Възлягат сенки на полето като мъртъвци

след битка нощна вдига слънцето високо пряпорец

във въздуха омекнал от росата

децата стават като цветове на стръкове

за да запеят безсловесни песни що отдавна сме предали

пчели танцуват много плахо

и можеш да докоснеш тази сцена с благослов

отпуснал тежестта на меча си в ръката

далече взрян над тази шир

и в слънцето да се вречеш за още ден на кръв.

Неозаглавено

Ток Анастер

Гаскарал Траум беше първият войник в армията на Атри-Преда Биват, който тази сутрин отне живот. Едър мъж, със смътни нишки тартеналска кръв в жилите, предната нощ той беше вдигнал палатката си на четиридесет крачки от лагера на Тайст Едур. Вътре беше запалил малък светилник и бе изпънал походното си одеяло над вързопите с дрехи, резервните ботуши и резервния шлем. След това го бе поставил до себе си, на страната откъм палатките на едурите, и бе оставил фитилът да изпие и последната капка масло, докато тъмното в палатката не стана като това отвън.

Когато се процеди първият предутринен светлик, Гаскарал Траум извади нож и сряза страната на палатката до себе си, после безшумно се измъкна в мократа трева и замря там неподвижно.

А когато видя онова, за което бе изчаквал, запълзя по мократа земя. Дъждът все още барабанеше по старото морско дъно на К’юсон Тапи — там, където ги очакваха омразните оули — и въздухът миришеше на кал. Макар и едър, Гаскарал можеше да се движи като призрак. Стигна до първата редица едурски палатки, спря за миг със затаен дъх, после безшумно навлезе в лагера.

Палатката на Надзорник Брол Хандар бе разположена в центъра, но без охрана. Платнището на входа не беше завързано. Водата от току-що спрелия дъжд се стичаше като сълзи по промазаното платно, сбираше се на локвички около предния пилон и в дълбоките отпечатъци от стъпки около входа.

Гаскарал пъхна ножа под горната си риза и изтри с мръсния плат дръжката и лявата си ръка — дланта и пръстите, — преди отново да извади оръжието. След това се промъкна безшумно в палатката.

Вътре цареше сумрак. Чу тежко дишане. И видя в отсрещния край нара на Надзорника. Брол Хандар спеше на гръб. Кожите, с които се беше завил, се бяха смъкнали на пода. На лицето и гърдите му тъмна сянка.

Лъсна черно желязно острие, издадено от наточения ръб.

Гаскарал Траум се хвърли мълниеносно напред.

Фигурата, застанала над Брол Хандар, се извъртя, но не навреме — ножът на Гаскарал потъна дълбоко, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето на убиеца.

Черната кама падна и се заби в пода, а Гаскарал пое тежестта на тялото, когато убиецът се смъкна с последна тиха въздишка.

Телохранителят фаворит на Атри-Преда Биват — избран да пази Надзорника точно от подобна опасност — замръзна за миг, без да откъсва очи от лицето на Брол Хандар, от дъха на едура. Не се беше събудил. И това беше добре. Много добре.

Приведен под тежестта на мъртвия убиец, Гаскарал бавно прибра ножа в канията, след това посегна и вдигна черната кама. Сигурен беше, че това е последният кучи син. Всичко седем, макар само двама преди този да бяха успели да се доближат толкова, че да се опитат да убият Брол — и тези два опита бяха в разгара на битка. Летур Аникт беше изключително усърден човек, склонен беше на голяма щедрост, за да гарантира, че желанията му ще бъдат удовлетворени. Не и този път, уви.

Гаскарал се наведе още малко, преметна трупа през рамо и тихо застъпва към отвора на палатката.

Под тежките навъсени облаци и започналия наново дъжд Гаскарал Траум бързо закрачи към ледерийската страна на лагера. Тялото можеше да остане в палатката му — наближаващият ден щеше да е ден за битка, което означаваше много бъркотия и много възможности да се отърве от трупа.

Беше донякъде притеснен обаче. Никога не беше добре да не спиш в нощта преди битка. Но той открай време вярваше на инстинктите си — все едно можеше да надуши приближаването на убиец, все едно можеше да влиза в умовете им. Необичайният синхрон със сигурност доказваше таланта му — още няколко мига забавяне преди малко и щеше да се окаже много закъснял…

Понякога, разбира се, инстинктите ги нямаше…

Двамата, които му се нахвърлиха от мрака, го изненадаха. Шок, който, както се оказа, за щастие премина бързо. Гаскарал хвърли трупа, който носеше, към убиеца вдясно. Тъй като нямаше време да извади ножа си, просто се хвърли към другия убиец. Отби камата, която мушкаше към гърлото му, хвана главата на мъжа с две ръце и изви силно.

Толкова силно, че краката на убиеца се завъртяха под тялото и вратът изпращя.

Другият убиец, отхвърлен от трупа, тъкмо се изправяше и приклякаше за скок. Гаскарал го изрита под брадичката. Ударът го надигна във въздуха, ръцете замахаха, главата почти се откъсна от гръбнака — беше мъртъв още преди да се смъкне на земята.

Гаскарал Траум бързо се огледа, увери се, че други не идват, и си позволи за миг да се ядоса на самия себе си. Разбира се, щяха да са се досетили, че някой ги прихваща. Тъй че един беше влязъл вътре, докато другите двама бяха останали назад, за да видят кой е непознатият им ловец и след това да се справят с този ловец по обичайния начин.

— Нали? Справихте се кура ми.

Огледа за миг трите трупа. Мамка му, палатката днес щеше да е претъпкана.

Слънцето този ден нямаше да има никакви пречки, за да гледа отгоре битката на К’юсон Тапи. Щом се издигна, стопи облаците и отпрати към земята снопове нажежени копия, докато въздухът не задимя. Брол Хандар, събудил се изненадващо отморен, стоеше пред палатката си и наблюдаваше своите арапаи Тайст Едур, които подготвяха бронята и оръжията си. От неочакваната натежала влага желязото бе станало хлъзгаво и прътите на копията — мазни, а теренът под краката вече бе станал коварен. Морското дъно днес щеше да е кошмар.

Предната вечер бяха наблюдавали подготовката на оулите. Брол Хандар добре разбираше предимствата, които търсеше Червената маска в надеждната основа под краката на воините си, но подозираше, че накрая всички тези усилия ще се провалят. Платната и кожите много скоро щяха да станат точно толкова кални и хлъзгави, колкото теренът извън тях. В първоначалния сблъсък обаче те най-вероятно щяха да наклонят везните… но недостатъчно.

„Надявам се.“

Към него се приближи ледерийски войник — едър мъж, когото бе виждал и преди — с вежлива, странно смирена усмивка.

— Слънцето е съвсем добре дошло, Надзорник, нали? Нося ви поканата на Атри-Преда да се срещнете с нея — бъдете сигурен, че ще имате време да се върнете при воините си и да ги поведете в битка.

— Водете тогава.

Различните части се придвижваха на позиции по края на морското дъно. Брол видя, че пиконосците от Блуроуз този път са спешени: изглеждаха малко объркани с раздадените им предния ден щитове и копия. Бяха останали по-малко от хиляда и Надзорникът видя, че са оставени като помощна част и че ще ги хвърлят в бой само ако нещата тръгнат зле.

— Окаяна пасмина — рече той на придружителя си и кимна към тях.

— Така е, Надзорник. Но забележете, че конете им са оседлани и оставени недалече от тях. Това е, защото нашите съгледвачи не могат да видят Кечра в оулския лагер. Атри-Преда очаква нова атака по фланга от онези две същества и този път ще се погрижи да бъде посрещната от конни пиконосци. Които след това ще ги подгонят.

— Желая им успех. Кечра си остават най-тежката заплаха и колкото по-скоро бъдат убити, толкова по-добре.

Атри-Преда Биват стоеше на края на стария морски бряг и това й осигуряваше гледка към цялото бойно поле. Както обикновено се беше отделила от всичките си вестоносци и адютанти — те стояха струпани и нащрек на четиридесет крачки по-назад — и сега бе сама с мислите си, с наблюденията си, и щеше да остане така — освен срещата с Брол — до самото начало на сражението.

Придружителят му се спря на доста разстояние от Атри-Преда и с ведра усмивка го подкани да продължи напред.

„Как може да е толкова спокоен? Освен ако не е от тези, които ще останат да пазят конете. Какъвто е едър, не прилича на войник — но пък и конегледачи са нужни в края на краищата.“

— Надзорник, изглеждате… добре отпочинал.

— Точно така изглежда, Атри-Преда. Сякаш духовете на предците ми са бдели над мен тази нощ.

— Наистина. Готови ли са вашите арапаи?

— Да. Това сражение ще го започнете ли с маговете си?

— Трябва да бъда честна по този въпрос. Не мога да разчитам, че ще останат живи през цялото сражение. Следователно, да, ще ги използвам незабавно. А ако още са с мен по-късно, толкова по-добре.

— Никаква следа от Кечра значи?

— Не. Вижте, противникът се строява.

— На сух терен…

— В началото — да, но ние ще спечелим този терен, Надзорник. И това е слабостта в тактиката на Червената маска. Ще ударим достатъчно силно, за да ги отблъснем, и тогава оулите ще са тия, които ще се окажат затънали в калта.

Брол Хандар се обърна, за да огледа ледерийските сили. Различните части бяха слети за повече функционалност. По фронта, срещу оулите — три клина тежка пехота. Флангове от лека пехота, смесени със среднотежка и стрелци. Блокове стрелци между клиновете — стрелите им трябваше да надупчат оулската линия така, че когато тежките ударят, да изтласкат врага назад, стъпка, две, пет, десет — и в калта.

— Не го разбирам този Червена маска — каза Брол и отново се загледа намръщен към редиците на оулите.

— Той нямаше избор — отвърна Биват. — Не и след Предегар. А там той изгуби търпение. Това тук е същото, но както казах: няма избор. Ние го хванахме, Надзорник. Все пак той ще направи тази победа много болезнена за нас, при възможност.

— Маговете ви биха могли да приключат битката, преди да е започнала, Атри-Преда.

— Ще видим.

Слънцето продължаваше неумолимото си изкачване, нажежаваше деня с гибелна решимост. По морското дъно се появяваха по-светли петна — повърхността най-отгоре засъхваше. Но отдолу, разбира се, калта си оставаше мека и достатъчно дълбока, за да създаде неприятности.

На Биват й бяха останали двама магове — третият беше загинал преди два дни, изтощен фатално от бедствието при Предегар — един-единствен стрелец бе успял да убие трима магове с една проклета стрела. Брол Хандар видя сега и двамата, изгърбени като старци на края на брега. По един от двете страни на най-външния клин тежка пехота. Щяха да хвърлят страховитата си вълна от магия под ъгъл, с цел да пробият десетина реда навътре в центъра на оулите, за да разширят максимално пътеката на унищожение.

Атри-Преда явно беше направила някакъв жест, който Брол не бе забелязал, защото вестоносците изведнъж се озоваха при тях. Тя се обърна към него.

— Време е. Върнете се при воините си, Надзорник.

— Отново ариергард — измърмори с гримаса Брол Хандар.

— Днес ще влезете в боя, Надзорник. Сигурна съм в това.

Той не беше убеден, но все пак се обърна. Направи две крачки и рече през рамо:

— Дано този ден възвести края на тази война.

Атри-Преда не отговори. Не беше сигурно дори дали го чу, защото говореше тихо на войника, който го бе придружил. Брол Хандар забеляза как по лицето й под шлема пробяга изненада и как след това тя кимна.

Брол Хандар погледна сърдито към слънцето и съжали за сенчестите родни лесове. След това се отправи към своите арапаи.

Ток Анастер погледа още малко детската игра, после нави тънката кожа на свитък и я напъха в пътната торба, след нея и четката и вече празната купа с въглен, костен мозък и мастило от гаент. Стана от камъка, на който седеше, примижа за миг към небето и тръгна към коня си. Седем крачки, а докато стигне, мокасините му бяха натежали от буците кал. Върза торбата за седлото, извади нож и се наведе да остърже калта.

Оулите се бяха събрали на редици вляво от него, стояха и чакаха ледерийските сили на петстотин крачки напред, струпани във формации, които щяха да се опитат да поддържат при настъплението си. Воините на Червената маска изглеждаха странно смълчани — това, разбира се, не беше техният стил на битка.

— Да — измърмори Ток. — Това е ледерийският стил. — Загледа се към врага.

Класически клинове в сърп. Три остриета тежка пехота. Тези формации щяха ужасно да се объркат, докато стигнеха до оулите. Щяха да се придвижват бавно, войниците щяха да падат, да се препъват и хлъзгат на всяка крачка. Толкова по-добре. Щеше да липсва неудържимият напор в момента на сблъсъка, след като първите редици тежко бронирана войска щяха да падат по лице в калта.

— Ще пришпориш коня и ще избягаш — каза Торент зад него. — Или така си мислиш поне. Аз ще те наблюдавам, мезла…

— О, стига — въздъхна Ток. — Едва ли вината е моя, че Червената маска не те цени много, Торент. Освен това конят не може да свърши кой знае какво, освен да гази ходом в тая кал. И най-сетне, Червената маска каза, че може да му дотрябвам — със стрелите ми, — ако К’Чаин Че’Малле се провалят.

— Няма да се провалят.

— О, а какво знаеш ти за К’Чаин Че’Малле, Торент?

— Знам това, което ни казва Червената маска.

— А той какво знае? По-важното — откъде го знае? Замислял ли си се за това? Поне веднъж? К’Чаин Че’Малле са демоните на този свят. Същества от далечното минало. Буквално навсякъде другаде са изчезнали. Тъй че какво, в името на Гуглата, търсят тук? И защо са на страната на Червената маска, уж жадни да правят това, което той им заповяда?

— Защото той е Червената маска, мезла. Не е това, което сме ние, и да, виждам завистта, която гори в окото ти. Винаги си готов да презреш онези, които са по-добри от теб.

Ток отпусна ръце на гърба на коня си.

— Ела насам, Торент. Погледни в очите на този кон. Кажи ми, виждаш ли завист?

— Безмозъчно животно.

— Което вероятно ще умре днес.

— Не те разбирам, мезла.

— Знам. Все едно. Същия поглед виждам в твоите очи, Торент. Същата сляпа готовност. Да вярваш във всичко, в което ти е нужно да вярваш. Червената маска за тебе е това, което аз съм за този нещастен кон.

— Няма да те слушам повече.

Младият воин се отдалечи, твърдите му крачки скоро престанаха да са твърди в гъстата лепкава кал.

Наблизо децата се замеряха с буци от същата кал и се смееха. По-малките само. Другите, по-големите, се бяха смълчали и гледаха към вражеските сили, където вече зазвучаваха рогове, и ето, две добре охранявани групи пристъпиха на самия край на древния морски бряг. Маговете.

Далече на запад слънцето все още не беше изгряло. В едно невзрачно селце на един ден бърз ход от Ледерас, където през последните два дни бяха измрели твърде много хора, трима фаларийски тежки пехотинци от Трета рота седяха на ръба на конска поилка пред единствената кръчма в селото. Лукбек, Дроуфърст и Шоули бяха братовчеди или така поне мислеха за тях останалите, заради общите им фаларийски черти, огненочервената коса, сините очи и маслинената кожа на местния народ на главния остров — местните го наричаха Друма.

Цивилизацията на Друма бе процъфтявала преди много векове, преди появата на желязото всъщност, и като копачи на калай, мед и олово те се бяха наложили над всички острови на архипелага с търговията на бронзови оръжия и украса. Ако бяха с чиста друмска кръв, войниците щяха да са по-набити, чернокоси и прословуто лаконични и несговорчиви; ала те притежаваха повече от суровата, по-пламенна кръв на фаларийските нашественици, които бяха завладели повечето острови преди поколения. Това странно съчетание ги превръщаше, много странно, в превъзходни морски пехотинци.

В този момент, в тъмнината и приятно прохладния ветрец, който лъхаше откъм реката на юг, тримата водеха разговор, а темата му беше сержант Геслер и ефрейтор Сторми. Тези две имена — ако не и жалките им рангове — бяха добре познати на всички родом от Фалар.

— Но те са се променили — каза Лукбек. — Тази златна кожа изобщо не е естествена. Мисля, че трябва да ги убием.

Дроуфърст, която притежаваше нещастната комбинация от много големи цици и склонността да се поти обилно и се беше възползвала от тъмното, за да смъкне бронята си и да се забърше с парцал, каза:

— Но какъв е смисълът от това, Лук? Култът е мъртъв. Мъртъв е вече от години.

— Но за нас не е мъртъв, нали?

— Почти — отвърна Шоули.

— Точно в твоя стил, Шоули — изсумтя Лукбек. — Винаги гледаш на умиращото и умрялото като на близки неща.

— Ами питай ги, Лук. И те ще ти кажат същото. Култът на Финир свърши.

— Точно затова мисля, че трябва да ги убием. За измяна към култа. За измяна към нас. Добре, а тая златна кожа? Тръпки ме полазват.

— Слушай — заговори Шоули, — ние току-що си партнирахме с тези отделения. В случай, че си забравил, Лукбек, това е ротата, която изпълзя изпод Ю’Гатан. А и Фидлър е с тях. Проклет от Гуглата Подпалвач на мостове и може би единственият, останал от тях. Геслер преди беше с висок ранг, а също и Сторми, но точно като Уискиджак ги разжалваха и разжалваха, а сега ти тука искаш и да им го забиеш. Култа го забраниха и Финир вече го няма, и не трябва да е бог, но това не е по вина на Геслер. Нито на Сторми.

— И какво ми казвате двамата? — опъна се Лукбек. — Просто да ги оставим?

— Да ги оставим? Дроуфърст, обясни му на този глупак.

Беше напъхала циците си под бронята и ги наместваше.

— Много е просто, Лук. Ние не само сме затънали тук с Фид и другите. Всички ще умрем с тях. Значи, колкото до мене — а вероятно и Шоули тука, — ние ще стоим и ще се бием рамо до рамо с тях. Геслер, Сторми, ония готини тежки, дето ги имат. И когато най-сетне паднем, никой няма да може да каже, че не сме били достойни за това стоене до тях. Значи, може да е защото си последният от отделението на Праймли. Може би ако Маскър още беше с теб, нямаше да приказваш така. Тъй че сега нямаш избор, Лукбек. Биеш се с нас, биеш се с Релико и Вастли Бланк в отделението на Бадан Грук, или се биеш сам в отделението на Праймли. Но така или иначе, всичко се свежда до бой. Промъкнеш ли ми се зад гърба на Гес и Сторми, лично ще ти отсека главата.

— Добре де, добре. Просто си приказвах…

Звуци вляво от тях ги накараха да се изправят и да посегнат за оръжията си. По главната улица към тях крачеха трима: Страп Мъл, Ским и Нелер.

Ским подвикна тихо:

— Идат войници.

— Ледерии ли? — попита Шоули.

— Не — отвърна тя и спря пред тях, а другите двама морски пехотинци продължиха и влязоха в кръчмата. — Представете си най-грозните лица, които сте виждали, и как после ги мляскате, умрели от кеф.

— Най-после добра новина — въздъхна Дроуфърст.

Бийк и капитанът тръгнаха към чакащия ги в челото на колоната Юмрук Кенеб. От доста време пред тях се мяркаха отряди Тайст Едур, които отбягваха сблъсъка, но вече ги нямаше, поне оттук до онова село отпред.

Капитанът дръпна юзди пред Юмрука и докладва:

— Бийк твърди, че са морска пехота, Юмрук. В селото са и са избивали Тайст Едур. Много Тайст Едур.

— Взривовете които чухме вчера.

— Точно така, Юмрук — каза Бийк.

— Добре. Най-сетне добра новина. Колко са?

— Седем-осем отделения — отвърна Бийк.

Радваше се, че може лично да говори с истински Юмрук. О, беше си представял сцени като тази, разбира се, как поднася цялата информация, за да може Юмрукът да извърши всички геройски неща, които трябва да извърши, а накрая самият Бийк да се окаже най-големият герой от всички. Сигурен беше, че всеки си има такива мечти, внезапното разкриване на някаква скрита, свенлива страна, за която никой нищо не е знаел и не е могъл дори да предполага, че я е имало. Свенлива, докато не стане нужна, и тогава изниква и всички само ахкат!

— Бийк?

— Юмрук?

— Попитах, знаят ли, че сме тук?

— Да, така мисля. Имат няколко интересни мага, включително един магьосник от стария стил, от народа Джаката, първите хора на остров Малаз след оттеглянето на Ездачите на бурята. Той може да гледа през очите на всякакви същества, а това трябва да е било полезно от брега насам. Има и един шаман от джунглите на Дал Хон, и един далхонийски Степен танцьор. И натийски блатен некромант.

— Бийк. Фидлър с тези отделения ли е? Геслер и Сторми?

— Фидлър, онзи с цигулката, дето свиреше толкова тъжно в град Малаз ли? Онзи с игрите на Колодата в главата си? Да, сър, там е. Геслер и Сторми, те са първите фаларийци, но със златните кожи и мускули, и всичко останало, онези, които бяха презакалени в пожарите на Телланн. Телас, Куралд Лиосан, огньовете, онези, през които дракони летят, за да станат неуязвими срещу магии и по-лоши неща. Да, и те са там.

Виж как го зяпнаха удивени! О, точно като в онзи сън!

Напълно разбираше как щеше да се обърне всичко това, но гордостта му ни най-малко не намаля. Бийк примижа нагоре в тъмното.

— След около камбана ще разсъмне.

Кенеб се обърна към Фарадан Сорт.

— Капитане, вземете Бийк и отидете в селото. Искам да ми се представят тези отделения — освен постовете.

— Слушам, Юмрук. Каните се да ги нахокате ли?

Кенеб повдигна вежди.

— Ни най-малко, Фарадан. Не. Но като нищо може да разцелувам всеки от тия проклетници накрая.

Тъй че Бийк отново вървеше до капитан Фарадан Сорт и му беше хубаво от това, някак точно както трябваше да бъде, все едно винаги е бил с нея, винаги полезен тогава, когато тя се нуждае от него. Небето преди разсъмване изсветляваше и въздухът миришеше удивително свежо — поне докато не стигнаха първите ями, където бяха нахвърляни телата на едурите. Това изобщо не миришеше добре.

— Богове на бездната — промълви капитанът, докато подминаваха плитките ями.

Бийк кимна.

— Морантските муниции го правят това. Само… части от тела, всичко смляно.

— Не и в тази яма — каза тя и посочи поредния масов гроб. — Тези тук са избити. С мечове, със стрели…

— Да, капитане, и в това сме добри, нали? Но едурите не си отидоха заради това — почти хиляда от тях са се били събрали тук, подготвяли са нова атака. Но са дошли заповеди да се оттеглят и са ги изпълнили. Сега са на една левга зад нас, събират се с още едури.

— Чукът — промълви Фарадан Сорт. — А някъде напред е наковалнята.

Той кимна отново.

Тя се спря и го погледна в лицето в предутринния сумрак.

— А адюнктата и флотата? Бийк?

— Не знам, сър. Ако се чудите дали ще стигнат до нас навреме, за да ни се притекат на помощ, тогава — не. Няма шанс. Ще трябва да издържим, капитане, толкова дълго, че е невъзможно.

Тя се намръщи.

— А ако просто заседнем тук? В това село?

— Ще започнат да ни натискат. Дотогава ще са четири или пет хиляди едури. Толкова много могат да ни притиснат, сър, все едно дали го искаме, или не. Освен това нали Юмрукът каза, че иска да влезе в сражение и да задържи колкото е възможно повече от противника. Да ги задържи да не отидат другаде, например отзад покрай градските стени, което ще означава, че адюнктата ще трябва да се справи с още една обсада, а никой не иска това.

Тя го изгледа ядосано за миг, след което тръгна отново. Бийк я последва.

Иззад една черна купчина шлака в края на селото се провикна глас:

— Радвам се, че ви виждам отново, капитане.

Фарадан Сорт продължи напред.

Бийк видя как ефрейтор Тар се надигна иззад купчината, преметна арбалета на рамо и се изтупа от прахта, преди да тръгне да ги пресрещне.

— Юмрукът иска да почука, преди да влезе, а?

Капитанът се спря пред якия ефрейтор.

— От доста време вече се движим в бърз марш. Адски сме уморени, но ако ще минаваме през това село, няма да си влачим ботушите. Тъй че Юмрукът заповяда кратка почивка. Това е всичко.

Тар се почеса по брадата, при което разните накачени по нея кости и други неща изтракаха и зашумоляха.

— Много добре.

— Много съм облекчена, че одобрявате, ефрейтор. Значи, Юмрукът иска да ви види всички отделения тук, строени на главната улица.

— Можем да го направим — отвърна ухилено Тар. — Ние пък се бием от доста време вече и сме адски уморени, капитане. Затова сержантите накараха повечето от нас да отдъхнат в, ъъ, кръчмата. Но щом Юмрукът иска да ни види, ще изглеждаме толкова свежо, колкото е възможно, сигурен съм.

— Разкарай си задника до кръчмата, ефрейтор, и ги разбутай ония кучи синове. Ще изчакаме тук — но не дълго. Ясно?

Бързо отдаване на чест и Тар тръгна да изпълни заповедта.

— Виждаш ли какво става, когато край тях няма офицер известно време? Самозабравят се, това става, Бийк.

— Да, сър.

— Е, като чуят всички лоши новини, изобщо няма да са толкова нагли.

— О, те ги знаят, сър. По-добре и от нас. — „Но това не е съвсем вярно. Не знаят онова, което знам аз, и ти също не го знаеш, капитане, любима моя.“

Чуха шума на колоната, приближаваше се бързо. По-бързо, отколкото трябваше всъщност.

Коментарът на капитана беше кратък.

— Мамка му. — И добави: — Тичай вътре, Бийк — да се приготвят бързо за тръгване!

— Слушам, сър!

Проблемът с бухалите бе в това, че дори като за птици бяха отчайващо глупави. Да ги накара да завъртят проклетите си глави му струваше голямо усилие, колкото и здраво да стискаше уплашените им душици.

В такава битка се беше вкопчил в момента, толкова далече от всякаква идея за сън, че сънят като че ли беше нещо за другите, завинаги недостижим за него.

Но изведнъж престана да е важно накъде гледа бухалът или дори накъде иска да гледа. Защото по земята се движеха фигури, през шубраците, през разораните ниви, спускаха се по склоновете на старата кариера и по пътя, и по всички негови сливащи се разклонения. Стотици, хиляди. Движеха се тихо, с готови за бой оръжия. И на по-малко от половин левга зад колоната на Кенеб!

Ботъл тръсна глава, очите му замигаха рязко, за да се фокусират — олющената стена на кръчмата, откъртената вар, където бяха мятали ками, жълтите вадички протекла вода от сламения покрив. Около него морските пехотинци нарамваха снаряжението си. Някой, може би Хелиан, храчеше и се давеше някъде зад тезгяха.

Един от новодошлите от морската пехота се появи пред него, дръпна стол и седна. Далхонийският маг, онзи с джунглата още в очите му.

— Неп Фъроу — изръмжа той. — Мин знайш?

— Какво да знам?

— Мин!

— Да. Неп Фъроу. Нали го каза току-що. Слушай, нямам време за приказки…

Онзи махна нервно с ръка.

— Не знайхме! За едури! Изобщо! — Посочи Ботъл с кривия си пръст. — Не туй. Ти! Свършен! А това лоошо! Лоошо! Всички умрем. Зарад теб!

— А, благодаря за това, сдъвкан корен такъв! Не сме си влачили краката като вас, кучи синове, знаеш ли. Всъщност стигнахме чак дотук само заради мен.

— Знам! Зарад цигулка! Цигулка, дето носи ваш сержант! Песента, вийш ли — не е направен още. Още ней направен. Ха!

Ботъл го зяпна.

— Значи това става, когато си вреш носа, но не можеш да измъкнеш нищо обратно, а?

— Вреш, обратно! Хе-хе! Все едно, Бобъл, зарад теб всички умира тука, да знайш!

— А за недовършената песен какво?

Онзи пред него сви театрално рамене.

— Койнай кога, а? Койнай?

Фидлър беше до масата.

— Ботъл, не е време за проклети от Гуглата разговори. Марш вън на улицата и гледай будно, проклет да си — скоро ще затичаме от това село като стадо подгонени бедерини.

„Да, и скачаме право в пропастта.“

— Не го започнах аз този разговор, сержант…

— Грабвай си снаряжението и марш навън!

Корик стоеше с другите от отделението, освен Ботъл, който явно се мислеше за много важен или нещо такова, и гледаше как предните части на колоната идват по главната улица като тъмна грамада в последната, упорита хватка на нощта. Никой не беше на кон, което не бе изненадващо. За Кенеб и дългоопашатата му компания трябваше да е било трудно да си намерят храна, тъй че конете бяха отишли в яхнията — е, останали бяха няколко, но натоварени тежко с багаж. Скоро и те щяха да измършавеят и жилавото месо да придаде малко вкус на местното зърно, което вонеше на кози дърдонки.

Усещаше как сърцето му блъска в гърдите. О, щеше да има бой днес, и то какъв. Едурите от запад ги изтласкваха добре. А напред, отсам голямата столица, щеше да има някоя и друга армия. „Които ни чакат. Не е ли мило от тяхна страна?“

Фидлър изникна точно пред Корик и го шибна отстрани по шлема.

— Събуди се, проклет да си!

— Буден бях, сержант!

Но нищо лошо. Беше разбираемо дори, докато Фидлър обикаляше по редицата и ги пляскаше един по един. Да, доста пиене беше имало в това село и умовете им бяха всичко друго, но не и бистри. Разбира се, самият Корик се чувстваше съвсем добре. Повечето време беше спал, докато другите пресушаваха последните бурета ейл. Спал беше, да. След като знаеше какво предстои.

Новите морски пехотинци от Трета рота бяха предложили някаква новост, но не за дълго. Бяха хванали лекия път и го знаеха, а вече го знаеха всички, и това им придаваше на всички онзи поглед в очите, онзи, дето казва, че все още има да докажат нещо и че тази малка помощ тук, в това село, изобщо не е достатъчна. „Ще трябва да скочиш още пред двеста-триста едури, миличък, преди някой от нас освен Смайлс да ти кимне веднъж-дваж.“

В челото на колоната, която вече бе пристигнала, беше Юмрук Кенеб със сержанта, Том Тиси, с капитан Сорт и нейния безмозъчен маг Бийк.

Кенеб огледа отделенията и каза:

— Сержантите, при мен, моля.

Корик видя как Фидлър, Хелиан, Геслер, Бадан Грук и Праймли тръгнаха и застанаха в полукръг пред Юмрука.

— Типично — измърмори Смайлс до него. — Сега всички ни докладват. Особено теб, Корик. Да не мислиш, че някой е забравил, дето уби онзи градоначалник в Малаз? Знаят те кого трябва да държат под око.

— О, я млъкни — изсумтя Корик. — Просто решават кое отделение да умре първо.

Това много бързо я накара да млъкне.

— Всички сте се справили адски добре — заговори тихо Кенеб, — но сериозната работа започва тепърва.

— Мислите ли, че не го знаем, Юмрук? — изсумтя Геслер.

— Все още имаш навик да дразниш старшите си, виждам.

Геслер отвърна с типичната си широка усмивка:

— Колко души водите със себе си, сър, ако разрешите да попитам? Защото, виждате ли, започвам да надушвам нещо и миризмата е много лоша. Може да се справим при две към едно. Три към едно дори. Но имам чувството, че скоро ще се окажем в съотношение едно към… десет? Двайсет? Сега, може да сте донесли повечко муниции, но освен ако не карате четири-пет фургона, добре скрити в тила на колоната, няма да стигнат…

— Не това е проблемът ни — каза Фидлър, издърпа една гнида от брадата си и я сдъвка със зъби. — Ще има магове, а знам със сигурност, Юмрук, че нашите са изчерпани. Дори Ботъл, а това говори много. — След това изгледа намръщено Бийк. — Ти защо се усмихваш така, Гуглата да те вземе дано!

Бийк повехна, дръпна се назад и се скри зад гърба на Фарадан Сорт.

Капитанът сякаш настръхна.

— Слушай, Фидлър. Може би нищо не знаеш за този маг тука, но те уверявам, че разполага с бойна магия. Бийк, можеш ли да я овладееш в онова, което предстои?

Бийк отвърна тихо:

— Да, сър. Ще видите. Всички ще видят, защото сте мои приятели, а приятелите са важни. Най-важното нещо на света. И ще ви го покажа.

Фидлър потрепери и извърна очи. След това примижа.

— Мамка му, губим нощта.

— Стройте се за марш — заповяда Кенеб. Изглеждаше ужасно състарен. — Ще сменяме на бегом на всеки двеста крачки — доколкото разбирам, не трябва да ходим много далече.

— Докато не ни избият — каза Геслер. — Дано поне да видим Ледерас отдалече. Ще ми се да ги видя тия проклети стени, преди да се гътна.

— Достатъчно, сержант. Свободни сте.

Фидлър не реагира на усмивката на Геслер, когато се запътиха обратно към отделенията.

— Хайде, Фид, всичките ти таланти крещят едно и също точно в този момент, нали?

— Да. И крещят да си затвориш проклетата уста, Гес.

Коураб Билан Тену’алас беше насъбрал повече оръжия, отколкото можеше да носи. Четири от по-добрите дълги копия, две къси. Едноостър меч, приличащ малко на ятаган; хубав дълъг прав ледерийски меч; два ножа за мушкане плюс два за кормене. На гърба си бе вързал ледерийски щит — дърво, кожа и бронз. Носеше също така арбалет и двайсет и седем метални стрели. И една „острилка“.

Знаеше много добре, че са тръгнали на последната си битка и че ще е героично. Бляскаво. Щеше да е така, както трябваше да е с Леоман от Вършачите. Щяха да стоят един до друг, рамо до рамо, докато не остане нито един жив. А след години песни щяха да се пеят за това утро. И щеше да има, сред подробностите, разказ и за един войник, който върти копия и мечове, и ножове, сред купища трупове в нозете му. Воин, дошъл от Седемте града, да, на хиляди левги оттук, за да сложи най-сетне подобаващ край на Великия бунт на родната си земя. Отново въстаник в осъдената и прокудена, бездомна Четиринадесета армия, която сега се наричаше Ловците на кости — и чиито кости също тъй щяха да се търсят, да, заради магическите им свойства, и да се продават за купища злато по пазарите. Особено черепа на самия Коураб, по-голям, отколкото на всички други, приютявал някога един огромен мозък, пълен с гений и други блестящи мисли. Череп, какъвто дори крал не би могъл да си позволи, да, особено с острието на меча или върха на копие, пронизал го целия като сетен знак за величавата смърт на Коураб, последния останал на място пехотинец…

— В името на Гуглата, Коураб — сопна се Кътъл зад него, — сега отбягвам повече дръжки на копия, отколкото ще трябва след камбана време! Защо не разкараш поне няколко?

— Не мога — изръмжа Коураб. — Ще ми трябват всичките.

— Виж, това не ме изненадва, както се отнасяш с оръжията си.

— Ще има много врагове, които ще трябва да убия, да.

— Този ледерийски щит си е направо безполезен — рече Кътъл. — Би трябвало вече да го знаеш, Коураб.

— Като се счупи, ще си намеря друг.

С такова нетърпение очакваше предстоящата битка. Писъците и стоновете на издъхващите, стъписването на залитащия назад враг, поразен отново и отново. Морските пехотинци си го бяха заслужили, о, да — боя, за който бяха чакали, пред стените на самия Ледерас — и гражданите щяха да се струпат по тях и да гледат с удивление, с възхита, с обожание как Коураб Билан Тену’алас развихря такава ярост, че да изпепели душите на всички свидетели…

Хелиан никога вече нямаше да пие това. На — гадеше й се, още беше пияна, жадна, и пак халюцинираше. Беше почти толкова зле, колкото в онази нощ на Празника на Паралт в Картуул, с всичките онези хора, които носеха гигантски паешки костюми, а тя крещеше побесняла и се опитваше да ги стъпче до един.

Сега се тътреше в челото на жалкото си отделение в предутринния сумрак и от откъслечните приказки, които улавяше в доста неопрятното си състояние, разбираше, че едурите са точно зад тях, като десет хиляди гигантски паяка със зъби, които разкъсват невинни чайки и изпаднали в ужас жени. Че и още по-лошо — тази проклета колона вървеше право към гигантска паяжина, готова да ги оплете.

Междувременно вървяха и халюцинациите. Ефрейторът й, който се раздвоява, примерно. Единият тук, другият там, двамата говорят едновременно, но не едно и също, нито дори с един и същ глас. А какво да кажем за онзи тъпак с очи на гугутка и с тъпото име, който непрекъснато пърхаше наблизо? Скълдент ли беше? Все едно, тя беше поне с десет години по-голяма от него, ако не и с повече. А може би така й се струваше заради гладката му бебешка кожа? Лице, с което, о, богове, изглеждаше на не повече от четиринайсет. И нижеше, останал без дъх, някаква шантава история, че бил принц и последният от някакъв царствен род, и как си пазел семето да го засее в идеална почва, в която кактуси не можели да растат, и как искал… какво искаше? Не можеше да е сигурна, но предизвикваше в главата й какви ли не гадни мисли и най-вече непреодолимо желание да развали момчето толкова лошо, че да го сбърка завинаги, просто за да докаже, че не е някоя, с която можеш да се месиш, без да затънеш с двата крака. Тъй че може би всичко се свеждаше до сила. Силата да поквариш една невинна душа, а това можеше да го направи дори ужасена от паяците жена, нали?

Преминаваха през ново село и, о, гледката никак не беше добра. Селото беше сринато до основи. Систематично. Всяка сграда — развалини. Армиите ги правеха тия неща, за да лишат противника от прикритие, да премахнат всякаква възможност за вдигане на редути и разни подобни. Никакви дървета извън селото също така, само равни разорани нивя с изравнени със земята синори и изсечени храсти, а житата изгорени до черна угар, а утринното слънце вече мяташе смъртоносните си стрели в черепа й, принуждаваше я да удари по някоя и друга глътка от все по-смаляващите й се запаси фаларийски ром от обоза.

Поукрепи я донякъде, слава на Гуглата.

Ефрейторът й отново се сля в едно, което беше добър знак, и сочеше напред и говореше нещо…

— Какво? Чакай, Тъчи Брет, к’во ми говореше?

— Възвишението отсреща, сержант! Виждаш ли армията, която ни чака? Виждаш ли я? Богове небесни, свършено е с нас! Хиляди са! Не, много хиляди…

— Млъкни! Виждам ги достатъчно добре…

— Но не гледаш накъдето трябва!

— Не е важно, ефрейтор. Все пак ги виждам, нали? Стига сте ми се бутали двамата в краката, а иди да намериш Ърб — трябва да го държа край себе си, да го опазя жив тоя тромав глупак.

— Няма да дойде, сержант.

— И що?

— Заради Скълдет. Обявил е, че е отдал сърцето си на вас…

— Стига глупости! Върви кажи на тоя смотльо, че не го искам, обаче може и да му пусна, след като избием всичките ония кучи синове, а може и преди това, ако има шанс, но междувременно ми домъкни Ърб тука, защото отговарям за него, виждаш ли, затова, че ми позволи да изритам вратата на оня храм.

— Сержант, но той няма да…

— А бе ти как успяваш непрекъснато да си променяш така гласа?

— Е, ето ги и тях — каза командващият ледерийските сили. — Каква е преценката ви, Сирин Канар? Под хиляда? Толкова според мен. Да стигнат тук чак от брега? Удивително.

— Оцелели са дотук, защото отбягваха да стоят на място и да се бият — отвърна намръщено Сирин.

— Глупости. Пробиваха си пътя с бой, когато им се налагаше, и го правеха изключително добре, както биха потвърдили Ханради и неговите едури. Под хиляда, в името на Блудния. Какво бих могъл да направя с десет хиляди такива войници, Финад. Пайлот, Коршен, Т’руус, Десцент, Протока — бихме могли да ги завладеем всичките. Два сезона кампания, не повече.

— Както и да е — каза Сирин, — скоро ще ги избием всичките, сър.

— Да, Финад — въздъхна командващият. — Ще ги избием. — Замълча, след което хвърли на Сирин странно лукав поглед. — Съмнявам се, че ще има много възможност да обезкървим прекалено Тайст Едур, Финад. Те си изпълниха задачата в края на краищата и сега трябва само да се окопаят зад тези малазанци — и когато горките глупаци отстъпят, а те ще отстъпят, ще побегнат назад право срещу копията на едурите на Ханради и това ще е краят.

Сирин Канар сви рамене.

— Все пак не разбирам как тези малазанци са могли да повярват, че хиляда техни войници ще са достатъчно, за да завладеят империята ни. Дори с взривовете им и всичко друго.

— Забравяте страхотната им магия, Финад.

— Страхотна за прокрадване, за криенето им от нашите сили. Нищо друго. А сега тези таланти са без никаква полза. Виждаме нашите врагове, сър. Изложени са на открито и затова ще умрат.

— Да почваме тогава — каза командващият отсечено, обърна се и даде знак на маговете да излязат напред.

Долу, по огромната равнина, която предстоеше да се превърне в гробище за нашественическата армия — ако тя изобщо можеше да се нарече така, — малазанската колона започна енергично да се прегрупира за кръгова отбрана.

— Никакви илюзии не хранят, Финад, нали? — изсумтя командващият. — Свършили са и го знаят. Тъй че никакво бягство няма да има, никакво отстъпление. Вижте ги! Ще стоят на място, до последния войник.

Струпана в отбранителен кръг, в самия център на бойното поле, вражеската сила изглеждаше нищожна и жалка. Командващият погледна към седмината си магове, подредени на самия ръб на възвишението: те вече подхващаха края на своя ритуал — започнал още отпреди седмица. После отново насочи взора си към струпаните малазанци и прошепна:

— Блудния да благослови с покой душите им.

Ясно беше, че Атри-Преда Биват, колкото и да гореше несъмнено от нетърпение, в последния момент бе решила да задържи началото на битката, да остави слънцето да продължи щурма си срещу калта на морското дъно. Уви, такова забавяне не беше в интерес на Червената маска, затова той се задейства първи.

Ледерийските магове стояха в защитния кръг от войници с големи щитове. Бяха разположени извън обхвата на стрелите, но Биват все пак знаеше много добре тяхната уязвимост, особено след като започнеха своя ритуал за привличане на сила.

Ток Анастер, яхнал коня си за по-добра гледка, усети как белегът на изваденото му око пламна и го засърбя ужасно, а въздухът наоколо затрептя, зареден с енергия, щом двамата магове сляха волята си в едно. Подозираше, че няма да могат да я удържат под властта си задълго. Магията скоро трябваше да изригне, трябваше да бъде освободена. Да се затъркаля на кипящи вълни по морското дъно, да го обжари и да връхлети върху бойните редици на оулите. И воини щяха да мрат със стотици, може би с хиляди.

Срещу това неколцината шамани на Червената маска не можеха да направят нищо. Всичко, което преди бе давало сила на племето от равнините, бе разкъсано, разбито от оскверняването на свещените земи, от смъртта на безброй воини, старци и деца. Културата на Оул рухваше. И за да я спаси, за да възкреси своя народ, Червената маска се нуждаеше от победа този ден, и щеше да направи всичко, за да я постигне.

Дори да принесе в жертва К’Чаин Че’Малле, ако се наложеше.

Под странната броня, под запоените за крайниците на Ловците К’елл мечове, под техния безмълвен език и необяснимия съюз с Червената маска К’Чаин Че’Малле бяха влечуги. Кръвта им беше студена, а дълбоко в мозъците им навярно можеше да се открият древни спомени, възпоминания за съществуване далеч преди всякакви цивилизации, дивост, обвързана в плетеница от инстинкти. Тъй че в потока на тази студена кръв се таеше търпението на върховен хищник.

Влечуги. „Проклети гущери.“

На трийсетина крачки от мястото, където стояха маговете и пазещите ги войници, склонът достигаше до самия край на древното море, откъдето калта се простираше сред туфи зацапана отъпкана трева — там се бяха изливали води от порои, преди бавно да се процедят в наносите отдолу.

И Червената маска бе предположил точно, повече или по-малко, къде ще заемат позиция маговете. Всъщност сам ги беше приканил да изберат тези позиции, където вълните от магия можеха да се слеят най-ефективно срещу чакащите воини. А Саг’Чурок и Гунт Мач бяха готови за внезапния си щурм нагоре по склона.

И изведнъж равният глинест терен в края на древната брегова линия сякаш изригна и демонските същества вече връхлитаха нагоре, кал се сипеше на водопади от гърбовете им.

Паническо отстъпление — бойците захвърляха щитове и мечове и тичаха нагоре, оставили сами нещастните магове, които се мъчеха да развихрят магията си…

Късно. Двата меча на Саг’Чурок засякоха бясно и първият маг изчезна сред взрив от кръв и месо…

… а Гунт Мач скочи високо във въздуха и се стовари с разперени нокти върху втория маг.

В следващия миг двата звяра се понесоха назад на зигзаг. Върху тях се посипаха стрели, но отскачаха от здравата броня.

След този внезапен ужас ледерийските рогове зазвучаха като викове на гняв — и изведнъж клиновете тръгнаха надолу по склона, и някаква бойна песен се извиси във въздуха в накъсан каданс — но беше по-скоро пронизителен вой, изригнал от гърлата на потресени войници…

„И тъй лесно — помисли си Ток Анастер — тази битка започва.“

Зад него Торент подскачаше, обзет от трескаво ликуване. И крещеше:

— Червената маска! Червената маска! Червената маска!

Клиновете тръгнаха по морското дъно и видимо се огънаха, щом забавиха ход в калта. Между тях се трупаха стрелци, лека и тежка пехота и Ток виждаше как войниците се хлъзгат, падат, ботушите им се пързаляха; не можеха да намерят здрава опора, за да изпънат лъковете си. Хаос. Тежката пехота отпред вече затъваше до колене, задните залитаха и се блъскаха в тези пред тях и ритъмът се накъсваше, а накрая се разпадна.

Втори хор от рогове прокънтя, щом целият клин излезе на равното, и движението напред изведнъж спря. Миг тишина, докато клиновете се престроят, след това войниците подеха нова песен, този път по-уверена и в бавен разтеглен ритъм, който сякаш съвършено подхождаше на настъплението, стъпка по стъпка, с пауза между всяка.

Ток изсумтя възхитено. Контролът наистина бе впечатляващ и като че ли действаше.

„Ще стигнат до редиците на оулите непокътнати. Все пак нямат здрава опора, за да укрепят щитовете или да размахат мечовете със сила. Богове, ще се лее кръв!“

Въпреки цялата си изобретателност Червената маска все пак не беше тактически гений, Ток го разбираше. Бойният главатар на оулите беше направил всичко възможно, за да спечели предимство, показал бе подобаващо умение. Без К’Чаин Че’Малле тази битка вече щеше да е приключила. Все едно, втората изненада на Червената маска не можеше да се окаже голяма изненада — за никого.

Натаркас, с плувнало в пот лице под червената маска, подкара коня си в лек тръс. Земята около него затътна — две хиляди избрани воини препускаха с него през равнината. Тръсът премина в галоп, пиките се снишиха, щитовете се спуснаха.

Натаркас беше повел конницата си под нощния дъжд източно от морското дъно, след това на север и накрая, щом предутринният светлик облиза мрака — на запад.

Призори вече бяха на позиция на една трета левга зад ледерийските сили. Построени в клин, със самия Натаркас в центъра на шестия ред. И зачакаха първите звуци на битката.

Червената маска беше твърд в указанията си. Ако ги откриеха вражески съгледвачи, трябваше да изчакат, и да изчакат още, да се вслушват в звуците на битката поне две обръщания на колелото. Ако бяха сигурни, че са останали неразкрити — ако останеше възможността за изненада, — щом чуеха първите звуци, Натаркас трябваше мигновено да поведе конницата си в атака срещу задните редици на вражеските сили — срещу Тайст Едур тоест. Не можеше да има никакви отклонения от тази заповед.

На разсъмване съгледвачите бяха докладвали на Натаркас, че конен отряд едури ги е разкрил. И той си помисли отново за Червената маска предната нощ.

— Натаркас, разбираш ли защо искам да задържиш, ако ви видят? — беше му казал той. — Да не нападнеш веднага? Не? Тогава ще обясня. Ако ви видят, трябва да мога да използвам това в сражението на морското дъно. Поне две завъртания на колелото трябва да изчакате, без да правите нищо. Това ще задържи Тайст Едур на място. Може дори да изкара от боя конницата на блуроуз — и ако те подходят към вас, подмамете ги с бягство — отведете ги от бойното поле колкото се може по-надалече. Не влизайте в бой с тях, Натаркас! Ще ви стъпчат! Изтощете ги в преследването и Биват вече няма да може да разполага с тях. Това е важното! Разбираш ли заповедите ми?

Разбираше ги, да. Изгубеха ли изненадата, трябваше да поведе своите оули… надалече. Като страхливци. Но те и преди бяха играли като страхливци, а това изгаряше сърцето му. Изгаряше го до смъртна болка всеки път, щом видеше мезла, Ток Анастер, да, едноокия чужденец, който стоеше като живо доказателство за толкова мрачен миг сред оулите, че Натаркас едва можеше да си поеме дъх, щом си помислеше за него.

Знаеше, че воините му изпитват същото. Вътрешната пустота, ужасната необходимост да дадат отговор, да отрекат миналото по единствения начин, който им беше останал.

Бяха ги видели, да.

Но нямаше да побегнат. Нито щяха да чакат. Щяха да препуснат към битката. Щяха да видят омразния враг и щяха да връхлетят.

„Изкупление. Разбираш ли тази дума, Червена маско? Не? Тогава ще ти покажем какво означава тя.“

— Сестра Сянка! Идват. — Брол Хандар затегна каишката на шлема си. — Пригответе копията! — изрева на воините си и по цялата фронтова линия, в два реда дълбочина, железните върхове на копията блеснаха. Първият ред коленичи и насочи остриетата на височината на гърдите на настъпващите коне, а бойците от редицата зад тях останаха прави, готови за мушкане. — Щитове в гард! — Третият ред направи половин стъпка напред и всички вдигнаха щитовете си в позиция гард, под десниците на воините във втория ред.

Брол се обърна към един от бегачите.

— Уведоми Атри-Преда, че посрещаме конна атака и настоятелно я съветвам да заповяда на блуроуз да препуснат за флангова атака — колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще можем да се включим в боя долу.

Младежът хукна.

Брол разбираше, че клиновете вече са излезли на равното и настъпват бавно, според заповедта на Биват, за да се приспособят към калния терен. Вероятно вече се приближаваха към оулските редици, макар сблъсъкът все още да предстоеше. Атри-Преда беше подготвила друга тактика за този момент и Брол Хандар й желаеше успех.

Смъртта на маговете бе мрачно начало на битката в този ден, но увереността на Надзорника въпреки това започваше да нараства.

„Тези глупаци ни атакуват! Атакуват гора от копия! Самоубийствено!“

Съзнаваше, че най-сетне могат да приключат с това. Да сложат край на тази нелепа война. До края на деня нито един оул нямаше да остане жив. Нито един.

Тътен на конски копита. Пиките се снишиха, конете изпънаха вратове, воините се приведоха — все по-близо и по-близо… а след това — хаос.

Никой кон не може да бъде накаран да връхлети в галоп срещу стена от настръхнали копия. Сред пиконосците на оулите имаше конни стрелци и когато масата конници се доближи на сто разтега от едурите, стрелците се вдигнаха на стремената и изхвърлиха облак стрели.

Първият ред едури, коленичили с насочени копия, бяха подпрели правоъгълните ледерийски щитове на раменете си — най-доброто, което можеха да направят с двете ръце на дръжките на копията.

Другите, непосредствено зад тях, бяха защитени по-добре, но оградата от копия, както я наричаха ледериите, беше уязвима.

Закрещяха воини и западаха под ударите на стрелите. Редът се разлюля, заотстъпва и изведнъж се разкъса.

Конете не могат да бъдат накарани да връхлетят срещу стена от настръхнали копия. Но добре обучени, конете могат да бъдат накарани да връхлитат срещу хора и да ги тъпчат.

Втори облак стрели полетя от разстояние от четиридесет разтега. След това трети — от десет.

Фронтовата страна на едурското каре се разкъса. Конете напираха напред в зевовете, отворени в редиците на едурите, тъпчеха и хапеха.

Брол Хандар с ужас гледаше как целият блок на воините арапаи сякаш се разлюля, затрепери назад, след това неизбежно се огъна навътре.

Оулският клин се беше врязал дълбоко в безредното каре. Сблъсъкът бе изтласкал първите редици едури назад, те блъскаха и събаряха тези зад тях на вълни, които се разляха по целия строй.

Оулите, нахлули в тази гмеж от блъскащи се и залитащи едури, извадиха мечовете си, понеже пиките се бяха строшили или бяха останали забити в пронизаните тела. С яростни бойни крясъци номадите сечаха на всички страни.

Падаха коне, ритаха и се мятаха в предсмъртната болка. Копия забиваха нагоре, за да вдигнат оулските воини от седлата.

Карето се превърна в кипящо безумие.

А конете продължаваха да падат, други, обезумели, не се подчиняваха на яростните крясъци на ездачите си. Десетки копия се вдигаха и сваляха конници от седлата, десетки едури връхлитаха, за да довършат падналите.

И изведнъж оулите започнаха да отстъпват, а воините едури започнаха да напират срещу тях, фланговете на карето се изнесоха, за да обкръжат конниците.

Някой крещеше на Брол Хандар. Някой до него. Той се обърна и видя един от вестоносците си.

Сочеше му на запад и махаше възбудено.

Конницата на блуроуз беше излязла на склона и се строяваше за щурм.

Брол Хандар зяпна за миг далечните редици и блесналите на слънцето пики, мятащите глави коне. И изкрещя:

— Сигнал за строй! Карето да не гони! На място! Стегнете редиците и оставете врага да се оттегли!

Роговете засвириха.

Оулите не разбраха какво става. Паниката вече ги беше обзела и те приеха внезапното отдръпване на настъпващите едури като възможност да се измъкнат. Изляха се от карето като поток и на двайсетина крачки стрелците се извърнаха в седлата си да пуснат стрели — четиридесет, петдесет крачки, и някакъв командир с бакърено лице зарева на бойците си да се съберат, да се престроят за нов щурм — и от запад отекна тътен, и той се обърна в седлото си и видя, връхлитаща отгоре в настръхнали редици, своята смърт.

Своята смърт и смъртта на своите воини.

Брол Хандар видя как изпадналият в паника командир се опита да обърне бойците си, да ги строи, да подкара уморените, плувнали в кръв животни и също толкова уморените им ездачи в насрещен щурм… но беше много късно. Разнесоха се уплашени викове, щом воините видяха какво се спуска върху тях, и след миг конниците разкъсаха строя си, побягнаха…

И пиконосците на блуроуз връхлетяха.

Брол Хандар огледа своите арапаи. „Сестро Сянка, нанесоха ни убийствена рана.“

— Сигнал за бавно настъпление! — заповяда той и извади меча си. — Ще довършим това, което започнаха блуроуз! — „Ще ги избия тези кучи синове. До един, проклети да са. Да крещят от болка, да мрат под мечовете ни!“

Нещо тъмно и диво се беше развихрило в него. Ах, каква наслада щеше да е избиването. Тук. Сега. Каква наслада!

Щурмът на блуроуз заля оулската конница в унищожителна вълна. Натаркас — все още крещеше заповедта си да се обърнат — бе прободен от пика отстрани в главата. Върхът прониза ниско отдолу в лявото слепоочие, под ръба на обшития с бронз шлем, разби черепа и очната кухина. След това продължи още навътре, през мозъка.

Мрак избухна в ума му.

Конят му, останал без ездач, побягна далече от тази касапница, далече от ужаса.

И изведнъж пред очите му се откри простор. И други два останали без ездачи коня препускаха, вдигнали високо глави, свободни.

Конят на Натаркас затича след тях.

Хаосът в сърцето му угасна, затихна, замря с всеки следващ ликуващ дъх, с който изпълваше пламналите си дробове.

Свободен!

Никога вече! Свободен!

Никога вече!

На морското дъно клиновете на тежката пехота настъпваха под вече непрекъснатия порой от сипещи се стрели. Стрелите се хлъзгаха по вдигнатите щитове, отскачаха от шлемове със спуснати забрала, забиваха се през пролуките в броня и нанасяха случайни поражения. Войници крещяха, залитаха и се свличаха — но изведнъж ги сграбчваха ръце, притискаха ги тела и ги задържаха прави, и нозете им се влачеха напред, докато животът изливаше пурпурния си дар в калта. И тези ръце след това започваха да избутват мъртвите и издъхващите напред, през редиците. Други ръце посягаха назад, сграбчваха, теглеха и дърпаха, и избутваха към нови чакащи ръце.

А монотонната песен не секваше, ритъмът й отмерваше всяка следваща стъпка.

На двадесет крачки от оулите и техните острови сухо можеха вече да се взрат в лицата им, в блесналите очи, изпълнени със страх и ярост.

Бавното настъпление не можеше да не изнерви чакащите оули. Човешки копия, прииждащи, все по-близо. Огромни железни зъби, напиращи неумолимо: стъпка, изчакване, стъпка, изчакване, стъпка.

И ето, на осем крачки разстояние вече хвърляха напред от първите редици настръхнали от стрели трупове, и телата се просваха в калта. Последваха ги щитове. Ботуши стъпваха върху тях, натискаха ги в калта.

Тела и щитове — в несекващ поток.

И градяха там, в последните шест крачки, под от плът, от кожа, от дърво и броня.

Къси копия се сипеха на градушка върху клиновете, поразяваха войници и ги събаряха, но телата им биваха изтласквани напред със смразяващо равнодушие. Ранените се давеха с писъци в калта. И всеки клин сякаш се надигаше сам върху себе си и излизаше от нея, а ритъмът на песента оставаше неизменен.

Четири стъпки. Три.

И с оглушителен рев върховете на огромните клинове изведнъж се врязаха напред.

В човешка плът, в щитове и копия. В оулите.

Всеки ум бленуваше за победа. За безсмъртие. И от всички тях никой нямаше да се покори.

А слънцето гледаше жадно отгоре, изливаше своя зной над К’юсон Тапи, където две цивилизации се бяха вкопчили гърло за гърло.

За сетен път.

Съдбоносно решение може би, но вече го беше взел. С всички отделения, които бяха в селото, Фидлър пое западната страна на отбраната-костенурка. Вече не бяха изправени очи в очи срещу огромната ледерийска армия с проклетите й от Гуглата магьосници. Не, вече чакаха тук, а срещу тях — стегнатите в плътни редици Тайст Едур.

Проява на страх ли бе това? Не беше сигурен, а ако можеше да съди по погледите, които улавяше в очите на своите приятели сержанти — като оставим настрана Хелиан с временно неуспешния й опит да награби Скълдет, по-точно онова между чатала му, преди да се намеси Праймли, — те също не бяха сигурни.

„Добре, значи просто не искам да видя смъртта си да ми се изсипе ей така отгоре. Страхливост ли е това? Да, според всички сметки не би могло да е нищо друго. И все пак това е положението. Не се чувствам уплашен.“

Не, единственото, което искаше точно сега, бе да загине в бой. Да види лицето на кучия син, който го е убил, да предаде в онази последна среща на очите всичко, което означава умирането, което трябва да е означавало и ще означава винаги… „Каквото и да е то, и дано да свърша по-добра работа, като накарам убиеца да разбере какво е — по-добра, отколкото всички онези, в чиито очи съм се взирал, докато умираха от моята ръка. Да, молитвата ми сякаш е съвсем достойна.“

„Но сега не се моля на теб, Качулати.“

„Всъщност проклет да съм, ако изобщо знам на кого се моля, но дори и това като че ли е без значение.“

Войниците му ровеха дупки в земята, но не говореха много. Бяха получили торба с муниции, включително още две „проклетии“, и макар това изобщо да не беше достатъчно, изглеждаше благоразумно да се окопаят, за да могат да се присвият в дупките за прикритие, щом острилките, проклетиите и всичко останало започне да гърми.

И всичко това при условие че изобщо щеше да има бой, по дяволите.

Много по-вероятно беше магията да се понесе над малазанците и да ги помете до един, да ги стисне за гърлата, докато изгаря кожа, мускул и органи, докато не изгори дори последните им отчаяни яростни писъци.

Фидлър се закле да превърне своя последен писък в проклятие. Добро при това.

Взря се отново към бойните редици на Тайст Едур.

Кътъл до него каза:

— На тях май също не им харесва, знаеш ли.

Фидлър само изсумтя.

— Онова там е водачът им. Онзи старият, с изгърбените рамене. Прекалено много от тях му обръщат прекалено много внимание. Мисля да го разкарам, Фид — с проклетия. Слушай… слушаш ли? Веднага щом вълната от магия се затъркаля, трябва да скочим и да ги нападнем тия кучи синове.

Не беше лоша идея всъщност. Фидлър примига, обърна се към сапьора и кимна.

— Предай на другите тогава.

В този момент един от войниците на Том Тиси притича и спря между тях.

— Заповеди на Юмрука — заговори младокът задъхано и се огледа. — Къде ви е капитанът?

— Държи Бийк за ръчица някъде — отвърна Фидлър. — Можеш да предадеш заповедите на мен, войник.

— Добре. Поддържате костенурчия гръб — никакво настъпление срещу врага…

— Това е шибано…

— Млъкни, Кътъл! — сряза го Фидлър. Кимна на бегача и попита: — За колко време?

Отвърна му тъпо изражение.

Фидлър махна на идиота да си ходи и отново се загледа към фронта на Тайст Едур.

— Проклет да е, Фид!

— Отпусни, Кътъл. Ще тръгнем, когато трябва.

— Сержант? — Ботъл изпълзя от дупката, която си беше изкопал, лицето му беше напрегнато. — Нещо… нещо става…

В този момент от хребета на изток проехтя смразяващ кръвта звук — като десет хиляди котвени вериги, стържещи земята, и се надигна злокобна стена от кипяща магия. Тъмноморава, прорязана с огненочервени жили, с черни резки, пробягващи като мълнии по гребена й, докато се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.

— Ташаци на Гуглата! — ахна Кътъл и се опули.

Фидлър само зяпна, онемял. Беше същото чародейство, което бяха видели на север от крайбрежието на Седемте града. Само че тогава си имаха Бързия Бен. А Ботъл си имаше своята… Той посегна и дръпна Ботъл към себе си.

— Слушай! Тя…

— Не, Фид! Няма я! Не е с мен, откакто слязохме на брега. Съжалявам…

Фидлър го блъсна настрани.

Стената се надигаше все по-високо.

Тайст Едур по западния край на мъртвото поле изведнъж заотстъпваха.

Кътъл изрева:

— Трябва да тръгнем веднага! Фидлър! Веднага!

Но Фидлър не можеше да помръдне. Не можеше да отговори, каквото и да му ревеше Кътъл. Можеше само да гледа, извил врат, все по-нагоре и нагоре. Твърде много магия.

— Богове небесни! Това ще ни изпепели сто пъти!

Да избягат от това? Никакъв шанс.

Кътъл го задърпа.

Фидлър се намръщи и го оттласна толкова силно, че сапьорът залитна.

— Заеби бягството, Кътъл! Мислиш, че можеш да надбягаш това?

— Но едурите…

— Ще ги помете и тях — не виждаш ли? — „Трябваше да ги помете — никой не можеше да удържи такова нещо, щом изригне — никой.“ — Онези проклети от Гуглата едури са изиграни, Кътъл! — „О, да, ледериите искаха да се отърват от господарите си — просто не искаха да го направят с нас за съюзници. Не, те просто ще го направят по своя начин и ще унищожат и двамата си врагове в един и същ проклет ден…“

На триста разтега на запад Ханради се взря в ледерийската магия. И разбра. Изведнъж. Разбра.

— Предадени сме — заговори, колкото на войниците наоколо, толкова и на себе си. — Онзи ритуал — подготвяха го дни наред. Може би седмици. Изригне ли… — „Опустошението ще се разпростре на левги на запад.“

„Какво да правя?“

„Татко Сянка, какво да направя?“

— Къде са моите К’риснан? — попита той рязко.

Двама едури — съветниците му — се затътриха напред, с лица сиви като пепел.

— Можете ли да ни защитите?

Никой от двамата не проговори, никой от двамата не се осмели да го погледне.

— Не можете ли да призовете Ханан Мосаг? Достигнете до Цеда, проклети да сте!

— Ти не разбираш! — викна единият К’риснан, доскоро съвсем млад — Всички ние сме… изоставени!

— Но Куралд Емурлан…

— Да! Разбуден е отново! Но не можем да стигнем до него! И Цеда не може!

— А другата сила? Хаосът?

— Няма я! Избяга!

Ханради зяпна безмълвно двамата чародеи. Извади меча си и замахна през лицето на по-близкия. Острието се вряза над носа и натроши двете очни кухини. Чародеят изкрещя и залитна назад, стиснал лицето си с ръце. Ханради пристъпи напред и заби меча в гърдите му. Бликна черна кръв.

Той изтръгна оръжието си и се обърна към другия, който се беше присвил от ужас.

— Вие чародеите сте виновни за това — изхриптя някогашният крал. — За всичко това. — Направи още една стъпка напред. — Жалко, че Ханан Мосаг не се свива сега пред мен…

— Почакай! — изкрещя К’риснан и посочи на изток. — Стой! Някой дава отговор! Някой дава отговор!

Ханради се обърна рязко, с усилие фокусира погледа си върху малазанците — толкова ужасяващо огромна беше вълната от ледерийска магия, че сянка се беше спуснала над цялото мъртво поле.

От струпаната маса войници се издигаше едва видимо бледо сияние. Сребристо, смътно пулсиращо.

Смехът на Ханради беше груб и жесток.

— Това жалко нещо да е отговор? — Надигна отново меча си.

— Не! — извика К’риснан. — Почакай! Гледай, тъп глупако! Виж!

И той се вгледа отново.

И видя как куполът от сребърна светлина се изду, разпростря се, за да обхване цялата вражеска сила — и се сгъсти, стана матово…

Последният К’риснан се вкопчи в ръката му.

— Чуй ме! Мощта му… Татко Сянка! Мощта му!

— Може ли да удържи? — изръмжа Ханради. — Може ли да удържи срещу ледериите?

Не видя отговор в кървясалите очи на К’риснан.

„Не може… тънко е… срещу онази нарастваща и нарастваща вълна…“

„Но… няма нужда да е по-голямо от това, нали? Поглъща ги всички.“

— Сигнал за щурм! — изрева той.

Широко отворени очи се впиха в Ханради, а той сочеше към купола искряща, ефирна и безплътна сила.

— Можем поне да се свием в сянката му! Хайде, напред! Всички!

Бийк^[1], който тогава имаше друго име, по-досадно име, си играеше през онзи следобед на пода на стария обор, където вече не ходеше никой друг и който бе много далече от останалите постройки на имението, достатъчно далече, за да може да си представи, че е сам в един изоставен свят. Свят без грижи.

Играеше си със захвърлените бучки восък, които събираше от купа смет под задната стена на голямата къща. Топлината на дланите му можеше да променя формата им, като магия. Можеше да извайва лица от тези парчета восък и да прави цели семейства, като онези семейства долу в селото, където момчета и момичета на неговите години работеха редом с родителите си, а когато не работеха, си играеха в горите и все се смееха.

Точно там го намери брат му. Брат му с тъжното лице, така различно от лицата, които правеше той. Пристигна, понесъл намотка въже, и застана току на зейналия вход, с широко разтворените и обрасли с бурени дървени врати.

Бийк, който имаше много по-досадно име тогава, видя на лицето на брат си внезапна тъга, която след това се отцеди и на нейно място се появи смътна усмивка, което бе облекчение, тъй като Бийк мразеше, когато брат му отидеше някъде, за да плаче. По-големите братя не трябваше никога да правят това, а щом като беше по-големият, ами, просто не трябваше никога да го прави.

След това брат му се приближи до него, все още с онази полуусмивка, и каза:

— Имам нужда да остана тук сам, мъничък. Вземи си играчките и се махни.

Бийк го зяпна, ококорил очи. Брат му никога не го молеше за такива неща.

— Не искаш ли да си играеш с мен?

— Не сега — отвърна брат му, а Бийк видя, че ръцете му треперят, което означаваше, че си е имал грижи в имението. Неприятности с мама.

— Ако си поиграем, ще ти стане по-добре — каза Бийк.

— Знам. Но не сега.

— После ли? — Бийк започна да събира восъчните си селяни.

— Ще видим.

Имаше решения, които не приличаха на решения. И избори, които можеха просто да попаднат на мястото си, когато всъщност никой не гледа, и така стояха нещата в детството, както и за възрастните. С восъчните селяни, сгушени в ръцете му, Бийк тръгна към изхода и навън под слънчевата светлина. Летните дни винаги бяха чудесни — слънцето бе достатъчно топло, за да накара селяните да плачат от радост, щом ги подредеше на стария граничен камък, който вече не разделяше нищо.

Камъкът беше на осемнадесет от малките крачки на Бийк, преобърнат в единия край на пътеката, преди тя да завие и да се спусне надолу към мостчето и потока, където живееха лещанки, докато потокът не пресъхна и те не измряха, защото лещанките можеха да дишат само във вода. Тъкмо подреди играчките си в редица, когато реши, че трябва да попита брат си за нещо.

Решения и избори, пропадащи.

Какво бе поискал да попита? Нямаше никакъв спомен за това. Споменът си беше отишъл, разтопил се беше в нищо. Онзи ден беше много горещ.

Като стигна до входа, видя брат си — седеше с провиснали колене на ръба на плевника. А после се плъзна и пропадна надолу към пода. Но не падна чак до долу. Въжето около врата му го задържа.

И тогава, щом лицето му посиня и очите му се опулиха, и езикът му се изплези, брат му затанцува във въздуха, зарита сноповете запрашена слънчева светлина.

Бийк затича към него — играта, която брат му си играеше с въжето, съвсем се беше объркала и брат му вече се давеше. Той прегърна ритащите крака на батко си и се опита с цялата си сила да го задържи нагоре.

И стоеше там, и навярно беше пищял, но може и да не беше, защото онова място бе изоставено, твърде далече от всеки, който можеше да се притече на помощ.

Брат му се опита да го изрита от себе си. Юмруците на брат му заудряха по главата на Бийк толкова здраво, че да го заболи, но не много, защото ръцете едва можеха да стигнат до него, той беше нисък и много по-мъничък от батко си все пак. И просто продължи да го държи.

Огън се разгоря в мускулите на ръцете му. В раменете му. Във врата му. Краката му се тресяха, защото трябваше да стои на пръсти — опиташе ли се да спусне ръцете си по-надолу, много под коленете на батко си, тогава брат му просто огъваше тези колене и започваше отново да се дави.

Огън навсякъде, огън през цялото тяло на Бийк.

Краката му поддаваха. Ръцете му се предаваха. И докато се предаваха, брат му се давеше. Потече пишкано и опари китките на Бийк и лицето му. Въздухът бързо се запълни с още по-лоши миризми, а батко му никога не правеше такива неща — цялата тази бъркотия, тази ужасна грешка с въжето.

Бийк не можеше да издържи и това беше проблемът да си по-малкият брат, да си онова, което беше той. И ританията накрая замряха, мускулите на краката на брат му станаха меки, отпуснати. Два пръста на едната ръка на батко му леко забърсаха косата на Бийк, но помръдваха само когато помръднеше самият Бийк, тъй че и тези пръсти бяха станали неподвижни като краката.

Беше добре, че брат му вече не се бореше. Сигурно беше разхлабил въжето от шията си и сега просто си почиваше. А това беше хубаво, защото Бийк вече се беше смъкнал на колене, увил плътно ръце около стъпалата на батко си.

И така си остана.

Докато, три камбани след свечеряване, един от конярите от издирващата група ратаи не влезе в обора със запален фенер.

Дотогава следобедната слънчева горещина бе развалила всичките му селяни, изпила беше лицата им в изражение на скръб, а Бийк не се върна да си ги прибере, не ги извая отново в по-хубави лица. Онези бучки восък останаха на граничния камък, който вече не значеше нищо и потъваше и потъваше ден след ден под слънцето.

След онзи последен ден с брат му в къщата имаше много грижи. Но това не продължи дълго.

Не знаеше защо сега си мисли за брат си, докато палеше една след друга всяка свещ в себе си, за да направи света светъл и да спаси приятелите си. И много скоро вече не усещаше край себе си никого и нищо освен смътните петна, в които се бяха превърнали всички. Капитанът, Юмрукът, всички войници, които бяха негови приятели. Остави светлината да се раздипли и да ги обгърне всичките, да ги опази от онази плашеща тъмна магия, която бе толкова жадна да връхлети върху тях.

Станала беше твърде мощна, за да могат онези седем мага да я удържат. Бяха сътворили нещо, което сега щеше да ги унищожи, но Бийк нямаше да позволи то да нарани приятелите му. Затова накара светлината си да загори още по-ярко. Превърна я в нещо здраво. Щеше ли да е достатъчно? Не знаеше, но трябваше да е, защото без приятелите му не съществуваше нищо, никой.

По-ярка, по-гореща, толкова гореща, че восъкът на свещите се пръскаше на облаци от капчици, грееха ярко като слънцето, една след друга. И всички цветни свещи се запалиха, и остана бялата.

И докато от него изригваше порой след порой светлина, той усещаше в себе си пречистване, онова, което жреците наричаха очищение, само че те всъщност нищо не знаеха за очищението, защото то нямаше нищо общо с принасянето в жертва на кръв и пари, нищо общо нямаше с това да се подлагаш на глад и да се самобичуваш, или да редиш безкрайно молитви, докато мозъкът ти изтръпне. Нищо общо нямаше с всичко това. Очищението, разбираше вече Бийк, бе окончателно.

Всичко сияеше, огряно сякаш от вътрешен огън. Черните доскоро ожънати стръкове по нивите грееха, изпълнени с пламенен живот. Камъните блестяха като драгоценни геми. Нажежена до бяло жар във всички посоки. Фидлър виждаше войниците си и можеше да види през тях, на пулсиращи блясъци чак до костите им, до органите, свити в кухините си. Видя по целия хълбок на Корик старите пукнатини по ребрата, лявата ръка, рамото, бедрото. Видя три големи колкото пръст щръбки на черепа на Кътъл под вече прозрачния шлем — удар, който беше получил още като бебе, с мека и наранима кост. Видя раната между краката на Смайлс от жестокостите, които си беше причинявала. Видя в Коураб Билан Тену’алас буйната кръв, която побираше в себе си силата да унищожи всякакъв рак, който го порази, а той бе човек, подложен на обсада от тази болест, но тя никога нямаше да го убие. Нямаше да го поболее дори.

Видя у Ботъл искрящите вълни на груба сила, блясък, неподвластен на никакъв контрол — но този контрол щеше да дойде. „Ще дойде.“

Ефрейтор Тар се беше присвил в дупката, която си бе изкопал, а светлината, която се излъчваше от него, бе здрава като желязо.

Сред другите видя повече, отколкото един смъртен би поискал да види, но не можеше да затвори очите си, не можеше да ги извърне настрани.

Геслер и Сторми бяха огрени от златна светлина. Дори брадата и косата на Сторми бяха като предено злато, дива красота, сипеща се на водопади около лицето му, и проклетият глупак се смееше.

Светът по-натам бе изчезнал зад матова извита стена от сребрист пламък. Смътни фигури отвъд нея… да, беше видял приближаването на Тайст Едур, търсеха убежище.

Фидлър се усети, че е застанал срещу тази стена, и ето, че закрачи през нея. „Защото някои неща са по-важни от други.“ Пристъпи в този сребрист огън, усети как прониза цялото му тяло, нито горещ, нито студен, нито болка, нито радост.

Залитна изведнъж, примигна. На по-малко от петнадесет крачки от него се бяха присвили до земята стотици Тайст Едур. Чакаха смъртта си.

Ханради коленичи, приковал поглед в небето, половината от което вече бе изчезнало зад тъмната стена от кипящо безумие. Гребенът вече бе започнал да се свлича надолу в устремния си бяг напред.

Внезапно движение го накара да погледне надолу.

Видя малазанец — преобразен в бяло привидение — брада, коса — полюшващите се кокалчета от пръсти сега бяха излъскани, сияеха, както и бронята и оръжията му. Пречистени, излъскани, дори ремъците по него изглеждаха нови, гладки.

Малазанецът срещна погледа му със сребърни очи, после вдигна съвършено изваяна длан и му махна да тръгнат напред.

Ханради се изправи, захвърли меча си.

Воините му видяха. Воините му направиха същото, а когато тръгнаха напред, куполът от сребрист пламък се понесе към тях.

Пронизителен вик, и Ханради се обърна, и видя как последният му К’риснан избухна в пламъци — един-единствен ослепителен миг и злочестият маг бе само пепел, утаила се по земята…

Бийк беше щастлив, че може да ги спаси. Беше разбрал онзи стар сержант. Изтерзаният маг, уви, не можа да понесе това очищение. Твърде много от душата си бе предал. Другите — о, те бяха ранени, изпълнени с горчивина, която той трябваше да помете, и той го направи.

Нищо вече не беше трудно. Нищо…

В този момент ледерийската магия връхлетя.

Ледерийският командир не можеше да види мъртвото поле. Всъщност не можеше да види нищо освен вихрещата се, набъбваща стена от яростна магия. Жестокият й глад се изливаше надолу на съскащи валма.

Когато се понесе напред, всякаква илюзия за контрол изчезна. Командирът и присвилият се до него Сирин Канар видяха как всичките седем мага бяха откъснати от земята, повлечени бяха нагоре във въздуха след настъпващата стена. Пищяха, вършееха с ръце и крака из въздуха, кървави резки заплющяха, когато силата започна да ги разкъсва, преди да изчезнат в черния щорм.

Магическата вълна се килна напред и се изсипа с грохот върху мъртвото поле.

Взрив.

Западаха войници и коне, ездачи се търкаляха или оставаха затиснати под конските хълбоци, конете цвилеха и ритаха. Целият хребет затрепери, след това се изду, закриви се и издърпа войници от билото, погреба ги под каменните лавини, които се сипеха надолу към полето. Зейнали усти, безмълвни писъци, ужас в хиляди очи…

Рухващата вълна се разпадна.

Бийк беше притиснат от неимоверната тежест, от ужасния глад. Но нямаше да отстъпи. Остави огънят в душата му да изригне навън, да погълне всяка свещ, да запали всичко.

Приятелите му, да. Единствените, които бе познавал.

Оцеляването, осъзна той, можеше да бъде спечелено само с чистота. С любовта му към всички тях — колко много от тях му се бяха усмихвали, бяха се смели с него. Колко ръце го бяха тупали по рамото и дори, понякога, бяха разрошвали косата му.

Искаше му се да можеше да види капитана за сетен път, може би да я целуне дори. По бузата, макар че щеше да му хареса и нещо много по-… храбро. Но беше Бийк в края на краищата и можеше да върши само едно нещо наведнъж.

Обгърна се плътно с ръце, а огънят започна да изгаря мускулите на ръцете. Раменете и врата. Краката му.

Можеше вече да удържи, докато го намереха.

Тези пламъци бяха толкова горещи, изгарящи… но нямаше болка. Болката беше пречистена, заличена, изхвърлена. О, тежестта бе огромна, все по-тежко ставаше, но нямаше да отстъпи. Нямаше да отстъпи братята и сестрите си, онези, които толкова обичаше.

„Моите приятели.“

Ледерийската магия се разпадна, пръсна се на облаци бял пламък и те се завихриха нагоре в небето и изчезнаха. Късове се сгромолясваха около искрящия купол, разравяха дълбоко в земята и изхвърляха валма от черна прах. А после всичко замря. Навсякъде.

Командирът с усилие се изправи на крака. Взря се неразбиращо към бойното поле.

От двете му страни войниците залитаха и се изправяха. Появиха се бегачи, един — жена — едва не се сблъска с него, докато заобикаляше коленичилия все още Сирин Канар. Казваше му нещо. Сочеше на юг.

— … десант! Друга малазанска армия, сър! Още хиляди! От реката!

Командирът я погледна намръщено. Лицето й бе зацапано с прах, очите й — изпълнени с паника.

Погледна отново надолу към полето. Куполът блещукаше, замираше. Но беше удържал. Беше удържал.

— Уведомете офицерите ми — каза той на вестоноската. — Да се подготвят за обръщане и бърз марш към реката… колко път е дотам? Предмостието укрепено ли е вече?

— Ако тръгнем право към реката, сър, ще ги пресрещнем. Направили са десант. В реката има големи бойни кораби — десетки! И…

— Върви, проклета да си!

Сирин — вече се беше изправил — викна:

— Но, сър… онези там, долу!

— Тях ги остави на проклетите едури, Сирин! Искаше да бъдат смачкани, нали? Е, желанието ти ще се изпълни! Трябва да посрещнем по-голямата сила и ще го направим незабавно!

С меч и щит най-сетне. Битка, в която един войник може да загине с чест.

Като повечето други войници сравнително близо до Бийк, капитан Фарадан Сорт беше притисната към земята от жестоката тежест на неговата магия. Съвзе се много бавно и докато сребристото сияние наоколо пулсираше и вещаеше смърт, видя… бяло.

Блеснали в бяло броня и оръжия. Коса, бяла като сняг, лица, лишени от всякакви белези. Фигури, които се надигаха замаяни, изправяха се като духове от яркозелените стръкове на някаква трева, която вече заплиташе всичко и сякаш растеше пред очите й.

А когато се обърна, видя Бийк.

За да гори, на огъня му трябва гориво.

За да спаси всички тях, Бийк беше изразходвал всичкото гориво в себе си.

Фарадан Сорт с ужас се взря в купчината пепел и овъглена кост. Но не, имаше форма в това, очертания, стига само да можеше да съсредоточи погледа си през сълзите. О. Костите на ръцете сякаш бяха обгърнали коленете, смачканият череп бе отпуснат върху тях.

Като дете, скрило се в килера, дете, което иска да стане мъничко, толкова мъничко…

„Бийк. Богове на бездната… Бийк.“

— Смятате ли да се върнете при оръжията си? — попита Фидлър водача на едурите. — В смисъл, ако искате да почнем отново, ние сме готови.

Но старият воин поклати глава.

— С империята приключихме. — Помълча и добави: — Ако ни позволите да си отидем.

— Сещам се за доста хора между нас, които ще са по-склонни да ви избият всички, тук и сега.

Кимване.

— Но — продължи Фидлър, докато войниците му се трупаха зад него, всички гледаха втренчено Тайст Едур, а и те — тях, — не сме дошли тук, за да избиваме поголовно. Готови сте да оставите императора си беззащитен?

Бойният главатар посочи на север.

— Селата ни са далече там. Малцина останаха в тях и страдат от това, че ни няма. Искам да отведа своите воини у дома, малазанецо. Да възстановим. Да чакаме връщането на семействата ни.

— Вървете си тогава.

Старият Тайст Едур се поклони.

— Жалко, че не можем… да върнем всичко, което сме направили.

— Кажи ми едно. Вашият император… може ли да бъде убит?

— Не.

Нищо повече не си казаха. Фидлър изчака, докато едурите се отдалечат.

Корик зад него изсумтя:

— Адски сигурен бях, че днес ще се бием.

— Фидлър. Ледерийската армия се оттегли — каза Геслер.

— Адюнктата ще ги премаже — отвърна Фидлър.

— Идеята ми беше — продължи Геслер, — че пътят ни към Ледерас е открит. Ще позволим ли на адюнктата и жалките й войничета да ни изпреварят с това?

— Хубав въпрос. — Фидлър най-после се обърна. — Ами, да ходим да питаме Юмрука, а?

— М-да, може и да разберем защо всички все още сме живи, също така.

— М-да, и бели също.

Геслер смъкна шлема си и се ухили на Фидлър.

— Говори за себе си, Фид.

Коса от предено злато.

— Гуглата да ме вземе — измърмори Фидлър. — Това е най-противното нещо, което съм виждал.

Помагаща ръка вдигна Бийк на крака. Той се огледа. Нямаше много за гледане. Бял пясък, порта от бял мрамор отпред, сред която се вихреше бяла светлина.

Ръката, стиснала го за рамото, беше ръка на скелет, кожата — със странен зеленикав цвят. Фигурата, много висока, бе закачулена и облечена в черни дрипи. И сякаш гледаше към портата.

— Там ли трябва да отида сега? — попита Бийк.

— Да.

— Добре. Ти идваш ли с мен?

— Не.

— Добре. Е, защо не ми пуснеш рамото тогава?

Ръката се отдръпна.

— Не е обичайно — каза фигурата.

— Кое?

— Да посрещам… дошлите. Лично.

— Аз съм Бийк.

— Да.

— Какво има отвъд?

— Брат ти те чака, Бийк. Чака те от дълго време.

Бийк се усмихна и пристъпи напред, изведнъж обзет от голямо нетърпение — сребристата светлина в тази порта беше красива, напомняше му за нещо.

Гласът на непознатия го накара да се обърне:

— Бийк?

— Да?

— Брат ти… Брат ти няма да те познае. Веднага. Разбираш ли?

Бийк кимна и каза:

— Защо не дойдеш с мен?

— Искам да изчакам… за друг.

— Брат ми… — Усмивката на Бийк се разшири. — Сега съм по-висок. По-силен. Мога да го спася, нали?

Дълго мълчание. А след това фигурата каза:

— Да, Бийк, можеш да го спасиш.

Да, това беше хубаво. Той тръгна. С уверени крачки. Към портата, през сребърното сияние, за да излезе от другата страна, сред поляна до ромолящ поток. А там, до брега, бе коленичил брат му. Същият, какъвто го помнеше. На земята от всички страни стояха стотици восъчни фигурки. Усмихнати лица, цяло село, може би дори цял град.

Бийк пристъпи до брат си.

А той промълви, твърде свенлив, за да вдигне очи:

— Направих ги всички за него.

— Красиви са — каза Бийк и усети сълзите, потекли по лицето му, което го смути, затова ги изтри. И попита: — Мога ли да поиграя с теб?

Брат му се поколеба, огледа всички фигури, после кимна.

— Добре.

И тъй, Бийк коленичи до брат си.

А от другата страна Качулатия, богът, стоеше неподвижен.

Чакаше.

Трета армия се надигна от морското дъно, за да надвие другите две. Армия от кал, срещу която щит не можеше да защити, през която меч не можеше да посече. Скъпоценните острови от платна и кожа се бяха усукали и разбъркали, подлъгваха ходилата, увиваха се плътно около краката или направо затъваха под дебелите наноси. Зацапан в сиво войник се биеше със зацапан в сиво номад, вкопчени един в друг в отчаяние, гняв и ужас.

Кипящата маса отдолу се бе превърнала в цялост, в хаотичен звяр, който се гърчеше и мяташе в калта, и от него се надигаше оглушителен грохот на метал и гласове, изпълнени с болка и смърт.

Бойците падаха, затъваха надолу през сиво и червено и скоро се сливаха с терена. Стени от щитове не можеха да удържат, настъпленията спираха; битката се беше превърнала в единични схватки на затънали до коленете хора.

Звярът се мяташе напред и назад, самопоглъщаше се в безумието си, а от двете страни командващите изпращаха още и още в бесния вихър.

Клинът на тежката ледерийска пехота трябваше да е отблъснал оулите, но бронята се превърна в проклятие — войниците не можеха да се движат достатъчно бързо, за да овладеят пробивите, тромави бяха, за да ги запушат. Оказваха се затънали до кръста, изведнъж откъснати от другарите си, и тогава оулите ги обкръжаваха, сечаха и мушкаха, докато последният ледериец не потънеше. Когато ледериите успееха да се съберат в група — от трима до тридесет, — нанасяха погром, избиваха десетки врагове. Но всеки път, много скоро, калта се надигаше и разкъсваше групите.

От запад в един момент се появиха К’Чаин Че’Малле, връхлетяха по фланга и развихриха ужасна касапница.

Биват изпрати натам стрелци и копиеносци от леката пехота и с цената на големи загуби те успяха да прогонят двата демона — набучени със стрели, женската окуцяла от едно копие, забито дълбоко в лявото й бедро. Атри-Преда искаше да изпрати конницата блуроуз да подгони съществата, но я беше изгубила някъде на североизток, където все още гонеше оцелелите от оулската конница — а и бездруго Кечра оставаха на морското дъно, пръскаха кал с всяка своя дълга крачка и заобикаляха към източния фланг на вкопчените армии.

А ако нападнеха там, Атри-Преда разполагаше с малко войници, които да отвърнат на атаката: само двеста леки, които без защитата на стрелците не можеха да направят много повече, освен да вдигнат рехава стена от копия и да бранят само четвърт от ледерийския фланг.

Седнала на гърба на неспокойния си кон на възвишението на стария морски бряг, Биват проклинаше проклетите Кечра! Наистина ли бяха неуязвими? „Не, виж ранения! Тежки копия могат да ги поразят — Блудния да ме вземе, имам ли избор?“

Махна на един от малкото останали бегачи.

— Финад Тревал да поведе своите леки по източния фланг. Отбранителна линия в случай, че демоните се върнат.

Вестоносецът затича.

Биват отново загледа битката. „Поне няма прах, който да скрива нещата.“ И доказателството се виждаше ясно. Ледериите изтласкваха оулите назад с бавно настъпващи крила, най-сетне, за да оформят обкръжаващи рогове. Боят изобщо не бе изгубил своята ожесточеност — всъщност оулите по външните краища сякаш удвояваха отчаяните си усилия, осъзнали какво става. Осъзнали… началото на края.

Не можеше да види Червената маска. Той и телохранителите му бяха изоставили централната платформа преди половин камбана — бяха се втурнали в битката, за да запълнят един пробив.

Глупакът бе изоставил командния си пункт, изоставил бе командването си. Адютантите му не носеха никакво знаме, към което да се стекат воините му. Ако Червената маска вече не беше мъртъв, щеше да е покрит с кал като всички останали, непознаваем и безполезен.

Искаше й се да изпита ликуване, триумф. Но виждаше, че е изгубила една трета — навярно и повече — от армията си.

Защото оулите не искаха да приемат истината. Разбира се, капитулация не можеше да има — това беше ден за унищожение, — но тези глупаци не искаха дори да побегнат, след като явно можеха, за да избегнат гонитба от конницата и лесно да се отдръпнат от по-тежките ледерийски пехотинци. Можеха да побегнат, проклети да са, с надеждата да отвърнат с бой в друг ден.

Вместо това кучите синове стояха на място, сражаваха се, убиваха и загиваха.

Дори жените и старците се бяха включили.

Богове, колко ги мразеше!

Брол Хандар, Надзорник на провинция Дрийн, вкуси кръвта на жената в устата си и в изблик на наслаждение я преглътна. Беше швирнала в лицето му, когато я прободе и издърпа: горещ гъст порой. Обърна се да потърси нова жертва.

Воините му стояха от всички страни, вече малцина се движеха, повечето само се мъчеха да оправят накъсания си дъх. Клането беше трескаво, сякаш всеки арапай Тайст Едур беше навлязъл в един и същи кошмар, и все пак в това избиване имаше такова радостно ликуване, че внезапният му край изпълни въздуха с тежък потрес.

Това, осъзна Брол Хандар, нямаше нищо общо с убиването на тюлени по бреговете на отечеството му. Нуждата раждаше множество вкусове, някои горчиви, други — мъчително сладки. Все още усещаше вкуса на кръвта на онази жена като мед, обляла гърлото му.

„Татко Сянка, нима съм полудял?“

Огледа се. Мъртви оули, мъртви коне. Воини едури с червени капещи оръжия. А враните вече се спускаха за пир.

— Ранен ли сте, Надзорник?

Брол отри кръвта от лицето си и поклати глава.

— Оформете редиците. Влизаме в битката, за да избием още. Да ги избием до крак.

— Да, сър!

Масарч залитна, заслепен от калта. Къде беше Червената маска? Паднал ли беше? Нямаше как да се разбере. Притиснал с ръка хълбока си, където върхът на меч бе пробил кожената броня и между пръстите му се процеждаше гореща кръв, младият воин ренфаяр тръгна с усилие през калта към платформата — но врагът вече почти бе стигнал до нея от източния фланг, а на платформата не стоеше никой.

Все едно.

Единственото, което искаше в този момент, бе да се измъкне от тази кал, да се покачи на дъсчените пътеки. Твърде много от другарите му бяха затънали в гъстите мокри наноси и това будеше в ума му ужасяващи спомени как бе погребан жив — в смъртната му нощ, — когато лудостта пронизваше мозъка му. Не. Нямаше да падне, нямаше да затъне долу, нямаше да се удави с чернотата, изпълнила очите и устата му.

В душата му кипеше неверие. Червената маска, великият им вожд, който се беше завърнал, който им бе обещал триумф — края на ледерийските нашественици — бе провалил оулите. „И сега ние умираме. Нашият народ. Тези равнини, тази земя ще предадат дори ехото от нашия живот. Свършено, завинаги.“

Не можеше да приеме това.

„И все пак това е истината.“

„Червена маско, ти ни унищожи.“

Стигна до ръба на платформата, протегна дясната си ръка — онази, която трябваше да държи оръжие — къде бе отишло то?

Зверски крясък зад него и Масарч се извърна, и видя изкривеното, сиво, напукано лице под шлема, бялото на очите, облещени под дебелите люспи засъхнала кал.

Огън лумна в гърдите му и той усети, че го надигат върху дръжката на меч, усети хлъзгащото се в него желязо и как то го хвърли върху дъските на платформата — и ледериецът се изкатери след него, риташе кал от ботушите си и все още натискаше с късия меч — и оръжието проби през гърба и се вряза дълбоко в дървото. На колене, възседнал ренфаяра, ледериецът, оголил зацапани зъби, се взря в очите на Масарч и започна да издърпва меча си.

Говореше, осъзна оулът, повтаряше едни и същи думи на мръсния си ледерийски език. Масарч се намръщи — трябваше да разбере какво му казва мъжът, докато го убиваше.

Но светът гаснеше, много бързо…

„Чувам те, войнико, да. Чувам те и да, знам…“

Ледериецът гледаше как животът напуска младите очи на оулския кучи син. И макар зъбите на ледериеца да бяха оголени като в усмивка, макар очите му да бяха широко отворени и бистри, думите му всъщност бяха отчаян вопъл:

— Опази ме жив, моля те, опази ме жив, моля те, опази ме жив…

На седемдесет разтега от тях Червената маска яхна коня си — един от малкото останали. Беше загубил бича си, но стискаше извитата брадва, зацапана с кръв, нащърбена.

Богове, беше избил толкова много, толкова много, а щяха да дойдат още. Знаеше го, чувстваше го, жадуваше го. Смуши коня и той заора напред, копитата замятаха буци. Лудост беше да язди в тази кал, но нямаше избор, никакъв.

Хиляди ледерии избити и още за клане. Самата Биват, да — яздеше към източния край на кипящата маса, далече извън обкръжаващия рог — о, това нямаше да продължи задълго, воините му щяха да пробият. Да разбият кучите синове и тънките им редици.

Червената маска щеше — след като приключеше с Биват — да се върне при онази касапница — и да, тук бяха неговите К’Чаин Че’Малле, идеха през калта, за да се съберат с него. Тримата заедно щяха да се забият като гигантски меч в ледерийските редове. Да избиват и да избиват всичко.

Ето го Саг’Чурок, приближава се отдясно — виж как се вдигат огромните му ръце-мечове, подготвят се. И Гунт Мач, завива откъм вътрешната страна, между Червената маска и напиращата редица лека пехота с жалките им копия — Гунт Мач куцаше, но копието се беше изтръгнало — или тя сама го беше издърпала. Тези зверове не изпитваха никаква болка.

И вече почти бяха с него, тук, отново, защото бяха избрали него.

„Победа в този ден! Победа!“

Саг’Чурок се доближи още, тръгна редом с коня на Червената маска и той видя как демонът извърна глава, за да го погледне. Очите така студени, така ужасяващо празни…

Мечът замахна като мълния, порази коня отпред, в шията, точно над ключицата. Удар с такава жестокост и сила, че преряза до края и желязото шибна в дървения ръб на високото седло. Червената маска изхвърча през задницата на коня, а обезглавеното животно пробяга още пет-шест крачки, преди да залитне и да рухне.

Червената маска падна на калната земя на рамо, плъзна се, след това се превъртя, за да спре — и се изправи, и в същия миг Саг’Чурок замахна с втория меч и го посече над коленете. Швирна кръв и той падна по гръб, зяпнал отсечените си, останали прави в калта крака.

Гунт Мач надвисна над него, ноктите на задния й крак се спуснаха надолу и се свиха около гърдите му. Стиснаха силно, ребра изпукаха в тази прегръдка и Червената маска беше вдигнат и запокитен във въздуха… където пресече пътя на един от мечовете на Саг’Чурок. Мечът посече през дясното му рамо и ръката отхвърча настрани, все още стиснала извитата брадва.

Червената маска падна отново в калта, вече мъртъв.

На триста разтега на изток Ток Анастер се надигна на стремената, без да обръща внимание на ужасените крясъци на Торент, и загледа как двата К’Чаин Че’Малле загазиха отново към останките на Червената маска. Женската изрита тялото, обърна го леко, след което отстъпи назад.

След миг двете същества вече се отдалечаваха на североизток, изпънали напред глави, с влачещи се в калта опашки, прави като копия зад тях.

— Той ги предаде — прошепна Ток. Каква друга причина можеше да има за това? Много причини навярно. Само Червената маска можеше да отговори на всички загадки около К’Чаин Че’Малле. Присъствието им тук, съюзът им — съюз, на който вече бе сложен край. „Защото ги предаде.“

Внезапността на убийството остана в ума му, отекваше с потрес.

По-натам последните оули — вече не повече от петстотин воини — бяха обкръжени и загиваха в своето гробище от кал.

Двадесетина леки копиеносци се бяха отделили и се приближаваха — бяха видели тази последна група. Ток Анастер на неговия кон. Торент. Двайсетина деца, твърде малки, за да умрат с оръжие в ръка — макар че сега бездруго щяха да умрат.

Без да обръща внимание на писъците на Торент, Ток се извърна в седлото си, с мисълта да избие децата със собствените си ръце — бързи удари, с длан на очите — но видя далече на югозапад странна кипяща редица… бедерини?

„Не. Това е армия.“

Единственото му око примижа и той се загледа в приближаващата се линия — да, идваха насам. „Не са ледерии — не виждам знамена, нищо. Не, не са ледерии.“

Пак погледна към копиеносците, които вече тичаха към тях. Все още на сто разтега.

Последен поглед надолу, към скупчилите се, плачещи или онемели деца — и той отвърза от седлото кожената торба с поемите си.

— Торент! — Хвърли торбата на младия воин и той я улови. Лицето му бе зацапано от кал и сълзи, очите — широко отворени и неразбиращи.

Ток посочи далечната линия.

— Виждаш ли? Армия. Не са ледерии. Не говореха ли нещо за Болкандо и техни съюзници? Торент, чуй ме, проклет да си! Ти си последният — ти и тези деца. Вземи ги, Торент — отведи ги и ако все още е останал дух покровител на твоя народ, то това няма да е последният ден на оулите. Разбираш ли?

— Но…

— Торент — просто го направи, проклет да си! — Ток Анастер, последният от Сивите мечове на Елингарт, мезла, свали лъка си и сложи първата увенчана с кремък стрела на тетивата от черво. — Мога да ти спечеля малко време — но трябва да тръгнеш веднага!

И уви юздите около рога на седлото, натисна с колене и се наведе напред, и препусна — срещу ледерийските копиеносци.

Кал се разхвърча, щом конят се изпъна и се понесе в галоп. „Дъх на Гуглата, няма да е лесно.“

На петдесет разтега от войниците се надигна на стремената и пусна първата стрела.

Морското дъно, по което Торент поведе децата, бе полегат склон, издигащ се натам, където беше войската — тъмната маса човешки фигури бавно се приближаваше. Никакви знамена, нищо, което да издаде кои са, но той забеляза, че не напредват в редици. Просто безредно множество, както щяха да настъпват оулите или ак’рините, или равнинните племена на д’расиланите на юг.

Ако тази армия беше на едно от двете съперничещи племена, то Торент най-вероятно водеше тези деца към тяхната смърт. „Тъй да бъде, ние вече бездруго сме мъртви.“

Нови десет крачки в лепкавата кал и той забави ход, децата се струпаха около него. С една ръка на главата на едно от децата, Торент се спря и се обърна.

Ток Анастер заслужаваше това. Свидетел. Торент не беше вярвал, че е останал кураж у този чужденец. Беше сгрешил.

Конят беше нещастен. Ток беше нещастен. Войник беше доскоро, но вече не. Млад беше доскоро — чувствал се беше млад — и това бе подхранвало огъня на душата му. Дори парчето нажежен камък, обезобразило красивото му лице, да не говорим за окото, не се беше оказало достатъчно, за да го лиши от чувството за неуязвимост.

Пленничеството на Домина бе променило всичко това. Постоянните изтезания над кости и плът, изкривеното им зарастване всеки път след това, оковаването на душата му, докато дори собствените му писъци бяха започнали да звучат като музика — това му бе отнело младежката вяра, отнело я бе дотолкова, че дори носталгията не будеше спомени за нищо освен болка.

Възкръсването в тялото на друг човек уж трябваше да му даде всичко, което обещаваше един нов живот. Но отвътре той си беше останал Ток-младши. Който някога беше войник, но вече не беше.

Животът със Сивите мечове не бе променил това. Стигнали бяха до тази земя, привлечени от Вълците с техните дарове на смътни видения, на мътни пророчества, породени в объркани сънища: някакъв огромен пожар ги очакваше — битка, където те щяха да са нужни, ужасно нужни.

Не редом с оулите, както се бе оказало.

Най-фатална грешка в преценката. Неподходящите съюзници. Погрешната война.

Ток бездруго никога не беше вярвал на боговете. На никой бог. Всъщност списъкът на онези, на които наистина вярваше след всичко, през което беше преминал, бе отчайващо къс.

„Татърсейл. Гъноуз Паран. Грънтъл.“

„Туул.“

Магьосница, един капитан, един охранител на керван и един проклет Т’лан Имасс.

Конната му атака беше бавна, тромава, мудна. Изправен, стиснал с колене коня, Ток запращаше стрела след стрела срещу леките пешаци — макар да знаеше, че е безнадеждно.

Чу писъци. Останал само с две стрели, той се надигна по-нависоко на стремената, изпънал тетивата…

И видя смаян, че стрелите му не са отишли напразно. Нито една. Осем пешаци бяха паднали.

Изпрати нова, тя изсъска във въздуха и порази един в челото, каменният връх проби през бронза и костта.

„Последната стрела.“

„Богове…“

Изведнъж се озова сред ледериите. Заби почти от упор последната стрела в гърдите на някаква жена.

Копие раздра левия му крак, преряза и се заби в хълбока на коня. Животното изцвили и се хвърли напред…

Ток захвърли лъка, извади ятагана от ножницата… „проклятие, трябваше да си взема щит“ — и засече, за да отблъсне забиващите копия.

Конят му се издърпа на чисто. И щеше да препусне право към ледерийските редици на двеста разтега напред, но Ток сграбчи юздите и рязко го обърна.

И се озова срещу копиеносците — гонеха го.

Две копия се забиха в коня му, едното под плешката, другото дълбоко в корема.

Конят изцвили жално, залитна и падна, задните му крака се оплетоха в изсипалите се вътрешности, всеки отчаян ритник изтръгваше още от разтворената кухина. С вдигнати високо крака, Ток успя да скочи от седлото.

Хлъзна се в калта, мъчеше се да се задържи на крака.

Едно копие се заби в дясното му бедро и го надигна от тинята, преди да го хвърли по гръб.

Той посече дръжката. Тя се пръсна и натискът, който го приковаваше надолу, изчезна.

Ток засече слепешком и отново се изправи. По двата му крака се стичаше кръв.

Нова атака. Той парира копието, хвърли се напред и посече войника във врата.

Едно острие се заби в гърба му и го тласна напред…

… върху късия меч, който се хлъзна под ребрата му и преряза сърцето му на две.

Ток Анастер се смъкна на колене и щеше да падне по лице в калта, ако не беше ръката, която го сграбчи и изви главата му назад. Блясване на нож пред единственото му око. Внезапна жар под челюстта…

Торент видя как ледерийският пехотинец отряза лицето на Ток Анастер. Още един трофей. Беше бързо, добре отработено. След това войникът бутна жертвата си настрана и червената рана от доскорошното лице на Ток затъна в калта.

Децата плачеха и да, осъзна той — докато беше гледал, докато бе стоял и чакал, може би ги беше осъдил на ледерийските ножове. Все пак можеха да…

Обърна се…

И видя пред себе си странници.

Не ак’рини.

Не д’расилани.

Никога не беше виждал такива хора.

Клановете от Бяло лице на баргастите се приближиха към сцената на битката — битка, която наближаваше зловещия си край. Кой печелеше, кой губеше — това беше без значение за тях. Бяха решени да избият всички.

На двеста крачки пред раздърпаните им редици беше техният авангард. Вървяха през поток от лабиринта на Телланн, който беше силен тук, където по наносите край древния бряг можеше да се намерят каменни сечива, харпуни от еленови рога и кост и корпуси на еднодръвки. А там навътре, на морското дъно, имаше дарове, сега заровени дълбоко под наносите. Излъскани камъни, парчета от сплетени рога, животински черепи, зацапани с червена охра — безбройни дарове за пресъхващото море.

Имаше и други причини за такова мощно излъчване на Телланн, но тях ги знаеше само една от тримата в авангарда, а тя никога не споделяше тайните си.

Когато излязоха от лабиринта, тримата се озоваха недалече от воина оул и децата. Бяха наблюдавали мълчаливо необичайната храброст на самотния воин и коня му. Да атакува над двадесет копиеносци, да направлява животното само с колене, докато пуска стрела след стрела — и всички те намираха целта си… дъхът просто спираше от тази гледка.

Воинът — и конят му — бяха дали живота си, за да спасят тези последни оули, и само този факт задържаше — засега — ръката на Туул, избран сега сред всички от Бялото лице Баргаст — след трагичната смърт на Хъмбръл Тор при дебаркирането — за боен главатар, макар изобщо да не беше баргаст. Беше Имасс. Това, че беше взел за своя съпруга дъщерята на Тор, Хетан, несъмнено бе улеснило възшествието му към властта. Но все пак издигането на Туул се дължеше и на самия него.

На мъдростта му. На волята му.

На радостта от живота, която гореше в очите му. На огъня на възмездието, който можеше да лумне вместо нея — и който бушуваше сега, когато най-сетне бяха преценили добре времето, времето за отговор на всичко, което беше сторено.

На Сивите мечове.

Отговор на предателите.

Отговор на убийците.

Ако не беше онзи храбър воин и неговият храбър кон, Туул щеше да убие незабавно тези оулски деца. Младия със зацапаното лице. Окаляните деца, скупчени около него. И може би все още щеше да го направи.

Хетан знаеше всичко това. Познаваше съпруга си. И ако той беше извадил кремъчния си меч, тя нямаше и да се опита да го спре.

Бяло лице се бяха крили много дълго. Разузнавателните експедиции на изток отдавна им бяха казали всичко, което трябваше да знаят, за пътя, който ги очакваше, за пътуването, което скоро трябваше да предприемат. Възмездието ги беше задържало на място. То, както и огромното, нечовешко търпение на Туул.

Сред лабиринтите на Телланн баргастите бяха наблюдавали тази най-последна война, проточилия се във времето сблъсък, започнал със струпването на двете армии далече на запад.

Не бяха стигнали навреме, за да спасят Сивите мечове, но Хетан добре помнеше как със съпруга й бяха стъпили на бойното поле, където беше паднал отрядът. Всъщност бяха видели отвратителното изтръгване на човешки сърца… акт на почит? Нямаше как да се разбере — всеки звяр беше избягал с плячката си при първата възможност. Избиването на онези предадени войници беше изключително жестоко — лицата им бяха изрязани. Не можеха да познаят никой от падналите — и това бе нанесло най-дълбоката рана на Туул. Там той беше загубил приятел.

Измяната.

Избиването.

У Туул не можеше да има място за милост. Не и към оулите. Не и към ледерийската армия, толкова далече от дома.

И сега стояха тук, виждаха как падат последните оули, виждаха как умират бойните им псета в калта, чуваха триумфалните ревове на ледериите. Копиеносците наблизо, след като бяха видели силите на баргастите, в паника отстъпваха към своите.

Хетан огледа огромното кипнало бойно поле и каза:

— Не мога да ги различа.

Торент гледаше онемял и не знаеше какво да мисли. Жените от двете страни на самотния мъж бяха ужасяващи. Онази, която току-що бе проговорила — на някакъв пъклен чуждоземен език — бе като привидение от момчешки кошмар. Гибел и чувственост, кръвожадност, от която дъхът на Торент секваше — а със секването на дъха губеше и целия си кураж. Губеше мъжеството си.

Другата жена, тъмнокожа, ниска, но жилава, загърната в кожи на пантера. Синкавочерната лъскавина на кожата на звяра сякаш бе отразена в очите й под грубоватото чело. Шаман, вещица, да. Най-ужасна вещица.

Мъжът бе от нейната раса — приликите в лицата им бяха неоспорими, както и ниският им ръст, и кривите им крака. Но колкото и да го плашеха жените, твърдостта в изражението на воина направо смразяваше душата му.

По-високата жена, чието лице бе нашарено с бяла боя, погледна Торент и заговори завалено на търговската реч:

— Вие все още живи. Заради жертва на онзи воин. — Кимна към дивака с кремъчния му меч. — Но той още не решил. Ти разбира?

Торент кимна.

Мъжът каза нещо и жената с бялото лице извърна поглед, присвила очи. После погледът й се спря на торбата, която Торент все още държеше, провиснала от каишката в лявата му ръка. Посочи я.

— Какво носиш?

Младият оул примига, после погледна кожената торба. Сви рамене и я захвърли настрани.

— Писаници. Той рисуваше много думи, като жена. Но не беше страхливец, за какъвто го мислех. Не беше.

— Писаници? Кой той?

Торент усети, че по страните му се стичат сълзи. Избърса ги с ръка и каза:

— Конният воин. Мезла.

Хетан видя как при тази дума съпругът й бавно извърна глава, видя как се спряха очите му на младия оулски воин, видя осъзнаването, изсипало се на водопад и замръзнало на лицето на Туул, последвано от ужасен вик, щом той вдигна ръце към лицето си и падна на колене.

И тя изведнъж се озова до него, сгуши главата му до корема си, щом от устата му се изтръгна нов разкъсващ ушите вик и той задраска с нокти лицето си.

Оулът гледаше всичко това потресен.

Воини баргасти тичаха от прииждащата зад тях линия, младите, извадили своите древни криви мечове, най-обичните за Туул, който гледаше на всички тях като на свои деца. С лица, изпълнени с тревога, със страх, всички се спуснаха към Туул.

Хетан вдигна ръка и ги спря.

До тях двамата, придърпала кожата от пантера около раменете си, вече бе Килава Онасс. Сестрата на нейния съпруг, чието сърце таеше повече скръб и тъга, отколкото можеше да проумее Хетан, която ридаеше всяка нощ все едно ритуал някакъв й го налагаше с всеки залез. Която излизаше извън стана и запяваше безсловесните си песни на нощното небе — песни, които караха ай да вият с гласове на траур и скръб.

Сега тя стоеше вдясно от брат си. Но не посегна с ръка, дори не хвърли на Туул съчувствен поглед. Вместо това тъмните й очи оглеждаха ледерийската армия.

— Подготвят се за нас — рече тя. — Тайст Едур се включват в редиците им. Конницата чака по бреговата линия. Онос Т’уулан, губим време. Знаеш, че трябва да тръгна. Много скоро.

Туул се издърпа от прегръдката на Хетан. Изправи се, без нищо да каже, и тръгна.

Натам, където бе паднал приятелят му.

Воинът оул направи половин стъпка към него.

— Не! — извика и извърна умоляващо очите си към Хетан. — Той не трябва! Мезла — били са приятели, нали? Моля те, не трябва!

Туул продължи напред.

— Моля те! Те изрязаха лицето му!

Хетан потръпна.

— Той знае.

И тогава Туул спря, погледна назад и срещна очите на Хетан.

— Обич моя — изхриптя гласът му. — Не разбирам.

Тя само поклати глава.

— Те го предадоха — продължи Туул. — И все пак, виж. Днес. Той препусна срещу врага им.

— За да спаси живота на тези деца — каза Хетан. — Да.

— Не разбирам.

— Разказвал си ми много за своя приятел, съпруже. За Ток-младши. За доблестта в него. Питам те: можеше ли да не го направи?

Сърцето й едва не се пръсна, когато се взря в любимия си. Тези Имасс не можеха да скрият нищо от онова, което изпитваха. Нямаха никакви маски, горчивия дар на другите, в това число и нейните баргасти. И бяха без задръжки, без контрол, което позволяваше скръбта да нарани душата по-дълбоко от всичко, което Хетан можеше да си въобрази. „Както със скръб, така и с любов. Така и с приятелство. Така и с вярност, уви.“

— Ще живеят — рече Туул.

Тя кимна.

Съпругът й се обърна и продължи ужасния си път.

Килава изсумтя нетърпеливо.

Хетан отиде до кожената торба, която бе захвърлил младият воин. Вдигна я, преметна я през рамо.

— Килава. Гадателко на кости. Поведи баргастите в тази битка. Аз отивам при своя съпруг.

— Но те няма да…

— Не говори глупости. Самият ужас ще гарантира подчинението им. Освен това, колкото по-скоро привършат с избиването, толкова по-скоро ще ни оставиш.

Внезапната й усмивка оголи зъби на пантера.

Хетан се смрази. „Благодаря на духовете, че се усмихваш толкова рядко, Килава.“

Атри-Преда Биват бе заповядала на силите си да се изтеглят от морското дъно. Обратно на твърда земя. Победата им в този ден бе станал горчива, с вкус на страх. Нова проклета армия и беше ясно, че са решени да се бият срещу изтощените й, уязвени и капнали сили. Позволи си няколко мига на безмълвен гняв от тази несправедливост, преди да се овладее и да си наложи отговорността на командването.

Щяха да се бият с кураж и доблест, макар че докато варварите врагове се трупаха, разбираше, че ще е безнадеждно. Седемдесет хиляди, може би и повече. Онези, които бяха слезли на северния бряг, но също тъй може би и съюзниците на Болкандо според слуховете. Върнали се бяха тук на север — но защо? За да се съюзят с оулите? Но за това главната им армия бе дошла твърде късно. Биват бе постигнала онова, за което бе тръгнала; направила бе онова, което й бе заповядано. Беше ликвидирала оулите.

Седемдесет хиляди или двеста хиляди. Унищожението на Биват и армията й. Нито едното, нито другото не беше важно в голямата схема. Ледерийската империя щеше да отхвърли тези нови нашественици. Не успееше ли, щеше да ги откупи от Болкандо; всъщност щяха да ги обърнат и да сключат съюз, който да помете пограничните кралства във вълни жестока касапница.

Може би, изведнъж осъзна тя, имаше изход от това… Огледа се, видя един от своите Финади и се приближи до него.

— Подгответе делегация, Финад. Ще търсим примирие с този нов враг.

— Слушам. — Мъжът затича.

— Атри-Преда!

Биват се обърна и видя приближаващия се Брол Хандар. Надзорникът този път изобщо не приличаше на имперски управител. Беше покрит с мръсотия, от меча му капеше кръв.

— Изглежда, че не сме закъснели много все пак.

— Това не са оули, Надзорник.

— Виждам го съвсем ясно. И също така разбирам, Атри-Преда, че двамата с вас днес ще умрем. — Замълча, след което се изсмя горчиво. — Помните ли, Биват, как ме предупреждавахте, че Летур Аникт иска да ме убие. Но ето, стигнах с вас и армията ви чак дотук…

— Надзорник — прекъсна го тя. — Факторът беше внедрил десет наемни убийци в силите ми. Всички са мъртви.

Очите му бавно се разшириха. Биват продължи:

— Помните ли високия войник, който често стоеше до вас? Възложих му задачата да ви пази жив и той изпълни всичко, което му заповядах. За жалост, Надзорник, убедена съм, че скоро ще се провали. — „Освен ако не успеем да се договорим за изход.“

Обърна се отново към настъпващата армия. Вече вдигаха знамена. Съвсем малко, и едни и същи. Биват примижа към следобедното слънце.

И позна знамената.

Изстина отвътре.

— Много лошо.

— Атри-Преда?

— Познавам тези знамена, Надзорник. Преговори няма да има. Никакъв шанс да се предадем.

— Тези воини са същите, които вдигаха каменните грамади — каза след миг Брол Хандар.

— Да.

— Значи са били с нас от доста време.

— Най-малкото съгледвачите им, Надзорник. По-дълго, отколкото мислите.

— Атри-Преда.

Тя се обърна към него. Взря се в мрачното му лице.

— Надзорник?

— Добра смърт, Биват.

— Така смятам. И на вас. Добра смърт, Брол Хандар.

Брол се отдалечи от нея и се запровира през войнишките редици, без да откъсва очи от един определен боец. Висок, с ведро лице, което сега бе зацапано с кал.

Тайст Едур срещна погледа му и отвърна на леката му усмивка.

— Надзорник, виждам, че сте имали чудесен ден.

— Виждам същото и при вас, и както изглежда, ще има още — отвърна Брол.

— Да, но ви казвам едно: напълно доволен съм. Сега поне ще има здрава почва под мен.

Надзорникът мислеше само да благодари на войника, че го е опазил жив толкова дълго. Но замълча.

Войникът се потърка по лицето и рече:

— Сър, вашите арапаи ви чакат, несъмнено. Вижте, врагът се приготвя.

И да, точно това чакаше Брол Хандар.

— Моите арапаи ще се бият достатъчно добре и без мен, ледериецо. Бих искал да ви помоля за едно последно благодеяние.

— Тогава помолете, сър.

— Бих искал да помоля за привилегията да се бия до вас. Докато паднем.

Ведрите очи на мъжа бавно се разшириха, после изведнъж усмивката се върна.

— Изберете тогава, Надзорник. От дясната ми страна или от лявата.

Брол Хандар избра лявата страна. Колкото до това, че флангът му оставаше незащитен — беше му все едно.

Тази истина, кой знае защо, го задоволи.

По същото време в град Дрийн кипеше метеж из цялата северна половина на града и се разпространяваше и в по-богатите южни квартали.

Венит Сатад получи незабавна аудиенция с Фактор Летур Аникт. Той го чакаше застанал пред писалището си, кръглото му лице лъщеше от пот. В очите му Сатад видя нещо като насмешка, мъчеща се да надмогне потреса от внезапното разбиране. Продължи напред, без да избързва, без колебание. По-скоро крачеше със спокойна решимост.

И заби нож в лявото око на Фактора, дълбоко в мозъка.

Тежестта на Летур Аникт, докато рухваше, изтръгна оръжието.

Венит Сатад се наведе да избърше острието в копринения халат на Фактора. След това се изправи, обърна се към вратата и излезе.

Летур Аникт имаше жена. Имаше деца. Имаше охрана, но Орбин Търсача на истината се бе погрижил за тях.

Венит Сатад се отправи да премахне всичките му наследници.

Вече не действаше като агент на тръст „Свобода“. Сега, в този момент, той беше Длъжник.

На когото му бе дошло до гуша.

Хетан остави съпруга си коленичил до тялото на Ток-младши. Нищо повече не можеше да направи за него и това не беше по нейна вина. Скръбта на един Имасс бе като бездънен кладенец, който можеше да повлече неподозиращите и да ги запокити надолу в бездънния мрак.

Някога, преди много време, Туул беше стоял пред своя приятел. И неговият приятел го беше познавал, а за Имасс — отново смъртен, след толкова хиляди и хиляди години — това бе повод за лукаво веселие, както в играта на фокусник, където последното удоволствие е в чакането на разкриването на истината.

Туул, в своето нечовешко търпение, бе чакал дълго време, за да направи това разкритие. Твърде дълго вече. Приятелят му беше умрял в неведение. Играта на фокусника беше нанесла рана, от която, подозираше тя, съпругът й никога нямаше да се съвземе.

И тя знаеше вече в сърцето си, че може да има и други загуби в този трагичен ден. Жена, която губи своя съпруг. Две дъщери, които губят своя доведен баща, един син — своя истински баща.

Тръгна към Килава Онасс, която си бе избрала място, откъдето да гледа битката. Немалка милост имаше в това, че тя бе избрала да не се превъплъти във формата си на соултейкън, че всъщност бе оставила на клановете на Бялото лице на Баргаст свободата да правят каквото намерят за най-добре: да избиват с дивашка ярост.

Килава стоеше близо до един самотен ездач — убит от оръжия на К’Чаин Че’Малле, забеляза Хетан. Типично жестоко убийство: пробуди в нея спомени за времето, когато самата тя бе стояла срещу такива ужасни същества, спомен накъсан от острата болка за един брат, паднал в същия ден.

Килава не обръщаше внимание на безкракия еднорък труп на десет крачки вляво от нея. Погледът на Хетан обаче се спря на него с внезапно любопитство.

— Сестро — рече тя на Килава, като съзнателно използва обръщението, което Килава най не обичаше, — виж, този носи маска. Бойният главатар на оулите не беше ли маскиран така?

— Мисля, че да — отвърна Килава. — Нали го наричаха Червената маска.

— Е — рече Хетан, като се приближи до трупа, — този носи облекло на оул.

— Но е бил убит от К’Чаин Че’Малле.

— Да, виждам това. И все пак… — Тя се наведе, огледа странната маска, странните малки тънки люспи под петната от кал. — Тази маска, Килава, е кожата на К’Чаин, готова съм да се закълна в това, макар че люспите са толкова малки…

— Гърлото на Матрона — отвърна Килава.

Хетан я погледна.

— Наистина ли? — Посегна и дръпна маската от лицето на мъжа. Огледа дълго бледите черти.

Стана и захвърли маската настрана.

— Права беше. Това не е Червената маска.

Килава попита:

— Как разбра?

— Ами, оулско облекло или не, този мъж е ледериец.

Гуглата, върховният крал на Смъртта, Събирачът на падналите, ненатрапчивият господар на повече души, отколкото можеше да преброи — стига да беше склонен към това, но не беше — застана над тялото и зачака.

Такова особено внимание беше, за щастие, рядкост. Но от време на време идваха мъртви, носещи известна… ексцентричност. И този, който лежеше сега пред него, бе такъв новодошъл.

Не само защото Вълците искаха душата му, но не можеха да я вземат, а и защото този смъртен се бе измъквал от хватката на Качулатия многократно, макар всеки да можеше да види и разбере добре сладкия дар, който предлагаше Господарят на смъртта.

Изключителните животи, да, можеха да са крайно… изключителни.

Виж живота на оногова, който бе дошъл малко по-рано. Никаква благодат нямаше в това да притежаваш простосърдечен ум. Не съществуваше никаква мъгла на утешително неразбиране, която да изцери ужасните рани от живот, предопределен да остане, до самия си край, дълбоко невинен.

Гуглата не беше възнегодувал заради кръвта на ръцете на Бийк. Но най-остро бе възнегодувал заради безсърдечието на майка му и баща му.

Малко смъртни жреци разбираха необходимостта от изкуплението, макар често да говореха за него в проповедите си за грях и вина, с вложеното в тях изнудване, което не правеше нищо друго, освен да пълни ковчежетата им.

Изкуплението бе искане, на което и един бог не можеше да откаже. Така и стана с онзи, когото наричаха Бийк.

Така щеше да е и с този, когото наричаха Ток-младши.

— Събуди се — рече Гуглата. — Стани.

И Ток-младши, с дълга въздишка, направи онова, което му заповяда Качулатия.

Изправи се, залитна, примижа към портата, която очакваше и двамата.

— Проклятие — промърмори Ток, — какво е това жалко подобие на порта?

— Мъртвите виждат, както виждат, Ток-младши. Допреди малко тя блестеше, бяла и чиста.

— Сърцето ми е на страната на онази бедна подведена душа.

— Разбира се, че е. Хайде. Тръгни с мен.

Двамата поеха към портата.

— За всяка душа ли правиш това?

— Не.

— О. — И Ток се спря, или се опита, но краката му сами го повлякоха напред. — Почакай, моята душа е вречена на Вълците…

— Твърде късно. Твоята душа, Ток-младши, беше обречена на мен. Много отдавна.

— Нима? Кой глупак го е направил това?

— Баща ти — отвърна Гуглата. — Който, за разлика от Дасем Ълтър, остана верен.

— И ти възнагради това, като го уби? Ти, мръсна свинска…

— Ти ще го чакаш, Ток-младши.

— Още е жив?

— Смъртта никога не лъже.

Ток-младши понечи отново да спре.

— Качулати, един въпрос, моля те.

Богът се спря, погледна отвисоко смъртния.

— Качулати… защо все още имам само едно око?

Богът на смъртта, Жътварят на души, не отвърна. Сам той се чудеше на това.

„Проклети вълци.“

Бележки

[1] Клюна. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (25)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

22.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (25)