Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (26)

23.

Аз виждал съм лицето на скръбта

извърнала очи в далечината

над всички тези мостове

през които дойдох

и тези стълбове и арки

побират нашия живот

докато се връщаме

към онова, което мислехме тогава

към онова което мислехме

че мислехме тогава.

Аз виждал съм лицето на скръбта

но тя е все така извърната

и думите й ме оставят сляп

очите й ме правят ням

какво ми казва не разбирам

и трябва ли да й се покоря не знам

или да се предам на сълзите.

Аз виждал съм лицето й

тя не говори

тя не плаче

тя не ме познава

защото аз съм само

камъкът вграден

на моста по който крачи тя.

 

Балада за Подпалвачите на мостове

Ток-младши

Някога, много отдавна, Онрак Прекършения извърши престъпление. Изваял бе любовта си към една жена, като сътвори образа й на стената на пещера. Такъв талант имаше в ръцете му, в очите му, че бе обвързал две души в онзи камък. Неговата… това бе негово право, негов избор. Но другата душа, о, егоизмът на този акт, жестокостта на този грабеж.

Сега стоеше пред друга стена от камък, в друга пещера, гледаше низа от рисунки, зверовете, изразени с всяка линия на мускула, всеки намек за движение, възхищаваше се на техния реализъм, на точността на гения. А сред тези гигантски същества на външния свят тромави и сковани фигури, представляващи Имасс, се въртяха в жалка имитация на танц. Безжизнени, както налагаше законът. Стоеше и гледаше, все така Прекършен, все така крадец на живота на жена.

В мрака на неговия плен, много отдавна, някой бе дошъл при него, с нежни ръце и податлива плът. Толкова му се искаше да повярва, че е била тя, единствената, чиято душа беше откраднал. Но това знание му се губеше; толкова объркан бе станал споменът му, толкова просмукан с всичко, в което сърцето му искаше да вярва.

А и дори наистина да беше тя, какво пък, навярно не беше имала избор. Пленен от престъплението си, безпомощен да се опълчи на страстта си. В собственото си прекършване той бе унищожил и нея.

Той се пресегна, върховете на пръстите му леко докоснаха ваянията. Ранаг, преследван от ай. На треперливата светлина на факлата двата звяра изглеждаха в движение, мускулите се вълнуваха. В празненството си на света, който не таеше съжаления, Имасс се събираха рамо до рамо в тази зала и с гласовете си отмерваха ритъма на дъха, пухтенето и съсъка на зверовете; докато други, поместени в избрани кухини, удряха с длани по барабаните от издълбано дърво и кожа, докато екът на копитата не закънтеше от всички страни.

Ние сме свидетелите. Ние сме очите, запленени завинаги от външното. Ние бяхме откъснати от света. И това е сърцевината на закона, забраната. Пресъздаваме се като безжизнени, тромави, отделени. Някога сме били като зверовете и не е имало никакво вътре и никакво вън. Имало е само едното, единия свят, на който сме били плътта, костите, плът не по-различна от треви, лишеи и дървета. Кости не по-различни от дърво и камък. Ние бяхме неговата кръв, в която течаха реки към езерата и моретата.

Ние даваме глас на своята скръб, на своята загуба.

Като открихме какво означава да умреш, ние сме се откъснали от света.

Като открихме красотата, ние го направихме грозен. Ние не страдаме така, както страдат зверовете — защото те със сигурност страдат. Страдаме със спомен как е било, преди да дойде страданието, а това задълбочава раната, това я разкъсва и отваря път за болката. Няма звяр, чиято болка да е сравнима с нашата.

Тъй че пейте, братя. Пейте, сестри. И на светлината на факлите, потекла свободна от стените на умовете ни — от пещерите в самите нас, — вижте всички лица на скръбта. Вижте онези, които са умрели и са ни оставили. И пейте своята скръб, докато самите зверове не побегнат.

Онрак Прекършения усети сълзите на бузите си и се прокле, че е такъв сантиментален глупак.

Зад него Трул Сенгар стоеше смълчан. Търпението му да угоди на един глупав Имасс беше безгранично. Онрак знаеше, че просто ще чака и чака. Докато Онрак най-сетне се измъкне от мрачните си спомени, спомнил си отново за даровете на настоящето. Щеше да…

— Голямо умение има в рисунъка на тези зверове.

Имасс, все още с лице към каменната стена, все още с гръб към Тайст Едур, неволно се усмихна. „Ето, дори и тук и сега се отдавам на глупави фантазии, които, макар и утешителни, са без много смисъл.“

— Да, Трул Сенгар. Истински талант. Такова умение се предава по кръв и с всяко поколение съществува възможност да… разцъфти. В такова, каквото виждаме тук.

— Художникът сред клановете тук ли е? Или са нарисувани много отдавна, от някой друг?

— Художникът е Улшун Прал — отвърна Онрак.

— И този ли талант му е спечелил правото да управлява?

„Не. Това никога.“

— Този талант — отвърна Имасс — е неговата слабост.

— По-добър от тебе ли е, Онрак?

Той се обърна и усмивката му този път беше горчива.

— Виждам някои недостатъци. Виждам намеци за нетърпение. За чувственост, свободна и дива като зверовете в равнините. Виждам също така, може би, признаци за талант, който е изгубил и който все още не е преоткрил.

— Как загубваш такъв талант?

— Като умреш само за да се върнеш отново.

— Онрак — заговори Трул и в гласа му се долови нов тон, тежест, която смути Онрак. — Говорих с тези Имасс тук. С много от тях. Със самия Улшун. Не мисля, че те изобщо са умирали. Не мисля, че са били някога Т’лан и са го забравили в безбройните поколения съществуване тук.

— Да, те твърдят, че са от онези, които не се включиха в Ритуала. Но това не може да е истина, Трул Сенгар. Те трябва да са призраци, върнати в плът тук, от безвремието на Портата в края на тази пещера. Приятелю, те не познават себе си. — И замълча. „Може ли това да е вярно?“

— Улшун Прал твърди, че помни майка си. Казва, че тя все още е жива. Макар и не тук в момента.

— Улшун Прал е на сто хиляди години, Трул Сенгар. Или повече. Това, което помни, е лъжливо, заблуда.

— Не вярвам в това, вече не. Мисля, че загадката тук е по-дълбока, отколкото някой от нас разбира.

— Хайде да продължим — каза Онрак. — Искам да видя тази Порта.

Излязоха от пещерата със зверовете.

 

 

Трул беше изпълнен с безпокойство. Нещо се беше пробудило в приятеля му — от рисунките, — някаква горчивина. Беше видял в очертанията на гърба на Онрак, в раменете му, някакъв бавен срив. Връщането на старо бреме. И като видя това, Трул се бе принудил да заговори, да наруши тишината, преди Онрак да се е самоунищожил.

„Да. Рисунките. Престъплението. Няма ли отново да се усмихнеш, Онрак? Не усмивката, която ми даде току-що, когато се обърна към мен — твърде изпълнена със скръб, — а усмивката, която свикнах да ценя, откакто дойдохме в този свят.“

— Онрак.

— Да?

— Знаем ли все пак какво очакваме? Да, приближават се заплахи. През Портата ли ще дойдат? Или през хълмовете отвъд лагера? Знаем ли всъщност дали тези Имасс наистина са застрашени?

— Приготви се, Трул Сенгар. Опасност се приближава… от всички страни.

— Може би тогава трябва да се върнем при Улшун Прал.

— С тях е Руд Елале. Все още имаме време… да видим Портата.

След малко стигнаха до ръба на просторната, безкрайна сякаш зала и спряха.

Не една Порта. Много порти.

И всичките кипяха с безшумни буйни пламъци.

— Онрак — каза тихо Трул, докато смъкваше копието си. — По-добре се върни при Руд Елале и му кажи — това не е каквото го описа.

Онрак посочи централната купчина камъни.

— Тя се провали. Този свят умира, Трул Сенгар. И когато умре…

Двамата замълчаха за миг.

След това Онрак промълви:

— Ще се върна бързо, приятелю, за да не бъдеш сам — срещу това, което може да премине.

— Ще очаквам компанията ти с нетърпение — отвърна Трул. — Така че… побързай.

 

 

На четиридесетина крачки от лагера се издигаше малък хълм, подобен на някогашен атол, ако се допуснеше, че равнините някога са били под вода. А това, каза си Хедж, докато газеше през пясъчната ивица, осеяна с натрошени раковини, бе основателно предположение. Щом излезе на ниското било, той остави тежкия си арбалет до избелялата от слънцето скална варовикова издатина и се приближи до седналия кръстато Бен, който гледаше към високите хълмове на две хиляди крачки на юг.

— Не медитираш или нещо такова, нали?

— И да бях, ти току-що го развали и може би ни уби всички — сряза го магьосникът.

— Само заради позьорството е, Бързак — въздъхна Хедж и се смъкна на чакъла до него. — Непрекъснато си пъхаш носа в някакъв проклет от Гуглата ритуал и вече съм вдигнал ръце, не мога да разбера кога да говоря с теб и кога — не.

— Ако е така, тогава изобщо не говори с мен и всичко ще е наред.

— Жалка змия.

— Плешив плъх.

Помълчаха общително известно време, после Хедж се пресегна, вдигна парче кафяв кремък и заразглежда нащърбения му ръб.

— Какво правиш? — попита Бързия Бен.

— Размишлявам.

— Размишлявам — имитира го Бързия Бен подигравателно.

— Мога да ти резна гърлото с това. Един замах.

— Никога не сме се разбирали двамата, нали? Богове, не мога да повярвам как се прегръщахме и тупахме по гърбовете долу при оная река…

— Поток.

— Вада.

— Извор.

— Би ли ми срязал гърлото вече, Хедж?

Сапьорът хвърли кремъка и изтупа ръцете си от прахта.

— Какво те прави толкова уверен, че лошковците идват точно от юг?

— Кой твърди, че съм уверен в каквото и да било?

— Значи може да седим на погрешното място. Да гледаме в грешната посока. Може всички да ги колят точно сега, докато си говорим с тебе.

— Ами, Хедж, ако не беше прекъснал медитирането ми, може би щях да разбера къде трябва да сме точно сега!

— О, това беше добро, магьосник.

— Идват от юг, защото това е най-добрият подстъп.

— Като какво, като зайци?

— Не, като дракони, Хедж.

Сапьорът примижа към него.

— Около теб винаги има някаква миризма на соултейкън, Бързак. Ще видим ли най-после що за мършаво зверче се крие в тебе?

— Казваш го по ужасен начин, Хедж. А отговорът е: не.

— Още ли се чувстваш неуверен?

Магьосникът го погледна с блеснали, почти безумни очи — с нормалния си поглед, с други думи.

— Не. Всъщност тъкмо напротив.

— Как така?

— Поизправих се, много повече, отколкото съм го правил някога. Което ме прави по-… гаден.

— Виж ти.

— Не изглеждаш особено впечатлен, Хедж.

— Знам само — заговори сапьорът, докато се изправяше с тежко пъшкане, — че когато се изтъркалят върху теб, оставам само аз и безкрайните ми запаси от взривове. А това ме устройва чудесно.

— Не гръмвай тялото ми на късчета, Хедж.

— Дори ако вече си мъртъв?

— Особено тогава, защото няма да съм, нали? Ти само ще си го мислиш, защото мисълта е удобна, защото тогава ще можеш да подивееш с проклетите си взривове, докато не застанеш в един проклет от Гуглата кратер с проклета от Гуглата левга диаметър!

Последното общо взето беше крясък.

Хедж продължаваше да мижи към него.

— Не е нужно да си толкова изискан — отвърна той обидено, обърна се и се върна при арбалета, любимия си тромав изхвърляч. — О, това ще е адски забавно, нямам търпение!

— Хедж!

— Какво?

— Нещо идва.

— Откъде? — попита настръхнал сапьорът и зареди една „проклетия“ в гнездото на арбалета.

— Ха-ха. От юг, подут пикочен мехур такъв.

— Знаех си — каза Хедж, върна се и застана до мага.

 

 

Беше избрала да остане каквато е, вместо да се превъплъти във формата си на соултейкън. Това щеше да дойде по-късно. Тръгна през равнината, през високите треви. На един хребет точно пред нея чакаха две фигури. Едната беше призрак, но може би много повече от призрак. Другата беше маг, но несъмнено — много повече от маг.

Леко безпокойство смути мислите на Менандори, но бързо отшумя. Ако Руд Елале беше избрал тези двамата за съюзници, тя щеше да го приеме. Също както бе привлякъл Тайст Едур и другия, когото наричаха Онрак Прекършения. Все… усложнения, но нямаше да е сама в справянето си с тях, нали?

Двамата мъже я гледаха, докато се изкачваше по полегатия склон. Единият държеше странен арбалет. Другият си играеше с шепа лъскави камъчета, сякаш се опитваше да си избере любимо.

„Те са глупаци. Идиоти.“

„И скоро и двамата ще са прах.“

Стига до тях, изгледа ги много твърдо и каза:

— Вие двамата сте жалки. Защо стоите тук — знаете ли кой идва насам? Знаете ли, че ще дойдат от юг? Което значи, че двамата ще сте първите, които ще ги видят. И с това — първите, които ще убият.

По-високият, по-тъмнокож, леко се извърна и рече:

— Ето, че идва твоят син, Менандори. С Улшун Прал. — След това се намръщи. — Този вървеж ми е познат… Чудно, защо така и не съм го забелязал преди.

„Вървеж? Познат вървеж? Този наистина е луд.“

— Аз ги призовах — заяви тя и скръсти ръце. — Трябва да се подготвим за битката.

По-ниският изсумтя и рече:

— Не искаме никаква компания. Тъй че си избери друго място за бой.

— Изкушавам се да ти строша черепа с ръце — каза Менандори.

— Не става — измърмори магьосникът. — Всичко просто изниква обратно.

Онзи с арбалета се усмихна широко.

— Уверявам ви, нямам никакво намерение да бъда близо до вас, макар да се надявам, че ще съм достатъчно близо, за да видя зловещата ви смърт — каза Менандори.

— Кое те прави толкова сигурна, че ще е зловеща? — попита магьосникът, докато оглеждаше едно от камъчетата, вдигнал го беше на светлината, все едно е скъпоценно, но Менандори добре виждаше, че не е.

— Какво правиш? — попита намръщено тя.

Той я погледна бегло, после затвори шепата си около камъчето и го пусна зад гърба си.

— Нищо. Защо? Все едно, аз зададох въпрос.

— И аз съм длъжна да отговоря? — изсумтя тя.

Руд Елале и Улшун Прал дойдоха и спряха на няколко крачки зад мага и спътника му.

Менандори забеляза суровото изражение на сина си. „Можех ли да видя нещо друго? Не. Не и за това.“

— Любими сине…

— Изобщо не ме интересува Финнестът — каза Руд Елале. — Няма да се присъединя към теб в твоята борба, майко.

Тя го зяпна, очите й бавно се разшириха, пълни с изпепеляващ гняв.

— Длъжен си! Не мога да се изправя сама срещу двамата!

— Имаш нови съюзници — каза Руд Елале. — Тези двамата, които вече пазят подстъпа…

— Тези безмозъчни тъпаци? Сине, ти ме изпращаш на смърт!

Руд Елале изправи рамене.

— Извеждам моите Имасс оттук, майко. Те са всичко, което е важно за мен…

— Повече от живота на твоята майка?

— Повече от борбата, която тя избира за себе си! — отвърна той рязко. — Този сблъсък — тази вечна вражда — не е моя. Твоя е. Винаги е била твоя! Не искам да имам нищо общо с нея!

Менандори потръпна от яростта на сина си. Опита се да задържи погледа му, но не успя и извърна очи.

— Така да бъде — прошепна тя. — Върви тогава, сине мой, и вземи избраните си родственици. Върви!

Ала щом Руд Елале кимна и се обърна, тя проговори отново, с по-твърд тон от всичко досега.

— Но не него!

Синът й се обърна рязко и видя, че майка му сочи Имасса до него.

Улшун Прал.

Руд Елале се намръщи.

— Какво? Не…

— Сине. Наистина не разбираш. Улшун Прал трябва да остане. Тук.

— Няма да позволя…

И тогава вождът на бентрактите протегна ръка, за да спре Руд Елале — миг преди да се въплъти в драконовата си форма, за да се вкопчи в битка със собствената си майка.

Менандори изчака, външно спокойна и ведра, макар сърцето й да биеше свирепо.

— Тя казва истината — рече Улшун Прал. — Трябва да остана.

— Но защо?

— Заради тайната, която притежавам, Руд Елале. Тайната, която всички те търсят. Ако отида с теб, всички ще ни преследват. Разбираш ли? Хайде, моля те, отведи моя народ надалече оттук, на безопасно място. Отведи ги, Руд Елале, и то бързо!

— Сега ще се биеш ли на моя страна, сине? — попита Менандори. — За да опазиш живота на Улшун Прал?

Но Улшун Прал вече подканяше Руд Елале да тръгне.

— Направи каквото те моля — рече той на сина на Менандори. — Не мога да умра със страх за своя народ. Моля те, отведи ги.

Магьосникът заговори:

— Ще направим всичко, за да го опазим, Руд Елале.

Менандори изсумтя презрително и запита намръщено сина си:

— Рискуваш ли да направиш такова нещо?

Руд Елале погледна мага, после — усмихнатия с арбалета, и тя видя как странно спокойствие огря лицето му. И онази трошица безпокойство я жегна отново.

— Ще го направя — каза тогава Руд Елале и посегна с ръка към Улшун Прал. Нежен жест, длан, която леко докосна лицето на Имасс. След това Руд Елале се обърна и тръгна към стана.

Менандори се обърна рязко към двамата мъже.

— Проклети глупци!

— Точно затова не ти давам любимото си камъче — каза магьосникът.

 

 

Хедж и Бързия Бен се загледаха след нея, докато слизаше обратно по склона.

— Това беше странно — измърмори сапьорът.

— Нали.

Помълчаха още стотина удара на сърцето, после Хедж се обърна към Бързия Бен.

— Та какво мислиш?

— Знаеш точно какво мисля, Хедж.

— Същото като мен значи.

— Същото.

— Кажи ми нещо, Бързак.

— Какво?

— Онова наистина ли беше любимото ти камъче?

— Имаш предвид това в ръката ми ли? Или онова, дето го пъхнах в хубавото й бяло наметало?

 

 

С кожата си, набръчкана и зацапана от хилядолетията, прекарани в торфа, Шелтата Лор наистина бе самият символ на здрача. В тон с червеникавата коса и мрачния оттенък на очите носеше пурпурночервено наметало, черни кожени гамаши и ботуши. И обшит с бронзови пъпки елек, плътно стегнат на гърдите й.

До нея — като Шелтата, с лице към хълмовете — стоеше Сукул Анкаду, Пъстрата, петънцата по кожата й се виждаха по голите й ръце. На крехките й рамене — ледерийско нощно наметало, каквито носеха знатните и жените на Тайст Едур в империята, макар да беше някак по-невзрачно от техните.

— Скоро това селение ще бъде прах — каза Шелтата Лор.

— Това радва ли те, сестро?

— Може би не толкова, колкото теб, Сукул. Защо толкова те отвращава това място?

— Не питая любов към Имасс. Представи си, народ, който рови в пръстта на пещери стотици хиляди години. Без да строи нищо. Цялата история — пленена в спомени, изкривена в песни, пети всяка нощ. Те са дефектни. В душите им трябва да има дефект, слабост. А тези тук, те са се самозаблудили във вярата си, че наистина съществуват.

— Не всички, Сукул.

Пъстрата махна презрително с ръка.

— Най-голямата слабост тук, Шелтата, е у Бога на смъртта. Ако не беше безразличието на Качулатия, това селение изобщо нямаше да издържи толкова дълго. Дразни ме такова безгрижие.

— Е — каза с усмивка Шелтата Лор, — ще ускориш ли края на тези Имасс, въпреки че, след като селението умира, те вече са обречени?

— Не разбираш. Ситуацията е… променена.

— Какво имаш предвид?

— Тяхната самонадеяност — отвърна Сукул — ги е направила реални. Смъртни, вече. Кръв, плът и кост. Тече им кръв, умират. И все пак са в неведение за неизбежния свършек на техния свят. Избиването им от мен, сестро, ще е акт на милост.

— Нямам търпение да чуя как ти благодарят — изсумтя Шелтата Лор.

В този миг златно-бял дракон се извиси пред тях и се понесе над билата на хълмовете.

Сукул Анкаду въздъхна.

— Започва се.

Соултейкън се плъзна над склона точно пред тях, сви крилете си назад и леко кацна на земята.

Вихрушка обгърна чудовището и миг след това Менандори пристъпи навън от наситения с тежък аромат въртоп.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду чакаха мълчаливо, с безизразни лица. Менандори приближи и спря на пет крачки от тях; грейналите й очи зашариха от едната сестра на другата и обратно.

— Е, още ли сме в съгласие? — попита тя.

— Колко славен прецедент е този миг — отбеляза Шелтата Лор.

Менандори се намръщи.

— Необходимост. Трябва поне да сме наясно по този въпрос. Не мога да стоя сама, не мога да пазя душата на Скабандари. Финнестът не трябва да попада в неговите ръце.

Сукул затаи дъх.

— Значи той е близо?

— О, да. Откраднах очите на един от пътуващите с него. Многократно. В този миг те стигат до последната порта и гледат раната в нея, и стоят пред разкъсания труп на онази глупава Гадателка на кости Имасс, която си въобрази, че може да я затвори със собствената си душа. — Менандори се усмихна презрително. — Каква дързост, представете си. Старвалд Демелайн! Самите камери на сърцето на К’рул! Не е ли знаела как го отслаби това? Как отслаби всичко?

— Значи ние трите убиваме Силхас Руин — каза Шелтата Лор. — А след това имассите.

— Моят син реши да ни се противопостави в тази последна подробност — каза Менандори. — Но Имасс надживяха своята полезност. Ще нараним Руд, ако потрябва, но без да го убиваме. Ясно? Ще ми дадете думата си за това. Отново. Тук и веднага, сестри.

— Съгласна — каза Шелтата Лор.

— Да — каза Сукул Анкаду, — макар че това ще направи нещата по-трудни.

— Трябва да се примирим — каза Менандори и се обърна. — Време е.

— Вече?

— Няколко жалки смъртни се опитват да застанат на пътя ни — трябва първо да съкрушим тях. И Силхас Руин си има съюзници. Дневната ни работа започва сега, сестри.

И закрачи към хълмовете. И започна да се въплъщава в драконовото си тяло.

Шелтата Лор и Сукул Анкаду се спогледаха и се отдръпнаха една от друга, за да си отворят нужното място.

За да се въплътят в дракони.

Зора, Здрач и онази, която наричаха Пъстрата. Дракон от злато и бяло. Друг, зацапан в кафяво и сякаш полуизгнил. Последният пъстър, нито светлина, нито мрак, а тревожният промеждутък между двете. Соултейкъни с кръвта на Тиам, Майката. Крилати и със змийски вратове, с нокти и люспи. Кръвта на Елейнт.

Вдигнаха се във въздуха на ветрове от сурова магия. Менандори — в челото на бойния клин. Шелтата Лор отляво. Сукул Анкаду отдясно.

Хълмовете се смалиха, щом трите заиздигаха огромните си туловища все по-високо.

Над хребети, над древните скали на древен бряг — а долу три сенки тичаха над трева и скали, сенки, които караха дребните бозайници да се разпръсват в паника да търсят укритие, които накараха зайците да замръзнат.

Зверовете в небесата ловуваха и нищо по земята не можеше да е в безопасност.

 

 

Плосък пейзаж, осеян със заоблени хълмове — мъртви дракони, грозни и отблъскващи като разровени гробни могили, от които стърчаха кости, покрити с накъсана кожа и жили. Криле, натрошени като мачти на изхвърлени на брега кораби. Вратове, извити по земята, глави със свлечена кожа, празни очни кухини. Зацапаните със сива пръст зъби бяха оголени като във вечно предизвикателство.

Серен Педак не беше вярвала, че някога е имало толкова много дракони. Не беше вярвала всъщност, че изобщо са съществували, освен онези, които можеха да сътворят такава форма от собствените си тела, като Силхас Руин. Всички тези соултейкън ли са били, учуди се тя. По някаква незнайна причина съзнаваше, че отговорът е „не“.

Бяха истински дракони, на които Силхас Руин в страховитата си крилата форма бе само жалко подобие. Лишен от величие, от чистота.

Натрошаването на кости и криле бе дошло от старостта, не от насилие. Нито едно от тези същества не се беше проснало на земята, за да издъхне. По никое не се виждаха зейнали рани. Всеки дракон беше полегнал в сетната си поза.

„Като сини мухи по перваз на прозорец — беше казал Удинаас. — Откъм лошата страна, и са се опитвали да излязат. Но прозорецът е останал затворен. За тях, може би за всички, за всяко нещо. Или… може би не за всяко.“ — И след това се беше усмихнал, сякаш тази мисъл го беше развеселила.

Бяха видели портала, явно тяхната крайна цел, от много далече, и всъщност могилите-дракони като че ли ставаха все повече, колкото повече се приближаваха. Страните на арката бяха високи като кули, тънки като скелет, а самата арка изглеждаше закривена, като огромна паяжина, увита около мъртъв клон. Вътре в съоръжението имаше стена, гладка и сива и някак смътно извита — изходът към друг свят. Където, вече разбираха всички, щяха да намерят останките от душата на Скабандари, Бащата Сянка, Предателя. Кървавото око.

Безжизненият въздух имаше ужасен вкус за Серен Педак, сякаш неизмерима скръб омърсяваше всеки поет дъх в това селение, безрадостно ухание, което нямаше да изчезне и след безброй хилядолетия. Прилошаваше й от него, изцеждаше силата от крайниците й, от самия й дух. Колкото и да я плашеше порталът, тя копнееше с нокти и зъби да се провре през сивата безформена преграда. Копнееше да сложи край на това. На всичко.

Убедена беше, че има начин — трябваше да има начин — предстоящият сблъсък да се избегне с преговори. Не беше ли тъкмо в това единственият й талант, единствената дарба, която можеше да си позволи да признае, че притежава?

На три крачки пред нея вървяха Удинаас и Кетъл, мушнала ръчица в грубата му длан. Гледката, която бяха видели буквално след пристигането си в това мрачно място, беше поредният извор на болка и безпокойство за детето. Само Удинаас ли беше способен да остави настрана всички свои кошмари, да утеши тази самотна, изгубена душа?

Преди много време, в самото начало на това пътуване, Кетъл се беше държала близо до Силхас Руин. Защото тъкмо той й бе говорил през умиращия Азат. И той бе дал клетви да пази нея и напъпващия живот, върнал се в нея. Затова бе гледала на него като на благодетел, с цялото обожание, което може да се очаква от едно бездомниче при такива обстоятелства.

Това вече не беше вярно. О, Серен Педак виждаше достатъчно малки жестове, съпровождащи тази стара преданост, нишките, свързващи тези две толкова различни същества — общото им рождено място, драгоценното взаимно разпознаване в самотата, в отчуждението от всички останали. Но Силхас Руин бе… разкрил повече за себе си. Разкрил беше в хладното си пренебрежение жестокост, която можеше да отнеме дъха на човек. „О, и колко различно е това от историите на Кетъл за убиването на хора в Ледерас? За изцеждането на кръвта им, за заравянето на труповете им в гладната земя на Азата?“

Все пак Кетъл не проявяваше повече такива желания. С връщането си в живота тя бе изоставила старите си навици, превръщала се беше с всеки ден все повече и повече просто в едно младо момиче. Сираче.

Свидетел на непрекъснатите раздори и свади в осиновилото я семейство. На несъмнените заплахи, заканите за убийство. „Да, точно това й предложихме.“

„А Силхас Руин едва ли е над всичко това, нали?“

Но какво да кажем за Удинаас? Не разкриваше никакъв голям талант, никаква страховита мощ. Не разкриваше всъщност нищо освен дълбока уязвимост.

„А, това я привлича към него. Това, което той й връща с това стискане на ръцете, нежната усмивка, прозираща дори в тъжните му очи.“

Удинаас, осъзна стъписана Серен Педак, беше единственият приемлив за нея член на групата.

Самата тя по никакъв начин не можеше да се включи като човек, който може дори да се надява на топли чувства от страна на когото и да било от тях, не и след насилието над ума на Удинаас. Но дори пред тях тя бе разкрила неумението си в областта на приятелството. Дори когато размишляваше, изпаднала в униние, за последиците от всичко, което бе направила и не бе направила в живота си.

Газеха в прахоляка — Клип и Силхас Руин далече напред — сред могилите от мъртви дракони и се приближаваха към извисилата се порта. Феар Сенгар, който беше вървял на две крачки зад нея и вляво, я настигна. Ръката му беше на дръжката на меча.

— Не ставай глупак — изсъска му тя.

Лицето му беше изопнато, със стиснати устни.

Клип и Силхас стигнаха до портата и спряха. И като че ли се загледаха в някаква смътна дребна фигура на земята.

Удинаас забави крачка, понеже детето, чиято ръка държеше, започна да се отдръпва. Серен Педак видя как я погледна и й каза нещо много тихо.

Дори Кетъл да му отговори, беше шепнешком.

Бившият роб кимна и след миг продължиха напред. Кетъл вървеше до него без никаква видима неохота.

Какво я беше уплашило?

Какво й беше казал, че толкова лесно да я убеди да продължат?

Приближиха се още и Серен Педак чу тихата въздишка на Феар Сенгар.

— Гледат някакво тяло — рече той.

„О, Блудния да ни опази дано.“

— Аквитор — продължи Тайст Едур толкова тихо, че само тя да го чуе.

— Да?

— Трябва да зная… как ще избереш.

— Не смятам да избирам нищо — отряза го тя, обзета от раздразнение. — Нима изминахме целия този път само за да се избиете един друг сега?

Той изсумтя кисело:

— Толкова равни ли са ни силите?

— Тогава, ако наистина е безнадеждно, защо изобщо ще се опитваш?

— А нима стигнах чак дотук, за да отстъпя? Аквитор, трябва да направя каквото трябва. Ще бъдеш ли на моя страна?

Бяха се спрели далече зад другите, които като че ли бяха обкръжили трупа. Серен Педак развърза шлема си и го смъкна, оправи с ръка потната си коса.

— Аквитор — продължи настойчиво Феар, — ти показа сила — вече не си най-слабата между нас. Твоят избор може да се окаже решаващ в това кой ще живее и кой ще умре.

— Феар, какво целиш да постигнеш с душата на Скабандари?

— Избавление — отвърна той моментално. — За Тайст Едур.

— И как си представяш, че прекършената, разкъсана душа на Скабандари ще ви даде такова избавление?

— Ще ни пробуди, Аквитор. И заедно ще прочистим Куралд Емурлан. Ще изхвърлим отровата, която ни е заразила. И може би ще строшим прокълнатия меч на моя брат.

„Твърде съмнително е, проклет глупак. Дори и да събудиш Скабандари, няма ли той на свой ред да бъде заробен от тази отрова и нейното обещание за сила? А неговите страсти и желания — няма ли той самият да потърси мъст?“

— Феар, мечтата ти е безнадеждна — каза тя уморено.

И видя как потръпна той, видя ужасното отдръпване в очите му.

Дари го с бегла усмивка.

— Да, нека това наруши клетвата ти, Феар Сенгар. Не заслужавам защитата ти, особено в името на един мъртъв брат. Вярвам, че вече го разбираш.

— Да — прошепна той.

И в тази дума имаше толкова болка, че Серен Педак едва не заплака. И се укори. „Нали точно това исках! Проклятие! Това исках. Трябваше ми. Така трябва да бъде.“

„О, благословени Блуден, как го нарани, Серен Педак. Дори него. Не е по-различен от всички други.“

И изведнъж осъзна, че няма да има никакви преговори. Никакъв изход от онова, което предстоеше.

„Така да бъде. Не разчитай на мен, Феар Сенгар. Аз дори не познавам силата си, нито имам контрол над нея. Тъй че не разчитай на мен.“

„Но ще направя каквото мога за тебе.“

Обещание, което нямаше да изрече на глас, защото беше твърде късно за това. Виждаше го в студените му очи, във вкочаненото вече лице.

„По-добре да не очаква нищо, да. Тъй че ако се проваля…“ Но не можа да довърши тази мисъл, не и с всички думи, които трябваше да последват, толкова ярко изрисувани в ума й — със страх.

Феар Сенгар тръгна и я остави зад себе си. Тя го последва и видя, че вече не държи меча си. Всъщност изглеждаше по-отпуснат, спокоен, отколкото изобщо го беше виждала някога.

В този момент не разбра значението на това преобразяване. У един воин. Воин, който знаеше да убива.

 

 

Може би винаги беше знаел, че това пътуване ще свърши. Може би онова привидно случайно гостуване бе точно затова и на Удинаас му бе показано, че всяко негово решение в интервала ще го доведе дотук, неизбежно като прилива. И бе изхвърлен най-сетне тук, плавей в тинестата вода.

„Скоро ли ще вечерям прасец от ранаг? Не мисля.“

Тялото на женската Имасс бе жалка гледка. Изсъхнало, с изпънати крайници, след като сухожилията се бяха стегнали. Буйната й коса беше израсла като корени от мъртво дърво, ноктите на късите й дебели пръсти — с цвета на корубата на костенурка. Опушените гранати на очите й бяха хлътнали в очните кухини, но все още сякаш се взираха злокобно в небето.

„Да, Гадателката на кости. Вещицата, дала душата си, за да запуши раната. Колко благородно — това неуспяло, безполезно жертвоприношение. Не, жено, за тебе аз няма да плача. Трябвало е да откриеш друг начин. Трябвало е да останеш жива, сред своето племе, да ги изведеш от тъмната пещера на блаженото им невежество.“

— Светът отвъд умира — каза Клип така, сякаш бе доволен от тази перспектива. Пръстените на двата края на верижката запяха. Един сребърен, един златен, завъртяха се като в мъгла.

Силхас Руин изгледа накриво сънародника си Тайст Андий.

— Клип, оставаш сляп за… необходимостта.

В отговор — презрителна усмивка.

— Едва ли, Бяла врано. Едва ли.

Воинът албинос извърна странните си, плувнали в червени кръгове очи към Удинаас.

— Тя още ли е с нас?

Ръката на Кетъл се стегна в шепата на бившия роб и за да я успокои, той я стисна в отговор.

— Прецени местоположението ни преди няколко мига — отвърна Удинаас, а Клип изсъска. — Но сега — не.

Силхас Руин се извърна към портата.

— Подготвя се за нас значи. От другата страна.

Удинаас сви рамене.

— Предполагам.

Серен Педак попита:

— Означава ли това, че тя държи Финнеста? Силхас? Удинаас?

Но Силхас Руин поклати глава.

— Не. Това нямаше да се понесе. Не и от сестрите й. Не и от могъщите асценденти, които го сътвориха преди всичко…

— Защо тогава не са тук? — попита Серен. — Какво те кара да мислиш, че ще приемат да го притежаваш ти, Силхас Руин, след като няма да допуснат Менандори да го притежава — говорим за Менандори, нали?

Удинаас изсумтя.

— Камък не си оставила необърнат в мозъка ми, нали, Аквитор?

Силхас не отвърна на въпросите й.

Бившият роб погледна Феар Сенгар и видя воин, готов да влезе в битка. „Да, толкова сме близо, нали? О, Феар Сенгар, не те мразя. Всъщност навярно дори те харесвам. Може би се подигравам на доблестта, която притежаваш. Може би укорявам просто пътя, който си избрал.“

„Както укорих тази Гадателка на кости и да, едур, по съвсем същите причини.“

„Защото аз не мога да тръгна по него.“

Удинаас леко освободи ръката си от тази на Кетъл и свали стегнатото на гърба му имасско копие. Приближи се до Серен Педак. Сложи оръжието в ръцете й, без да обръща внимание на вдигнатите вежди и на объркването, изписало се на лицето й.

„Да, Аквитор, ако понечиш да окажеш помощ на Феар Сенгар — а вярвам, че ще го направиш — тогава твоята потребност е по-голяма от моята.“

„В края на краищата аз смятам да бягам.“

Силхас Руин извади двата си меча и ги заби в земята. След това започна да стяга токите и връзките на бронята си.

„Да, няма никакъв смисъл да се втурваш неподготвен, нали? Ще трябва бързо да се движиш, Силхас Руин, нали? Много бързо.“

Усети, че устата му е суха.

Суха като този жалък труп в краката му.

Серен Педак стисна ръката му и прошепна:

— Удинаас…

Той рязко дръпна ръката си.

— Направи каквото трябва, Аквитор.

„Великото ни начинание, годините с единия крак пред другия, всичко това идва до своя свършек.“

„Така че да живее кръвта. Да поздравим неизбежното.“

„И кой, щом всичко свърши, ще преброди този пурпурен прилив?“

„Руд Елале, сине мой, колко се боя за теб.“

 

 

Три точки в небето над хълмовете на юг. Онзи, когото наричаха Хедж, примижа към Улшун Прал и рече:

— Най-добре да се изтеглиш към пещерата. Стой до Онрак Прекършения. И Трул Сенгар.

Улшун Прал се усмихна.

Войникът се намръщи.

— Бързак, този дръвник не разбира малазански. — После посочи назад към скалите. — Там иди. Онрак и Трул. Хайде!

По-високият изсумтя.

— Стига, Хедж. Този „дръвник“ те разбира съвсем добре.

— Тогава защо не ме слуша?

— Откъде да знам?

Улшун изчака още миг, запечатваше в паметта си лицата на тези двама мъже, за да не отнеме смъртта всичко от тях. Надяваше се и те да правят същото с него, макар че бе възможно да не разбират този дар, нито дори че са им го поднесли.

Имасс знаеха много истини, изгубени за онези, които във всеки смисъл на думата бяха техни деца. Това, уви, не ги правеше по-висши, защото повечето от тези истини бяха неприятни, а тези деца не можеха да се защитят срещу тях, тъй че щяха да се окажат фатално отслабени, ако ги научеха.

Например, напомни си Улшун Прал, той бе очаквал този миг, разбирал бе, че всичко ще се сведе до този момент, всички истини, свързани с онова, което щеше да се случи. За разлика от своя народ, той не беше призрачен спомен. Не беше живял безброй хилядолетия в мъглата на самозаблудата. О, животът му се бе проточил много време, но си беше само това: живот. Проточил се почти до безсмъртие, но не чрез някакъв самоунищожителен ритуал, а заради този свят. Този безсмъртен свят.

Който вече не беше безсмъртен.

И той тръгна към пещерата, като остави зад себе си тези две храбри деца.

Можеше да започне тук, под това пусто небе. Ала Улшун Прал знаеше, че ще свърши пред Портите на Старвалд Демелайн.

Където една Гадателка на кости Бентракт се бе провалила. Не защото раната се бе оказала прекалено злосторна или твърде голяма. А защото Гадателката на кости преди всичко не беше нищо повече от призрак. Повехнала бледа душа със сила едва колкото да се крепи.

Улшун Прал беше на двадесет крачки от пещерата, когато се появи Онрак Прекършения и в сърцето на Улшун разцъфтя такава гордост, че сълзи изпълниха очите му.

 

 

— Доколкото схващам — каза Хедж, докато зареждаше арбалета си, — това, което си мислим и двамата, означава, че никой от нас не е много изненадан.

— Предала се е много лесно.

Хедж кимна.

— Така си е. Но все пак се чудя, Бързак, защо не го е грабнала отдавна проклетия Финнест? Защо не го е скрила някъде, където Силхас Руин изобщо няма да го намери? Отговори ми на това!

Магьосникът изсумтя и се премести по-нагоре по склона.

— Вероятно си е мислила, че е направила точно както каза, Хедж.

Хедж примига и се намръщи.

— Хм. Не бях се сещал за това.

— Защото си задръстен, сапьор. Значи, ако това тръгне както го искам, изобщо няма да трябваш. Имай го предвид, Хедж. Моля те.

— О, я просто го почвай.

— Добре. Ще го почна.

И Бен Адефон Делат се изправи и бавно вдигна ръце.

Мършавите си ръце. Хедж се изсмя.

Магьосникът го изгледа ядосано през рамо.

— Няма ли да спреш вече?

— Извинявай! Нямах представа, че си толкова докачлив.

Бързия Бен изруга, обърна се и се върна при Хедж.

И го цапардоса по носа.

Изумен, с пълни със сълзи очи, сапьорът залитна. Вдигна ръка към носа си да спре бликналата кръв.

— Счупи ми проклетия нос!

— Счупих го, да. И виж, Хедж, тече ти кръв.

— Това изненада ли е? Боли бе…

— Хедж. Тече ти кръв.

„Вярно… О, богове.“

— Схвана ли?

Бързака се върна на билото.

Хедж зяпна в накървавената си ръка.

— Мамка му!

И тук разговорът им секна.

Защото трите дракона вече не бяха точки.

 

 

Омразата на Менандори към сестрите й изобщо не смаляваше уважението, което хранеше към силата им, а срещу Силхас Руин тази сила щеше да е нужна. Знаеше, че трите заедно могат да го унищожат тоя кучи син. Напълно. Вярно, една или две от тях можеше да паднат. Но не и Менандори. Тя се канеше да оцелее.

Пред тях, нищожно дребен на билото на някакъв хълм, сега стоеше един самотен смъртен — другият се беше присвил към земята, обзет като че ли от ужас, много зад по-храбрия си, но също толкова глупав приятел. Самотен смъртен, вдигнал ръце.

„О, маг, нима си мислиш, че това ще е достатъчно?“

„Срещу нас!“

Силата в нея избуя и тя усети, че от двете й страни става същото — внезапен напор, внезапна заплаха.

Възвиха надолу, на три човешки ръста височина над жълтокафеникавите треви, огромни сенки, приближаваха се стремглаво. Плъзнаха се към склона.

Пастта й се разтвори.

 

 

Хедж отри кръвта от лицето си, примига да изчисти погледа си, изруга от пулсиращата болка и надигна арбалета. Просто за всеки случай. Бонбонче за средната, да.

Тройката дракони, разперили широко криле, се плъзнаха ниско над земята, на височина, която повече или по-малко щеше да ги изравни с билото на древния атол. Бяха ужасно големи, осъзна Хедж.

В съвършен унисон трите дракона разтвориха усти.

А Бързия Бен, застанал като крехка върба срещу цунами, отприщи магията си.

Самата земя на склона се надигна нагоре, набъбна и се сгромоляса като огромен юмрук в гърдите на трите дракона. Изплющяха вратове. Глави се отметнаха назад. Магия изригна от зейналите пасти, отвя се нагоре към небето на вълни и трите чародейства се сблъскаха там горе, загърчиха се в яростно взаимно унищожение.

На мястото на доскорошния склон сега се виждаха само облаци черна прашна земя, парчета чим все още се въртяха из въздуха, дълги коренища, проточили се като коса, и целият хълм се разтресе, щом трите дракона, блъснати от тоновете пръст, рухнаха на земята на четиридесет разтега от мястото, където стоеше Бързия Бен.

И магът закрачи надолу, през този хаос от пръст и дракони.

От него изригваха вълни, напираха напред през пукота на мълнии, връхлитаха надолу и засипваха затъналите в пръст зверове с гръмовни удари, от които целият хълм се тресеше. Изригваха черни пламъци, камъни със съсък политаха във въздуха и се пръскаха на прах.

Вълна след вълна, изригващи от ръцете на мага.

Хедж се олюля замаян на ръба на хребета и видя как един дракон, ударен като с огромен чук в гърдите, падна на гръб, след това се надигна, хлъзна се, зарита, полетя надолу към древния басейн като лавина от плът и кръв — изравяше дълбоки коловози през равното, докато магията го тласкаше все назад и назад.

Друг, с пламнала сякаш кожа, се опита да излети.

Нова вълна се надигна и го помете надолу с кършещ костите пукот.

Третото същество, полузаровено под димящата пръст, изведнъж се обърна и се хвърли право към дракона до себе си. Разтвори челюсти, магията изригна и се стовари в хълбока на доскорошния му съюзник. Пръсна се плът, кръвта плисна на черен облак.

Последва разкъсващ ушите писък, главата на ударения дракон изплющя… и огромните челюсти се стегнаха на гърлото му.

Хедж видя как главата на дългия врат рухна сред водопад от кръв. Още кръв блъвна от зейналата паст на ранения дракон, цял проклет фонтан…

Бързия Бен крачеше обратно към билото, привидно безразличен към касапницата долу и зад него.

Третият дракон, изтласканият далече навътре в пресъхналото морско дъно, в края на раздраната пътека, изпънала се като рана през тревите, се издигна във въздуха сред водопад от кръв, извиси се все по-нагоре, а след това зави и полетя на югоизток.

Биещите се в подножието на склона дракони се блъскаха и деряха, но нападналият не пускаше смъртоносната си хватка за врата на другия, огромните му нокти ровеха дълбоко в плътта. А след това гръбнакът изпращя, прекърши се, откъснатата глава и една ръка дължина от гърлото паднаха с тътен в разровената пръст. Тялото изрита, задра дълбоко в корема на убиеца си още за миг, после се смъкна на земята и от прекършения врат изригна последното кърваво дихание.

Бързия Бен се добра до билото и се олюля.

Хедж откъсна очи от сцената долу и зяпна приятеля си.

— На насраното на самия Качулат си заприличал, Бързак.

— И така се чувствам, Хедж. — Обърна се бавно, като грохнал старец. — Шелтата — ама що за гадно същество! Нахвърли се върху Менандори просто ей така!

— Когато разбра, че няма да минат през теб, да. Другата отива за Имасс, бас държа.

— Няма да мине през Руд Елале.

— Нищо чудно. Ти я направи на гигантска цицина.

Долу Шелтата Лор, с разпран корем, се влачеше по хълма.

Хедж изгледа навъсено измамното същество.

— Да, сапьор — каза пресипнало Бързия Бен. — Твой ред е в играта.

— Адски малко игрално време, Бързак — изсумтя Хедж.

— И после ще му дремнеш.

— Много смешно.

Хедж надигна арбалета, спря за миг да прецени ъгъла. После намести десния показалец на спусъка и се ухили:

— На ти да го осмучеш, дебела крилата краво.

Силно изщракване и стрелата с „проклетията“ полетя напред и надолу.

Улучи зейналата в корема на Шелтата Лор кухина.

Взрив и късове драконова плът се разлетяха във всички посоки. Гъстият червен лепкав дъжд се посипа върху Хедж и Бързия Бен. Някакъв прешлен удари Хедж точно между очите и той рухна по гръб и не помръдна.

Паднал на четири крака от сътресението, Бързия Бен зяпна изпадналия си в несвяст приятел и започна да се смее. По-кресливо от обичайното.

 

 

Крачеха покрай рисунките в пещерата. Онрак изпъна ръка, за да спре Улшун Прал.

— Стой тук.

— Никога не е лесно — отвърна Улшун Прал, но все пак спря.

Онрак кимна, загледан в образите по стените.

— Виждаш непрекъснато грешките.

— Грешките на ръката ми, да. Езикът на очите винаги е съвършен. Слабостта е в предаването му на камък.

— В тези няма много слабост, Улшун Прал.

— Все пак…

— Остани тук, моля те — каза Онрак и бавно извади меча си. — Портата… Ще има натрапници.

— Да.

— Теб ли търсят?

— Да, Онрак Прекършени. Мен.

— Защо?

— Защото един Джагът ми даде нещо веднъж. Преди много време.

— Джагът?

На лицето на Онрак се изписа изумление. Улшун Прал се усмихна.

— Тук, в този свят, ние отдавна сложихме край на нашата война. Тук избрахме мира.

— И все пак онова, което ти е дал джагътът, сега те застрашава, Улшун Прал. И твоите кланове.

Глух дълбок тътен разтърси стените около тях.

Онрак изръмжа:

— Трябва да тръгвам.

След миг Улшун Прал вече бе сам в пещерата с всички рисунки, които бе сътворил, и нямаше светлина, след като Онрак си бе отишъл с факлата, която носеше. Барабанният тътен на мрачна магия отекваше в скалите. Улшун Прал остана на място за десетина удара на сърцето. А след това се отправи след Онрак. Към Портата.

Всъщност нямаше избор.

 

 

Руд Елале беше отвел имассите по-навътре сред скалистите хълмове и след това по едно тясно лъкатушещо дефиле, където някакъв земетръс беше разцепил грамадата варовик и бе оформил високи ръбати скали от двете страни на разлома. При устието на това дефиле, докато Руд Елале подкарваше последните няколко Имасс навътре в тесния проход, Хостил Ратор, Тил’арас Бенок и Гри’станас Иш’Илм спряха.

— Бързо! — извика им Руд Елале.

Но клановият вожд изваждаше късия си обсидианов меч с дясната ръка — вече бе стиснал каменния чук с костена дръжка в лявата.

— Насам идва враг — каза Хостил Ратор. — Продължавай, Руд Елале. Ние тримата ще браним този проход.

Вече чуваха ужасния грохот, идещ южно от стария стан.

Руд Елале ги гледаше объркан.

— Дойдохме в този свят, без да очакваме това, което… намерихме — каза Хостил Ратор. — Сега сме от плът, както и онези Имасс, които наричаш свои. Смърт е дошла, Руд Елале. — Посочи с меча си на юг. — Един дракон е избягал от Висшия маг. За да догони теб и бентрактите. Руд Елале, макар и като дракон, тя трябва да кацне тук. След това трябва да се въплъти в другата си форма. За да може да мине през този проход. Ще я посрещнем тук, ние тримата… непознати.

— Мога да…

— Не, Руд Елале. Този дракон може да не се окаже единствената опасност за тебе и клановете. Трябва да продължиш. Трябва да се подготвиш да се изправиш като техния последен закрилник.

— Защо… защо правите това?

— Защото така искаме. — „Защото те обичаме, Руд Елале. И Улшун Прал. И Имасс…“

„А дойдохме тук с хаос в сърцата си.“

— Върви, Руд Елале.

 

 

Сукул Анкаду знаеше, че сестрите й са мъртви, и въпреки цялото стъписване, което будеше в нея това — разбиването на плана й да унищожи Силхас Руин, да заграби Финнеста на Скабандари и да подложи онази изтерзана уязвима душа на вечна жестокост, — част от нея бе изпълнена с ликуване. Менандори — която тя и Шелтата Лор бездруго се бяха канили да предадат — никога вече нямаше да може да осуети желанията и амбициите на Сукул. Шелтата — е, тя бе направила каквото трябваше, като се нахвърли на Менандори в мига на най-голяма слабост. Е, ако беше оцеляла след това, Сукул трябваше да я убие тая кучка.

Колко необичайно, един-едничък смъртен човек да развихри такава гибелна магия. Не, не беше просто смъртен човек. Други неща се криеха в онова мършаво тяло, сигурна беше. Стига никога повече да не го срещнеше, щеше да познае живот в мир, живот без страхове.

Раните й общо взето бяха сравнително малки. Едното крило беше строшено, което я принуждаваше да разчита изцяло на магията, за да се задържи във въздуха. Многобройни драскотини и порязвания, но кървенето вече бе намаляло, раните се затваряха.

Надушваше вонята на имассите, можеше с лекота да проследи дирята им сред накъсаните хълмове долу.

Руд Елале беше истинско дете на Менандори. Соултейкън. Но толкова млад, така наивен. Ако грубата сила не можеше да го надвие, то коварството щеше да може. Последният й акт на мъст — и на измяна — срещу Менандори.

Дирята продължаваше в тесен каньон с високи стени, който като че ли водеше надолу, може би към пещери. Пред входа му имаше малка равна поляна, обградена от двете страни с балвани.

Тя се спусна надолу и забави полета си.

И видя воин Имасс, застанал пред дефилето.

„Добре. Мога да убия. Да се нахраня.“

Спусна се на поляната — беше тясно, трябваше силно да присвие здравото си крило — и се преобрази, сви силата си навътре. Изправи се няма и на двадесет крачки от имасса.

Смъртен. Нищо повече от това, което изглеждаше.

Сукул Анкаду се изсмя. Щеше да отиде до него, да изтръгне каменните му оръжия и да впие зъби в гърлото му.

Закрачи към него, без смехът й да спре.

Той се приготви за бой, ниско присвит.

На десетина крачки я изненада. Чукът се завъртя отдолу и излетя от изпънатата му ръка.

Сукул се хвърли на една страна — ако оръжието я беше ударило, щеше да пръсне черепа й, — след това, когато воинът скочи напред с меча си, тя изпъна ръка и го хвана за китката. Изви и прекърши костта. С другата си ръка го сграбчи за гърлото и го повдигна от земята.

И видя усмивка на лицето му — докато прекършваше гърлото му.

Зад нея двама Гадатели на кости се въплътиха в два еднакви звяра — дългокраки мечки със закърнели опашки, покрити с гъста кафяво-черна козина, с плоски муцуни, в раменете на ръст колкото Тайст. Появиха се иззад балваните и докато Хостил Ратор издъхваше, се хвърлиха в атака.

Блъснаха се с все сила в Сукул Анкаду, единият отляво, другият — отдясно. Огромните нокти засякоха, дебелите предни крайници се стегнаха около нея, разтворените челюсти се впиха в тялото й.

Долните кучешки зъби на единия потънаха в лявата й буза под челюстта, горните захапаха през плътта и костите и когато звярът изви рязко главата си настрана, долната челюст на Сукул, костите на лявата й страна и слепоочната кост се откъртиха.

Вторият звяр захапа дясната й ръка под рамото и челюстите му се стегнаха около гръдния кош, изтръгнаха натрошени ребра и бял дроб на каша.

Ужасна болка прониза главата й и Сукул рязко се извъртя. Лявата й ръка пусна издъхващия Имасс, замахна назад и удари главата на гигантската мечка в слепоочието, а със замаха изригна прилив на сила.

Главата на звяра избухна — облак от натрошени кости, мозък и зъби.

Докато падаше, Сукул Анкаду се опита да се извие още, да се докопа до муцуната на втория звяр.

Съществото залитна назад, като откъсна ребра и дроб.

Тя се завъртя рязко, ръката й се натресе между ключиците на съществото. През дебелата козина, сред водопад от швирнала кръв и меко месо, пръстите се стегнаха около трахеята…

Една ноктеста лапа се заби отстрани в главата й — същата страна, която беше премазана от първия звяр — и от удара плисна мозъчно вещество. Ноктите изтръгнаха още кост и хрущял, завъртяха се през лоба.

Горната част и останалото от лицето на Сукул бе изтръгнато, мозък блъвна от зейналия отвор.

В този момент другата лапа удари с все сила в останалото от другата й страна. Когато завърши пътя си, остана само част от тилната кост, закрепена за парче скалп, провиснал на врата й.

Коленете на Сукул Анкаду се огънаха. Лявата й ръка се изтръгна от раната в гърлото на втория звяр.

Можеше да се задържи на колене все пак, но съществото, което най-сетне я беше убило, залитна напред и огромната му тежест я смаза, докато соултейкън, доскорошният Тил’арас Бенок, издъхваше със скъсана трахея.

След няколко мига на малката поляна се възцари мъртвешка тишина.

 

 

Трул Сенгар долавяше смътния ек на магия и се боеше за приятелите си. Нещо — някой? някои? — се опитваше да проникне тук и ако това станеше, той отново щеше да се изправи пред нищожен шанс. Дори с Онрак до него…

Но не откъсваше поглед от портите. Безшумните пламъци се извисяваха и загасваха в порталите, всеки със своя ритъм, всеки — с различен оттенък. Въздухът бе сякаш зареден с енергия. Искри пращяха сред прашинките, които започваха да се вихрят над каменния под.

Чу зад себе си стъпки и се обърна. Заля го вълна на облекчение.

— Онрак…

— Те търсят Улшун Прал — отвърна приятелят му и спря. — Много близо си до портите, приятелю. Ела…

Но не довърши.

Пламъците в една от портите изгаснаха и в помръкналия изведнъж портал се появиха фигури.

 

 

На две крачки зад Силхас Руин, Серен Педак бе следващата от групата, която трябваше да премине прага. Не знаеше какво я тласна да мине пред Феар Сенгар — и да не придаде особено значение на задържането на Клип най-отзад. Странен порив бе обзел душата й, внезапен и разкъсващ копнеж, който надви усилващия се страх. Изведнъж каменното копие стана леко като тръстика в ръцете й.

Мрак, внезапно проблясване като от далечна светлина — и вече бе стъпила на грапав камък.

Пещера. От двете страни — още порти, облели всичко със светлина.

Пред нея Силхас Руин спря и двата му меча изсъскаха, извадени от ножниците. Някой стоеше пред него, но гледката на Серен Педак бе преградена от Бялата врана.

Видя варварски воин, застанал по-назад, а зад него — самотен силует в устието на тунел.

Вляво от нея се появи Феар Сенгар.

Тя направи още една стъпка, застана до Силхас Руин и видя онзи, който бе принудил албиноса Тайст Андий да спре. И ужасът изведнъж се развихри.

Лицето на Феар Сенгар се беше смразило от страх, когато се втурна напред покрай нея. Видя нож във вдигнатата му ръка. Острието блесна надолу към гърба на Силхас Руин.

После целият устрем на Феар изведнъж секна. Изпънатата му ръка с ножа посече във въздуха, когато Силхас Руин — сякаш в пълно неведение за атаката — направи крачка напред.

Феар Сенгар нададе ужасен хъхрещ звук.

Серен Педак се извъртя и видя Клип — стоеше точно зад Феар. Видя верижката в ръцете на Клип — беше се хлъзнала почти без усилие през гърлото на Феар Сенгар. Блъвна кръв.

Зад Клип Удинаас, притиснал Кетъл в прегръдката си, се опита да скочи назад, но една сянка изригна над него, заплете се в краката му, повали го на каменния под — Уидър бе връхлетял върху Удинаас.

Клип пусна единия край на верижката и я изтръгна от гърлото на Феар Сенгар. С оцъклени очи, с изопнато в свирепа решимост лице, главата на едура се люшна назад и оголи прореза, стигащ чак до гръбнака. Щом Феар Сенгар рухна на каменния под, Клип скочи като мълния към Удинаас.

Замръзнала в потрес, Серен Педак остана на място, не можеше, да помръдне. Не можеше дори да изпищи, макар писъкът да напираше в гърлото й.

Мечовете в ръцете на Силхас Руин запяха и той се вкопчи в битка на живот и смърт с онзи, който бе застанал на пътя му. Закънтяха отривисти удари, парирани с невероятна бързина.

Уидър беше стегнал призрачните си ръце около шията на Удинаас. Душеше, изтръгваше живота от гърлото на бившия роб.

Кетъл заудря с малките си юмручета по привидението.

Изведнъж дива воля изригна в душата на Серен Педак. „Воля да убивам.“ Хвърли се като копие към Уидър.

Призракът се пръсна на късчета…

… и Клип се появи, застанал над Удинаас, пресегна се и сграбчи Кетъл за ризката между раменете.

И запокити детето на пода. Кетъл падна, хлъзна се и замря като вързоп дрипи.

Серен Педак заудря по Клип със залп от Мокра, принуди го да залитне назад. Кръв плисна от носа, устата и ушите му. После той се извъртя и едната му ръка се стрелна напред.

Нещо шибна Серен Педак високо в лявото рамо. Внезапната болка я жегна и цялата й съсредоточеност се стопи под смазващите й вълни. Погледна надолу и видя кама, забита до дръжката… зяпна невярващо.

 

 

Не беше имал време за мислене. Само осъзнаването бе останало за Трул Сенгар. Едно, после второ — идваха в потрес и го оставяха изумен.

От портата се появи привидение — а Трул Сенгар бе заставал пред него и преди, отдавна, по време на нощно бдение над свой паднал близък. Призрак на мрака. Измамника. Но вече не без оръжие като първия път. Вече не полуизгнил, макар въглените на ужасните очи да си бяха пак същите, приковани сега в него ярки и знаещи.

И тихо, почти шепнешком, Измамника промълви:

— Разбира се, че си ти. Но тази битка не е…

В този момент Трул Сенгар видя брат си. Феар, богът на неговото детство, непознатият от сетните му дни сред Тайст Едур. Феар, който среща широко отворените очи на Трул. Който вижда битката, която предстои да започне. Осъзнава… и след това в ръката му се появи нож, и той се хвърли напред, за да прониже Измамника в гърба, и Трул видя на лицето на брат си, за един-единствен миг, внезапното и пълно самоосъзнаване на Феар, горчивата ирония, истината от толкова поколения, върнала се наново, за последен път. „Силхас Руин, едурски нож търси гърба ти.“

Когато дръпнаха Феар назад, когато гърлото му зейна срязано, Трул усети как умът му, душата му бяха пометени, удавени в нажежената ярост, и скочи напред, върхът на копието му търсеше убиеца на брат му…

А Измамника беше на пътя му.

Върхът разпори кожата под гърлото на Измамника, острието се хлъзна по ключицата. Забиване и върхът прониза лявото рамо на привидението.

И изведнъж мечовете на Измамника се сляха в плетеница от кънтящо желязо, парираха всяко мълниеносно забиване и замах на копието. И атаката на Трул Сенгар внезапно спря, след което той вече отстъпваше, а мечовете биеха по дръжката на копието, къртеха бронзовия обков, започнаха да трошат дървото.

И Трул Сенгар разпозна пред себе си собствената си смърт.

 

 

Онрак Прекършения видя как се провали атаката на приятеля му. Видя как се обърна боят и разбра, че Трул Сенгар е обречен на гибел.

Но не помръдна от мястото си. Не можеше.

Усещаше как сърцето му се къса, защото мъжът зад него — Имасс, Улшун Прал — бе от неговата кръв. Осъзна го точно в този миг. Прозрение, сливане на хиляда загадъчни усета, инстинкти, отклик на жестове — самата стойка на Улшун Прал, вървежът му, дарбата на очите и ръцете му — беше, о, беше.

Копието на Трул Сенгар се пръсна в ръцете му. Един от мечовете изсвистя…

 

 

Ударът в рамото смъкна Серен Педак на колене, после тя се люшна на една страна… и видя там, пред Силхас Руин, Трул Сенгар.

Клип, с окървавено лице, се хвърляше към Удинаас, който пълзеше и драскаше с нокти към Кетъл.

И тя изведнъж се озова пред избор.

Трул.

Или Удинаас.

Но, уви, Серен Педак никога не беше добра с изборите.

Ръцете й отпратиха каменното копие към Трул Сенгар — в мига, в който неговото се пръсна на парчета. Тя изтръгна камата от рамото си, поднови атаките с Мокра по Клип и отново отпрати кучия син назад.

 

 

Когато мечът замахна, за да го порази в слепоочието, Трул се сниши, после се превъртя, за да избегне втория посичащ надолу меч. Не се оказа достатъчно бърз. Острието се вряза дълбоко в дясното му бедро и изхрущя в здравата кост.

Трул докопа ръката на Измамника, дръпна и изви — болката, докато се мъчеше да изтръгне врязалия се в бедрото му меч, го заслепи, изпълни черепа му с нажежен до бяло огън — а срещу другия меч не можеше да направи нищо…

Но Измамника, леко изваден от равновесие, пристъпи настрани — и стъпи право върху дръжката на каменното копие, което се изтъркаля под тежестта му.

И той падна.

Трул посегна към копието. Сграбчи го с две ръце, както лежеше на една страна, затиснал под себе си единия пеещ меч — ръката на Измамника се мъчеше да го измъкне — и натресе тъпия край в гърдите на противника си.

Изби всичкия въздух от дробовете му.

Измамника залитна назад и изпусна меча. Трул удари с ръка по дръжката и острието се измъкна от бедрената кост.

Белият огън си остана в ума му, докато се мъчеше да се надигне на колене, а после да се изправи. Раненият крак отказа да му се подчини и той изръмжа, обзет от внезапна ярост, изправи се все пак и повлече крак към Измамника…

 

 

Серен Педак — след като всичките й усилия да прогори мозъка на Клип се провалиха — се сви назад, щом ухиленият вече Тайст Андий, отказал се да гони Удинаас, се обърна и тръгна към нея, извадил отнякъде нож и рапира. С кървави зъби, с кървави капки от очите като сълзи…

В този момент — невероятно — Трул Сенгар успя да надделее над Силхас Руин — блъсна го, удари главата му в камъните и го зашемети.

А Клип се обърна, видя какво става и се понесе като мълния към Трул.

Замахът на копието го пресрещна. Клип парира в последния миг и на лицето му се изписа изумление — той разбра, че се бори за живота си.

Срещу един осакатен Тайст Едур.

Който го изтласка стъпка назад.

После — втора.

Рани разцъфнаха по тялото на Клип. Лявата ръка. През ребрата от дясната страна. Острието разпра дясната му буза.

С внезапно, смайващо бързо движение Трул Сенгар обърна копието, удари ръката на Клип с каменния прът и я счупи. Нов пукот, този път в дясното рамо — и ножът изхвърча от ръката му. Трети удар, този път горе в лявото бедро, толкова силен, че бедрената кост се пръсна. Последен, в слепоочието на Клип — плисна кръв, главата се завъртя настрана, тялото рухна. Рапирата издрънча от безчувствената ръка.

И Трул мигновено се обърна към Силхас Руин…

Но раненият крак му изневери и той падна… Серен чу изригналото от гърлото му проклятие…

 

 

Белокожият Тайст Андий настъпваше към Онрак. Единственият меч в дясната му ръка нададе зловещ вой.

— Отстъпи от пътя ми, Имассс. Онзи зад тебе е мой.

Онрак поклати глава. „Мой е. Мой.“

Ясно беше, че Тайст Андий видя отказа на лицето на Онрак, защото изведнъж изръмжа, обзет от яростно нетърпение, и изпъна лявата си ръка.

Магията се стовари върху Онрак, вдигна го високо във въздуха и го запокити в каменната стена.

Когато рухна на пода, само една мисъл прониза ума му: „Никога вече.“

 

 

Падналият безпомощно на пода Трул Сенгар изрева, щом видя как магията погълна Онрак и го запокити назад. Помъчи се да се вдигне, но кракът му бе натежал като олово и заоставя гъста кървава диря, щом го повлече към Силхас Руин.

После някой коленичи до него. Две меки длани на рамото му…

— Спри — шепнеше женски глас. — Спри, Трул Сенгар. Вече е твърде късно.

 

 

Удинаас с усилие си пое дъх. Призрачните ръце на Уидър бяха прекършили нещо в гърлото му. Усещаше се слаб, мрак го обгръщаше от всички страни.

Беше се провалил.

Въпреки че знаеше, се беше провалил.

„Това е истината за бившите роби, защото дори тази дума е лъжа. Робството се утаява в душата. Моят господар сега е провалът.“

Мъчеше се да остане в съзнание. Вдигна бавно глава. „Поеми дъх, проклет да си. Вдигни глава — провали се, ако трябва, но не умирай. Все още не. Вдигни глава.“

„И гледай.“

 

 

Силхас Руин прибра меча в ножницата и закрачи към Улшун Прал.

И го сграбчи за гърлото.

Вляво от него заговори тих женски глас:

— Навредиш ли на сина ми, Тайст Андий, няма да излезеш оттук.

Обърна се и видя жена, Имасс, облечена в кожа на пантера. Стоеше до тялото на воина, когото преди малко бе запокитил в стената.

— Това, че този е жив — жената посочи имасса до босите си нозе, — е единствената причина все още да не съм те разкъсала.

Гадателка на кости. Погледът в хищните й очи бе като черна закана.

Силхас Руин пусна имасса и ловко измъкна кремъчната му кама.

— Това е всичко, което ми трябваше.

И щом погледна първобитното оръжие в ръката си, разбра, че е прав.

Отстъпи назад, без да изпуска жената от поглед.

Тя остана неподвижна.

Доволен, Силхас Руин се обърна.

 

 

Коленичилата до Трул Сенгар Серен гледаше как Бялата врана се приближава до Кетъл.

Сграбчи я за ризата, вдигна я във въздуха, след това я тръшна по гръб — главата й изпращя в камъка… и заби кремъчния нож в гърдите й.

Малките крачета изритаха и се вцепениха.

Силхас Руин бавно се изправи.

 

 

Удинаас извърна глава. Очите му бяха пълни със сълзи. Детето, разбира се, беше знаело. Също както той беше знаел. В края на краищата Кетъл беше последното, отчаяното творение на един Азат.

А тук, в това жестоко място, я бяха свързали с Финнест.

Чу вика на Серен Педак. Примига, за да проясни погледа си.

Силхас Руин бе отстъпил назад, към една от портите.

Кетъл лежеше неподвижно, увитата с кожа дръжка на кремъчния нож бе щръкнала от гърдите й… а въздухът се завихряше, тъмнината се сгъстяваше. И малкото телце се разтресе, крайниците се загърчиха, от тях изпълзяха корени, потънаха в камъка. Скалата засъска и задимя.

Силхас Руин погледа още миг, след това се обърна рязко, взе си втория меч, прибра го в ножницата, пристъпи към една от портите и изчезна.

Удинаас се извърна към мястото, където бе паднал Клип, но кучия син го нямаше. Кървава диря отвеждаше към една от портите. „Естествено. Но, о, видях Трул Сенгар — видях как те премаза, Клип. Теб, който се надсмиваше над жалкото оръжие, над нищожното копие. Видях, Клип.“

Тъмният облак, обкръжил тялото на Кетъл, бе избуял, нараснал. Каменни основи, черни корени, ромон на събираща се вода.

„Азат, за да таи за вечни времена душата на Скабандари. Силхас Руин, ти получи своето отмъщение. Своята съвършена отплата.“

И тъй като не можеше вече да се сдържа, Удинаас наведе глава и заплака.

 

 

Трул Сенгар бе успял някак да се изправи. Макар че без Серен Педак до него, да го крепи — и без копието, на което да се подпре — това щеше да е невъзможно.

— Моля те — каза той. — Брат ми.

Тя кимна, потръпна, щом раната в рамото й изхвърли прясна кръв, и го поведе към прага на вече почти помръкналата порта, където лежеше Феар Сенгар.

— Какво да правя? — попита Трул разколебано и извърна очи към ниската жена, облечена в кожа на пантера. Двамата и имассът, който бе носил Финнеста, се бяха навели над вцепененото тяло на трети Имасс. Жената бе сгушила в прегръдката си главата на мъртвия или изпаднал в несвяст воин. — Онрак… приятелю…

— Първо роднините — каза Серен Педак. После извика високо на двамата Имасс: — Падналият ще живее ли?

— Да — отвърна воинът. — Баща ми ще живее.

Трул изхлипа и се отпусна на рамото й. За миг тя се олюля под тежестта му, но се изправи.

— Хайде, обич моя.

Това привлече вниманието на Трул повече, отколкото щеше да го стори всичко друго. Той се взря в лицето й, в очите.

— Трябва да се върнем в моя дом — рече тя, докато ужасът стягаше сърцето й — „още един, след всичко, което причиних на онези, които дойдоха преди него. Блудния да ми прости. Още един.“ — Нося един меч — добави тя. — И искам да го заровя пред прага. — „А след това ще коленича ли там, с пръстта по ръцете ми, и ще покрия ли очите си? Ще заплача ли от скръб за това, което предстои? За всичко, което ще ти донеса, Трул Сенгар? Всичкото мое бреме…“

— Сънувах, че ще кажеш това, Серен Педак.

Тя затвори задълго очи и кимна.

Когато стигнаха до Феар Сенгар, тя помогна на Трул да седне, сложи копието на земята, пресегна се и докосна пепелявото безжизнено лице на брат му.

Удинаас заговори отблизо — хрипливо, накъсано:

— Поздравявам те, Трул Сенгар. Трябва да ти кажа… твоят брат, Феар… умря, както щеше да умре герой.

Трул вдигна глава. Погледна ледериеца.

— Удинаас. Ти грешиш. Моят брат се опита да… извърши предателство.

— Не. Той видя тебе, Трул, и познаваше ума на Силхас Руин. Знаеше, че изобщо не можеш да устоиш срещу Бялата врана. Разбираш ли ме? Той те видя.

— Помага ли това? — сряза го Серен Педак.

Удинаас оголи зъби.

— Щом единствената алтернатива е предателство, Аквитор, значи да. Трул… съжалявам. И все пак… Феар. Гордея се от него. Гордея се, че го познавах.

И любимият й кимна и отвърна със скръбна усмивка на бившия роб.

— Благодаря ти, Удинаас. Вашето пътуване — на всички — пътуването ви трябва да е било дълго. Трудно. — Погледна я, после пак Удинаас. — Затова, че останахте редом до моя брат. Благодаря ви и на двамата.

„О, Трул, дано никога не узнаеш истината.“

 

 

Онрак Прекършения отвори очите си за един древен сън и магията се извъртя като нож в душата му. „Не забрава значи. Такъв мир ми е отказан. Връщат се старите ми грехове. За да терзаят.“

„И все пак… Улшун Прал…“

Древен сън, да, а малко по-натам се рееше друг, по-млад сън — сън, за който изобщо не беше знаел, че съществува. Ритуалът на Телланн бе отнел от толкова много мъже на Имасс този досег към бъдещето, това създаване на синове, на дъщери, това посаждане на живот в пръстта, която продължава да живее.

Да, това наистина беше сън…

Килава Онасс изведнъж се намръщи.

— Зяпнал си ме, Онрак, умно като бедерин. Да не си се побъркал?

Сънищата не хокат, нали?

— Аха — продължи тя, — ето, че вече те виждам като стария Онрак — виждам паниката, която винаги изпълва очите на мъжа, когато всичко, за което е копнял, изведнъж се окаже на ръка разстояние. Но знай едно. Аз също копнях и сега и аз изпитвам… паника. Да обичаш, когато другия го няма, е като да плуваш във вечно спокойни води. Никакви внезапни течения. Никакви измамни приливи. Никаква възможност за удавяне. Двамата с тебе, Онрак, плувахме така дълго.

Той се взря в нея. Да, лежеше на коравия камък. В пещерата на портите.

Килава се усмихна, оголи хищните си кучешки зъби.

— Но мисля, че аз живях по-добре. Защото ти ми даде дар, от онази единствена нощ. Даде ми Улшун Прал. И когато намерих тази… тази илюзия, намерих за нашия син дом, пристан.

— Този свят… умира — каза Онрак. — Всички ли сме илюзия вече?

Килава поклати глава, лъскавата й черна коса проблесна.

— Готос даде на нашия син Финнеста. Колкото до останалото, синът ти ми го обясни. Белокожият Тайст Андий, Силхас Руин, донесе семето на Азат, семе, предрешено като дете. За да приеме Финнеста, да израсте силата му с него. Онрак, скоро тези порти ще бъдат затворени, всички до една ще се влеят в Къщата, в една ниска тромава кула. И този свят — с дом на Азат в него, вече няма да странства, вече няма да изтлява. Той е вкоренен и затова ще остане.

Улшун Прал зад нея проговори:

— Готос каза, че Силхас Руин един ден ще дойде за Финнеста. Готос мислеше, че това е… смешно. Джагътите са странни.

Килава Онасс добави:

— За да спечели свободата си, Силхас Руин се спазари с един Азат. Азат, който умираше. И сега направи каквото му бе поискано. И Азатът е прероден.

— Тогава… не трябваше да се бием.

Килава се намръщи.

— Никога не се доверявай на Тайст Андий. — Блестящите й очи се извърнаха за миг. — Явно е имало и други… проблеми.

Но Онрак не бе готов да мисли за тях. Продължи да се взира в Килава Онасс.

— Ти. Тогава, в онази тъмна нощ.

— И тогава ли беше толкова глупав? Не мога да си спомня… в името на всички духове, паниката ми се усилва. Разбира се, че бях аз. Ти ме обвърза към камъка, с очите и с ръката си. Със своята любов, Онрак. Страстта ти бе забранена и това рани толкова много от нас. Но не и мен. Аз знаех само, че трябва да дам отговор. Че трябва да оставя сърцето си да заговори. — Тя положи ръка на гърдите му. — Както говори сега твоето. Ти си от плът и кръв, Онрак. Ритуалът е освободил душата ти. Кажи ми, какво търсиш?

Той се взря в очите й.

— Намерих го.

Всяка кост в тялото го заболя, докато се изправяше. И погледът му веднага се насочи натам, където за последен път бе видял Трул Сенгар. И усилващият се страх бе пометен от ума му, щом видя приятеля си.

„Трул Сенгар, труден си за убиване като мен.“

След миг видя сълзите на лицето на приятеля си. Явно все пак щеше да има скръб този ден.

 

 

На една малка поляна Руд Елале стоеше сред истинска кланица. Тук бе умряла една от сестрите на майка му. Тук бяха умрели трима Имасс.

А някъде по-натам, знаеше той в сърцето си, щеше да намери и тялото на майка си.

Стоеше на подгизналата от кръв земя и се чудеше какво е умряло току-що в собствената му душа.

Някъде много, много по-късно щеше да намери думата, с която да го опише.

Невинността.

 

 

Бързия Бен все така куцукаше като грохнал старец и безкрайно разсмиваше Хедж.

— Ей те на — заговори той, докато вървяха към пещерата и тунела, отвеждащ към Портите на Старвалд Демелайн, — точно така ще изглеждаш след двайсетина години. Злобно миризливо старче. Бута разклатени зъби с морав език и мрънка римувано под нос…

— Приказвай ми, сапьор, и ще научиш всичко за разклатени зъби. Всъщност изненадан съм, че не ти се откъртиха няколко, когато те удари оня кокал. Богове на бездната, това е може би най-смешното нещо, което съм виждал.

Хедж посегна и предпазливо опипа огромната цицина на челото си.

— Е, днес си изпълнихме задачата. Как са се справили другите според теб?

— Скоро ще разберем — отвърна магьосникът. — Има едно нещо обаче.

— Какво?

— В този проклет свят вече расте Дом на Азат.

— Какво означава това?

— О, много неща. Първо, това място вече е реално. И ще продължи да живее. Тези Имасс ще продължат да живеят.

Хедж изсумтя.

— Руд Елале ще е доволен. И Онрак, предполагам.

— М-да. Има и още нещо, само че не знам дали ще зарадва някого. В тази Къща Азат ще има кула, а в тази кула — всичките порти.

— Е, и?

Бързия Бен въздъхна.

— Проклет тъп идиот. Портите на Старвалд Демелайн.

— И?

— Само това. Сенкотрон и Котильон. Които обичат да използват Азатите, когато ги устройва. Сега вече имат достъп. И не просто до този свят при това.

— В Старвалд Демелайн? Богове на бездната, Бързак! — „И заради това ли току-що направихме всичко? Това ли те доведе тук?“

— Няма нужда да пищиш, сапьор. Когато се стигна до посаждането на тази Къща, ние дори не бяхме свидетели. Нали? Но да знаеш, това, което всъщност ме притеснява, е какво знаят или изглежда, че знаят тези двама потайни кучи сина. Схващаш ли?

— О, Гуглата да ти пикае на ботушите, Бен Адефон Делат.

— Остави ли си снаряжението там? Добре. Защото щом стигнем до Портите, ще минем през една от тях.

— Нима?

— Да. — И магът се ухили на сапьора. — Да ти кажа, Фид изобщо не е същият без теб.

 

 

Силхас Руин застана сред древните основи — останки от Форкрул Ассаил, смъкнали се бавно надолу по планинския склон — и вдигна лице към синьото небе над високите дървеса.

Беше изпълнил своята клетва пред Азата.

И бе донесъл за душата на Скабандари мир, какъвто Кървавото око не заслужаваше.

Знаеше много добре, че триумфът на мъстта е отровен.

Оставаше една задача. Дребна, само колкото да удовлетвори чувството му, че трябва да се възстанови едно нечувано неравновесие. Малко знаеше за Сакатия бог. Но и малкото, което знаеше, не харесваше никак.

И затова разпери ръце. И се преобрази в драконовото си тяло.

Извиси се към небето, крилете му кършеха клони от дърветата. В хладния планински въздух, далече на запад, два кондора се разлетяха на две страни с ужас. Но посоката, която избра Силхас Руин, не беше на запад.

Той летеше на юг.

Към един град, наречен Ледерас.

И този път наистина мислеше за кръв.