Всяко бойно поле

попива всеки вик изтръгнат

вплетен като корен

между камъни

и броня счупена,

натрошени оръжия,

изгнили ремъци

в пръстта.

Вековете са нищо

за тези гласове

тези скръбни души.

Те умират в сега,

а сега е завинаги.

На равнините Дийл

Раел от Лонгспит

Огън беше изял тревите. Вятър и вода бяха изяли пръстта. Равното пространство, прорязано от две дерета, бе осеяно с топчести кактуси, големи колкото юмрук камъни и напукана скала. Трупът на ледерийския конен съгледвач се бе изтъркалял по склона, оставяйки след себе си пътека от кръв, вече черна като мастило. Койоти, вълци или навярно оулски псета бяха издъвкали по-меките тъкани — лице и вътрешности, задник и вътрешната част на бедрата — и бяха оставили другото на мухите и тяхното потомство от личинки.

Надзорник Брол Хандар — който знаеше, че трябваше да умре при Баст Фулмар, всъщност бе повярвал, че ще умре, нелепо убит от собствения си меч — даде знак на двама от отряда си и махна на другите да продължат към възвишението на трийсет крачки напред, от другата страна на едното дере, след което бавно подкара коня си по равното. Стегна се, за да понесе вонята от мъртвия войник, и с усилие накара дърпащия се кон да се приближи.

К’риснан бяха стигнали до него навреме. Със силата на изцелението, чиста сила — неопетнена от хаоса. Това беше благослов, разбираше вече Брол Хандар. Куралд Емурлан. Прероденият мрак. Нямаше да я оспорва, нямаше да се съмнява в нея. Благослов.

От гърлото на конния съгледвач стърчеше стрела. Оръжията му бяха взети, както и хубавата плетена ризница под светло боядисаната кожена туника. От коня му нямаше и следа.

Бръмченето на мухите му се стори свръхестествено силно.

Брол Хандар обърна коня си и го подкара назад към възвишението. Заговори на съгледвача соланта.

— Някакви следи?

— Само от коня му, Надзорник — отвърна воинът. — Мисля, че нападателят е бил пешак.

Брол кимна. Това беше шаблонът. Оулите събираха коне, оръжия и броня. Атри-Преда вече бе заповядала никой да не излиза на разузнаване сам. На това Червената маска несъмнено щеше да отвърне с повече воини в засада.

— Оулът е препуснал на югоизток, Надзорник.

Преди дни, уви. Нямаше никакъв смисъл от гонитба.

Присвил очи на ярката слънчева светлина, Брол Хандар огледа равнината на всички страни. Как можеше да се скрие един воин в тази пуста равнина? Деретата изглеждаха очевиден отговор и щом забележеха някое, от конете слизаше отряд, напредваха спешени и се спускаха да заклещят врага. Досега бяха намерили само сърни и леговища на койоти.

Нападали бяха райони с висока степна трева, както на коне, така и спешени. Отново нищо освен случайна сърна, побягнала почти изпод краката на някой стреснат ругаещ войник. Или ята яребици или дроздове, изригващи към небето сред вихър от пера и тупащи криле.

Маговете настояваха, че тук не действа магия. Всъщност повечето места из Оул’дан като че ли изглеждаха лишени от каквото там трябва, за да се сътвори магия. Все по-ясно ставаше, че долината, известна като Баст Фулмар, не е единствена в това отношение. В началото Брол Хандар вярваше, че равнините не са нищо повече от южния вариант на тундрата. В някои отношения това беше вярно. В други — ни най-малко. Хоризонтите мамеха, разстоянията лъжеха. Долини, скрити от погледа, докато не се натъкнеш на тях. „И в същото време толкова приличат на тундрата. Ужасно място за водене на война.“

Червената маска и армията му бяха изчезнали. О, дири имаше в изобилие. Огромни откоси стъпкана трева, лъкатушещи насам-натам. Но някои бяха от стада на бедерини; други бяха стари; а пък трети като че ли очертаваха пътувания в противоположни посоки, застъпваха се напред и назад, докато целият смисъл не се изгуби. И така ден след ден. Ледерийските сили се спускаха напред, припасите им намаляваха, губеха предни отряди в засади, сменяха посоката на похода като обречени да търсят загадъчна битка, която така и нямаше да дойде.

Брол Хандар беше събрал тридесет от най-добрите си ездачи и всеки ден ги повеждаше извън колоната, далече по фланговете — опасно далече — с надеждата да открият оулите.

Сега отново изгледа с присвити очи съгледвача соланта.

— Къде са се дянали?

Воинът отвърна с гримаса.

— Много мислех за това, Надзорник. Всъщност за нищо друго не мисля от седмица. Врагът според мен е навсякъде около нас. След Баст Фулмар Червената маска е разделил племената. Всяка част е взела фургони, за да бъдат неразличими — както сме виждали от безбройните следи, тези фургони ги теглят насам-натам, по осем и по десет в редица, и се движат последни, с което заличават дирите на всичко, което е минало преди тях. Може да са сто воини напред, може да са пет хиляди.

— Ако е така, щяхме да се натъкнем поне на един такъв керван — възрази Брол.

— Не се движим достатъчно бързо, Надзорник. Спомнете си, останахме на лагер южно от Баст Фулмар цели два дни. Това им е осигурило жизненоважна преднина. Колоните им, с фургоните и всичко, се движат по-бързо от нас.

— А Атри-Преда отказва да изпрати разузнаване със сила.

— Разумно решение — отвърна съгледвачът.

— Защо?

— Червената маска ще се нахвърли на такава сила. Ще я смаже и ще избие всеки войник в нея. Тъй или иначе, Надзорник, играем неговата игра.

— Това е… неприемливо.

— Допускам, че Атри-Преда е съгласна с вас, сър.

— Какво може да се направи?

Воинът повдигна вежди.

— Не аз командвам тази армия, Надзорник.

„Аз също.“

— А ако я командваше?

На лицето на съгледвача се изписа притеснение и той хвърли поглед към другия конник с тях на билото. Но той като че ли се бе съсредоточил върху нещо друго, зареял беше поглед към хоризонта, късаше парчета сушено месо от една тънка ивица й дъвчеше бавно.

— Все едно — въздъхна Брол. — Въпросът бе некоректен.

— Все пак бих отговорил, Надзорник, ако желаете.

— Давай.

— Оттегляне, сър. В Дрийн. Възстановяваме спорната земя и я браним добре. Тогава Червената маска ще трябва да дойде при нас, ако държи да се бие за кражбата на оулска земя.

„Съгласен съм. Само че тя няма да го приеме.“

— Свирете отбой. Връщаме се при колоната.

Когато отрядът на Тайст Едур отново видя ледерийската колона, слънцето бе превалило зенита. Веднага стана ясно, че нещо се е случило. Обозните фургони бяха събрани в каре, воловете и мулетата вече ги разпрягаха и ги вкарваха в две отделни заграждения в защитеното пространство. Части на отделните бригади и полкове се подреждаха в бойна линия на север и на юг от карето, с конните отряди на изток и на запад.

Повел отряда си в бърз тръс, Брол Хандар каза на водещия си съгледвач:

— Върнете се при моите арапаи — виждам ги на запад.

— Слушам.

Докато отрядът зад него обръщаше, Надзорникът пришпори коня си в галоп към малката гора от знамена, отличаващи позицията на Атри-Преда, леко встрани от източната бариера от фургони. Теренът тук беше сравнително равен. Друг, малко по-висок хребет минаваше грубо на изток — запад хиляда разтега южно, докато топографията от тази, северната страна, беше повече или по-малко равна с пътя, терен, гъсто обрасъл с висока до кръста остра сребриста трева, известна като „тревата-нож“, буквален превод на оулското име мастебе.

„Червената маска би трябвало да е глупак, ако ни срещне тук.“

Щом наближи, забави коня в тръс. Вече можеше да види Атри-Преда, лицето й се бе зачервило от възбуда, на мястото на напрежението, което сякаш я състаряваше с година всеки ден от Баст Фулмар насам. Беше събрала офицерите си и сега те тръгваха един по един да изпълнят заповедите й. Докато Надзорникът стигна до тях, бяха останали само няколко вестоносци и знаменосецът на отряда под командата на самата Биват.

Брол дръпна юздите.

— Какво се е случило?

— Изглежда, му е омръзнало да бяга — отвърна Биват със свирепо задоволство.

— Открили сте го?

— В момента настъпва към нас, Надзорник.

— Но… защо ще прави това?

В очите й пробяга безпокойство. После тя се извърна и впери поглед на югоизток. Брол също погледна натам и видя прашния облак на хоризонта.

— Вярва, че вече сме изтощени. Знае, че изпитваме недостиг на храна и фураж и че фургоните ни са пълни с ранени. Решил е да ни обезкърви още повече.

Топлият лъх на вятъра изсуши потта от челото на Брол Хандар. Като несекващ дъх на равнините бе този вятър, все от запад или северозапад. Надзорникът облиза напуканите си устни, покашля се и каза:

— Може ли тук да бъде отприщена магия, Атри-Преда.

Очите й светнаха.

— Да. И това ще е нашият отговор.

— А техните шамани? Шаманите на оул?

— Безсилни са, Надзорник. Техните ритуали са твърде бавни за бой. Нито могат да използват груба сила. Днес ще ги съкрушим, Брол Хандар.

— Отново сте поставили Тайст Едур в тила. Торта, оставена от воловете ли се очаква да пазим, Атри-Преда?

— Ни най-малко. Вярвам, че днес ще видите достатъчно бой. Неизбежно ще има удари по фланговете, насочени към обоза ни, и вашите едури ще трябва да ги отблъскват. Спомнете си и за онези два демона.

— Трудно се забравят — отвърна той. — Добре, ще заемем позиции за отбрана. — Той стисна юздите. — Желая ви хубава битка, Атри-Преда.

Биват изгледа отдалечаващия се Надзорник, подразнена от въпросите му, от скептицизма му. Червената маска беше смъртен човек, като всеки друг. Не беше неуязвим за грешки, а в този ден беше направил такава. Отбраняващият се винаги имаше предимство, а общото правило гласеше, че нападащият се нуждае от значително числено превъзходство. Биват беше загубила над осемстотин души от войниците си, загинали или ранени в разгрома при Баст Фулмар. При все това Червената маска не разполагаше с достатъчно хора, ако възнамеряваше да атакува.

В идеалния случай тя щеше да предпочете да разположи силите си по височината на юг, но време за това нямаше. А и като оставаше на място, щеше да изключи височината като фактор в хода на битката. Имаше вероятност Червената маска просто да заеме билото и да я чака, но тя повече нямаше да играе неговата игра. Ако той искаше битка днес, трябваше да атакува. И то бързо. Стоенето и изчакването на височината нямаше да бъде търпяно, не и след като Биват разполагаше със своите магове. „Стой там, ако смееш, Червена маско, срещу вълна след вълна магия.“

Но той идваше. Биват не вярваше, че ще заеме билото и просто ще чака с надеждата тя да изостави защитната формация и да настъпи срещу него.

„Не, той изгуби търпение. Разкри слабостта си.“

Огледа разположението на войските си. Тежката пехота на Пурпурна ярост закована на място най-отляво, на най-източния край на бойната й линия. Тежката пехота на Търговския батальон — най-вдясно. Тежката на Занаятчийския — в центъра. По фланговете им, разтеглени в два ешелона — двадесет вместо десет редици — средната пехота от нейната част. Резервни стрелци и лека пехота, бойците от гарнизона на Дрийн и от средната пехота бяха строени по-близо до карето от фургони. Конницата на блуроуз, разделена в две крила, бе оставила отзад, готова за бърз отговор, за контраатака или да затвори пробив.

Тайст Едур на Брол Хандар пазеха северната страна. Щяха да са с гръб спрямо главната битка, но Биват беше сигурна, че ще има атака срещу тях, друг удар по обоза. И подозираше, че той ще дойде от високите треви откъм северната страна на пътя.

Надигна се на стремената и загледа приближаващия се прашен облак. Съгледвачите й бяха потвърдили, че това наистина е Червената маска. Прашната мъгла като че ли възвиваше към хребета. Атри-Преда изсумтя и махна на един от вестоносците.

— Доведете маговете. На бегом.

Бяха намерили стареца мъртъв в шатрата му. Отпечатъците на ръцете, които го бяха душили, бяха оставили пъстра карта на жестокост под подутото лице и оцъклените очи. Убиецът му беше седял върху него и го бе гледал, за да види добре идването на смъртта. Последният старейшина на ренфаярите, племето на самия Червена маска, може би най-старият мъж сред всички племена на оул. Дебнещият слепец, смъртта — трябваше да е докоснал с най-нежната си милувка такъв човек.

Страх и отчаяние свистеше и се вихреше из лагера като пленен в дълбока клисура вятър, накъсван от ужасяващия траурен плач на старици и от виковете им, огласящи зла поличба. Червената маска бе дошъл, за да погледне трупа, докато го изнасяха. Разбира се, никой не можеше да види какво се крие зад люспестата маска, ала там не падна на колене до тялото на своя съплеменник, своя мъдър съветник. Остана прав, неподвижен, с кръстато увития бич кадаран около кръста и отпуснатата в лявата му ръка брадва ригта.

Виеха псета, възбудени от гласовете на скърбящите, а по хълбоците на склоновете на юг стадата родара се местеха насам-натам, изнервени и наплашени.

След това Червената маска се обърна. Командирите му с бакърените маски се приближиха с Масарч и Ток Анастер, няколко крачки по-назад.

— Бягането беше дотук — заяви Червената маска. — Днес ще леем ледерийска кръв.

Точно това очакваха да чуят воините на оул. Верността им не беше под въпрос, не и след Баст Фулмар, но все пак бяха млади и вече бяха вкусили кръв. Искаха да я вкусят отново. Сложният заешки танц, в който бяха повели ледериите, бе продължил твърде дълго. Дори хитроумните засади срещу вражеския конен авангард и съгледвачите не бяха достатъчни. Криволичещият хаотичен марш през равнините твърде много приличаше на бягство.

Воините се събраха северно от стана. Кучкарите и помощниците им бяха отвели леко на изток вързаните на каиши неспокойно ръмжащи псета. Конете нервно тъпчеха покритата с роса земя, клановите знамена се полюшваха като гора от високи тръстики. Бяха изпратени съгледвачи и конни стрелци, за да влязат в контакт с предните ездачи на ледериите и да ги изтласкат назад в гнездото им. Това щеше да гарантира, че разположението на силите на Червената маска ще остане неизвестно за врага колкото се може по-дълго.

Малко преди армията да потегли, Торент се приближи до Ток. Беше се намръщил, както повечето утрини напоследък — а също и следобеди, и вечери — когато забравяше да си сложи боядисаната маска. Откакто бе започнала да оставя червени петна от стягането по бузите, брадичката и челото му, напоследък той често я „забравяше“ — и Ток отвърна на това войнствено изражение с широка усмивка.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Червената маска разрешил ли ти е да влизаш в боя?

Ток сви рамене.

— Нищо не е казал, което е достатъчно разрешение според мен.

— Не е.

Торент подкара коня назад, обърна го и препусна към Червената маска, който бе яхнал ледерийския си жребец пред готовите да тръгнат конници.

Отпуснат в странно високото оулско седло, Ток отново огледа лъка си, после — стрелите в колчана, вързан на дясното му бедро. Не държеше особено да влиза в истинския бой, но най-малкото щеше да е готов да се защити, ако се наложи. Зли поличби. Явно Червената маска беше безразличен към подобни суеверия. Ток почеса мъртвата тъкан, обкръжаваща празната му очна кухина. „Липсва ми това око, дарът на Висш Денъл, сякаш отпреди векове. Боговете знаят, направило ме беше отново истински стрелец — напоследък съм почти безполезен. Бърз и неточен, това е Ток Неудачника.“

Щеше ли Червената маска да му забрани да язди в този ден? Едва ли. Виждаше, че Торент говори с бойния главатар, конят на воина без маска пристъпяше на една страна и клатеше глава. „Съвсем вярно, всяко животно започва да прилича на господаря си. Представи си всички еднооки псета, които можех да имам.“ Торент обърна коня си и пое обратно към Ток в бърз галоп.

Беше се намръщил още повече. Ток отново се усмихна.

— Мечове ще се вадят днес, Торент.

— Това вече го каза.

— Мислех, че можем да започнем отново.

— Той иска да си вън от опасност.

— Но все пак мога да яздя с армията.

— Не ти вярвам, тъй че не мисли, че каквото направиш, не ще остане невидяно.

— Твърде много станаха „не“-тата, Торент. Но тази сутрин се чувствам щедър, тъй че ще оставя юздите отпуснати.

— Човек никога не трябва да стяга юздите — каза Торент. — Знае го всеки глупак.

— Както кажеш.

Армията пое, всички на коне засега — включително и кучкарите, — но това нямаше да продължи дълго. Нито, както подозираше Ток, силите щяха да останат събрани в едно. Червената маска не гледаше на нито една битка като на единично събитие. Виждаше ги по-скоро като множество сблъсъци, сплитане на воли. Там, където острието на атаката затъпееше, щеше да измести вниманието си към друга схватка и тъкмо в това оркестриране на многобройни сблъсъци се печелеше или губеше едно сражение. Фланговите елементи щяха да се развърнат далече встрани от главната колона. Повече от една атака, повече от една цел.

Ток много добре разбираше това. Подозираше, че тъкмо в това е същината на тактиката на най-успешните пълководци по целия свят. Малазанците определено се бяха сражавали така, с огромен успех. Отбягваха идеята за маневриране. Всеки сблъсък за тях беше преднамерен и съзнателно целящ да впримчи врага в жесток и отчаян двубой.

„Оставете маневрите за благородниците — беше казал веднъж Келанвед. — И могат да отнесат елегантните си хитрини в гробниците си.“

Това беше, докато двамата с Дасем Ълтър наблюдаваха кралете на Унта на бойното поле източно от Джурда. Яздеха напред и назад, напред и назад. Изтощаваха претоварените си бойни коне, сееха объркване в прашните облаци, обгърнали собствените им бойни редици. Маневри и заслепяване. Дасем беше пренебрегнал тия чистокръвни глупци и преди да е изтекъл денят на битката, бе съкрушил цялата армия на Унта, включително прославените, всявали ужас крале.

Ледериите не разполагаха с тежка конница. Но ако имаха, щяха да играят на маневри и заслепяване през целия ден, убеден беше Ток.

А може би не. Магията им по време на бой не беше нито изтънчена, нито изящна. Грозна като юмрука на Фенн всъщност. Това предполагаше известен прагматизъм, интерес към ефикасност за сметка на помпозност — и всъщност известна неприязън към маниерниченето във война.

Магията. Забравил ли беше Червената маска ледерийските магове?

Просторната равнина, където ги чакаше врагът — оулите я наричаха Предегар, Стара сол — не беше мъртва за магията. Шаманите на Червената маска бяха прибягвали до тамошните утайки от магия, за да проследяват движението на вражеската армия в края на краищата.

„Червена маско, ума ли си загуби?“

Оулите яздеха напред.

„Не само мечове ще се вадят този ден, боя се.“ Почеса отново дупката на изваденото си око и пришпори коня в галоп.

Орбин Търсача на истината не обичаше земята да поддава под краката му. Пръст, кал, пясък — мразеше всичко, което се огъваше под тежестта му. Готов беше да изтърпи друсане във впряг, здравите колелета му носеха утеха всеки път, щом си помислеше за несигурността отдолу. Сега стоеше на здрава каменна твърд, оголена издатина встрани от пътя, който се виеше в долината.

Въздухът бе постоплен от слънцето, миришеше на студена вода и на бор. Мушици кръжаха на рояци покрай потоците топящ се лед, стичащи се от планинските склонове, възвиваха насам-натам, щом сред тях се гмурваха водни кончета. Небето беше безоблачно, чисто и рязко в сравнение с прашната атмосфера на Дрийн — както и на всеки друг град, впрочем — и Орбин отново и отново се улавяше, че поглежда нагоре, сякаш се мъчи да надвие някакво свое неверие.

Когато не гледаше към небето, очите му се приковаваха в тримата ездачи, които се спускаха от прохода. Бяха изпреварили много неговата група, изкачили бяха височините, след това бяха прехвърлили планинския хребет до далечния проход, където бе избит цял гарнизон. И където — по-важното — не бе пристигнал определен товар с оръжие. В по-общата схема подобна загуба не означаваше много, но Фактор Летур Аникт не беше човек на големите схеми. Мотивите му бяха раздробени, разграфени в точен език, нетърпящ отклонения и почти невротичен, изправеше ли се пред нещо заплетено. А това наистина беше заплетено. Накратко, въпреки цялото си богатство и власт, Летур Аникт си беше бюрократ в най-истинския смисъл на думата.

Конният авангард най-сетне се връщаше, но Орбин не изпитваше особено задоволство от това. Знаеше, че няма да кажат нищо добро. Приказки за гниещи трупове, овъглено дърво, грачещи гарвани и плъхове, ровещи из плесенясващи кости. Най-малкото поне можеше да се замъкне отново в каляската, да седне срещу омразния буквояд и да го посъветва — с по-голяма убедителност този път — да обърнат колоната и да поемат обратно за Дрийн.

Не че щеше да успее. За Летур Аникт всяко оскърбление беше тежко и всеки провал беше оскърбление. Някой трябваше да плати. Някой винаги плащаше.

Някакъв инстинкт го накара да погледне през рамо към лагера — и видя излизащия от каляската Фактор. Е, това поне беше облекчение, защото Орбин винаги се потеше обилно в тясното возило на Летур. Загледа как изнуреният мъж върви към него. Бе прекалено навлечен за това топло време; рехавата му побеляла коса бе покрита с плъстена шапка с широка периферия, за да пази бледата му кожа от слънцето; странно закръгленото му лице вече се бе зачервило от усилието.

— Търсачо на истина — заговори той задъхано, щом спря под скалната издатина, — и двамата знаем какво ще ни кажат съгледвачите.

— Да, Фактор.

— Тогава… къде са те?

Тънките вежди на Орбин се вдигнаха и той примига да махне потта, изведнъж опарила очите му.

— Както знаете, те никога не се спускат повече от това — където е сега лагерът ни. С което остават три възможности. Първо, завили са обратно нагоре и през прохода…

— Не са ги видели да правят това.

— Не са. Второ, оставили са пътя тук и са тръгнали на юг, може би за да потърсят Прохода на перлите към Южен Блуроуз.

— И да вървят по планинския хребет? Изглежда малко вероятно, Търсачо на истина.

— Трето, тръгнали са на север.

Факторът облиза устни, сякаш премисляше нещо. След това каза глухо:

— Защо да го правят?

Орбин сви рамене.

— Ако човек поиска, би могъл да тръгне покрай хребета и да стигне крайбрежието, а там да наеме съд буквално до всяко село или пристан по морето Блуроуз.

— Месеци.

— Феар Сенгар и компанията му са привикнали с това, Фактор. Никоя група бегълци досега не е бягала толкова дълго в границите на империята като тях.

— Не е само благодарение на умения, Търсачо на истина. И двамата знаем, че едурите можеха да ги хванат сто пъти досега, на сто различни места. Нещо повече, и двамата знаем защо не го направиха. Въпросът, около който се въртим двамата с вас вече от толкова време, е какво да правим във връзка с всичко това, ако изобщо трябва да правим нещо.

— Този въпрос, уви, може да бъде отправен единствено към нашите господари в Ледерас — отвърна Орбин.

— Господари? — Летур Аникт изсумтя. — Те си имат други, по-неотложни грижи. Ние трябва да действаме независимо, съобразно отговорностите, които са ни възложени. Всъщност съобразно със самото очакване, че ще се окажем достойни за тези отговорности. Стоим ли настрана, докато Феар Сенгар търси бога на едурите? Стоим ли настрана, докато Ханан Мосаг и неговите тъй наречени „ловци“ ловко играят на некомпетентност в това тъй наречено „преследване“? Още ли има някакво съмнение у вас, Орбин Търсачо на истина, че Ханан Мосаг извършва предателство? Срещу императора? Срещу империята?

— Сигурен съм, че Карос Инвиктад и канцлерът се занимават с проблема около предателството на магьосника-крал.

— Несъмнено. Но какво би могло да стане с техните планове в случай, че Феар Сенгар успее? Какво ще стане с всички наши планове, ако едурският Бог на Сенките се вдигне отново?

— Това, Фактор, е почти невъзможно. — „Не, всъщност съвсем невъзможно.“

— Добре съм запознат с вероятностите и оценката на риска, Търсачо на истина — каза Летур Аникт.

— Вашето желание какво е?

Летур Аникт се усмихна сдържано. Обърна се на север.

— Те се крият. И ние двамата знаем къде.

Това никак не зарадва Орбин.

— Величината на знанията ви ме изненадва, Фактор.

— Търсачо на истина. Водя с мен двадесет от най-добрите ми гвардейци. Вие разполагате с четиридесет войници и двама магове. Имаме достатъчно фенери, които да прогонят мрака и да отнемат силата на онези грохнали магьосници. Колцина са останали в онова скрито укрепление? Ако ударим бързо, можем да се отървем от проклетия култ и това само по себе си си заслужава усилието. Залавянето на Феар Сенгар само ще подслади блюдото. Помислете за радостта, за похвалите в случай, че доставим на Карос и канцлера ужасния предател Феар Сенгар и онзи глупак Удинаас. Помислете, ако искате, за наградите.

Орбин Търсача на истината въздъхна.

— Добре.

— Значи знаете тайната пътека. Подозирах го.

„А ти не я знаеш и аз го знаех.“ Извади кърпа, попи потта по челото си, после — по гушата под брадичката.

— Това изкачване е мъчително. Ще трябва да оставим впряговете и конете тук.

— Вашите трима съгледвачи могат да пазят лагера. Заслужили са почивката си. Кога тръгваме, Търсачо на истина?

Орбин отвърна с гримаса:

— Веднага.

Единият от тримата съгледвачи до огъня стана, разкърши гръб и тръгна към скромния керван, изкарал почти целия ден в спускане към долината.

Размениха се обичайните поздрави, последвани от поканата да пренощуват заедно.

— Печатът на онзи впряг не е ли на Фактора на Дрийн? — попита колебливо водачът на кервана.

Съгледвачът кимна.

— Той е. — Погледът му се плъзна по невзрачния мъж, застанал срещу него. — Виждам, че не сте търговци. И все пак, доста стражи.

— Разумно вложение според мен — отвърна мъжът. — Гарнизонното укрепление е достатъчно доказателство за това. Все още е изоставено, наполовина опожарено и осеяно с костите на избитите войници.

Съгледвачът сви рамене.

— Западната страна на този хребет е прословута с многото разбойници. Чух, че ги били изловили и избили.

— Така ли?

— Така чух. А и насам идва нова част, с дърводелци, секачи и ковач. Укреплението трябва да е възстановено до края на сезона. Рисковете на пътя.

Венит Сатад кимна отново.

— Не срещнахме никого по пътя. И Факторът при вас ли ще дойде?

— Да.

— Не е ли необичайно това пътуване? Дрийн в края на краищата е отвъд морето.

— Това си е работа на Фактора — отвърна доста сдържано съгледвачът. — Така и не отговорихте на въпроса ми.

— Нима? Какъв беше той?

— Попитах какво карате, че ви трябват толкова малко мулета и толкова много стражи.

— Не ми е в правото да ви казвам, уви — отвърна Венит Сатад и заоглежда лагера. — Допреди малко имахте повече войници тук.

— Слязоха в долината.

— Да посрещнат Фактора?

— Точно така. И тъкмо си помислих — ако дойдат тази нощ, лагерът няма да е достатъчно голям. Няма да стигне мястото и за тях, и за групата ви.

— Сигурно сте прав.

— В такъв случай май ще е най-добре да продължите. Има друго удобно място, на две хиляди разтега надолу в долината. Имате още достатъчно светло до там според мен.

Венит Сатад се усмихна.

— Ще направим каквото искате. Може пък да срещнем Фактора по пътя.

— Може би.

Венит Сатад видя лъжата в очите му. Все още усмихнат, тръгна обратно към коня си.

— Яхвайте — каза на охраната. — Продължаваме.

Пренеприятна заповед, но Венит Сатад си беше подбрал охраната добре. Керванът отново тръгна по пътя си.

Представа нямаше защо човекът, с когото го бяха пратили да се срещне, се намира на този път, толкова далече от Дрийн. Нито пък знаеше къде е отишъл Аникт, след като напред нямаше нищо освен диви планински зъбери, населени единствено с рогати овни и гнездящи из скалите кондори. Може би щеше да го разбере, рано или късно. Рано или късно Летур Аникт щеше да се върне в Дрийн и той, Венит Сатад, агент на Раутос Хиванар и на тръст „Свобода“, щеше да го чака.

С някои въпроси от своя господар.

И някои отговори.

В далечината отекна писък и заглъхна. По-наблизо, сред мигащата светлина на фенери и блуждаещи сенки, последните викове на избитите отдавна бяха замрели. Войниците от охраната на Орбин обикаляха струпаните тела — повечето младежи, жени и старци, — за да се уверят, че никой не диша.

Никой не дишаше. Орбин Търсача на истина лично се бе уверил в това. Някак разсеяно, разкъсан между отвращението и необходимостта да не допуска никаква небрежност. Най-много четири камбани време в този подземен лабиринт от първия пробив на магическите прегради при входа в скалната цепнатина до всичко, което бе последвало — от помещение в помещение, от коридор в коридор, атака от светлина и бляскава магия.

Каквато и сложна организация на сила да бе устоявала в това погребано владение, унищожена бе със загубата на не повече от един ледерийски живот, и всичко, което остана след това, беше просто клане. Излавяне на криещите се, на онези, които бягаха към най-далечните кътове, най-малките складови помещения, децата, свити в нишите; едно се бе свряло в наполовина пълна с вино делва.

Тъй че — по-малко от четири камбани за унищожението на Култа на Чернокрилия бог, тези западнали, изродени братовчеди на Тайст Едур. Едва ли си заслужаваше усилието, ако питаха Орбин Търсача на истина. Още повече горчеше на езика това, че от Феар Сенгар и неговите спътници нямаше и следа. Всъщност никаква следа, че изобщо са били тук.

Гледаше купищата трупове и се чувстваше омърсен. Летур Аникт го беше използвал в маниакалното си търсене на ефективност, в жестокото опростяване на собствения си свят. Един досаден дразнител по-малко за Фактора на Дрийн. А сега щяха да се върнат и Орбин се чудеше дали това пътуване с няколко фургона, пълни с евтино оръжие, не беше всъщност нищо повече от уловка. Хитрина, подлъгала го толкова лесно, колкото щеше да подлъже наивно дете.

Извади парче плат, за да изтрие кръвта от камата си, после напъха дългото острие в канията под дясната си мишница.

Един от маговете му се приближи.

— Търсачо на истина.

— Приключихме ли тук?

— Да. Намерихме залата с олтара. Половин дузина едва кретащи жреци и жрици, паднали на колене да молят своя бог за избавление. — Магът направи кисела физиономия. — Уви, Чернокрилият бог не си е вкъщи.

— Каква изненада.

— Да, но има още една, сър.

— Казвай.

— Олтар, сър. Наистина осветен.

Орбин изгледа мага с присвити очи.

— В смисъл?

— Докоснат е от Тъмата, от самата Крепост.

— Не знам да е съществувала някога такава Крепост. Тъма?

— Плочите притежават аспект на Мрака, сър, макар че само най-древните текстове го отбелязват. На Осите, сър. Бялата врана.

Орбин изведнъж затаи дъх. Взря се в лицето на стоящия пред него мъж, загледа се в сенките, пробягващи по сбръчканото му лице.

— Бялата врана. Наричат така странния едур, който придружава Феар Сенгар.

— Ако го наричат така, значи не е Тайст Едур, сър.

— А какъв е?

Магът посочи телата, лежащи на купчини около тях.

— Наричат се Тайст Андий. Деца на Тъмата. Сър, малко знам за този… Бялата врана, който пътува с Феар Сенгар. Ако наистина вървят заедно, значи нещо се е променило.

— Какво имаш предвид?

— Едурите и Андиите, сър, са били най-яростни врагове. Ако в това, което сме доловили в легендите на Едур, има някаква истина, то те са воювали и тази война е завършила с предателство. С убиването на Бялата врана. — Магът поклати глава. — Затова не вярвам в тази Бяла врана, която е с Феар Сенгар — това е само име, име дадено по погрешка или може би на подигравка. Но ако греша, сър, това означава, че една стара кръвна вражда е заровена в дълбок гроб и това би могло да се окаже… обезпокоително.

Орбин извърна очи.

— Избихме последните от тези Андий, нали?

— Тук — да. Можем ли да сме уверени, че това са последните останали Андий? Дори в Блуроуз? Дали едурите не са намерили свои родственици отвъд океана? Може да е имало други контакти, незасечени от нашите шпиони във флотите. Всичко това ме безпокои, сър.

„Не само теб, маг.“

— Помислете още по това.

— Ще мисля.

Магът се обърна да си тръгне, но Орбин протегна ръка, сложи месестата си длан на рамото му и го задържа.

— Говорихте ли с Фактора?

Магът го погледна намръщено, сякаш въпросът го беше обидил.

— Не, разбира се, сър.

— Добре. За олтара и освещаването не казвайте нищо. — Помисли за миг и добави: — За другите си съображения също не казвайте нищо.

— Не бих го и направил, сър.

— Чудесно. Сега съберете войниците. Искам да напуснем колкото може по-скоро.

— Да, сър, с удоволствие.

„Остави Летур Аникт в неговия по-опростен свят. Но какъв го иска той и какъв е не е едно и също. А това, скъпи Фактор, е пътят към провала. Ще го извървиш без мен.“

Клип стоеше прав, загледан на север. Беше вдигнал дясната си ръка, верижката с двата пръстена — усукана здраво около дланта. Не я завъртя повече от десетина удара на сърцето. Вятърът вееше развързаната му коса. На няколко крачки встрани Силхас Руин седеше на една канара и точеше единия от пеещите мечове.

От светлосиньото небе се сипеше сняг, високопланински вариант на ръмеж при слънце навярно, или пък ветровете бяха подели снежинките от младите върхове, извисили се от всички страни. Въздухът беше хаплив и толкова сух, че вълната искреше и пращеше. Предния ден бяха прекосили последната част от платото, като оставиха зад себе си грамадите натрошен черен камък, очертали центъра на кратера. Катеренето тази сутрин беше опасно, понеже повечето каменни плочи под нозете им бяха покрити с ледена кора. Късно следобед достигнаха ръба на огромния казан и пред очите им се откри стръмен склон, който се простираше на половин или малко повече левга на север, до равната тундра. По-натам хоризонтът достигаше до равна мъгливо бяла линия. Ледени поля, беше казал Феар Сенгар, на което Удинаас се беше изсмял.

Серен Педак крачеше неспокойно по хребета. Беше вървяла с другите, много зад Клип и Силхас Руин. Все още имаше достатъчно дневна светлина, за да продължат, но младият Тайст Андий се беше покачил на билото и се взираше назад, откъдето бяха дошли. Мълчалив и безизразен.

Тя спря при Удинаас, който отново беше понесъл имасското копие. Сега седеше на една скала и ровеше с върха на копието в мъхнатия торф.

— Какво става тук? — попита тя тихо. — Знаеш ли?

— Позната ли ти е птицата джарак, Аквитор? Горският крадец и убиец със сивия гребен?

Тя кимна.

— А какво става, когато един женски джарак намери гнездо с новоизлюпени на друга птица? Непазено гнездо?

— Убива пиленцата и ги изяжда.

Той се усмихна.

— Вярно. Повечето го знаят. Но понякога джараките правят нещо друго, в началото на пролетния сезон. Избутват едно яйце от гнездото и оставят на неговото място едно свое. Другите птици, изглежда, не забелязват подмяната. И когато джаракът се излюпи, разбира се, убива и изяжда съперниците си.

— След това издава своя зов — продължи тя вместо него. — Но той не се различава от зова на пиленцата на другата птица. И птиците идват с храна в човките си.

— За да ги нападнат от засада двамата възрастни джараки, скрити близо до гнездото. Още храна за потомството им.

— Джараките във всяко отношение са неприятни птици. Защо ми говориш за джараки, Удинаас?

— Без повод всъщност. Но понякога си струва да си напомним, че ние, хората, не сме уникални в своята жестокост.

— Фентите вярват, че джараките са душите на изоставени деца, умрели сами в гората. Поради това копнеят за дом и семейство, но в същото време дотолкова са подвластни на гнева, че когато ги намерят, унищожават всичко, за което са копнели.

— Фентите имат ли навик да изоставят деца?

Серен Педак се намръщи.

— Само през последните стотина години.

— Препятствия за самоунищожителните им апетити, предполагам.

Серен нищо не отвърна на тази бележка, но в ума си видя как Хул Бедикт изведнъж застана до нея, извиси се до пълния си ръст, пресегна се, спипа Удинаас за гърлото и го надигна.

Удинаас изведнъж залитна напред, задави се, ръката му задраска във въздуха към нея.

Серен Педак се отдръпна стъписана. „Не, проклятие!“ Помъчи се да прогони образа.

А той не искаше да се махне.

Оцъклен, с посиняло лице, Удинаас задраска с ръце около гърлото си, но нямаше нищо, което да махне…

— Серен! — изкрещя Кетъл.

„Блудния да пази! Какво… как… о, аз го убивам!“ Хул Бедикт стоеше и изтръгваше глътките живот от гърлото на Удинаас. Тя искаше да посегне към него, да издърпа ръцете му, но знаеше, че силите й няма да стигнат. Не, трябваше й друг някой…

И сътвори в сцената в ума си друга фигура, а тя пристъпи напред, гъвкава, едва видима. Една ръка замахна и порази Хул Бедикт в гърлото. Ледериецът залитна и пусна Удинаас. После посегна за меча си.

Пред вътрешния й взор изсвистя дръжка на копие и перна Хул по челото. Той се строполи.

Воинът Едур вече стоеше между Хул Бедикт и Удинаас, стиснал копието за отбрана.

Щом го видя, щом видя лицето му, Серен се присви назад, стъписана. „Трул Сенгар? Трул…“

Образът се разми, изчезна.

Закашлян, задъхан, Удинаас се надигна.

Нечия ръка стисна Серен за рамото и я обърна. Тя зяпна в лицето на Феар, удивена от странното му изражение. „Той не може да е видял. Това би било…“

— Остриган — прошепна Феар. — Тъга… — Замълча, неспособен да продължи, обърна се и я остави.

Тя зяпна след него. Тъга в очите му…

„В неговите очи!“

— Убийствени игри, Аквитор.

Тя се сепна. Силхас Руин я гледаше от мястото, където седеше. Зад него Клип не се беше обърнал, не бе помръднал дори.

— Не. Не го исках. Аз не…

— Въображението — изхриптя Удинаас от земята вдясно от нея — винаги бърза да съди. — Закашля се отново, после се разсмя. — Попитай всеки ревнивец. Или ревнива жена. Следващия път, щом кажа нещо, което те ядосва, Серен Педак, просто ме наругай, може ли?

— Съжалявам, Удинаас. Не мислех, че…

— Няма нищо.

„О, Удинаас.“

— Съжалявам — повтори тя шепнешком.

— Що за магия си открила? — попита Феар Сенгар и я изгледа с гняв. — Аз видях…

— Какво видя? — попита невъзмутимо Силхас Руин, хлъзна меча в ножницата и извади другия.

Феар не отвърна. След миг откъсна погледа си от Серен Педак.

— Какво прави Клип?

— Скърби, предполагам.

Този отговор стресна Удинаас и той се надигна. Погледна Серен, кимна и промълви беззвучно: „Джарак.“

— За какво скърби?

— Всички, които живееха в Андара, са мъртви — отвърна Силхас Руин. — Избити от ледерийски войници и магове, Клип е Смъртният меч на Тъмата. Ако беше там, сега всички щяха да са живи — ближните му. А застиналите в мрака тела щяха да са ледерийски. Чуди се дали не е направил ужасна грешка.

— Тази мисъл беше мимоходом — проговори младият Тайст Андий. — Те гонеха теб, Феар Сенгар. И теб, Удинаас. — Най-сетне се обърна. Лицето му бе ужасяващо сдържано. Верижката се завъртя, изтрака в студения въздух, след това се завихри на обратно. — Моите близки са се погрижили да не остане никакво доказателство, че сте били там. А ледерийските магове не бяха достатъчно силни — нито умни достатъчно, — за да осквернят олтара, макар да се опитаха. — Усмихна се. — Донесоха си фенерите, виждате ли.

— Портата бездруго не се задържа там задълго — изхриптя гласът на Удинаас.

Очите на Клип се спряха на бившия роб.

— Не знаеш нищо.

— Зная какво се завърта от пръста ти, Клип. Веднъж вече ни го показа в края на краищата.

Силхас Руин, привършил вече и с втория меч, го прибра, стана и заговори на Клип:

— Удинаас е точно такава загадка, каквато е и Аквиторът. Знание и сила, ръката и ръкавицата. Трябва да продължим. — Замълча, вторачен в Клип. — Освен ако не е време.

„Време? Време за какво?“

— Време е — изпъшка Удинаас и се надигна с помощта на имасското копие. — Те знаеха, че ще умрат. Криенето в онази дълбока дупка не ги доведе доникъде. Все по-малко млади, все по-слаба кръв. Но тази кръв, ами, пролей достатъчно от нея и…

Клип пристъпи навъсен към бившия роб.

— Недей — каза Силхас Руин.

Смъртният меч спря, поколеба се сякаш, после сви рамене и се обърна. Верижката се въртеше.

— Майката Тъма — продължи Удинаас със стегната усмивка. — Отвори проклетата порта, Клип, платено е.

И въртящата се верижка се изпъна. Хоризонтално. Във всеки край — по един пръстен, застинал. В халката по-близо до тях имаше… мрак.

Серен Педак се взря, щом черното кълбо започна да се разраства, да се излива от пръстена.

— Има го това тя, с родилните проходи… — промърмори Удинаас.

Силхас Руин пристъпи в Тъмата и изчезна. Призрачен полъх — и Уидър прелетя през портата. Кетъл взе ръката на Удинаас и го преведе.

Серен погледна Феар. „Оставяме зад себе си твоя свят, Тайст Едур. И все пак виждам прозрението в очите ти. Отвъд. Зад тази порта, Феар Сенгар, чака душата на Скабандари.“

Той отпусна ръка на меча си и закрачи напред.

Серен Педак го последва и погледна Клип. Срещна очите му — той стоеше, с едната ръка вдигната, порталът очертаваше спирален тунел от най-близкия пръстен. Сигурно в някой друг свят портата изникваше от другия пръстен, помисли си тя. „Носил го е със себе си. Нашия път натам, където трябва да идем. През цялото време.“

Той й намигна.

Смразена от това, тя пристъпи напред и се гмурна в непрогледния мрак.

Трети девичи форт беше точно зад кърмата, издигаше се над издутите вълни и след това пропадаше в браздите. Корабът стенеше като мятащ се звяр под гората от мачти и грубо скърпените платна по тях, а тълпата шейки се свиваше изтръпнала от страх по палубата. Вещици и заклинатели, паднали на колене, виеха молитвите си, но брегът вече бе далече и бяха изгубени.

Йедан Дериг, прогизнал от пръските, които периодично заливаха сякаш с демонично ликуване ниските планшири, вървеше към Ян Товис, която стоеше до четиримата мъже при кърмовото весло. Държеше се за въжената стълба, разтворила широко крака, за да поема подскачанията и пропаданията, и щом видя лицето на брат си, разбра, че онова, което вече си мислеше, е истина.

„Няма да се справим.“

Минали бяха покрай солените блата, после нагоре, покрай полуострова и навън покрай северния край на рифовете, пътуване от три дни и две нощи, преди да могат да влязат в някое от заливчетата откъм подветрената страна на Трети девичи остров. Времето се бе задържало хубаво и до заранта на този ден всичко изглеждаше възможно.

— Сглобките, Сумрак — каза Йедан Дериг. — Вълните ги блъскат като ковашки чук и ги разтварят. Потъваме… — Последва дивашки смях. — Далече от брега, ти да видиш, дето викат! Още кости по дъното!

Беше пребледнял — пребледнял, колкото и самата тя, не се съмняваше — и все пак в очите му грееше мрачна ярост.

— Храчката на Тур е на два хвърлея от курса и има плитчини, но, сестро, това е единствената суша, до която можем да стигнем.

— О, и колко на палубата тук знаят да плуват? Поне един има ли? — Тя поклати глава. — Какво искаш да направим, да разбием тази проклета развалина в скалите? Да се молим на брега да успеем да се промъкнем през плитчините непокътнати? Да се свреш в скута на псетата ли искаш, скъпи ми Страж?

Брадатата челюст се стегна, възлестите мускули по лицето се изопнаха толкова, че тя зачака да изпукат кости и зъби. После той извърна очи.

— Ти какво искаш да направим тогава?

— Накарай тия проклети глупаци да изгребват, Йедан. Потънем ли още, следващата вълна ще ни залее.

Но сама знаеше, че вече е много късно. Всички велики планове, които бе подхранвала за спасяването на своя народ, се бяха сринали. От този единствен щорм. Беше лудост да тръгне с тази пълзяща покрай брега баржа в открито море, въпреки че единствената наистина опасна отсечка беше… „тази тук, на север от Трети девичи остров до подветрието на остров Спайрок. Единствената отсечка, наистина открита към западния океан.“

Вятърът изведнъж набра сила и стовари юмрука си в левия борд. Една от мачтите се счупи, платното се изду, изплющяха въжета, после платното се откъсна и понесе мачтата със себе си. Такелажът оплете няколко нещастници по палубата и ги дръпна към небето. Втора мачта рухна, тази достатъчно тежка, за да повлече платното си надолу. Още писъци надмогнаха свирепия вой.

Баржата сякаш приклекна, готова всеки миг да се гмурне в дълбините. Ян Товис се усети, че се е вкопчила във въжетата, все едно могат да я спасят от всичко това. „Кралицата заповядва. Поданиците й умират.“

„Поне ще съм с тях…“

Чу вика на Йедан Дериг, обърна се…

И ги видя. Два огромни кораба, дошли откъм кърмата, по един от всяка страна, надвисваха като гладни китове. Онзи отляво отне свирепия дъх на вятъра и баржата се успокои сред белогривите вълни.

Ян Товис се взря и видя фигури, закатерили се по бордовите балисти, видя други да се придвижват към парапета под грамадните въжени намотки.

„Пирати? Сега?“

После извърна очи и видя, че екипажът на кораба отдясно прави същото.

Но това, което най-много я изплаши, бяха самите кораби. Защото ги позна.

„Периш. Как ги наричаха? Да, Тронове на Войната.“ Добре помнеше онази битка, сблъсъка на магии, раздиращи гребените на вълните, взривовете, докато едурските галери се разпадаха пред очите й. Виковете на давещи се воини…

Балистите изстреляха огромни стрели, но те се извисиха в дъга, на два или повече човешки боя над палубата. А от тях изпълзяха надолу въжета. Изстрелът бе почти залпов, от двата кораба. Видя как стрелите пронизаха мазните платна, врязаха се през такелажа, тежките железни глави потънаха в морските води от двете страни.

А после въжетата се изпънаха здраво и зъбците заораха дълбоко в планширите на баржата.

И докато вятърът ги тласкаше всички напред, Троновете на Войната се приближиха.

Големи чували, натъпкани със сухи водорасли, се спуснаха, за да омекотят допира на корпусите.

Моряци от перишките кораби тръгнаха по въжетата, повечето изправени въпреки кипналото море — и заскачаха на палубата на баржата, с въжета и всевъзможни инструменти в ръце.

И почнаха да затягат въжетата за баржата.

Една жена се появи на главната палуба сред гъстото множество, слезе и спря пред Ян Товис.

И заговори на търговската реч:

— Вашият съд потъва, капитане. Трябва да евакуираме пътниците ви.

Вцепенена, Ян Товис успя само да кимне.

— Ние плаваме за Втори девичи остров — каза жената.

— И ние бяхме за там — отвърна Ян Товис.

Внезапна усмивка, толкова добре дошла за очите на Ян Товис, колкото зора след дълга нощ.

— Добра среща тогава.

„Добра среща, да. И добре сте дошли. Втори девичи форт. Тихия остров е завладян. Не само малазанците значи. Перишите. О, виж какво сме разбудили!“

Банашар, бившият Демидрек на Червея на Есента, бе имал на разположение месеци за размисъл и накрая много малко от нещата, случили се в Малазанската империя, вече го изненадваха. Може би в някоя погранична земя, където истинската власт бе толкова ефимерна, толкова неуловима, колкото облак пред лунния лик, хората щяха да изпитат изумление и дори неверие. От това, че смъртната жена, властваща над най-могъщата империя на света, би могла да се окаже толкова… безпомощна. Толкова обвързана с амбициите и страстите на безименните играчи зад завесите. Хора, блажено невежи за машинациите на политиката, като нищо можеха да вярват, че същество като императрица Ласийн е всемогъщо, че тя може да прави всичко каквото иска и както иска. И че един Върховен маг като Тайсхрен също е свободен, неограничен в амбициите си.

Банашар разбираше, че за хора с такива опростенчески възгледи за света катастрофите са несвързани помежду си неща, изолирани и сами за себе си. Че не съществува усет за причина и следствие отвъд непосредственото, отвъд пряко наблюдаемото. Скали рухват върху някое село, избиват стотици. Следствието: смърт. Причината: рухването на скалите. Разбира се, ако някой след това заговори за изсичането на всяко дърво наоколо, включително и тези над скалите, като за истинската причина за бедствието — причина, която по своето същество е по вина на самите жертви, то отговорът е яростно отрицание. Или още по-жалко — тъпо объркване. А ако някой след това започне да обяснява надълго и широко за икономическия натиск, наложил това варварско обезлесяване, като се започне от необходимостта от дърва за огрев при местните и желанието да се разчисти земя за пасища, за да се увеличат стадата, та чак до глада за дървен материал, за да се отговори на нуждите от корабостроене в някой пристанищен град на левги разстояние, за да се тръгне на война със съседно кралство заради спорни риболовни зони — спорни, защото пасажите изчезват, което води до глад в двете кралства, което на свой ред би могло да разклати властта на управляващите династии, което на свой ред събужда призрака на гражданската война… е, тогава целият възглед за причина и следствие, изведнъж разкрил същинското си ниво на сложност, просто смазва.

Въстание в Седемте града, последвано от ужасна епидемия, и изведнъж ядрото на Малазанската империя — Кюон Тали — беше изправено пред недостиг на зърно. Но не, знаеше Банашар, човек можеше да отиде още по-назад. Защо изобщо избухна въстанието? Да оставим настрана удобните пророчества за апокалипсис. Кризата бе породена като последица от преврата на Ласийн, когато буквално всички командири на Келанвед изчезнаха — удавени, според злата шега. Тя самата се настани на трона, но много скоро откри, че най-способните й управители и военни водачи ги няма. И във вакуума, възникнал с изчезването им, се издигнаха далеч по-неспособни и по-неблагонадеждни хора. Не трябваше да я изненадва тяхната алчност и поквареност — защото главата, която тя бе започнала в историята на империята, бе предизвестена с измяна и кръв. Посей горчиви семена и ще пожънеш горчиви плодове, гласеше поговорката.

Поквара и некадърност. Това бяха искрите на въстанието. Родени в имперския дворец в Унта, за да се върнат с мъст.

Ласийн бе постигнала своя преврат с помощта на Нокътя. В своята арогантност явно си бе въобразила, че никой друг не би могъл да направи същото. Да се внедри в нейния сеещ смърт кадър от убийци. Но Банашар вече вярваше, че е станало точно това. И тъй, най-могъщата жена в света изведнъж се бе оказала обезсилена, затънала всъщност в капан от множество неизбежни нужди, непоносими тежести, неотвратими искания. А най-опасното й оръжие за вътрешен контрол беше безвъзвратно ерозирало.

Не бе последвала никаква гражданска война — адюнктата се бе погрижила за това, — но бе напълно възможно анфиладата при град Малаз да е забила последния шип в обремененото сърце на властта на Ласийн. Нокътят бе покосен, може би дотолкова, че никой да не може да го използва в идните години.

Нокътят бе обявил война на погрешни хора. И тъй, най-сетне Котильон — някогашният Танцьор — бе нанесъл своята мъст над организацията, която бе унищожила собствената му подобна организация и след това бе издигнала Ласийн на трона. Защото в онази нощ в град Малаз бе имало Танц на Сянката.

Причини и следствия. Те бяха като нишките паяжина, обвили кулите на град Картуул. Смъртоносна паяжина, плетеница, обвързала хиляда места. А да си въобразиш, че нещата са прости, означава да си наивен, често пъти фатално.

Престъпление, в каквото сам той беше виновен, разбираше вече Банашар. Гневът на Д’рек срещу нейните поклонници не беше изолирано, вътрешно събитие. Беше част от мащабна война, а във война умират хора. Може би, за разлика от Банашар, Тайсхрен не бе засегнат толкова много от трагедията. Може би всъщност през цялото време имперският Върховен маг го беше знаел.

Такива неприятни мисли често блуждаеха в ума му, след като слънцето отдавна бе избягало от небето и когато трябваше вече да е заспал — запокитен в пиянския ступор на забравата тук, в порутената стая, която бе наел в таверната Харидикт, на този проклет остров. Но вместо да спи, стоеше до прозореца съвсем буден и се вслушваше в студения вятър, който скърцаше в затворените кепенци. А дори и да беше топла нощта, съмняваше се, че щеше да отвори кепенците. По-добре беше да не вижда нищо освен тези олющени летви. По-добре беше да му се напомня, че изход няма.

Червеят на Есента се гърчеше в корема му. Безсмъртен паразит и неговият смъртен гостоприемник. Богинята отново се беше вселила в него след всичките тези години. Отново нищо изненадващо. „Та нали аз съм единственият останал в края на краищата.“ Но Д’рек все пак си оставаше не повече от присъствие, смътен вкус на езика му. Нямаше я битката на воли. Но той знаеше, че ще дойде. Богинята се нуждаеше от него и рано или късно щеше да стегне хладния си юмрук около душата му.

Чу шумолене и топуркане зад себе си и бавно затвори очи.

— Миризми. Миризми, миризми, миризми. — Думите бяха тих хленч, вътре в главата му.

— Това е проблемът, Телораст. С този остров. С целия този континент! О, защо ли дойдохме тук? Трябваше да откраднем телата на две чайки, не тези гнили купчинки с празни кореми, дето не можем изобщо да ги напълним! Колко плъхове убихме, Телораст? Отговори ми!

— И да не можем да ги изядем — измърмори Телораст. — Убиването им беше забавно, нали? Най-чистите кораби на света. Престани да се оплакваш, Кърдъл. Не усещаш ли колко сме близо?

— Тя е вървяла тук! — Този път в гласа на Кърдъл имаше страх. — Какво изобщо правим ние тук?!

Банашар се обърна. Двете високи до коленете му скелетчета на влечуги крачеха по нара, катереха се и се провираха тромаво между гънките на разхвърляната постеля.

— Хубав въпрос — рече той. — Какво наистина правите тук? И коя е „тя“?

Кърдъл поклати глава, челюстите й изщракаха.

— Не-не-Апсалар ни изгони. Но трябва да кажем на някого!

— На когото и да е! — звънливо добави Телораст. — Дори на тебе!

— Казва се Лостара Юил — каза Банашар. — Не Не-не-Апсалар… богове, казах ли го току-що?

— „Тя“ — заговори Кърдъл и шибна с опашка във въздуха — е тази, която е вървяла тук. По-отдавна, отколкото можеш да си представиш, толкова много отдавна. Телораст е луда. Възбудена е, но как може да си възбудена, когато сме толкова близо до нея? Лудост!

— Само затова, че е вървяла тук, още не значи, че още се мотае тъдява — каза Телораст. — Няма ги големите черепи, които да троши с юмрука си, от дълго време ги няма, нали? Виж ни само двете, Кърдъл. Можем да танцуваме в дланта на едната й ръка. Всяка от нас. Или двете, една за мен и една за теб — и тя няма да може нищо да каже за нас, нищо. — Съществото отново се извъртя към Банашар. — Тъй че няма никаква причина за паника и точно това трябва да кажеш на Кърдъл, Храна на Червея. Хайде, кажи й.

Банашар примига бавно и каза:

— Няма за какво да се безпокоиш, Кърдъл. Е, сега ще ме оставите ли на мира? Имам още да мисля, а половината нощ мина.

Главата на Телораст с острия като бръснач клюн се завъртя към Кърдъл.

— Видя ли? Всичко е наред. Близо сме, защото трябва да сме. Защото Ходещия на ръба го иска…

— Млък! — изсъска й Кърдъл.

Телораст се сви уплашено.

— О! Сега трябва да го убием, нали?

— Не, много мръсно ще е това. Трябва просто да се надяваме на ужасна злополука. Бързо, Телораст, измисли някоя ужасна злополука!

— Нищо не съм чувал за Ходещия на ръба — каза Банашар. — Успокойте се, идете си и престанете да мислите да ме убивате. Освен ако не държите да събудите Д’рек, разбира се. Богинята като нищо може да знае кой е този Ходещ на ръба и оттам би могла да отгатне нещо за опасната ви тайна мисия, а оттам може да реши, че ще е по-добре, ако двете бъдете смлени на прах.

Кърдъл тутакси скочи от нара, припълзя в краката на Банашар и взе да раболепничи:

— Изобщо нямахме предвид това. Ние изобщо нищо нямахме предвид, нали, Телораст? И освен това ние сме съвсем безпомощни и мънички.

— Много добре надушваме Червея ние — каза Телораст и заклати черепчето си. — По тебе. В тебе. Още една злокобна миризма наоколо. Не ни харесва никак. Хайде да си ходим, Кърдъл. Той не е този, с когото трябва да говорим. Не е толкова опасен като Не-Апсалар, но е почти толкова плашещ. Отвори ги тези кепенци, Храна на Червея. Оттам ще излезем.

— Лесно ви е на вас — измърмори Банашар и се обърна, за да дръпне дървените прегради. Вятърът лъхна като дъха на Качулатия и прероденият жрец потръпна.

Двете влечуги мигновено скокнаха на перваза.

— Виж, Телораст, хоп!

И двете същества скочиха и се скриха от погледа му. Банашар отново затвори кепенците. За да стане светът отново какъвто трябваше да е пред очите му. Неговият свят поне.

Шилидан черноокият мъж

мушка глава и наднича,

Хилиман чернопръстия мъж

при герана дошъл и занича.

Ей и ий! — викна табан шестопръст

и по хълма надолу заскача.

Труп ухилен затича във тръс,

тръс, тръс, тръс и надолу подскача.

Шилидан от Червени папур

с грак целува по чело момиче,

Хилиман с посинелия…

— В името на Гуглата, Кръмп, спри това проклето пеене!

Длъгнестият сапьор се изправи, зяпна, после се изгърби отново и продължи да копае. Затананика тихо под нос безумната си блатна песен.

Ефрейтор Шард погледа още малко хвърчащата нагоре пръст, подхваната от дивашки завихрилия се вятър. На двайсет разтега от дълбоката яма и святкащата лопата на Кръмп бе ниската каменна стена, където отделението беше струпало снаряжението си и където в момента се бяха присвили сержант Корд, Мейсан Джилани, Лимп и Иброн, намерили подслон от разбушувалата се вихрушка. След малко сержантът щеше да ги накара всички да станат и патрулът по тази част от крайбрежието щеше да започне.

Междувременно Кръмп копаеше яма. Дълбока яма, точно както бе заповядал сержантът. Точно както беше заповядвал сержантът всеки ден вече от близо седмица.

Шард потърка изтръпналото си от студа лице. Тревожеше се за сестра си. Онази Синн, която познаваше, вече я нямаше. И помен не беше останало от нея. Беше намерила силата си и това бе докарало нещо алчно, злокобно почти, в погледа й. Плашеше го и не беше единственият. Лимп свиваше болните си колене всеки път, щом тя се приближеше, а Иброн правеше зад гърба й жеста „зло да пази“, мислеше си, че го прави дискретно, незабележимо. Мейсан Джилани не изглеждаше притеснена — това поне беше нещо, може би женска работа при това, след като с Фарадан Сорт беше съвсем същото.

Толкова просто? Плашеща за мъжете, но не и за жените? Но защо трябваше да е така?

Нямаше отговор на това.

Тананикането на Кръмп се усили и отново привлече вниманието на Шард. Беше толкова силно, че почти надмогваше далечните стонове на умиращия лед от другата страна на пролива. Струваше ли си отново да ревне на глупака? Май не.

Пръстта хвърчеше навън, вихреше се към небето и вълната на ледения вятър я понасяше.

Дупки бяха осеяли половин левга ивица по този северен бряг на острова. Кръмп се гордееше с постижението си и щеше да продължи да се гордее, навярно завинаги. Най-хубавите дупки, изкопани някога. Десет, петдесет, сто, колкото поиска сержантът, слушам, сър.

Шард вярваше, че трескавата надежда на Корд някоя такава яма да се срути и да погребе веднъж и завинаги проклетия идиот е нещо повече от пожелателно мислене.

„В края на краищата Кръмп копае страхотни дупки.“

Чу пронизителен писък някъде зад себе си и се обърна. Ето я, там. Синн, момичето, което някога мяташе на рамото си като чувал с грудки — кикотещ се чувал — и тичаше от стая в стая, докато смехът й не обърнеше на врясък и краката й започнеха да ритат. Кичури черна коса плющяха из въздуха, костената флейта в ръцете й, музиката й се вливаше на тъмни струи в бесния вихър, и тя подскачаше като ухапана от паяк срещу вятъра.

Синн, детето-вещица. Върховен маг, обзет от жажда за кръв.

Дете на бунта. Лишена от живота, който й се полагаше да изживее, превърната от ужаса в нещо ново. Дете на Седемте града, на Апокалипсиса, о, да. Благословеното от Дрижна чедо.

Зачуди се колко ли такива същества имаше там, тътрещи се сред руините като прегладнели псета. Въстанието, големият погром, после — чумата: колко рани може да понесе една млада душа? Преди да се изроди в нещо непознаваемо, нещо почти нечовешко?

Беше ли намерила спасение в магията Синн? Шард не вярваше, че такова спасение е добро. Оръжие за волята й, а докъде можеше да стигне един смъртен с такова оръжие в ръцете? Колко тежеше волята на смъртните, свободна и необвързана?

Прави бяха да се страхуват. Много прави.

Сержант Корд изръмжа заповед: беше време да започне патрулът. Левга дължина по голия, помитан от ветровете бряг. Кръмп изпълзя от ямата, изтупа ръцете си от прахта и зяпна с грейнало лице надолу в творението си.

— Не е ли чудесна, ефрейтор? Дупка, изкопана от Висш маршал от Леса на Мот, а ние знаем да копаем, и още как. Че то, като гледам, май е най-добрата досега! Особено с ония бебешки черепчета на дъното, като камъченца са, само дето се трошат много лесно — трябва да се стъпва леко! Леко!

Изведнъж смразен, в място по-дълбоко, отколкото можеше да стигне който и да е вятър, Шард се доближи до ръба на ямата и надникна долу. След няколко мига другите от отделението се наредиха около него.

В сумрака долу, на дълбочина почти един човешки бой, блещукаха кръгли очертания. „Като камъченца са.“

И се движеха.

Иброн изсъска и се обърна към Синн, чиято музика и танц бяха достигнали влудяваща височина и ритъм.

— Богове подземни! Сержант…

— Хващай отново проклетата лопата! — изръмжа Корд на Кръмп. — Заравяй, глупак! Запълни я! Запълни ги всичките!

Кръмп примига, взе лопатата и започна да бута сухата пръст обратно в дупката.

— Няма да намерите по-добър пълнач на дупки никъде! Ще видите, сержант! Ами че то няма и да видите дупки, запълнени толкова добре като от Висш маршал от Леса на Мот!

— Бързо, проклет глупак такъв!

— Слушам, сър! Бързо. Кръмп го може!

И след малко сапьорът се разпя отново:

Шилидан от Червени папур

с грак целува по чело момиче,

Хилиман с посинелия кур

гали нежно и много обича…

Нимандър Голит, загърнат в тежко тъмносиньо вълнено наметало, стоеше в края на лъкатушещата улица. Порутени, килнати и хлътнали пристанищни огради, тухлена гримаса, кривяща се чак до водите на залива, лъснали на стотина крачки надолу. Дрипави облаци се рееха под нощно небе с унили звезди, затичани на юг като задъхани вестоносци от сняг и лед.

Тайст Андий, страж на мрака. Щяха да му харесат такива величави представи, загърнати около него толкова плътно, колкото това наметало. Митична поза, натежала със… с нещо. И мечът на кръста му, оръжие на героична воля, което той щеше да извади, щом дойдеше злата съдба с нейния вой на банши, и да борави с него с майсторството на великите древни, съвършен образ на мощ, разбулен в името на Майката Тъма.

Но всичко това беше блян. Умението му в боравенето с меча бе повече от скромно, символ на посредственост, зацапана като родословната кръв, течаща в жилите му. Никакъв воин на мрака не беше той, само един младеж, изгубен в една непозната улица, мъж, който нямаше къде да иде — и тласкан все пак, тласкан дори и сега, в този миг — да тръгне за някъде.

Не, дори и това не беше истина. Стоеше тук в нощта заради необходимостта да избяга. Злобата на Фаед се бе превърнала в бяс, а Нимандър беше единственият, комуто тя бе избрала да се довери. Щеше ли да убие Сандалат Друкорлат тук, в този пристанищен град, както се бе заклела? По-важното, трябваше ли той, Нимандър, да го позволи? Имаше ли изобщо куража да предаде Фаед — като знаеше колко бързо щеше да се обърне тя и колко гибелна бе отровата й?

„Аномандър Рейк нямаше да се поколебае. Не, той щеше да изрита вратата на стаята на Фаед и да я извлече за врата тая малка скимтяща белка. И след това щеше да изтръска живота от нея. Нямаше да има избор, нали? Само един поглед в очите на Фаед, и тайната щеше да се разкрие. Тайната за огромната празнота в нея, на мястото на съвестта й. Щеше да го види ясно и тогава в нейните очи щеше да се появи ужасът на оголването“ — мигове, преди да изпука вратът й.

Майката Тъма щеше да зачака душата на Фаед, идването й с писък, злостното раждане на справедлива екзекуция, на избора, който не е бил никакъв избор. Защо? „Защото нищо друго не може да се направи. Не и за такава като нея.“

И Рейк щеше да приеме кръвта на ръцете си. Щеше да понесе ужасното бреме като само един сред безбройните други, които бе пренесъл през сто хиляди години. Детеубиец. Дете от собствената му кръв.

Куражът на силния. И точно това бе копнеещата пустота в ядрото на душата на самия Нимандър. „Може да сме негови деца, негови внуци, може да сме от неговата кръв, но всеки от нас е несъвършен, Фаед и нейната злокобна нравствена пустота. Ненанда и неговият безпричинен гняв. Аранта с глупавите й надежди. Кедевис, която се буди с писъци всяка сутрин. Скинтик, за когото цялото съществувание е една шега. Десра, която е готова да разтвори краката си за всеки мъж, стига да може да я избута още едно стъпало нагоре към славата, която си въобразява, че заслужава. И Нимандър, който си въобразява, че е водачът на това пропаднало семейство от несбъднати герои, който ще гони краищата на земята в своето търсене на… на кураж, на увереност, на основание да направи, да изпита каквото и да било.“

О, за Нимандър тогава — една пуста улица посред нощта. С гражданите, потънали в трескавия си жалък сън — сякаш забравата предлагаше някакво избавление, каквото и да е избавление. За Нимандър са тези безконечни мигове, в които би могъл да помисли наистина да вземе решение, наистина да застане между невинните древни Тайст Андий и собствената си сестричка убийца. Да каже? „Не, Фаед. Ти няма да получиш това. Никога вече. Ти няма да си тайна повече. Ще се знае за теб.“

Стига да можеше да го направи това. Стига само да можеше да го направи.

Чу някакъв звук. Шепотът на тънка верижка проряза пътека във въздуха — близо, толкова близо, че Нимандър се завъртя, наострил сетива — но нямаше никой. Беше сам. Върти се, завърта се, съсък — после внезапно пляссс, две ясно различими траквания на два малки предмета в двата края на тънката верижка — „да, този звук, пророчеството — Майката да пази, пророчеството ли е това?“

И тишина. Но въздухът трепереше като в треска, а дъхът на Нимандър излизаше рязък и хриплив.

— Той носи портите, Нимандър, тъй е речено. Не е ли това достойна кауза? За нас? Да претърсим селенията, да намерим не нашия прадядо, а онзи, който носи портите? Нашия път към дома. Към Майката Тъма, към нейната най-дълбока прегръдка — о, Нимандър, обич моя, нека да…

— Спри — изграчи той. — Моля те. Спри.

Тя беше мъртва. На плаващия остров. Посечена от Тайст Едур, който бе проявил пълно пренебрежение към нея. Пълно. Беше мъртва.

И тя беше неговата смелост. И не беше останало нищо.

Пророчеството? Не и за такъв като Нимандър.

„Не бленувай за слава. Тя също е мъртва.“

„Тя беше всичко. И е мъртва.“

Въздишката на хладния вятър отвя напрежението — напрежение, за което той вече разбираше, че само си го е въобразявал. Миг на слабост. Нещо пробяга по близкия покрив.

Тези неща не идваха за несъвършените. Трябваше да се досети навреме.

В нощта отекнаха три тихи звъна, знак за поредната смяна на предните постове. Заизправяха се безшумно войници, тъмни фигури се очертаха на позициите, заменени бързо от онези, които щяха да пазят след тях. Зашумяха оръжия, защракаха токи и колани, ремъци и броня заиздаваха животински звуци. Фигури се задвижиха напред и назад из равнината. Някъде там в тъмното, отвъд онова възвишение, сред високата трева и в далечните дерета се криеше врагът.

Войниците знаеха, че според Биват битката е неизбежна. Червената маска и неговите оули се приближаваха бързо. Кръв трябваше да се лее в късния следобед на този вече изминал ден. О, както знаеха много добре ледерийските войници в по-предните постове, диваците наистина бяха дошли. И Атри-Преда бе строила маговете си, за да ги поздравят. Мръсни магии бяха пращели и храчили във въздуха, обгорили бяха цели ивици степ, докато пепел не изпълни въздуха.

И все пак врагът не пожела да се приближи, проклетите оули не пожелаха лицата си да покажат дори. Въпреки че се движеха, малко извън полезрението, за да обкръжат ледерийската армия. Звучеше по-страховито, отколкото беше в действителност — никоя оулска линия варвари нямаше да може да удържи на един масиран пробив и стотици тактически гении с ниски рангове, познати на всички армии, бяха предричали многократно, че Биват ще направи точно това: забиваш здравия клин в оулите и ги разпръсваш на ветровете.

Тези предсказания бяха започнали да отпадат, докато следобедът гаснеше, докато се сбираше сумракът, докато нощта ги загръщаше с непроницаемия си саван.

„Е — казваха те тогава, — тя, разбира се, не захапа стръвта. Това е явен капан, толкова непохватен, че чак да не повярва човек. Червената маска иска да напуснем позициите си. Иска объркване, сещате ли се? Биват е твърде умна, за да се хване на това.“

И седяха сега в нощта, уморени, изнервени, и чуваха във всеки звук крадливото приближаване на убийци в тъмното. Да, приятели, движеше се нещо ей там, никакво съмнение за това. А какво ли правеха кучите синове?

„Те чакат. Да извадят мечовете си на разсъмване, както направиха последния път. Ние седим тука, будни и ококорени за нищо. А на заранта ще са гуреливи и вкочанени като трупове, поне докато не почне сериозният бой, а после кожите им ще съдерем. Меч и магия, приятели. Те ще възвестят идващия ден.“

Атри-Преда крачеше нервно напред-назад. Брол Хандар я виждаше много добре, макар че и да не можеше да я види, щеше да може да я проследи по потракването на бронята й. И макар нощта да смаляваше подробностите, Тайст Едур знаеше, че тя е превъзбудена. Знаеше, че й липсва нужното спокойствие, очаквано от един командир. Тъй че беше добре, заключи той, че двамата се бяха отделили на повече от двайсет крачки от най-близкия бивак.

Доста изложени всъщност. Ако врагът беше проникнал през постовете, оулите можеше да се крият на не повече от десет крачки, да наместват дръжките на ножовете в дланите си мигове преди да се втурнат право към тях. За да убият двамата водачи на тази нашественическа армия. Разбира се, за да направят това, диваците трябваше първо да излъжат преградите, заплетени от маговете, а това не изглеждаше възможно. Биват не беше единствената с изопнати нерви и той не биваше да забравя за тази слабост.

Червената маска ги превъзхождаше в изненадите. Вече го беше доказал и щеше да е глупаво да се очаква внезапна промяна, драматичен провал в коварствата му. И все пак дали беше въпрос на търсене на битка по изгрев-слънце? Прекалено лесно изглеждаше.

Атри-Преда се приближи и каза тихо:

— Надзорник, бих искала да пратя вашите едури навън. Трябва да разбера какво прави той.

Сепнат, Брол в първия миг не отвърна нищо.

Тя с право го изтълкува като неодобрение.

— Вашата раса сте по-пригодни да виждате в тъмното. Не е ли така? Определено сте по-добри от нас, ледериите. Но по-важното е, че сте по-добри от оулите.

— А кучетата им, Атри-Преда? Те ще ни подушат, ще ни чуят — и ще разбудят нощта. Също като вашите войници — продължи той, — моите са на позиция, срещу високите треви, и очакват врагът да се появи всеки момент.

Тя въздъхна.

— Да, разбира се.

— Той си играе с нас — каза Брол Хандар. — Иска да гадаем ходовете му. Иска умовете ни да са изтръпнали от умора на заранта и това да забави възможността ни да реагираме, да отвръщаме припряно. Червената маска иска да сме объркани — и успя.

— Мислиш ли, че не знам всичко това? — изсъска тя.

— Атри-Преда, в момента вие не вярвате дори на своите магове — на преградите, които се поставили да ни пазят тази нощ. Нашите войници трябваше да спят.

— Ако имам причина да не съм уверена в маговете си — отвърна сухо Биват, — то тя е основателна. Вашият К’риснан също не ме е впечатлил досега, Надзорник. Макар че дарбата му на лечител се оказа повече от задоволителна.

— Казвате го едва ли не с негодувание.

Тя махна пренебрежително, обърна се и закрачи отново.

Притеснен командир, и още как.

Червената маска сигурно беше доволен.

Ток се наведе над конския врат. Яздеше без седло и усещаше топлината на животното, а острата му, но приятна миризма изпълни ноздрите му, когато го остави да направи още една крачка напред. От височината на конското рамо виждаше малко над линията на хребета вляво.

Ниските отбранителни насипи се виждаха като гърбици на пресни гробове по равното от тази страна на ледерийския лагер. Сменяха стражата — звънът на камбаните се чуваше съвсем ясно, — а това означаваше, че поредният идеален момент за атака е изтекъл.

Ток изобщо не беше военен гений, но беше убеден, че тази нощ не може да е по-идеална, от гледна точка на оулите. Противникът им беше смутен, изтощен и изнервен. Но вместо да даде сигнал за атака, Червената маска изтощаваше воините си, като ги пращаше насам-натам като че ли с единствената цел да вдигат прах, който никой дори нямаше да види. Никаква команда за начало на сблъсъка. Никакво масирано струпване на сили за внезапен удар по ледерийския лагер. Нямаше ги дори жилещите залпове от стрели, да западат със съсък в тъмното.

Той мислеше, че разбира причината за тази колебливост на Червената маска. Ледерийските магове. Съгледвачите му бяха видели с очите си смъртоносната магия, готова да посрещне атаката на оулите. Донесли бяха за изпепелена земя, за камъни, цепещи се в убийствения зной, и тези разкази се разпространяваха бързо, забиваха в армията шипа на страха. Проблемът беше прост. Тук, на това място, Червената маска нямаше отговор на тази магия. И Ток вече вярваше, че Червената маска скоро ще подаде сигнал за оттегляне, колкото и оскърбително да беше. Без проливане на кръв, без битка, но все пак поражение.

Конят му, без да го кара, направи още една стъпка, навел глава, за да може да поскубва от тревата. Ако това продължеше дълго, червата му щяха да се стегнат на възли.

„Водим те на заколение без никакво колебание. И да, някои от вас го харесват, копнеят за онази суматоха, за миризмата на кръв и насилието. И ние споделяме с вас, скъпо ми конче, странното си безумие. Но кой ни съди за това престъпление срещу теб и твоята порода? Никой.“

„Освен ако вие, конете, си нямате бог.“

Замисли се дали няма поезия в това. „Но стиховете, които ни напомнят за най-грозните ни черти, никога не са популярни, нали? Най се харесват монотонните лъжи за герои и велики подвизи. Измамната утеха в песента за нечия чужда храброст и увереност. Та да можем да се къпем в праведния им блясък и така да се чувстваме извисени на свой ред.“

„Да, ще остана с тези лъжи. Защо не? Всички го правят.“

„А на тези, които не го правят, им казват, че много мислят. Ха, ето ти една достатъчно страховита атака, която да сплаши всяка готова на риск душа. Виж ме как треперя.“

Конят му чу тихо цвилене някъде отдясно и какъвто и език да споделяха животните, звукът явно означаваше повик, защото вдигна глава и бавно тръгна натам.

И Ток видя пред себе си плътна редица конни воини, с вдигнати пики.

Пред редицата беше младият ренфаяр, Масарч.

— Какво е това, Масарч? Конна атака в тъмното?

Младият воин сви рамене.

— Подготвяхме се три пъти тази нощ, мезла.

Ток се усмихна на себе си. Беше подхвърлил това презрително обръщение в изблик на самонасмешка преди няколко дни и вече се бе превърнало в почетно. Което, признаваше си той, допадаше на чувството му за ирония. Доближи коня и попита тихо:

— Имаш ли представа какво прави Червената маска, Масарч?

Намръщен поглед и ново свиване на рамене.

— Е — настоя Ток, — това ли е главното съсредоточение на сили? Не? Къде тогава?

— На северозапад, мисля.

— Значи вашето ще бъде заблуждаваща атака?

— Изсвири ли рогът, мезла, ще яздим за кръв.

Ток се извърна и погледна назад към рида. Ледериите щяха да усетят барабанния тътен на копитата и след това щяха да видят силуетите, щом оулите излезеха на билото. А и бяха изкопали трапове — все едно вече чуваше пукота от трошащи се кокали на конски крака и жално цвилене.

— Масарч, не можете да атакувате онези постове…

— Виждаме ги достатъчно добре, за да ги заобиколим…

— Докато конете не почнат да се блъскат.

В първия миг Ток си помисли, че чува вълчи вой, но после внезапният зов се изравни — беше рогът родара на Червената маска.

Масарч вдигна пиката си.

— Препускаш ли с нас, мезла?

„Без седло?“

— Не.

— Дръпни се тогава настрани! Бързо!

Ток срита коня си и докато препускаше пред редицата, видя оулите да приготвят оръжията си над обзетите от трескаво нетърпение коне. Дъхът им излизаше на бели валма в студения въздух. Някъде откъм далечната страна на ледерийския лагер закънтяха оръжия.

Прецени, че Масарч е повел със себе си около седемстотин оулски конници. Срита коня в галоп и успя да се махне от пътя им точно когато те се понесоха напред.

— Това е лудост!

Обърна коня, смъкна лъка от рамото си и намота юздите около лявата си китка. Затъкна единия край на лъка в мокасината — между палеца и следващия пръст — натисна с цялата си тежест и изпъна тетивата. Ловко хвана юздите с другата си ръка и ги върза, за да не ги изтърве и да се оплетат в предните крака на коня.

Докато животното препускаше в тръс в прахта на конната атака, Ток Анастер издърпа от колчана на бедрото си първата стрела с каменен връх. „Какво правя, в името на Гуглата?“

„Подготвям се да прикривам отстъплението, което знам, че ще последва? Да бе! Едноок стрелец…“

С натиск на бедрата и леко изместване на тежестта подкара коня към билото — воините оули тъкмо излизаха на него и едва сега занадаваха бойните си викове. Някъде в далечината се разнесе лаят на псета, сля се с усилващата се суматоха от грохот на желязо и крясъци.

Червената маска най-сетне беше ударил и хаосът вече царстваше в нощта.

Конницата, излязла на билото, се изсипа надолу по другия склон и се скри от погледа му.

Ток подкара коня си напред и опъна лъка. Нямаше стремена, на които да се изправи, докато стреля, поради което цялото това упражнение изглеждаше нелепо. Няколко мига преди да стигне билото чу сблъсъка далече напред — виковете, пронизителните писъци на ранени коне, а под всичко това — тътена на копитата.

Въпреки мрака и пушилката успя да види, че повечето пиконосци са възвили покрай предните заграждения и нахлуват в самия лагер. Видя от окопите да излизат войници, много ранени, някои — просто замаяни. По-младите воини оул препускаха сред тях, сечаха с ятаганите в гротескна касапница.

Някъде отдясно блесна мълния — кипнала вълна от магия — и Ток видя, че оулската конница започва да се оттегля, отдръпваше се като нокти на звяр от плътта.

— Не! — изрева той и препусна с все сила към тях. — Стойте сред врага! Върнете се! В атака, проклети глупци! В атака!

Но макар и да можеха да го чуят, те бяха видели магията, грохота, надигащ се на кипнала вълна от страховита мощ. И страх стегна сърцата им. Страх ги обзе и побягнаха…

Ток все пак продължи да препуска напред, озова се между насипите. Проснати тела, ритащи по земята коне от всички страни, с изпънати уши и оголени зъби. Трупове запълваха рововете.

Първите оттеглящи се оули препускаха покрай него, без да го виждат, с изопнати от ужас лица.

Изригна втора вълна от магия, този път отляво, и той загледа как връхлетя и удари първата редица конни воини от тази страна. Взрив от плът и гейзери кръв. Магията се извиси, забавена сякаш в натиска си срещу стотиците бойци на пътя си. Писъци. Ток се смрази. Стотици измряха, преди магията да се изчерпа, и сред прахта вече се вихреше бяла пепел — всичко, което бе останало от хора и коне по целия западен фланг.

Ездачи се изливаха на порой покрай Ток редом със самотни коне, понесени от вихъра на паниката. Прах жилеше единственото му око, прах запълзя в гърлото му, сенки се гърчеха около него в своята лична война на светлина и мрак, а магиите изригваха, търкаляха се напред и гаснеха сред облаци пепел.

А след това Ток се озова сам, все още със заредена стрела, сред опустялата земя отсам загражденията. Загледан как нова вълна от магия се излива встрани от него, подгонила бягащите оули.

И преди да е успял да помисли каквото и да било, се усети, че препуска с все сила зад тази смъртоносна вълна, сред нажежения въздух в дирята на магията — и там, на шестдесет крачки от себе си, сред множеството настъпващи войници, видя мага. Беше стиснал юмруци и сила изригваше от тях в поредната унищожителна вълна, надигнала се, за да го посрещне.

С едно око или не, виждаше ясно проклетия маг.

Невъзможен изстрел, както подскачаше на гърба на коня. Животното вдигна рязко глава, изведнъж усетило смъртната опасност.

Прошарена от сребристи жилки, силата напираше точно към тях.

Ток — вече препускаше в галоп, обезумял като всеки друг глупец в тази нощ — видя вляво от себе си дълъг изкоп — вероятно лагерните нужници — и подкара животното право натам, а магията се сбираше по пътя си и връхлиташе право към него, отдясно.

Конят видя изкопа, прецени бързо ширината му, след това се изпъна, миг преди да събере сили за скока.

Ток усети как животното под него се вдигна, понесе се във въздуха — и в този единствен миг всичко бе неподвижно, всичко плавно, и в този единствен миг Ток се извърна, притиснал колене в раменете на коня, изпъна лъка, прицели се — проклинаше този плосък, едноок свят, който му беше останал — и пусна стрелата с каменния връх.

Конят се приземи и Ток се люшна напред, с лъка в дясната ръка и с лявата вкопчен отчаяно в мускулестия врат — а зад тях и вдясно зноят на вълната напираше все по-близо, по-близо…

Конят изцвили, понесе се напред. Ток се задържа.

И усети лъха на хладния въздух зад себе си. Рискува да погледне през рамо.

Магията беше замряла. Зад нея, в първата редица на настъпващите — вече спрели и струпани на място — ледерийски бойци нечие тяло се смъкваше на колене. Тяло без глава; врат, от който бълваше не кръв, а нещо като дим…

Взрив? Взрив ли беше имало — глух тътен, разтърсил въздуха — да, май това беше чул…

Овладя коня, хвана вързаните за лявата си китка юзди и подкара уплашеното животно назад към възвишението.

Въздухът вонеше на опечено месо. Нови мълнии огряха нощта. Псета ръмжаха. Войници умираха. А от конницата на Масарч, щеше по-късно да разбере Ток, половината нямаше да видят зората.

Високо горе публиката от немигащи звезди беше видяла достатъчно. И небето избледня, изцедено сякаш от всичката кръв, изцедено от сетната капка живот.

Немилостивото слънце изгря в утринното небе и освети гъстата люта пепел от изгорени човешки тела, коне и псета. И касапницата от току-що завършилото сражение. Брол Хандар вървеше почти изтръпнал покрай източния край на опустошения лагер. Стигна до Атри-Преда и свитата й и спря.

Тя беше слязла от коня си. Беше коленичила до един труп отсам насипите, където някой явно обезумял оул бе решил да нападне. Брол се зачуди колко ли от тях са загинали тук от ледерийската магия. Всички до един навярно. Стотици със сигурност, може би хиляди — нямаше как да се разбере при тези последици, нали? Шепа ситна пепел за цял един човек. Две шепи — за кон. Половин — за псе. Толкова.

Приближи се и спря срещу Биват и трупа — обезглавен, както се оказа.

Тя вдигна очи и може би заради ярката слънчева светлина или от полепналата прах — но лицето й беше по-бледо от всякога.

Брол огледа безглавото тяло. Един от маговете.

— Знаете ли кой би могъл да е направил това, Надзорник? — попита дрезгаво Биват.

Той поклати глава.

— Може би магията му се е върнала към него, изтървана от контрол…

— Не — прекъсна го тя. — Беше стрела. От самотен стрелец, дръзнал да надбяга… да се вреже между… Надзорник, стрелец, който язди без седло, пуска стрелата си, докато конят му прескача изкоп…

Взираше се в него невярващо и сякаш го предизвикваше да направи нещо друго, вместо само да клати глава. На него също му бе омръзнало от това. Беше загубил воини през изтеклата нощ. Псета, връхлитащи от високите треви. Псета… и две Кечра — две, съществата бяха само две, нали? Същите, които беше видял и преди. Само едното с онези мечове на ръцете.

Мечове, които бяха посекли неговия К’риснан на две, единият замахнал от едната страна, другият — от противоположната. Не че остриетата се бяха срещнали. Лявото беше ударило по-високо, горе от рамото до малко под гръдния кош. Десният меч се беше врязал в ребрата, през корема, излязъл беше под бедрото и го беше отнесъл. Тъй че, по-точно, не на две. На три.

Другият Кечра беше използвал само ноктите и челюстите си, но не по-малко убийствено — всъщност според Брол той беше още по-свиреп от по-едрия си родственик, жестокостта явно му носеше повече наслада. Другият се биеше с небрежно изящество. По-дребният, без мечовете, кормеше и късаше крайници, и ги разхвърляше във всички посоки.

Но тези зверове не бяха безсмъртни. Можеше да им се пуска кръв. Да им се нанасят рани. И достатъчно копия и мечове бяха успели да се врежат в дебелите им кожи и да ги прогонят.

Брол Хандар примига към Атри-Преда.

— Добър изстрел значи.

Гняв изкриви лицето й.

— Той беше свързан с друг от маговете ми и двамата извличаха сила заедно. Бяха изтощени… всичките тези прегради. — Изплю се на земята. — Другият, Надзорник… неговата глава също избухна. Също като на този тук. Изгубих двама магове от една проклета стрела. — Тя се изправи чевръсто. — Кой беше онзи стрелец? Кой?

Брол не отвърна.

— Накарайте своя К’риснан да…

— Не мога. Той е мъртъв.

Това я накара да замълчи. За миг.

— Надзорник, ние ги смазахме. Разбирате ли? Умряха хиляди срещу едва няколкостотин от нашите.

— Аз загубих осемдесет и двама воини Тайст Едур.

Остана доволен, като я видя как потръпна, от колебанието в твърдия й поглед.

— Стрела. Самотен ездач. Но оул — свидетелите се кълнат в това. Убиец на магове.

„Единственият трън от тази дива езда в нощта. Разбирам, да. Но не мога да ти помогна.“ Брол Хандар обърна гръб и закрачи. Десет, петнадесет крачки по тази обгорена, напукана, покрита с пепел земя.

Магията беше изяла тревите. Магията беше изяла пръстта и самия неин живот. Слънцето, чийто блясък беше изяден, преди да е успяло да се издигне този ден, гледаше отгоре еднооко. Оскърбено от своя съперник.

„Да. Оскърбено.“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (19)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

16.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (19)