, дори петнайсет мига. Гърдите му се бяха стегнали, пот изби по лицето му.

— Не бъди глупак — хрипливо каза той.

— Вие излъгахте? О, не мога да повярвам как ме излъгахте! Пикал съм и на теб, и на пикливата ти тъпа загадка!

Скиптърът на Инвигилатора помете в дъга, удари се в кутията на бюрото и я разби, парчетата се разлетяха из стаята. Буболечката се удари в едната стена, задържа се, след това се закатери към тавана.

— Бягай! — прошепна Техол Бедикт. — Бягай!

Скиптърът отново полетя към гърдите на Техол. Изпращяха ребра.

 

 

— Стегни по-здраво веригата на глезените ми — примоли се Джанат. — Разтвори краката ми по-широко.

— Обичаш да си безпомощна, нали?

— Да. Да!

Усмихнат, Танал Ятванар коленичи до леглото. Веригата минаваше през дупки в двата ъгъла на рамката. Щифтове задържаха на място дължините. За да стегне тези, които държаха глезените й, трябваше само да издърпа щифта от всяка страна при краката, да дръпне веригата надолу колкото може и докато слуша стоновете й, да постави щифтовете на място.

Направи го и седна на ръба на леглото. Загледа я. Гола. Повечето отоци бяха спаднали, защото вече не обичаше да я наранява. Красиво тяло наистина, отслабваше все повече — той предпочиташе жените слаби. Посегна, после отдръпна ръката си. Не обичаше никакво докосване, преди да е готов. Тя простена за втори път, изви гърба си в дъга.

Танал Ятванар се съблече. Изпълзя на леглото и надвисна над нея, с колене между краката й, опрял ръце на дюшека от двете страни на гърдите й.

Видя как белезниците са раздрали китките й. Трябваше да се погрижи за това, раните наистина изглеждаха зле.

Бавно се отпусна върху тялото й, усети как тя потръпна под него, докато плавно се хлъзгаше в нея. Толкова лесно, толкова отзивчиво. Тя простена и взрян в лицето й, той я попита:

— Искаш ли да те целуна?

— Да!!!

И той наведе глава, докато правеше първото си дълбоко забиване.

 

 

Джанат, някогашният бележит учен, беше открила у себе си звяр, разбуден като от дрямка от векове, може би — от хилядолетия. Звяр, който разбираше от плен, разбираше, че онова, което трябва да направи, понякога е свързано с убийствена болка.

Под белезниците китките й бяха покрити със струпеи, кръв и откъснати ивици кожа. Самите кости бяха остъргани от непрестанното дивашко дърпане. Животински ритъм, сляп за всичко друго, глух за самия писък на нервите й. Дърпане и дърпане.

Докато щифтовете под рамката не започнаха да се огъват. Много бавно, но се огъваха, дупките в дървото се разширяваха, щифтовете се охлабваха, разширяваха ги още повече.

И сега, с допълнителната дължина от веригата, получена след като Танал Ятванар бе презатегнал щифтовете откъм краката, тя разполагаше с достатъчно хлабина.

Достатъчно, за да се пресегне с лявата си ръка и да го сграбчи за косата. Да избута главата му надясно, където с бързо, глухо дрънчене беше издърпала повечето от дължината на веригата през дупката, достатъчно, за да я увие около врата му, след което да извие ръката си надолу и навън. И с внезапна, убийствена решителност, тя дръпна нагоре лявата си ръка, все по високо и по-високо — прангата и дясната й китка се притиснаха в рамката, после дръпна надолу с всичка сила.

Той се замята, опита се да бръкне под веригата, но тя дръпна още по-силно, лицето й се опря в неговото, очите й видяха посиняващата кожа, опулените му очи и изплезения език.

Можеше да я надвие. Можеше да забие палци в очите й. Можеше навярно да я убие навреме, за да оцелее. Но тя бе изчакала да изпусне дъха си, което винаги идваше в мига, в който направеше първото си дълбоко забиване в нея. Този дъх, който бе слушала сто пъти вече до ухото си, докато използваше плътта й, този негов дъх го уби.

Той имаше нужда от въздух. Нямаше го обаче. Нищо друго нямаше значение. Дращеше по гърлото си, за да провре пръстите си под веригата. Тя избута напред лявата си ръка, стегна с лакът и изпищя от болка в дясната китка.

Посинялото издуто лице, изригването от пениса му, последвано от горещия порой урина.

Опулените очи, разцъфналите червени, след това пурпурни жилки в бялото им.

Тя се взря точно в тях. Взря се навътре, за да потърси душата му, да прикове с погледа си тази жалка, зла, умираща душа.

„Аз те убивам. Аз те убивам. Аз те убивам!“

Безмълвните думи на звяра.

Дивашкото ликуване на звяра. Очите й му крещяха, крещяха в душата му.

„Танал Ятванар. Аз те убивам!“

 

 

Таралак Вийд плю на ръцете си, потърка ги, за да размаже плюнката, после ги вдигна и приглади косата си.

— Надушвам още пушек.

Старшият оценител, който седеше на малката масичка срещу него, повдигна тънките си вежди.

— Изненадвам се, че изобщо можеш да надушиш нещо, Таралак Вийд.

— Живял съм в пустошта, кабалиецо. Мога да проследя миризма на антилопа отпреди цял ден. Този град рухва. Тайст Едур са напуснали. И изведнъж императорът сменя решението си и избива всички поборници, докато не останат само двама. И никой ли изобщо не го интересува? — Стана, отиде до леглото, където бе подредил оръжията си, извади ятагана от ножницата и огледа наточения ръб.

— Би могъл вече миглите си да подрежеш с този меч.

— Защо? — попита разсеяно Таралак.

— Просто имам предвид, че е остър като бръснач, грал.

— Аз бях слуга на Безименните.

— Знам — отвърна Старшият оценител.

Таралак се обърна и изгледа с присвити очи дребничкия мъж с боядисаното лице.

— Знаеш?

— Безименните са познати в родните ми земи. Знаеш ли защо се наричат така? Ще ти кажа, защото виждам, че не знаеш. Инициираните трябва да се откажат от имената си, защото се вярва, че да познаваш някого по собственото му име означава да му дадеш твърде много сила. Премахни името и силата се връща.

— Не са искали това от мен.

— Защото не си много повече от инструмент, не по-различен от този меч в ръцете ти. Излишно е да казвам, че Безименните не дават имена на инструментите си. А много скоро ти ще си надживял своята полезност…

— И ще съм отново свободен. Да се върна у дома.

— У дома — повтори замислено Старшият оценител. — При племето си. За да поправиш всичките си грешки, да изцериш всички рани, които си нанесъл в пламенната си младост. Ще се върнеш при тях с по-мъдри очи, с успокоено сърце и грижовни ръце. И някоя нощ, докато спиш загърнат в кожите си в колибата, в която си се родил, някой ще се промъкне и ще ти резне гърлото. Защото светът в ума ти не е светът отвън. Ти си наречен Таралак Вийд и те са взели от силата ти. От името ти, от лицето ти. От името, същността, а с нея цялата ти история, и тъй, от собствената си сила — така драговолно отдадена преди много, много време — ти си убит.

Таралак Вийд зяпна, ятаганът затрепери в ръцете му.

— И затова ли всъщност ти се наричаш само Старши оценител?

Кабалиецът сви рамене.

— Безименните са глупци, поне в повечето случаи. Доказателство за горното може да се намери в присъствието ти тук, с твоя спътник джаг. И все пак ние споделяме общи разбирания, което не е прекалено изненадващо, след като и ние, и вие произлизаме от една и съща цивилизация. От Първата империя на Дессимбелакис.

— В Седемте града има една шега — подсмихна се гралът. — Някой ден слънцето ще умре и някой ден няма да има никаква гражданска война на островите Кабал.

— Мирът най-после беше спечелен — отвърна Старшият оценител. Беше сплел пръсти в скута си.

— Тогава защо всеки разговор, който водя с теб напоследък, ме кара да искам да те удуша?

Кабалиецът въздъхна.

— Може би защото съм бил много дълго далече от дома.

Таралак Вийд тикна ятагана обратно в ножницата. Физиономията му беше кисела.

В коридора се отвори врата и двамата се вцепениха, спогледаха се.

Тихи стъпки, подминаха вратата.

Таралак изруга и започна да стяга оръжията по себе си. Старшият оценител стана, оправи халата си, после отиде до вратата и я открехна само колкото да надникне навън. И веднага се дръпна.

— Тръгнал е — прошепна.

Таралак кимна и отиде при монаха, а той отвори вратата за втори път. Излязоха в коридора и в същия момент чуха шум от боричкане и пухтене — и нещо издрънча на каменния под.

Бързо тръгнаха по коридора.

На прага на вратата към двора за упражнения видяха изпадналия в безсъзнание пазач. Откъм двора се чу рязък вик, шум от боричкане, после външната порта изскърца.

Таралак Вийд забърза навън в тъмното. Устата му беше пресъхнала. Старшият оценител беше казал, че Икариум няма да чака. Че Икариум е бог и че никой не може да спре един бог, когато е тръгнал да прави, каквото е решил. „Ще разберат, че го няма. Дали ще претърсят града? Не, те дори не смеят да отключат портата на двореца.“

„Икариум? Крадецо на живот, какво си решил?“

Монахът му беше казал да е в готовност, да не заспива тази нощ. „Значи затова?“

Стигнаха до портата, прекрачиха през телата на двамата пазачи и излязоха навън.

И го видяха. Стоеше неподвижно на четиридесетина крачки от тях, точно на средата на улицата. Четирима души, стиснали дебели тояги, се приближаваха към него. На десетина крачки спряха, после заотстъпваха. А след това се обърнаха и побягнаха, един дори си хвърли тоягата.

Икариум вдигна очи към нощното небе.

Някъде на север горяха три сгради, зловещият пурпур на огъня се отразяваше в коремите на облаците дим. Далечни писъци огласяха въздуха. Таралак Вийд, тежко задъхан, извади меча си. Разбойници и убийци можеше да бягат от Икариум, но нямаше гаранция, че щяха да побегнат от него и от монаха.

Икариум тръсна глава, огледа се и сякаш чак сега осъзна къде е. Постоя неподвижно още миг, после тръгна.

Гралът и кабалиецът го последваха мълчаливо.

 

 

Сеймар Дев облиза пресъхналите си устни. Той лежеше на леглото си, явно заспал. А на разсъмване щеше да вземе кремъчния си меч, да стегне бронята си и да тръгне между ледерийските войници към Имперската арена. И щеше да закрачи, сам, по пясъка, неколкостотинте зрители по каменните скамейки щяха да извисят кресливите си подигравателни викове. Нямаше да има никакви облози, никакви наддавания. Защото тази игра винаги завършваше по един и същи начин. И дали вече някой изобщо го интересуваше?

В ума си тя го виждаше как крачи към центъра на арената. Дали щеше да потърси с очи императора? Да го огледа, когато се появи от насрещната врата? Лекотата на стъпката му, неволните фигури, които правеше мечът в ръцете му, фигури, които нашепваха за всичко, което мускулите и костите бяха научили и което бяха готови да направят?

„Не, ще бъде, какъвто е бил винаги. Ще бъде Карса Орлонг. Няма дори да погледне императора, преди Рулад да се приближи, преди да започнат.“

Не свръхсамоуверен. Не безразличен. Нито дори презрителен. Нямаше лесни обяснения за този воин тоблакай. Щеше да е затворен в себе си, изцяло в себе си, докато не дойде време… да се види.

Но нищо нямаше да свърши добре, Сеймар Дев го знаеше. Нито цялото мъжество и сила на Карса Орлонг, нито онзи вечно напиращ порой, каквато беше волята на тоблакая; нито дори тази орда от духове, пленени в ножа, който тя сега държеше, и онези другите, които вървяха в сянката на тоблакая — душите на убитите пустинни божества и древни демони на пясъците и скалата — духове, които като нищо можеха да изригнат, да обкръжат своя бог (наистина ли беше това? Бог? Не знаеше) с цялата си сила. Не, нищо това нямаше да е важно накрая.

Ще убие Рулад Сенгар. Ще го убие трижди. Ще го убие десетократно. „И накрая ще падне с окървавен меч, и тогава ще дойде Икариум, най-последният.“

„За да започне всичко отначало.“

Карса Орлонг, сведен само до някакво име в списъка на убитите. Нищо повече от това. „За този необикновен воин. И това е, каквото шепнеш ти, Паднал, като свое свято верую. Величие, потенциал, обещание — всички те свършват накрая.“

„Дори твоят велик шампион, този ужасен, изтерзан Тайст Едур — виждаш го прекършен отново и отново. Захвърляш го обратно всеки път по-нищожен от онова, което е бил, и в същото време — с още повече сила в ръцете. Той е там, да, за всички нас. Силата и нейният прекършен обладетел, прекършен от силата си.“

Карса Орлонг се сепна и каза:

— Някой си е тръгнал.

Сеймар Дев примига.

— Какво?

Той се озъби.

— Икариум. Заминал е.

— Как така заминал? Къде?

— Това е без значение — отвърна тоблакаят. Погледна я. — Той знае.

— Какво знае, Карса Орлонг?

Воинът стана, усмивката му се разшири и разкриви безумните татуировки по лицето му.

— Че няма да е нужен.

— Карса…

— Ще разбереш кога, жено. Ще разбереш.

„Какво ще разбера, проклет да си?“

— Не биха го пуснали да си тръгне просто така — каза тя. — Трябва да е избил всички стражи. Карса, това е единственият ни шанс. Да излезем в града. Да зарежем всичко това…

— Ти не разбираш. Императорът не е нищо. Императорът, Сеймар Дев, не е онзи, когото той иска.

„Кой? Икариум? Не…“

— Карса Орлонг, що за тайна криеш? Какво знаеш за Сакатия бог?

Тоблакаят се изправи.

— Вече е почти призори. Почти е време.

— Карса, моля те…

— Ще гледаш ли?

— Длъжна ли съм?

Той я изгледа за миг, а следващите му думи я потресоха до дъното на душата й.

— Не си длъжна. Но ще си ми нужна, жено.

— Защо? — попита тя настойчиво, почти готова да заплаче.

— За да видиш. За да направиш каквото трябва да се направи, когато му дойде времето. — Вдиша дълбоко, доволен, извърна глава, гърдите му се издуха така, че й се стори, че ребрата ще изпращят. — Живея заради дни като тези.

И този път тя заплака.

„Величие, обещание, потенциал. О, Повалени боже, трябва ли така да споделиш с нас своята болка?“

— Жените винаги стават слаби веднъж месечно, нали?

— Върви при Гуглата, кучи син такъв.

— И бързо се гневят също.

Беше станала. Удряше с юмрук огромното му рамо.

Пет пъти, шест… той я хвана за китката, не толкова здраво, че да я заболи, но я спря, все едно я беше стегнала пранга.

Тя го изгледа с гняв.

И слава на боговете, той не се усмихваше.

Юмрукът й се отпусна и Сеймар Дев усети, че ще потъне в очите му. Виждаше ги сякаш за първи път. Неизмеримата им дълбина, яркия пламък в тях и радостта.

Карса Орлонг кимна.

— Сега е по-добре, Сеймар Дев.

— Високомерен глупак.

Той пусна ръката й.

— Всеки ден научавам все повече за жените. Благодарение на теб.

— Все още имаш много да учиш, Карса Орлонг. — Обърна се и избърса сълзите си.

— Да. И това пътуване ще приема с радост.

— Наистина би трябвало да те мразя — каза тя. — Сигурна съм, че повечето хора, които те срещат, рано или късно те намразват.

Тоблакаят изсумтя.

— Императорът със сигурност ще ме намрази.

— Значи трябва да дойда с теб, така ли? Да гледам как умираш.

Отвън се разнесоха викове.

— Открили са бягството — каза Карса Орлонг и взе меча си. — Скоро ще дойдат за нас. Готова ли си, Сеймар Дев?

— Не.

 

 

Видя, че краката й са прогнили от водата. Бели като кожата на труп, с провиснали късчета от зейналите червени рани. И когато тя ги придърпа под себе си на олтара, Блудния изведнъж осъзна нещо. За кипящото човешко гъмжило и жестокия му устрем през историята.

Устата му пресъхна. Той огледа вадичките вода по стените на подземието и каза:

— Надига се.

— Изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше — каза Пернатата вещица и заметна разсеяно мръсните кичури на някогашната си златиста коса. — Не си ли нетърпелив, скъпи мой боже? Тази империя скоро ще падне в краката ти. И… — усмихна се, оголвайки кафяви зъби — в моите.

„Да, в твоите, Перната вещице. В тези прогнили полумъртви израстъци, с които можеше да побегнеш. Отдавна. Империята коленичи и устни се издават напред. Целувка на цвете. Толкова хладна, толкова мека, а мирисът, о, мирисът…“

— Не е ли време? — попита тя с престорено свенлив поглед.

— За кое?

— Ти беше консорт. Разбираш от любов. Научи ме.

— Да те науча?

— Аз съм девственица. Никога не съм лягала нито с мъж, нито с жена.

— Лъжа — отвърна Блудния. — Грибна, хромият роб в селото на хиротите. Ти беше много млада. Той те насилваше. Често и грубо. Тъкмо това те направи такава, каквато си, Перната вещице.

И видя как се извърнаха плашливо очите й, видя намръщеното чело и разбра ужасната истина — че тя не помни. „Твърде млада, твърде наивна. А след това всеки миг е заровен в дълбока дупка, в ямата на душата й. Кълна се в Бездната, тя не помни!“

— Перната вещице…

— Върви си — каза тя. — Нищо не ми трябва от теб. Имам си Удинаас.

— Ти си загубила Удинаас. Никога не си го имала. Чуй, моля те…

— Той е жив! Жив е! Всички, които го искаха, са мъртви — сестрите, всички са мъртви! Можеш ли да си представиш?

— Глупачка. Силхас Руин идва насам. Ще превърне този град в сметище. Ще го срине до основи…

— Той не може да победи Рулад Сенгар — отвърна тя. — Дори Силхас Руин не може да направи това!

Блудния не отвърна нищо на дръзкото й твърдение. Обърна се.

— Видях гангрена по краката ти, Перната вещице. Вонят на изгнила плът.

— Тогава ме изцери.

— Водата се вдига — каза той и този път думите сякаш избуяха в него, изпълниха цялото му същество. „Водата се вдига. Защо?“ — Ханан Мосаг търси демона бог, пленения в леда. Този лед, Перната вещице, се топи. Вода… навсякъде. — „Вода…“

В името на Крепостите, възможно ли беше? Дори това? „Но не, нали го плених кучия му син. Нали го затворих!“

— Той взе пръста — каза Пернатата вещица зад него. — Взе го и смяташе, че това е достатъчно. Но как можех да отида, където бе отишъл той? Не можех. Така че имах нужда от него, да. Имах нужда от него, а на него изобщо не му беше толкова трудно, колкото си мислеше.

— А другият? — попита Блудния, все още с гръб към нея.

— Така и не откри…

Древният бог се завъртя рязко.

— Къде е другият пръст?

Видя как очите й се разшириха.

„Възможно ли е? Въз…“

Озова се в коридора, с водата до бедрата му, макар да газеше през нея без усилие. „Стигнахме до този момент — Икариум върви — накъде? Чужда армия и ужасяващ маг се приближават. Силхас Руин лети насам от север, с очи като пламък. Ханан Мосаг — глупакът — пълзи към Пропада, демонът бог се раздвижва — й тя казва, че на него изобщо не му било толкова трудно, колкото си мислел!“

Отвъд тези хлътващи, плачещи стени, почти се съмваше.

Една империя на колене.

Целувката на цветето — само на няколко мига.

 

 

До Варат Таун, наскоро назначения Финад в Дворцовата гвардия, стигна вестта, че Икариум, Таралак Вийд и Старшият оценител са избягали. При това съобщение коленете му омекнаха и в душата му потече порой, но беше мътен, объркан порой. Облекчение, да, заради онова, което бе избегнато — поне за момента, защото можеше ли Икариум да не се върне? — облекчение, погълнато набързо от усилващия му се страх от нашественическата армия, вдигнала лагер само на две левги оттук.

Щеше да има обсада, и след като не бе останал буквално никой, който да брани стените, щеше да е кратка. А след това щеше да бъде щурмуван самият Вечен домицил и когато всичко свършеше, император Рулад най-вероятно щеше да стои сам, обкръжен от врага.

Император без империя.

Петте ледерийски армии на границите с Болкандо далече на изток като че ли просто се бяха изпарили. Нито вест от някой маг сред тези сили. Бяха поели натам под командването на един компетентен, макар и не особено умен командир, за да съкрушат Болкандо и съюзниците. Това трябваше да е напълно във възможностите им. Последното донесение беше пристигнало половин ден преди армиите да се сблъскат.

Какво друго можеше да заключи човек? „Петте армии са разбити. Врагът идва насам, към самото сърце на империята. А какво е станало на изток от Дрийн? И оттам мълчание, а Атри-Преда Биват я смятаха за следващия Преда на Имперските армии.“

Въстание в Блуроуз, бунтове във всеки град. Мащабни дезертирания на цели части и гарнизони. Тайст Едур изчезваха като призраци, връщаха се в родината си, несъмнено. „В името на Блудния, защо просто не тръгнах с Ян Товис? Да се върна при жена си — аз съм глупак, който ще умре тук, в този проклет дворец. Ще умре за нищо.“

Стоеше до входа на тронната зала и наблюдаваше изпод ръба на шлема си как Императорът на хилядата смърти крачи пред трона. Зацапан с кръв, мозък и мръсни течности от десетина мъртви противници, посечени в яростен вихър. Рулад крещи и мечът кръжи във вихрушка и сече и реже, и се опива сякаш от болката и кръвта на жертвите си…

И сега идваше утрото на този ден, а императорът крачеше ли, крачеше. Почернелите от патината монети се мърдаха по изтерзаното му лице, докато чувствата въртяха чертите му в безкрайни кръгове на неверие, на отчаяние и страх.

Пред Рулад Сенгар стоеше вцепенен канцлерът.

На три пъти императорът се беше спрял, за да погледне с гняв Трайбан Гнол. На три пъти понечи да заговори, но продължи да крачи, а върхът на меча се влачеше и стържеше по плочите.

Собственият му народ го беше изоставил. Самият той неволно беше удавил майка си и баща си. Избил беше всичките си братя. Тласнал беше жената, която бе откраднал, към самоубийство. Предаден беше от Първата — и единствена — конкубинка, която бе притежавал, Нисал.

Икономика в руини, всякакъв ред — рухнал. И нашественически армии.

И единственият му отговор бе да принуди нещастни чужденци да излязат на пясъците на арената, за да ги изколи.

Патос или грандиозна комедия?

„Няма да стане, императоре. Всичката тази кръв и черва, които те покриват, няма да свършат работа. Когато си само ръцете, държащи меча, властва мечът, а мечът не знае нищо освен онова, за което е направен. Той не може да стигне до решения, не може да уреди дискретна дипломация, не може да реши проблеми, засягащи десетки хиляди, стотици хиляди хора.“

„Остави един меч да управлява империя, и империята пада. Във война, в анархия, в потоп от кръв и море от злочестина.“

Облеченият в монети император спря и отново се обърна към канцлера.

— Какво стана?

Въпрос на дете. Глас на дете. Варат Таун усети как сърцето му трепна, усети как твърдостта му изведнъж омекна. „Дете.“

Отговорът на канцлера беше премерен, толкова утешителен, че Варат Таун едва не се разсмя от нелепостта на тона му.

— Никога не сме били завладявани истински, императоре. Вие ще останете, защото никой не може да ви премахне. Нашествениците ще се уверят в това, ще го разберат. Ще са приключили със своето възмездие. Дали ще окупират? Неизвестно. Ако не, то ще го направи коалицията, идеща от източните кралства — а такива коалиции неизбежно се разпадат, самопоглъщат се. Те също няма да могат да ви направят нищо, императоре.

Рулад Сенгар зяпна Трайбан Гнол, устата му се раздвижи, но от нея не излезе и звук.

— Започнах да подготвям условната ни капитулация — продължи канцлерът. — Пред малазанците. Най-малкото те ще наложат мир в града и ще сложат край на метежите. Вероятно ще действат в съюз с Патриотистите. Щом редът бъде възстановен, можем да се заемем със задачата по възстановяване на икономиката, сеченето на монети…

— Къде е моят народ? — попита Рулад Сенгар.

— Ще се върнат, императоре. Сигурен съм в това.

Рулад се обърна към трона. И изведнъж се вцепени.

— Той е празен! Виж! — Посочи с върха на меча. — Виждаш ли? Празен е!!!

— Ваше величество…

— Като стола на баща ми в нашата къща! Нашата къща в селото! Празен!

— Селото вече го няма, императоре…

— Но столът си е там! Виждам го! Със собствените си очи — столът на моя баща! Боята избледнява на слънцето. Сглобките се разхлабват под дъжда. Врани кацат на смъкналите се облегалки! Виждам го!!!

Викът отекна в мълчание. Нито един страж, който да се размърда. Канцлерът беше навел глава и кой знае какви мисли пробягваха зад змийските му очи?

„Капитулация. Безусловна. Рулад Сенгар остава. Рулад Сенгар и, о, да, канцлерът Трайбан Гнол. И Патриотистите. Не може да бъдем завладени. Ние сме вечни. Влезеш ли в нашия свят, той те поглъща.“

Широките рамене на Рулад бавно се смъкнаха. Той пристъпи към трона, обърна се и седна. Вдигна глава, огледа залата и вялият му поглед се спря на канцлера.

— Кой остава?

Канцлерът се поклони.

— Само един, императоре.

— Един ли? Трябваше да са двама.

— Претендентът, известен като Икариум, е избягал, императоре. В града. Издирваме го.

„Лъжец.“

Но Рулад Сенгар изглеждаше безразличен. Извърна глава настрани и наведе очи към зацапания с кръв меч.

— Тоблакаят.

— Да, императоре.

— Който уби Бинадас. Моя брат.

— Да, ваше величество.

Главата бавно се вдигна.

— Утро ли е?

— Да.

Заповедта на Рулад бе тиха като дъх:

Доведете го.

 

 

Пуснаха нещастния глупак да си тръгне, след като им показа вратата в градската стена. Беше заключена, разбира се, и докато останалите от отделението изчакваха в бавно разсейващия се сумрак — всеки потърсил някакво укритие, а те не бяха много — Фидлър и Кътъл слязоха да огледат вратата.

— Направена е, за да бъде разбита лесно — измърмори Кътъл. — Сигурно е както каза момчето. Влизаме, отварят шлюза и се давим. Фид, не виждам начин да го направим толкова тихо, че никой да не чуе и да не разбере, че сме влезли в капана.

Фидлър се почеса по бялата брада.

— Бихме могли да откачим цялата врата, с касата.

— Нямаме време.

— Вярно. Тогава се изтегляме, крием се цял ден и го правим през нощта.

— Дотогава адюнктата ще е дошла. Кенеб иска да влезем първи и е прав, заслужихме си го.

В този момент чуха тропане зад вратата, след това — тихо изстъргване на вдигащия се лост.

Отдръпнаха се от двете страни и вдигнаха арбалетите.

Вратата изскърца и се отвори навън.

Фигурата, която излезе от тунела, не беше ледерийски войник. Носеше проста кожена броня, която издаваше безспорно, че е жена, а на лицето си имаше лъскава маска с изрисувани по нея магически символи. На гърба й бяха затегнати два меча. Една крачка, после втора. Погледна бегло Фидлър отдясно, след това — Кътъл отляво. Спря, изтупа прахта от бронята си и продължи напред. През мъртвата зона и по-натам, докато се отдалечи.

Плувнал в пот, Фидлър се отпусна и седна на земята. Арбалетът се тресеше в ръцете му.

Кътъл направи жест „зло да пази“ и също седна.

— Дъхът на Гуглата беше на врата ми, Фид. А тя дори не посегна за мечовете си, не трепна дори.

— М-да — прошепна Фид. „Проклета от Гуглата Сегюле. С висок ранг при това. Изобщо нямаше да можем да стреляме. Главите ни щяха да се изтъркалят като дини.“

— Не посмях да я погледна, Фид. Наведох очи към земята, когато се обърна към мен.

— И аз.

— И затова сме още живи.

— М-да.

Кътъл се обърна и надникна в тъмния тунел.

— Не се налага обаче да чакаме до утре през нощта.

— Върни се при другите, Кътъл. Кажи на Кенеб да ги събере. Влизам да проверя другия край. Ако е без охрана и е тихо, добре. Ако не…

— Ясно, Фид.

Сержантът се вмъкна в тунела.

Тръгна през тъмницата колкото можеше по-бързо, без да вдига прекалено много шум. Стената отгоре беше адски дебела и той измина цели тридесет крачки, преди да види сивото петно на изхода в края на стръмен склон. С арбалета в ръце се запромъква предпазливо натам.

Оказа се, че не е трябвало да се тревожи.

Тунелът свършваше в прилепено до стената четвъртито укрепление без таван, с дървена пейка до стената отдясно. На прашния каменен под лежаха проснати три тела, плувнали в кръв от ужасни рани. „Трябвало е да извърнете очи, войничета.“ Стига изобщо да им беше оставила време да решат едното или другото — искала беше да излезе навън в края на краищата.

Вратата срещу него беше открехната и Фидлър се промъкна до нея и надникна навън през процепа. Широка улица, затрупана със смет.

Бяха слушали ревовете на тълпата през половината нощ и беше ясно, че е вилняла и тук, ако не тази нощ, то в предишните. Гарнизонните блокове отсреща бяха изтърбушени, прозорците — зацапани със сажди. „Все по-добре и по-добре.“

Обърна се и забърза през тунела.

В другия край завари Кътъл, Фарадан Сорт и Юмрук Кенеб.

Обясни им какво е намерил и каза:

— Мисля, че трябва да минем веднага. Осемстотин морски пехотинци през един тунел ще отнеме доста време.

Кенеб кимна и каза:

— Капитан Фарадан Сорт.

— Сър?

— Преведете четири отделения и заемете позиции по фланговете. Пратете едно отделение напред до най-близките казарми, за да видят дали наистина са изоставени. Ако е така, това ще е изходната ни база. Оттам аз повеждам ядрото до портата, завземаме я и я подсигуряваме. Вие с четирите отделения ще ударите през града, колкото, може по-навътре, като нанасяте щети по пътя — вземете допълнително муниции за това.

— Крайната ни цел?

— Дворецът.

— Слушам, сър. Фидлър, вземи Геслер, Хелиан и Ърб — вие сте първите четири — и преведете отделенията си. И на скапан бегом, моля.

 

 

В сивата светлина на ранното утро от петното мъглива светлина от кулата на мъртвия Азат зад Стария дворец се появиха четири фигури. Порталът се завихри и затвори и те се заозъртаха наоколо.

Хедж сръга Бързия Бен в ребрата — нещо средно между приятелска обич и раздразнение.

— Казах ти, време е за сбор, маг.

— Къде сме, в името на Гуглата? — попита намръщено Бързия Бен.

— В Ледерас — каза Серен Педак. — Зад Стария дворец. Нещо тук не е наред обаче.

Лицето на Трул Сенгар бе изпито от болка — и от току-що изцерените рани, и от още по-голяма тъга.

Хедж го погледна и посърна като гаснещ светилник. „Горкият кучи син. Брат, убит пред очите му. После неловкото сбогуване с Онрак — радост и тъга в изобилие, да види стария си приятел и любимата му жена до него — жена, която Онрак е обичал толкова дълго… Толкова дълго ли? Почти невъобразимо дълго.“

Но сега…

— Трул Сенгар.

Тайст Едур бавно извърна очи към него.

Хедж хвърли поглед към Бързия Бен и рече:

— Решили сме да ви придружим със Серен. До къщата й.

— Този град е нападнат — каза Трул Сенгар. — Най-малкият ми брат… императорът…

— Всичко това може да изчака — прекъсна го Хедж. Замълча, мъчеше се да измисли как да каже онова, което имаше предвид. — Твоят приятел Онрак отне сърцето на една жена, и всичко това се виждаше. В очите й, имам предвид. Тоест, отговорът. И ако ти погледнеш, просто погледнеш, Трул Сенгар, в очите на Серен Педак, ами…

— Гуглата да те вземе — въздъхна Бързия Бен. — Иска да каже, че ти и Серен трябва да останете насаме преди всичко друго, и че ние ще се погрижим това да стане. Ясно?

Изненадата на лицето на Серен Педак бе почти комична.

Но Трул Сенгар кимна мълчаливо.

Хедж отново се обърна към Бързия Бен.

— Съвзе ли се достатъчно, в случай че се натъкнем на неприятност?

— Нещо, с което твоите острилки да не могат да се справят ли? Да, може би. Сигурно. Вземи си по една във всяка ръка, Хедж.

— Добре… след като си такъв проклет идиот — отвърна Хедж. — Серен Педак, трябва да знаеш, че адски завиждам на този Тайст Едур тука… но все едно. Къщата ти далече ли е?

— Не, наблизо е, Хедж, Подпалвачо на мостове.

— Да се махаме от това злокобно място тогава.

 

 

Около глезените му се вихреше тиня, погълна пищялите му, отнасяше се като дим по течението. Странни гънки от смътна светлина се извиваха и разпръсваха, подложени сякаш на невидим натиск в този тъмен коравосърдечен свят.

Брутен Трана, изпратен да подири своя спасител, вървеше по безкрайна равнина от гъсти и грапави наноси. Прехвърляше огладени от течението хълмове спечена глина, от която стърчаха излъскани кости на отдавна измрели морски чудовища. Заобикаляше отломки от потънали кораби, ребрата на корпусите им бяха разтворени, а товарът — разпръснат наоколо. И докато вървеше, мислеше за своя живот, за неизброимия низ от избори, които бе правил, и други, които бе отказал да направи.

Без жена, без нито едно лице, което да изплува пред вътрешния му взор. Беше живял като воин сякаш през целия си живот. Сражавал се беше рамо до рамо с родни братя и с другари, по-близки и от кръвен брат. Виждал беше как умират или как ги отнасят теченията. Видял беше как целият му народ бе разкъсан. От завоеванието, с хладнокръвния безименен кошмар на Ледер. Колкото до самите ледерии — не, тях той не мразеше. По-скоро жалост и… да, състрадание, защото те бяха също толкова затънали в този кошмар, колкото и всеки друг. Алчното безразсъдство, гризящата душите заплаха от провал, от удавяне под все по издигащия се, все по-неумолим потоп от „култура“, която никога не се обръщаше назад, никога дори не забавяше стремглавия си бяг към някакво сияйно бъдеще, което — ако дойдеше изобщо — щеше да съществува едва за малцина привилегировани.

Това вековечно морско дъно предлагаше своя коментар и този коментар заплашваше да го повлече надолу в тинята, изнурен и лишен от всякаква надежда да продължи, да се движи дори. Студено, съкрушително, това място бе като бремето на самата история — история не на народ или цивилизация, а на цял един свят.

Защо все още вървеше? Що за спасител можеше да го освободи от всичко това? Трябваше да си остане в Ледерас. С цялата свобода да поведе атака срещу Карос Инвиктад и неговите Патриотисти, с цялата свобода да унищожи и него, и главорезите му. А след това можеше да се върне при канцлера. Представата как стиска Трайбан Гнол за гърлото го изпълваше със задоволство — толкова дълго, колкото образът устояваше, а това никога не бе достатъчно дълго. Нова разцъфнала купчина тиня пред очите му, нов скрит предмет, запънал се в стъпалото му.

И ето, че пред него се извисиха каменни колони. Повърхностите им играеха бесен танц, нашарени с тайнствени, непонятни символи, толкова заплетени и сложни, че се въртяха пред очите му.

Когато се приближи, пластовете тиня се размиха и Брутен Трана видя пред себе си фигура. С броня, покрита със зелена патина и слуз. Затворен шлем покриваше лицето й. В едната си облечена в метална ръкавица ръка държеше ледерийски меч.

И в главата на Тайст Едур заговори глас:

Достатъчно вървя, призрако.

Брутен Трана се спря.

— Но аз не съм призрак…

Призрак си, страннико. Душата ти бе откъсната от студеното ти, гниещо вече тяло. Не си нищо повече от онова, което стои тук пред мен. Призрак.

Осъзнаването, кой знае защо, не го изненада. Присъщото на Ханан Мосаг коварство правеше всякакви съглашения подозрителни. А той — сега осъзна — наистина се чувстваше… откъснат. От дълго време, да. Магьосникът-крал изобщо не се беше поколебал да пререже гърлото на безпомощното тяло на Брутен Трана.

— Какво е останало от мен тогава? — попита той.

Само едно, призрак. Ти си тук, за да го призовеш. Да го върнеш.

— Но неговата душа не е ли също откъсната?

Плътта и костите му са тук, призрако. И тук има сила. Защото тук ще намериш забравените богове, последното обиталище на техните имена. Знай едно: ако искахме да ти се опълчим, да откажем призива ти, можехме. Дори с това, което носиш.

— Ще ми откажете ли тогава? — попита Брутен Трана. И ако отговорът се окажеше „да“, щеше да се изсмее. Да дойде чак дотук. Да пожертва живота си…

Не. Ние разбираме нуждата. Може би по-добре и от теб. — Воинът в тежката броня вдигна свободната си ръка. Всички пръсти в металната ръкавица се свиха, освен палеца. — Иди там. — Той посочи един от стълбовете. — Страната само с едно име. Извлечи каквото имаш от неговата плът и кост. Изречи името, изписано на камъка.

Брутен Трана бавно пристъпи към стърчащия камък, заобиколи откъм страната с единствения надпис. И прочете написаното име:

— „Брис Бедикт, Спасителят на Празната крепост.“ Призовавам те.

Камъкът, чист и сякаш почти прозрачен, изведнъж се развълнува, започна да се издува на места, линии и гънки започнаха да се сливат в човекоподобна фигура, да се изтръгват навън. Освободи се ръка, после рамо, главата, лице — затворени очи, чертите изкривени като от болка — горната част на торса. Крак. Другата ръка — Брутен видя, че два пръста липсват.

Намръщи се. Два?

Сред въртопа на теченията Брис Бедикт се изтръгна от колоната. Падна на ръце и колене, вълните тиня едва не го погълнаха.

Воинът в бронята се доближи, понесъл меч в ножница, заби я в морското дъно до ледериеца.

Вземи го, Спасителю. Усети теченията — те са неудържими. Върви, нямаш много време.

Все още на ръце и колене, отпуснал глава, Брис Бедикт се пресегна за оръжието. Щом ръката му се затвори около ножницата, внезапният порив на течението го повдигна от дъното, завъртя го сред вихър от тиня и той изчезна.

Брутен Трана остана да стои неподвижен. Течението бе преминало през него безпрепятствено. „Като през призрак.“

Изведнъж се почувства ограбен. Не бе получил възможност една дума да каже на Брис Бедикт, да му каже какво трябва да се направи. Един император — да бъде посечен отново. Една империя — да бъде възкресена.

Ти приключи тук, призрако.

Брутен Трана кимна.

Къде ще отидеш?

— Има една къща. Изгубих я. Искам да я намеря.

Ще я намериш.

 

 

— Падерънт, виж! Мърда!

Старецът изгледа примижал Селуш през облака дим. Много го правеше това напоследък. Кила и кила изпушен ръждивец, откакто арестуваха Техол Бедикт.

— Достатъчно покойници сте подготвяли за погребение, за да знаете как изглеждат дробовете на тези, които прекаляват с това, господарке.

— Да. Не по-различно, отколкото на всеки друг.

— Освен ако не ги хване гнилочът, ракът.

— Всички дробове с гнилоч изглеждат едни и същи, и това е самата истина. Е, чу ли какво казах?

— Мърда — отвърна Падерънт. Извъртя се на стола и погледна издутата стъкленица на рафта: отрязаният пръст бе натопен в розова слуз.

— А и е време вече. Иди при Ръкет. — Селуш дръпна енергично от лулата. — И й кажи.

— Че мърда.

— Да!

— Добре. — Той остави чашата си на масата. — Чай от ръждивец, господарке.

— Ще се отровя.

— Но не от пушек. А цивилизовано.

— Още си тук, скъпи ми слуга, и това изобщо не ми харесва.

Той стана.

— Тръгвам, о, одимена.

 

 

Беше успяла да избута трупа на Танал Ятванар встрани и сега той лежеше до нея свит като заспал, лепнал подутото си зацапано лице до нейното.

Никой нямаше да дойде да я спаси. Тази килия беше забранена за всички освен за Танал Ятванар и освен ако някое бедствие не поразеше палата през следващите един-два дни и да принуди Карос Инвиктад да поиска Танал Ятванар да се яви при него на всяка цена, за нея щеше да е много късно.

Окована за леглото, с широко разтворени крака, цялата в нечистотии. Беше забила очи в тавана, странно спокойна въпреки лежащия до нея труп. Усещаше застиналостта му, хладината на кожата, меката липса на съпротива от плътта. Усещаше сбръчкания му пенис, притиснат в дясното й бедро. И звярът в нея беше доволен.

Жадна беше. Ужасно жадна. Глътка само щеше да й стигне, да й даде силата отново да започне да дърпа веригата, да търка халките в дървото, с мечтата как цялата рамка ще се разпадне под нея — но знаеше, че за това трябва силен човек, здрав. Мечтата й беше само мечта, но тя се беше вкопчила в нея като в единственото си забавление, което, надяваше се, щеше да я следва до смъртта. Да, чак до сетния миг.

Щеше да й стигне.

Танал Ятванар, мъчителят й, беше мъртъв. Но това нямаше да го спаси от нея. Решена беше да продължи гонитбата си, душата й — изтръгнала се от плътта, демонска в своя глад, в жестокостта, която бе готова да нанесе на жалко хленчещото наплашено нещо, което бе останало от Танал Ятванар.

Глътка вода. Колко сладка щеше да е.

Можеше да я изплюе в зяпналото срещу нея лице.

 

 

Монетите, хвърляни на войнственото множество, привличаха още по-голямо, по-войнствено множество. И накрая тревога обзе Карос Инвиктад, Инвигилатора на Патриотистите. Той прати слуги в най-тайните крипти да извличат сандък след сандък. На двора агентите му бяха изтощени, вече само хвърляха шепи монети през стените, след като малките торби отдавна бяха свършили. А срещу стените набъбваше напрежение, което, както вече изглеждаше, никакво сребро или злато не можеше да облекчи.

Той седеше в кабинета си и се мъчеше да осмисли жестоката истина. Разбира се, тълпата просто беше голяма. Проблемът беше в недостатъчното монети. Бяха се били като чакали над торбите, нали?

Беше направил и правеше онова, което трябваше да е направил императорът. Да опразни съкровищницата и да затрупа народа с богатство. Това трябваше да купи мир, да. И край на бунтовете. Всички се връщат по домовете си, дюкяните се отварят отново, храна по сергиите и курви, канещи от прозорците, много ейл и вино текат в гърлата — всички удоволствия, които купуват апатия и подчинение. Да, празненства и игри, и Удавяния, и това щеше да реши всичко. Наред с няколко ареста и убийства тихомълком.

Но парите му свършваха. Неговите пари. Спечелени с труд, имане, струпано единствено от собствения му гений. А те му отнемаха всичко.

Какво пък, можеше да започне отново. Да си ги открадне обратно от тия проклетници. Съвсем лесно за човек като Карос Инвиктад.

Танал Ятванар беше изчезнал, сигурно се криеше при затворничката си. Можеше да изгние в прегръдките й, ако иска, все му беше едно на Инвигилатора за него. О, той кроеше да го свали, Карос знаеше това много добре. Жалки, елементарни схеми. Но нямаше да стигнат до нищо, защото следващия път, когато го видеше, Карос щеше да го убие. Нож в окото. Бързо, точно, крайно удовлетворително.

Чуваше виковете за Техол Бедикт, но вече някак не толкова яростни — а това, странно защо, му се струваше смътно обезпокоително. Нима вече не искаха да го разкъсат? Наистина ли чуваше викове за освобождаването му?

Някой почука припряно на вратата.

— Влез.

Появи се пребледнял агент.

— Сър, главният блок…

— Пробив ли има?

— Не…

— Тогава се махай… чакай, провери за Техол Бедикт. Погрижи се да е в съзнание. Искам да може да върви, когато тръгнем за Удавянията.

Мъжът го зяпна. После каза:

— Да, сър.

— Това ли е всичко?

— Не. Главният блок… — И посочи към коридора.

— Какво има, проклет глупак?

— Пълни се с плъхове, сър!

„Плъхове?“

— Прииждат от стените. Ние хвърляме монети, а се връщат плъхове. Хиляди!

— Онази гилдия вече не съществува!

Викът отекна като женски писък.

Мъжът срещу него примига, след което заговори отново, вече с променен, твърд тон:

— Тълпата, сър. Викат за освобождаването на Техол Бедикт — не чувате ли? Наричат го герой, революционер…

Карос Инвиктад удари със скиптъра си по бюрото и стана.

— За това ли плати златото ми?!

 

 

Пернатата вещица усети прераждането на Брис Бедикт. Спря да бели ивиците кожа, провиснали от пръстите на краката й, и си пое дълбоко дъх, почувствала стремглавото му приближаване. Толкова бързо!

Затананика тихичко, затвори очи и си представи откъснатия пръст. Онзи глупак, Блудния, имаше все още много да учи. За страховитата си Върховна жрица. Пръстът все още беше неин, попил капки от нейната кръв, откогато го беше вкарала в себе си. Месец след месец, просмукан от нея като натопен в поток стрък.

Брис Бедикт беше неин и тя щеше да го използва добре.

Смъртта, която не беше смърт за Рулад Сенгар, безумния император. Убиеца на Ханан Мосаг. И канцлера. И всички други, които не обичаше.

А след това… красивият младеж, коленичил пред нея, седнала на високия си храмов трон — в новия храм, който щеше да се построи, посветен на Блудния — коленичил, да, докато тя разтваря краката си и го подканя. Да целуне мястото, където е бил неговият пръст. Да вкара езика си дълбоко.

Бъдещето бе толкова светло, толкова…

Очите на Пернатата вещица рязко се отвориха. С неверие.

И усети, че Брис Бедикт го изтръгват, изтръгват го от хватката й. Някоя друга сила.

Изтръгват го!

Изпищя, скочи от подиума, бръкна в насъбралата се вода — да се вкопчи сякаш в течението и да го задържи — но беше по-дълбоко, отколкото помнеше. Изгубила равновесие, тя пльосна във водата, неволно вдиша и напълни дробовете си със студената горчива течност.

Мяташе се, дробовете й се свиваха и издуваха, поемаше нови глътки вода, една след друга. Дълбоко… къде беше горе?

Едното й коляно остърга каменния под и тя се помъчи да се оттласне с крака, но те бяха изтръпнали, тежки като греди — не се подчиняваха. С ръка тогава, опряна в пода, избутва нагоре — но недостатъчно високо, за да излезе над повърхността. Другата тогава. Опита да сгъне колене — но едното се отнасяше настрани всеки път щом усетеше, че е докоснало другото.

Тъмнината пред очите й нахлу вътре. В ума й.

И с благословено облекчение тя престана да се бори.

Сега щеше да сънува. Усети сладката съблазън на този сън — почти на ръка разстояние — и цялата болка в гърдите й изчезна — можеше да диша това, можеше. Навътре и навън, навътре и навън, а после не беше повече нужно да прави и това. Можеше да остане неподвижна, да потъне и да легне на хлъзгавия под. Тъмнина, вътре и отвън, сънят се рее, все по-близък, почти на ръка разстояние.

Почти…

 

 

Блудният стоеше до кръста във водата, с ръка на гърба й. Изчакваше, макар борбата й да бе секнала.

Истина беше — понякога едно подбутване не бе достатъчно.

 

 

Сгърченият Ханан Мосаг допълзя до тясната крива уличка, отвеждаща към Пропада. Побеснели тълпи се бяха натъквали на окаяния Тайст Едур в тъмното и се бяха отдръпвали в паника, подгонени от смеха му.

Скоро всичко щеше да се върне в него. Цялата му мощ, най-чистият Куралд Емурлан, и той щеше да изцери сакатото си тяло, да изцери раните в ума си. Щом демонът-бог от леда бъдеше освободен и обвързан към неговата воля, кой можеше да му се опълчи?

Рулад Сенгар можеше да си остане император — това не беше важно, нали? Магьосникът-крал нямаше да се бои от него, вече не. А за да го съкруши още повече, разполагаше с едно определено послание — признание — и, о, каква лудост щеше да се развихри тогава!

После, тези проклети нашественици… е, те скоро щяха да се окажат без флота.

„А реката ще се надигне, порой, потоп, който да прочисти този прокълнат град. От чужденци. От самите ледерии. Ще ги издавя всичките.“

Вонята на езерото го лъхна. Гнило, разпад, смъртта на леда. Най-сетне всичките му амбиции щяха да се сбъднат.

Запълзя по хлъзгавите кални камъни. Чуваше хилядите по улиците, някъде близо. Подвикваха някакво име, като на песен. Изпълни го отвращение. Никога не бе искал да има нищо общо с тези ледерии. Не, той щеше да вдигне непроницаема стена между тях и своя народ. Щеше да властва над племената, да остане на север, където дъждът падаше като мъгла и лесовете на свещените дървета обкръжаваха всяко село.

Щеше да има мир, за всички Тайст Едур.

Е, той ги беше върнал на север, нали? Започнал беше своите приготовления. И скоро щеше да се присъедини към тях, като магьосник-крал. И щеше да превърне мечтата си в реалност.

„А Рулад Сенгар? Е, оставям му удавена империя, пустиня от тиня и мъртви дървета, и гниещи трупове. Управлявай добре, Рулад.“

Усети се, че дращи през усилващ се поток от ледена вода, който си пробиваше път през уличката; водата смразяваше ръцете му, коленете, стъпалата. Ханан Мосаг изруга, спря и зяпна течащата около него вода.

Някъде нагоре се разнесе силен пукот и магьосникът-крал се усмихна. „Чедото ми се пробужда.“

Насъбра сила от сенките в уличката и продължи напред.

 

 

— А, безмилостните стражи — рече Ормли. Стоеше на калния бряг на Пропада. Шампионът Ловец на плъхове бе дошъл тук от северната страна, където бе зает в Кривия квартал да наема тълпи, които да реват името на великия революционер на империята, героя на героите и така нататък — „Техол Бедикт! Той отне всичките пари — от всички богати мърлячи в именията им! Той ще раздаде всичко на всеки от вас — той ще премахне всичките ви дългове! И слушате ли ме — имам още глупости за вас — чакай, върни се!“ Вярно, последното го беше добавил току-що.

Каква енергична нощ! А след това бегач от Селуш му донесе проклетата наденица, дето някой си беше чистил носа с нея или нещо такова.

Добре, в това имаше известно неуважение и не беше подходящо, не и за Брис Бедикт — брата на самия герой! — нито за него самия, Ормли от Плъховете. Тъй че стига с това.

— О, виж, сладкишче, това е той.

— Кой, гугутчице?

— Ами, все му забравям името. Той.

Ормли ги погледна намръщено: въргаляха се на брега като зяпнали риби.

— А аз ви нарекох стражи? И двамата сте пияни.

— И ти щеше да си, ако беше слушал тая лигава вещица тука — изфъфли Урсто Хубът. Заклати глава в подражание на жена си и продължи; — Оо, искам бебче! Голямо бебче, само с една горна устничка, но и една долна, да те стисне за знаеш къде и да стане още по-голямко! Оо, сиропченцето ми, о, моля те! Хайде! Хайде! Хайде де!!!

— Горкият — съжали го Ормли и отиде при тях. Спря като видя напуканите плочи лед, струпани в средата на езерото. — Напира, а?

— Ама и ти не бързаш — измърмори Пиносел, като хвърли трети сърдит поглед на мъжа си, откакто бе дошъл Ормли. Разклати стомната в лявата си ръка и я вдигна, за да отпие от каквото там имаше в нея. После отри уста, наведе се напред и изгледа Ормли изпод вежди. — И няма да е само с една горна устна, ще е здраво…

— О, Пиносел. Вероятността за това…

— Ти нищо не знаеш!

— Добре де, може и да не знам. Не и за такива като вас двамата поне. Но ето какво знам. В стария дворец има една картина в баните, рисувана преди около шестстотин години. Езерото Пропада или дето много прилича на него, със сгради на фона. И кои седят там в тревата на брега и си подават пиячка? Една грозница и един още по-грозен мъж — и и двамата много приличат на вас!

— Я внимавай кого наричаш грозен — рече Пиносел, вдигна глава с усилие, пое си дълбоко дъх да се успокои и потупа с ръка косата си „вранско гнездо“. — Е, да. Имала съм и по-добри дни.

— И още как — изломоти Урсто.

— Чувала съм го това! И чия е вината, зурло?

— Само на тез, дет вече ги няма да ни се възхищават, чия.

— Точно!

Ормли погледна намръщено към езерото. Една огромна плоча се надигна със силен пукот и той неволно заотстъпва назад, стъпка, две.

— Излиза ли вече?

— Не — отвърна Урсто и примижа с едно око към пращящия лед. — Това ще да е оня, дето трябва да му върнеш пръста.

Обрамчилата езерото разтопена вода вече бълбукаше, вдигаше облаци тиня, някакво течение закръжи около твърдата ледена маса в средата. На кръг и на кръг, гигантски въртоп.

И изведнъж се разнесоха плясъци, облак водни пръски и сред него — човек: излезе с усилие на брега, кашляше, от него се стичаше кална вода. В едната си ръка стискаше прибран в ножница меч.

Пиносел, със светнали като диаманти очи, вдигна стомната и я размаха за тост.

— Слава на Спасителя! Слава на полуудавеното псе, дето храчи кал! — Викът премина в грак, тя се изкиска и отново отпи.

Ормли извади отсечения пръст от кесията си, пристъпи към коленичилия Брус Бедикт и попита:

— Това ли търсиш?

 

 

Имало беше време за сън, а след това — за болка. Нито едното, нито другото като че ли не бе продължило много дълго и сега Брис Бедикт, умрял от отрова в тронната зала на Вечния домицил, стоеше на четири крака до езеро с ледена вода. Трепереше и храчеше вода и тиня.

А някакъв мъж се беше навел над него и се опитваше да му даде отсечен пръст, подут и боядисан в розово.

Усещаше, че лявата му ръка стиска ножница, и знаеше, че е негова. Примига, огледа се и се увери, че мечът все още си е вътре. После отблъсна ръката на онзи с дара, седна в калта и пак се огледа.

Познато, да.

Мъжът до него отпусна топла длан на рамото му, сякаш искаше да спре треперенето му, и заговори тихо:

— Брис Бедикт. Техол скоро ще загине. Брис, брат ти се нуждае от теб.

И като се остави на мъжа да му помогне да стане, Брис извади меча си. Почти очакваше да види, че е ръждясал, безполезен — но не, оръжието лъщеше, току-що смазано.

— Почакай! — извика друг глас.

Мъжът, който крепеше Брис, се извърна.

— Какво има, Урсто?

— Демонът бог скоро ще се освободи! Попитай го!

— Какво да го попитам?

— Името! Питай го какво е името, проклет да си! Не можем да го прогоним без името му!

Брис изплю пясък от устата си. Помъчи се да помисли. Демон бог в леда, в леда, който се стапя. На мигове, преди да се освободи, на мигове от…

— Ай едеман на Извора — рече той. — Ай едеман тек велут’енан.

Мъжът до него изсумтя.

— Опитай се да го кажеш това пет пъти бързо! Блудния да ме вземе, само веднъж опитай!

Някой се кикотеше.

— Брис…

Той кимна. „Да. Техол.“

— Заведи ме. Заведи ме при него.

— Ще те заведа — обеща непознатият. — И пътьом ще ти обясня. Става ли?

Брис Бедикт, Спасителят на Празния трон, кимна.

 

 

— Представи си! — рече с шумна въздишка Пиносел. — Име на старата реч. О, и това ако не идва отдалеч!

— Престана ли вече да си пияна, дъвчице?

Тя се размърда, изправи се, пресегна се и дръпна мъжа си.

— Хайде.

— Но трябва да чакаме — да го прогоним с името!

— Имаме време. Дай да се качим горе на уличка „Лицето на червея“, да си вземем още една стомничка и да погледаме как едурът лази към нас като Костенурката на Бездната.

— Странно как този мит не оцеля — изсумтя Урсто.

 

 

По-плътна и студена сянка се плъзна над Ханан Мосаг и той спря да пълзи. Почти беше стигнал, да — там, където уличката се отваряше, видя две фигури, седнали небрежно на калдъръма, подпрени един на друг. Подаваха си стомна.

Жалки пияници, но може би подходящи за свидетели — на смъртта на тази велика империя. Първите, които щяха да умрат, при това. Съвсем на място.

Опита се да допълзи още по-близо, но една огромна ръка го сграбчи за наметалото малко под яката и го надигна от земята.

Той засъска, затърси силата си…

После бавно се обърна и видя нечовешко лице. Сивкавозелена сбръчкана кожа. Лъскави бивни, щръкнали от ъглите на устата. Очи с вертикални зеници, които го гледаха безизразно.

Зад него двамата пияници се смееха.

Магьосникът-крал, увиснал във въздуха пред гигантската жена демон, посегна за магията на Куралд Емурлан, за да взриви съществото, да го прати в забвение. Усети порива й в себе си…

Но другата ръка го стисна за гърлото.

И изви.

Хрущялът изпращя като черупка на яйце. Прешлени изпукаха, огънаха се, натрошиха се с хрущене един в друг. Болката изригна нагоре, изпълни черепа на Ханан Мосаг с нажежен до бяло огън.

И ярката безмилостна слънчева светлина изведнъж окъпа лицето му.

„Сестро Зора… ти ме поздравяваш…“

Но се взря в очите на женския демон и отново не видя нищо. Гущерски очи, змийски.

Нищичко ли нямаше да му издаде?

Огънят в черепа му изригна навън, заслепи го, след това с тих глъхнещ рев отново се сви и след него се спусна мрак.

Но очите на Ханан Мосаг не видяха нищо от това.

Слънцето грееше в упор в мъртвото му лице, очертаваше всяка гънка, всяка уродлива извивка на костта, а невиждащите очи, зяпнали в тази светлина, бяха празни.

Празни като на самия Джагът.

 

 

Урсто и Пиносел видяха как Джагът запокити настрана жалкото осакатено тяло.

А след това се обърна към тях.

— Моят ритуал е разкъсан.

Пиносел се изсмя през нос, при което изригна мръсна слуз и й трябваха няколко дълги мига, докато я изчисти.

Урсто я погледна отвратено, след което кимна на джагската магьосница.

— О, доста се потрудиха да го направят това. Мосаг, Менандори, Сукул Анкаду, кой ли не. — Махна с ръка. — Но ние сме тук, миличко. Взехме името му, знаеш ли.

Джагът кривна глава.

— Значи аз не съм нужна.

— Ами, така си е. Освен ако не искаш да му удариш едно? — Дръпна стомната от ръката на Пиносел и я надигна.

Джагът ги изгледа още за миг, после каза:

— Много мил дар, благодаря ви.

 

 

Проклетото слънце се беше издигнало, но от тази страна на градската стена всичко беше в сянка. Освен широко отворената врата.

Отпред Мейсан Джилани отново правеше онова неописуемо нещо и препускаше, надигната в стремената и наведена напред, пришпорила коня си в галоп.

Малко зад Балм Троутслитър изквича като кутре под тухла. Балм поклати глава. Поредната болнава мисъл изпука в главата му като смачкан кърлеж. Накъде ги водеше впрочем? И защо онази порта зееше отворена, и защо всички препускаха с все сила право към нея?

И онова, което зърна вътре току-що, не бяха ли трупове? Някакви фигури се движеха там, сред пушека. Оръжия?

Какъв беше онзи звук от другата страна на портата?

— Острилки! — изрева Детсмел зад него. — Кенеб е вътре! Той държи портата!

Кенеб? Кой в името на Гуглата беше Кенеб?

— Препускай! — извика Балм. — Те са след нас! Препускай към Ейрън!

Мейсан Джилани, с подрусващия й се над седлото задник, се понесе през сенките на портата.

Троутслитър извика и, да, това беше звукът, когато котката скочи под колелото на талигата и всичко наоколо стана врясък, и не беше негова вината, изобщо не я беше ритнал.

— Тя сама скочи, мамо! О, колко мразя градове! Хайде да си ходим вкъщи — препускай! През оная дупка! Как й викаха? Голямата дупка с конзолите и фалшивата арка!

Гмурна се в сумрака, конските копита изведнъж се хлъзнаха, цялото проклето животно се огъна настрани под него. Сблъсък. И Балм излетя от седлото, ръцете му се протегнаха напред, стегнаха се около мека, податлива, съвършена плът… и тя изскимтя и се свлече с него… Мейсан Джилани.

Главата на Балм се трясва в уличната настилка, шлемът се огъва и измества. Тежестта й сладко се сляга върху него в един изключителен миг, преди тя да се изтъркаля встрани.

Връхлитат коне, копита чаткат по камъните опасно близо. Втурват се войници, издърпват ги настрани.

Балм зяпа едно познато лице.

— Том Тиси? Не си ли мъртъв?

Грозното лице се разтапя в жабешка усмивка — „жаба под тухла, о, широко се смеят, нали“ — и след това една мазолеста длан го перва силно.

— Жив ли си, Балм? Радвам се, че дойдохте. Тук ни притиснаха. Май целият проклет градски гарнизон е тук, опитват се да си върнат портата.

— Гарнизон? Какво си мисли Блистиг? Ние сме на неговата страна! Покажи ми прочутите танцьорки на Ейрън, Тиси, затова съм тук, да видя и може би не само да видя, нали така.

Том Тиси го дръпна да стане, намести очукания шлем на главата му, после го хвана за раменете и го завъртя.

И той видя Кенеб и зад него барикади от развалини и войници, снишени да заредят арбалетите си, докато други сечаха ледерийски войници, мъчещи се да пробият. Някъде вдясно избухна шрапнел. Крещяха хора.

Юмрук Кенеб пристъпи пред Балм.

— Къде са останалите, сержант?

— Сър?

— Адюнктата и армията!

— В транспортните, сър, къде другаде? Най-ужасната буря, която съм виждал, и всички кораби се обръщат…

Детсмел се обади:

— Трябва да са в марш, сър.

— Качи Мейсан Джилани на коня й — нареди Кенеб и на Балм му се дощя да го разцелува — и не ме интересува дали ще убие животното, но искам да стигне до адюнктата — трябва да ускорят марша. Да прати конницата си напред в галоп.

— Слушам, сър.

— Изчерпват ни се мунициите и стрелите, а с всеки проклет дъх ледериите се трупат все повече и ако си намерят свестен командир, няма да можем да задържим.

На него ли говореше Юмрукът? Балм не беше сигурен, но ужасно му се искаше да се обърне и да види как Мейсан Джилани скача разперила крака на конския гръб, ох, как му се искаше, само че тези ръце на раменете му не го пускаха и някой скимтеше в ухото му…

— Спрете да скимтите, сержант — каза Кенеб.

Някой препусна обратно през портата и къде си мислеха, че отиват? Тук имаше бой!

— Приятелчета на танцьорките… — прошепна той, докато вадеше меча си.

— Ефрейтор — каза Кенеб. — Заведи сержанта си на барикадата, отляво. Ти също, Троутслитър.

— Ей сега ще се оправи, сър — каза Детсмел.

— Знам. Вървете.

— Слушам, Юмрук.

Приятелчета. Балм искаше да ги убие до един.

 

 

— Тоя град… все едно ураган е минал през него — измърмори Кътъл.

Прав беше. Плячкосването и всичко останало обаче беше отпреди дни, а сега като че ли вестта за малазанския пробив фучеше през града като поредната буря — посрещана вече с умора. Отделението стоеше присвито в сенките близо до края на една задна уличка и наблюдаваше пробягващите крадешком по улицата хора.

Бяха ударили от засада една част, строяваща се, за да тръгне към западната порта. Стрели, острилки и запалка под оръжейния фургон — още гореше там отзад до стълба черен дим, издигащ се във все по-изсветляващото небе. Помете ги всички, двайсет и пет мъртви и ранени, и преди двамата с Геслер да се измъкнат, местните вече щъкаха навън да оберат плячката.

Капитанът беше изпратил Ърб и отделението му да намерят Хелиан с войниците й — проклетата пияндела беше взела грешен завой някъде, при което само Фидлър и Геслер бяха останали да пробиват към двореца.

На четиридесет крачки нататък по улицата и вдясно имаше висока стена с укрепена врата. Градско гарнизонно каре и двор, а сега портата беше отворена широко и от нея излизаха бойци и се строяваха на улицата.

— Ето там ще намерим командира им — рече Кътъл. — Този, който организира цялата работа.

Фидлър погледна напред от мястото, където се криеше с морските си пехотинци, и видя Геслер с войниците му в сходна позиция на ъгъла на другата пресечка. „Щеше да е хубаво, ако бяхме на покривите.“ Но никой не беше склонен да проникне в тези явно служебни сгради и може би накрая да се оплете в ръкопашен бой с ожесточени чиновници и нощни стражи. Такъв шум щеше да привлече истински бойци откъм тила.

„Може би по-близо до двореца — там ще са жилищни карета, и по-нагъсто. Би ни спестило много от този боклук със залягането и пълзенето.“

„И засади, които може да се окажат кървави.“

— Дъх на Гуглата, Фид, там са поне сто и излизат още — каза Кътъл. — Ей онзи е, той ги командва.

— Кой ни е най-добрият стрелец с арбалет? — попита Фидлър.

— Ти.

„Мамка му.“

— Но и Корик е добър. Макар че ако трябваше аз да избирам, щеше да е Коураб.

Фидлър се усмихна замислено.

— Кътъл, понякога си гениален. Не че това изобщо ще ти спечели ефрейторско звание или нещо такова.

— Е, значи ще спя леко тази нощ. — Кътъл помълча, после отсъди на глас: — Четиридесет крачки и точен изстрел, само че гърмим всякакъв шанс за засада.

Фидлър поклати глава.

— Не, това даже е още по-добро. Пуска си стрелата, онзи пада. Скачаме, хвърляме пет-шест острилки, после свиваме обратно в уличката — колкото може по-бързо. Оцелелите хукват след нас, струпват се в началото на уличката и Геслер ги шибва отзад с още пет-шест шрапнела.

— Красота, Фид. Само че Геслер как ще загрее…

— Ще загрее.

Фидлър се обърна и махна на Коураб да излезе напред.

 

 

Новоназначеният Финад на Главния гарнизон, застанал на пет крачки от Атри-Преда Бешур, се обърна, както преглеждаше отделенията си, и видя как главата на един от адютантите се изметна назад, от шлема му изхвърчаха искри, а след това Финад Гарт, който стоеше до Атри-Преда, изкрещя. Беше вдигнал ръка като че ли пред лицето на Бешур и от тази ръка стърчеше стрела, и кръв плисна по лицето на Бешур — и Атри-Преда залитна назад и движението издърпа ръката на Гарт с него. Защото стрелата се беше забила в челото на Бешур.

Новият Финад, деветнадесетгодишен и вече старши офицер на тази част, зяпна невярващо.

Внезапни викове и той видя няколко души, появиха се от една пресечка по-надолу по улицата. Петима-шестима всичко. Затичаха към тях с камъни в ръце…

Финадът ги посочи, изрева на редицата за контраатака и вече тичаше най-отпред, размахал меча си.

Трийсет крачки.

Двайсет.

Камъните полетяха срещу тях. Той се сниши под един, който профуча над дясното му рамо, и след това, изведнъж оглушал и с пълни с пясък очи, се озова проснат по очи върху камъните, и навсякъде имаше кръв. Някой залитна в полезрението му, един от войниците му. Жена. Дясната й ръка висеше на една-единствена ивица месо и се залюля дивашки, когато тя направи странен пирует, преди да се смъкне по задник.

Гледаше го и пищеше.

Финадът се опита да се изправи, но нещо не беше наред. Крайниците му отказваха, а вече имаше и огън по гърба — някой беше запалил проклет огън там — защо ще го правят? Разкъсващата горещина проникна навътре, през странна изтръпналост, а и тилът му беше мокър.

Напрегна цялата си воля и успя да извие ръка, за да пипне тила си.

И откри, че черепа го няма.

Разтреперани, пръстите му проникнаха в някаква гъста каша и болката в гърба изведнъж изчезна.

Разбра, че може да накара нещата да тръгнат отново, и затова натисна още, по-надълбоко.

И онова, което докосна, го уби.

 

 

Щом Фидлър поведе отделението си в привидно бягство, със затичаните след тях петдесет-шестдесет ледерии, Геслер вдигна ръката си, в която държеше „запалка“. Мръсно щеше да е, да, но бяха много, нали?

Фидлър и морските му пехотинци стигнаха уличката, нахлуха в нея.

Тълпа ледерии се струпаха там, други започнаха да се бутат след тях. И мунициите полетяха, и изведнъж улицата пламна. Без да изчака жестоката знойна вълна да стигне до тях, Геслер се обърна и бутна Сторми да поведе отстъплението.

Тичаха, тичаха с все сила.

Намериха следващата улица и завиха надясно, от другата страна на заградения казармен двор. Надяваха се Фидлър и войниците му да ги чакат там. А после пак по задни улички и все по-близо до двореца.

 

 

— Имаме злато, проклет да си!

— Всички имаме — отвърна кръчмарят лаконично.

Хелиан го изгледа ядосано.

— Що за акцент е това?

— Подходящият за търговската реч, с което един от двама ни говори изискано, а предполагам, че това все означава нещо.

— О, ще ти покажа нещо аз!

Дръпна меча на ефрейтора си, като го бутна силно в гърдите, за да го извади, след което тресна с дръжката по тезгяха. Оръжието подскочи от ръката й и острието я перна през дясното ухо. Тя изруга, опипа и видя, че дланта й е почервеняла от кръв.

— Виж сега какво ме накара да направя!

— Предполагам, че аз съм ви накарал и да завземете империята ни и този град, и…

— Не ставай идиот. Ти не си толкова важен. Ония крилати маймуни го направиха това.

Слабото лице на кръчмаря леко се изкриви и единствената му вежда подскочи.

Хелиан се обърна към ефрейтора си.

— Какъв е тоя меч дето го използваш бе, тъпак? Такъв дето не действа както трябва, според мен.

— Да, сержант.

— Съжалявам, сержант.

— „Да“ и „съжалявам“ не ме режат, ефрейтор. Хайде, разкарай го тоя меч от очите ми.

— Чухте ли я? — каза друг от войниците й.

— Какво? Какво имаш предвид, тъпчо?

— Ъъ, аз съм…

— Току-що ти казах кой си!

— Нищо, сержант. Нищо нямах предвид.

Кръчмарят се покашля.

— Е, ако сте свършили с дърдоренето, можете вежливо да напуснете. Както вече казах, в кръчмата ми няма пиене.

— Щом е кръчма, трябва да има — рече Хелиан.

— Сигурен съм, че не ме разбрахте съвсем правилно…

— Ефрейтор, чуваш ли всичко това?

— Да.

— Тъй вярно.

— Добре. Обеси го този глупак. За ноздрите. На онази греда там.

— За ноздрите ли, сержант?

Хелиан се усмихна, щом ефрейторът награби кръчмаря с четири ръце и го издърпа през тезгяха. Мъжът изведнъж престана да е толкова изискан, колкото допреди миг. Разпени се, задраска ръцете, които го стискаха, и завика:

— Чакайте! Чакайте!!!

Всички спряха.

— В мазето — изпъшка кръчмарят.

— Дай упътвания на ефрейтора ми, и точни — каза Хелиан вече съвсем доволна, ако се изключеше кървящото ухо, но, о, само да излезеше от строя някой от войниците й, можеше да стисне раната и да ги накапе и да видим дали нямаше да се чувстват ужасно от това и няма ли да са готови после да направят всичко, което поиска — в смисъл да пазят вратата.

— Сержант?

— Чухте ме пазете вратата да не ни безпокоят.

— От кого пазим? — попита Тъпанарчо. — Няма никой…

— От капитана, от кого! Сигурно е тръгнала да ни търси, проклетницата.

 

 

Спомените, както разбираше вече Икариум, не бяха изолирани неща. Не съществуваха в някакви оградени с високи стени едни от други кътове на ума. По-скоро бяха като клони на дърво или може би като непрекъсната мозайка на под, по която човек може да си играе със светлината, да осветява петна тук и там. И все пак, знаеше вече той, за другите това петно светлина беше голямо и ярко, обхващаше почти цял живот и макар подробностите да биваха понякога замъглени, макар отделни сцени да ставаха колебливи и размътени с времето, то все пак представляваше цялост. А от тази цялост се пораждаше и чувството за самоличност.

Чувство, каквото той не притежаваше и навярно никога не бе притежавал. А в хватката на това невежество бе податлив като дете. Да го използват. Всъщност да злоупотребяват с него. И мнозина го бяха правили, защото в Икариум имаше сила, твърде много сила.

На тази злоупотреба вече бе сложен край. Всички призиви на Таралак Вийд бяха като вятър в далечината и не можаха да го склонят. Гралът щеше да е последният спътник на Икариум.

Той стоеше насред улицата и всичките му сетива се бяха пробудили за усещането, че познава това място, това скромно късче от мозайката, сиво в своето обещание. И най-сетне имаше истинско просветление. Измерването на времето, от този момент и все напред. Един отново започнал живот, без риск, че ще изгуби чувството си за самоличност.

„Ръцете ми са се трудили тук. В този град, под този град.“

„И сега тя ме очаква, за да бъде пробудена.“

„А когато приключа с това, ще започна наново. Живот, хиляди тесери, които да редя една след друга.“

И се запъти. Към вратата.

Вратата към неговата машина.

Крачеше, без да обръща внимание на притичващите фигури, граждани и войници, които бързо се отдръпваха от пътя му. Чуваше, но не проявяваше никакво любопитство към шумовете от битката, насилието, изригващо по улиците от двете му страни, взривовете като от мълнии, въпреки че това утро изгряваше ясно и ведро. Минаваше под размитите сенки, хвърляни от валмата пушеци от горящи сгради, фургони и барикади. Чуваше писъци и викове, но не се озърташе да разбере откъде идват, дори за да предложи помощ, както щеше да направи обикновено. Стъпваше през трупове по улицата.

Повървя известно време покрай някакъв мръсен сив канал, после стигна до един мост, мина по него и навлезе в явно по-стара част на града. Тръгна надолу по друга улица до пресечка, където свърна наляво и продължи.

Тук, в този квартал, се срещаха повече хора. Всички звуци от боевете се носеха като далечен тътен от запад, но и тук хората изглеждаха замаяни. Липсваха обичайните разговори, виковете на уличните продавачи, хвалещи стоката си, мученето на волове, теглещи натоварените коли. Подетият от вятъра пушек лъхаше като зла поличба и хората обикаляха през него объркани.

Приближаваше се към вратата. Разбира се, всъщност изобщо не приличаше на врата. По-скоро на рана, на разлом. Почувства как се разбуди силата й, защото както той я усещаше, така и тя усещаше него.

Икариум забави крачките си. Рана, да. Машината му беше ранена. Частите й бяха изкривени, разместени. Векове бяха изминали, откакто я бе построил, тъй че не биваше да се изненадва. Щеше ли все още да действа? Вече не беше толкова сигурен.

„Това е мое. Трябва да го поправя, на каквато и да било цена.“

„Ще го получа този дар. Ще го имам.“

Тръгна отново напред.

Къщата, която някога беше прикривала това звено от машината, се беше сринала в развалини и никакви усилия не бяха направени да се разчистят отломките. Пред нея стоеше някакъв мъж.

След дълго взиране Икариум осъзна, че познава този човек. Беше го виждал на корабите и името, с което го знаеха, беше Таксилиан.

Когато Икариум се приближи към него, Таксилиан, със странно грейнали очи, се поклони и отстъпи назад.

— Това е твоят ден, Икариум.

„Моят ден? Да, моят първи ден.“

Крадеца на живот се обърна към руините.

Някъде отвътре засия зарево, лъчи пронизаха нагоре между натрошените греди и дъски, полетяха като копия изпод камък и тухли. Заревото се усили и светът под нозете му сякаш затрепери. Но не, това не беше илюзия — сградите наоколо заскърцаха и запотръпваха. Звук от цепещо се дърво, затворени кепенци задрънчаха като от порив на бурен вятър.

Икариум направи още стъпка напред, извади кама.

Под него отекна гръм и паветата заподскачаха сред валма от прах. Някъде из града започнаха да се рушат постройки, части и сектори в тях заиграха разбудени, задвижиха се неумолимо в стремежа си да възвърнат най-древната си форма.

Нов гръмотевичен тътен и започнаха да избухват сгради.

Колони от прах се завъртяха на спирали към небесата.

А бялото зарево се усилваше все повече, разливаше се като втечнен пламък, подскачаше, лъчите и копията се извиваха във въздуха. Поглъщаше развалината, потичаше по улицата, загръщаше краката на Икариум, а той заби косо върха на камата, дълбоко, в едната си ръка под лакътя; после направи същото с другата, стиснал здраво оръжието в окървавената си длан.

И след това вдигна ръцете си високо.

За да отмериш времето, трябва да започнеш. За да израстеш към бъдеще, трябва да пуснеш корен. Дълбоко в земята, с кръв.

„Аз построих тази машина. Това място, което ще изкове моето начало. Никога повече извън света. Никога повече извън самото време. Дай ми това, ранена или не, дай ми го. Щом К’рул може, защо не и аз?“

Всичко, което се изля от китките му, лумна, нажежено до бяло. И Икариум закрачи в бялото.

 

 

Когато втечненият огън изригна, Таксилиан отхвърча назад. Миг на изненада, преди да пламне. Взривът разкъса околните сгради и ги помете. Улицата пред някогашната Къща с люспите се превърна в ураган от натрошени павета, парчетата камък изригваха навън, биеха по стени и разбиваха кепенци. Отсрещната сграда се килна, всяка подпора изпращя, после рухна навътре.

Таралак Вийд и Старшият оценител хукнаха пред внезапната буря колкото краката им държат… няколко крачки, преди и двамата да бъдат пометени.

Кабалийският монах, паднал по гръб, за миг видя срутващата се с грохот сграда — и в този миг избухна в смях… смях, който секна бързо, понеже тоновете зид го премазаха.

При падането си Таралак Вийд се беше претърколил и едва избегна срутващата се стена. Оглушал, заслепен, той задраска напред с ръце, чупеше нокти и жулеше лакти и пръсти в натрошените камъни.

И там, през прахта, сред изригващия бял огън, видя своето село, колибите, конете, а по-натам, на хълма — козите, скупчени под едно дърво, на хладина под ужасното слънце. Псета, налягали в сянката, деца, играещи си с малки глинени фигурки, които според някакъв странстващ малазански схолар имаха велико и свято значение, ала всъщност не бяха нищо повече от играчки, защото всички деца обичат играчките.

Какво пък, и той си беше имал своите играчки, и това бе много преди да убие жена си и любовника й, преди и брат му да убие, понеже бе обявил кръвна вражда и беше извадил ножа.

Но ето, че изведнъж козите заврещяха, заврещяха от страх, болка и ужас — умираха! Огромното дърво лумна в пламъци, клоните се кършеха и падаха.

Колибите горяха и тела се просваха в прахта, с лица, почервенели от огъня. И това беше смърт, смърт в разбиването на всичко, което винаги е бил, цял и предсказуем, чист и надежден. Разбиването… опустошението, което да отнеме всичко.

Таралак Вийд изкрещя, протегна окървавените си ръце към онези играчки — онези красиви, толкова святи играчки…

Огромният каменен къс падна върху главата му и смаза кост и мозък, а когато се изтъркаля настрани, остави след себе си мръсно петно рижа, прошарена със сиво коса.

 

 

Из целия град сред облаци дим избухваха сгради. Камък, плочи, тухли и дърво излитаха и след тях се изливаше бял огън, лъчи сребриста светлина изригваха в дъга през стените и сякаш нищо съществуващо не можеше да ги възпре. Сияйна, безумна плетеница от светлина, свързала всяка част на машината. А силата разцъфваше, беснееше в ослепителни пулсове, и всички лъчи се стичаха навътре, към едно място, към едно сърце.

Икариум.

Северната и западната външни стени се взривиха, секции от основите им се задвижиха на четири, пет крачки, заогъваха се като огромни късове от гигантска главоблъсканица, задвижени на място. Откъртени, разкъсани, части от тези стени започнаха да се сриват и звукът от сблъсъка тътнеше под всяка улица.

В двора на един хан, станал с помощта на престъпни схеми собственост на Раутос Хиванар, огромен метален къс, огънат под прави ъгли, се издигна право нагоре до два пъти ръста на стоящия пред него мъж. И откри в основата си ядро от бял огън.

А след това съоръжението се наклони, падна напред като ковашки чук.

Раутос Хиванар скочи настрани, за да се измъкне, но не достатъчно бързо — огромният предмет се стовари отзад върху краката му.

Затиснат, докато белият огън пълзеше към него, Раутос усети как кръвта изтича от краката му и превръща пръстта на двора в кал.

„Да — помисли си, — започна с кал и свършва…“

Белият огън го обгърна.

И изсмука от ума му всякакъв спомен.

Онова, което умря малко след това, не беше Раутос Хиванар.

 

 

Огромната пулсираща паяжина трептя само няколко мига. Разместването на частите на машината и цялото унищожение, което предизвика, бе още по-краткотрайно. Но през това време всички, които бяха погълнати от белия огън, изпразниха живота си в него. Всеки спомен, от болката на раждането до сетния миг на смъртта.

Машината, уви, наистина беше счупена.

Когато ехото на стенещия камък и метал бавно заглъхна, паяжината примига и загасна. И само прахта се бореше с пушека във въздуха над Ледерас.

Рухнаха още няколко останали каменни и тухлени стени, но това бяха само скромни намествания след вече станалото.

А когато всичко се утаи, първите гласове на болка, първите викове за помощ се занадигаха вяло изпод купищата отломки.

Развалините на Къщата с люспите бяха само бяла прах и от нея не се надигна нищо.

 

 

Коритото на един канал се бе пропукало по време на земетръса и се бе отворила широка цепнатина, през която водата нахлу устремно и разрови жили през здравия зид от тухли и баласт. И сред грохота на падащи сгради заровените дълбоко основи се заразместваха.

Едва забележима сред всичко това, експлозията, прорязала канала с гейзери от кал и вода, беше сравнително малка, но се оказа съществена в един детайл. Защото докато калният порой канална вода се лееше над огъващите се все още улици, от канала изпълзя една фигура.

Старец.

Който се изправи, с подгизнала от кафява вода разкъсана риза, и не помръдна, докато белият хаос и копията ослепителна светлина раздираха Ледерас. Който всъщност остана неподвижен и след като тези ужасяващи събития спряха.

Старец.

Разкъсан между нажежена до бяло ярост и убийствен страх.

Заради това, което беше, страхът надви. Страх не за него самия, разбира се, а за един смъртен, който скоро щеше да умре.

А той нямаше да стигне до него навреме.

Е, щеше да е яростта тогава. Мъстта срещу Блудния трябваше да дочака реда си. Първо, мъст срещу един мъж. Карос Инвиктад.

Маел, Древния бог на моретата, го чакаше работа.

 

 

Лостара Юил и адюнктата яздеха една до друга в челото на колоната към западната стена на града. През прахта се виждаха огромни пукнатини, портата зееше.

Конете бяха изтощени, с бяла пяна по ноздрите.

„Почти стигнахме.“

— Адюнкта, взривове ли бяха това?

Тавори я погледна косо и поклати глава.

— Няма начин — заговори зад тях Мейсан Джилани. — Цялата пасмина има само шепа трошилки. Нещо друго е.

Лостара се извърна в седлото.

До Мейсан Джилани яздеше Синн. И не яздеше добре при това. Джилани караше плътно до нея, готова да я подхване. Детето изглеждаше замаяно, като пияно. Лостара се извъртя отново и попита адюнктата:

— Какво й е?

— Не знам.

Пътят започна да се изкачва към портата и видяха вляво от себе си реката. Гъста от наносите тиня. Малазанската флота и два Трона на войната бяха пристигнали. Ядрото на армията беше едва на две или три камбани зад колоната на адюнктата и Юмрук Блистиг ги беше подкарал здраво.

Приближиха се.

— Тази порта никога вече няма да се затвори — отбеляза Лостара. — Всъщност удивена съм, че още стои.

Дяланите блокове в арката се бяха изхлузили и паднали, бяха разбили тежките дървени крила.

Когато се приближиха, от сенките излязоха двама морски пехотинци. Приличаха на тежки. И двамата бяха ранени. Единият, далхониец, им махна с ръка.

Адюнктата дръпна юздите пред тях и първа слезе от коня си и се приближи.

— Още държим — каза далхониецът. После вдигна окървавената си ръка. — Някакъв кучи син ми сряза сухожилието — всичко се е намотало под кожата. Боли по-лошо от чеп в задника.

Адюнктата подмина двамата пехотинци и навлезе в сянката на портата. Лостара даде знак на колоната да спре, след което тръгна след Тавори. Докато минаваше покрай пехотинците, попита:

— Коя рота сте?

— Трета, капитане. Пето отделение. Отделението на сержант Бадан Грук. Аз съм Релико, а този тъпак е Вастли Бланк. Хубав бой беше, да ви кажа.

Напред, през прашния сумрак, след това навън под прашната, изпълнена с пушеци светлина. И там тя спря, като видя безбройните трупове и реките кръв.

Адюнктата стоеше на десет крачки навътре, а Кенеб куцукаше към нея и на лицето му се бе изписала отчаяна радост.

„Хубав бой, да ви кажа.“

 

 

Стария Арбат Гърбицата излезе на разчистеното и спря до дремещия гигант в центъра. Изрита го.

Лек стон.

Изрита го пак.

Очите на Ублала Пунг се отвориха и зяпнаха неразбиращо. После тартеналът се надигна.

— Време ли е?

— Половината от този проклет град се срина, по-лошо е дори от това, което предсказа Старата гърбица. О, да. По-лошо и повече от по-лошо. Проклети богове. Но що ни е на нас, вика Старата гърбица. — Огледа критично резултата от усилията на младока и кимна намусено. — Трябва да свърши работа. Какъв късмет имам само, последният жив тартенал в Ледерас и носи чувал печени на слънце кокошки.

Намръщен, Ублала изпружи крак и побутна чувала. Той му отвърна с клопане и гигантът се усмихна.

— Помогнаха ми да разчистя.

Стария Арбат Гърбицата го зяпна за миг, после вдигна очи и огледа гробищата.

— Надушваш ли ги? Старата гърбица ги надушва. Излез от този кръг, Ублала Пунг, освен ако не искаш да се включиш.

Ублала се почеса по брадичката.

— Казаха ми да не се включвам в неща, за които не знам нищо.

— О? И кой ти каза това?

— Една дебелана, Ръкет се казва, когато ме накара да се закълна във вярност към Гилдията на ловците на плъхове.

— Гилдията на ловците на плъхове ли?

Ублала Пунг сви рамене.

— Хващат плъхове, предполагам, но не съм сигурен.

— Излез от кръга, момче.

 

 

Три крачки на претендента по пясъците на арената, и земетресението удари. Запращяха мраморни скамейки, завикаха хора, западаха, затъркаляха се, самият пясък заблестя, а след това сякаш се преобрази, когато сред него изникнаха буци песъчлива засъхнала кръв, като гранати в калаената тава на търсач.

Сеймар Дев се задържа за ръба на подскачащата пейка, приковала поглед в Карса Орлонг, който стоеше широко разкрачен, за да запази равновесие, но иначе изглеждаше невъзмутим — а там, в другия край на арената, от тунела се появи поклащаща се изгърбена фигура. Мечът в едната й ръка заора бразда през пясъка.

Бял огън изведнъж освети небето, изви се на дъга през утринната синева. Бляскав, пулсиращ, след това изчезна, а трусовете се разнесоха на вълни през града и заглъхнаха. Облаци прах закръжиха нагоре някъде отблизо — откъм Стария дворец.

На имперския подиум канцлерът — с пребледняло лице и опулил очи — отпращаше насам-натам забързани бегачи.

Сеймар Дев зърна Финад Варат Таун — стоеше до Трайбан Гнол. Погледите им се преплетоха и тя разбра: Икариум.

„О, Таксилиан, дали го предположи вярно? Успя ли да видиш онова, за което копнееше?“

— Какво става?

Ревът я накара да се обърне към императора. Рулад Сенгар беше зяпнал канцлера.

— Кажи ми! Какво стана?

Трайбан Гнол поклати глава и вдигна ръце.

— Земетресение, императоре. Да се молим на Блудния да е отминало.

— Прогонихме ли нашествениците от улиците ни?

— Правим го в момента — отвърна канцлерът.

— Ще убия командира им. Със собствените си ръце ще убия командира им.

Карса Орлонг вдигна кремъчния си меч.

Това привлече вниманието на императора и Сеймар Дев видя как Рулад Сенгар оголи зъби в грозна усмивка.

— Още един гигант — изръмжа той. — Колко пъти ще ме убиеш? Ти, с кръвта на мой брат на ръцете ти. Дваж? Триж? Все едно е. Все едно е!

Карса Орлонг, дързък в словата си, рязък в наглостта си, изрече в отговор само четири думи:

— Ще те убия… веднъж.

И се обърна към Сеймар Дев — само за миг, само миг му даде Рулад Сенгар.

Императорът на хилядата смърти изкрещя и се понесе напред, вдигнал ужасния си меч.

Десет крачки между двамата.

Пет.

Три.

Блестящата дъга на прокълнатото оръжие посече в обезглавяващ замах… който изкънтя оглушително от каменния меч на Карса. Още един удар отново блокиран.

Рулад Сенгар залитна назад, все още с онази ужасна усмивка на лицето, и изхриптя:

— Убий ме тогава.

Карса Орлонг не помръдна.

Императорът атакува отново.

Кънтящите удари заотскачаха сякаш от оръжията, всяка дивашка атака биваше блокирана, изтласквана настрана. Рулад се завъртя, наклони се на една страна, посече към дясното бедро на Карса. Париране. Заден замах на черното острие към рамото на тоблакая. Отбит. Изгубил равновесие от този блок, императорът изведнъж се оказа уязвим. Едно посичане надолу щеше да го довърши, едно забиване щеше да го прониже — някой проклет глупак щеше да насече на късове Рулад в този момент.

Но Карса не направи нищо. Само се извъртя, та да е с лице към императора.

Рулад намести меча в ръцете си. Под петната вгнездени в плътта монети очите му бяха подивели като на глиган.

— Убий ме тогава!

Карса остана на място. Без да предизвиква. Без да се усмихва дори.

Сеймар Дев зяпаше стъписана. „Не го познавам. Изобщо не съм го познавала.“

„Богове, трябваше да се любя с него — тогава щях да знам!“

Нова вихрена атака, нов пронизителен ек на желязо и кремък, облак пръскащи се искри. И Рулад отново залитна назад.

Беше плувнал в пот.

Карса Орлонг дори не изглеждаше задъхан.

В подкана за фаталния отговор Рулад Сенгар се смъкна на коляно, за да си поеме дъх.

„Покана неприета.“

След време, през което зрителите гледаха зяпнали; през което канцлер Трайбан Гнол стоеше вцепенен, стиснал пред себе си длани като врана, закована на клон, императорът се изправи, вдигна отново меча си и поднови безполезното си вършеене — о, имаше дарба, да, необикновена дарба, но все пак Карса Орлонг стоеше на място и нито веднъж мечът не го докосна.

Слънцето се издигаше все по-високо.

 

 

Карос Инвиктад, в искрящите си пурпурни коприни, зацапани и покрити с вар и прах, извлече Техол Бедикт през прага. Обратно в кабинета. Откъм коридора някой крещеше за армия из града, за кораби, навлезли в пристанището, но всичко това вече изобщо не беше важно.

Нищо вече не беше важно освен този изпаднал в безсъзнание мъж в краката му. Пребит толкова, че едва се държеше все още жив. От скиптъра на Инвигилатора, от неговия символ на власт, и не беше ли точно така редно? О, беше, разбира се.

Онази тълпа още ли беше навън? Влизаха ли вече? Цяла стена на палатата бе рухнала в края на краищата, нищо и никой не бе останал, за да ги спре. Някакво движение привлече погледа му и той рязко извърна глава — поредният плъх лазеше по коридора. Гилдията. Що за игра играеха тези глупци? Избил беше десетки от проклетите твари, толкова лесно бе да ги смажеш под петата си или с един дивашки замах със скиптъра.

Плъхове. Не бяха нищо. Не по-различни от тълпата навън, всички онези драгоценни граждани, които нищичко не разбираха от каквото и да било, които се нуждаеха от лидери като Карос Инвиктад, за да ги водят през света.

Къде беше проклетата тълпа? Искаше да видят — този последен, трошащ черепа удар — да видят своя велик герой, своя революционер.

С мъчениците човек можеше да се справи. Кампания на дезинформация, слухове за вулгарност, за поквара — о, всичко това бе съвсем просто.

„Издържах сам, нали? Срещу безумието на този ден. Те ще запомнят това. Повече от всичко друго. Ще запомнят това и всичко останало, което аз реша да им дам.“

„Убийството на най-големия предател на императора — със собствената ми ръка, да.“

Взря се в Техол Бедикт. В пребитото подуто лице. Можеше да стъпи на гърдите му, да приложи малко сила, та счупените ребра да пронижат дробовете, да ги разкъсат, и тогава червената пяна щеше да се излее през размазания нос на Техол Бедикт, през разкъсаните му устни. И — изненада. Щеше да се удави в края на краищата.

Друг плъх в коридора? Той се обърна.

Върхът на меча разпра корема му. Червата му се изсипаха. Карос Инвиктад изскимтя, падна на колене и зяпна застаналия пред него мъж, зяпна пурпурното острие на меча в ръката му.

— Не — изломоти. — Ти си мъртъв.

Кротките кафяви очи на Брис Бедикт се изместиха от лицето на Инвигилатора към скиптъра, стиснат в дясната му ръка. Мечът сякаш се изви в гърч.

Изгаряща болка го опари в китката и той погледна надолу. Скиптъра го нямаше. Ръката му я нямаше. Кръв швиртеше от китката му.

Ритник в гърдите го отпрати назад и той се претърколи, червата изшляпаха като мръсен уродлив пенис между краката му.

Посегна надолу с една ръка да набута всичко обратно, но не му беше останала никаква сила.

„Убих ли Техол? Да, трябва да съм го убил. Инвигилаторът е верен слуга на империята и винаги ще бъде, и статуи ще има по парадните плацове и градски площади. Карос Инвиктад, героят, който унищожи бунта.“

И Карос Инвиктад умря с усмивка на лицето.

 

 

Брис Бедикт прибра меча в ножницата, коленичи до брат си, вдигна главата му в скута си.

Зад него Ормли промълви:

— Идва лечител.

— Не е нужно — каза Брис. — Идва Древен бог.

Ормли облиза устни.

— Спасителю…

Техол се закашля.

Брис погледна надолу и видя как примигаха и се отвориха очите на брат му. Едното кафяво, другото синьо. Тези странни очи се взряха в него, след това Техол прошепна нещо.

Брис се наведе.

— Какво?

— Казах, значи ли това, че съм мъртъв?

— Не, Техол. Нито аз. Вече не, както изглежда.

— А. Тогава…

— Тогава какво?

— Смъртта… как изглежда тя, Брис?

А Брис се усмихна.

— Мокра.

 

 

— Винаги съм твърдял, че градовете са опасно място — рече Бързия Бен, докато изтупваше вар и прах от дрехите си. Рухващата сграда едва не ги беше премазала и магьосникът още трепереше — не че им се размина за една бройка, а от страховитата магия, която бе огряла утринното небе — всепоглъщаща, изключително зла магия. Ако тази енергия бе достигнала до него, не беше сигурен дали щеше да й устои.

— Какво в името на Гуглата беше това? — попита навъсено Хедж.

— Знам само, че беше старо. И яростно.

— Мислиш ли, че ще има още?

Бързия Бен сви рамене.

— Надявам се, че не.

Продължиха по пълни с отломки улици. От всички страни се носеха викове на ранени, залитаха замаяни фигури, прах и пушек се вдигаха на слънчевата светлина.

Хедж спря и вдигна ръка.

— Слушай.

Бързия Бен се подчини.

И някъде там напред, откъм Вечния домицил, отекнаха…

— Острилки!

— Да, Бързак, да. Хайде, да ги намерим!

— Чакай, задръж малко, сапьор… какво сме…

— Това е Четиринадесета, задръстен тъпако!

Забързаха.

— Следващия път, като видя Котильон, ще го удуша със собственото му въже — изсъска Бързия Бен.

 

 

На шест левги на север бял като кост дракон със зловещо червени очи се носеше в утринното небе. Скърцаха криле, изпъваха се мускули, вятърът свистеше в люспи и оголени зъби, големи колкото мечове.

Връщаше се, след толкова време, в град Ледерас.

Ханан Мосаг беше предупреден. Сакатия бог беше предупреден. И все пак нито един от двамата не се беше домогнал до Силхас Руин. Не, вместо това бяха заговорничили със Сукул Анкаду и Шелтата Лор, а вероятно и със самата Менандори. За да се изпречат на пътя му, да се противопоставят на него и на онова, което трябваше да направи.

Нещо повече, Ледерийската империя ги беше гонила прекомерно дълго, а от снизхождение Силхас Руин беше пренебрегнал обидата. Заради Аквитора и другите.

Вече не пренебрегваше нищо.

Империя, град, народ, Цеда на Тайст Едур и един луд император.

Братът на Аномандър Рейк и Андарист, обречен завинаги да бъде най-хладнокръвният от тримата, най-жестокият, Силхас Руин летеше — бял левиатан с убийство в сърцето.

Бял като кост, с очи, червени като смърт.

 

 

Рулад Сенгар залитна назад, повлякъл меча си. Пот се лееше от него, косата му висеше чорлава и мокра. Удрял беше непрестанно — и нито веднъж не успя да разкъса защитната мрежа на каменния меч на своя противник.

Смълчана като всички, Сеймар Дев продължаваше да гледа, зачудена как ще свърши всичко това, зачудена как изобщо би могло да свърши. Докато Карса отказваше контраатака…

И тогава тоблакаят вдигна меча си и пристъпи напред.

Право към императора.

„Толкова лесно значи.“

Кремъчният меч посече, бавно и тромаво, но с такава сила, че едната ръка на Рулад изпусна дръжката и желязното острие се люшна навън… а след това, изведнъж, прокълнатият меч сякаш придоби своя собствена воля, върхът му се стрелна напред със сила, която повлече императора след себе си.

И острието затъна в лявото бедро на Карса, през кожата, мускула, за малко пропусна костта, след това се показа навън. Тоблакаят се извъртя и с изумителна плавност замахна надолу — и отсече дясната ръка на Рулад от рамото.

И докато ръката, все още стиснала оръжието, вече спряно — заклещено в крака на Карса се отделяше от тялото на Рулад, тоблакаят замахна с плоското на оръжието, удари Рулад по главата и го просна на пясъка.

И Сеймар Дев се усети, че държи ножа, с оголено острие, и когато Карса се обърна към нея, тя вече врязваше дълбоко в китката си и съскаше древните слова на освобождаване… пускаше на воля пленените духове, пустинните божества и всички онези, които бяха обвързани към стария нож…

Духовете и призраците на убитите се изсипаха, освободени от силата на кръвта й, понесоха се надолу над редовете пейки, надолу към пясъчната арена.

Втурнаха се право към Карса, изсипаха се около него и го погълнаха — вихрен хаос… заслепяващ миг на изригнали пламъци…

… и Карса Орлонг, с меча на императора и ръката, която все още го държеше, изчезна.

Проснат върху пясъците на арената, Рулад Сенгар лееше пурпур от посеченото си рамо.

И никой не помръдна.

 

 

Да обитава в желязно оръжие се беше оказало за призрака на Цеда Куру Кан изключително интересен опит. След неизмеримо количество време на проучване — усещаше всички останали затворени вътре същности — той бе измислил начин да се измъква когато пожелае. Но любопитството го бе задържало, както и усилващото се подозрение, че всички обитават в това мрачно място заради някаква скрита цел. И изчакват.

Предчувствие, дори нетърпение. И всъщност много повече кръвожадност, отколкото Куру Кан можеше да понесе.

Обмислял бе да поведе кампания за налагане на господство, да надвие всички останали духове и да ги обвърже към своята воля. Но много добре разбираше, че един водач не може да е в неведение, а да ги принуждаваш да ти разкрият тайна винаги е рискована работа.

Вместо това беше чакал, търпелив, какъвто му беше нравът, жив или мъртъв.

Внезапен шок от бликналия вкус на кръвта в устата му, безумен екстаз от този вкус. Горчиво осъзнаване — почти изтръпващо, — щом откри в себе си тази зверска слабост — и когато дойде призоваването на речта на Първата империя, Куру Кан се усети, че се извисява като демон, за да изреве своята власт над всички други, и след това се понесе напред от желязното острие, отново в живия свят, повел гибелната си орда.

Към онзи, който стоеше прав. Към Теломен Тартено Тоблакай.

И към меча, пронизал крака му.

И Куру Кан разбра какво трябва да се направи. Разбра, че трябва да се изкове път, и разбра, уви, жертвата, която трябваше да се направи.

Обкръжиха воина тоблакай. Пресегнаха се към прокълнатия меч и се вкопчиха в него. Запиха с яростна жажда кръвта, стичаща се по крака на тоблакая, и го принудиха да се олюлее, и с Куру Кан най-отпред, духовете разтвориха порта.

Портал.

Хаос зарева във всички посоки, устремен да ги унищожи, и духовете започнаха да отдават своя призрачен живот, да се принасят в жертва на хищния глад, който връхлиташе срещу тях. И докато правеха това, изтласкваха тоблакая напред, изковаваха пътя му, тласкаха го да тръгне по него.

Други духове се пробудиха, навсякъде около воина — убитите от самия тоблакай, а те бяха легион.

Смъртта ревеше. Натискът на хаоса напираше, разкъсваше духове на късчета — въпреки цялата своя чет, въпреки цялата своя мощ те забавяха, не можеха да преминат — да извлекат повече сила от тоблакая означаваше да го убият. Бяха се провалили.

 

 

В един разчистен кръг сред едно старо гробище на Тартенал един грохнал шаман, седнал кръстато в центъра, се пробуди, очите му примигаха и се отвориха. Озърна се и видя Ублала Пунг, застанал точно извън ръба.

— Сега, момко — промълви той.

Разплакан, младият тартенал затича напред, с нож в ръка — беше ножът на самия Арбат, желязото бе почерняло от старост, глифовете по острието бяха така изтъркани, че бяха станали почти невидими.

Арбат кимна, щом Ублала Пунг стигна до него и заби оръжието дълбоко в гърдите му. Не откъм страната на сърцето, на Старата гърбица му трябваше време, докато умре, да изкърви силата си, да захрани множеството призраци, които вече се надигаха от гробовете.

— Бягай оттук! — извика Арбат, докато падаше на една страна: от устата му се заизлива кръв. — Бягай навън!

Ублала Пунг изрева като малко дете и побягна.

Призраците се сбираха, чистокръвни и със смесена кръв, погребани през столетия и столетия, разбудени след толкова дълго.

И Арбат Старата Гърбица им показа новия им бог. А след това им показа, със силата на своята кръв, пътя напред.

 

 

Куру Кан се усети, че го надига прилив, изхвърлен беше напред като от огромна вълна и изведнъж навсякъде около него имаше духове, цяла армия.

Теломен Тартено Тоблакай.

Тартенал…

Понесоха се напред, хаосът бе изтласкан, присви се, после атакува отново.

Стотици изчезнаха.

Хиляди заридаха в смъртна агония.

Куру Кан се озова близо до воина тоблакай, точно пред залитащата фигура, и се пресегна назад, сякаш за да сграбчи тоблакая за гърлото. Стегна с ръка и задърпа.

Вода, разбиващ се в скали прибой, коралов пясък, местещ се подивял под нозете. Ослепителен зной от бушуващо слънце.

Залитане към брега… и да, дотук можеше да стигне Куру Кан.

До брега.

Пусна воина, видя го как залитна на островния плаж, как повлече пронизания си с меча крак…

Морето се пресегна и с рязко, грохотно всмукване сграбчи Куру Кан.

Вода навсякъде, кипнала, дърпаща го към все по-дълбоко и по-тъмно.

Бяха свършили.

Бяха свършени.

А морето, приятели, не сънува за вас.

 

 

Император Рулад Сенгар лежеше мъртъв на арената. Кръвта му бе изтекла и плътта му беше бяла като речна глина и също толкова студена. Пясък запрашваше потните монети и всичката кръв, която се бе изляла от него, ставаше черна.

Зрителите чакаха.

Чакаха Императорът на хилядата смърти да се вдигне отново.

Слънцето се вдигаше все по-високо, звуците от битката из града се приближаваха.

И ако някой бе погледнал, щеше да види една точка над хоризонта на север. Която ставаше все по-голяма.

 

 

На една улица недалече от Вечния домицил Фидлър поведе отделението си на покрива на някаква изтърбушена обществена сграда. Прашинки пепел се вихреха в сгорещения утринен въздух и целият град, докъдето можеха да видят, беше забулен от прах и пушеци.

Бяха изгубили Геслер и отделението му още от засадата при гарнизона, но Фидлър не беше особено притеснен. Цялата съпротива беше объркана. Прибяга снишен до ръба на покрива към Вечния домицил, огледа напред и долу по улицата.

Виждаше се порта, затворена, но без стражи. „Адски странно. Къде ли са всички?“

Върна се при чакащите го в центъра на плоския покрив войници.

— Добре — заговори им, като остави арбалета и заотваря мешката си. — Има една порта, която мога да гръмна с проклетия оттук. После слизаме долу, право през нея и вътре, бързо и зло. Избиваме всички по пътя, ясно? — Внимателно зареди арбалета, след това продължи указанията си: — Тар поема ариергарда при прекосяването на улицата. Ботъл, дръж всичко, което имаш подръка…

— Сержант…

— Не сега, Коураб. Слушай! Тръгваме към тронната зала. Искам Кътъл отпред…

— Сержант…

— … с острилки в ръката. Корик, ти след него…

— Сержант…

— Какво, в името на Гуглата, Коураб?

Коураб сочеше. На север.

Всички се обърнаха.

И видяха огромен бял дракон, понесъл се право надолу към тях.

 

 

Разпръснатите тук-там тела на ледерийски войници и малките пожари, останали след взривовете, бяха достатъчна следа за Бързия Бен и Хедж и сега те се бяха присвили пред един вход на изгоряла сграда.

— Слушай — настояваше Хедж, — покривът тук е точно срещу портата. Познавам Фид и ти казвам, той е на онзи проклет от Гуглата покрив!

— Добре, добре. Води, сапьор. — Бързия Бен поклати глава. „Нещо тук… не знам…“

Скочиха вътре. Вонята на дим беше люта, хапеща. Овъглени останки навсякъде, сметта на рухнала империя.

— Там — посочи Хедж и поеха по някакъв коридор, после по стълбище нагоре.

„Нещо… о, богове!“

— Давай! — изръмжа Бързия Бен и тласна сапьора напред.

— Какво…

— Бързо!

 

 

Огромният дракон летеше право към тях.

Фидлър видя как звярът отвори уста, разбра какво предстои, вдигна арбалета и стреля.

Стрелата се понесе напред.

Един заден крайник изплющя да я отбие настрани.

И проклетията се взриви.

Експлозията прикова морските пехотинци на покрива, Фидлър се претърколи назад.

Покривът хлътна под тях с тежко стържене и скърцане.

Драконът се хлъзна настрани и надолу, прекършените криле заплющяха като платна в буря.

Излетя втора стрела, за да го прихване.

Нов взрив отпрати дракона назад и надолу, в една сграда, и тя се срина с оглушителен рев.

Фидлър се завъртя рязко…

… и видя Хедж…

… и Бързия Бен, който тичаше към ръба на покрива, вдигнал ръце. Магия кипеше около него, все едно беше нос на кораб, заорал през водата.

Фидлър скочи и последва магьосника.

Драконът вече се измъкваше от развалините на сградата до Вечния домицил. Надупчен и разкъсан, с щръкнали кости, кръв швиртеше от ужасните рани. А след това — невероятно — отново се извиси към небето и разкъсаните криле заплющяха — но Фидлър знаеше, че всъщност го издига магия.

И щом драконът се отдели от рухналата сграда, Бързия Бен издигна магията си, вълна от пращящ огън, която го отпрати назад.

Още.

И още една — драконът беше вече на две улици разстояние, гърчеше се под изригващите атаки.

После, с пронизителен писък, драконът се издигна още по-нависоко и отлетя. Бягаше.

Бързия Бен отпусна ръце, падна на колене.

Зяпнал след бързо смаляващия се дракон, Фидлър подпря арбалета на рамото си. И каза на далечното същество:

— Това не е твоята битка. Шибан дракон!

После се обърна и зяпна Хедж.

Той също го зяпаше и се хилеше.

— Не си призрак?

— Не съм призрак. Да, Фид, върнах се.

Фидлър се намръщи и поклати глава.

— Гуглата да ни е на помощ на всички. — Обърна се към Бързия Бен. — А ти, в името на Бездната, къде беше?

 

 

Надигнал се на полусрутения покрив, Ботъл ги зяпаше. Не познаваше единия, но явно беше сапьор. И проклет Подпалвач на мостове.

До него Корик простена и се изплю.

— Виж ги — рече.

Ботъл кимна.

И странно, за всички войници в отделението нищо повече нямаше нужда да се каже.

Ботъл примижа след бързо стапящия се в небесата дракон. „Приятно ми беше да се запознаем.“

 

 

Трул Сенгар нежно вдигна ръцете на Серен и се отдръпна от прегръдката й. Тя се беше отпуснала на гърдите му, не искаше този миг да свърши. Нещо студено обаче се сви на юмрук в стомаха й, тя потръпна и извърна очи.

— Серен…

Тя го погледна.

— Брат ми… Родителите ми.

— Знам — промълви тя.

— Не мога да се престоря, че ги няма тук. Че не значат нищо за мен.

Тя само кимна. Не посмя да се довери на себе си и да проговори.

Трул мина през прашната стая. Беше оголена буквално от всичко, колкото и оскъдно да е било. Бяха си легнали върху наметалата, гледани от паяци по ъглите под тавана и от прилепите, увиснали на редица под перваза на прозореца. Той взе имасското копие, което бе подпрял на стената, обърна се към нея и се помълчи да се усмихне.

— Мога да се оправя сам. А и сам ще се движа по-бързо.

— Тръгвай тогава — отвърна тя и изпита болка от внезапната твърдост в гласа си.

Опитът за усмивка се задържа още за миг, после той кимна и излезе в коридора.

Серен Педак го догони.

— Трул…

Той спря на прага.

— Разбирам, Серен. Всичко е наред.

„Не, не е наред!“

— Моля те. Върни се.

— Ще се върна. Нищо друго не мога да направя. Имаш всичко от мен, всичко, което е останало.

— Значи имам всичко, което ми трябва — отвърна тя.

Той я погали по бузата.

И тръгна.

 

 

Тръгна по пътеката през двора. Към улицата.

Към Вечния домицил.

От сенките на отсрещната улица го наблюдаваше Блудния.

 

 

— Чувствам се много по-добре.

Брис Бедикт се усмихна на брат си.

— И изглеждаш по-добре. Е, Техол, значи слугата ти е Древен бог.

— Взимам всеки, когото намеря.

— Защо очите ти са различни?

— Не съм сигурен, но мисля, че Бъг може да е сляп за цветовете. Синьо и зелено, зелено и синьо, а колкото до кафявото — забрави.

Въпросният слуга, който случайно беше и Древен бог, влезе в стаята.

— Намерих я.

Техол скочи.

— Къде? Жива ли е?

— Да, но имаме да свършим работа… пак.

— Трябва да го намерим онзи… онзи Танал…

— Не се налага — отвърна Бъг и очите му се спряха на трупа на Карос Инвиктад.

Брис направи същото. Едно двуглаво насекомо бавно пълзеше към изсипаните вътрешности.

— Какво, в името на Блудния, е това?

А Бъг изсъска през зъби:

— Да, той е следващият.

Отвън на двора и в улицата по-натам се трупаха граждани, като приливна вълна. Имало бе някакви оглушителни взривове, а след това — грохот на магия, който не можеше да се сбърка с нищо друго, но всичко това бе краткотрайно.

Техол се обърна към Бъг.

— Чуй тази тълпа. Ще можем ли да излезем оттук живи? Наистина не съм в настроение за Удавяне. Особено за собственото си.

— Не внимаваш, братко — изсумтя Брис. — Ти си герой. Искат да те видят.

— Нима? Хм, изобщо не си представях, че го имат това у себе си.

— Нямат го — отвърна кисело Бъг. — Ормли и Ръкет похарчиха цяло имане за клакьори.

Брис се усмихна.

— Унизен ли си, Техол?

— В никакъв случай. Бъг, отведи ме при Джанат. Моля те.

Брис Бедикт повдигна вежди. „А, така било, значи.“

„Добре.“

„Хубаво.“

 

 

Един оцелял офицер от градския гарнизон капитулира формално пред адюнктата на западната порта и Тавори вкара окупационната си армия в Ледерас.

Остави командването на главните сили на Юмрук Блистиг, а тя събра петстотинте оцелели морски пехотинци с Юмрук Кенеб и своя конен отряд и се отправи към имперския дворец, така наречения Вечен домицил.

Синн — яздеше зад Лостара Юил — извика, когато драконът се появи над града. След това се разсмя и запляска с ръце, когато поне две проклетии и след тях вълна след вълна яростна магия прогониха съществото.

Предните отделения на капитан Фарадан Сорт още действаха — за това имаше обилни доказателства. И вече бяха в двореца, или поне много близо. „И са в настроение.“

Повечето командири щяха да се разгневят на това — неконтролирани войници, които сеят хаос някъде напред, шепа мърляви морски пехотинци, живели твърде дълго сред дивата пустош, сега да избиват дворцовата врата, побеснели от жажда за кръв и възмездие. Така ли трябваше да бъде прогласено завоеванието й? Щяха ли проклетите глупци да оставят нещо живо и дишащо в двореца?

А какво да кажем за този неубиваем император? Лостара Юил не вярваше, че такова нещо изобщо е възможно. „Една проклетия в скута на кучия му син там, на трона му, и готово.“ При това не можеше да го изключи за Фидлър. Една стъпка в тронната зала, пльок с онзи грамаден арбалет, а след това сержантът скача назад и заляга, а цялата зала избухва. Вероятно щеше с радост да се самоубие заради такова удоволствие.

И все пак, макар несъмнено да споделяше тези виждания, Тавори не каза нищо. Нито прикани бойците си да забързат — не че бяха във форма за това, особено пехотинците. Вървяха с отмерена крачка, а гражданите започнаха да се появяват от страничните улици и улички да погледат марша им. Някои дори започнаха да викат за добре дошли с изпълнени с облекчение гласове.

Градът беше пълна бъркотия. Вълнения, земетресения и морантски муниции. Лостара Юил започваше да съзнава, че ако пристигането на Ловците на кости означава нещо, то е обещание за връщане към ред, законност и по ирония на съдбата — мир.

„Но, адюнкта, ако се задържим тук прекалено дълго, това ще се обърне. Винаги се обръща. Никой не обича да е под петата на окупатор. Просто човешка природа, да вземеш собственото си отчаяние и да му придадеш лице на чужденец, а след това да пуснеш на воля псетата да лочат кръв.“

Колоната забавяше, все повече тълпи се трупаха пред тях. Тук-там се надигаха и затихваха възгласи. Ледерийски думи, тонът — някъде между надежда и настойчивост.

— Адюнкта, какво повтарят те?

— Име — отвърна Тавори. — Е, по-скоро две имена. Едното е „Спасителя“. Другото…

— Другото… какво?

Тавори й хвърли бърз поглед и сви устни.

— Император.

Император?

— Но аз мислех, че…

Нов император, капитане.

„О, и ние нямаме какво да кажем за това?“

Пред тях имаше стена от граждани, блокирала всякаква надежда за преминаване. И през тази стена се движеше малка група, пробиваше си път към най-предните редици.

Адюнктата вдигна ръка и колоната спря.

Групата се появи: неимоверно дебела жена най-отпред, следвана от съсухрен дребен мъж, който като че ли носеше плъхове в джобовете на наметалото си, а след тях двама мъже, май братя. И двамата слаби, единият в униформа на офицер, другият — загърнат в дрипаво, оцапано с кръв одеяло.

Тавори слезе от коня и махна с ръка на Лостара да направи същото.

Тръгнаха към групата. Дебелата жена пристъпи встрани и с изненадващо елегантно махване с пълната си ръка каза:

— Командир, представям ви Брис Бедикт, бивш поборник на крал Езгара Дисканар — преди завоеванието на Едур, — а сега провъзгласен за Спасителя. И неговия брат Техол Бедикт, финансов гений, освободител на потиснатите, при това не чак толкова лош в леглото, който в този момент бива провъзгласен за новия император на Ледер от своите възлюбени поданици.

Адюнктата, изглежда, се затрудни с отговора.

Лостара зяпна този Техол Бедикт — въпреки че, честно казано, очите й по-скоро искаха да се позадържат на Брис — и се намръщи на отвратителното одеяло, увито около него. Финансов гений?

Този път Брис Бедикт пристъпи напред и също като грамадната жена заговори на търговската реч:

— Бихме желали да ви придружим до Вечния домицил, командир, където, вярвам, ще намерим един император без империя, който ще трябва да бъде свален. — Поколеба се и добави: — Приемам, че идвате като освободители. И съответно нямате никакво желание да се задържите дълго и да прекалите с гостоприемството ни.

— С това искате да намекнете, че не разполагам с достатъчно сили, за да наложа трайна окупация — каза адюнктата. — В течение ли сте, Брис Бедикт, че източните ви граници са нападнати? И че армия от съюзници в момента нахлува в империята ви?

— Като завоеватели ли идвате тогава? — попита Брис Бедикт.

Адюнктата въздъхна, после развърза и смъкна шлема си. Измъкна ръката си от ръкавицата, прокара я през късата си, мокра от пот коса и каза:

— Гуглата да не дава. Отворете ни тогава път през тези хора, Брис Бедикт. — Замълча, хвърли поглед на Техол Бедикт и се намръщи. — Доста свенлив сте за император.

Техол отхвърли твърдението й със сияйна усмивка и тя го преобрази, и изведнъж Лостара забрави всичко за войнствения му на вид брат.

„Духове на пясъците, тези очи…“

— Искрено се извинявам, командир. Признавам, че бях донякъде стъписан.

Адюнктата кимна замислено.

— От това публично провъзгласяване, предполагам…

— Не, не това. Тя каза, че не съм бил чак толкова лош в леглото. Което според мен си е жива похвала в сравнение с „не чак толкова добър“…

— О, Техол — каза дебелата жена, — просто реших да те похваля.

— Похвала ли, Ръкет? Ти не знаеш значението на тази дума! Обаче само като те погледна и ми е трудно да не… Знаеш какво имам предвид.

— Не знам.

— Все едно! — Техол плесна с ръце. — Получихме си фойерверките, хайде сега да започваме парада!

 

 

Сирин Канар тичаше по коридора, далече от боевете. Проклетите чужденци бяха във Вечния домицил и избиваха наред — никакви призиви за капитулация, никакви заповеди да хвърлят оръжия. Само онези смъртоносни метални стрели, сечащите къси мечове и опустошителните взривове. Съгвардейците му загиваха на купища, кръвта им се плискаше по девствено чистите доскоро стени.

Сирин се беше заклел да не го сполети тази съдба.

Нямаше да убият канцлера. Той щеше да им потрябва, а освен това беше старец. Явно невъоръжен, мирен човек. Цивилизован. А гвардеецът, когото щяха да заварят да стои до него, какво пък, той не носеше нищо освен нож на колана си. Никакъв меч, никакъв щит, никакъв шлем или броня дори.

„Мога да остана жив там, точно до канцлера.“

„Но къде е той?“

Тронната зала беше празна.

„Императорът е на арената. Лудият глупак все още си играе на своите безсмислени жалки двубои.“ И канцлерът щеше да е там, последен ироничен свидетел на глупостта на Тайст Едур. „Последният Тайст Едур в града. Да.“

Забърза напред.

Ден на лудост — щеше ли изобщо да свърши?

 

 

Канцлер Трайбан Гнол отстъпи назад. Осъзнаването изведнъж го порази със силата на удар с ковашки чук. „Рулад Сенгар няма да се върне. Императорът на хилядата смърти… е умрял в последната си смърт.“

„Тоблакай. Карса Орлонг, не знам какво си направил, не знам как — но ти разчисти пътя.“

„Разчисти го и заради това те благославям.“

Огледа се и видя, че жалката публика се е разбягала — да, Вечният домицил беше превзет, врагът беше вътре. Обърна се към стоящия до него Финад.

— Варат Таун.

— Сър?

— Тук приключихме. Събери войниците си и ме придружете до тронната зала, където ще изчакаме завоевателите.

— Слушам, сър.

— И доведете онази вещица. Искам да разбера какво се случи тук. И защо тя поряза ръката си с онзи нож. Искам да знам всичко.

— Да, канцлер.

Капитанът се отнесе изненадващо внимателно с пребледнялата жена, всъщност като че ли й прошепна нещо, а тя кимна уморено. Очите на Трайбан Гнол се присвиха. Не, не вярваше на този нов Финад. Де да беше Сирин сега с него.

Докато излизаха от арената, канцлерът се спря за един поглед назад, един последен поглед към жалката фигура, просната върху кървавия пясък. „Мъртъв. Той наистина е мъртъв.“

„Всъщност през цялото време знаех, че ще е Карса Орлонг. Да, знаех го.“

Беше почти изкушен да тръгне назад, да слезе на арената и да застане над тялото на Рулад Сенгар. И да се изплюе в лицето му.

„Няма време. Това удоволствие ще трябва да почака.“

„Но се заклевам, че ще го направя.“

 

 

Кътъл им махна с ръка и Фидлър поведе отделението към него.

— Това е главният подстъп — рече Кътъл. — Това трябва да е.

Фидлър кимна. Коридорът беше пищно украсен, впечатляващо широк, със сводест таван, блеснал от златен варак. Нямаше обаче никого.

— Къде са стражите и в коя посока е тронната зала?

— Представа нямам — отвърна Кътъл. — Но бих предложил да тръгнем наляво.

— Защо?

— Без причина, освен че всички, които се опитваха да избягат от нас, общо взето завиваха натам.

— Разумно, освен ако всички не са се запътили към задния изход. — Фидлър изтри потта от очите си. О, това кръвопролитие беше гадно, но бе оставил войниците си да действат въпреки неодобрителните погледи от страна на Бързия Бен. Проклетият Висш маг и вирнатият му нос — и откъде в името на Гуглата идваше цялата тази магия? Бързака изобщо не беше показвал такова нещо преди. Изобщо.

Погледна Хедж.

Същият си беше. Не по-стар от последния път, когато го беше видял. „Богове, това не може да е истина. Върнал се е. Жив, диша, пърди…“ Вдигна ръка и го тупна по главата.

— Ей, що се биеш бе?

— Извинявай. Но съм сигурен, че бях длъжен да го направя поне веднъж.

— Кой ти спаси кожата в пустинята? И там, под града?

— Някой призрак, и само за лошо — отвърна Фидлър.

— Качулатия да те вземе, с тая бяла брада приличаш на старец, Фид, знаеш ли го?

„О, я млъкни.“

— Арбалети заредени, всички. Готови? Добре. Води, Кътъл, но бавно и внимателно, нали?

Бяха на пет крачки навътре в коридора, когато един страничен вход вдясно от тях изведнъж се изпълни с хора. И касапницата започна отново.

 

 

Тар пръв видя стареца, онзи най-отпред, а и да не го беше видял първи, стреля преди всеки друг. И стрелата се заби отстрани в главата му, точно в лявото слепоочие. И всичко изплиска от другата страна.

Улучиха го и други стрели, поне още две, завъртяха на място мършавото, но иначе облечено в хубав халат тяло, преди да рухне на пода.

Неколцината стражи, които придружаваха стареца, залитнаха назад, поне двама шибнати много точно, и Тар вече тичаше напред, вадеше късия си меч и нахлузваше щита на лявата ръка. Тресна се силно в Коураб, който правеше същото, и изруга, когато онзи се озова пред него.

Тар вдигна меча, обзет от внезапно, непреодолимо желание да удари кучия син по главата… но не, това да го оставим за враговете…

Които хвърляха оръжията си и отстъпваха назад в коридора.

— В името на Гуглата! — изрева Бързия Бен, дръпна Тар, подмина го и избута Коураб на другата страна. — Те се предават, проклети да сте! Престанете да избивате всички!

А откъм ледерийската група женски глас извика на малазански:

— Предаваме се! Не ни убивайте!

Този глас бе достатъчен, за да спре всички.

Тар се обърна рязко, както и останалите, и всички погледнаха Фидлър.

Сержантът кимна.

— Вземете ги в плен тогава. Могат поне да ни отведат до проклетата тронна зала.

Смайлс притича до тялото на стареца и взе да смъква всичките дебели пръстени по ръцете му.

Един ледерийски офицер пристъпи напред, вдигна ръце и заяви:

— Тронната зала е празна. Императорът е мъртъв — тялото му е на арената…

— Отведете ни там тогава — заповяда Бързия Бен и хвърли гневен поглед на Фидлър. — Искам да го видя лично.

Офицерът кимна.

— Тъкмо идваме оттам, но добре.

Фидлър махна на отделението си, после се намръщи на Смайлс.

— Това го направи по-късно, войник.

Тя се озъби като псе над плячка, после извади единия си широк нож и с две дивашки посичания прибра хубавите ръце на стареца.

 

 

Трул Сенгар пристъпи на пясъка на арената, приковал очи в тялото, лежащо в другия край. Блясък на монети, главата кривната назад. Бавно закрачи натам.

В коридорите и залите на Вечния домицил цареше хаос. Можеше да потърси родителите си по-късно, но подозираше, че няма да ги намери. Сигурно си бяха отишли с останалите Тайст Едур. На север. В отечеството. Тъй че в края на краищата и те бяха изоставили Рулад, най-малкия си син.

„Защо лежи така застинал? Защо не се е върнал?“

Стигна до Рулад и падна на колене. Остави копието си. Липсваща ръка. Липсващ меч.

Вдигна главата на брат си. Тежка, лицето толкова нашарено от белези, така изкривено от болка, че бе почти неузнаваемо. Отпусна я в скута си.

„Вече два пъти съм принуден да правя това. С брат, чието лице, тук под мен, лежи така мирно. Така изпразнено от живот. Изглежда толкова… грешно.“

Искал бе да опита, за сетен път, да опита да предложи благоразумие на своя млад брат, да го призове в името на всичко, което беше някога. Преди всичко това. Преди в проява на глупав, но разбираем устрем да сграбчи дръжката на един меч сред ледено поле.

Рулад след това, в друг момент на слабост, щеше да обяви Трул за Остриган. За мъртъв в очите на всички Тайст Едур. И да го прикове към камък, за да зачака бавна изтощителна смърт. Или надигането на вода.

Трул бе дошъл, за да му прости, да. Това беше викът в сърцето му, вик, с който бе живял сякаш цяла вечност. „Ти беше ранен, братко. Ужасно ранен. Той те посече, свали те, но без да си мъртъв. Направи каквото е трябвало да направи, за да сложи край на твоя кошмар. Но ти не го видя така. Не можеше.“

„Вместо това видя, че братята ти те изоставят.“

„Тъй че сега, братко, докато аз ти прощавам, няма ли и ти вече да ми простиш?“

Отговор нямаше да има, разбира се. Не и от това вечно замръзнало, вечно празно лице. Трул беше закъснял. Твърде закъснял, за да прости, и твърде закъснял, за да му бъде простено.

Зачуди се дали Серен беше знаела, дали бе предположила какво ще завари тук.

При мисълта за нея гърлото му се стегна. О, не беше знаел, че може да съществува такава любов. И сега, дори сред пепелищата, които го заобикаляха тук, бъдещето се разлистваше като цвят, ароматът му бе невероятно сладък.

„Това означава любовта. Най-после разбирам…“

Ножът мина под лявата му плешка и прониза сърцето.

Широко отворени очи във внезапна болка, в изумление. Трул усети как главата на Рулад се килна настрани в скута му, после се хлъзна от ръцете му — те бяха изгубили всякаква сила.

„О, Серен, моя любов.“

„О, прости ми.“

 

 

Озъбен, Сирин Канар отстъпи назад и изтръгна оръжието. Един последен Тайст Едур. Вече мъртъв, от собствената му ръка. Все още справедливост имаше на този свят. Беше очистил Ледерийската империя с този нож и с капещата от него гъста кръв.

Забиване в сърцето, краят на неговото безшумно промъкване по пясъка. Пое си дъх, толкова дълго го беше задържал през последните три стъпки. И благословената му сянка, точно под краката му — без риск да тръгне напред и да предупреди кучия син. Точно в този момент една сянка прелетя над пясъка — проклета сова, посред бял ден, представи си! — но глупакът не я забеляза.

Слънцето се беше издигнало до най-високата си точка.

И всяка сянка се беше присвила, разтреперана под огнения владетел в небето.

Усещаше желязото в устата си, толкова горчив дар, че ликуваше в хладната му захапка. Отстъпи назад, докато тялото падаше на една страна, падаше точно върху жалкото варварско копие.

„Варваринът умира. Както трябва. Защото моя е ръката на цивилизацията.“

Чу шумотевица в другия край и се обърна.

Стрелата го удари в лявото рамо, отхвърли го назад и той се спъна в двата трупа, завъртя се и падна.

Болката лумна и го зашемети.

 

 

— Не! — проплака Хедж и хукна напред покрай Корик, а той го изгледа притеснено.

— Проклет да си, Корик! — викна Фидлър.

— Не — спря го Бързия Бен. — Не разбираш, Фид.

Корик сви рамене.

— Съжалявам, сержант. Навик.

Фидлър се загледа след мага, който вече крачеше след Хедж към трите тела на пясъка. Но сапьорът не обърна никакво внимание на простреляния ледериец, а се смъкна тежко на колене до единия Тайст Едур.

— Виждате ли монетите по онзи? — обади се Кътъл. — Прогорени са направо в…

— Това беше императорът — заговори капитанът, който ги бе довел. — Рулад Сенгар. Другият едур… не знам. — И добави: — Но приятелите ви го познават.

Да. Фидлър го виждаше ясно и изведнъж като че ли нищо друго нямаше тук освен болка. Пленена в последния си дъх, получила глас в тревожно неприсъщите за Хедж, почти животински викове на скръб. Потресен, Фидлър се обърна към войниците си:

— Заемете отбранителни позиции, всички. Капитане, вие и останалите пленници — там, до стената, и никой да не мърда, ако искате да останете живи. Корик, кротни най-после с тоя проклет арбалет.

Тръгна към приятелите си.

 

 

И за малко да се върне, когато видя лицето на Хедж, толкова пронизано от болка, толкова… разголено.

Бързия Бен се обърна, погледна Фидлър — с нещо като предупреждение в очите — и се доближи до падналия ледериец.

Разтреперан, объркан, Фидлър го последва.

— Ще живее.

— Не, няма — изхриптя зад тях Хедж.

Гласът му дори не прозвуча човешки. Фидлър се обърна с тревога и видя, че Хедж се е взрял в Бързия Бен все едно, че си казваха нещо без думи.

После Хедж попита:

— Можеш ли, Бързак? Някое място със… с вечни мъки. Можеш ли да го направиш, маг? Попитах можеш ли?

Бързия Бен погледна Фидлър, с въпрос в очите.

„О, не, Бързак, не мога аз да кажа това…“

— Фидлър, помогни ми да реша. Моля те.

„Богове, дори Бързия Бен скърби. Кой е бил този воин?“

— Ти си Върховен маг, Бен. Направи каквото трябва.

Магьосникът се обърна отново към Хедж.

— Гуглата ми дължи, Хедж.

— Що за отговор е това?

Но Бързия Бен се обърна, махна с ръка и около ледериеца се вдигна тъмен облак, обкръжи отвсякъде тялото и започна сякаш да се свива надолу в пясъка, докато не остана нищо. Последва смътен писък, когато онова, което очакваше нещастния ледериец, се пресегна, за да го поеме в прегръдката си.

След това магът изпъна ръка и придърпа към себе си Фидлър. Лицето му беше пребледняло от гняв.

— Не го съжалявай, Фид. Разбираш ли ме? Не го съжалявай!

Фидлър поклати глава.

— Н-н… няма, Бързак. Нито за миг. Нека да пищи цяла вечност. Нека да пищи.

Мрачно кимване и Бързия Бен го избута от себе си.

Хедж плачеше над мъртвия Тайст Едур, плачеше като човек, за когото цялата светлина на света е изгубена и никога повече няма да се върне.

А Фидлър не знаеше какво да направи.

 

 

Загледан към тях от едно невидимо място, Блудния отстъпи назад, отдръпна се, сякаш бе готов да се хвърли от ръба на пропаст.

Беше това, което беше.

Нарушител на равновесия.

А сега, в този ден — Бездната дано да го погълнеше цял — създател на вдовици.

 

 

Карса Орлонг изкачи полегатия бряг и спря. Посегна към меча, пронизал крака му, и ръката му се стегна около него, малко под дръжката. Без да обръща внимание на назъбените ръбове, врязващи се в плътта му, той изтръгна оръжието.

Кръв разцъфтя около зейналите рани, но само за миг. Кракът му изтръпваше, значи щеше още да му служи.

Без да изпуска прокълнатия меч, той се огледа. И видя недалече напред и вдясно малка колиба, от която се вдигаше дим.

Воинът тоблакай се запъти натам.

Щом стигна до колибата, пусна железния меч, направи още една крачка, наведе се и натика едната си ръка под долния й ръб. С един замах нагоре я вдигна цялата над земята, запокити я и тя се преобърна като паднала на гръб костенурка.

Изригна дим, вятърът го поде и помете.

Пред него седеше древно изгърбено и прекършено същество.

Мъж.

Бог.

Вдигна нагоре присвитите си очи, бяха пълни с болка. После очите се изместиха покрай и зад Карса и воинът се обърна.

Видя, че духът на императора е дошъл. Млад — по-млад, отколкото си представяше Карса, че може да е Рулад Сенгар — и със своята чиста, неопетнена плът — красив. Лежеше на земята, потънал сякаш в лек сън.

След това очите му рязко се отвориха и той изкрещя.

Само за миг.

А после се надигна на ръце и колене… и видя меча в тревата до себе си.

— Вземи го! — извика Сакатия бог. — Мой скъпи Рулад Сенгар от Тайст Едур. Вземи своя меч!

— Недей — рече Карса. — Твоят дух е тук — това е всичко, което имаш, всичко, което си. Когато го убия, забравата ще те вземе.

— Виж крака му! Той е почти толкова сакат, колкото мен! Вземи меча, Рулад, и го посечи!

Но Рулад все още се колебаеше, на ръце и колене, дъхът му излизаше бърз и накъсан.

Сакатия бог изхъхри, закашля се, след това заговори тихо, монотонно:

— Ти можеш да се върнеш, Рулад. В своя свят. Можеш да го направиш. Този път можеш да направиш всичко добре. Чуй ме, Рулад. Трул е жив! Твоят брате жив и крачи към Вечния домицил! Отива, за да те намери! Убий този тоблакай и можеш да се върнеш при него, можеш да му кажеш всичко, което трябва да се каже! Рулад Сенгар, можеш да го помолиш за прошка.

При тези думи главата на Тайст Едур се вдигна. С озарени изведнъж очи, които го правеха толкова… толкова млад.

А Карса Орлонг изпита в сърцето си миг на жалост.

Рулад Сенгар посегна за меча.

И кремъчният меч замахна надолу и го посече.

Главата се изтъркаля, спря се върху меча. Тялото залитна настрани, краката заритаха в спазъм, после застинаха, докато кръвта се изливаше през отсечения врат. След миг и кръвта спря.

Зад Карса Сакатия бог се изсмя хрипливо и рече:

— Чаках те от дълго време, Карса Орлонг. Толкова усилно се трудих… за да те доведа при този меч. Защото той е твой, Тоблакай. Никой друг не може да го владее така, както можеш ти. Никой друг не може да понесе проклятието му, не може да остане разумен, не може да остане негов господар. Това оръжие, Избранико мой, е за теб.

Карса Орлонг се обърна към Сакатия бог.

— Никой не ме избира. На никого не давам това право. Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Всички избори са само мои.

— Тогава избери, приятелю. Захвърли това жалко каменно нещо, което носиш. Избери оръжието, изковано за теб и само за теб.

Карса оголи зъби.

Очите на Сакатия бог се разшириха за миг, после той се наведе напред, над своя мангал с димящите въглени.

— С меча, Карса Орлонг, ти ще си безсмъртен. — Махна с разкривената си ръка и на няколко крачки встрани се изду портал. — Ето. Върни се в своята родина, Карса. Провъзгласи се за император на теблорите. Поведи отново своя народ. О, те са жестоко обкръжени. Само ти можеш да ги спасиш, Карса Орлонг. И с меча никой не може да застане срещу теб. Ти ще ги спасиш, ще ги поведеш към господство — кампания на избити „деца“, каквато светът не е виждал никога. Дай отговор, Тоблакай! Дай отговор на всички злини, които ти и твоят народ претърпяхте! Нека видят децата!

Карса Орлонг се взря отгоре в Сакатия бог.

Озъби се още по-широко за миг, после се обърна.

— Не го оставяй тук! Той е за тебе! Карса Орлонг, той е за теб!!!

Някой идеше насам откъм пясъка на брега. Широкоплещест мускулест мъж. С три чернокожи бок’арала.

Карса закуцука да ги посрещне.

 

 

Уидал усети как сърцето му заби лудо в гърдите. Не беше очаквал… добре, не беше знаел какво да очаква, само какво се очаква от него.

— Не си добре дошъл — изръмжа великанът с татуираното лице и ранения крак.

— Не съм изненадан. Но все пак съм тук. — Погледът на Уидал пробяга към меча в тревата. Главата на едура лежеше на него като дар. Ковачът се намръщи. — Горкото момче, то така и не разбра…

— Аз разбирам — изръмжа великанът.

Уидал вдигна очи към воина. После погледна натам, където седеше присвит Сакатия бог, а после отново великана.

— Отказа ли?

— Да.

— Добре.

— Сега ще го вземеш ли?

— Да — за да го строша в ковачницата, където бе направен. — И посочи разнебитената постройка в далечината.

Сакатия бог изсъска:

— Ти каза, че никога не може да бъде строшен, Уидал!

Ковачът сви рамене.

— Винаги казваме такива неща. Вдига цената.

От Сакатия бог се изтръгна смразяващ вой, последван от задавена кашлица.

Великанът гледаше Уидал. После попита:

— Ти ли направи този прокълнат меч?

— Аз.

Шамарът с опакото на ръката изненада Уидал и той отхвърча назад. Падна тежко на гръб и зяпна кръжащото небе, което изведнъж се изпълни с воина, който го гледаше отгоре.

— Друг път не го прави.

И след като каза това, великанът се обърна и си тръгна.

Уидал примига под бялата слънчева светлина, успя някак да се обърне и видя как великанът прекрачи в портал от огън и се стопи в него, а Сакатия бог изкрещя отново. Порталът изчезна мигновено, с ръмженето на пламъците.

Един от нахтите поднесе отвратителното си личице над лицето му като котка, канеща се да му отнеме дъха. И замърка.

— Да, да — каза с досада Уидал и го избута настрана. — Да взема меча. Да. Да строша това проклето нещо.

Светът кръжеше около него и той си помисли, че ще му призлее.

„Сандалат, скъпа, ти опразни ли онова ведро? Вярно, че беше пикня, но миришеше общо взето на бира, нали? Можех да го изпия отново, видиш ли.“

Изправи се с мъка, залитна, но успя да се наведе и взе меча.

Сега към ковачницата. Нямаше много начини да се строши прокълнат меч. Още по-гадно оръжие можеше да го направи, но в този случай такова нямаше. Тъй че — отново към тайната на стария ковач. „За да строшиш омагьосано оръжие, върни го в ковачницата, където е било родено.“

Е, щеше да направи точно това. И то веднага.

Забеляза, че трите нахти са го зяпнали, и се намръщи.

— Идете да закърпите проклетата лодка — нямам настроение да се давя на петдесет гребла от брега.

Съществата заподскачаха надолу към пясъка.

Уидал тръгна към старата ковачница, за да свърши каквото трябваше да се свърши.

Зад него Сакатия бог изпищя към небето.

Ужасен, ужасен звук, божи рев. Звук, какъвто Уидал никога повече не искаше да чуе.

В ковачницата намери един стар чук и се приготви да развали всичко, което бе направил. Въпреки че, осъзна той, докато нагласяваше меча върху ръждясалата наковалня и оглеждаше зацапаното с кръв острие, това всъщност беше невъзможно.

След миг ковачът на оръжия надигна чука.

И го стовари с все сила.