Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reaper’s Gale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Вихърът на Жътваря

Серия Малазанска книга на мъртвите, №7

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2008 г.

ИК „Бард“ ООД, 2008 г.

ISBN: 978–954–585–932–8

История

  1. — Добавяне

18.

Така възприетият възглед бе за пейзаж, отговарящ

на сетния ми ден в смъртния свят. Маршът на

изсечените камъни, менхири и риголити

показваше сред тези неспокойни сенки

низ от безстрастни лица, гримасите и съсъка

на долния свят, оголени в заплаха зъби, безкрайните

редици от пуснали корени богове и духове, проточили се

надолу по склона, от хълм на хълм, по целия

път, да, до безграничието отвъд взора,

отвъд огледалото на тези нещастни

примижали очи. И в тази непоколебима войнственост

на всеки от тях, който в своя ден на господство

е протягал ноктестите си кръвожадни ръце,

в пурпурния допир на вярата в цялото нейно домогване

към нашето време, нашите животи, нашите любови и

нашите страхове вече са само загадка, цялото

разпознаване е забравено, изоставено пред

пълзежа на неумолима промяна. Дали изгубените им

гласове са яхнали този унил вятър? Дали треперя

пред ехото на жаждата им за кръв, разкъсването

на млада девствена плът и чудото на

оголеното сърце, смутения сетен пулс на

настойчивия му гняв? Паднах ли на колене

пред този ужасяващ низ от свята тирания, както би

паднал всеки невеж страхливец

сред гъмжило от сенки?

Армиите на праведните ги нямаше.

Отминали бяха далече в надигащите се вълни

от прах и пепел. Жреци и жрици, отстъпили

пред надежда, която предаваше убежденията им с

отчаяната жажда на демони, подкарали

плахи души в личните им разбирания за

богатство, те оставаха заклещени в пукнатините

на своите идоли късове ронлива кост, заседнала

в слабостта на камъка, това и нищо

повече.

Така възприетият възглед е проклятието

на историка. Безкрайни уроци за безсмислието

на игрите на разум, на чувство и вяра.

Единствените достойни историци, твърдя аз,

са онези, които завършат живота си с

недвусмисления акт на самоубийство.

 

Шеста бележка, Втори том

Събрани бележки на самоубийци

Историк Бревос (Колебливия)

Майка му обичаше ръцете му. Ръце на музикант. Ръце на скулптор. Ръце на художник. Уви, бяха на друг, защото канцлер Трайбан Гнол не притежаваше такива дарби. Но през годините обичта му към ръцете му, колкото и да бе зацапана от подигравката с един физически дар без подходящо изражение, беше нараснала. Те в известен смисъл се бяха превърнали в собственото му произведение на изкуството. Изгубеше ли се в дълбок размисъл, ги наблюдаваше — плавните им движения, пълни с изящество и елегантност. Никой художник не можеше да улови истинската красота на тези безсмислени инструменти и макар да имаше нещо мрачно в тази преценка, той отдавна се бе примирил с това.

Но ето, че съвършенството вече си бе отишло. Лечителите направиха каквото можаха, но Трайбан Гнол добре виждаше грозните белези по безукорните някога линии. Все още можеше да чуе пукането на костите на пръстите си, предателството на всичко, което майка му беше обичала, което бе боготворила в тайните им занимания.

Баща му, разбира се, щеше да се изсмее. С онова горчиво сумтене, което минаваше за смях. Е, не истинският му баща все пак. Просто мъжът, който бе управлявал домакинството им с дебелоглава мрачна жестокост. Беше знаел, че любимият син не е негов. Неговите ръце бяха дебели и тромави — толкова по-жестока бе иронията с артистичния талант в тези възлести инструменти. Не, съвършените някога ръце на Трайбан Гнол бяха дошли от любовника на майка му, младия (толкова млад тогава) консорт Турудал Бризад, мъж, който бе всичко друго, но не и онова, което изглеждаше, че е. Всичко, да, и нищо също така.

Знаеше, че тя щеше да одобри това, че синът й бе намерил в консорта — своя баща — съвършен любовник.

Такива бяха гнусните прищевки на дворцовия живот в блаженото кралство на крал Езгара Дисканар, но всичко това вече изглеждаше така отдавна, изтляло, горчиво като пепелта в устата на Трайбан Гнол. Консортът си беше отишъл — и не беше. Отдръпнало се докосване, навярно вече завинаги, консорт, чието съществуване бе станало толкова ефимерно, колкото неувяхващата красота.

Ефимерно, да. Като всички неща, които бяха държали някога тези ръце; като всички неща, които бяха преминавали през тези дълги тънки пръсти. Знаеше, че изпитва самосъжаление. Старец, загубил всякаква надежда да бъде привлекателен за някого. Обкръжаваха го призраци, безкраен низ от избелели цветове, които някога бяха боядисвали тези произведения на изкуството, пласт след пласт — о, единствения път, в който наистина бяха плувнали в кръв, бе нощта, когато бе убил баща си. Всички други бяха умрели някак встрани от едно такова пряко усилие. Множеството любовници, които му бяха изменяли по един или друг начин, често пъти с простото, но ужасно престъпление, че не го обичаха достатъчно. А сега като уродлив старец взимаше в леглото си деца и ги душеше, за да заглуши виковете им. Използваше ги. Гледаше как ръцете му си вършат работата — провалилият се и вечно провалящ се артист, художник, творец, търсещ някакъв вид съвършенство и унищожаващ всичко, до което се докосне.

Ордата призраци бяха достатъчно обвинение. Нямаше нужда да шепнат и в черепа му.

Трайбан Гнол седеше зад писалището си и гледаше ръцете си, гледаше жаждата им за красота и съвършенство, вече загубени безвъзвратно. „Той счупи пръстите ми. Още чувам…“

— Канцлер?

Вдигна очи. Беше Сирин, новият дворцов агент фаворит. Да, този човек беше идеален. Глупав и лишен от въображение, сигурно бе изтезавал по-слаби деца извън класната стая, за да компенсира мъглата в главата си, заради която всякакъв опит да научи нещо е бил безсмислено губене на време. Същество, жадно за вяра, сукалче на някоя цица, сякаш си проси да го убедиш, че всичко — абсолютно всичко — може да има вкус на нектар.

— Вече е близо осма камбана, сър.

— Да.

— Императорът…

— Не ми казвай нищо за императора, Сирин. Не ми трябват твоите наблюдения за императора.

— Разбира се. Моите извинения, канцлер.

Искаше му се да види тези ръце отново боядисани в пурпур, осъзна той. В най-буквалния смисъл.

— Намерихте ли Брутен Трана?

Очите на Сирин примигаха и той сведе поглед към пода.

— Не. Той наистина е изчезнал, сър.

— Ханан Мосаг го е отпратил — рече замислено Трайбан Гнол. — Върнал го е в отечеството на едурите, подозирам. Да рови в торищата.

— Торищата ли, сър?

— Купищата боклук, Сирин.

— Но… защо…

— Ханан Мосаг не е одобрил прибързаната глупост на Брутен. Глупакът едва не развихри дворцова кървава баня. Прогонен или не, Брутен Трана най-малкото показа ясно на всички, че такава кървава баня е неизбежна.

— Но императорът не може да бъде убит. Не може да има никаква…

— Това не означава нищо. Никога не е означавало. Аз управлявам тази империя. Освен това сега има поборник… — Трайбан Гнол замълча, поклати глава и бавно се изправи. — Хайде, Сирин, време е да кажем на императора за войната, в която сме въвлечени.

В коридора чакаха седем ледерийски магове, призовани от четирите армии, струпани западно от Ледерас. Канцлерът за миг изпита съжаление, че го няма Куру Кан. И Енедиктал, и Некал Бара, магове с впечатляваща мощ. Тези новите бяха само бледи сенки, общо взето изместени от Цеданса Тайст Едур на Ханан Мосаг. Но щяха да са нужни, тъй като не бяха останали достатъчно К’риснан. И скоро, подозираше канцлерът, докато крачеше към тронната зала с другите зад него, скоро щеше да има още по-малко К’риснан.

Чуждоземният враг беше смъртно опасен. Убили бяха магове, без окото да им мигне. С помощта на експлозиви, гранати. Успяваха по някакъв начин да се крият от търсещата ги магия, устройваха убийствени засади, при които рядко оставяха свой труп.

Но най-важната подробност бе тази, която Трайбан Гнол щеше да затаи от императора. Тези чужденци преднамерено избиваха Тайст Едур. Тъй че макар ледерийските войници да се събираха за поход срещу нашествениците, канцлерът беше приготвил тайни указания за командирите. Щеше да се погрижи за благоприятен изход през всичко това. Изход за ледериите естествено.

— Подготвил ли си снаряжението си, Сирин? — попита той, докато подхождаха към вратите на тронната зала.

— Да — отвърна объркано войникът.

— Трябва ми някой, на когото да мога да разчитам с армиите, Сирин, и този някой си ти.

— Да, канцлер!

„Просто да предадеш думите ми до последната буква, идиот.“

— Провалиш ли ме, Сирин, по-добре не се връщай.

— Разбрано, сър.

— Отвори.

Сирин забърза напред.

В тронната зала го чакаше неочаквана, нежелана изненада. Изгърбената купчина криви кости и изтерзана плът на Ханан Мосаг — и четирима от неговите К’риснан. Едва ли можеше да се намери по-уродлив образ, който така да се запечата в мозъка на канцлера, от тези захранени с мръсна магия едури. Баща му щеше да одобри сцената, щеше всъщност да събере огромни късове мрамор, от които да извае статуите им в цял ръст, сякаш с подражанието на реалността може някак да открие какво се крие под нея, в подмолните течения на духа. Губене на време, ако питаха Трайбан Гнол. Освен това някои неща бе по-добре да не се разкриват изобщо.

Уродливото лице на Ханан Мосаг сякаш се ухили, когато канцлерът мина покрай Цеда и четиримата магьосници Тайст Едур, но в очите на Цеда имаше страх.

Императорът на хилядата смърти се намести притеснено на трона, върхът на меча изскърца по надрасканите и напукани плочи на пода.

— Канцлер — изхриптя Рулад, — колко добре, че дойдохте. И ледерийските магове. Изключително впечатляваща, макар и безполезна група.

Трайбан Гнол се поклони и заговори:

— В съюз с могъщия Цеданс на Ханан Мосаг, ваше величество, нашата магическа мощ би трябвало да е повече от достатъчна, за да се отървем от тези чуждестранни натрапници.

Лицето на Рулад се изкриви в гримаса и монетите по него изстъргаха.

— А маговете на бригадата Бортен достатъчно ли бяха? А самата бригада, канцлер? Бяха разбити! Ледерийски магове, ледерийски войници! Тайст Едур! Вашите чуждестранни „натрапници“ секат пътя си през, цяла проклета армия!

— Непредвидено беше — замърмори навел очи Трайбан Гнол, — че имперските флоти, в търсене на поборници, ще раздразнят толкова една далечна империя. Колкото до войнствеността на тази империя, тя изглежда почти несравнима. Всъщност буквално безумна, предвид огромните разстояния за нанасяне на възмездие. Странно е също така, че нямаше никакво официално обявяване на война — макар, разбира се, да е съмнително доколко нашите флоти са направили същото, преди да избият граждани на тази империя. Може би — добави той и вдигна очи, — преговорите си остават възможни. Някаква форма на финансова компенсация, стига да уговорим примирие…

Ханан Мосаг се изсмя.

— Вие сте провинциален глупак, Гнол. Да можехте само да разгърнете този ваш жалък мелодраматичен театър в ума си, унижението сигурно щеше да усмири бъбривия ви език.

Вдигнал вежди, канцлерът се извърна леко да изгледа Цеда.

— А с какво тайно знание за този враг разполагате вие? И ще благоволите ли да осветлите мен и императора?

— Това не е наказателна експедиция — каза Ханан Мосаг. — Въпреки че може би изглежда така. Империи си трошат носовете винаги, а имаше достатъчно морски сблъсъци, които да ни известят, че тази Малазанска империя не е за подценяване. Нашите флоти са били подгонени от водите им — Ханради Халаг беше брутално искрен в преценката си. Малазанските магове ни най-малко не отстъпват на нас и на ледериите.

— Като не е наказателна експедиция, тогава какво е? — попита Трайбан Гнол.

Ханан Мосаг се обърна към императора.

— Ваше величество, най-добре е да запазя отговора си само за вас.

Рулад изръмжа.

— Няма да ме хванеш в игрите си, Цеда. Говори.

— Ваше величество…

— Отговори му!

— Не бива!

Последва тишина, в която Трайбан Гнол можеше да чуе само сърцето си, отмерените му удари под ребрата. Ханан Мосаг бе допуснал ужасна грешка, бе станал жертва на собственото си самонадценяване. Опитваше се да използва информацията си, за да може отново да допълзи до императора. Но усилието… беше толкова тромаво!

— Кажи ми, защо това трябва да е наша тайна — каза Рулад шепнешком.

— Ваше величество, този въпрос засяга Тайст Едур.

— Защо?

„Ах. Защото, императоре, тези малазанци идват за тебе.“ Трайбан Гнол се покашля и пъхна пръсти в колана на халата си.

— Не е нужно — заговори той с най-мекия тон. — Не съм толкова провинциален, колкото Ханан Мосаг би искал да вярва. Императоре, вашите флоти бях изпратени на шир и длъж по света, за да търсят поборници, и наистина събраха най-добрите, най-способните борци от множество народи. Това, което не можаха да предвидят, е, че цяла империя ще се обяви за шампион. И ще се настрои срещу вас, ваше величество. Донесенията ни дават ясно да се разбере, че врагът се стреми съм Ледерас. — Изгледа Ханан Мосаг и добави: — Те — и да, Цеда, виждам истината изписана ясно на лицето ви — те идват за Императора на хилядата смърти. Уви, не очаквам да решат да ви призовават на дуел войник по войник.

Рулад сякаш се беше смалил в трона си. Зачервените му очи се бяха разширили от ужас.

— Трябва да бъдат спрени — изсъска той. — Вие ще ги спрете. Ти, Ханан Мосаг! И ти, канцлер! Нашите армии трябва да ги спрат!

— И ще го сторят — отвърна Трайбан Гнол, поклони се, изправи се и се обърна към Цеда. — Ханан Мосаг, въпреки всички наши… спорове, нито за миг не се бойте, че ние ледериите ще изоставим нашия император на тези чуждоземни псета. Трябва да се обединим, двамата с вас, и да съберем всичко, което имаме, за да унищожим тези малазанци. Такава наглост трябва да бъде наказана сурово. Истински съюзени, Тайст Едур и ледериите не могат да бъдат победени.

— Да — каза Рулад. — Това е вярно. Стройте армиите в непрекъсната линия пред града — ясно е, че те не разполагат с толкова бойци, за да пробият такова нещо, нали?

— Ваше величество — осмели се да каже Трайбан Гнол, — може би ще е най-добре все пак да понапреднат малко. На запад. По този начин ще можем, ако се наложи, да съберем своите резерви в случай, че се получи пробив. Две отбранителни линии, ваше величество, за по-сигурно.

— Да. Тази тактика е разумна — каза Рулад. — Колко далече оттук са тези малазанци? Колко време имаме?

— Седмици — отвърна Трайбан Гнол.

— Добре. Това е добре. Да, трябва да направим това. Всичкото, както го каза. Цеда! Вие и вашите К’риснан ще минете на подчинение на канцлера…

— Ваше величество, той не е никакъв военен командир…

— Тихо! Чу моята воля, Ханан Мосаг. Опълчиш ли ми се отново, ще заповядам да те набият с камшик.

Ханан Мосаг не трепна от заканата. А и защо ли, в това изтерзано тяло? Ясно беше, че Цеда, бившият магьосник-крал, познава агонията добре. Всъщност понякога като че ли смъртоносната магия, изливаща се през него, превръщаше болката в екстаз и очите на Ханан Мосаг лумваха в трескав огън.

— Ще ви защитим, ваше величество — увери Трайбан Гнол императора. — Помълча достатъчно дълго, след което вдигна ръка, споходен уж от внезапна мисъл. — Императоре, чудя се, може би ще е най-добре да започнем Двубоите? Скоро? Присъствието на поборниците разсейва, дразнещо е за охраната. Имаше инциденти на насилие, нетърпението расте. — Отново замълча, два удара на сърцето, след което добави по-тихо: — Спекулации, ваше величество, че ви е страх да се изправите срещу тях…

Ханан Мосаг изръмжа като звяр:

— Вие сте едно жалко същество, Гнол…

— Нито дума, Цеда! — изсъска Рулад. Петнистото му лице се сгърчи в спазъм. Мечът изскърца отново.

„Да, Рулад, ти разбираш какво е да се боиш от смъртта повече от всекиго от нас. Може би повече от всяко смъртно същество, което този свят е виждал. Но ти не тръпнеш от смътната представа за забвението, нали? Не, за теб, скъпи императоре, смъртта е нещо друго. Никога край, само онова, което предшества поредното изпълнено с болка прераждане. Дори в смъртта ти не можеш да се изгубиш, не можеш да избягаш — някой друг тук освен мен дали наистина схваща чистия ужас на това?“

— Двубоите ще започнат след четири дни — каза императорът. — Канцлер, вашите оценители споразумяха ли се за реда?

— Да, ваше величество. Трима от най-слабите за начало. Вероятно ще убиете и тримата за един ден. Ще ви измъчат, в това можем да сме сигурни, но не прекалено. Вторият ден е запазен за един противник. Маскирана жена. Изключителна бързина, но може би й липсва въображение. Все пак ще е трудна.

— Добре.

— Ваше величество…

— Да? Какво има?

— Двамата, за които говорихме преди. Тартеналът с кремъчния меч. Непобеден от никой друг претендент — всъщност никой вече не смее да се упражнява с него. Има навика да троши кокали.

— Да. Онзи наглият. — Рулад се усмихна. — Но съм се изправял срещу тартенали и преди.

— Но никой не беше с мощта на Карса Орлонг, ваше величество.

— Без значение.

— Може да успее да ви убие, ваше величество. Може би повече от веднъж. Не седем. Тези дни отминаха отдавна. Но може би три или четири пъти. Отредили сме три дни.

— След маскираната жена?

— Не, има други шестима за два дни.

Ханан Мосаг се беше вторачил в канцлера.

— Три дни за този тартенал? На никой шампион досега не са отреждани три дни.

— Все пак моите оценители са единодушни, Цеда. Този е… уникален.

Рулад трепереше отново. Посечен от Карса Орлонг три, четири пъти. „Да, ваше величество, изпитайте чистия ужас на това…“

— Остава още един — каза императорът.

— Да. Икариум. Той ще е последният. Ако не на осмия ден — на деветия.

— А с него колко дни, канцлер?

— Неизвестно, ваше величество.

Той не тренира.

— Тогава откъде знаем как може да се бие?

Трайбан Гнол отново се поклони.

— Ваше величество, това го обсъждахме. Донесението на Варат Таун, потвърдено от спътника на Икариум, Таралак Вийд. А сега, както днес научих, и нещо ново. Нещо съвсем необичайно.

— Какво? Кажи ми!

— Сред отхвърлените претенденти, ваше величество, има един монах от далечен архипелаг. Изглежда, ваше величество, че този монах — и всъщност целият негов народ — почитат един-единствен бог. И този бог не е никой друг, а самият Икариум.

Рулад потръпна, все едно го удариха през лицето. Върхът на меча подскочи от пода и отново издрънча. Парчета мрамор зачаткаха по стъпалата на подиума.

— Ще кръстосвам меч с бог?

Канцлерът сви рамене.

— Дали тези твърдения съдържат достоверност, ваше величество? Кабалиите са примитивен, невежествен народ. Виждат в денрабъ душата на морските бури, а в рачешките черупки — лицата на удавените. Трябва да добавя, императоре, че според вярата на този монах неговият бог е безумен, и единственият отговор на това е боядисана маска, изобразяваща смях. Диваците имат изключително странни представи.

— Бог…

Трайбан Гнол рискува да хвърли поглед към Ханан Мосаг. Магьосникът-крал гледаше Рулад с присвити очи. Нещо в това събуди у канцлера червея на безпокойството.

— Ще убия бог…

— Няма причина да вярваме друго — отвърна със спокоен, уверен тон Трайбан Гнол. — Ще е съвсем навременно, ваше величество, да провъзгласите своята божественост.

Очите на Рулад се разшириха.

— Вече напълно установено безсмъртие — промълви канцлерът. — Дали сте боготворен? О, да, от всеки гражданин на тази империя. Твърде сте скромен, за да провъзгласите онова, което е очевидно за всички. Но когато застанете над трупа на Икариум, е, това ще е достатъчно провъзгласяване според мен.

— Божественост. Бог.

— Да, ваше величество. Със сигурност. Дал съм указания на гилдията на скулпторите и най-добрите им творци вече са започнали работа. Ще обявим края на Предизвикателството по най-подходящия, най-величествения начин.

— Мъдър си, безспорно — каза Рулад и се отпусна на трона. — Да, мъдър.

Трайбан Гнол се поклони, пренебрегнал киселото сумтене на Ханан Мосаг. „О, Цеда, вече си мой и ще те използвам. Теб и твоите мръсни едури. О, да.“ Очите му се съсредоточиха върху ръцете му, спокойно отпуснати на токата на колана.

— Ваше величество, трябва да се изпратят заповеди на армиите ни. Двамата с Цеда трябва да обсъдим разполагането на маговете и К’риснан.

— Да, разбира се. Оставете ме, всички. Заемете се със задачите си.

Трайбан Гнол заотстъпва към изхода с наведена глава, забил очи в пода.

Чу как Ханан Мосаг и неговата уродлива сбирщина се повлякоха към вратите като гигантски жаби в преселение. Приликата го накара леко да се усмихне.

В коридора, щом вратите се затръшнаха, Трайбан Гнол бавно се обърна, за да погледне Ханан Мосаг. Но Цеда продължи, без да спира, с жабоците, квакащи след него.

— Ханан Мосаг — извика канцлерът. — Двамата с теб трябва да…

— Спести си боклука за Рулад — отряза го Цеда.

— Ще остане недоволен, като чуе за нежеланието ви да сътрудничите.

— Прибери си бъбривия език зад зъбите, Гнол. Недоволствата, които скоро ще дойдат, ще надмогнат жалкото ти дърдорене.

— Какво имаш предвид?

Но Ханан Мосаг не отговори.

Трайбан Гнол ги гледа, докато не завиха по страничния проход. „Да, ще се справя с тебе, Цеда, с най-голямо удоволствие.“

— Сирин, събери свитата си в двора и до една камбана да сте хванали пътя. Вземи и тези магове с теб.

— Да, сър.

Канцлерът остана на място, докато и те си отидоха, след което се запъти към кабинета си, напълно доволен. Червят на безпокойството обаче не преставаше да го гризе. Трябваше да помисли за това — твърде опасно беше просто да пренебрегне инстинктите си в края на краищата. Но не и точно сега. Важно беше да се възнагради, подобаващо, и така да се освободи от прилива на доволство. Всичко засега се развиваше добре — подробността, че императорът е крайната цел на тези чужденци, просто подслади сценария. Тайст Едур, разбира се, щяха да застанат да бранят императора си — щяха, със сигурност.

„Но братята на самия Рулад, в деня на възкачването на трона…“ Червеят продължаваше да се гърчи, мъчеше се да се добере до лицето му и той ускори крачките си, нетърпелив да се добере до убежището на кабинета си.

Но го завари зает.

Трайбан Гнол застана на прага изненадан и смутен от мъжа, застанал до огромното писалище. Пурпурните коприни, пръстените от оникс, проклетият скиптър, потупващ ритмично по закръгленото рамо.

— Какво, в името на Блудния, правите тук, Инвигилатор?

Карос Инвиктад въздъхна.

— Споделям недоволството ви, канцлер.

Трайбан Гнол влезе, заобиколи писалището си и седна.

— Имам навика да допускам, че вашият контрол над града е в здрави ръце…

— Къде е Брутен Трана?

Канцлерът изду устни.

— Не съм имал време за това. Успокойте се — Брутен Трана вече не е в Ледерас.

— Тогава къде е отишъл? По кой път? Преди колко време? Колко голям е ескортът му?

Трайбан Гнол се отпусна с въздишка в стола и загледа ръцете си, полегнали на плота с дланите надолу.

— Жаждата ви за отмъщение, Инвигилатор, компрометира отговорностите ви по поддържането на реда. Трябва да се успокоите, да си поемете дълбоко дъх…

Скиптърът изтрещя върху плота точно между ръцете на канцлера. Трайбан Гнол се дръпна назад, стъписан.

Карос Инвиктад се наведе силно напред, в стремежа да си придаде властна, дори застрашителна поза — стремеж, който, уви, се провали. Твърде дребен беше за това, простичко казано. Челото му беше лъснало от пот, капките блестяха по носа му и от двете страни на прекалено пълната уста.

— Високомерно говно такова — изсъска Инвигилаторът. — Дадено ми е разрешение да залавям Тайст Едур. Дадено ми е разрешение да извършвам арести. Исках го онзи К’риснан, който придружаваше Брутен Трана, но се оказа, че е извън обсега ми заради Ханан Мосаг и това проклето нашествие от запад. Чудесно. Може да изчака, докато неприятността отмине. Но Брутен Трана… не, това не мога да го оставя настрана. Искам го. Искам го!

— Измъкнали са го оттук, Инвигилатор. И не, нямаме информация кога или по кой път, или на кой кораб е заминал. Заминал е. Дали ще се върне? Предполагам, че да, и когато дойде този момент, разбира се, че е ваш. Междувременно, Карос, сме изправени пред много по-важни грижи. Имаме четири армии, трупащи се на запад от града, а заплащането им се отлага вече от две седмици. Защо? Защото съкровищницата изпитва недостиг на монети. Докато вие и доверените ви агенти красите стените на новите си имения със заграбена плячка, докато налагате контрол над конфискувани едно след друго имущества. Кажете ми, Инвигилатор, в какво състояние е съкровищницата на Патриотистите напоследък? Без да броим плячката? — Канцлерът се надигна от стола си, като се възползва изцяло от по-високия си ръст, и с мрачно задоволство видя как дребният мъж отстъпи назад. Този път бе ред на Трайбан Гнол да се надвеси над бюрото. — Имаме криза! Заплахата от финансов колапс е надвиснала над всички нас — а вие идвате и ми се пените заради някакъв си варварин Тайст Едур! — Изигра усилие да овладее гнева си и продължи: — Получавам все по-отчайващи послания от тръст „Свобода“, от самия Раутос Хиванар — най-богатия човек в империята. Послания, Инвигилатор, да ви призова — е, вече бездруго сте тук, така че ще отговорите на въпросите ми! И ако тези отговори не задоволят мен, уверявам ви, че няма да задоволят и Раутос Хиванар!

Карос Инвиктад се усмихна пренебрежително.

— Хиванар. Тоя стар глупак е изкуфял. Обсебен е от шепа артефакти, изкопани от речното дъно. Виждали ли сте го напоследък? Загубил е толкова тегло, че кожата му виси като драперия на кокалите.

— Може би вие сте източникът на стреса му, Инвигилатор…

— Едва ли.

— Раутос изтъква, че сте били… разточителен в използването на ресурсите му. Започва да подозира, че използвате парите му, за да плащате на цялата организация на Патриотистите.

— И ще продължавам да го правя. В търсене на заговорниците. — Карос се усмихна. — Канцлер, мнението ви, че Раутос Хиванар е най-богатият човек в империята, е погрешно, уви. Най-малкото ако преди е било така, вече не е.

Трайбан Гнол го зяпна. Тлъстото зачервено лице срещу него излъчваше триумф.

— Обяснете се, Карос Инвиктад.

— В началото на това разследване, канцлер, разбрах съществената слабост на нашата позиция. Самият Раутос Хиванар. Като водач на тръст „Свобода“. И следователно — самият тръст „Свобода“, като организация, с вродения й недостатък. Изправени бяхме пред надвисващ срив, за който не можех да остана сляп, и бях длъжен да поправя ситуацията колкото може по-бързо. Виждате ли, властта беше в ръцете ми, но богатството оставаше в прегръдката на Хиванар и неговия тръст. Това беше неприемливо. За да отвърна на заплахата на заговорниците — или както вече разбирам, заговорника — да, той е само един — за да отвърна на неговата заплаха, трябваше да атакувам от консолидирана позиция.

Трайбан Гнол го гледаше невярващо, като в същото време започваше да долавя посоката на помпозния мегаломански монолог на Инвигилатора.

— Най-сладката ирония е в това — продължи Карос Инвиктад, скиптърът отново потупваше на рамото му, — че въпросният престъпник й жалките му усилия да извърши финансов саботаж ми предложиха най-голямото вдъхновение. Не беше трудно за човек с моята интелигентност да напредна и всъщност да доразвия темата за привидна дестабилизация. Разбира се, единствените хора, които са дестабилизирани, бяха Раутос Хиванар и надутите му приятели със „синя кръв“, а трябваше ли да проявя съчувствие? Аз, Карос Инвиктад, роден в семейство, съкрушено от убийствен дълг? Аз, който се борих, прилагайки всяка дарба, която имах, за да се отърва най-сетне от своята наследена мизерия? Не — засмя се той тихо, — капка състрадание нямаше в сърцето ми. Само ярко проникновение, бляскаво вдъхновение — знаете ли кой беше най-великият ми идол, докато водех своята война срещу Задлъжнялостта? Техол Бедикт. Помните ли го? Онзи, който не можеше да губи, чието богатство се изстреля към небесата с такава смайваща бързина, достигна такива необичайни висини, преди да угасне като изтощена звезда в нощното небе. О, той обичаше игрите си, нали? Все пак тук имаше урок, в който се вслушах добре. Такъв гений — и да изгори така бляскаво, толкова бързо, да свърши като празна коруба. А това, канцлер, не смятам да го повторя.

— Значи вие сте истинският източник на този имперски саботаж.

— Кой друг? Кой е с по-добра позиция? О, ще ви призная, моят колега саботьор проявява напоследък все по-голямо коварство. И несъмнено нямаше да мога да постигна равнището на сегашния си успех без него. Трайбан Гнол, пред вас в този момент стои най-богатият човек, който някога е живял в Ледер. Да, наистина изчезна ужасно количество монети. Да, напрежението нанесе фатални пропуквания на всяка търговска къща в империята. И да, много велики фамилии скоро ще се сгромолясат и нищо не може да ги спаси, дори да съм склонен на това. А не съм. Така. — Скиптърът замръзна на рамото. — Аз съм и властта, и богатството, и съм готов да спася империята от финансов колапс — стига да реша така.

Ръцете на канцлера върху бюрото бяха пребледнели, вените и артериите изпъкваха с болнаво сините си и зеленикави жилки. Ръцете — неговите ръце — бяха студени като смъртта.

— Какво искате, Карос Инвиктад?

— О, общо взето вече го имам, канцлер. Включително, радвам се да видя, че съвсем добре разбирате положението. Такова, каквото е сега. Каквото ще е в бъдеще.

— Изглежда, забравяте, че има война.

— Винаги има война. Възможности за още повече печалба и власт. През следващите седмица-две, канцлер, ще стана още по-известен, по-обичан, по-могъщ, отколкото изобщо бихте могли да си представите, или, дали да не го кажем така… да се страхувате. — Усмивката му се разшири. — Допускам, че ви е страх, но успокойте се, не сте в списъка ми. Постът ви е сигурен и след като се разправим с тези проклети Тайст Едур, включително и с императора, тази империя ще я управляваме вие и аз. Да, ще го видите съвсем ясно, както и всички останали. Саботьорът е арестуван. Парите са възстановени. Нашествениците се махат срещу откуп. Тръст „Свобода“ е премахнат и Патриотистите властват. Виждате ли, моите агенти ще контролират вътрешните работи, докато вашите ще разполагат с армиите — добре платени армии, уверявам ви — и абсолютно господство в двореца.

— Какво? — попита сухо Трайбан Гнол. — Не се ли стремите към трона?

Скиптърът махна пренебрежително.

— Ни най-малко. Тупнете някой келеш на него, ако сметнете за необходимо. Или отдайте чест на легендата и го оставете празен.

Трайбан Гнол сплете пръсти.

— И скоро ли ще арестувате вашия заговорник?

— Да.

— А моите армии?

— Ще им се заплати. Веднага.

Канцлерът кимна, после каза:

— Инвигилатор… — пак оглеждаше ръцете си, — получавам смущаващи донесения…

— О?

— Да. Изглежда, че по начин смущаващо подобен на Раутос Хиванар, и вие сте станали жертва на странна обсебеност. — Вдигна очи питащо, невинно. — Нещо за някаква главоблъсканица?

— Кой ви каза това?

Канцлерът сви рамене.

Червенината по кръглото лице на Инвиктад се стопи на петна по бузите и той сви рамене.

— Празно занимание. Забавление. Малко предизвикателство, което ще разреша до няколко дни. За разлика от Раутос Хиванар, виждате ли, тази главоблъсканица всъщност изостри ума ми. Светът никога не е бил по-ясен пред очите ми. Толкова чист, точен и съвършен. Тази загадка, канцлер, се превърна в моето вдъхновение.

— Безспорно. Но все пак ви тормози — викате насън…

— Лъжи! Някой ви заблуждава с лъжи, Трайбан Гнол! Дойдох тук, нали, за да ви уведомя за неизбежния триумф на плановете ми. Всеки детайл ще стигне до най-пълното си узряване. Този ваш опит сега, с цялата му жалка прозрачност, е напълно ненужен. Както ви казах, вашият пост е сигурен. Вие сте и ще останете изцяло необходим.

— Както кажете, Инвигилатор.

Карос Инвиктад се обърна, за да си тръгне.

— Веднага щом научите за Брутен Трана…

— Ще бъдете уведомен веднага.

— Великолепно. Доволен съм. — Спря се до вратата, без да се обръща. — Колкото до онзи К’риснан под закрилата на Цеда…

— Сигурен съм, че може да се уреди нещо.

— Двойно съм доволен, канцлер. Желая ви лек ден.

Вратата се затвори. Омразното безумно същество се беше махнало.

Омразно и безумно, да, но… вече най-богатият човек в империята. Трябваше да изиграе всичко това предпазливо, много предпазливо. „Но Карос Инвиктад разкри слабостта си. Твърде нетърпелив в злорадството си и твърде готов да се поддаде на това нетърпение. Прекалено рано.“

„Императорът на хилядата смърти все още е на трона.“

„Чужда армия, която не се интересува от преговори, настъпва насам.“

„Шампион, който е бог, скоро ще извади меча си.“

„Карос Инвиктад има ръце на дете. Злостно дете, което си тананика, докато ги гледа как измъкват червата от разпраното коремче на все още живото му котенце. Или кученце. Или на някой нещастен затворник в някоя от килиите му. Дете, да, но разюздано, свободно да прави каквото му хрумне.“

„В името на Блудния, децата са такива чудовища…“

Тази нощ, осъзна канцлерът, щеше да поръча да му доведат дете. За собственото му удоволствие. Щеше да унищожи това дете, както можеше да го направи само един възрастен с красиви ръце. Да го унищожи напълно.

Единственото, което може да прави човек с чудовища.

 

 

Едноокият бог, който стоеше невидим в тронната зала, беше гневен. Незнанието беше вечният му враг, а Блудния разбираше, че е под заплаха. От канцлера Трайбан Гнол. От Ханан Мосаг. Сблъсъкът на тези две сили на империята бе нещо, което императорът на своя трон едва съзнаваше — Блудния бе убеден в това. Рулад беше затворен в собствения си капан от чувства, ужасът го терзаеше с всичките си инструменти за изтезание, бодеше, мушкаше, извиваше дълбоко. Но Блудния все пак бе видял с ясни очи — не, ясно око — в тази отчаяна, свършила вече аудиенция колко все по-жестока става тази битка.

„Но не мога да проумея тайните им. Нито на Трайбан Гнол, нито на Ханан Мосаг. Това е моят свят. Моят!“

Можеше да поднови една стара пътека. Онази, която водеше в спалнята на канцлера. Но дори тогава, когато тази връзка бе в най-пълния си разцвет, Трайбан Гнол таеше тайните си. Скриваше се под всевъзможните си маски на невинна жертва и на ококорено дете, ставаше не повече от глупаво хлапе, докато беше с Блудния — с Турудал Бризад, консорта на кралицата, който не остаряваше никога — и не можеше да бъде отвлечен от игрите, от които толкова се нуждаеше. „Не, това няма да свърши работа, защото никога не е вършило.“

Имаше ли друг път към канцлера?

Дори и сега Трайбан Гнол беше безбожно същество. Не човек, който би коленичил пред Блудния. Тъй че и този път беше затворен. „Бих могъл просто да го следя. Навсякъде. Да сглобя плановете му, като слушам заповедите, които дава, като чета посланията, които праща. Като се надявам, че ще говори насън. Бездна пъклена!“

Гневен, и още как. Заради собствената си усилваща се паника, след като „сливането“ наближаваше. Не знаеше повече и за Ханан Мосаг, макар че някои подробности не можеше да се скрият. Силата на Сакатия бог, първо. Но дори и в това магьосникът-крал не беше прост слуга, не беше безразсъден роб на това хаотично обещание. Стремял се беше към меча в края на краищата. Но като всеки друг бог, Падналия не залагаше на фаворити. Първият, дошъл пред олтара… Не, Ханан Мосаг не беше жертва на самозаблуди в това.

Блудния отново погледна Рулад, този Император на хилядата смърти. Глупакът въпреки цялата си внушителна осанка седеше на трона убийствено нищожен — толкова явно, че го болеше дори само да го гледа. Сам в тази просторна зала с купола, с хилядата смърти, пречупени в десет хиляди потръпвания в блесналите му очи.

Канцлерът и свитата му си бяха отишли. Цеда също се беше махнал с шепата си следовници. Не се виждаше и един страж, но Рулад оставаше. Седеше и лъскавите монети проблясваха. А на лицето му всичко, което доскоро бе лично, затаено, сега се редуваше в отчаян низ. Цялата страст, всички мизерни терзания — Блудния ги виждаше; виждал ги бе винаги от лице на лице толкова много години, че не можеше да ги изброи, раздвоението на душата, разликата между лицето, което знае, че го наблюдават, и лицето, което вярва, че е само. Самотата. И беше виждал, когато вътрешното изпълзява навън в един уж не виждащ нищо свят.

„Раздвоена душа. Твоята, Рулад, е разрязана надве. От този меч, от пролятата кръв между теб и всеки от братята ти, между теб и родителите ти. Между теб и твоята раса. Какво би ми дал, Рулад Сенгар от Хирот Тайст Едур, за да бъдеш изцерен?“

„Стига да можех да постигна такова нещо, разбира се. А аз не мога.“

Но за Блудния вече бе ясно, че Рулад е започнал да разбира поне едно нещо. Бързото приближаване на сливането, страховитото сбиране и неизбежния сблъсък на сили. Може би Сакатия бог беше шепнал в ухото на този владелец на меча. Или навярно Рулад не беше чак такъв глупак, за какъвто го взимаха повечето. „Дори и аз, понякога — а кой съм аз, че да се подсмихвам презрително? Проклета ледерийска вещица глътна едното ми око!“

Нарастващият страх на лицето на императора не можеше да се скрие. Монети, вгнездени в изгоряла кожа. Набраздени петна, където монетите бяха изпадали. Брутално богатство и уязвима нищета, още едно проклятие, измъчващо модерния век. „Да, разделена е на две душата на човечеството. В имащи и в нямащи. Рулад, ти всъщност си един жив символ. Но това бреме никой не може да понесе много дълго. И все пак виждаш, че краят идва. Или многото краища и да, един от тях е твоят.“

„Тази чужда армия ли ще е, според умните думи на Трайбан Гнол, която се е провъзгласила за шампион?“

„Икариум ли ще е, Крадеца на живот? Скитникът през времето?“

„Или нещо много по-долно — някоя съвършена засада от Ханан Мосаг; или някое последно предателство, което да те унищожи напълно, както би те унищожила една измяна от твоя канцлер?“

„И защо съм убеден, че отговорът няма да е нито един от тези? Нито един. Нито едно нещо, толкова… пряко. Толкова очебийно.“

„И кога ще престане да капе кръв от тази празна очна кухина? Кога ще секнат тези пурпурни сълзи?“

Блудния се стопи в стената. Омръзнало му беше самотното лице на Рулад. Твърде много приличаше на неговото, подозираше. „Въобразява си, че никой не го гледа — но и аз ли съм наблюдаван? Чии ли студени очи са приковани в мен, разпознават пресметливо значения, измерват слабости?“

„Да, виж къде плача, виж за какво плача.“

„И да, всичко това от ръката на смъртен.“

Движеше се бързо, без да обръща внимание на преградите от хоросан и камък, от гоблени и килери, покрити с плочи подове и тавански греди. През мрак и светлина, и сенки във всичките им оттенъци, през хлътнали тунели, където газеше през дълбока до глезените вода, без да разлюлее мътната й повърхност.

В драгоценните й покои.

Беше донесла камъни, за да съгради платформи и пътеки, да направи мостове и острови над плиткото езеро, вече наводнило подземната камера. Маслени светилници рисуваха вълни и Блудния стоеше, отново възвърнал форма, срещу жалкия олтар, който тя бе издигнала, с разядения му връх, отрупан със странни жертвени дарове, предмети за обвързване и власт, реликви, събрани да придадат нов облик на божия култ. „На култа към мен.“ Целият този гностично-хтоничен кошмар можеше да развесели Блудния някога, преди много време. Но сега той само усети как лицето му се изкриви от презрение.

Тя проговори от сумрачния ъгъл вляво.

— Всичко е съвършено, Безсмъртен.

Самота и безумство, най-естествените любовници.

— Нищо не е съвършено, Перната вещице. Виж, само огледай това място — не е ли очевидно? Родилните мъки на развалата…

— Реката е висока — отвърна тя пренебрежително. — Една трета от тунелите, по които обикалях, вече са под вода. Но съхраних всички стари книги, свитъци и таблички. Спасих ги всичките.

Под водата. Нещо в това го притесни — не явното, развалата, за която бе споменал, но… нещо друго.

— Имената — каза тя. — Да освободят. Да обвържат. О, ние ще имаме много слуги, Безсмъртен. Много.

— Видях пукнатините в леда — каза богът. — Разтопената вода. Разпадащия се затвор на онзи огромен морски демон. Не можем да се надяваме да пленим такова същество. Когато се изтръгне на свобода, опустошението ще е пълно. Освен, разбира се, ако не се върне Джагът — за да поправи своя ритуал. Във всеки случай — и за щастие на всички — не вярвам, че Маел ще позволи да се стигне дотам — да се освободи.

— Ти трябва да го спреш! — изсъска Пернатата вещица.

— Защо?

— Защото го искам онзи демон!

— Казах ти, не можем да се надяваме да…

Аз мога! Зная имената! Всички имена!

Той я зяпна.

— Цял пантеон ли искаш, Перната вещице? Един бог под петата ти не стига ли?

Тя се изсмя и той чу как нещо цопна във водата до нея.

— Морето помни. Във всяка вълна, всяко течение. Морето, Безсмъртен, помни брега.

— Какво… какво означава това?

Пернатата вещица се засмя отново.

— Всичко е съвършено. Тази нощ ще навестя Удинаас. В сънищата му. До заранта той ще е мой. Наш.

— Мрежата, която хвърляш, е твърде тънка, слаба. Разпънала си я повече, отколкото може да издържи, и тя ще се скъса, Перната вещице.

— Зная как да използвам силата ти — отвърна тя. — По-добре от тебе. Защото ние смъртните разбираме някои неща много по-добре от теб и твоя вид.

— Например? — попита Блудния с насмешка.

— Фактът, че преклонението е оръжие, първо.

Мраз прониза бога при тези сухо изречени думи.

„Ах, горкият Удинаас.“

— Сега си върви — рече тя. — Знаеш какво трябва да се направи.

Нима? „Е… да. Подбутване. Това, което правя най-добре.“

 

 

Скиптърът фрасна Танал Ятванар по слепоочието. Искри засвяткаха пред очите му и той се олюля, после се смъкна на колене. Потече му кръв. Карос Инвиктад, застанал зад него, заговори с напълно безгрижен тон:

— Съветвам те следващия път, когато понечиш да донесеш за заниманията ми на някой от агентите на канцлера, да си помислиш добре. Защото следващия път, Танал, ще се погрижа да умреш. По най-неприятен начин.

Танал гледаше тежките капки кръв, които тупкаха по прашния под. Слепоочието му запулсира; пръстите му напипаха отпрано парче кожа, провиснало почти до бузата му. Окото от тази страна влизаше във фокус и го губеше, в ритъм с пулсирането. Чувстваше се беззащитен, уязвим. Чувстваше се като дете сред възрастни със студени лица.

— Инвигилатор — промълви той с разтреперан глас. — Не съм казвал нищо на никого.

— Излъжи още веднъж и милостта ми ще се изчерпа. Излъжи още веднъж и дъхът, с който ще изречеш лъжата, ще е последният ти.

Танал облиза устни. Какво можеше да направи?

— Съжалявам, Инвигилатор. Никога повече. Заклевам се.

— Махай се и прати тук слуга да почисти мръсотията, която направи в кабинета ми.

Замаян, със стиснато гърло от надигащото се гадене, Танал Ятванар излезе бързо навън, ниско приведен.

„Не съм направил нищо. Нищо, с което да заслужа това. Параноята на Инвиктад го е хвърлила в бездната на лудостта. И това — докато властта му нараства. Представи си, да заплашва да убие канцлера, и то в кабинета на самия Трайбан Гнол!“ Разбира се, това беше версията на Инвигилатора за разигралото се. Но Танал беше видял яркия блясък в очите на Инвиктад, когато се бе върнал след визитата си във Вечния домицил.

Всичко беше стигнало прекалено далече. Всичко.

Тръгна да потърси лечител. Все още имаше да свърши толкова неща този ден. Трябваше да извърши арест, а с разцепен череп или не, трябваше да спази точния график на Карос Инвиктад. Днес щеше да е триумфален ден. За Патриотистите. За великата Ледерийска империя.

Щеше да облекчи напрежението, все по-стягащата се примка около гърлата на хората. И не само тук, в Ледерас, а из цялата империя. Твърде много отчайващи слухове за битки и претърпени поражения. Ограниченията с недостига на монети на пазара, странните изчезвания на черноработници, приказките за осигурени доскоро фамилии, изпаднали в Задлъжнялост. Шепненето за могъщи финансови дружества, рухващи като дървета с изгнили корени. Героични победи трябваха и този ден щеше да отбележи една такава. Карос Инвиктад беше открил най-големия предател в историята на империята и той, Танал Ятванар, щеше да извърши ареста. „И те ще чуят тази подробност. Моето име, в центъра на всичко, което ще се случи днес. Да, ще се погрижа за това.“

Карос Инвиктад не беше единственият, опитен в жъненето на слава.

 

 

Древните градове притежават много тайни. Средният гражданин се ражда, живее и умира в мъглата на огромно невежество.

Блудния знаеше, че добре е усвоил презрението си към човечеството, към боклука на тленното съществуване, което наричаше слепотата визия, невежеството — разбиране и заблудата — вяра. Виждал беше достатъчно често съзнателното осакатяване, което хората приемаха с края на детството (и чудото на неговите безкрайни възможности), сякаш за да съществуваш, трябва да пожертваш както необузданите мечти, така и безстрашната амбиция, нужна за постигането им. Сякаш тези самоналожени ограничения, служещи да оправдаят провала, бяха добродетели, в добавка към благочестивостта на праведниците и унижението на самобичуващите се.

О, но защо не погледнеше себе си, тук и сега, да погледне това, което се канеше да направи. Древните тайни на града, превърнати в неща за използване, и то — използване, за да се постигнат жестоки цели. И все пак, не беше ли той бог? Не беше ли негов този свят? Ако всичко съществуващо не беше за употреба и всъщност — за злоупотреба, то какво бе тогава предназначението му?

Крачеше през призрачни стени и погребани пластове и си признаваше смътното усещане за скрити, заличени почти шаблони, структури, за низ от неща, в които се таеше смисъл, макар че разбирането не бе за него, не и за настройката на ума му, а по-скоро нещо чуждо, нещо отдавна изгубено в мъртвите векове на далечното минало.

Безкрайни проявления, малко от които пленяваха съзнанието на смъртните, сред които той крачеше сега — крачеше невидим, не повече от леден лъх в тила; а Блудния продължаваше напред и наблюдаваше всеки детайл, привлякъл вниманието му.

Намери търсеното място и спря. Пред него се издигаха стените на имение. Не кое да е, а на покойния Джерун Еберикт. Стоеше изоставено, собствеността се бе замъглила в някакъв безкраен съдебен възел от претенции. Джерун Еберикт, изглежда, беше отнесъл богатството си със себе си, подробност, която безкрайно забавляваше Блудния.

Основите на огромната главна сграда пресичаха едва забележимите очертания на по-стара постройка, която се беше издигала някога тук, ограничена от трите страни с вода: два изкуствени канала и поток, извиращ от дълбоки артезиански кладенци, пълни със студена черна вода под варовикова кора, която на свой ред лежеше под дебел слой тиня, пясъчни слоеве и залежи от глина. В тези канали беше вложено значение, както и във факта, че от четвъртата страна, под нещо, което беше минавало за улица преди седем хиляди години, имаше тунел от твърдо изпечена глина. В този тунел, несвързан с никакви други водоизточници, беше текла вода от дълбините на реката. Така и четирите страни на някогашния храм, издигал се на това място, представляваха жизнената кръв на Древния бог.

Еберикт трябваше да е обърнал внимание на тази подробност, в която някой нает пророк можеше да е разчел гибелта на Джерун от грубите ръце на полукръвен гигант. Не беше никак случайно в края на краищата, че съществата с тартеналска кръв бяха така привлечени към Маел дори и сега — някакъв шепнещ инстинкт за онзи първи съюз, скрепен върху водата, между Имасс и Тартенал — или Тоблакай, за да използваме истинското им име. Преди Първите десанти, довели последните гиганти, избрали да съхранят кръвта си чиста на този и на други брегове, където първите основатели щяха да се превърнат в жестоките, злостни богове на тартеналите.

Но не само Джерун Еберикт и безбройните други граждани на Ледерас не си даваха сметка — или навярно бяха забравили — за древното значение на всичко, пометено от повърхността на този град.

Блудния продължи напред. През външната стена на имението. После надолу през каменната настилка на двора, плъзна се призрачно през отломки и пясъчен пълнеж долу в мръсния застинал въздух на тунела с глинените стени. Затънал до коленете в гъста пенлива вода.

Обърна се към вътрешната наклонена стена и прецени местоположението си спрямо останките от стария храм зад тунела. И прекрачи.

Натрошен камък, здраво отъпкан и почернял от дебелата плътна глина, изпълнила вече всяка пролука. Следи от огън в пукнатините на пръсналите се основни каменни блокове. Останки от рисунки с охра, все още задържали се по късовете неизронена замазка. Навсякъде — глинени чирепи, безформени бучки зеленясала мед, смачкани и почернели пръчици сребро, предизвикателният блясък на потъмняло до червено злато — всичко, което бе останало от отдавнашен тленен живот, спомени за ръце, които някога бяха докосвали, оформяли, натискали с пръсти, за да огънат, или с нокти, за да врежат, търкали до блясък прахта и боята от олющени ръбове. Ръце, не оставили след себе си нищо освен тези предмети, затаили горчивия спомен за провал.

Отвратен, замаян, богът продължи напред през отломките, провря се с усилие, докато не излезе на чисто: стръмно наклонено пространство, създадено от частично срутена вътрешна стена. Сини тесери, изрисували гладко море, но парчетата тук-там се бяха изронили и се виждаше сивата варова подложка, още съхранила по себе си отпечатъците от малките рязани стъклени плочки. В това тясно пространство Блудния се сви и си пое дъх. Времето не разказваше красиви приказки. Не, времето носеше безмълвното си послание за развала с неумолима монотонност.

„В името на Бездната, каква съкрушителна тежест!“

Вдиша дълбоко спарения мъртъв въздух. После — още веднъж.

И долови, някъде отблизо, смътния шепот на сила. Утаечна, толкова нищожна, че почти нищо не значеща, и все пак накара сърцето му да се разтупка. Светостта се бе съхранила. Никакво оскверняване. Което правеше целта му много по-лесна. Облекчен от мисълта, че ще приключи бързо с това отвратително място, Блудния се запъти към източника на тази сила.

Олтарът се намираше под грамада от отломки, натрошеният варовик беше така здраво отъпкан, че трябваше да е дошъл от срутил се таван, огромната тежест се беше стоварила достатъчно силно, за да разбие камъните на пода под набраздения блок на свещения камък. „Толкова по-добре. И… да, сух като кост.“ Можеше да измърмори хиляда подтика в тази обкръжаваща го матрица. Десет хиляди.

Блудния се приближи и опря длан на олтара. Не можеше да усети тези бразди, не можеше да почувства проядения от водата базалт, не можеше да долови дълбоко врязаните жлебове, през които бе текла някога живата кръв на солени потоци, изпълнили вадичките. „Ах, как жадни бяхме в онези дни, нали?“

Разбуди собствената си сила — толкова, колкото бе готова да му даде, но за тази задача беше повече от достатъчно.

И започна да заплита своя ритуал.

 

 

Адвокат Слийм беше висок и слаб. Повечето от челото му и надолу по лявата буза, чак до очертанието на челюстта, бе покрито с кожен балсам, напукан на люспи, които напомняха за корема на новоизлюпено крокодилче. Имаше лечебни мазила, които можеха да изцерят заболяването му, но беше ясно, че легендарният адвокат на ледерийския закон всъщност култивира тази рептилна дерматоза, която така добре допълваше както репутацията му, така и студените му безжизнени очи.

Сега той стоеше в кабинета на Бъг, изгърбил рамене сякаш за да се направи на още по-тесен, а високата яка на тъмнозеленото му наметало стърчеше като змийска качулка зад плешивата му пипонеста глава. Погледът му, отправен към Бъг, беше вял и безжизнен.

— Правилно ли ви чух? — попита адвокатът с глас, в който вложи много усилие да прозвучи като съсък, но който вместо това излезе непохватен и колеблив. Ефектът, осъзна с леко изумление Бъг, напълно съответстваше на представата му за думи, излезли от лишена от устни змийска паст. Макар че, добави той наум, едва ли можеше да се очаква, че конкретния въпрос ще го изрече змия. „Змиите не молят за разяснение.“

„Нали?“

— Изражението ви е изключително странно — заяви след малко Слийм. — Моята неспособност да разбера ли ви обърка, господин Бъг?

— Вие наистина ли не ме разбрахте?

— Точно затова помолих за повторение.

— Аха. А какво мислите, че сте чули?

Очите примигаха.

— Наистина ли изрекохме всички тези думи, за да се върнем на първоначалния ми въпрос?

— Приканвам ви да използвате повечко, Слийм.

— Вместо просто да се повторите.

— Мразя да се повтарям.

Адвокат Слийм, знаеше Бъг, не понасяше дискомбобулация[1], въпреки че най-вероятно това дори не беше дума.

— Господин Бъг, както знаете, не понасям дискомбобулация.

— О, съжалявам.

— И би трябвало, тъй като взимам такса на дума.

— И на двамата ли, или само вашите?

— Малко е късно да питате вече за това, нали? — Сгънатите ръце на Слийм направиха нещо усукано и някак смътно неприлично. — Вие току-що ми поръчахте, ако съм ви разбрал правилно — и ме поправете, ако съм в грешка — и тъй, вие ми поръчахте да се обърна към вашия финансист и да го помоля за поредния заем с изразеното намерение да го използвате, за да изплатите част от лихвата по предишния заем, който, ако си спомням точно, а си спомням, беше предназначен да покрие част от лихвата по друг заем, което ме кара да се чудя, след като не съм единственият ви адвокат, колко точно заеми сте уговорили, за да изплатите лихвата на още други заеми?

— Е, виж това беше скъпо.

— Ставам многословен, когато се изнервя, господин Бъг.

— Работата с вас излиза по-скъпа, когато сте изнервен? Слийм, това наистина беше доста умно.

— По-скъп ставам, да. Сега ще отговорите ли на въпроса ми?

— Щом настоявате. Има може би около четиридесет по-сериозни заема, предназначени да покрият плащания по лихви на още други заеми.

Адвокатът облиза оправдано пресъхналите си устни.

— Доброто възпитание и уважение, господин Бъг — и, както вече разбирам, някои погрешни представи за вашата платежоспособност — ме подтикнаха да се въздържа да поискам заплащане в аванс — в смисъл, за услугите ми, които бяха значителни. Макар и не толкова значителни пропорционално, колкото бях склонен да вярвам.

— Не помня да съм ви навеждал на подобни предположения, Слийм.

— Разбира се, че не сте. Нали са предположения.

— Като адвокат, от вас, струва ми се, трябва да се очакват колкото може по-малко предположения. За каквото и да било.

— Позволете ми да бъда груб, господин Бъг. Къде в тази ваша финансова схема са парите, които дължите на мен?

— Никъде засега, Слийм. Може би трябва да уредим още един заем.

— Това е крайно смущаващо.

— Сигурен съм, че е така, но как според вас се чувствам аз?

— Въздържам се да си задам този въпрос, защото се опасявам, че отговорът ще е нещо като: „Чувства се чудесно.“ Не, ако се вкопча с голяма вяра тъкмо в онези предположения, за които говорихме преди малко, сега би трябвало да настоя този ваш следващ заем да е посветен изключително на изплащането на моите хонорари. Независимо от лъжите, които ще поднеса на вашия финансист. Което, уви, ни връща на първоначалното ми твърдение, изречено с тон на отчаяно неверие. Виждате ли, това, което ме доведе тук, е настоящото състояние на паника сред вашите кредитори, защото те стигнаха до такова ниво на тормоз спрямо кантората ми във връзка с вас, господин Бъг, че нараснаха до абсурдни пропорции. Дотам, че ми се наложи да си наема охранители — за ваша сметка. Поради което си позволявам да ви попитам: колко точно пари имате на разположение.

— В момента?

— Да.

Бъг извади опърпаната си кожена кесийка, отвори я и надникна вътре.

— Два дока.

— Разбирам. Преувеличавате, разбира се.

— Е, отрязах една стружка да платя за подстрижка.

— Вие нямате коса.

— Точно затова беше само стружка. Космите в носа. Космите в ушите, подрязване на миглите. Важно е да се поддържаш представителен.

— На своето Удавяне?

Бъг се засмя.

— Виж, това би било забавно. — После отново стана сериозен и се наведе над писалището. — Не мислите, че ще се стигне до това, разбира се. Като ваш клиент, очаквам най-усърдна защита на делото ми.

— Като ваш адвокат, господин Бъг, ще съм първият на опашката, който иска кръвта ви.

— О, това не е много лоялно от ваша страна.

— Не сте платили за лоялността ми.

— Но лоялността не е нещо, за което се плаща, адвокат Слийм.

— Ако не се бях заблудил по отношение на вашата вече очебийна некомпетентност, господин Бъг, изобщо нямаше да се съглася да ви представлявам по какъвто и да било въпрос.

Бъг се отпусна в стола си.

— Това е безсмислено. Както е изтъквал Техол Бедикт по безброй поводи, заблужденията са в самата сърцевина на нашата икономическа система. Договорът като етическа добродетел. Късчета иначе безполезен метал — освен за украса — като богатство. Робството като свобода. Дългът като собственост. И прочие.

— А, но така описаните заблуждения са съществени за моето благополучие, господин Бъг. Без тях моята професия не би съществувала. Цялата цивилизация по същество е сума от договори. Ами че дори самото естество на обществото се основава на взаимно договорени мерки за стойност. — Замълча и бавно поклати глава — смущаващо змийско движение. — Защо ли изобщо обсъждам това с вас? Вие очевидно сте безумен и безумието ви скоро ще предизвика лавина от финансови сривове.

— Не разбирам защо, господин Слийм. Освен, разбира се, ако вярата ви в идеята за обществен договор не е нищо повече от циничен егоизъм.

— Разбира се, че е, глупак такъв!

Дотук с неловкото съскане.

Пръстите на Слийм се загърчиха като дъждовни червеи.

— Без цинизъм — продължи той със сподавен глас — човек се превръща в жертва на системата вместо в неин господар, а аз съм твърде умен, за да бъда жертва!

— Което трябва да доказвате непрекъснато с измерване на богатството си, с удобствата на живота ви, с необходимия контраст спрямо жертвите — контраст, с който трябва да се обграждате всеки миг, изразен в материалните ви излишества.

— Твърде многословно, господин Бъг. Самодоволна показност е достатъчно.

— Краткост от вас, адвокат Слийм?

— Получавате това, за което плащате.

— По тази логика се изненадвам, че изобщо казвате нещо — отбеляза Бъг.

— Следващото е даром от мен. Ще се заема незабавно да уведомя вашите кредитори, че всъщност сте разорен, и на свой ред ще предложа услугите си в разгарящия се бяс за материалните ви авоари.

— Щедро от ваша страна.

Устните на Слийм изчезнаха в костелива гримаса. Едното око затрепери. Пръстите му бяха станали бели като смърт.

— Междувременно ще взема онези два дока.

— Не точно два.

— Все едно.

— Но ще ви дължа липсващата стружка.

— Бъдете сигурен, че ще си я потърся един ден.

— Добре. — Бъг бръкна в кесийката и извади двете монети. — Това е заем, нали?

— Срещу моите такси?

— Естествено.

— Усещам, че вече не играете играта, господин Бъг.

— И коя ще да е тази игра?

— Тази, в която печелещите печелят, а губещите губят.

— О, онази игра. Не, предполагам, че не. Ако приемем, че изобщо съм я играл, разбира се.

— Обзе ме внезапно подозрение — тази много реална истина зад всичките слухове за предстоящ пазарен срив — всичко това е ваше дело, нали?

— Едва ли. Безброй печеливши скочиха вътре, уверявам ви. Вярвайки, естествено, че накрая ще спечелят. Така действат тези неща. Докато престанат да действат. — Бъг щракна с пръсти. — Пуф!

— Без тези договори ще има хаос, господин Бъг.

— Искате да кажете, че печелещите ще изпаднат в паника, а губещите на свой ред ще затънат в собствения си разгарящ се бяс. Да. Хаос.

— Вие наистина сте луд.

— Не, просто уморен. Вглеждал съм се в очите на твърде много губещи, Слийм. Твърде много.

— И отговорът ви е да направите всички ни губещи? Но няма да постигнете това, знаете ли. Трябва да го знаете, Бъг. Няма. Вместо това мутрите ще се изкатерят на върха на всяка купчина и вместо дълг ще получите истинско робство; вместо договори ще получите тирания.

— Всички маски свалени, да.

— Къде е добродетелта в това?

Древният бог сви рамене.

— Опасностите от необузданата експанзия, адвокат Слийм, се виждат в оставащите по пътя й прах и пепелища. Допускате безсмъртието на вида, защото това устройва играта. Всяка игра. Но това допускане няма да ви спаси накрая. Не, всъщност то вероятно ще ви убие. Точно това самообслужващо ви благочестиво арогантно допускане.

— Каза вгорченият старец.

— Представа си нямате.

— Жалко, че не си взех нож. Защото щях да ви убия, тук и веднага.

— Да. Играта винаги свършва в някой момент, нали?

— И вие смеете да ме наричате „циник“?

— Вашият цинизъм е в съзнателното насилие спрямо други, за да утвърдите превъзходството си над тях. Моят цинизъм е към упоритата слепота на човечеството спрямо собственото си унищожение.

— Без тази упорита слепота няма нищо освен отчаяние.

— О, аз не съм толкова циничен. Всъщност изобщо не съм съгласен с това. Може би когато упоритата слепота измине неизбежния си курс, ще се породи упорита мъдрост, проникновението да виждаш нещата такива, каквито са.

— Нещата? За кои неща намекваш, старче?

— Ами, това, че всичко с истинска стойност е всъщност гратис.

Слийм пусна монетите в издутата си кесия и тръгна към вратата.

— Доста странен възглед. Уви, няма да ви пожелая лек ден.

— Не си прави труда.

При резкия тон му Слийм се обърна. Веждите му се вдигнаха от любопитство.

Бъг се усмихна.

— Чувството няма да излезе гратис, нали?

— Да, няма.

Щом жалкият адвокат си отиде, Бъг се надигна. „Е, започна се. Почти до деня, в който Техол предрече, че ще започне. Странен човек. И може би точно в това се крие някаква надежда за човечеството. Всички тези неща, които не може да се измерят, не може да се оценят количествено по никакъв начин.“

„Може би.“

Трябваше да изчезва веднага. За да не го разкъсат убийствени адвокати, за кредиторите да не говорим. А това щеше да е крайно неприятно преживяване за Бъг. Но най-напред трябваше да предупреди Техол.

Древният бог се озърна из кабинета си с нещо като съжаление поради привързаност, носталгия почти. Беше забавна в края на краищата. Тази игра. Като повечето игри. Зачуди се защо ли Техол се беше спрял първия път. Но не, може би изобщо не беше озадачаващо. Изправяш се пред жестока истина — пред която и да е жестока истина — и е разбираемо да отстъпиш.

„Както каза Слийм, никаква стойност няма в отчаянието.“

„Но твърде много отчаяние в стойността, когато илюзията се разкрие. Ах, наистина съм уморен.“

И напусна кабинета си, в който никога повече нямаше да се върне.

 

 

— Как е възможно да са останали само четири кокошки? Да, Ублала Пунг, точно теб гледам.

— В името на Блудния — въздъхна Джанат, — остави на мира горкия човек. Какво очакваше да се случи, Техол? Те са кокошки, които вече не снасят яйца, мършави са, сухи и безполезни като почтени учени в старото ми училище. Това, което направи Ублала, е всъщност акт на дълбока смелост.

— Да ми изяде кокошките? Сурови?

— Поне им оскуба перата.

— Умрели ли бяха в този момент?

— Хайде да не обсъждаме точно тези подробности, Техол. На всеки му е позволена по някоя грешчица.

— Горките ми галеничета — проплака Техол и погледна накриво натъпканата възглавница на Ублала Пунг в единия край на рогозката, служеща за постеля на тартенала.

— Не бяха галеничета.

Той изгледа с присвити очи бившата си учителка.

— Май си спомням как надълго и широко ни говореше за ужасите на прагматизма, през цялата история. Но какво чувам сега от тебе, Джанат? „Не бяха галеничета.“ Декларативно твърдение, изречено с най-прагматичен тон. Сякаш със самите думи можеш да пречистиш онова, което трябва да е било акт на брутално птицеубийство.

— Ублала Пунг има повече стомаси от теб и мен взети заедно. Те трябва да се пълнят, Техол.

— О? — Той сложи ръце на бедрата си — всъщност за да се увери, че иглата държи одеялото на мястото му, жегнат от спомена за онова най-публично излагане преди седмица. — О? — отново попита Техол и добави: — И какво, казано точно и прагматично, не й беше наред на моята прословута Зърниста супа?

— Беше зърниста.

— С намек за най-дискретен букет от аромати, който може да се култивира само в грижливо събрана подова смет, особено от под, по който са цвъкали гладни кокошки.

Тя го зяпна.

— Не говориш сериозно, нали? Наистина ли беше пясък от пода? Този под?

— Това едва ли е повод за такова стъписано изражение, Джанат. Разбира се — подхвърли той безцеремонно и отиде до оцапаната с кръв възглавница, — творческата кулинария налага определена деликатност на небцето, култура на възприятие… — Изрита възглавницата и тя изкудкудяка.

Техол се обърна рязко и изгледа с гняв Ублала Пунг, който седеше подпрял гръб на стената и с наведена глава.

— Пазех си една за после — изломоти гигантът.

— Оскубана или неоскубана?

— Ами, вътре е да й е топло.

Техол отново погледна Джанат и възкликна:

— Виждаш ли? Виждаш ли, Джанат? Видя ли най-после?

— Какво да видя?

— Убийствения склон на прагматизма, драга ми госпожо учителко. Самото доказателство за вашите аргументи преди толкова години. Историята на безчувствените рационализирания на Ублала Пунг — стига човек да може да нарече нещо, ставащо в този череп, рационално — които водят — и, смея да добавя, и неизброими, нищо не подозиращи кокошки — до неизбежната, нечувана крайност на… на окаяна голота в една възглавница!

Тя вдигна вежди.

— Хм, онази сцена миналата седмица наистина те е уязвила, нали?

— Не ставай глупава, Джанат.

Ублала беше изплезил език — огромно пъпчиво парче месо — и се опитваше да го огледа, очите му се кръстосваха от усилие.

— Сега пък какво правиш? — попита ядосано Техол.

Езикът се прибра и Ублала примига няколко пъти да си оправи очите.

— Поряза ме един клюн.

— Ял си им клюновете?

— По е лесно да почнеш от главата. Не се мятат толкова без глави.

— Нима?

Ублала Пунг кимна.

— И предполагам, че смяташ това за милостиво?

— Какво?

— Не, разбира се — сопна се Техол. — Просто е прагматично: „О, мен ме ядат. Но всичко е наред. Нямам глава!“

Ублала го изгледа намръщено.

— Никой не те яде, Техол. И главата ти си е още на мястото — виждам я.

— Говорех за кокошките.

— Но те не говорят ледерийски.

— Няма да ми ядеш последните кокошки.

— А тази във възглавницата, Техол? Искаш ли си я? Перата й може да порастат отново, макар че може да хване настинка или нещо такова. Мога да ти я върна, ако искаш.

— Щедро от твоя страна, Ублала, но не. Отърви я от мизерията, но внимавай с клюна. Междувременно обаче трябва да се организираш — трябваше да напуснеш преди няколко дни в края на краищата, нали?

— Не искам да ида на островите — отвърна Ублала и задраска смутено с олющен нокът по пръстта на пода. — Обадих се. Това е достатъчно, нали? Обадих се.

Техол сви рамене.

— Щом е достатъчно, така да е. Нали, Джанат? Ама разбира се, стой си с нас, само че сега ще трябва да идеш да намериш храна. За всички ни. Ловна експедиция, и няма да е лесно, Ублала. Изобщо няма да е лесно. По реката не е идвал кораб с продоволствие вече от няколко дни и хората са започнали да трупат запаси все едно, че предстои някакво ужасно бедствие. Тъй че, както казах, Ублала, няма да е лесно. И колкото и да ми е неприятно да го призная, има хора, които не мислят, че можеш да успееш.

Ублала Пунг вдигна рязко глава, с пламък в очите.

— Кой? Кой?

Четирите кокошки спряха да щъкат и кривнаха глави в унисон.

— По-добре да не казвам — каза Техол. — Все едно, трябва ни храна.

Тартеналът вече се беше изправил, главата му изпращя в тавана, преди той да заеме обичайната си изгърбена поза вътре. Прах от вар се посипа по косата му, понесе се надолу и поръси пода. Кокошките заподскачаха и се струпаха около краката му.

— Ако се провалиш, ще трябва да почнем да ядем, ъъ, вар.

— Варта е отровна — изтъкна Джанат.

— А кокошата тор не е ли? Да не би да чух, че се оплакваш, след като ми изсърба супата?

— Изобщо не я изсърбах, плюех я обратно.

— Мога да го направя — заяви Ублала, стиснал юмруци. — Мога да ни донеса храна. Ще ви покажа. — Измъкна се през рамката на вратата и изчезна.

— Как го направи това, Техол?

— Няма да си го приписвам. Шурк Елале се оправя така с него. Ублала Пунг гори от желание да покаже какво може.

— Залагаш на ниската му самопреценка, имаш предвид.

— Доста лицемерно от устата на учител, нали?

— Оо, всичките стари рани още те сърбят, а?

— Остави ги старите рани, Джанат. Трябва да напуснеш.

— Какво? Да не би да има слухове, че съм некадърна или нещо такова?

— Сериозно говоря. Всеки момент може да ни сполети неприятност. Тук.

— И къде се очаква да отида?

— Трябва да се свържеш с някой, останал от учените ти приятели — намери някой, на когото можеш да се довериш…

— Техол Бедикт, я остави това. Никакви приятели нямам между бившите си колеги и определено никой, на когото мога да разчитам. Явно нищо не знаеш за професията ми. Ние трошим клюнове между зъбите си като стой та гледай. Все едно, за каква неприятност говориш? Този твой икономически саботаж ли?

— Бъг определено трябва да се научи да мълчи.

Тя го гледаше по най-смущаващия си начин.

— Знаеш ли, Техол Бедикт, изобщо не бях си представяла, че си агент на злото.

Техол приглади косата си и се изпъчи.

— Много впечатляващо, но не съм убедена. Защо го правиш всичко това? Някаква рана ли има от миналото, която надмогва всички други? Някаква ужасна нужда за мъст в отговор на някоя убийствена травма от младостта ти? Не, наистина съм любопитна.

— Идеята беше на Бъг, разбира се.

Тя поклати глава.

— Пробвай отново.

— Има всякакви видове зло, Джанат.

— Да, но твоето ще доведе до кръвопролитие. Много голямо.

— Има ли разлика между пролята кръв и кръв, изстисквана бавно и мъчително в хода на един съкратен от стрес, мизерия, болка и отчаяние живот — и всичко в името на някакъв аморфен бог, когото никой не смее да нарече свят? Докато превиват коляно и повтарят литанията за свят дълг?

— Леле, леле. Е, добре, това е интересен въпрос. Има ли разлика? Може би не, може би е само въпрос на степенуване. Но това едва ли те прави по-извисен морално, нали?

— Никога не съм претендирал за морална извисеност — отвърна Техол, — което само по себе си ме различава от моя враг.

— Да, това го разбирам. И, естествено, си готов да унищожиш този враг със собствените му инструменти, като използваш собственото му свето писание; накратко, използваш го, за да се самоубие. Ти си в самия край на склона, на който се е курдисал твоят враг. Или може би трябва да кажа „вкопчил“. Виж, това, че си подъл, не ме изненадва, Техол. Отдавна забелязах тази черта у теб. И все пак, тази кръвожадност? Това все още не мога да го разбера.

— Може би има нещо общо с уроците по прагматизъм.

— О, не смей да се оправдаваш с мен! Истинският прагматизъм в този случай щеше да те доведе до огромно богатство и неговата награда, леността, до най-пълното експлоатиране на системата. Съвършеният паразит — проклети да са всички онези отдолу, безимотните и безмозъчните, отритнатите нещастници, клечащи на всеки ъгъл. Ти определено притежаваш необходимия талант и гений и всъщност, ако сега беше най-богатият гражданин на тази империя, ако живееше в някое огромно имение, обкръжен от цяла армия телохранители и с петдесет конкубинки в конюшните ти, нямаше ни най-малко да съм изненадана.

— Не изненадана — отвърна Техол, — но може би разочарована все пак?

Тя прехапа устни и извърна очи.

— Е, това е друга тема, Техол Бедикт. Не я обсъждаме тук.

— Щом казваш, Джанат. Все едно, истината е, че аз съм най-богатият гражданин в тази империя. Благодарение на Бъг, разбира се, моя верен слуга.

— И въпреки това живееш в бордей.

— Не одобряваш жилището ми? Ти, гостенката, която не плаща! Дълбоко съм наранен, Джанат.

— Не, не си.

— Добре де, кокошките са и след като те не говорят ледерийски…

— Най-богатият гражданин или не, Техол Бедикт, твоята цел не е показното парадиране с това богатство, нито пълното експлоатиране на властта, която то ти носи. Не, твоето намерение е да срутиш фундаменталната икономическа структура на тази империя. И аз все още не мога да проумея защо.

Техол сви рамене.

— Властта винаги се самоунищожава накрая, Джанат. Би ли оспорвала това твърдение?

— Не. Значи искаш да ми кажеш, че всичко това е упражняване във власт? Упражняване, стигащо до урок, който никой не би могъл да проумее? Метафора, превърната в реалност?

— Но, Джанат, като казах власт, която се самоунищожава, изобщо не говорех метафорично. Имах го предвид буквално. И тъй, колко поколения Длъжници трябва да страдат — докато съблазните на цивилизацията се плодят и размножават от всички страни, с непрекъснато увеличаваща се пропорция на материални боклуци извън финансовите им възможности? Колко, преди всички заедно да спрем и да кажем: „Вай! Стига вече! Стига страдание, моля! Стига глад, стига война, стига неравенство!“ Ами, доколкото аз мога да разбера, поколенията никога не стигат. Ние просто продължаваме да дращим, все напред и напред, да поглъщаме всичко, до което се доберем, включително и собствения ни вид, все едно че това не е нищо повече от неопровержимото изразяване на някакъв естествен закон, и като такова не е предмет на никакъв морален контекст, на никакви етични задръжки — въпреки всички повсеместни и лицемерни свръхбъбриви свръхапели на онези със свръхвеликите възгледи.

— Твърде много емоция в изразяването, Техол Бедикт. Свалям оценката.

— Връщане към сухия хумор ли, Джанат?

— Оф. Добре, започвам да схващам мотивите ти. Искаш да предизвикаш хаос и смърт за доброто на всички.

— Ако бях от самоокайващия се тип, може би щях да захленча, че никой дори не ми благодари.

— Значи приемаш отговорността за последствията.

— Все някой трябва да го направи.

Тя помълча десетина мига и Техол видя как очите й — красиви очи, наистина — бавно се разшириха.

Ти си метафората, превърната в реалност.

Техол се усмихна.

— Не ме ли харесваш? Но това е нелогично! Как може да не съм приятен? Възхитителен даже? Превърнал съм се в олицетворение на триумфалното користолюбие, в самата икона на този велик безименен бог! И ако не правя нищо с цялото си това огромно богатство, ами, спечелил съм си това право. Според всички правила, прогласени в свещената литания, спечелил съм си го!

— Но къде е добродетелта в унищожаването на цялото това богатство? В унищожаването на самата система, с чиято помощ си го създал преди всичко?

— Джанат, къде е добродетелта в каквото и да е от това? Притежаването добродетел ли е? Да работиш цял живот за някой богат жабок добродетел ли е? Лоялната служба в някоя търговска къща добродетел ли е? Лоялна към какво? Към кого? О, хайде да им платим за тази лоялност със стотина дока на седмица? Като за всяка друга услуга? Но в такъв случай коя версия е по-вярна — добродетелта на егоистичното користолюбие или лоялността към нечий работодател? Нима не са търговците на върха на своите богатства безскрупулни главорези, както подобава на привилегиите, които уж са си спечелили? И ако за тях е съвсем нормално, защо да не е същото и за най-нископоставения работник в къщата им? Къде е добродетелта в тези две системи от правила, които са в противоречие една спрямо друга? И защо тези красиви думи като „морално“ и „етично“ са първите, избълвани от устите на онези, които са изгубили представа и за двете в катеренето си към върха? Откога етиката и моралът са се превърнали в оръжия за подчинение?

Беше го зяпнала, с неразгадаемо изражение.

Техол помисли да вдигне ръце, за да подсили ефекта от тирадата си, но вместо това само сви рамене.

— И все пак сърцето ми се разбива заради една гола кокошка.

— Сигурна съм в това — прошепна тя.

— Трябваше да си идеш — каза Техол.

— Какво?

В уличката затупкаха ботуши, втурнали се към входа. Паянтовата врата от летви, скована наскоро от Бъг заради свяна на Джанат, се отметна. Нахлуха въоръжени мъже.

Джанат тихо проплака.

 

 

Танал Ятванар зяпна невярващо. Стражите му нахлуваха покрай него, докато не се принуди да изпъне ръце настрани, за да спре другите, напиращи да влязат в тази нелепа стая с кудкудякащи уплашени кокошки и двама стъписани граждани.

Е, тя поне беше стъписана. Мъжът, който трябваше да е мизерникът Техол Бедикт, просто гледаше, нелеп в закопчаното си с игла одеяло. Погледът на Танал се спря на Джанат и той се усмихна.

— Доста неочаквано.

— Аз… ви познавам, нали?

Техол попита с много спокоен тон:

— Какво обичате?

Объркан от въпроса на Джанат, Танал в първия миг не схвана думите на Техол. След това изсумтя презрително:

— Тук съм, за да арестувам слугата ви. Някой си Бъг.

— О, виж ти. Не готви чак толкова лошо.

— Както се оказва, изглежда, съм се натъкнал на още едно престъпление в ход.

Техол въздъхна, след това се наведе, вдигна една възглавница, бръкна в нея и извади кокошката. Повечето оскубана, само няколко туфи бяха останали тук-там. Птицата се опита да размаха вяло розовите си криле и главата й заклюма на мършавата шия. Техол я протегна на Танал.

— Ами, вземете я. Бездруго не очаквахме откуп.

Един от стражите зад Танал се изсмя сподавено.

Танал се намръщи и си напомни да открие кой е. Седмица дисциплинарен наряд щеше да послужи за предупреждение, че подобен непрофесионализъм струва скъпо в присъствието на Танал Ятванар.

— Двамата сте арестувани. Джанат затова, че е избягала от ареста на Патриотистите. А Техол Бедикт затова, че е приютил въпросната бегълка.

— Значи, ако си направите труда да проверите в Съдебния архив — каза Техол, — ще намерите официалната оправдателна присъда, дадена на лицето Джанат Ейнар, в отсъствие. Оправданието, което издавате винаги, когато някой напълно и обикновено перманентно е изчезнал. Така че учената дама тук е под пълно оправдание, което на свой ред означава, че аз не приютявам беглец. Колкото до Бъг, ами, в случай, че го откриете, кажете му, че е уволнен. Няма да търпя престъпници в дома си. И като стана дума за това, благоволете да напуснете веднага.

„О, не, тя няма да ми се измъкне за втори път.“

— Ако въпросната оправдателна присъда съществува — отвърна Танал на Техол Бедикт, — тогава, разбира се, и двамата ще бъдете освободени, с извинения. Засега обаче сте под арест. — Махна на един от стражите си. — Сложи им белезниците.

— Слушам, сър.

 

 

Бъг зави към тясната задна уличка и я завари блокирана от току-що убито теле с кръстосани крака, белият му език се люшкаше; Ублала Пунг — беше стегнал с една ръка прекършения врат на животното — пуфтеше и дърпаше с почервеняло лице, с посинели и издути жили на слепоочията. Странният множествен туптеж на сърцата му видимо пулсираше от двете страни на дебелия тартеналски врат.

Дребните му очички светнаха, щом видя Бъг.

— О, добре. Помогни.

— Къде го намери това? Все едно. Изобщо няма да мине през вратата, Ублала. Ще трябва да го разсечеш тук, навън.

— О. — Гигантът махна с ръка. — Все забравям разни неща.

— Техол вкъщи ли си е?

— Не. Никой не е.

— Дори и Джанат?

Тартеналът поклати глава и изгледа накриво телето, което вече се бе заклещило във входа на уличката.

— Ще трябва да му откъсна краката — каза той. — О, кокошките са си вкъщи, Бъг.

Бъг все повече се беше изнервял с всяка стъпка, приближаваща го до дома им, и сега разбра защо. Но трябваше да е не само изнервен. Трябваше да е разбрал. „Умът ми… разсеян съм. Далечни поклонници, нещо по-близко…“

Прекатери през телето, промуши се покрай Ублала Пунг — той беше толкова плувнал в пот, че направо се хлъзна по него — и забърза към входа.

Вратата беше разбита. Вътре четири кокошки маршируваха по пода като войници без цел. Възглавницата на Ублала Пунг се опитваше да прави същото.

„Мамка му. Хванали са ги.“

Щеше да има сцена в щаба на Патриотистите. Не можеше да се избегне. Пълно унищожение, развихреният гняв на Древен бог — о, твърде преждевременно беше. Твърде много глави щяха да се надигнат, очи да се присвият, глад да бликне като сок под езика. „Само стой на мястото си. Стой където си, Икариум. Крадецо на живот. Не посягай към меча си, не оставяй веждите ти да се свъсят. Бразди на ярост да не загрозят нечовешкото ти лице. Стой, Икариум!“

Влезе в стаята и намери една голяма торба.

Ублала Пунг изпълни рамката на вратата.

— Какво става?

Бъг бе започнал да хвърля малкото им вещи в торбата.

— Бъг?

Той спипа една кокошка за врата и я натика вътре, после друга.

— Бъг?

Движещата се възглавница беше последна. Бъг завърза торбата и я връчи на Ублала Пунг.

— Намери си друго място за скривалище. Дръж, всичко е твое…

— Ами кравата?

— Теле.

— Опитах, но се запречи.

— Ублала… добре, стой си тук тогава, но да знаеш, че си сам. Разбрано?

— Къде отиваш? Къде са всички?

Ако Бъг му беше казал, с ясни думи, та Ублала Пунг да разбере, всичко можеше да се развие съвсем различно. Древният бог щеше да се връща към този момент, над всички други, през дългото време на размисли, което последва. Ако беше казал истината…

— Просто са си отишли, приятелю, и никой от нас няма да се върне. За много дълго. Може би завинаги. Грижи се за себе си, Ублала Пунг, и внимавай с новия си бог — той е много повече от това, което изглежда.

След тези думи Бъг излезе, отново се прекатери през трупа… и спря.

Щяха да го търсят. По улиците. Желаеше ли битка в бяг? Не, само един прост удар, една сцена на развихрена мощ, от която тела на Патриотисти да се разхвърчат из въздуха. Бързо и край. „Преди да съм разбудил цялата проклета зверилница.“

„Не, сега трябва да се движа невидим.“

„И бързо.“

Древният бог съживи малко от силата си, достатъчно сила, за да се впие в материалното му същество, да го разпадне. Вече безтелесен, се плъзна надолу през каменния паваж, в жилите просмукала се вода, замрежили целия град.

Да, много по-бързо бе тук, движението бързо като мисъл…

Спъна се в примката, преди да си е дал сметка, че нещо го тегли извън курса — привличаше го като късче метал към магнит. Дърпаше го, все по-силно, а след това като във въртоп, надолу към каменен блок, заровен дълбоко в мрака. Камък на сила — сила на самия Маел — проклет олтар!

Изпиваше го жадно, оковаваше го така, както искаха да направят всички олтари с избраните си богове. Нищо общо със злонамерен разум, разбира се, просто определена склонност на структурата. Мирис на древна кръв, просмукала се частица по частица в кристалната плетеница на камъка.

Маел се съпротивляваше, нададе рев, от който основите на Ледерас потръпнаха, докато се мъчеше да възвърне физическата си форма, да съсредоточи силата си…

И така изщрака капанът — от самия акт на възвръщане на тялото му. Олтарът, заровен под отломките, скърцащата и местеща се зидария, хиляди нищожни намествания, които затиснаха под тежестта си Маел — той не можеше да се движи, не можеше вече дори да извика.

„Блуден! Кучи сине!“

„Защо?“

„Защо ми направи това?“

Но Блудния никога не бе показвал особен интерес да се задържа над триумфите си. Блудния изобщо не беше наблизо. А и да беше, нямаше да отвърне.

Един играч беше изваден от играта.

Но играта продължаваше.

 

 

В тронната зала на Вечния домицил Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам, с меч в едната ръка. Седеше и се взираше в нищото на мигащата светлина на факлите.

В ума му имаше друга тронна зала и там той не беше сам. Братята му стояха пред него; а зад тях баща му Томад и майка му, Урут. В сенките покрай стените стояха Удинаас, Нисал и жената, която Рулад нямаше да назове и която някога беше жената на Феар. А близо до заключените врати още една фигура, твърде скрита в тъмното, за да я различи. Много скрита.

Бинадас наведе глава и каза:

— Провалих се, императоре. Провалих се, братко. — Посочи надолу и Рулад видя копието, пронизало гръдта на Бинадас. — Тоблакай, призрак от нашите древни войни след падането на Кечра. Нашите войни по море. Върна се, за да ме убие. Той е Карса Орлонг, Теблор, Тартено Тоблакай, Тартенал, Фенн — о, сега те имат много имена, да. Аз съм убит, братко, но не умрях за теб. — И Бинадас вдигна очи и се усмихна с усмивката на мъртвец. — Карса те чака. Чака те.

Феар направи стъпка напред и се поклони. Изправи се и прикова тежкия си поглед в Рулад — който се свиваше и трепереше в своя трон.

— Императоре. Братко. Ти не си детето, което отгледах. Не си детето, което научих. Ти ни предаде при Ледения стълб. Предаде ме, когато отне годеницата ми, моята любов, когато й направи дете и й причини такова отчаяние, че тя сложи край на живота си. — Докато говореше, жена му пристъпи напред и застана до него, ръцете им се сплетоха. Феар каза: — Сега стоя с Бащата Сянка, братко, и те чакам.

Рулад нададе вик — жалък, отчаян вопъл, който отекна в празната зала.

Трул, с побеляло теме на мястото на някогашната му коса, с очи на Остриган — празни, невидяни от никой друг Тайст Едур. Очи на самотник. Вдигна копието в ръцете си и Рулад видя червената лъскавина по дръжката, по широкия железен връх.

— Поведох воините в твоето име, братко, и сега всички те са мъртви. Всички мъртви. Върнах се при теб, братко, след като Феар и Бинадас не можаха. За да помоля за душата ти, старата ти душа, Рулад, за детето, брата, който беше някога. — Отпусна копието, подпря се на него. — Ти ме удави, окован за камък, а Рулад, когото търсех, се скри в тъмата на твоя ум. Но вече няма да се скрие.

От сумрака при вратите смътната фигура тръгна напред и от своя трон Рулад видя самия себе си. Млад, без оръжие, не пуснал кръв, кожата му без златните монети, кожата му — гладка и чиста.

— Ние стоим в реката на кръвта на Сенгар — каза Трул. — И те чакаме.

— Спрете! — изкрещя Рулад. — Спрете!

— Истината — заговори Удинаас, като се приближи, — е безпощадна. Господарю. Приятелю? — Робът се изсмя. — Никога не си ми бил приятел, Рулад. Ти държеше живота ми в ръцете си — в която и да е ръка, празната или тази с меча, все едно. Моят живот беше твой, а ти си мислеше, че съм отворил сърцето си за теб. Блудния да ме вземе, защо да правя това? Погледни лицето ми, Рулад. Това е лице на роб. Не по-запомнящо се от глинена маска. Тази плът по костите ми? От нея стават крайници, нищо повече от сечива. Държах ръцете си натопени в морето, Рулад, докато всякакво чувство си отиде. Целият живот, отиде си. От непокорната ми някога хватка. — Удинаас се усмихна. — А сега, Рулад Сенгар, кой е робът? Аз стоя в края на веригите. Само в единия край. Една двойка пранги. Тук, виждаш ли? Стоя и те чакам.

Нисал заговори, като се плъзна гола напред, движение като на змия под светлината на свещ.

— Аз те шпионирах, Рулад. Разкривах всяка твоя тайна и сега те са с мен, като семена в утробата ми, и скоро коремът ми ще се издуе и чудовищата ще се появят, едно след друго. Рожби на твоето семе, Рулад Сенгар. Изчадия, всички до едно. И ти си въобразяваше, че това е любов? Аз бях твоята курва. Монетата, която пускаше в ръката ми, изплащаше живота ми, но не беше достатъчно. Стоя там, където никога няма да ме намериш. Аз, Рулад, не те чакам.

И най-сетне, смълчани, баща му и майка му.

Спомни си кога за последен път ги беше видял, деня, в който ги беше пратил да живеят оковани в търбуха на този град. О, колко умно, нали?

Но няколко мига преди това един от стражите на канцлера бе помолил за аудиенция. За да съобщи за ужасно събитие. Гласът на ледериеца се бе разтреперил като зле настроена лира. Трагедия. Грешка при въртенето на тъмничарите, цяла седмица изтекла, без никой да слезе до килиите им. Без храна, но, уви, много вода.

Надигнала се от пода всъщност.

„Императоре. Намериха ги удавени. Килиите пълни до гърдите, ваше величество. Веригите им… недостатъчно дълги. Недостатъчно дълги. Дворецът плаче. Ридае дворецът. Цялата империя, ваше величество, е навела глава в скръб. Канцлер Трайбан Гнол е получил удар, ваше величество. На легло е и не може да дойде да засвидетелства скръбта си.“

Рулад можа само да зяпне отгоре разтреперания мъж. Да зяпне отгоре, да, с празния поглед на човек, познал смъртта многократно — познал я беше повече от всякакво чувство. И да слуша тези празни слова, тези подобаващи изрази на ужас и скръб.

А в ума на императора можаха да се появят само тези думи: „Аз ги пратих долу, за да се удавят.“

„Вдигащите се води, този топящ се, този потъващ дворец. Този Вечен домицил. Аз удавих баща си. Майка си.“ Виждаше в ума си килиите, черния порой, цепнатините в стените, в които се бяха вкопчвали с нокти в края на веригите. Виждаше го всичко.

И сега те стояха. Мълчаливи. Изгнила и подута от газове плът, локви тиня около белите им сбръчкани стъпала. Баща, чиито рамене Рулад беше яхал, беше врещял от смях, дете, покачило се на своя бог, докато той тичаше по пясъчната ивица с безгранична сила и мощ, с обещанието за сигурност като нежна целувка на детското чело.

Майка му… „Не, стига. Умирам и умирам. Повече смърти, да, отколкото някой би могъл да си въобрази. Умирам и умирам, и умирам.“

„Но къде е моят мир?“

„Виждаш ли какво ме чака? Виж ги!“

Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам на своя трон и мечтаеше за мир. Но дори смъртта не можеше да предложи това.

 

 

В този момент един от братята му, Трул Сенгар, стоеше до Онрак — малките емлава се боричкаха в пръстта зад тях — и гледаше в почуда как Бен Адефон Делат, Върховен маг на Малазанската империя, гази през плитката река. Без да мисли за ледения студ на потока, от който можеше да изтръпне плътта, костите му, самите чувства в ума му — нищо не можеше да го отклони от това.

Щом видя самотната фигура, появила се от храстите на другия бряг, Бързия Бен спря. И след дълго мълчание се усмихна и отрони едва чуто нещо като:

— Къде другаде, ако не тук? Кой друг, ако не той? — След което, със смях, Върховният маг тръгна напред.

За да срещне стар приятел, който също газеше, без да спре, през тази широка река.

Друг малазанец.

Онрак отпусна ръка на рамото на Трул й рече:

— Много лесно се разплакваш, приятелю.

— Знам — въздъхна Трул. — Това е, защото… ами, защото си мечтая за такива неща. За себе си. Братята ми, семейството ми. Моите хора. Даровете на мира, Онрак — това е, което ме прекършва, отново и отново.

— Мисля, че избягваш една по-дълбока истина — каза Онрак.

— Нима?

— Да. Има и друго, нали? Не брат, не родственик, нито дори Тайст Едур. Някой, който предлага друг вид мир, за теб, нов вид. И това е, за което копнееш, и виждаш ехото му дори в тази среща на двама приятели, която гледаме сега… Плачеш, когато заговоря за моята древна любов. Плачеш, Трул Сенгар, защото не са отвърнали на твоята любов, а няма по-голяма болка от това.

— Моля те, приятелю. Стига. Виж. Чудя се какво ли си казват?

— Реката отнася думите им, както всички нас. — Ръката на Онрак стисна Трул за рамото. — Хайде, приятелю, разкажи ми за нея.

Трул Сенгар избърса очи и се усмихна.

— Имаше някога, да… Най-красивата жена…

Бележки

[1] Объркване. — Бел.прев.