Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (16)

13.

Кил и половин корпус остана от корабната развалина, където ние, корабокрушенците, се сбрахме, а щормът на предната нощ остана като храчка във въздуха, щом слязохме там, сред оглозганите ребра на трюма.

Чух тихия мълвеж на не една молитва, ръце се въртяха из въздуха, за да прогонят това и онова, тъй както подобава на душата в нужда, чийто разговор със страха безспорно е заченат в детството. И ако можех да си спомням своя, аз също щях да съм склонен да подражавам на бягството от ужаса.

Но можех само да се вгледам в онази щедра жътва на рачи скелети, в дяволчета опашати с човешки лица, в ястребовите им нокти и всякакви още странни щрихи, придаващи съвършен детайл на яркия слънчев кошмар.

Нищо чудно, че в онзи ден прокълнах морето. Бурята и разбитият кораб бяха вдигнали пренечестива орда и — о, колко още гъмжаха безспорно на този проклет остров.

И стана тъй, че тъкмо аз изрекох тогава пренеприятните объркани думи: „Май не всички дяволи могат да летят.“

При все това едва ли бе сериозна причина да си избода очите, нали?

 

Тобор Слепия от Разлива

— Е на това, приятели, му се вика красива жена.

— Ако така ги харесваш.

— Че защо пък да не ги харесвам тъй, гробар проклет? Работата е, че, а то винаги тъй става, нали, вижте с какъв нещастен катил е. Ей такива неща не мога да си ги обясня. Можеше да има когото си ще от нас тука. Можеше мен да има даже. Но не, ей я на, седи там с оня куц, еднорък, едноух, едноок и безнос говедарски пес. В смисъл, като говорим за грозно — ей ви грозно.

Третият мъж, който още не беше проговарял, го изгледа скришом, огледа сплъстената рошава като птиче гнездо коса, щръкналите като лопати уши, опулените очи и шарените петна, белези от огън по лицето, което му напомни за смачкана кратуна. Потаен и кратък бе този поглед и Троутслитър бързо извърна очи. Последното, на което държеше, бе да избухне в един от своите странни и будещи тревога смехове, от които всички сякаш замръзваха.

„По-рано смехът ми изобщо не звучеше така. Сега плаши дори и мен.“ Е, да, глътнал беше от мазните пламъци и това бе направило нещо лошо с гласа му. Увреждането се разкриваше само когато се разсмееше, а както помнеше, в месеците след… всичко онова… не беше имало много поводи за смях.

— Ето ви го и кръчмаря — отбеляза Детсмел.

Лесно беше да си говорят за какво ли не, след като никой освен тях тук не разбираше малазански.

— Още един лапнал по нея — каза с презрителна усмивка Балм. — Но с кого седи тя? Гуглата да ме вземе, не го разбирам.

Детсмел бавно се наведе над масата и грижливо си наля отново в половницата.

— За доставката на бурето е. На Брулиг. Май красавеца и умрялата хубавица са си предложили услугите.

Опулените очи на Балм се опулиха още повече.

— Не е умряла! Ще ти кажа какво е умряло, Детсмел — оня удавен в локва червей между краката ти!

Троутслитър изгледа накриво ефрейтора. „Ако така ги харесваш“, беше казал. От гърлото му се изтръгна полуприглушен хрип, който накара двамата му приятели да потръпнат.

— За какво, в името на Гуглата, се каниш да се смееш? — изръмжа Балм. — Просто недей. Заповед.

Троутслитър прехапа език. Сълзите замъглиха за миг погледа му, щом болката заподскача из черепа му като камъче във ведро. Онемял, той поклати глава. „Да се смея? Не и аз.“

Сержантът отново гледаше сърдито Детсмел.

— Умряла? Хич не ми прилича на умряла.

— Повярвай ми — отвърна ефрейторът, след като отпи дълбоко и се оригна. — Вярно, прикрива го добре, но е умряла преди доста време.

Балм се беше изгърбил над масата, чешеше сплъстената си коса. Корички се сипеха и падаха като олющена боя по тъмното дърво.

— Богове долни — прошепна. — Може би някой трябва да… не знам… може би… да й каже?

Останалите почти без косъм вежди се вдигнаха.

— Извинете, мадам, имате външност, за която да умре човек, и предполагам, че сте направила и точно това.

Нов грак от устата на Троутслитър.

Ефрейторът продължи:

— Вярно ли е, мадам, че идеалната коса и скъпият грим могат да скрият всичко?

Задавен врясък от Троутслитър.

Извърнаха се глави.

Детсмел удари нова глътка, да подгрее.

— Странно, не приличате на умряла.

Пискливият кикот изригна.

А когато заглъхна, в кръчмата цареше пълна тишина, чуваше се само дрънченето на търкаляща се по пода изпусната халба.

Балм изгледа Детсмел с яд.

— Ти го направи това. Просто продължаваш да ръчкаш. Още една дума от теб, капрал, и ще си по-умрял и от нея.

— Какъв е този аромат? — попита Детсмел. — А, да. Есенция от гнилоч.

Бузите на Балм се издуха, лицето му изведнъж придоби странно лилав цвят. Жълтите му очи изглеждаха готови да изхвръкнат от орбитите.

Троутслитър се опита да стисне очи, но образът на сержанта изригна в ума му и той се закикоти в шепи и се озърна безпомощно.

Вниманието на всички вече бе приковано в тях. Никой не говореше. Дори красивата жена, влязла с онзи сакат тъпак, и самият тъпак — чието единствено око лъщеше изпод гънките на свирепо намръщеното чело — се бяха спрели, застанали от двете страни на бурето с ейл, което им бе донесъл кръчмарят. И самият кръчмар, зяпнал Троутслитър с увиснало чене.

— Е — отбеляза Детсмел, — отиде ни престижът на гадняри. Нашият Троути надава любовния си зов — дано да няма пуйки на този остров. А ти, серж — главата ти изглежда готова да избухне като граната.

— Вината беше твоя, кучи сине! — изсъска му Балм.

— Едва ли. Както виждаш, аз съм спокоен. Макар и донякъде притеснен от компанията си, уви.

— Добре, сега ще те прецакаме и тебе. Гуглата знае, Джилани е адски по-хубава от…

— Да, но тя случайно е жива, сержант. Изобщо не е твоят тип.

— Не знаех!

— Е на това му се вика жалко признание, нали?

— Чакай малко — намеси се най-сетне Троутслитър. — Аз също не можах да разбера за нея. — Вирна пръст срещу ефрейтора. — Поредното доказателство, че си проклет некромант. Не, зарежи я тая слисана физиономия, вече не ни минава. Разбра, че е мъртва, защото можеш да ги надушиш, точно както подсказва името ти. Всъщност бас слагам, че точно затова Брейвън Тут ти даде името — на него нищо не му убягва, нали?

Шумът наоколо бавно се съживяваше, съпроводен от немалко жестове „зло да бяга“, столове заскърцаха назад по мръсния под и гостите набързо се изнизиха през изхода.

Детсмел отпи още ейл. Без да отвърне нищо.

Мъртвата и спътникът й тръгнаха навън — той закуцука след нея, като се мъчеше да закрепи бурето на рамо.

— Ей ги, че си тръгнаха — изсумтя Балм. — Типично, нали? Тъкмо когато сме в пълен състав.

— Не се притеснявай, серж — каза Детсмел. — Всичко е под контрол. Макар че ако и кръчмарят реши да ги последва…

Троутслитър изсумтя.

— Ако го направи, ще съжали. — Стана и оправи промазаното против дъжд наметало на морската пехота. — Късметлии сте двамата, седите си тук и си трупате тлъстини на задниците. Знаете ли, че навън е адски студено?

— Отбелязвам си всички неподчинения — изръмжа Балм и се почука по главата. — Ей тука.

— Е, това е облекчение — отвърна Троутслитър. И излезе.

 

 

Шейк Брулиг, тиран на Втори девичи форт, крал-претендент на Острова, се смъкна на стола на стария префект на затвора и изгледа сърдито изпод тежките вежди двамата чужденци на масата до вратата на стаята. Играеха поредната си проклета игра. Ашици, издължена дървена купа и оскубани врански пера.

— Две подскачания ми носят печалба — каза единият, макар Брулиг да не беше много сигурен за това — схващането на език крадешком не беше лесна работа, но той открай време беше добър с езиците. Шейкски, ледерийски, Тайст Едур, фентски, търговската реч и на мекрос. А сега — и откъслеци от този… този малазански.

Точният момент. Бяха му го отнели, толкова лесно, колкото му бяха взели ножа и бойната му брадва. Чужденци, влезли в пристанището — не толкова много на борда, че да събудят голямо притеснение, или така поне изглеждаше. Освен това точно тогава си имаше достатъчно неприятности, с които да се оправя. Море, пълно с планини от лед, понесли се право към Острова, по-застрашителни от всякаква флота или армия. Казаха, че могат да се погрижат за това — а той си беше жив удавник.

Кралят-претендент на Острова, премазан на дъното под безчувствения лед. Лице в лице с онзи вид истина, която се беше вкопчила в платното му като драконски нокти. След всичко, което бе направил…

Точният момент. Вече се чудеше дали тези малазанци не бяха докарали леда. Да го пуснат по дивото сезонно течение само за да могат да пристигнат една стъпка преди него и да предложат да го отбият. Изобщо не им беше повярвал, но отчаянието бе проговорило със собствения си глас. „Направете го и ще бъдете мои царствени гости толкова дълго, колкото пожелаете.“ Бяха се усмихнали на това предложение.

„Глупак съм. И по-лошо.“

И сега две жалки отделения властваха над него и над всеки проклет обитател на този остров, и той не можеше да направи нищо. „Освен да крия истината от всички. А това става много по-трудно с всеки ден.“

— Печалбата е в нощвите, вземи ашик, и толкова — каза другият войник.

Да бе.

— Плъзна се, когато вдиша — видях го! Мамиш!

— Не съм дишал.

— Да бе, ти си проклет от Гуглата труп, нали?

— Не, просто не вдишах, когато каза, че съм вдишал. Виж, в нощвите е, отричаш ли?

— Чакай да погледна по-добре. Ха, не е!

— Ти ей сега издиша и го измести, проклет да си!

— Не издишах.

— Да бе, и не губиш, нали?

— Само защото губя не значи, че съм издишал точно тогава. И виж, не е в нощвите.

— Чакай само аз да дъхна…

— Тогава аз ще въздъхна!

— Печелившите дишат. Губещите въздишат. Следователно аз печеля.

— Е, то за теб маменето е толкова естествено, колкото дишането, нали?

Брулиг бавно измести вниманието си от двамата при вратата и се загледа в третия войник в стаята. В името на Сборището, каква красавица. Такава тъмна, вълшебна кожа и тези леко дръпнати очи… просто сияеха със сладка подкана — проклет да е, всички загадки на света се таяха в тези очи. И тази уста! Тези устни! Ако можеше само да се отърве от другите двама… и може би да й отнеме опасните ножове — е, тогава щеше да реши загадките точно както тя го искаше.

„Аз съм кралят на Острова. Скоро ще съм. Още една седмица само и ако никоя от кучките дъщери на мъртвата кралица не се появи дотогава, всичко се пада на мен. Крал на Острова. Почти. Много скоро ще използвам титлата, да. А коя жена не би оставила жалкия войнишки живот заради мекото топло ложе на кралска Първа конкубинка? Е, да, това е ледерийският обичай, но като крал мога да си направя свои правила. А ако Сборището не ги хареса, какво пък, ей ги там скалите.“

Един от малазанците на масата подхвърли:

— Внимавай, Мейсан, пак започна да гледа по оня начин.

Мейсан Джилани се изправи като котка в стола си, вдигна гладките си ръце и се протегна така, че гърдите й да изпънат протритата тъкан на ризата й.

— Докато продължава да разсъждава с объркан мозък, Лоуб, нямаме проблем. — После отново се отпусна и изпъна съвършените си крака.

— Май трябва да му доведем друга курва — каза Лоуб, докато прибираше ашиците в кожена кесийка.

— Не — възрази Мейсан Джилани. — Детсмел едва съживи последната.

„Но това не е истинската причина, нали? — Брулиг се усмихна. — Не, ти ме искаш за себе си. Освен това обикновено не съм такъв. Избивах някои… неудовлетворености. Нищо повече. — Усмивката му угасна. — Много използват ръцете си, когато говорят. Какви ли не жестове. Странни хора са тези малазанци.“ Той се покашля и заговори много бавно на ледерийски, така както явно имаха нужда.

— Една разходка би ми дошла добре. Трябва да се поразтъпча. — Намигна на Мейсан Джилани и тя се усмихна разбиращо, което го окуражи достатъчно, за да помръдне в стола си. — Моят народ трябва да ме вижда, нали разбирате? Ако започнат да подозират… е, ако някой знае какво е домашен арест, то това са гражданите на Втори девичи форт.

Лоуб отвърна на ужасен ледерийски:

— Чакаш днес да ти донесат бирата, нали? По-добре да изчакаме тук за това. Ще те разходим през нощта.

„Като добра господарка глезеното си пале. Колко мило! А когато си вдигна крака и се изпикая срещу теб, Лоуб, тогава какво?“

Тези войници тук не го плашеха. Другото отделение беше, онова в горната част на острова. Онова с мършавото нямо девойче. Дето се появяваше сякаш отникъде. От вихър светлина — чудеше се как ли щяха да обяснят вещиците този трик. Единственото, което Лоуб трябваше да направи — Лоуб или Мейсан Джилани, или Галт, който и да е от тях — единственото, което трябваше да направят всички те, бе да я извикат.

Синн.

Истински ужас беше оная. Подозираше, че ще му потрябва цялото Сборище, за да се отърве от нея. За предпочитане с големи загуби. Сборището имаше обичая да се тълпи около избраните владетели на шейките. „И те вече са на път, като гарвани към труп, само злоба и грак. Разбира се, те не могат да летят. Не могат дори да плуват. Не, ще им трябват лодки, за да ги пренесат през пролива — и то ако Разливът вече не е объркана грамада от лед, на каквото прилича оттук.“

Галт стана, намръщи се от някаква болежка в кръста и се затътри към ценното притежание на бившия префект на затвора — гоблен, заел цялата стена. Избелял от времето — и зацапан в долния ляв ъгъл с петна от чистата кръв на префекта, — гигантският гоблен изобразяваше Първия десант на ледериите, макар че всъщност това не беше колонизиращият десант. Флотата се бе появила на видимост от брега някъде срещу Разлива. Фентски канута бяха излезли навън, за да установят контакт с чуждоземците. Размяната на дарове се беше осуетила, което бе довело до избиването на фентските мъже и последвалото го заробване на жените и децата в селото. Още три селища бяха претърпели същата съдба. Следващите четири, на юг по крайбрежието, бяха изоставени набързо.

Флотата след това бе заобиколила полуостров Садон на северния бряг на Оустърско море, преплавала бе покрай ръкава Лент и бе влязла в залива Джедри. Град Джедри бе основан на мястото на Първия десант, при устието на река Ледер. Този гоблен, поне хилядагодишен, бе достатъчно доказателство за този факт. Общото убеждение днес беше, че десантът е станал на мястото на самата столица, много нагоре по реката. Странно как се прекрояваше миналото, за да е удобно на настоящето. Урок имаше тук, който Брулиг можеше да използва, щом станеше крал. Шейките бяха народ на провалите, осъдени да не знаят нищо освен трагедия и патос. Стражи на брега, но неспособни да го опазят срещу неуморимия глад на морето. Всичко това трябваше да се… преразгледа.

Ледериите бяха познавали поражения. Много пъти. Историята им на тази земя беше кървава, гъмжаща от предателствата им, лъжите им, безсърдечните им жестокости. На всичко това днес се гледаше като на триумфално и героично.

„Така трябва да вижда себе си един народ. Както и ние, шейките. Ослепителен маяк на този тъмен остров. Когато стана крал…“

— Погледнете това проклето нещо — заговори Галт. — Ето тук, това писмо по ивиците — може да е ерлийско.

— Но не е — измърмори Лоуб. Беше разглобил една от камите си. На масата пред него лежаха ефесът, няколко нита и игли, дървена дръжка, увита с кожа, и тънкото острие. В момента като че ли беше затруднен как да ги сглоби.

— Някои от буквите…

— Ерлийският и ледерийският идват от един и същи език — каза Лоуб.

Галт го изгледа подозрително.

— Откъде го знаеш това?

— Не го знам, идиот. Просто ми го казаха.

— Кой?

— Иброн, мисля. Или Шард. Какво значение има? Някой, който знае нещата, и толкова. Гуглата да ме вземе, мозъкът ме заболява от теб. И виж тая бъркотия тук.

— Това моят нож ли е?

— Беше.

А после Лоуб изведнъж килна глава и каза:

— Стъпки по стълбите.

И ръцете му се задвижиха мълниеносно, и още докато Галт тръгваше към вратата, сглоби ножа и го метна на пътя на Галт, който го хвана с една ръка, без дори да забави ход.

Брулиг се отпусна в стола си.

Мейсан Джилани се надигна и разхлаби двата си ужасни ножа в каниите на бедрата си.

— Жалко, че не си останах при моето отделение — измърмори и направи крачка към Брулиг.

— Седи си кротко.

Той кимна, устата му беше пресъхнала.

— Сигурно е доставката — каза Лоуб откъм вратата, докато отключваше, и я открехна леко, колкото да може да надникне.

— Сигурно, но тия ботуши не стъпват както трябва.

— Не като на лигавия пръдльо и сина му ли?

— Изобщо.

— Добре.

Лоуб бръкна под масата и извади арбалета. Истински чуждестранно оръжие, изработено изцяло от желязо — или нещо много подобно на ледерийска стомана. Тетивата беше дебела колкото мъжки палец, а стрелата, поставена в жлеба, бе с кръстовиден връх, който щеше да пробие ледерийски щит като брезова кора. Войникът опъна арбалета и застопори спусъка по някакъв начин. След това застана в ъгъла до вратата.

Когато стъпките в коридора се приближиха, Галт леко отстъпи и направи някакъв жест към Мейсан Джилани. В отговор тя изсумтя и Брулиг чу как зад него се раздра плат, а след миг върхът на един нож се опря между плешките му — забит право през проклетия стол. Тя се наведе към него.

— Бъди добричък и глупав, Брулиг. Познаваме тези двамата и можем да се досетим защо са дошли.

Галт погледна Джилани, кимна й, след това пристъпи към вратата и я отвори широко.

— Е — провлече на ужасния си ледерийски, — това ако не е капитанка и първи й помощник. Толкова бързо свършва пари? Какво кара ви идва с ейл?

Отвън се чу тежко ръмжене.

— Какво каза тоя, капитане?

— Каквото и да е, каза го лошо. — Жена, и този глас… Брулиг се намръщи. Този глас го беше чувал. Върхът на ножа натисна малко по-дълбоко в гръбнака му.

— Носим ейла на Шейк Брулиг — продължи жената.

— Това добре — отвърна Галт. — Виждаме той носи.

— Шейк Брулиг е мой стар приятел. Искам да го видя.

— Той зает.

— Какво прави?

— Мисли.

— Шейк Брулиг? Сериозно се съмнявам в това — и кой, в името на Блудния, си ти, между другото? Не си ледерий, а и тия твои приятели, дето се мотаят в таверната — никой от вас не е бил и затворник тука. Поразпитах. Вие сте от оня странен кораб, закотвен в залива.

— Ами, то просто, капитан. Ние тук идва и маха всичък лед. Брулиг ни награждава. Почетни гости. Сега му правим компания. Усмихва се мило и непрекъснато. Ние също мили.

— Мили идиоти според мен — изръмжа мъжът отвън, сигурно първият помощник-капитан. — Хайде, че ми се умориха ръцете — дръпни се настрана и ми дай да го оставя това проклето буре.

Галт хвърли поглед към Мейсан Джилани, а тя му каза на малазански:

— Защо ме гледаш мен? Аз съм тук само да държа езика на тоя увиснал.

Брулиг облиза потта от устните си. „Въпреки че го знам, защо все още действа? Толкова ли съм глупав?“

— Пуснете ги — каза той тихо. — За да мога да ги успокоя и да ги отпратя.

Галт отново погледна към Мейсан Джилани и макар тя да си замълча, явно си съобщиха нещо, защото той сви рамене и отстъпи.

— Идва ейлът.

Двама души влязоха в залата. Отпред беше Скорген Кабан Хубавия. Което означаваше… да. Бъдещият крал се усмихна.

— Шурк Елале. С един ден не си се състарила, откакто те видях за последен път. И Скорген — остави това буре долу, преди да си си изкълчил рамото, не ти ли стигат другите недъзи? И го отвори, та всички да пием по едно. О — добави той, като забеляза как двамата оглеждат войниците: Скорген едва не подскочи, като видя Лоуб с арбалета в ъгъла, — това са някои от почетните ми гости. При вратата е Галт. В ъгъла е Лоуб, а тази прелестна дама тук с едната ръка зад стола ми е Мейсан Джилани.

Шурк Елале взе един от столовете до вратата и го издърпа срещу Брулиг. Седна, скръсти крак връз крак и отпусна ръце в скута си.

— Брулиг, побъркано измамно и нещастно копеле! Ако бяхме сами, щях да ти извия мършавия врат тутакси.

— Не мога да кажа, че съм изненадан от неприязънта ти — отвърна Шейк Брулиг, почувствал се изведнъж комфортно с малазанските си телохранители. — Но знаеш ли, изобщо не беше толкова лошо или грозно, колкото си мислиш. Ти просто изобщо не ми даде възможност да се обясня…

Усмивката на Шурк бе едновременно и красива, и страшна.

— Ти никога не си бил от тези, които се обясняват.

— Човек се променя.

— Това май ще ти е за първи път.

Брулиг се сдържа да свие рамене, тъй като това щеше да отвори гадна цепка в гърба му. Вместо това вдигна ръце с дланите нагоре и каза:

— Да оставим настрана оная история. „Немряща благодарност“ си стои цял и непокътнат в пристанището ми. Стоката е разтоварена и кесията ти е пълна с монети. Предполагам, че те сърби час по-скоро да напуснеш нашия блажен остров.

— Нещо такова — отвърна тя. — Уви, изглежда, ще се позатрудня да получа, хм, разрешение. Заради онзи проклет кораб, най-големия, който съм виждала, дето е блокирал изхода в момента, а и някаква бърза бойна галера пристава на главния кей. Знаеш ли — добави тя с нова усмивка, — това започва да ми прилича на нещо като… хм… блокада.

Ножът се отдръпна от гърба на Брулиг, Мейсан Джилани го прибра в канията и заговори на език, какъвто Брулиг не беше чувал никога.

Лоуб сниши насочения към Брулиг арбалет и й отвърна на същата реч.

Скорген, който беше клекнал до бурето и избиваше чепа с ръка, се изправи и попита:

— Какво, в името на Блудния, става тука, Брулиг?

Нечий глас му отвърна от прага:

— Става това, че капитанът ти е прав. Чакането ни свърши.

Беше Троутслитър — беше се облегнал на рамката на вратата, скръстил ръце. Усмихваше се на Мейсан Джилани.

— Добра новина, нали? Сега можеш да си направиш сладките чупки в кръста и да потанцуваш по пътя долу до кея — сигурен съм, че на Ърб и другите ужасно им липсват.

Шурк Елале, която не беше помръднала от стола си, въздъхна и каза:

— Хубав, не мисля, че ще напуснем скоро тази стая. Защо наистина не намериш халби и да ни сипеш?

— Заложници ли сме?

— Не, не — отвърна тя. — Гости.

Мейсан Джилани се изниза от стаята; поклащаше бедра много повече от необходимото.

Брулиг тихо изстена.

— Както казах преди малко, мъжете не се променят — измърмори Шурк. — Обърна се към Галт, който си беше придърпал другия стол. — Предполагам, че няма да ми позволите да удуша този омразен червей, нали?

— Съжалявам — отвърна й той с усмивка. — Няма начин, поне засега.

— Е, и кои са приятелите ви в пристанището?

Галт й смигна.

— Имаме да свършим малко работа, капитане. И решихме, че този остров е идеалното място за щаб.

— Ледерийският ти забележително се подобри.

— Трябва да е от прелестната ви компания, капитане.

— Не си прави труда — подхвърли Троутслитър откъм вратата. — Детсмел казва, че тая е откъм грешната страна на портата на Гуглата въпреки това, което виждаш или си мислиш, че виждаш.

Галт бавно пребледня.

— Не съм сигурна какво означаваше всичко това — каза Шурк Елале, жарките й очи се спряха на Галт, — но апетитите ми са си жизнени както винаги.

— Това е… отвратително.

— Което обяснява потта на челото ти, предполагам.

Галт припряно избърса чело.

— Леле, тая е по-лоша и от Мейсан Джилани.

Брулиг нервно помръдна в стола си. Точният момент. Проклетите малазанци го имаха това в изобилие. „Свободата трябваше да продължи по-дълго от това.“

— Побързай с ейла, Хубав.

 

 

Да се озовеш сам, откъснат, с окаяна, гърчеща се в ръцете ти армия, е най-големият кошмар за един командир. „А да бягаш през океанската пустош е още по-лошо.“

Гневът ги беше обединил за известно време. Докато истината не започна да се забива в главите им като личинки на паразити под кожата. Отечеството им бе поискало смъртта на всички. Нямаше вече да видят семейство — жени, съпрузи, майки и бащи. Никакви деца, които да подрусваш на коляно, докато прехвърляш числа в главата си — и се чудиш очите на кой съсед са наведени. Никакви пропасти, които да прехвърлиш, никакво скъсано, което да кърпиш. Всички обичани все едно са мъртви.

Армиите стават непокорни, когато се случи това. Зле е почти толкова, колкото при липса на плячка и на заплащане.

„Бяхме войници на империята. Семействата зависеха от заплатите ни, данъчните облекчения, откупванията и пенсиите. И много от нас бяха достатъчно млади, за да мислят за отписване, да си създадат нов живот, такъв, който не включва размахване на меча и гледане в очите на някой озъбен катил, който се опитва да те посече. Някои от нас бяха адски уморени.“

„Тъй че какво ни крепи заедно?“

„Е, никой кораб не иска да плава сам, нали?“

Но Юмрук Блистиг знаеше, че тук има нещо повече. Засъхналата кръв скрепваше всичко като лепило. Изгарящата рана на предателството, жилото на гнева. И командир, която бе пожертвала собствената си любов, за да се погрижи за оцеляването на всички.

Твърде много дни и нощи беше прекарал на „Пенестия вълк“, застанал само на пет крачки от адюнктата. Гледаше вкочанения й гръб, докато тя бе вперила поглед в буйните морски води. Жена, която не издаваше нищо, но някои неща никой смъртен не може да скрие — и едно от тези неща е скръбта. Беше я гледал и се беше чудил. Щеше ли да преодолее тя това?

Някой — може да беше Кенеб, който понякога като че ли разбираше Тавори по-добре от всеки друг, може би дори от самата нея — бе взел съдбовно решение. Адюнктата бе загубила своя съветник. В град Малаз. Съветничка по-точно — и любовница. Вече може би нищо не можеше да се направи за любовницата, но ролята на съветник бе официален пост, необходим за всеки командир. Не мъж, разбира се — трябваше със сигурност да е жена.

Блистиг си спомни онази нощ, когато единадесетата камбана прокънтя на палубата — разкъсаният флот, с перишките Бойни тронове по фланговете, се намираше на три дни източно от Картуул, в началото на възвиващата на север дъга, която да ги преведе покрай неспокойните, гибелно опасни проливи между остров Малаз и брега на Корел — и адюнктата стоеше сама точно пред носовата мачта, вятърът дърпаше настървено промазаната й пелерина и караше Блистиг да си мисли за врана с прекършени криле. Появи се втора фигура и се спря от лявата страна на Тавори. „Където щеше да стои Т’амбър, където би стоял всеки съветник на командир.“

Главата на Тавори се извърна изненадано и се размениха думи — твърде тихо за ушите на Блистиг.

„Адюнктата е самотна. Както и друга една жена, привидно също така обладана от скръб като самата Тавори, но тя притежава нерв, ярост, закалена като ейрънска стомана. Нетърпимост, нещо, което може би е точно необходимото тук.“

„Ти ли беше, Кенеб?“

Разбира се, Лостара Юил, бивш капитан в Червените мечове, а сега само един от многото прокудени войници, не бе проявила никаква склонност да кани жена в леглото си. Както и никого всъщност. И все пак не беше изтезание да я гледа човек, стига да имаш вкус за счупено и разкрасено след това стъкло. Както и татуировките парду. Но също толкова вероятно беше адюнктата да не мисли с тези понятия. Твърде рано. Неподходяща жена.

Офицери из флотата донасяха за приказки за бунт между войниците — с изключение, колко странно, на морските пехотинци, които като че ли изобщо не бяха способни да мислят за нещо друго освен за храна или играта на „нощви“. Поток от донесения, неизменно представяни с изнервен тон, а адюнктата като че ли не желаеше или не можеше дори да се притесни.

„Можеш да изцериш раните на плътта, но други са тези, от които кърви и линее душата.“

След онази нощ Лостара Юил се вкопчи в сърдитата Тавори като проклет кърлеж. Съветник на командира. Разбираше ролята си. При липсата на указания от страна на командира Лостара Юил бе поела задачата да ръководи почти осем хиляди окаяни войници. Първата необходимост бе да се изчисти проблемът със заплащането. Флотата плаваше към Тефт, дребно кралство, раздробено от малазански нахлувания и гражданска война. Трябваше да се закупят припаси, но нещо повече, войниците имаха нужда от отпуска, а за това трябваха не само пари, а и обещание за повече в бъдеще, за да не изчезне цялата армия по задните улици на първия пристанищен град.

Армейската храна не можеше да захрани дължимото.

Ето защо Лостара залови Банашар, бившия жрец на Д’рек. Хвана го и го притисна. И изведнъж ковчежетата се оказаха препълнени.

„Защо Банашар? Как е разбрала Лостара?“

„Гръб, разбира се. Мършавият изтърсак, дето се катери по реите с онези не съвсем нормални бок’арал — веднъж не съм го видял долу, колкото и да е жестоко времето.“ И все пак Гръб по някакъв начин бе разбрал за скритото имане на Банашар и по някакъв начин бе донесъл на Лостара Юил.

Четиринадесета армия изведнъж забогатя. Толкова много раздадено наведнъж щеше да е бедствено, но Лостара знаеше това. Достатъчно, за да се види, за да се разбягат слуховете като белки по всеки кораб във флотата.

Но типично за войнишките нрави, скоро след това бойците зароптаха за нещо друго и този път съветничката на адюнктата не можеше да направи нищо, за да им даде отговор.

„Къде отиваме, в името на Гуглата?“

„Още ли сме армия и ако сме, за кого се бием?“

Оказа се, че идеята да станат наемници не се приема никак добре.

Според приказките Лостара Юил го бе постигнала с Тавори една нощ в каютата на адюнктата. Нощ на писъци, на проклятия — и може би на сълзи. Или се беше случило нещо друго. Просто Лостара да е уморила командира си, както войниците червеи на самия Д’рек глозгат глезените на земята. Каквито и да бяха подробностите, адюнктата се беше… събудила. Цялата Четиринадесета бе едва на дни, преди да се разпадне.

Изпратен бе сигнал за сбор, за Юмруците и офицерите с ранг от капитан нагоре, на борда на „Пенестия вълк“. И за изумление на всички Тавори Паран се появи на палубата и държа реч. Синн и Банашар присъстваха и с помощта на магия думите на адюнктата бяха чути от всекиго, дори от моряците по такелажа и на вранските гнезда.

Проклета от Качулатия реч.

От Тавори. Стискаше устни по-здраво от котка на циците на Тогг — но говореше. Не дълго, не сложно. Никакво вдъхновяващо красноречие, никаква гениалност. Речта беше проста, всяка дума бе взета сякаш от прашната земя и нанизана на опърпана връв, не заплюта дори, за да стане по-лъскава. Нито един скъпоценен камък не можеше да се види в тия думи. Никакви бисери или опали, никакви сапфири.

„Груб гранат, в най-добрия случай.“

„В най-добрия.“

На оръжейния колан на Тавори бе вързано кокалче от човешки пръст. Пожълтяло, овъглено в единия край. Тя постоя мълчаливо известно време, грубоватото й лице изглеждаше изпито, състарено, помръкналите й очи бяха като сива слюда. Когато най-сетне заговори, гласът й беше тих, странно някак отмерен, лишен от всякакво чувство.

Блистиг можеше да си спомни всяка дума.

— Имало е армии. Обременени с имена, наследство от сблъсъци, от битки и предателства. Историята зад името е тайният език на всяка армия — този, който никой друг не може да разбере, още по-малко да сподели. Първият меч Дасем Ълтър — Равнините на Унта, Грисианските хълмове, Ли Хенг, Ю’Гатан. Подпалвачите на мостове — Рараку, Черното псе, Мотският лес, Пейл, Черен Корал. Седма на Колтейн — мостът Гелор, бродът Ватар и Денят на чистата кръв, Санимон, Пропада.

— Някои от вас споделят от тях — с другари, вече паднали, вече превърнали се в прах. Те са за вас пропуканите съсъди на вашата скръб и вашата гордост. И не можете задълго да стоите на място, за да не се превърне земята в бездънна кал около нозете ви. — Очите й се сведоха за миг, после тя вдигна глава и огледа редиците сурови лица пред нея.

— Сред нас, сред Ловците на кости, нашият таен език е започнал. Жесток в рождението си при Ейрън, зацапан в река от стара кръв. Кръвта на Колтейн. Знаете това. Няма защо да ви го казвам. Ние имаме своята Рараку. Имаме своя Ю’Гатан. Имаме град Малаз… В гражданската война на Тефт един боен главатар пленил армията на своя съперник и след това я унищожил. Без да убие нито един човек. Просто дал заповед да отсекат показалеца на дясната ръка на всеки воин. След това осакатените войници били върнати на съперника на бойния главатар. Дванадесет хиляди безполезни мъже и жени. Да ги изхрани, да ги върне по домовете им, да преглътне горчивия вкус на поражението. Аз… тази история ми бе напомнена, наскоро.

„Да — помисли си Блистиг тогава, — и мисля, че знам от кого. Богове, всички го знаем.“

— Ние също сме осакатени. В сърцата си. Всеки от вас знае това. И затова носим, вързани на коланите ни, парчета кост. Наследство от един отсечен пръст. И да, не можем да не изпитваме горчивина. — И замълча. Мълча дълго и самата тишина сякаш застърга в черепа му.

После продължи:

— Ловците на кости ще говорят на нашия таен език. Плаваме, за да добавим ново име към своето бреме, и дано то да се окаже последното ни. Не го вярвам, но има облаци пред лика на бъдещето — не можем да видим. Не можем да знаем… Остров Сепик, протекторат на Малазанската империя, сега е обезлюден. Осъден на безсмислено клане: всеки мъж, дете и жена. Знаем лика на убиеца. Видяхме черните кораби. Видяхме развихрената жестока магия. Но ние сме малазанци. И оставаме малазанци, каквато и да е присъдата на императрицата. Достатъчно основание ли е това да дадем отговор? Не. Състраданието никога не е достатъчно. Нито жаждата за мъст. Но засега и за това, което ни очаква, може би ще стигнат. Ние сме Ловците на кости и плаваме към ново име. Отвъд Ейрън, отвъд Рараку и отвъд Ю’Гатан, сега прекосяваме света, за да намерим първото име, което ще бъде истински нашето. Несподелено от никой друг. Плаваме, за да дадем отговор. — Тя спря за миг. — Има и още нещо. Но нищо повече няма да кажа за него освен тези думи: Това, което те очаква в сумрака на отминаващия стар свят, ще остане… незасвидетелствано. Думите на Т’амбър. Сурови са и като нищо може да подхранят злоба, ако в слабостта си го позволим. Но на тези думи аз казвам това, като ваш командир: Ние ще сме собствените си свидетели и това ще е достатъчно. Трябва да е достатъчно. Трябва да е предостатъчно.

Дори и сега, след повече от година, Блистиг се чудеше дали Тавори беше казала каквото трябва. Всъщност не беше съвсем сигурен какво беше казала. В смисъла му. „Засвидетелствано, незасвидетелствано, има ли всъщност някаква разлика?“ Но знаеше отговора на това, макар да не можеше точно да изрази какво знае. Нещо раздвижено в дълбините на душата му, все едно мислите му бяха черни води, галещи невидими скали, огънати във форми, които дори невежеството не може да промени.

„Добре, възможно ли е да има някакъв смисъл в това? Не мога да го изразя.“

„Но проклет да съм, тя го направи. Тогава. Направи го.“

Незасвидетелствано. Престъпление имаше в това понятие. Дълбока несправедливост, срещу която той негодуваше. „Мълчаливо. Като всеки друг войник в Ловците на кости. Може би. Не, не греша — виждам нещо в очите им. Усещам го добре. Негодуваме срещу несправедливостта, да. Защото каквото и да направим, няма да бъде видяно от никого. Съдбата ни няма да бъде претеглена.“

„Тавори, какво си събудила в нас? И, Гуглата да ни вземе, какво те кара да мислиш, че изобщо сме достойни за него?“

Дезертьорства не бяха последвали. Това не го разбираше. Не мислеше, че изобщо ще може някога да го разбере. Онова, което се беше случило в онази нощ, случилото се по време на онази странна реч.

„Тя ни каза, че никога вече няма да видим онези, които обичаме. Точно това ни каза. Нали?“

„И какво ни остава?“

„Да бъдем един с друг, предполагам.“

„Ние ще сме собствените си свидетели.“

Достатъчно ли бе това?

„Може би. Засега.“

„Но ето, че вече сме тук. Дошли сме. Флотата, флотата гори — богове, какво направи тя? Нито един транспортен съд не е останал. Изгорени, потънали на дъното край този проклет бряг. Ние сме… отрязани.“

„Добре дошли, Ловци на кости, в империята Ледер.“

„Уви, няма го празничния дух.“

 

 

Коварният лед вече беше зад тях, срутилите се планини, които бяха изпълнили морето и изпълзели в разлива Фент, разбивайки на прах всичко по него. Никакви руини, чиято гледка да съзерцава в размисъл някой в далечно бъдеще, никаква следа от човешко съществуване по остърганата скала. Ледът беше унищожение. Не правеше това, което правеше пясъкът — просто да заличава всяка следа. Ледът бе точно това, което бяха замислили Джагът: отрицание, остъргване до гола скала.

Лостара Юил придърпа наметалото си и закрачи след адюнктата към носовата палуба на „Пенестия вълк“. Заслоненият пристан беше пред тях, с шестте кораба, закотвени в залива, сред тях и „Силанда“ — с грамадата от глави на Тайст Андий, скрита под дебелото зебло. Спомни си колко трудно й беше да вземе костената свирка от Геслер. А сред войниците от двете отделения, оставени да командват призрачния съд, единственият, пожелал да я използва, бе онзи ефрейтор, Детсмел. Дори Синн отказваше да я докосне.

Разделянето на флотата бе предшествано от оживени размествания между отделения и взводове. Стратегията за тази война налагаше известно приспособяване и както се очакваше, малцина посрещнаха промените с радост. „Войниците наистина са консервативни.“

„Но поне извадихме Блистиг от реалното командване — по-лош от одъртяло сълзливо псе е тоя.“

Лостара, все още в очакване командирът й да проговори, погледна крадешком към Бойния трон, блокирал устието на залива. Последният кораб на Периш в тези води, засега. Надяваше се да е достатъчно за онова, което предстоеше.

— Къде е отделението на сержант Корд в момента? — попита адюнктата.

— На северозападния нос на острова — отвърна Лостара. — Синн задържа леда…

— Как? — попита не за първи път Тавори.

А на Лостара не й оставаше нищо друго, освен да отговори същото, което бе повтаряла вече безброй пъти:

— Не знам, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Иброн вярва, че този лед умира. Джагътски ритуал, който се руши. Забелязал е водните линии по скалите на този остров — много над предишното най-високо ниво.

Адюнктата не отвърна нищо. Изглеждаше незасегната от студения влажен вятър, ако се изключеше бледото лице, сякаш кръвта се бе отдръпнала от плътта й. Косата й бе подстригана много късо, навярно за да заличи всякакъв намек за женственост.

— Гръб казва, че светът се дави — промълви Лостара.

Тавори се загледа нагоре, към нощния саван.

— Гръб. Поредната загадка.

— Изглежда, може да общува с нахтите, което е, хм… забележително.

— Да общува? Вече ми е трудно да го различавам от тях.

„Пенестият вълк“ се плъзгаше покрай закотвените кораби към каменния кей, на който стояха двама души. Навярно сержант Балм и Детсмел.

Тавори каза:

— Идете долу, капитан, и уведомете останалите, че скоро слизаме.

— Слушам.

„Остани войник — каза си Лостара. Фраза, която шепнеше в ума й по сто пъти на ден. — Остани войник и всичко друго ще отмине.“

 

 

С първите утринни лъчи конен ледерийски отряд изтрополи по тесния крайбрежен път — брегът беше вляво, а непроницаемата гъста гора — вдясно. Дъждът се бе разсеял на лепкава, мъгла, усилваща последната прегръдка на мрака. Тътенът на копитата бе странно приглушен и щеше да заглъхне скоро щом отминеше и последният ездач.

Локвите на пътя се успокояваха, размътени от кал. Завихрените валма мъгла бавно се носеха към дърветата.

Един бухал, кацнал на клона на сухо дърво, видя отминаващия отряд. Звуците заглъхнаха, а той си остана неподвижен където си беше, големите му немигащи очи бяха приковани в безредната плетеница от храсти и тръни между тънкостволите тополи. Нещо там не беше съвсем такова, каквото изглеждаше. Повод за безпокойство, достатъчно, за да смути ума на птицата.

Храстите се замъглиха, разпаднаха се сякаш под напора на свирепа буря — макар да нямаше никакъв вятър — и щом изчезнаха, сякаш отникъде изникнаха фигури.

Бухалът реши, че ще трябва да изчака още малко. Макар да бе гладен, изпита някакво странно задоволство, последвано от смътна жалост в ума му, като за нещо… отишло си.

 

 

Ботъл се превъртя на гръб.

— Над трийсет ездачи. Пиконосци, с лека броня. Странни стремена. Гуглата да ме вземе, как ме цепи черепът. Мразя Мокра…

— Стига си мрънкал — сряза го Фидлър, гледаше събиращите се войници от отделението. Хората на Геслер правеха същото под дърветата на няколко крачки встрани. — Сигурен ли си, че не са надушили нищо?

— Първите им съгледвачи за малко да ни настъпят — отвърна Ботъл. — Нещо там… особено у един. Сякаш имаше някаква… не знам, свръхсензитивност, предполагам. Той и този проклет гаден бряг, където не ни е мястото…

— Просто отговори на въпросите — прекъсна го Фидлър.

— Трябваше да ги ударим от засада — измърмори Корик. Опипваше възлите на фетишите по себе си, след което дръпна голямата си мешка с провизии да провери каишките.

Фидлър поклати глава.

— Никакъв бой, докато не ни изсъхнат краката. Мразя го това.

— Тогава защо си в проклетата морска пехота, сержант?

— Случайност. Освен това онези бяха ледерии. Трябва да избягваме контакт с тях, поне засега.

— Гладен съм — каза Ботъл. — Всъщност не. Бухалът беше гладен, по дяволите. Все едно, няма да повярвате какво е да гледаш нощем през очите на бухал. Светло като в пустинята по пладне.

— Пустинята — въздъхна Тар. — Липсва ми пустинята.

— На тебе ще ти липсва и нужник, ако е последното място, откъдето си изпълзял — отбеляза Смайлс. — Корик беше насочил арбалета си към ония ездачи, сержант.

— Ти какво, да не си малката ми сестричка? — изръмжа сърдито Корик, после имитира гласа на Смайлс: — Той не си изтръска правача на бебенца, като се изпишка, сержант. Видях го!

— Да съм го видяла? — изсмя се Смайлс. — Никога не бих се доближила толкова до теб, полукръвен, вярвай ми.

— Става все по-добричка — подхвърли Кътъл на Корик, а той само изсумтя.

— Млък — сряза ги Фидлър. — Не се знае кой още живее в тези гори — или кой би могъл да използва пътя.

— Сами сме — каза Ботъл, бавно седна и се стисна за слепоочията. — Криенето на четиринайсет сумтящи и пърдящи войници не е лесна работа. А стигнем ли до по-населени райони, ще стане още по-лошо.

— Да накараш един нещастен маг да си затвори устата е още по-трудно — каза Фидлър. — Всички да си проверят снаряжението. Искам да сме навлезли много по-навътре в тези гори, преди да се окопаем за деня.

През последния месец на корабите Ловците на кости бяха променяли цикъла си на спане. Адски трудно за постигане, както се оказа. Но вече почти всички бяха привикнали с дневния сън и нощното бодърстване. „Загубихме си загара.“ Фидлър отиде при дърветата, където се беше свил Геслер.

„Освен този златокож кучи син и косматия му ефрейтор.“

— Твоите готови ли са?

Геслер кимна.

— Тежките се оплакват, че бронята им ще ръждяса.

— Стига да внимават да скърца до минимум, няма проблем. — Фидлър погледна скупчените войници на Геслер, после своите. — Голяма армия, няма що — въздъхна той.

— Голямо нашествие, да — съгласи се Геслер. — Да знаеш някой досега да го е правил така?

Фидлър поклати глава.

— Но пък има някаква шантава логика в това, нали? Едурите са се разпръснали и са малко, според всички донесения. Потиснатите са безброй — всички тези проклети ледерии.

— Онзи отряд, дето мина току-що, не ми изглеждаше никак потиснат, Фид.

— Е, все ще разберем кое как е, нали? Давай да го започваме това нашествие.

— Момент — рече Геслер и отпусна опърлената си ръка на рамото на Фидлър. — Тя изгори шибаните транспортни, Фид.

Сержантът потръпна.

— Трудно е да не схванеш смисъла на това, не мислиш ли?

— Кой смисъл имаш предвид, Геслер? Този патрулите на брега да видят пламъците или този, че за нас няма връщане назад?

— Гуглата да ме вземе, мога да сдъвча само по една мръвка наведнъж, нали? Да започнем с първото. Ако аз бях тази проклета империя, щях да наводня крайбрежието с войници още преди да е свършил този ден. И колкото и Мокра да знаят сегашните ни отдельонни магове, ще загазим здраво. Рано или късно, Фид.

— Това преди да почнем да леем кръв ли ще бъде, или след?

— Дори не мисля за когато започнем да избиваме проклетите от Качулатия Тайст Едур. Мисля за днес.

— Някой се спъва в нас, ставаме гадни и мръсни, след което драсваме.

— И се опитваме да останем живи, да. Страхотно. А ако тези ледерии не са дружелюбни?

— Просто продължаваме и крадем каквото ни трябва.

— Трябваше да дебаркираме масирано, не само морската пехота. Тогава да ги видим какво могат да хвърлят срещу нас.

Фидлър се почеса по тила и въздъхна.

— Знаеш какво могат да хвърлят срещу нас, Геслер. Само че следващия път няма да го има Бързия Бен, та да танцува из въздуха и да им отвръща с ужас за ужас. Това, което търсим, е нощна война. Засади. Ножове в тъмното. Режеш и драсваш.

— Без изход.

— Да. Тъй че се чудя дали тя запали транспортните, за да им каже, че сме тук, или за да каже на нас, че няма смисъл да мислим за отстъпление. Или и двете.

Геслер изсумтя.

— „Незасвидетелствано“, така каза. Дотам ли стигнахме?

Фидлър само сви рамене и се надигна.

— Би могло, Геслер. Хайде да тръгваме — птиците вече чуруликат почти толкова високо, колкото и ние.

Но докато навлизаха все по-дълбоко във влажната гниеща гора, последният въпрос на Геслер го загложди. „Прав ли е, адюнкта? Дотам ли стигнахме? Нашествие в проклета империя на части от по две отделения. Бягаш сам, без поддръжка, живееш или издъхваш на раменете на един-единствен отдельонен маг. А ако Ботъл го убият в първата схватка? Свършено е с нас, това е. По-добре да държа Коураб близичко до Ботъл и да се надявам късметът да не го е изоставил.“

Но поне чакането беше свършило. Истинска земя под краката — бяха се клатушкали като пияни, докато се изкачваха по брега, което можеше да е смешно при други обстоятелства. „Но не и след като можехме да се спънем в някой патрул.“ Нещата вече изглеждаха стабилни обаче. Слава на Гуглата. Е, толкова стабилни, че човек винаги можеше да затъне в мъха, да хлътне в обрасли с трева дупки или да се препъне в криви коренища. „Почти толкова зле, колкото в Черното псе. Не, не разсъждавай така. Гледай напред, Фид. Продължавай да гледаш напред.“

Някъде над тях, над заплетените сякаш от безумна вещица клони, небето изсветляваше.

 

 

— Още някой да се оплаче и ще си отрежа лявата цица.

Полукръг от лица я гледаше влюбено. Добре. Доволна беше от начина, по който винаги действаше това.

— Добре, че плуването те показа — каза Боул.

Сержант Хелиан изгледа намръщено едрия войник. Показало я?

— Тежките са тъпаци, нали знаеш? Така. — Погледна надолу и се помъчи да преброи буренцата ром, които бе успяла да извлече от трюма, преди пламъците да побеснеят. Шест, може би десет. Девет. Махна да разкара мъглата пред очите си. — Всеки да отвори място в мешката си. По едно за всеки.

Тъчи-Бретлес попита:

— Сержант, не трябва ли да намерим Ърб и отделението му? Трябва да са наблизо. — След това ефрейторът й проговори отново, този път с друг глас: — Той е прав. Боул, я пак кажи откъде дойде? Нагоре по брега ли вървеше, или надолу?

— Не помня. Тъмно беше.

— Чакай малко — каза Хелиан и пристъпи настрана да запази равновесие на клатещата се палуба. Не, клатещата се земя. — Ти не си от отделението ми, Боул. Върви си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна той и примижа към обкръжаващите ги дървета. — Тъкмо няма да нося разни шибани буренца с проклет ейл. Виж се, сержант, цялата си опърлена.

Хелиан се стегна.

— Чакай малко, говорим за важни провизии. Но ще ви кажа кое е много по-лошото. Бас слагам, че някой е видял огъня — и се надявам глупакът, дето го запали, да е на купчина пепел сега, това се надявам. Някой го е видял, със сигурност.

— Сержант, те подпалиха всички кораби — каза друг от войниците й. Брада, широки рамене, здрав като пън и сигурно не много по-умен. Как се казваше пък тоя?

— Ти кой беше?

Мъжът я погледна сънено.

— Балгрид.

— А, да. Балгрид, я се опитай сега да ми обясниш как някой глупак е преплувал от кораб на кораб, за да ги подпали? Не можеш, нали? Точно така си мислех.

— Някой иде — изсъска отдельонният сапьор.

Онзи… а бе как се казваше? А, да — Мейби. А онзи до него беше Лютс. И Тавос Понд — онзи високият. Високите войници ги дупчеха със стрели в челата. Защо тоя още не беше умрял?

— Някой да има лък? — попита тя.

Шумолене в храстите и двама души се появиха от тъмното.

Хелиан зяпна първия. Изпитваше необясним прилив на гняв. Почеса се замислено по брадичката, мъчеше се да си спомни нещо за този войник с тъжно лице. Гневът се изцеди, заместен от сърдечна привързаност.

Боул пристъпи покрай нея.

— Сержант Ърб, слава на Гуглата, че ни намерихте.

— Ърб? — Хелиан се вторачи в кръглото лице на мъжа. — Това ти ли си?

— Намери го рома, нали?

Лютс зад нея каза:

— Съсипва си черния дроб.

— Черният ми дроб си е добре, войник. Просто трябва да се изцеди.

— Да се изцеди?

Тя се обърна и изгледа ядосано отдельонния лечител.

— Виждала съм черни дробове, Кътър. Големи гъби, пълни с кръв. Излива се, като го разрежеш.

— Май говорите за белия дроб, сержант. Черният е едно плоско нещо, кално-кафяво или тъмночервено…

— Все едно — отвърна тя, обърна се и отново зяпна Ърб. — Ако единият се скапе, другият продължава. Е — добави с въздишка, от която Ърб като че ли се отдръпна. — В най-добро настроение съм, приятели. Най-доброто. И след като вече всички сме заедно, давайте да тръгваме, щото съм сигурна, че все трябва да вървим нанякъде. — Усмихна се на ефрейтора си. — Какво ще кажеш, Тъчи-Бретлес?

— Звучи добре, сержант.

— Гениален план, сержант.

— Защо винаги го правиш това, ефрейтор?

— Кое?

— Кое?

— Какво си ми заповтарял? Балди е глухият, не ти…

— Не съм вече глух, сержант.

— Тъй ли? Кой тогава е глухият?

— Никой, сержант.

— Няма нужда да викаш. Балди те чува много добре. А ако не може, значи е трябвало да го оставим на лодката с оня високия там със стрелата в черепа, защото никой от двамата не ни върши работа. Търсим сивокожи убийци и те се крият в тия дървета. Сред тях, искам да кажа. Ако бяха в тях, щеше да им е неудобно. Тъй че трябва да почнем да търсим сред всичките тия дървета. Но първо всеки да вземе по едно буре и после можем да тръгнем… Какво сте ме зяпнали всички? Аз давам заповедите тука и си имам един нов меч, с който ще ми е много по-лесно да си ги отрежа тия цици. Хайде движение всички, че война ни чака. Зад ей ония дървета.

 

 

Приличаше на хитра невестулка, промъкнала се в кокошарник. Избърса протеклия си нос с ръка и каза:

— Всичко е наред, сър.

Юмрук Кенеб кимна и се обърна, понеже някой шумно се изпързаля надолу по склона.

— По-тихо там. Добре, Гълстрийм, намери капитана и я прати при мен.

— Слушам, сър.

Войниците се чувстваха застрашени и това беше разбираемо. Едно беше отделение или две да разузнават в челото на колона — изтеглянето поне беше възможно, в традиционния смисъл. Тук, ако изпаднеха в беда, единственият изход беше да се разпръснат. Като командващ предстоящата дълга и хаотична операция, Кенеб беше притеснен. За щурмовата му част от шест отделения щеше да е най-трудно да се прикрива — маговете с него бяха най-уязвими от всички по простата причина, че взводът му трябваше да се задържа назад в марша им навътре в сушата, с основната цел да избягват всякакъв контакт. Колкото до останалата част от легиона му, тя сега беше разпръсната на тридесет левги по брега и се придвижваше на малки части от по десетина войници. Предстоеше да започнат прикрита кампания, която можеше да продължи месеци.

От град Малаз насам в Четиринадесета армия бяха настъпили дълбоки промени. Над многобройните магьосници, чародеи, заклинатели и прорицатели в легионите бе наложен някакъв вид стандартизация, с намерението чародейството да стане основно средство за комуникация. А на отдельонните магове сред морската пехота — сила, която сега разполагаше с толкова тежки пехотинци, колкото и сапьори — универсално бяха сведени някои ритуали на Мокра. Илюзии, които да осигурят камуфлаж, приглушаване на звука и объркване на миризмите.

Всичко това говореше на Кенеб едно. „Тя знаеше. Знаеше го от самото начало. Знаеше къде отиваме и го е замислила.“ За пореден път не беше имало никакви консултации с офицерите. Единствените срещи на адюнктата бяха с онзи ковач Мекрос и с Тайст Андий от Дрифт Авалий. „Какво са могли да й кажат за тази земя? Никой от тях дори не е оттук.“

Предпочиташе да приеме, че е било просто късмет, когато флотата забеляза два едурски кораба, отделили се от другите след буря. Твърде пострадали, за да могат да избягат, те бяха завзети от морските пехотинци. Не лесно — Тайст Едур се оказаха свирепи, когато ги притиснеш, макар да умираха от глад и жажда. Плениха командирите им — но едва след като всички други проклети воини бяха изклани.

Разпитът на едурските офицери беше минал кърваво. Бяха получили достатъчно информация, но корабните дневници и карти се бяха оказали най-полезните за тази странна кампания. „Хм, «странна» е твърде мека дума за това. Вярно, флотилиите на Тайст Едур се сблъскаха с империята ни — или бившата вече наша империя — и нанесоха пълно унищожение над народи под формалната ни закрила. Но не е ли всичко това проблем на Ласийн?“

Адюнктата пък не пожела да се откаже от титлата си. Адюнкта на кого? На жената, която бе направила всичко възможно, за да я убие? Какво впрочем се беше случило в онази нощ в Твърдината на Мок? Единствените други свидетели освен Тавори и самата императрица бяха мъртви. Т’амбър. Калам Мекхар — „Богове, тази загуба ще ни терзае всички.“ Кенеб тогава се зачуди — и още се чудеше — дали целият погром в град Малаз не е замислен между Ласийн и скъпата й адюнкта. Всеки път щом това подозрение зашепнеше в него, в ума му изникваха същите възражения. „Тя нямаше да се съгласи за убийството на Т’амбър. А и самата Тавори едва не загина. А Калам?“ Освен това дори Тавори Паран не беше чак толкова студена, за да приеме жертвата на уикците само за да се поддържа някаква проклета лъжа. Нали?

„Но Ласийн го е правила това и преди. С Дужек Едноръкия и Воинството. А тогава сделката включваше унищожението на Подпалвачите на мостове — така изглежда поне. Тъй че… защо не?“

„Какво щеше да стане, ако просто бяхме влезли в града? Да избием всеки проклет глупак, който се изпречи на пътя ни? Ако бяхме отишли с цялата сила с Тавори горе до Твърдината на Мок?“

Гражданска война. Знаеше, че това е отговорът на тези въпроси. И не можеше да види изход дори след месеци и месеци премисляне.

Нищо чудно тогава, че всички тези неща го глождеха отвътре, а той знаеше, че не само с него е така. Блистиг вече не вярваше в нищо, като се почнеше с него самия. Очите му сякаш отразяваха някакъв спектър от бъдещето, който можеше да види само той. Вървеше като вече умрял — тялото му отхвърляше онова, което умът знаеше, че е неопровержима истина. И бяха загубили Тене Баралта и неговите Червени мечове, макар че това като че ли не беше чак толкова трагично. „Всъщност вътрешният кръг на Тавори е до голяма степен изчезнал. Изрязан. Гуглата знае, мястото ми никога не е било там — поради което съм тук, в това проклето мокро блато, наречено гора.“

— Събрахме се и чакаме, Юмрук.

Кенеб примига и видя, че капитанът му е дошъл. „Стои… чака… от колко време?“ Примижа към изсветляващото небе. „Проклятие.“

— Добре. Ще тръгнем навътре, докато не намерим някакъв сух терен.

— Ясно.

— А, капитане. Избрахте ли си мага, който ви трябваше?

Очите на Фарадан Сорт се присвиха за миг; в сивата светлина чертите й изглеждаха по-сурови от всякога. Тя въздъхна и отвърна:

— Мисля, че да, Юмрук. От отделението на сержант Грайп. Бийк.

— Него ли? Сигурна ли сте?

Тя сви рамене.

— Никой не го обича, тъй че няма да негодуват за загубата.

Кенеб изпита леко раздразнение. Заговори й тихо:

— Задачата ви не е самоубийствена мисия, капитане. Не съм напълно убеден, че тази система за свръзка с магия ще действа. А започнат ли отделенията да губят маговете си, всичко ще се разпадне. Вие вероятно ще се окажете единствената връзка между всички части…

— Щом намерим коне — прекъсна го тя.

— Правилно.

Тя го изгледа продължително.

— Бийк има умения на следотърсач, Юмрук. Твърди, че може да надушва магия, което ще му помага да намираме войниците ни.

— Е, добре. Време е да се придвижваме навътре, капитане.

— Слушам, Юмрук.

След малко четиридесетината войници от командния взвод на Кенеб с усилие си пробиваха път през зловонното черно блато. Жегата се усилваше. Гладни насекоми кръжаха на гъсти рояци. Разговори почти нямаше.

„Никой от нас не е сигурен в това, нали? Намирате Тайст Едур — това е земя на потисници — и ги избивате. Вдигате ледериите на въстание. Да, вдигате гражданска война, същото, заради което побягнахме, за да го избегне Малазанската империя.“

„Не е ли странно, че сега носим на друга държава онова, което не поискахме да причиним на себе си?“

„Устоите на този морал са толкова твърди, колкото това проклето блато под краката ни. Не, не ни радва това, адюнкта. Изобщо не ни радва.“

 

 

Бийк не разбираше много какво става. Всъщност той щеше да е първият, готов да си признае, че не разбира много от нищо, освен може би от заплитане на магия. Единственото, което знаеше със сигурност обаче, бе това, че никой не го обича.

Връзването му за колана на тази плашеща жена капитан сигурно щеше да се окаже лоша идея. На външност му напомняше за майка му, което трябваше да убива всякакви похотливи мисли. Трябваше, но не ги убиваше, което за него беше малко притеснително, ако се замислеше, но той не се замисляше. Много де. Все едно, за разлика от майка му, тя нямаше навика да го пляска по челото на всеки завой, а това беше утешително.

— Родих се като глупаво момче на много богати благородни родители. — Обикновено това бяха първите думи, които казваше на всеки, с когото се запознаеше. Следващите бяха: — Затова и станах войник, за да мога да съм си с такива като мен. — Скоро след това разговорите замираха, което го натъжаваше.

Обичаше да си поговори с другите отдельонни магове, но дори и с тях не можеше да изрази дълбоката си до костите любов към магията.

— Мистерия — казваше той и кимаше, — мистерия, нали? И поезия. Това е магията. Мистерия и поезия, така казваше майка ми на брат ми, когато се шмугваше в леглото му в нощите, когато баща ми беше някъде другаде. — Живеем в мистерия и поезия, скъпи — казваше му, а аз трябваше да се преструвам на заспал, защото надигнех ли се, тя щеше да ме набие много лошо. Обикновено не го правеше това, с юмруците, искам да кажа. Повечето ми възпитатели го правеха, тъй че на нея не й се налагаше. Но аз се надигнах и това я побърка. Домашният лечител каза, че едва не съм умрял онази нощ — и така научих за поезията.

Чудото на магията беше най-голямата му любов, може би единствената засега, макар да беше сигурен, че един ден ще срещне съвършената си любов. Хубава жена и глупава колкото него. Все едно, другите магове обикновено го зяпаха, докато дърдореше, а той го правеше, когато се изнервеше. Дърдореше и дърдореше. Понякога някой маг просто ставаше, прегръщаше го и си отиваше. Веднъж един магьосник, на когото говореше, просто се разплака. Това го беше изплашило.

Беседата на капитана с взводните магове свърши с него, втори в редицата.

— Откъде си, Бийк, та толкова си убеден, че си глупав?

Не беше много сигурен какво означава този въпрос, но се постара да отговори.

— Роден съм във великия град Кюон на Кюон Тали в Малазанската империя, която империя се управлява от една императрица и е най-цивилизованото място на света. Всички възпитатели ме наричаха глупак, а те би трябвало да знаят. А и никой не им възразяваше.

— И кой те научи на магия?

— Имахме една вещица Сети, поддържаше конюшните. В селското имение. Тя казваше, че за мен магията е единствената свещ в тъмнината. Единствената свещ в тъмнината. Казваше, че мозъкът ми е угасил всички други свещи, за да може тази да свети по-ярко и по-ярко. Затова ми показваше магията, първо по сетския начин, който познаваше най-добре. Но по-късно все намираше други слуги, други хора, които знаеха другите видове. Лабиринти. Така ги наричаха. Различно оцветени свещи за всеки от тях. Сиво за Мокра, зелено за Рюз, бяло за Гуглата, жълто за Тир, синьо за…

— А умеещ ли да използваш Мокра?

— Да. Искате ли да ви покажа?

— Не сега. Трябва да дойдеш с мен — отчислявам те от отделението ти, Бийк.

— Добре.

— Двамата с теб ще пътуваме заедно, отделно от всички други. Ще яздим от част на част.

— Ще яздим? На коне?

— Можеш ли?

— Кюонските коне са най-добрите коне на света. Ние ги отглеждахме. Беше почти като друга свещ в главата ми. Но вещицата каза, че това е друго, защото съм бил роден с него и ездата била в костите ми като писмо с черно мастило.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриваш другите отделения, въпреки че ще използват магия да се крият?

— Да ги откривам? Разбира се. Аз надушвам магията. Свещта ми мига и се накланя натам, откъдето идва магията.

— Добре, Бийк, вече си назначен към капитан Фарадан Сорт. Избрах те от всички останали.

— Добре.

— Взимай си багажа и тръгвай след мен.

— Докъде?

— Все едно, че си вързан за оръжейния ми колан, Бийк. А, на колко години си, между другото?

— Загубих им броя. Бях на трийсет, но това беше преди шест години, тъй че повече не знам.

— Лабиринтите, Бийк — за колко свещи знаеш?

— О, много са. Всичките.

— Всичките?

— Имахме един ковач, полуфенн, през последните ми две години, и веднъж той ме помоли да ги изброя, и аз ги изброих, а после той каза, че били всичките. Каза: „Това са всичките, Бийк.“

— Друго какво каза?

— Почти нищо, само ми даде този нож. — Бийк потупа тежкия нож на бедрото си — и ми каза да бягам от дома. Влез в малазанската армия, за да не те бият повече, че си глупав. Бях година по-малко от трийсет, когато избягах, и оттогава не са ме били. Никой не ме харесва, но не ме бият. Не знаех, че в армията е толкова самотно.

Тя го загледа съсредоточено, както го гледаха повечето хора, след което попита:

— Бийк, никога ли не си използвал магията си, за да се защитиш или да отвърнеш на удар?

— Не.

— Виждал ли си оттогава родителите си или брат си?

— Брат ми се самоуби, а родителите ми умряха — умряха в нощта, когато се махнах. И възпитателите също.

— Какво стана с тях?

— Не знам — призна Бийк. — Само им показах свещта си.

— Правил ли си го оттогава, Бийк? Да си покажеш свещта?

— Не цялата, не цялата светлина. Ковачът ми каза да не го правя, освен ако нямам избор.

— Като последната нощ със семейството и възпитателите ти?

— Като онази нощ, да. Бяха заповядали да набият ковача с камшик и да го прогонят, нали, защото ми е дал този нож. А после се опитаха да ми го вземат. И изведнъж се оказа, че нямам избор.

Тъй че тя каза, че ще ходят отделно от другите, но ето ги сега, тътреха се с останалите и насекомите го хапеха, особено по тила, и се пъхаха в ушите му и в носа, и той осъзна, че нищо не разбира.

Но тя беше тука, до него.

Взводът стигна до някакъв остров в блатото, обкръжен от черна вода. Беше кръгъл и когато се изкатериха на него, Бийк видя покрити с мъх отломки.

— Тука е имало сграда — каза един от войниците.

— Джагът — извика Бийк, изведнъж възбуден. — Омтоуз Феллак. Без пламък обаче, само мирис на вощеница. Цялата магия се е изцедила и тя е направила това блато, но не можем да останем тук, защото под камъните има тела и призраците им са гладни.

Всички го бяха зяпнали. Той наведе глава.

— Съжалявам.

Но капитан Фарадан Сорт сложи ръка на рамото му.

— Няма за какво, Бийк. Тези тела… Джагъти ли са?

— Не. Форкрул Ассаил и Тайст Лиосан. Били са се на развалините. По време на така наречените Справедливи войни. Тук е било само малка схватка, но не е оцелял никой. Избили са се едни други, а последната останала е имала дупка в гърлото и кръвта й е изтекла точно където стои Юмрукът. Била е Форкрул Ассаил и последната й мисъл е била как победата доказала, че те са правите, а врагът — не. И тогава умряла.

— Това е единствената суша наоколо — каза Юмрук Кенеб. — Може ли някой маг тука да прогони призраците? Не? Дъх на Гуглата. Бийк, какво могат да ни направят, между другото?

— Ще ровят в мозъците ни и ще ни накарат да си мислим ужасни неща, тъй че накрая всички да се избием едни други. Това им е на Справедливите войни — те никога не свършват и няма да свършат, защото Справедливост е слаб бог с твърде много имена. Лиосаните са го наричали Серканос, а Ассаил го наричали Ринтан. Все едно, на какъвто и език да говорел, поклонниците му не можели да го разберат. Загадъчен език, затова няма никаква сила, защото всичките му поклонници вярвали в погрешните неща — неща, които просто си измисляли и никой не можел да се съгласи, и затова войните не свършват никога. — Бийк замълча и огледа застиналите лица около себе си. — Не знам, може би ако поговоря с тях… Да призовем един и може да поговорим с него.

— Не мисля, че идеята е добра, Бийк — каза Юмрукът. — Ставайте, войници. Продължаваме.

Никой не възрази.

Фарадан Сорт придърпа Бийк настрана.

— Сега ги оставяме. В коя посока според теб ще се измъкнем най-бързо?

Бийк посочи на север.

— Колко е далече?

— Хиляда крачки. Там е краят на стария Омтоуз Феллак.

Тя се загледа към Кенеб и отделенията му, които вече слизаха от острова и цапаха право на запад.

— Колко им остава на тях, като тръгват натам — на запад, имам предвид?

— Може би хиляда и двеста крачки, ако не нагазят в реката.

Тя изсумтя.

— Двеста крачки в повече няма да ги убият. Добре, Бийк, на север да бъде. Води.

— Да, капитане. Можем да използваме стария път.

И тя се засмя. Бийк не разбра защо.

 

 

Имаше един звук във войната, който идваше по време на обсади, няколко мига преди да започне щурмът на стените. Струпаните магарета, балисти и катапулти изригваха в единствен залп. Огромните заряди поразяваха стени и сгради, извисяваше се хаотичен фонтан от пръскащи се камъни и тухли, натрошени плочи и рухващи покриви. Самият въздух потръпваше, присвит сякаш от ужас пред насилието.

Сержант Корд стоеше на носа, приведен срещу свирепия леден вятър, и мислеше за този звук, докато се взираше в кипящите ледени грамади, връхлитащи в пролива. Като срутващ се град, с огромни цепещи се късове, надвиснали над доскорошния разлив Фент в мигновено безмълвие, докато грохотът на сътресението връхлиташе над белогривите морски вълни. Мътни сребристи облаци, парцали разпенена вода…

— Планински хребет в предсмъртния си гърч — измърмори до него Иброн.

— Бойни машини, разбиващи крепостна стена — контрира Корд.

— Замръзнал щорм — каза Лимп зад него.

— Бъркате всички — намеси се с тракащи зъби Кръмп. — Като… падащи ледени парчета е.

— Това е… просто зашеметяващо, Кръмп — каза ефрейтор Шард. — Ти си проклет от Гуглата поет. Не мога да повярвам, че Нередовните на Мот изобщо са позволили да ги напуснеш. Не, наистина, Кръмп. Не мога да го повярвам.

— Е, не че имаха някакъв избор — отвърна високият кривокрак сапьор и се потърка енергично по брадичката. — В смисъл, напуснах, докато никой не гледаше. Отключих белезниците с рибешки гръбнак — все едно, не можеш да арестуваш Висш маршал. Непрекъснато им го казвах. Не можеш. Не е редно.

Корд се обърна към ефрейтора си.

— Успя ли да говориш със сестра си? Уморява ли се от задържането на всичко това? Не можем да разберем. Уидършинс дори не знае как го прави, тъй че не може да помогне.

— Нямам отговори за теб, сержант. Тя и с мен не говори. Не знам — не изглежда уморена, но тя напоследък и почти не спи. Не мога да я позная Синн напоследък. От Ю’Гатан насам все едно е друга.

Корд помисли малко и кимна.

— Уидършинс го връщам. Адюнктата сигурно дебаркира вече.

— Да. — Иброн си подръпна носа да се увери, че не е замръзнал. Също като Уидършинс, отдельонният маг представа си нямаше как Синн успява да задържи ледените планини. Зле се отразяваше на самочувствието му и си му личеше. — Пристанището е блокирано, оня главорез, дето командва тук, е задържан. Всичко върви според плана.

Лимп изсумтя.

— Добре, че не си от суеверните, Иброн. Колкото до мен, аз слизам долу на сушина.

— Шард — каза Корд, докато гледаха как Лимп предпазливо стъпва по пътеката, — къде е сега Синн?

— В стария фар — отвърна ефрейторът.

— Хубаво. Хайде и ние да вървим, че ще замръзнем под тоя дъжд.

— Точно това е — изръмжа изведнъж Иброн. — Тя не просто го задържа, сержант. Тя го убива. А водата се вдига, все по-бързо.

— Мислех, че сам си умира.

— Да, сержант. Но тя го ускорява. Тя просто разкъсва тоя Омтоуз Феллак като тръстики от счупен кош — но не ги хвърля, не, заплита ги в нещо друго.

Корд изгледа намръщено мага.

— Синн май не е единствената, дето не говори. Какво искаш да кажеш с това „нещо друго“?

— Не знам! Ташаци на Гуглата, не знам!

— Никакъв кош няма там — каза Кръмп. — Не виждам кош. Свини блатни, добри очи имаш, Иброн. Аз и като примижа с едно око, пак не виждам…

— Стига, сапьор — прекъсна го Корд. Изгледа още миг Иброн и се обърна. — Хайде, че между краката си имам едно ледено парче и това е най-топлата ми част.

Запътиха се надолу към рибарската колиба, която използваха за база.

— Трябва да се отървеш от него, сержант — подхвърли Корд.

— Какво?

— От онова ледено парче. Или си използвай ръцете поне.

— Благодаря, Кръмп. Не съм я закъсал чак толкова.

 

 

Беше си уютен живот общо взето. Вярно, град Малаз не беше чак бижуто на империята, но поне едва ли щеше да се разпадне и да го отвее буря. А и нямаше кой знае какви оплаквания от компанията си. Кууп беше събрал достатъчно глупаци, та Уидал да се чувства в свои води.

Брейвън Тут. Темпър. Банашар — и Банашар поне беше тук, единственото познато лице освен трите нахти, и, разбира се, жена му. „Разбира се. Тя.“ И макар един Древен бог да му беше казал да чака, ковачът мекрос щеше да е доволен, ако това чакане можеше да продължи вечно. „Проклетите богове, непрекъснато се месят и как ни използват само. Както им хареса.“

Дори и след година, прекарана на същия кораб като адюнктата, Уидал не можеше да твърди, че я познава. Вярно, имаше един дълъг период на скръб — любовницата на Тавори я бяха убили в град Малаз, както му казаха — и адюнктата за известно време приличаше по-скоро на умряла, отколкото на жива.

Но и да беше се върнала към себе си след това, това „себе си“ не беше много.

На боговете им беше все едно. Бяха решили да я използват, точно както използваха него. Можеше да го види, онова безрадостно чувство в невзрачните й очи. И ако беше решила да им се опълчи, стоеше сама срещу тях.

„Аз изобщо не бих имал кураж за това. Изобщо. Но може би за да прави това, което прави, тя трябва да стане по-малко човек. Или повече от човек?“ Да избере дали да е по-малко, или повече може би. Толкова много хора тук я виждаха като обкръжена от съюзници. Съюзници като самия Уидал, като Банашар, като Сандалат, Синн и Кенеб. Но той не се заблуждаваше. „Всички ние само наблюдаваме. Изчакваме. Чудим се.“

„Нерешителни.“

„Това ли искаше, Маел? Да ме доведеш при нея? Да, тя е тази, за която чаках.“

Което неизбежно водеше до най-смущаващия въпрос: „Но защо аз?“

Вярно, можеше да й каже за меча. Оръжието, което бе изковал и на което бе вдъхнал живот заради Сакатия бог. Но нямаше отговор на това оръжие.

Все пак адюнктата беше непреклонна. В избора си да поведе война, която дори войниците й не искаха. За да унищожи една империя. И императора, който държеше в ръцете си онзи меч. Император, полудял от собственото си могъщество. Поредното сечиво на боговете.

Трудно беше да му е леко на човек покрай всичко това. Трудно беше да намериш увереност в дръзките решения на адюнктата. Морските пехотинци бяха хвърлени на ледерийския бряг, никакъв масиран десант, разпръснати, тайно, нощем. А след това, сякаш в пълно отрицание на избраната тактика, транспортните съдове бяха запалени.

Послание, несъмнено.

„Ние сме тук. Намерете ни, ако смеете. Но бъдете сигурни, скоро ние ще ви намерим.“

В същото време повечето от другия легион оставаше встрани от ледерийския бряг. И само адюнктата знаеше къде са заминали хундрилите. И повечето периши.

— Пак си се умислил, съпруже.

Уидал бавно извърна глава и погледна жената с кожа като оникс, седнала срещу него в каютата.

— Аз съм човек на дълбокия размисъл.

— Ти си мързелива самомнителна жаба.

— Това също.

— Скоро ще сме на брега. Мислех, че ще гориш от нетърпение да хукнеш по мостчето след всичките тези стонове и пъшкания. Майката Тъма знае, така и нямаше да разбера, че си мекрос, с тази твоя трайна омраза към морето.

— Трайна омраза, викаш. Не, по-скоро… безсилие. — Вдигна грамадните си ръце. — Ремонтът на кораби е специалност. Но не моята. Трябва да се върна към онова, което правя най-добре, жено.

— Конски подкови?

— Точно.

— Обшивки на щитове? Дръжки на ками? Мечове?

— Ако потрябва.

— Армиите винаги влачат ковачи със себе си.

— Не е моята специалност.

— Глупости. Можеш да огънеш желязо в меч като всеки друг оръжейник.

— Много такива си виждала, нали?

— При толкова дълъг живот като моя, виждала съм по много от всичко. Е, нашите млади нещастни подопечни сигурно отново са долу в трюма. Ще идеш ли да ги изведеш, или аз да ида?

— Наистина ли е време да слизаме?

— Мисля, че адюнктата вече слезе.

— Ти иди. Още настръхвам, като ги видя.

Тя стана.

— Липсва ти съчувствие, което е характерно при самомнителност. Тези Тайст Андий са млади, Уидал. Изоставени първо от Аномандър Рейк. После от Андарист. Братя и сестри, паднали в безсмислена битка. Твърде много загуби — пленени са в крехкостта на света, в отчаянието, което тя носи на душите.

— Привилегията на младите — да се валят в досаден цинизъм.

— Не като твоите дълбоки мисли.

— Изобщо не като моите дълбоки мисли, Санд.

— Смяташ ли, че не са заслужили тази привилегия?

Той усети усилващия се гняв в нея. В края на краищата тя беше не по-малко Тайст Андий от тях. Някои неща трябваше да се поразмърдат. „Вулканичен остров. Прииждаща планина от лед. Море от огън. И Сандалат Друкорлат с дългия й списък от поводи за раздразнение.“

— Предполагам, че са — отвърна той предпазливо. — Но откога цинизмът е добродетел? Освен това става адски досадно.

— Тук не споря — отвърна тя хладно, обърна се и излезе.

— Мисленето е друго — замърмори той на празния стол срещу себе си. — Може да е по какъвто и да е въпрос, първо. Въпрос, който изобщо да не е циничен. Като мешането на боговете — е, добре де, не като този. Коването, да. Конски подкови. Нищо цинично няма в конските подкови… Не мисля. Ами да. Да им е удобно на конете. За да могат да препускат в галоп при битка и да умират ужасно.

Замълча, намръщен.

 

 

Гладкото сърцевидно лице на Фаед бе с цвета на опушена шиста, цвят жалък в своята безжизненост. Очите й бяха бездушни, освен когато не се изпълнеха с отрова, каквито бяха сега, вперени в гърба на Сандалат Друкорлат, докато по-старата жена говореше на другите.

Нимандър Голит гледаше младата жена, която наричаше своя сестра, с крайчеца на окото си и за пореден път се чудеше кой ли е изворът на тази неугасима злост у Фаед. Имаше си я у нея, доколкото помнеше, от най-ранните й дни. Състраданието при нея не съществуваше, а на негово място бе избуяло нещо студено, обещаващо жестоко ликуване при всяка победа, истинска или въображаема, явна или скрита.

Никак не беше лесна тази млада красива жена. Започваше още с първото впечатление, което непознат добиваше, щом я види, някакъв вроден чар, който можеше да ти отнеме дъха. Съвършенството на изкуството, безсловесният език на романтиката.

Този първоначален момент бе краткотраен. Обикновено приключваше след първия учтив въпрос, който Фаед неизменно посрещаше с ледено мълчание. Мълчание, което преобразяваше този безсловесен език, заличаваше всякакви представи за романтика и изпълваше огромната дълга липса на вежливост с голо презрение.

Жлъчта се пазеше за онези, които я виждаха истински, и в тези случаи Нимандър го побиваха ледените тръпки на предчувствието, защото знаеше, че Фаед е способна на убийство. Горко на проницателния наблюдател, който без да трепне виждаше през душата й — до онази потръпваща бучка мрак, прошарена с невъобразими страхове — и решеше след това да не затаи нищо от видяното.

Нимандър отдавна се бе научил да си придава невинност, когато е с Фаед, да отвръща бързо с облекчена усмивка, което като че ли я отпускаше. Тъкмо в тези моменти, уви, тя бе готова да му сподели най-жестоките си чувства, да му зашепне за сложните си планове за мъст заради безброй оскърбления.

Сандалат Друкорлат бе твърде проницателна, което не беше изненадващо. Беше живяла столетия и столетия. Видяла беше какви ли не същества, от доблестни до демонични. Не й беше трябвало много, за да реши от коя страна на спектъра е Фаед. Отвърнала бе на свой ред с леден поглед. Презрението, хвърлено по нея, бе като камъчета по щита на воин, без да оставят и драскотина. И най-болезненото, бе изразила насмешка към нямата превзетост на Фаед, чак до открита подигравка. Това, впрочем, бяха най-дълбоките рани, забрали в душата на Фаед, нанесени от жената, която сега играеше ролята на майка за тях.

А в този момент, знаеше Нимандър, сърцеликата Фаед замисляше майцеубийство.

Признаваше собственото си униние — дългите периоди на бездушно безразличие — като нещо, за което не си заслужава да се мисли. Имаше си своята орда от демони в края на краищата и никой от тях като че ли не беше склонен просто да изчезне. Несмущавани от пренебрежението му, те си играеха своите тъмни игри и скромното богатство, съставящо живота на Нимандър, вървеше назад и напред, а везните се люшкаха неспирно. Хаотичната врява на сблъсъците, триумфалните викове и изсъскани проклятия, безгрижното прахосване. Често се чувстваше изтръпнал, оглушал.

Може би точно това бяха чертите на Тайст Андий. „Интровертни и лишени от интроспекция. Мракът в кръвта. Химери, дори към самите себе си.“ Искал бе да обича трона, който бяха бранили, този, заради който загина Андарист, и бе повел без колебание подчинените си в тази дивашка битка. Навярно с искрена жар дори.

„Жажда за смърт. Колкото по-дълго живееш, толкова по-нищожен е този живот. Защо е така?“

Но това щеше да е интроспекция, нали? Твърде изтощителна задача, да търсиш отговора на такива въпроси. По-лесно е просто да изпълняваш заповеди на други. Друга черта на расата му ли беше това удобство да изпълняваш? Ала кои изпъкваха сред Тайст Андий като символи на почит и преклонение? Не млади воини като Нимандър Голит. Не коварната Фаед и злите й амбиции. „Аномандър Рейк, който си отиде. Андарист, брат му, който остана. Силхас Руин — ах, какво семейство!“ Уникално, от котилото на Майката, несъмнено. По-нашироко живееха тогава, във величава драма. Животи, напрегнати и бръмчащи като тетива, суровостта на истината във всяка тяхна дума, жестоките реплики, които ги разделяха, след като нищо друго не можеше. Дори отвръщането на Майката Тъма. Ранните им животи бяха поеми с епично величие. „А ние? Ние сме нищо. Размекнати, притъпени, объркани и с размътени умове. Изгубили сме своята простота, чистотата си. Ние сме Мрак без загадка.“

Сандалат Друкорлат — която бе живяла в онези древни времена и трябваше да скърби в душата си за падналите Тайст Андий — сега се обърна и с жест прикани оцелелите от Дрифт Авалий да я последват. На палубата — „Имаш коса, Нимандър, с цвета на звездна светлина“ — да погледнат това мизерно пристанищно градче, което щеше да е техният дом за следващата малка вечност, според изсъсканите от Фаед думи.

— Затвор е бил този остров. Пълен с изнасилвачи и убийци. — Внезапен блясък в очите, сякаш търси нещо, след това го дари с онази бърза усмивка, която повече приличаше на зъбене, и рече: — Добро място за убийство.

Думи, които преди хилядолетия сигурно щяха да отприщят гражданска война или нещо по-лошо, гнева на самата Майка Тъма. Думи, които почти не засегнаха хладния отклик на неговото безразличие.

— Имаш коса, Нимандър, с цвета на… — Но последното замря.

„Дрифт Авалий. Нашият собствен остров затвор, където научихме за умирането.“

„И ужасната цена на следващото.“

„Където научихме, че няма място за обич на този свят.“