Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (11)

8.

Когато камъкът вода е, времето е лед.

Когато всичко е замръзнало на място,

валят съдби в безмилостен потоп.

 

Лицето ми прозира в този камък, що вода е.

Заключен ромонът е в неговите очертания,

тъй странно изражение.

 

И вековете се спотайват, когато камъкът вода е.

А циклите във дълбините оковани,

въртопи вихрят те — изгубени илюзии.

 

Когато камъкът вода е, времето е лед.

Когато всичко е замръзнало на място,

животът ни е камъни в пороя.

 

И ний валим и все валим

като вода по камък

при всеки удар на ръката.

 

Вода и камък

Фент Стари

Селението на Сянка бе изпълнено с жестоки места, но никое не можеше да се сравни с жестокостта на сенките над душата. Подобни мисли измъчваха в последно време Котильон.

Сега той стоеше на едно възвишение и гледаше кротките води на езерото долу. На петдесетина разтега вляво от него имаше самотна дълга къща, заобиколена от полуизгорели пристройки. Всичко запустяло, ако не се брояха десетината кокошки и петелът, една изнервена врана с превързан крак и две крави. И всичко това беше откраднато от друго селение, пленено по някаква приумица на сляпата случайност, или по-вероятно — вследствие нарушаването на мистериозни закони както, изглежда, ставаше спорадично в безкрайното преселение на Селението на Сянка.

Но се беше появило и Сенкотрон бе научил за него навреме, за да прати рояк духове, които да опазят сградите и стоката и да ги спасят от хищния глад на блуждаещи демони или, още по-лошо, на някоя от Хрътките.

След бедствието при Първия трон десетките оцелели бяха преместени в това място, за да се чудят и дивят на странните артефакти, останали от предишните му обитатели: извитите дървени корабни носове, украсяващи дългата къща с изкусно изваяната си змийска резба; загадъчните тотемни накити, предимно от сребро, макар че и кехлибарът, изглежда, бе обичаен за тях; топовете плат, грубо тъкан, както и фин; дървени купи и чаши от кован бронз. Да се дивят на всичко това смаяни, с изумление в очите…

„И да се съвземат.“

„Сякаш е възможно.“

Вдясно от него, до водата, стоеше самотна загърната в пелерина фигура, взряна в безметежно гладката повърхност на езерото. Нищо нормално нямаше в това езеро, знаеше Котильон, макар сцената, предлагана от неговия край на брега, да изглеждаше измамно ведра. И нямаше птици. И стриди нямаше, раци, дори насекоми.

Всяка троха храна за стоката — и за нещастната врана — бе донесена от духовете, на които Сенкотрон бе възложил тази задача. Въпреки това петелът беше умрял само дни след пристигането. „Умрял е от скръб, предполагам. Едно утро няма, което да събуди кукуригането.“

Някъде отвъд дългата къща се чуваха гласове. Панек, Айстар и другите оцелели деца — е, едва ли вече бяха деца. Бяха видели битка, видели бяха да загиват техни приятели, знаеха, че светът — всеки свят — е неприятно място, където човешкият живот не струва много. Знаеха също какво означава да те използват.

По-натам по брега, много отвъд закачулената фигура, крачеха Трул Сенгар и Т’лан Имасс, Онрак Прекършения. Като художник с неговата вечна муза до рамото му, не, по-скоро критик с отвратително нагло държане. Странно приятелство бе това. Но пък Т’лан Имасс бяха пълни с изненади.

Котильон въздъхна и тръгна надолу по склона.

Закачулената глава се извърна. Лице с цвета на излъскана мед, тъмни очи под плъстената гугла.

— Носиш ли ключа, Котильон?

— Бързи Бен, радвам се, че си се възстановил.

— Повече или по-малко.

— Какъв ключ?

Зъбите блеснаха в горчива усмивка.

— Онзи, който ме освобождава.

Котильон застана до чародея и огледа мрачната водна шир.

— Мислех, че можеш да си тръгнеш оттук по всяко време. Ти си Върховен маг, с повече от един лабиринт на разположение. Пробий портал и премини през него.

— За глупак ли ме взимаш? — попита тихо Бързия Бен. — Това проклето селение странства. Не може да се предвиди къде ще изляза, макар че ако предположението ми е вярно, сигурно ще ме чака дълго плуване.

— Аха. Е, боя се, че обръщам малко внимание на такива неща напоследък. Океан прекосяваме значи?

— Така подозирам.

— В такъв случай за отпътуването ти някъде наистина ще ти трябва помощта ни.

Магьосникът го изгледа накриво.

— Знаех си. Сътворили сте проходи, портали с фиксирани изходи. Как го постигате това, Котильон?

— О, не е наше дело, уверявам те. Просто се натъкнахме на тях, така да се каже.

— Азатите.

— Браво. Умът ти винаги е бил остър, Бен Делат.

Магът изсумтя.

— Не съм използвал това си име от много време.

— Тъй ли? Кога беше последният път — помниш ли?

— Тези Азат — рече Бързия Бен, явно пренебрегвайки въпроса. — Самият Дом на Сянката, тук в това селение, нали? Той някак е завладял портала, първоначалния портал. Куралд Емурлан. Домът съществува както като хвърлена сянка, така и като същинската си физическа проява. Никакво разграничение не може да се направи между двете. Връзка… но това не е необичайно за конструкциите Азат. Необичайното е, че този портал към Куралд Емурлан е бил уязвим на такова завладяване.

— Необходимост вероятно — отвърна Котильон и се намръщи, щом видя приближаващите се към брега вълни и източника им — някъде далече навътре. „Изобщо не е каквото изглежда…“

— Какво имаш предвид?

Богът сви рамене.

— Селението е разбито. Умиращо.

— Азатите да са взели участие в изцеряването на късовете? Съзнателно? По замисъл, от разум? Или така, както засъхва кръвта, за да образува коричка? Да не би Азатите да не са нищо повече от някакъв вид естествена имунна система, както нашите тела се стягат, за да се борят с болестта?

— Мащабът на научното ти познание е впечатляващ, Бързи Бен.

— Остави това. Лабиринтите са върховното жертвоприношение на К’рул — собствената му плът, собствената му кръв. Но не и Древните лабиринти — или така поне вярваме. Чии жили са били отворени, за да се създадат те, Котильон?

— Де да знаех. Наистина не знам. А и все едно, съмнявам се, че е важно. Дали Азатите просто реагират на увреждане, или зад действията им съществува насочващ разум? Не мога да ти отговоря. Съмнявам се, че някой би могъл. Важно ли е изобщо?

— Не знам, честно. Но незнанието ме изнервя.

— Имам ключ за теб — каза след миг Котильон. Трул Сенгар и Онрак вече се приближаваха към тях. — За вас тримата всъщност. Стига да го искате.

— Има ли избор?

— Не и за тях — отвърна Котильон и кимна към Трул и Т’лан Имасс. — Но биха могли да се възползват от помощта ти.

— Същото беше в сила и за Калам Мекхар — каза Бързия Бен. — Да не говорим за адюнкта Тавори.

— Те оцеляха — отвърна Котильон.

— Не можеш да си сигурен обаче — не и за Калам. Не можеш да си напълно сигурен, нали?

— Той беше жив, когато Скръбният дом го взе.

— Така твърди Сенкотрон.

— Той не лъже.

Чародеят се изсмя горчиво.

— Калам е жив, Бързи Бен. Скръбният дом го държи извън обсега на самото време. Той ще се изцери. Отровата ще закърнее, ще стане инертна. Сенкотрон спаси живота му.

— Защо?

— Виж, на този въпрос е по-трудно да се отговори — призна Котильон. — Може би просто за да се противопостави на Ласийн, и не бива да се изненадваш, ако причината е само това. Повярвай ми, за Сенкотрон тя е достатъчна. — „Радвай се, Бен Адефон Делат, че не ти казвам истинската причина.“

Трул Сенгар и Онрак дойдоха при тях. Новото копие на Тайст Едур — с каменен връх — бе стегнато на гърба му. Носеше дълго наметало срещу студа, от тъмночервена вълна — едно от по-полезните съкровища, намерени в дългата къща. Беше закопчано със сребърна брошка, изобразяваща някакъв стилизиран чук. Скелетната фигура на Онрак Прекършения бе толкова разбита и очукана, че беше цяло чудо как все още се държи цял.

Т’лан Имасс заговори:

— Това езеро, бог. Брегът отсреща…

— Какво?

— Не съществува. Котильон кимна.

— Как е възможно това? — попита Трул Сенгар. — Онрак казва, че от другата страна няма портал. Че всъщност няма нищо.

Котильон прокара длан през косата си, после се почеса по брадичката — съзнавайки, че има нужда от бръснене — и примижа над водата.

— Другият край е… нерешен.

— Какво означава това? — попита намръщено Бързия Бен.

— За да разберете, трябва да отидете там, магьоснико. Тримата. Натам е пътят ви. И трябва да тръгнете скоро.

— Извинявай, че не сме толкова силно впечатлени — каза сухо Тайст Едур. — Последният кошмар, в който ни отпрати, ни превърна в доста неохотни търсачи на приключения. Трябва ни по-сериозно основание, Котильон.

— Предполагам.

— Чакаме — каза Бързия Бен и скръсти ръце.

— Уви, не мога да ви помогна. Всяко обяснение, което опитам, ще повлияе на възприятието ви за онова, което ще откриете в края на пътуването си. А това не бива да се позволи, защото начинът, по който възприемате, ще оформи и всъщност ще определи реалността, която ви очаква. — Въздъхна отново. — Знам, че не помага много.

— Тогава повикай Сенкотрон — каза Трул Сенгар. — Може би той ще се справи по-добре.

Котильон сви рамене и кимна.

След десетина удара на сърцето от нищото изникна общо взето безформена сянка, от която се появи чвореста тояга, стисната от мършава разкривена ръка. Богът се озърна наоколо, после погледна надолу и разбра, че е нагазил до глезените във вода. Изсъска, надигна пешовете на опърпаното си наметало и заподскача до сухия бряг.

— Много смешно, нали? — възкликна. — Нещастници, всички до един. Какво искате? Зает съм. Не разбирате ли? Зает.

Онрак посочи с костеливата си ръка към езерото.

— Котильон иска да ни прати отвъд тази вода, на мисия, която не иска да обясни, за да постигнем цели, които отказва да определи, в място, което не може да опише. Ето защо призоваваме теб, о, безформени, да ни кажеш онова, което той не иска.

Сенкотрон се изкикоти.

Котильон извърна поглед настрани. Подозираше какво предстои.

— С удоволствие, о, костеливи. Отговарям ето така. Точно както си мисли Котильон е. Петелът умря от скръб.

И Сенкотрон се завихри и се стопи в нищото, сподирен от ругатнята на Бързия Бен.

— Продоволствието е пред дългата къща — каза Котильон. — Донесете го тук. Ще ви чака лодка. Сбогувайте се с Майнала и децата колкото може по-кратко. Пътят е дълъг и труден, а времето ни изтича.

 

 

Миришеше на лед. Скорген Кабан се доклатушка до носа при Шурк Елале, която стоеше там сякаш неподвластна на студа и вълните, дори бузите й, пердашени от бурния насрещен вятър, не бяха зачервени. Странна жена, наистина. Тайнствена, незадоволима, неземна. Беше като древна морска богиня, излъчваща похот сукуба, прелъстила ги всички към ориста им… но не, тази мисъл не беше добра, не и сега, нито никога. Или поне докато той плаваше с нея.

— Капитане! Става рисковано — ледените планини наближават протока по-бързо от нас! Откъде дойдоха, в името на Блудния?

— Ще се справим — увери го Шурк Елале. — Завиваме към подветрената страна на острова — ще го удари откъм северозападния бряг. Ще е учудващо, ако стените на цитаделата от онази страна удържат на това, което иде. Погледни разлива, Хубав — само ледени късове. Откъдето и да са дошли, ще пометат целия бряг.

— Адски е студено — изръмжа Скорген. — Може би да обърнем назад, а, капитане? Оная флота така и не ни последва. Можем да се отправим към устието на Ледер…

— И да измрем от глад, преди да сме стигнали и до средата? Не, Хубав, Втори девичи форт вече е независим и за мен това е доста привлекателно. Освен това съм любопитна. Ти не си ли?

— Не толкова, че да рискувам ледовете да ни смажат, капитане.

— Ще се справим.

 

 

Пяната по гребена на надигащите се ледени плочи беше с цвета на стара кожа, осеяна с корени, изпочупени дървета и огромни камъни, които сякаш се опълчваха на дърпането към дъното — поне достатъчно дълго, за да се появят над водата като предния ръб на връхлитащо свлачище, затъркаляло се пред бурята, преди с неохота да изчезне в морските дълбини.

От тази гигантска връхлитаща вълна като гнили парцали изригваше мъгла, раздрана и накъсана от свирепия вятър.

Шурк Елале стоеше на кърмата и гледаше настигащия ги бесен щорм. Още съвсем малко и щяха да заобиколят скалистия нос на острова, който изглеждаше достатъчно здрав, за да спре леда.

Поне така се надяваше. В противен случай пристанището на Втори девичи бе обречено. „Както и моят кораб, и екипажът.“ Колкото до нея самата, е, ако успееше да избегне леда, сигурно щеше да може да се измъкне, може би дори да се качи на някой кораб за дългия път до континента.

„Няма да се стигне до това. Островите не се местят. Това, което ни гони, е само външен ръкав и много скоро ще стихне. Блудния да ни пази, какво ли е сполетяло родината на едурите — целият им бряг сигурно е пометен — или напълно потопен. Какво е разкъсало бента, това искам да знам.“

Със стон, „Немряща благодарност“ заобиколи носа, вятърът бързо загуби силата си и корабът се успокои и започна пълзенето си в ограденото с високи стени пристанище. Затворнически остров наистина — всички доказателства си стояха: масивните укрепителни съоръжения, кулите с амбразури, извърнати както към морето, така и към сушата. Огромни балисти, мангонели и скорпиони, поставени на всяко удобно място. В самия залив пък на островчета от струпани камъни имаше малки укрепления, окичени със сигнални флагове, и до тях чакаха бързи лодки, всяка с по десетина гребци.

На котва сред покритите с бели гребени води се поклащаха кораби. Дребни фигури притичваха по кейовете, като мравки в разритан мравуняк.

— Хубав, хвърляме котва от другата страна на онзи странен на вид дромон. Изглежда, никой няма да ни обърне много внимание — чуваш ли онзи рев? Северозападният бряг вече е ударен.

— Целият проклет остров може да потъне, капитане.

— Значи оставаме на борда — да видим какво ще стане. Ако се наложи да бягаме на изток, искам да сме готови.

— Виж, към нас идва пристанищна лодка.

„Проклятие.“

— Типично. Светът пропада, но това няма да спре събирачите на такса. Приготви се да ги посрещнем.

Котвата вече се спускаше с тропот, когато лодката се лепна до тях. Две строги жени се качиха на борда, едната висока, другата ниска. Втората заговори първо.

— Кой тука е капитанът и откъде идвате?

— Аз съм капитан Шурк Елале. Идваме от Ледерас. Двайсет месеца по море с трюм, пълен със стока.

Високата — тънка, светлокожа, с мазна русолява коса — се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, скъпа. Сега, ако бъдете така добри, Бревити ще слезе в трюма да ви огледа товара.

Ниската тъмнокоса Бревити на свой ред каза:

— А Пити ще ви вземе таксата за закотвяне.

— Петнайсет дока дневно.

— Малко е скъпичко!

— Е — отвърна Пити и вдигна рамо, — дните на пристанището, изглежда, са преброени. По-добре да вземем каквото можем.

Бревити гледаше намръщено първия помощник на Шурк.

— Ти май си Скорген Кабан Хубавия, а?

— Същият.

— Случайно имам изгубеното ти око, Скорген. В един буркан.

Скорген я изгледа навъсено над рамото на Шурк Елале и отвърна:

— Също като още петдесетина души.

— Какво?! Знаеш ли колко платих? Колко души си губят око от кихане? Кълна се в Блудния, прочут си!

— От кихане? Това ли си чула? И го повярва? Духове на дълбините, момиче, и колко плати?

Шурк се обърна към Пити.

— Двете с приятелката ти сте добре дошли да огледате товара. Но ако не разтоварим — само това. А дали ще разтоварим, или не зависи какви цени са готови да ни предложат купувачите ви.

— Ще ти го докажа — каза Бревити и тръгна към Скорген Кабан. — Съвпада точно — оттук го виждам.

— Не може да съвпада — отвърна първият помощник. — Окото, което изгубих, беше с различен цвят от това.

— Имал си различни?

— Точно така.

— Това е проклятие сред моряците.

— Може би затова го няма вече. — Скорген кимна към близкия дромон. — Тоя откъде е? Не бях виждал такъв досега. И малко поодраскан ми изглежда освен това.

Бревити сви рамене.

— Чужденци са. Дойдоха…

— Стига — прекъсна я Пити. — Провери товара, скъпа. Губим време.

След тези странни реплики Шурк Елале се обърна и огледа чуждия кораб по-внимателно. Дромонът наистина изглеждаше адски очукан, но единственото око на помощник-капитана й се оказа остро — корабът беше влизал в сражение, и то с магия. Черни овъглени резки покриваха корпуса като изрисувана паяжина. „Ужасно много магия. Този кораб би трябвало да е на трески.“

— Чуй — каза Пити, беше се извърнала към сушата. — Надвиват го, точно както казаха.

Катаклизмът междувременно като че ли умираше с бърза смърт от другата страна на острова, където към небето изригваха облаци ледени кристали. Шурк Елале се извърна към морето на юг, покрай носа. Лед, приличащ на огромно замръзнало езеро, се трупаше зад страховития авангард, който за малко не бе разбил „Немряща благодарност.“ Но енергията му бързо се разпръсваше. Полъх на топъл вятър облиза палубата.

— И колко жертви са хвърлили от скалата, за да го омилостивят? — изсмя се Скорген. — Но пък то вие сигурно не страдате от недостиг на затворници!

— Няма затворници на този остров — заяви Пити високомерно и скръсти ръце. — Все едно, невеж тъпако, кръвни жертви тук нямаше да помогнат — това е просто лед в края на краищата. Големите ледени шисти на север са се разбили на парчета — ами то само преди седмица тук се потихме необичайно, а това е нещо, което не ни е спохождало на Втори девичи. Би трябвало да го знам, родена съм тук.

— Родена от затворници ли?

— Не ме ли чу, Скорген Кабан? Няма затворници на този остров…

— Да де, след като си избихте тъмничарите, искаш да кажеш.

— Стига — намеси се Шурк Елале, не искаше да се стига до кавга. — Втори девичи вече е независим и заради това имате моето безгранично възхищение. Кажете ми, колко едурски кораба нападнаха острова ви по време на нашествието?

Пити изсумтя.

— Само хвърлиха един поглед на укрепленията ни, подушиха маговете, които бяхме разставили по стените, и ни заобиколиха отдалече.

Шурк Елале повдигна вежди.

— Чух, че е имало битка.

— Имаше, когато бе обявено славното ни освобождение. След ужасно трагичните злополуки, сполетели управителката и нейните слуги.

— Злополуки, ха! Това беше добро.

Шурк Елале изгледа сърдито първия си помощник, но като повечето мъже, той бе неотзивчив на подобни невербални предупреждения.

— Значи петнайсетте дока ще ги взема сега — каза хладно Пити. — Плюс петте дока такса, ако имате намерение да дойдете на брега за продоволствие или за продаване на товара си, или за двете.

— Изобщо не споменахте за петте…

— Виж какво — прекъсна го Шурк Елале. — Слез долу при Бревити — може да има въпроси за стоките ни.

— Слушам, капитане. — Скорген погледна ядосано Пити и закуцука към трапа.

Пити примижа за миг към Шурк Елале, после заоглежда моряците по палубата.

— Вие сте пирати.

— Стига глупости. Ние сме независими търговци. Вие нямате затворници на острова, аз нямам пирати на кораба.

— Какво намекваш с това изявление?

— И да намеквам нещо, явно не го схващаш. Доколкото разбирам, не си пристанищният началник, а само събирач на такси. — И се обърна, защото първи помощник Скорген и след него Бревити се появиха на палубата. Очите на ниската жена бяха грейнали.

— Пити, не можеш да си представиш какво карат!

— Е, на това му се вика сбит доклад — каза Шурк Елале. — Бревити, постарай се да уведомиш пристанищния началник, че желаем да пристанем на един от каменните кейове, за да можем по-ефективно да разтоварим стоката си. Един пратеник до потенциалните ни купувачи също може да се окаже… заслужаващ възнаграждение. — Погледна Пити и добави: — Колкото до таксите за закотвяне и приставане, ще го уредя пряко с пристанищния началник, щом уговорим комисиона за същия.

— На хитра ли ще ми се правиш! — сопна се Пити. — Трябваше да доведа едно отделение — щеше ли да ти хареса, а, капитане? Да поровим тук-там, да видим как изглеждат нещата наистина. Щеше ли да ти хареса?

— Бревити, кой управлява Втори девичи? — попита Шурк Елале.

— Брулиг, капитане. Той е Старши магистърът на Предполагаемото събрание. И е Шейк.

— Предполагаемото събрание? Сигурна ли си, че употреби подходящата дума, момиче? Предполагаемото?

— Точно както казах. Така е, нали, Пити?

— Капитанката се мисли за много хитра, но не е толкова хитра, нали? Чакай само да се срещне с Брулиг, да видим тогава няма ли да се изненада…

— Едва ли — отвърна Шурк. — Случайно познавам Брулиг. Знам дори престъплението, заради което го пратиха тук. Единствената изненада е, че още е жив.

— Никой не може лесно да убие Брулиг — заяви Пити.

Един от екипажа избухна в смях, но бързо го обърна на кашлица.

— Ще изчакаме отговора на пристанищния началник — заяви Шурк Елале.

Пити и Бревити се върнаха на лодката си и отплуваха.

— Тъпачки — измърмори Скорген Кабан.

— Остров, пълен с родени вътре затворници — отвърна тихо Шурк. — Изненадва ли те изобщо? И не стига това, ами и пълнокръвен шейк — който между другото е напълно луд — управлява кокошарника. Уверявам те, престоят ни тук ще се окаже интересен.

— Мразя интересното.

— И може би изгоден.

— О, обичам изгодното. Мога да преглътна интересното, стига да е изгодно.

 

 

Удинаас седеше и я гледаше как почиства и смазва оръжието си. Едурско оръжие, положено в ръцете й от воин Тайст Едур. Вече й трябваше само къща, за да може да го зарови това проклето нещо. О, да, и щастливото завръщане на бъдещия съпруг. Какво пък, може би това не означаваше нищо: просто услужлив жест от един от братята на Феар — единственият брат Сенгар, когото Удинаас всъщност уважаваше. Може би, а може би не.

Несекващото пеене бръмчеше монотонно през каменните стени, звук още по-мрачен от глухото пъшкане на жените едур по време на траур. Магьосниците на Оникса бяха на съвет. Ако в това твърдение се съдържаше някаква истина, то жреческият вариант на езика им бе непонятен и лишен от ритъма, долавян както в песен, така и в слово. А ако не беше нищо повече от пеене, значи старите глупаци не можеха да се споразумеят дори за темпото.

А той беше смятал Тайст Едур за странни. Не бяха нищо в сравнение с тези Тайст Андий, които бяха докарали мрачното отношение към света до нечовешки крайности.

Нищо чудно обаче. Андара бе разпадащо се здание от черен камък в подножието на запълнена със смет тясна клисура. Изолирано като затвор. Отвесните скали бяха нашарени с пещери, осеяни с грубо иззидани помещения, като гигантски издути мехури по протежението на лъкатушещи тунели. Имаше бездънни ями, задънени проходи, преходи толкова стръмни, че не можеха да се преодолеят без въжени стълби. Изровени кухи кули пронизваха като преобърнати шпилове скалната твърд, а над подземните пропасти в дъга се извиваха мостове от бяла пемза, укрепени без хоросан. На едно място имаше езеро от втвърдена лава, по-гладко от излъскан от вятъра лед — обсидианът бе прошарен с червено. Това бе Залата за събиране, там можеше да се побере цялото население — босоноги, — за да гледа безкрайните прения на Господарите Риви, известни иначе като Чародеите на Оникса.

Господар на Скалата, на Въздуха, на Корена, на Тъмната вода, на Нощта. Петима магьосници всичко, които се дърлеха за реда на процесиите, йерархията на изкупителните жертви, подходящата дължина на халатите на Оникса и Блудния знае за още какво. Полуобезумели невротици.

От онова, което Удинаас бе успял да разбере, не повече от петнадесетина от близо петстотинте обитатели — освен самите магьосници — бяха чисти Тайст Андий, а от тях само трима бяха виждали дневна светлина — и странно я наричаха ослепените звезди. Само трима изобщо се бяха изкатервали до света горе.

Нищо чудно, че всичките бяха побъркани.

— Защо когато някои хора се смеят, звучи все едно, че плачат? — попита Удинаас.

Серен Педак вдигна очи от меча на коленете си и го погледна.

— Не чувам никакъв смях. Нито плач.

— Нямах предвид високо — каза той.

Феар Сенгар — седеше на една каменна пейка — изсумтя:

— Скуката отнема последните частици здрав разум от ума ти, робе. На мен поне няма да ми липсват.

— Магьосниците и Силхас вероятно обсъждат формата на екзекуцията ти, Феар Сенгар — каза Удинаас. — Ти си най-омразният им враг в края на краищата. Дете на Предателя, Чедо на лъжи и така нататък. Добре подхожда на великия ти подвиг поне за момента, нали? В змийското гнездо всеки герой трябва да го направи това, нали? И мигове преди да дойде ориста ти, изсъсква вълшебният меч и злите изчадия гинат с десетки. Чудил ли си се някога какви трябва да са последствията от такова клане? Ужасяващо обезлюдяване, разбити семейства, плачещи бебенца — и премине ли се този съдбоносен праг, тогава неизбежното унищожение е гарантирано, надвисва над тях като зловещ призрак. О, да, чул съм каквото е трябвало, докато бях дете, епичните сказания, поеми и всичко останало. Но винаги съм започвал да се тревожа… за онези зли изчадия, жертвите на блестящите герои и на тяхната непоклатима правота. Искам да кажа, лошите нахлуват в убежището ти, в скъпия ти дом, и ти, разбира се, се опитваш да ги убиеш и да ги изядеш. Кой не би го сторил? Ето ги там, грозновати уж и шавливи на вид, плетат си там някакви примки или нещо такова. И изведнъж шок! Вдига се тревога! Натрапниците някак са се измъкнали от веригите си и смъртта се вихри във всеки коридор!

Серен Педак прибра меча в ножницата и каза:

— Мисля, че бих искала да чуя твоята версия за такива истории, Удинаас. Как ти се иска да ги преобърнеш. Поне ще убием времето.

— Не ми се ще да покваря невинните уши на Кетъл…

— Тя спи. Напоследък все спи.

— Може би е болна.

— Може би знае как да изчаква нещата — отвърна Аквиторът. — Продължавай, Удинаас. Как се преобръща твоят героичен епос, ревизираното от теб издание?

— Ами, първо, скритото леговище на злите. Назрява криза. Всичките им приоритети са се объркали — идва някакъв много зъл владетел без никакви водачески умения или нещо такова. Тъй че, имат си тъмници и хитроумни, но в крайна сметка неефективни инструменти за мъчение. Имат си огромните казани, очакващи човешка плът — но уви, никой не се е вясвал насам в последно време. В края на краищата леговището им уж е прокълнато, място, откъдето никой търсач на приключения никога не се връща — все съмнителна пропаганда, разбира се. Леговището всъщност е добър пазар за дървосекачи и събирачи на катран — огромни огнища, факли и мъждиви маслени светилници. Това е проблемът с подземните леговища — тъмни са. Нещо по-лошо, на всички там им е студено през последните осемстотин години. Както и да е, дори леговище на злите има нужда от потребностите за нормално съществуване. Зеленчуци, горски плодове, подправки и лекове, платове и грънци, кожи и плъст, шапки със зловещ вид. Разбира се, изобщо не споменавам всичките там оръжия и ужасяващи униформи.

— Отклоняваш се от сюжета, Удинаас — отбеляза Серен Педак.

— Така е, и това също е съществен момент. Животът е такъв. Отклоняваме се. Също като въпросните зли изчадия. Криза — няма нови пленници, никакво прясно месо. Дечицата гладуват. Пълно бедствие.

— Какво е решението?

— Ами, измислят си история. Магически предмет в тяхно притежание, който да подмами глупците в леговището им. Разумно е, ако си помислиш. Всяка въдица има нужда от гърчещ се червей. А след това избират един между тях да играе ролята на Безумния господар, онзи, който иска да отключи зловещите сили, скрити в този магически предмет, и с това въвеждат утопия за одухотворени трупове, които газят през царство на пепелища и презрени отломки. Е, и това ако не привлече герои на тумби, нищо няма да ги привлече.

— Успяват ли?

— За известно време. Но припомни си споменатите зле измислени инструменти за мъчение. Неизбежно някой находчив и щастлив глупак се измъква на свобода, после разбива черепите на двама-трима задрямали стражи и погромът се отприщва. Безкрайно клане — стотици, после хиляди необучени зли воини, които са забравили да си наточат мечовете, да не говорим за щитовете от брезова кора, дето им ги е пробутал някой дървар.

На това дори Феар Сенгар се изсмя.

— Добре, Удинаас, печелиш. Мисля, че в края на краищата предпочитам твоята версия.

Удинаас, смълчан от изненада, погледна Серен Педак, а тя му се усмихна и рече:

— Вече разкри истинския си талант, Удинаас. Значи героят се измъква на свобода. После какво?

— Нищо подобно не прави героят. Героят просто хваща настинка във влажните тунели. Измъква се жив обаче и се връща в близкия град и там заразата, която носи, се разпространява и избива всички. И хиляди години след това името на героя е проклятие както за хората, живеещи над земята, така и за тези под нея.

След кратко мълчание Феар каза:

— А, значи и в твоята версия има скрито предупреждение, робе. И точно в него искаше да се вслушам, но това ме кара да се чудя — какво толкова те интересува моята съдба? Ти ме наричаш свой враг, свой доживотен враг заради всичките несправедливости, които моят народ е нанесъл над твоя. Наистина ли искаш да си взема бележка от посланието ти?

— Твоя работа, едур — отвърна Удинаас. — Но моята вяра е по-дълбока, отколкото си представяш, и отива в съвсем друга посока от тази, която явно си мислиш. Казах, че героят се измъква, поне временно, но нищо не споменах за неговите нещастни спътници, храбрите му приятели.

— Умират до един в бърлогата на злите.

— Ни най-малко. Като последствие възниква необходимостта от нова кръв. Всички те до един са осиновени от злите, които са зли само в относителен смисъл, защото са болни, окаяни, гладни и не особено умни. Все едно, следва велико възраждане в културата на бърлогата, което произвежда най-великолепното изкуство и съкровища, които е виждал светът.

— И какво става после? — попита Серен.

— Нищо. Продължава си така, докато не идва новият герой, но това е друга приказка за друг път. Толкова говорих, че прегракнах.

— Сред жените на Тайст Едур — каза Феар Сенгар — се разказва приказката, че Бащата Сянка, Скабандари Кървавото око, избрал по своя воля да умре, да освободи душата си, като тръгне надолу по Сивия път, пътуване в търсене на освобождение, защото такава била вината му от стореното на равнините на Кечра.

— Виж, това е удобна версия.

— Ето, че този път на теб ти липсва проницателност, Удинаас. Това алтернативно тълкуване само по себе си е алегорично, защото всъщност то представя нашето чувство за вина. Заради престъплението на Скабандари. Ние не можем да върнем деянията на Бащата Сянка. Нито сме в положението дори да ги отречем. Той е предвождал, едурите са го следвали. Могли ли сме да му се опълчим? Вероятно. Но едва ли. И тъй, оставени сме с чувство за вина, която не може да бъде изкупена, освен в алегоричен смисъл. Ето защо се вкопчваме в легенди за изкупление.

Серен Педак стана и отиде да остави прибрания в ножницата меч до торбата с провизии.

— И все пак тази приказка се е пазела само сред жените от вашето племе, Феар. Да оставим за момента любопитния факт, че ти знаеш за нея, но защо обещанието за изкупление е присъщо само за жените?

— Воините следват друг път — отвърна Феар. — Това, че знам историята — и истината за Скабандари — го дължа на майка ми, която отхвърли традицията да се държи в тайна. Урут не бяга от знанието и не искаше синовете й също да бягат…

— Как тогава обясняваш Рулад? — попита Удинаас.

— Не го подмамвай — каза Серен Педак на роба. — Рулад е прокълнат. От меча в ръката му, от бога, направил този меч.

— Рулад беше млад — рече Феар, забил поглед в пода. — Имаше да се учи още на много неща. Стремеше се да стане велик воин, героичен воин. Чувстваше се ограничен в сянката на тримата си по-големи братя и това го направи припрян.

— Аз мисля, че богът го избра… пред Ханан Мосаг — заяви Удинаас. — Рулад нямаше избор.

Феар го изгледа, после кимна.

— Ако това е убеждението ти, значи си много по-щедър спрямо Рулад, отколкото който и да е Тайст Едур. Удинаас, ти непрекъснато ме объркваш.

Удинаас затвори очи и отпусна гръб на грубата стена.

— Той ми говореше, Феар, защото аз слушах. Нещо, което вие, останалите, така и не направихте — което не е толкова изненадващо, след като прехваленият ред на семейството ви току-що беше разбит. Скъпоценната ви йерархия беше объркана. Шокиращо. Ужасно. Тъй че след като той не можеше да ви говори, вие на свой ред не бяхте склонни да го слушате. Той мълчеше, а вие бяхте глухи за това мълчание. Като си помисля за това… не съжалявам, че не съм имал семейство.

— Поставяш цялата вина в нозете на хаотичния бог.

Удинаас отвори очи и се усмихна.

— Твърде удобно. Значи, ако търсех изкупление, щях да скоча на гърба на звяра и да го подкарам стремглаво чак до ръба на пропастта — и да скоча.

— После… какво?

— Какво да виня? Е, откъде да знам? Аз съм само един похабен роб. Но ако трябва да предполагам, първо бих погледнал суровата йерархия, за която споменах. Тя заклещва всеки и всеки гледа да заклещи всички останали. Докато никой не може да се движи, нито настрани, нито нагоре. Можеш да се движиш надолу, разбира се — просто да направиш нещо, което никой друг не харесва. Неодобрението изритва всяко стъпало на стълбата и вървиш стремглаво надолу.

— Такъв значи бил животът сред Тайст Едур — изсумтя Феар Сенгар.

— Ох — въздъхна Удинаас. — Дай да те попитам нещо. Защо мечът не беше предложен на някой ледерий — гениален офицер от някоя армия или богат търговец? Защо не на самия Езгара? Или още по-добре, на сина му Квилас? Виж, там имаше амбиция и глупост в съвършено равновесие. А ако не на ледерий, защо не тогава на някой нерекски шаман? Или фент, или тартенал? Разбира се, всички други… хм, тези племена бяха почти заличени, най-малкото всички техни табута, традиции и правила от всякакъв вид, които държат хората в ред — всичко е изчезнало, благодарение на ледериите.

— Правилно — намеси се Серен Педак. — Защо не на ледерий?

Удинаас сви рамене.

— Заради лошите и фатални недостатъци явно. Окования е разпознал абсолютното съвършенство на Тайст Едур — тяхната политика, историята им, културата им и политическото им положение.

— А, разбирам — промърмори Феар.

— Какво разбираш?

— Защо Рулад толкова те ценеше, Удинаас. Ти беше похабен в чистенето на рибешки люспи по цял ден, въпреки че ако се съди по интелигентността и проницателността ти, можеше да седиш високо, на трона на което и да е кралство.

Робът отвърна със стегната, зла усмивка.

— Проклет да си, Феар Сенгар.

— Защо те обижда това?

— Ти току-що приведе основния аргумент — както за, така и против институцията на робството. Че съм бил похабен. Или потискан по необходимост. Твърде много като мен на свобода и нито един владетел, тиранин или не, няма да седи сигурно на трона си. Защото ние непрекъснато ще объркваме нещата. Ще предизвикваме, ще протестираме, ще се опълчваме. С това, че сме просветлени, ще предизвикваме пълна бъркотия. Тъй че, Феар, сритай някой кош с риба насам, така ще е по-добре за всички.

— Освен за тебе.

— Не, дори и за мене. Така цялата ми интелигентност остава неефективна, безвредна за всекиго и следователно особено за мен самия, иначе възвишените ми идеи биха довели до реки от кръв.

— От собствените си идеи ли се плашиш, Удинаас? — изсумтя Серен Педак.

— Непрекъснато, Аквитор. А ти?

Тя не отвърна.

— Чуйте — каза Феар. — Спряха да пеят.

 

 

Както обикновено, дебатът приключи със загуба на всички. Сблъсъкът на несъвместими възгледи не доведе до съгласие, само до изтощение и болка в дъното на черепа. Клип, седнал в сумрака на най-горната тераса с изглед към нелепо назования Диск на съгласието, на който стояха петимата настръхнали Чародеи на Оникса, се постара да разбуди ума си, когато магьосниците се обърнаха като един към Силхас Руин.

Ордант Брид, Риви на Скалата, който бе изпратил Клип, за да доведе тези вдъхващи страх скитници, заговори пръв.

— Силхас Руин, брат по кръв на нашия Чернокрил господар, знаем какво търсиш.

— Значи знаете също, че не бива да заставате на пътя ми.

При тези хладни думи Клип се изправи.

— Точно както ви предупредих! — извика Рин Варалат, Риви на Нощта, с високия си стържещ глас. — Той идва като левиатан на унищожението! Кой от братята се оказа най-надарен с проникновение и мъдрост? Е, отговорът е ясен!

— Успокой се — рече Пенит Винандас.

Клип се усмихна, зачуден за пореден път дали аспектите на Риви създават личностите на своите господари — или господарка, в случая с Пенит — или обратното? Разбира се, Господарката на Корена щеше да зове към спокойствие, обуздаване на свирепите воли, след като беше така несъмнено… вкоренена.

— Аз съм спокоен! — изръмжа Рин Варалат. И изпъна пръст към Силхас Руин. — Не бива да се подчиним на тогова, иначе всичко, което сме постигнали, ще се срути върху главите ни. Равновесието е всичко, което ни държи живи, и всеки от вас знае това. А ако не го знаете, значи сте по-глупави, отколкото мога да си представя.

Драксос Хълч, Риви на Тъмната вода, заговори с дълбокия си баритон:

— Въпросът, мои приятели чародеи, е по-малко открит за дебат, отколкото бихте могли да се надявате. Освен, разбира се, ако можем да обясним на този воин естеството на нашата борба й нелекия баланс, който постигнахме наскоро.

— Защо трябва да го интересува? — попита Рин Варалат. — Ако всичко това рухне, за него е все едно. Той ще продължи напред, без да го е грижа — нашата смърт ще е без никакво значение за него.

Силхас Руин въздъхна и каза:

— Не съм безчувствен за битката, която сте водили тук, чародеи. Но вашият успех се дължи изцяло на неизбежното разпадане на ритуала на Джагът. — Огледа ги един по един. — Вие не можете да надвиете Омтоуз Феллак, след като неговият владелец беше не кой да е, а Готос. Все едно, балансът, който вярвате, че сте постигнали, е илюзорен. Ритуалът се проваля. Ледът, който беше държан под контрол, държан беше извън времето, е започнал да се движи. Стапя се в топлината на този век и обемът му е така огромен, че дори и разтопен ще предизвика огромна промяна. Колкото до глетчерите, пленени в най-високите предели на планините Блуроуз — тези на север, — е, те вече са започнали да се движат. Нехайни за пристъпите на далечния океан, те извличат сила от изменчивия поток на студения вятър. Тези глетчери, чародеи, все още държат копието на ритуала и скоро той ще се забие във вашето сърце. Андара е обречена.

— Изобщо не ни интересува Андара — заяви Гесталин Арос, Риви на Въздуха. — Балансът, за който говориш, не е този, който е важен за нас. Силхас Руин, джагътският ритуал бе от лед само в смисъла, по който огънят е от дърво — беше средство за домогване до определена цел и тази цел бе замразяване на времето. На живота и на смъртта.

Клип изгледа с присвити очи Силхас Руин. Албиносът Андий бавно кривна глава и каза:

— Говорите за различни провали, но двете неща са свързани…

— Знаем — прекъсна го Ордант Брид. И добави: — Знаем го по-добре от теб. Ти говориш за копие от лед, за самото ядро на Омтоуз Феллак, още живо и все още — силно. Това копие, Силхас Руин, хвърля сянка и тъкмо в тази сянка ти ще намериш онова, което търсиш. Макар и не, струва ми се, по начина, по който го желаеш.

— Обяснете.

— Няма — сопна се Рин Варалат. — Ако желаеш да разбереш, потърси свои родственици.

— Мои родственици? Да не би да сте способни да призовете Аномандър?

— Не него — отвърна Ордант Брид. Поколеба се и продължи: — Бяхме посетени, не толкова отдавна, от асцендент. Менандори. Сестрата Зора…

Гласът на Силхас Руин стана още по-хладен:

— Какво общо има тя с това?

— Балансът, невежи глупако! — Крясъкът на Рин Варалат отекна в залата.

— Къде е тя? — попита Силхас Руин.

— Уви, не знаем — отвърна Драксос Хълч. — Но е близо, по причини, които са само нейни. Боя се, че тя ще се противопостави, ако решиш да минеш през нас със сила.

— Аз търся душата на Скабандари Кървавото око. Не разбирам как ще възразите на такава цел.

— Ние разбираме истината на това — заяви Ордант Брид.

Последва дълго мълчание. Петимата Чародеи на оникса гледаха слисания Силхас Руин, който сякаш бе изгубил дар слово.

— Въпрос на… състрадание — промълви Пенит Винандас.

— Не сме глупци — каза Ордант Брид. — Не можем да ти се противопоставим. Но можем, навярно, да те водим. Пътят до мястото, което търсиш, е тежък — пътеката не е права. Силхас Руин, с известно изумление ти казвам, че постигнахме някакво единодушие за това. Нямаш си представа колко рядко е това — вярно, говоря за компромис, който е по-труден с някои от нас, отколкото с други. При все това, споразумяхме се да ти предложим водач.

— Водач? Да ме води по тази крива пътека или да ме дърпа настрана от нея?

— Такава заблуда не би подействала дълго.

— Вярно. Нито ще съм милостив, щом я разкрия.

— Разбира се.

Силхас Руин скръсти ръце.

— Ще ни осигурите водач. Добре. Кой от вас е доброволецът?

— О, никой от нас — отвърна Ордант Брид. — Нуждата от нас тук възпрепятства такова нещо. Както ти сам каза, към нас е насочено копие от лед и макар да не можем да го счупим, навярно можем да го… пренасочим. Силхас Руин, твоят водач ще е Смъртният меч на Чернокрилия господар. — И магьосникът махна с ръка.

Клип се изправи и заслиза към Диска на съгласието. Верижката и пръстените й се появиха в ръката му, завъртяха се и изтракаха, после се завъртяха отново.

— Той е Смъртният меч на Аномандър? — попита Силхас Руин невярващо.

Клип се усмихна.

— Мислиш, че ще е недоволен ли?

Братът на Рейк направи гримаса, после поклати глава.

— Вероятно не.

— Елате утре — рече Ордант Брид. — Ще подготвим начина да продължите пътуването си.

Клип леко стъпи върху лъскавия камък на Диска и се приближи до Силхас Руин. Верижката в ръката му се въртеше и потракваше.

— Винаги ли трябва да го правиш това? — попита намръщено Силхас Руин.

— Кое?

 

 

Силхас Руин влезе в стаята, последван от Клип.

Серен Педак изпита внезапен мраз, макар да не можа да определи източника му. Клип се усмихваше, но усмивката му беше цинична — и като че ли не откъсваше очи от Феар Сенгар, сякаш очакваше някакво предизвикателство.

— Аквитор — каза Силхас Руин, докато разкопчаваше токата на наметалото си, — поне една загадка намери отговора си.

— Така ли?

— Изобилието от духове тук, в Андара, безбройните призраци на мъртви Тайст Андий — зная защо са тук.

— Съжалявам, не знаех, че това място гъмжало от духове. Не съм виждала дори Уидър напоследък.

Той я изгледа, след което си наля вино и каза:

— Интересно как нещо толкова елементарно като липсата на вкус на езика може да се окаже най-мъчително изтезание… след като си бил заровен хиляди години.

Тя го гледаше как отпива от разводненото вино, как го вкусва.

— Времето, Аквитор. Ритуалът Омтоуз Феллак, който е замразил всичко, е надвил дори Гуглата… извинявам се, Бога на Смъртта. Духовете… те няма къде да отидат. Лесно са били пленени и поробени от Тайст Едур, но много от тях са успели да избегнат тази съдба и са тук, сред своите смъртни родственици. Чародеите на Оникса говорят за съчувствие и равновесие, разбирате ли…

„Не, не разбирам, но мисля, че това не е важно.“

— Магьосниците ще ни помогнат ли?

Силхас Руин отвърна с кисела гримаса, а после сви рамене.

— Нашата страховита компания вече си има нов член, Аквитор. Възложено му е да ни отведе до онова, което търсим.

Феар Сенгар изведнъж се стегна. Стана и се обърна към Клип.

— Тайст Андий. Знай едно, моля те. Не изпитвам никаква враждебност към теб и твоя народ. Ако наистина ни отведеш там, където е окована душата на Скабандари, ще съм ти в дълг — всъщност всички Едур ще са ти в дълг.

Клип се ухили.

— О, не, не и това.

Феар го изгледа объркано.

— Вие — заговори Силхас Руин на едура — сте най-ужасната заплаха за тези Андий. Вашата раса има сериозно основание да ги избие до последния. Ледериите също не са благоразположени към тях, заради съпротивата им срещу анексирането — съпротива, която продължава до ден-днешен. Блуроуз не обича да бъде окупирана. Хората, които живееха редом с притежаващите андийска кръв, изпитват вярност към ледерийските завоеватели. Когато е властвал орденът на Оникса, било е управление отдалече, не са били склонни да се месят в ежедневните дейности и са налагали малко искания над населението. А сега, Феар Сенгар, вашата раса управлява ледериите и усилва неприязънта, кипяща в Блуроуз.

— Не мога да говоря за империята — отвърна Феар. — Само за себе си мога да говоря. Но вярвам, че ако събитията се развият по начина, по който желая, тогава истинското освобождение може да е наградата, дадена от едурите за тяхната помощ — за цялата провинция Блуроуз и за всичките й обитатели. Разбира се, аз ще настоявам за това.

Клип отвърна с презрителен смях.

Верижката се завъртя и здраво се стегна около дясната му китка — това бе единственият коментар на тези тържествени изявления и храбри обещания.

Серен Педак усети, че й призлява. Клип, това влудяващо пале с неговата верижка, с вечно насмешливото му изражение…

„О, Феар Сенгар, не се доверявай на тогова. Изобщо не се доверявай.“

 

 

— Сигурен ли сте, че искате това, Надзорник?

— Тази експедиция трябва да е наказателна, Биват. Не е направено никакво официално обявяване на война — посланието от Ледерас е много ясно в това отношение. Явно, според задълженията ми на Надзорник, на мен се пада да гарантирам, че кампанията няма да надвиши параметрите си. Трябва да заловите и унищожите онези, които са избили заселниците.

Тя гледаше колоните ледерийски и едурски отряди, които се точеха по пътя. Прах висеше във въздуха, зацапала яркосиньото на небето. Тропотът на армията напомняше на Брол Хандар за кършещ се лед, който пращи и с грохот се свлича надолу към някоя река.

— Точно това е намерението ми, Надзорник — каза Биват. — Това и нищо повече. Точно както ми бе заповядано.

Той я изгледа, после се размърда на седлото, за да облекчи напрежението в кръста — предпочиташе да се възхищава на конете отдалече, вместо да кацне на гърба на някоя от тези проклети твари. Те сякаш разбираха неприязънта му и реагираха подобаващо, а точно този имаше навика да отмята глава назад, щом му дръпнеха юздите след всеки галоп, и явно се опитваше да му счупи брадичката. Атри-Преда му бе казала, че прекалено много се навежда напред и че конят знае това и гледа на грешката му като на възможност да му навреди. Дори само поради тази причина Тайст Едур не очакваше с нетърпение това пътуване, но каза:

— Все пак ще ви придружа.

Знаеше, че тази перспектива не я радва. Но все пак си имаше лична охрана, от своето племе. Собствен впряг, колар и два вола. Повече от достатъчно продоволствие, за да гарантира, че няма да е бреме за военния обоз.

— Загрижена съм за безопасността ви — рече тя.

— Не е нужно. Имам пълна увереност в своите арапаи…

— Простете, Надзорник, но ловът на тюлени не е същото като…

— Атри-Преда — на свой ред я прекъсна Брол Хандар, — моите воини са се изправяли срещу елитни ледерийски войници по време на завоеванието и вашите ледерии бяха разбити. Тюлени? Да, някои от тях тежат колкото вол, с бивни по-дълги от меч. И бели мечки, и пещерни мечки. Вълци, на цели глутници. И да не забравяме превъплъщенците джхеки. Нима си въобразявате, че белите пустини на Севера са пусти земи? Срещу онова, пред което един арапай трябва да се изправя всеки ден, ледериите изобщо не бяха голяма заплаха. Колкото до предпазването ми от оулите, такава необходимост вероятно би възникнала само след бягство на вашите сили. Ще разполагаме с К’риснан от Ден-Рата, както и с вашия магически кадър. Накратко — довърши той, — вашата загриженост звучи фалшиво. Кажете ми, Атри-Преда, каква бе същината на тайната ви среща с Фактор Летур Аникт?

Въпросът, изречен уж мимоходом, я порази като удар през лицето и очите й се приковаха в него широко отворени, изпълнени с тревога. После в тях кипна нещо по-мрачно.

— Финансови въпроси, Надзорник — отвърна тя хладно. — Всяка армия трябва да яде.

— Финансирането на тази наказателна експедиция е осигурено от Имперската съкровищница.

— Въпросните фондове са уредени от Фактора. В края на краищата това му влиза в задълженията.

— Не и в този случай — отвърна Брол Хандар. — Разходите се уреждат от моята канцелария. Всъщност тази експедиция се изплаща с едурски пари. Атри-Преда, в бъдеще трябва да сте сигурна за фактите, преди да се опитвате да лъжете. Изглежда, сте принудена да действате под бремето на две групи заповеди. Надявам се, в името на душевния ви мир, двете да не се окажат в конфликт.

— Едва ли.

— Убедена ли сте в това, Атри-Преда?

— Да.

— Добре.

— Надзорник, много от избитите заселници бяха от личното домакинство на Фактора.

Брол повдигна вежди.

— В такъв случай желанието за най-кърваво възмездие трябва да е много силно за горкия Летур Аникт.

— На онази среща, сър, аз просто повторих намерението си да накажа убийците, както заслужават. Факторът поиска уверения и аз с удоволствие му ги дадох, предвид обстоятелствата.

— С други думи, Летур Аникт е бил донякъде разтревожен, че контролът на ръководенето на експедицията му е отнет, защото такова решение беше безпрецедентно. Може да се приеме, че е достатъчно интелигентен да разбере — след като се поуспокои, — че този ход означава неодобрение на скорошните му ексцесии.

— Не бих могла да знам, сър.

— Ще ми е интересно да преценя степента на покорството му след нашето триумфално завръщане.

Тя не отвърна нищо.

Разбира се, добави той на себе си, тогава Летур Аникт щеше да е направо вбесен, като се имаше предвид фактът, че във всичко това нямаше нищо официално. Приятелите на Фактора в двореца — ледерийските слуги на канцлера най-вероятно — щяха да се ядосат, щом научеха за това заобикаляне. Но този път едурите бяха организирали малката узурпация — дело на племената, връзката, установена посредством К’риснан и едурския персонал на различните Надзорници. Във всичко това имаше огромен риск — самият император не знаеше нищо в края на краищата.

Летур Аникт трябваше да бъде озаптен. Нещо повече — да бъде спрян. Завинаги. Ако зависеше от Брол, до една година в Дрийн трябваше да има нов Фактор, а колкото до владенията на Летур Аникт, измяната от негова страна и корумпираността му несъмнено щяха да доведат до конфискуването им, с отнемането на всички фамилни права и ограничения от такова високо ниво, че всички роднини на Аникт щяха да са Длъжници за поколения напред.

„Той е покварен. И е заплел тук гибелна мрежа, от Дрийн до всеки пограничен народ. Търси война с всички свои съседи. Ненужна война. Безсмислена, извън ненаситната алчност на един човек.“

Такава корупция трябваше да бъде отрязана, защото имаше много като Летур Аникт в тази империя, процъфтяваха под закрилата на тръст „Свобода“ и, твърде вероятно, на Патриотистите. Летур Аникт щеше да е пример и предупреждение.

„Вие, ледериите, ни мислите за глупаци. Смеете се зад гърбовете ни. Подигравате ни се заради невежеството ни в хитрите ви заблуди. Е, има и друг вид хитрост, както скоро ще разберете.“

Най-сетне Брол Хандар вече не се чувстваше безпомощен.

 

 

Атри-Преда Биват кипеше отвътре, но мълчеше. Проклетият глупак до нея щеше да се убие и тя щеше да е виновна, че не е успяла да го защити. К’риснан и арапаите нищо нямаше да постигнат. Агентите на Фактора бяха заразили всеки ледерийски легион в този поход и сред тези агенти… „Проклети от Блудния убийци. Господарите на отровата.“

Харесваше воина до себе си, колкото и да беше кисел — което май бездруго си беше характерна черта за Тайст Едур. И макар и явно интелигентен, той беше също така… наивен.

Ясно беше, че Летур Аникт е проникнал в жалките неофициални усилия на Брол Хандар и на поне още няколко Надзорници и че възнамерява да премахне тази новопоявила се заплаха тук и сега. По време на тази експедиция.

„Имаме проблем с Брол Хандар“, бе казал Факторът. Бледото му закръглено лице приличаше на запрашен камък в обичайния сумрак на неговата светая светих, кабинета.

— Сър?

— Без разрешение свише се опитва да надвиши пълномощията си и по този начин да подрони традиционните функции на един Фактор в гранична провинция. Амбициите му са въвлекли и други в мрежата му, което би могло, уви, да има фатални последици.

— Фатални? Как?

— Атри-Преда, чуйте ме добре. Патриотистите вече не се съсредоточават изключително върху ледериите в империята. Има доказателство за надигащ се заговор сред Тайст Едур — срещу държавата, вероятно срещу самия император.

„Абсурд. Наистина ли ме мислиш за толкова глупава, Аникт? «Срещу държавата» и «срещу императора» са две различни неща. Държавата си ти и хора като тебе. Държавата е тръстът «Свобода» и Патриотистите. Държавата е канцлерът и неговите слуги.“ В това отношение идеята за заговор сред Тайст Едур да отърват империята на ледериите от корупцията изглеждаше повече от похвална. Достатъчно дълго бяха окупатори, за да разберат империята, която бяха спечелили. Да започнат да осъзнават, че всъщност те са губещите от това завоевание.

А Тайст Едур бяха горд народ. Не бяха склонни да търпят поражение, а фактът, че победителите бяха, според техните мерки, страхливци в истинския смисъл на думата, щеше да ги ужили още повече. Ето защо тя не беше изненадана, че Брол Хандар и неговите приятели едури най-сетне бяха предприели кампания срещу ръководещите държавата ледерии. „Нито пък е изненадваща степента, в която едурите са подценили своя противник.“

— Аз съм офицер в Имперската армия. Моят командир е самият император.

— Императорът властва над всички нас, Атри-Преда — каза Летур Аникт и се усмихна. — Заговорът сред неговия народ пряко застрашава неговата поддържаща структура — онези, които са се заели, с цената на големи лични жертви, да поддържат този апарат.

— Хора като вас.

— Точно така.

— Какво искате от мен?

— Брол Хандар ще настои да ви придружи във вашата наказателна експедиция. Убеден съм, че намерението му е да си присвои възвърнатите територии… — Махна с ръка. — Несъмнено в името на империята или някаква подобна нищо не значеща глупост.

„Тоест както направи самият ти?“

— Ще се постарая да го разубедя, сър — отвърна тя. — Не е безопасно…

— Не е, наистина. Точно това имам предвид. — След малко Летур Аникт отпусна гръб на облегалката на стола си. — Вие обаче няма да успеете с този аргумент. Надзорникът ще тръгне с вас и ще приеме рисковете.

„Рисковете, да. Като си представя, че идват от оулите.“

— Ще направя всичко, което мога, за да опазя живота му — заяви Биват.

Събеседникът й разпери ръце.

— Разбира се. Това е ваше задължение. Но и двамата знаем колко коварни могат да са оулите, особено след като сега се командват не от кого да е, а от Червената маска. Кой може да каже какви смъртоносни планове крои, за да избие командирите и други важни лица? Вие обаче си имате своите задължения и вярвам, че ще ги изпълните. Все пак ви напомням, че Брол Хандар е замесен в измяна.

— Ами тогава наредете на Орбин Търсача на истината да го арестува. — „Ако смее, защото това ще извади всичко на бял свят, а ти не си готов за това.“

— Ще сме подготвени при завръщането му — каза Факторът.

„Толкова скоро?“

— Императорът уведомен ли е за този развой?

— Да. Патриотистите нямаше да се заемат с този лов, ако не беше така… сигурен съм, че ме разбирате, Атри-Преда.

Разбираше го. Дори Карос Инвиктад нямаше да действа без разрешение.

— Това ли е всичко, сър?

— Това е. Дано Блудния се усмихне над вашия лов, Атри-Преда.

— Благодаря, сър…

И ето, че сега всичко се развиваше според предсказанията на Фактора. Брол Хандар бе тук, отхвърлил всички нейни аргументи защо не трябва да идва. И тя виждаше в изражението му подновена увереност и воля — Надзорникът се чувстваше така, все едно най-сетне е намерил здрава почва под краката си. Безпогрешно разпознаваше истинския си враг. Неоспоримият провал бе в увереността на едура, че той е направил първия ход.

— Сър, ако ме извините — каза тя. — Трябва да поговоря с офицерите си.

— Разбира се — отвърна Брол Хандар. — Кога очаквате сблъсък с противника?

„О, глупако, ти вече се сблъска.“

— Зависи дали бягат, или идат право срещу нас.

Веждите на Надзорника се повдигнаха.

— Страхувате се от Червената маска, така ли?

— Страхът, който вдъхва уважение, не е нещо лошо, сър. В този смисъл да, страхувам се от Червената маска. Както и той ще се страхува от мен, скоро.

И препусна надолу към войската си, за да говори не с офицерите си, а с един точно определен човек, конник сред воините на Блуроуз, по-висок и по-мургав от повечето.

Намери го, махна му да подкара коня си до нея и заговори за две неща, едното достатъчно високо, за да бъде чуто от всички — за това не са ли уморени конете и други такива досадни подробности; другото го каза много по-тихо и никой друг освен него не можеше да го чуе.

 

 

— Какво ще видиш от небето, ако си затулиш очите с ръка?

Червената маска погледна чужденеца.

Анастер Ток се усмихна.

— Лежането в изкоп сред човешки изпражнения е нещо, което бих препоръчал на всеки начинаещ поет. Ритмите на отцеждане и изтичане, наследството на онова, което изхвърляме. Богатство като течно злато.

Не беше съвсем с ума си вече, прецени Червената маска, но не се изненада. Кожа и кости, покрит със струпеи и мръсотия, непрекъснато се чешеше. Е, вече поне можеше да стои прав без помощта на тояга и апетитът му се беше върнал. Скоро, вярваше Червената маска, чужденецът щеше да се възстанови, поне физически. Виж, умът му беше съвсем друга работа.

— Вашите хора — продължи след малко Анастер Ток — не вярват в поезията, в силата на простите слова. О, вие пеете с идващата зора и залязващото слънце. Пеете на бурните облаци и вълчите дири, и разпилените еленови рога, които намирате в тревата. Пеете, за да решите низа на мънистата по конеца. Но без думи за никои от тях. Само тонални вариации, безсмислени като птича песен…

— Птиците пеят — отряза Натаркас, който стоеше от другата страна на чужденеца и беше примижал към гаснещото слънце, — за да кажат на другите птици, че съществуват. Пеят, за да предупредят ловците. Пеят, за да спечелят женските. Пеят в дните, преди да умрат.

— Е, неподходящ пример. Вие пеете като китове…

— Като какво? — попитаха Натаркас и другите двама Бакърени лица зад него.

— О, няма значение. Исках да кажа, че пеете без думи…

— Музиката е език сам за себе си.

— Натаркас — рече Анастер Ток. — Отговори ми на следното, ако обичаш. Песента, която използват децата, когато нижат мъниста на конеца, какво означава?

— Значенията са повече от едно, зависи от желаната шарка. Песента предопределя реда и вида на мънистото, и цвета му.

— Защо такива неща трябва да се предопределят?

— Защото мънистата разказват история.

— Каква история?

— Различни истории, зависи от шарката, която се предопределя от песента. Историята не се губи, нито се разваля, защото песента никога не се променя.

— В името на Гуглата — измърмори чужденецът, — какво им е лошото на думите?

— С думите значенията се променят — каза Червената маска и тръгна.

— Ясно де. — Анастер Ток се обърна и последва Червената маска към лагера. — Точно това е идеята. В това е стойността им — способността им да се приспособяват…

— Да се развалят, искаш да кажеш. Ледериите са майстори в развалянето на думите, на значенията им. Те наричат войната мир, наричат тиранията свобода. Това от чия страна на сянката стоиш решава значението на една дума. Думите са оръжията, използвани от онези, които гледат на другите с презрение. Презрение, което само се задълбочава, когато виждат как онези други са измамени и превърнати в глупци, защото са избрали да вярват. Защото в своята наивност са мислели, че значението на една дума е твърдо, неподвластно на злоупотреба.

— Циците на Тогг, Червена маско, това му се вика дълга реч от твоите уста.

— Аз презирам думите, Анастер Ток. Какво имаш предвид, като казваш „Циците на Тогг“?

— Тогг е бог.

— Не богиня?

— Не.

— Тогава той…

— Няма цици. Точно така.

— Ами онези, другите? „Дъх на Гуглата“?

— Гуглата е Господарят на Смъртта.

— Значи… няма дъх.

— Правилно.

— Милостта на Беру?

— Тя няма милост.

— Моври да пази?

— Господарката на Бедността не пази нищо.

Червената маска го изгледа.

— Вашият народ има странно отношение към боговете си.

— Всъщност да. Някои го осъждат като цинично и може би имат право. Всичко е свързано с властта, Червена маско, и с това какво тя прави на онези, които я притежават. Боговете не са изключение.

— Щом са толкова неотзивчиви, защо ги почитате?

— Представи си колко по-неотзивчиви щяха да са, ако не ги почитахме. — Анастер Ток зърна нещо в очите на Червената маска и се засмя.

Ядосан, Червената маска каза:

— Вие се бихте като армия, предана на Господаря и Господарката на вълците.

— И виж докъде ни докара това.

— Причината вашата сила да бъде избита е защото моите хора ви предадоха. Това предателство не е дошло от вашите вълци-богове.

— Може би си прав. Ние приехме договора. Допуснахме, че споделяме значението на думите, които разменихме със своите работодатели… — Ток удостои Червената маска с крива усмивка. — Тръгнахме на война, вярвайки в честта. Тъй. Тогг и Фандърей не са отговорни — особено за глупостта на своите поклонници.

— Безбожник ли си вече, Анастер Ток?

— О, чувах жалния им вой от време на време, или поне си въобразявах, че го чувам.

— На мястото на клането дойдоха вълци и взеха сърцата на падналите.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Разкъсали са гърдите на твоите другари и са изяли сърцата им — нищо друго.

— Е, не знаех това.

— Ти защо не умря с тях? — попита Червената маска. — Избяга ли?

— Бях най-добрият ездач сред Сивите мечове. Съответно действах като свръзка между силите ни. За жалост бях с оулите, когато се взе решението за бягство. Те ме свалиха от коня и ме пребиха до безсъзнание. Не знам защо не ме убиха. Или просто да ме оставят за ледериите.

— Има нива на предателство, Анастер Ток. Граници, които дори оулите не могат да преминат. Могли са да избягат от битката, но не са могли да ти прережат гърлото.

— Виж, това е утешително. Моите извинения. Винаги съм бил склонен към язвителни коментари. Предполагам, че би трябвало да съм благодарен, но не съм.

— Разбира се, че не си. — Наближаваха широкия сенник, пазещ картите от кожа на родара, които бойният главатар бе нарисувал — най-вече от онова, което бе успял да си спомни от видените от него военни карти на ледериите. Новите карти бяха изпънати на земята, затиснати и подредени като късчета от пъзел, за да предадат цялостно изображение на огромен район — район, включващ южните гранични кралства. — Но ти си войник, Анастер Ток, а аз имам нужда от войници.

— Значи търсиш споразумение между нас.

— Да.

— Обвързване с думи.

— Да.

— А ако предпочета да напусна? Да си ида?

— Ще ти се разреши и ще ти се даде кон и храна за път. Можеш да яздиш на изток или югоизток, или дори на север, макар че нищо няма да намериш на север. Но не на запад, нито на югозапад.

— Не и към ледерийската империя, с други думи.

— Правилно. Не знам колко мъст таиш в наранената си душа. Не знам дали би предал оулите — в ответ на тяхното предателство към вас. За което не бих те винил ни най-малко. Нямам желание да те убивам и заради това ти забранявам да яздиш към Ледер.

— Разбирам.

Червената маска огледа картата на мъждивата светлина. Черните линии като че ли тънеха в забрава пред очите му.

— Искам да насоча желанието ти за възмездие срещу ледериите.

— Вместо към оулите.

— Да.

— Вярваш, че можеш да ги надвиеш.

— Ще го направя, Анастер Ток.

— Като подготвиш бойни полета предварително. Добре, като тактика не бих го отрекъл. Стига ледериите да са достатъчно глупави, за да се разположиш точно там, където ти искаш.

— Те са нагли — каза Червената маска. — Освен това нямат избор. Желаят да отмъстят за избиването на заселниците и кражбата на стадата, които наричат своя собственост — въпреки че те са ги откраднали от нас. Искат да ни накажат и затова ще са нетърпеливи да кръстосат мечове.

— Като използват конница, стрелци и магове.

— Да.

— Как смяташ да обезсилиш тези магове, Червена маско?

— Няма да ти кажа все още.

— За да не би да си тръгна, да се измъкна по някакъв начин от теб и преследвачите ти.

— Шансът за това е нищожен.

Чужденецът се усмихна, а Червената маска продължи:

— Разбирам, че си опитен ездач, но не бих пратил след теб оули. Бих пратил К’Чаин Че’Малле.

Анастер Ток оглеждаше лагера, безкрайните редици шатри, струйките дим от сушена тор.

— Изкарал си на полето, колко? Десет, дванадесет хиляди войни?

— Близо петнайсет.

— Но си разбил клановете.

— Да.

— По начин, необходим, за да сглобиш нещо наподобяващо професионална армия. Трябва да пренасочиш лоялността им към старите кръвни връзки. Виждал съм как действаш войсковите си командири, за да си сигурен, че ще следват заповедите ти в бой. Виждал съм как те на свой ред действат отдельонните си водачи, а отдельонните водачи — отделенията си.

— Ти си войник, Анастер Ток.

— И съм мразил всеки миг от службата, Червена маско.

— Това е без значение. Кажи ми за вашите Сиви мечове, тактиката, която прилагаха.

— Това няма да е от голяма полза. Бих могъл обаче да ти разкажа за една армия, в която бях първоначално, преди Сивите мечове. — Погледна го с блеснало око и Червената маска видя там насмешка, някакво лудешко веселие, което го притесни. — Бих могъл да ти разкажа за малазанците.

— Не съм чувал за това племе.

Анастер Ток отново се засмя.

— Не е племе. Империя. Империя три, четири пъти колкото Ледер.

— Ще останеш значи?

Анастер Ток сви рамене.

— Засега.

Нищо просто нямаше у този човек, осъзна Червената маска. Луд, и още как, но тази лудост можеше да се окаже полезна.

— Та как малазанците печелят своите войни?

Кривата усмивка на чужденеца блесна в сумрака, като блясък на нож.

— Разказът за това може да отнеме доста време, Червена маско.

— Ще пратя да ни донесат храна.

— И светилници — едно проклето нещо не мога да различа на картата ти.

— Одобряваш ли намерението ми, Анастер Ток?

— Да създадеш професионална армия? Да, това е съществено, но ще промени всичко. Народа ви, културата ви, всичко. — Помълча, после добави със сух, насмешлив тон: — Ще ви трябва нова песен.

— Тогава трябва да я съчиниш — отвърна Червената маска. — Избери нещо от малазанците. Нещо подходящо.

— Да — промърмори мъжът. — Погребална.

И белият нож блесна отново. На Червената маска много му се щеше да си беше останал в канията.