Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (13)

10.

Единственият бог изгази от пожара — кукла, с влачещите се след нея конци. Поредният унищожен град, поредното човешко заколение, десетки хиляди. Кой сред нас, станал свидетел на появата му, не можеше да заключи, че го е обзела лудостта? При всичката мощ на сътворението, която притежаваше, той не носеше нищо освен смърт и разруха. Крадец на живот, Убиец и Жътвар. В очите му, където допреди миг грееше огънят на безумен гняв, сега имаше кротост. Той не знаеше нищо. Не можеше да проумее кръвта по дланите си. Молеше ни за отговори, но ние не можехме да кажем нищо.

Можехме да плачем. Можехме да се смеем.

Избрахме смеха.

 

Веруюто на Присмехулниците

Кабал

Хайде да си поиграем, прошепна вятърът. И се изсмя с тихия съсък на прах и пясък.

Хедж се надигна рязко, вслушан. Ронливият каменен блок под него се беше изтъркал до форма на седло, съвсем удобно, общо взето. Можеше да е бил олтар някога, паднал през някоя дупка в небето — Гуглата знаеше, не малко странни предмети се бяха изтърколвали от ниските непроницаеми облаци по време на неговото дълго криволичещо пътуване през този злокобен свят. Някои от тях — съвсем не толкова удобни.

Да, вероятно олтар. Вдлъбнатината, в която си почиваше задникът му, бе някак твърде равна, твърде симетрична, за да е естествена. Но богохулството не го притесняваше — тук в края на краищата идваха мъртвите. А мъртвите понякога включваха и богове.

Вятърът поне го казваше. Беше му спътник вече от толкова дълго, че бе свикнал с леките му откровения, кроткото нашепване на тайни и нежната му прегръдка. Когато се натъкнеше на разпръснати огромни кости, намекващи за някакъв нечовешки, чудовищен бог отпреди много време, вятърът — докато се хлъзгаше сред тези кости, просмукваше се между щръкнали ребра и се процеждаше през очни кухини в кухите каверни на черепи — простенваше святото някога име на този бог. Имена. Като че ли бяха толкова много, изричанията им — сега и завинаги пленени във владението на вятъра. Изричани в прашна вихрушка, вече без ек.

Хайде да поиграем.

Няма никаква порта — о, ти си я видял, знам го.

Но тя е лъжа. Тя е каквото умът ти строи, камък по камък.

Защото вашият вид обича граници. Прагове, деления, очертания. За да влезете в някое място, вие вярвате, че трябва да напуснете друго. Плътта, която те обгръща, е последната ти приумица. Напусни я, моя обич. Ти се разпръсна някога и ще го сториш отново. Щом дойде мъдростта. Дойде ли вече мъдростта?

Усилията на вятъра да го изкуси, да го прикани да приеме някакъв вид драговолен разпад започваха да стават дразнещи. Той изпъшка и се надигна.

По склона вляво, на сто или повече крачки, лежеше проснат драконов скелет. Нещо беше разбило гръдния му кош, пронизващи удари бяха натикали навътре трески и парчета — фатално, това можеше да се види дори и отдалече. Костите изглеждаха странно, покрити до една с нещо като черно мътно стъкло. Стъкло, прокапало до земята и след това протекло на замръзнали потоци през гънките на склона. Сякаш топящата се плът на звяра по някакъв начин се бе превърнала в стъкло.

Видял беше същото по останките на други два дракона, на които се беше натъкнал.

Стоеше и се наслаждаваше на приумицата си — и на тъпата болка в кръста, на заглъхналите от настойчивия вятър уши и на сухотата в гърлото, която го принуждаваше непрекъснато да се покашля. Нещо, което направи, преди да каже:

— Всички чудеса и загадки на едно тяло, ветре, това е, което си забравил. За което копнееш. Искаш да се присъединя към теб? Ха, обратното е.

Никога няма да спечелиш тази игра, моя обич…

— Защо тогава да я играя?

Тръгна нагоре по склона. На билото — още каменни отломки, останки от храм, пропаднал през дупка в земята, изтръгнат от тленните очи сред взрив от прах и тътен. Като посичане на божии крака. Като заличаване на вяра с един-единствен срез на ножа. Дупка в земята — и парчетата от храма се сриват през Бездната, ефирните пластове на селение след селение, докато световете, през които да се гмуркат, не свършат.

Чук-чук, право върху главата на Качулатия.

Непочитанието ти ще ти донесе най-дълбоко съжаление, любими.

— Най-дълбокото ми съжаление, ветре, е, че тук никога не вали. Никакъв съкрушителен порой, да удави всяка твоя дума.

Днес настроението ти е отвратително. Не приличаш на себе си. Играли сме игри толкова пъти заедно, ти и аз.

— Дъхът ти става студен.

Защото вървиш по грешния път!

— А. Благодаря ти, ветре.

С внезапен порив вятърът го блъсна в гърдите, издаде недоволството си. Прах защипа очите му и той се изсмя.

— Тайната на Гуглата най-сетне се разкри. Тичай обратно при него, изгуби я тази игра.

Глупак. Размисли над този въпрос: сред падналите, сред мъртвите, ще намериш ли повече войници — повече бойци, отколкото не-бойци? Ще намериш ли повече мъже, отколкото жени? Повече, богове от смъртни? Повече глупци от мъдреци? Сред падналите, приятелю, удавя ли всичко останало ехото на армии в марш? Или стоновете на болните, плача на гладните?

— Допускам, че в края всичко се изравнява — отвърна след миг той.

Грешиш. Аз трябва да ти отговоря, въпреки че това ще разбие сърцето ти. Трябва.

— Няма нужда — отвърна той. — Вече знам.

Нима? — изшепна вятърът.

— Искаш да се разколебая. От отчаяние. Знам хитрините ти, ветре. И зная също, че навярно си единственото, останало от някой древен, отдавна забравен бог. Гуглата знае, а може би си всички тях, всеки техен глас в заплетено кълбо, разнасящо прах и пясък, и нищо друго. Искаш да падна на колене пред тебе. Жалко преклонение, защото може би тогава някоя трошица сила ще се върне в теб. Достатъчно, за да избягаш. — Изсмя се. — Но ето нещо, над което ти да помислиш, ветре. От всички паднали защо преследваш точно мен?

Защо не? Ти дръзко утвърждаваш костта и плътта. Готов си да заплюеш Гуглата в лицето — готов си да заплюеш мен, ако можеше да измислиш как да избегнеш ответното ми плюене.

— А, да. Точно това имам предвид. Погрешно си избрал, ветре. Защото съм войник.

Хайде да поиграем.

— Хайде не.

Сред Падналите кой…

— Отговорът е децата, ветре. Повече деца от всеки друг.

Къде е тогава отчаянието ти?

— Нищо не разбра — отвърна той и замълча, за да се изплюе. — За да достигне един мъж или една жена зрелостта, първо трябва да убие детето в себе си.

Ужасно зъл си, войнико.

— Все още нищо не разбираш. Аз току-що изповядах отчаянието си, ветре. Ти спечели играта. Ти печелиш всяка игра. Но аз ще продължавам напред, през ледения ти дъх, защото това правят войниците.

Странно, нямам чувството, че съм спечелил.

 

 

На един равен участък студена, но още незамръзнала кал, се натъкна на дири. Широки, плоски и кокалести стъпала, две, тръгнали в същата посока. Някой… търсеше навярно онова, което и той. Дълбоките отпечатъци се бяха напълнили с вода, неподвижна и отразила оловното небе.

Той се наведе и ги заоглежда.

— Бъди полезен, ветре. Кажи ми кой върви пред мен.

Мълчалив. Един, който не играе.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

Немрящ.

Той присви очи към дирите и забеляза широката, леко изкривена походка, леките драскотини, оставени от туфи козина, кожа или каквото бе там.

— Т’лан Имасс?

Прекършен.

— На две, може би три левги пред мен.

Повече. Водата тук пълзи бавно.

— Надушвам сняг и лед.

Дъхът ми издава всичко, което поглъщам. Ела за сладка целувка, любими.

— Имаш предвид вонята на пълното с мухи блато, която търпях последните два месеца? — Изправи се и намести тежката си пътна торба.

Ти си жесток. Онзи напред поне не казва нищо. Не мисли нищо. Не чувства нищо.

— Т’лан Имасс със сигурност значи.

Прекършен.

— Да, разбрах го още първия път.

Какво ще правиш?

— Ако трябва, ще ти направя подарък, ветре.

Подарък? О, какъв?

— Нова игра — трябва да отгатнеш.

Ще мисля и ще мисля, и…

— Дъх на Гуглата… о! Забрави какво казах.

… и ще мисля, и ще мисля, и…

 

 

Яздеха бързо, най-напред на запад, успоредно на голямата река в продължение на почти два дни, и стигнаха пътя, възвиващ леко на север към Алмас, скромно градче, забележително само с гарнизона си и конюшните, където Атри-Преда Ян Товис, Варат Таун и ледерийският им отряд можаха да отдъхнат, да попълнят припасите си и да реквизират отпочинали коне.

Варат Таун разпознаваше бягството, щом го видеше, щом се окажеше част от него. Далече от Ледерас, където ден преди заминаването им дворецът и казармите като че ли бяха обзети от надигаща се буря от напрежение, миризмата на кръв бе натежала във въздуха, хиляди слухове пъплеха във всички посоки, но никой не бе особено конкретен освен новината, засягаща прогонването на две семейства, вдовици и деца на двама бивши телохранители на канцлера — които явно не бяха вече между живите.

Дали някой се беше опитал да убие Трайбан Гнол? Вече беше задал този въпрос, а Ян Товис само изсумтя, сякаш нищо не я изненадваше, нито я тревожеше. Тя, разбира се, знаеше повече, отколкото издаваше, но пък Здрач открай време не беше от приказливите.

„И аз също, както се оказва. Ужасите, на които станах свидетел в онази пещера… не, каквото и да кажа, не би могло да изрази… самата крайност на истината. Тъй че по-добре да се откажа. Онези, които ще го видят, няма да живеят дълго след преживяното. Какво ще остане от империята тогава?“

„И дали не бягаме точно заради това?“

С тях пътуваше и един чужденец. Присмехулник, беше казала Ян Товис, каквото и да означаваше това. Монах някакъв. „С изрисувано лице като на подскачащ смешник — що за безумна религия ще да е това?“ Варат Таун не можеше си спомни странният дребосък да е изричал и дума — може би беше ням, може би езикът му беше отрязан. Някои фанатици правеха ужасни неща със себе си. Пътешествията по моретата и океаните на света бяха донесли безкрайно изобилие от странни култури и обичаи. Никакво самоосакатяване в криворазбрана служба на някакъв бог не можеше да изненада Варат Таун. Присмехулника беше един от поборниците, дошли за двубоя, но нелепостта на това бе очевидна — след първия ден езда той залиташе изтощен на седлото. И очевидно беше лечител.

„Нали той ме изцери. Той ме извади от ужаса и объркването. Изрекох благодарността си, но той само кимна. Дали надзърна във виденията в ума ми? Дали не е онемял сега, дали самият му разум не е в опасност?“ Във всеки случай не беше никакъв противник на императора и точно заради това яздеше сега до Ян Товис, макар че стойността, която тя влагаше в този „Присмехулник“, убягваше на лейтенанта.

„Може би не е по-различно от начина, по който тя гледа на мен. Пътуването ми в тази компания е акт на милост. Скоро ще ме пратят на служба в родния ми град. Да съм с жена си и детето си. Здрач не разсъждава като Атри-Преда — дори дългът й на войник не е достатъчен да я принуди да докладва на старшите си какво е научила.“

„Но това не е за първи път, нали? Защо трябва да се изненадвам? Тя предаде Разлива Фент на едурите, нали? Без битка, просто отвориха портите.“

„Тя явно обича едурите толкова, че може да тръгне с тях, да поеме командването на ледерийските сили във флотите.“

„Истината може да е, че Ян Товис е страхливка.“

Варат Таун не харесваше тази мисъл, макар че тя го преследваше безмилостно. Припомняше си битките, ръкопашните боеве и престрелките както по море, така и на сушата. В тях не бе имало нищо — дори един-единствен момент, — което да му даде повод да се усъмни в храбростта й.

Но тук, сега, тя бягаше от Ледерас с елитния си отряд.

„Защото аз потвърдих предупрежденията на грала. Освен това сам аз бих ли застанал отново по своя воля до Икариум? Не, не до него, не и в същия град, за предпочитане не и на същия проклет континент. Прави ли ме това също страхливец?“

Едно дете бе имало в онази пещера. Странно същество, дяволче по-скоро, отколкото човек. И то бе постигнало нещо, което никой друг не бе могъл — да отнеме яростта на Икариум и цялата мощ, която идваше с нея. Варат Таун не мислеше, че ще има друга такава намеса. Бранителите на Първия трон бяха имали съюзници. Императорът в злато не можеше да направи същото. Нямаше да има никой, който да спре Икариум. Никой освен самия Рулад, което, разбира се, бе възможно.

„Липсата ни на вяра в нашия император ни изведе на този път.“

„Но ако никой от двамата не се провали? Ако Икариум се окаже в положението да убива Рулад отново и отново? Десет пъти, петдесет, сто — десет хиляди? Безкраен низ от битки, заличаващи всичко друго? Дали тогава няма да видим края на света?“

„Икариум не може да се предаде. Рулад няма да се предаде. Тази неизбежност ще е обща за двамата. И обща ще е лудостта, произтичаща от нея.“

Блуроуз нямаше да се окаже достатъчно далече. „Никое място няма да е достатъчно далече.“

Оставил беше зад себе си единствения човек, който най-добре разбираше какво предстои. Варварина. Който носеше тежка качулка, за да скрива лицето си, когато е сред непознати. Който плюеше на ръцете си, за да приглади косата си назад. Който поздравяваше всякое утро с литания от проклятия срещу всички, които са го онеправдали. „Но ето, че сега го виждам в ума си все едно, че гледам брат.“

„Само ние двамата оцеляхме. Заедно извлякохме Икариум навън.“

Мислите му го доведоха до този момент, до тази сплав от откровения, и той усети как сърцето му изстива. Подкара коня си по-бързо и се изравни с командира си.

— Атри-Преда.

Тя го погледна през рамо.

— Трябва да се върна.

— Да ги предупредиш?

— Не.

— А семейството ти, Варат Таун?

Той извърна очи.

— Осъзнах нещо. Никъде не е достатъчно далече.

— Разбирам. Тогава не би ли искал да си до нея?

— И да знам, че не мога да ги спася… — Варат поклати глава. — Гралът и аз… заедно… не знам, навярно можем да направим нещо… ако сме там.

— Бих ли могла да те разубедя?

Той поклати глава.

— Е, добре. Блудния да те благослови, Варат Таун.

— Той е прав — каза зад нея Присмехулника. — Аз също трябва да се върна.

Ян Товис въздъхна тежко.

— Така да бъде — трябваше да се сетя и да не се опитвам да спасявам никого освен себе си — не, не съм чак толкова ядосана, колкото изглеждам. Моите извинения. И двамата имате благословията ми. Гледайте да не пришпорвате много конете обаче.

— Разбира се, Атри-Преда. И… благодаря ви.

— Какво да предам на жена ти?

— Нищо. Моля.

Ян Товис кимна.

Варат Таун отби коня си от пътя и спря. Монахът го последва, някак непохватно. Лейтенантът го погледа развеселено.

— Нямате ли коне във вашите земи?

— Малко. Кабал е архипелаг в по-голямата си част. Континенталните владения са по склоновете на доста високи стръмнини, ивица бряг, която е сурова и планинска. А малкото коне, които имаме, са товарна порода и за ядене.

На това Варат Таун не отвърна нищо.

Изчакаха до пътя, загледани в отминаващата конна колона.

„Блудния да ме вземе, какво направих?“

 

 

Езерото се простираше до безкрай. Тримата бяха дърпали веслата на натоварената с припаси лодка цял ден и по-голямата част от това, което минаваше за нощ в селението на Сянка, а после се натъкнаха на плитчини. Нарамиха торбите, слязоха и загазиха в тинестата, дълбока до коленете вода. Сега, към средата на следващия ден, едва тътреха уморените си и изтръпнали крака през езеро, което не беше по-дълбоко от бедрата им — и изведнъж се натъкнаха на пропад.

Трул Сенгар водеше и проучваше с копието си водата напред. Тръгна настрани, стъпка по стъпка, краят на копието разбъркваше млечносивите наноси по ръба.

— Не ми изглежда естествено — каза и тръгна обратно при тях. — Пропадът е гладък, равен. — Подмина Онрак и Бързия Бен и тръгна в другата посока. — И тук е същото.

Магьосникът изреди дълъг и сложен низ ругатни на малазанския си език и рече:

— Мога да литна, като привлека от Серк — макар че никой не може да каже за колко дълго ще успея. — Погледна сърдито Онрак. — А ти можеш просто да се стопиш в тинята, проклет Т’лан Имасс.

— С което оставам аз — рече Трул и сви рамене. — Значи ще плувам — плитчините все трябва да се появят пак отсреща. Знаете ли, от доста време вървим по неестествено равно дъно. Представете си за момент, че сме на нещо като потопен площад — огромен, вярно, но все пак. Този пропад може просто да очертава канал. В такъв случай би трябвало скоро да стигна отсрещната страна.

— Площад? — изпръхтя Бързия Бен. — Трул, ако под нас има площад, трябва да е колкото цял град-държава.

— Има такъв площад, магьоснико — каза Онрак. — Покрива югоизточния полуостров Стратем. К’Чаин Че’Малле. Място, където са се водили ритуални войни — преди целият ритуал да бъде изоставен.

— Имаш предвид, когато въстанали Късоопашатите.

— Мразя когато всички знаят повече от мен — изсумтя Трул. — Ох, все забравям, че компанията ми се състои от маг и немрящ, тъй че не е изненада, ако им отстъпвам в съпоставката.

— Отстъпваш? — Онрак се обърна да погледне едура и вратът му изпука. — Трул Сенгар, ти си Рицарят на Сянка.

Бързия Бен само дето не се задави.

— Какво съм? — изрева Трул. — Това идея на Котильон ли е? Онова проклето парвеню…

— Не Котильон те избра, приятелю — отвърна Онрак. — Не мога да ти кажа кой те е направил това, което си. Може би Ерес’алът, макар да не разбирам същината на претенциите й в селението на Сянка. Едно обаче е съвсем ясно — питае интерес към теб, Трул Сенгар. Все пак не вярвам, че тя е причината. Мисля, че си ти самият.

— Как? Какво съм направил?

Т’лан Имасс леко кривна глава.

— Ти се изправи срещу Икариум. Ти удържа Крадеца на живот. Направи нещо, което никой воин не е правил никога.

— Това е нелепо — отсече Трул. — Аз бях свършил. Ако не беше Бързия Бен — и Ерес’алът, — щях да съм мъртъв, попилените ми кости щяха да се търкалят пред тронната зала.

— Имаш навика да обезоръжаваш постиженията си, приятелю.

— Онрак, това са глупости…

Бързия Бен се засмя.

— Нарича те скромен, едур. И не си прави труда да отричаш, че е истина — все още успяваш да ме смайваш по този пункт. Повечето си живот съм преживял сред магове или във войнишките редици, но в никоя от двете компании не съм срещал такова самоосъждане. Твърде заети бяхме да си препикаваме постиженията като кучета дърветата. Е, трябва ти известна доза… мм… нахалство, когато работата ти е да убиваш хора.

— Трул Сенгар се би като войник — каза Онрак. — Разликата между двама ви е, че той не може да крие скръбта си заради крехкостта на живота.

— Нищо крехко няма у нас — изсумтя Бързия Бен. — Животът е упорит и си остава такъв, докато няма друг избор, освен да се предаде, но и тогава най-вероятно ще заплюе за последен път в очите онова, което го е убило. Жестоки сме в победа и сме жестоки в поражение, приятели. А сега, помълчете малко и двамата. Ще ида да потърся изход.

— Няма ли да летим? — попита Трул, беше се подпрял на копието.

— Не. Проклет портал. Започвам да подозирам, че това езеро не свършва.

— Трябва да свърши — каза едурът.

— Бездната не винаги е сгърчена в свирепи бури. Понякога е като това — кротък безцветен прилив, който се надига толкова бавно, че е невъзможно да се забележи, но се надига и поглъща това умиращо селение.

— Селението на Сянка умира ли, Бързи Бен?

Магьосникът облиза устни — нервен жест, който Трул вече бе виждал у този висок слаб мъж, — после сви рамене.

— Така мисля. Щом всяка граница е отворена рана, не е толкова изненадващо. Хайде млъкнете. Трябва да се съсредоточа.

И Бързия Бен затвори очи.

След миг тялото му стана едва различимо, зърнесто по краищата, започна да тръпне — ту материално, ту безплътно.

Трул, все така подпрян на копието, погледна Онрак и се ухили.

— Е, приятелю, май пак странстваме през неизвестното.

— Не съжалявам за нищо, Трул Сенгар.

— При мен е точно обратното — с изключение на това, че те уговорих да ме освободиш, когато щях да се удавя в Новородения. Току-що осъзнах, че не изглеждаше много по-различен от това тук. Наводняване на светове. Дали не е по-разпространено, отколкото си мислим?

Т’лан Имасс сви рамене, сухите му кости изтракаха.

— Все пак знам нещо, Трул Сенгар. Когато мирът дойде за един воин…

Очите на едура се присвиха срещу грохналия немрящ.

— Как така сте отхвърлили всичко останало? Тръпката на удоволствие в кипежа на битката, притока на чувства, всяко застрашаващо да те обсеби, да те удави в себе си? Пращящото усещане да си жив? Онрак, мислех, че вашият вид… че не чувствате… нищо.

— Със събудените спомени — отвърна Онрак. — И с други… сили на духа. — Т’лан Имасс вдигна съсухрената си ръка. — Това спокойствие отвсякъде — то ми се подиграва.

— По-добре свирепа буря?

— Мисля, че да. Враг, с когото да се сразиш. Трул Сенгар, ако се слея с тази вода като прах, не мисля, че ще се върна. Забравата ще ме вземе с обещанието за край на всяка борба. Не това желая, приятелю, защото то би означавало да изоставя теб. И да предам спомените си. И все пак: какво прави един воин, когато мирът е спечелен?

— Отива за риба — измърмори Бързия Бен все така със затворени очи и потръпна. — Хайде стига приказки. Имам работа.

Потръпна още веднъж, стопи се и изведнъж изчезна.

 

 

Откакто Сенкотрон го беше отвлякъл — когато Калам най-много се нуждаеше от него, — Бързия Бен кипеше отвътре. Изплащането на дълг в една посока означаваше измяна спрямо приятел в друга. Неприемливо.

Долно.

„И ако Сенкотрон си мисли, че има моята вярност само защото набута Кал в Скръбния дом, значи наистина е луд, както сме убедени всички. О, сигурен съм, че Азатът или какъвто страховит страж обитава там ще посрещне Калам радушно. Ще окачи главата му на стената над полицата на камината може би — е, добре, това не е много вероятно. Но Азатът събира. Точно това прави и сега държи най-стария ми приятел. Тъй че как, в името на Гуглата, да го измъкна?“

„Проклет да си, Сенкотрон.“

Но този гняв го караше да се чувства неуравновесен, затрудняваше съсредоточаването. „А и гниещата кожа под стъпалата ми не помага.“ Все пак им трябваше изход. Котильон не беше обяснил много. „Не, той просто очакваше сами да отгатнем всичко. Това означава, че има само една вярна посока. Няма да е добре да ни накара да се изгубим точно сега, нали?“

Окуражен от тази мисъл — моментен триумф над колебливостта, — Бързия Бен успя да се съсредоточи. Сетивата му заопипваха обкръжаващия го ефир. Плътна лепкава гладка повърхност, поддаваше като гъба под тласъка на въображаемите ръце. Тъканта на това селение, пъпчивата кожа на един опустошен свят. Започна да прилага повече натиск, да търси… меки места, слабости — „зная, че съществувате“.

„А, вече знаете за мен — усещам го. Любопитно, допирът е почти… женствен. Какво пък, всяко нещо си има първи път.“ Онова, което беше лепкаво и влажно под допира му, стана студено. „Дъх на Гуглата, не ми харесват образите, които идват с тази мисъл за пробив.“

Извън усета му за допир не съществуваше нищо. Нищо, което да намерят очите. Никакъв мирис в спарения въздух. Никакъв звук освен смътния съсък на кръвта в тялото — ту се появи за миг, ту изчезне, докато той се мъчеше да отдели душата си, да я пусне да странства на воля.

„Хм, не е толкова лошо…“

Грозен, раздиращ звук, след него — огромно, неумолимо вдишване, което изтръгна духа му. Дръпна го напред и той залитна сред лютив вихрен зной, гъсти облаци го притиснаха от всички страни; мека прогизнала земя. Зашари напред с ръце, дробовете му се изпълниха с кисела пара, главата му се замая. „Богове, що за гадост е това? Не мога да дишам…“

Вятърът го завъртя, тласна го напред… внезапен студ, търкалящи се камъни под краката му, благословено чист въздух, той вдиша отчаяно…

Падна на четири крака. На камениста земя, с лишеи и мъх. От двете страни — рехава миниатюрна гора. Дъбове, смърч, елши, стари и криви, и всички — не по-високи от бедрото му. Кафеникави птици прелитаха между малки зелени листа. Рояци мушици налитаха, опитваха се да го накацат — но той беше призрак тук, привидение — „Засега. Но точно тук трябва да дойдем.“

Бавно вдигна глава и се изправи.

Стоеше в плитка широка долина, гората от дървета-джуджета се катереше по склоновете от всички страни, странно подобна на парк, с големи разстояния между дърветата. А дърветата гъмжаха от птици. Някъде наблизо ромолеше вода. Прелитаха водни кончета, разперили криле като на врани, гонеха с тайнствена прецизност мушиците и ги изяждаха. Над това трескаво пиршество небето беше синьо, почти лилаво по хоризонта. Дрипи бели облаци се носеха на ивици като замръзнали вълни на някой небесен бряг.

Първична красота — „Краят на тундра. Богове, мразя тундрата. Но — да бъде, както казват кралете и кралиците, щом всичко се е срутило в помийната яма. Нищо не може да се направи. Тук трябва да дойдем.“

 

 

Трул Сенгар се сепна от внезапната кашлица — Бързия Бен се беше появил, превит и с насълзени очи, от тялото му се вдигаше нещо като пушек. Изкашля се, изплю и бавно се изправи.

Ухилен.

 

 

Собственикът на кръчмата „Харидикт“ живееше като под обсада. Страдание, проточило се от месеци в години. Заведението му, посветило се някога да обслужва охраната на острова-затвор, бе завзето, наред с всичко останало в пристанищното градче след въстанието на затворниците. Сега тук властваше хаос, от който свестен човек направо можеше да се състари преждевременно. Но пък парите бяха добри.

Беше свикнал да сяда при капитан Шурк Елале и Скорген Хубавия на предпочитаната от тях маса в ъгъла по време на затишията в суматохата, когато слугините и кухненските прислужници шетаха с повече цел, отколкото паника, с тъпа умора, заменила ужаса в оцъклените им очи — и когато всичко поне за момента изглеждаше както трябва и добре.

Тази капитанка излъчваше определено спокойствие — „пиратка, ако Блудния пикае право, а той не е грешил досега“. А и в поведението й се долавяше елегантност и възпитание, което му подсказваше, че е крала от знатните не само пари, но и култура, което я правеше умна, схватлива жена.

Мислеше си, че се влюбва в нея, колкото и да беше безнадеждно това. Стресът от професията и твърде многото бира от Ледер го бяха превърнали — според честната му, не прекомерно сурова преценка — във физическа развалина, подобаваща на моралната му апатия, която в добрите времена бе наричал „бизнес прозорливост“. Шкембе, кръгло като казан и почти толкова мазно. Нос като патладжан — с издути вени, космите от ноздрите се сплитаха с мустаците — мода някогашна сред косматите мъже, но вече не, уви. Малки воднисти очи — бялото им вече беше толкова пожълтяло, че не беше сигурен дали изобщо е било бяло. Малко предни зъби му бяха останали, четири всичко, един горе, три долу. По-добре беше обаче от жена си, тя беше загубила последните си два, като се удари в стената, докато надигаше буренце ейл — месинговият чеп изкърти двата „гробни камъка“ от дупките им и ако не се беше задавила с тях, щеше още да си е с него, благословена да е. Когато беше трезва, работеше като кон и хапеше също толкова здраво — и и двата й таланта й помагаха в работата по масите.

Но животът му беше самотен напоследък, тъй че защо да не се помотае и да позяпа тази възхитителна знойна пиратска капитанка. Много по-хубава гледка от ония чужденци, дето влизаха и излизаха от Палата на Шейк Брулиг все едно че е дом на предците им и после прекарваха нощите си тук, превити над масата за игри — най-голямата маса в цялата проклета кръчма, със само една кана ейл за цялата нощ, колкото и от тях да се струпваха около странната им, чужда и сякаш безкрайна игра.

О, той беше настоял за дял, то си му беше в правото, и те му плащаха съвсем прилично — въпреки че така и не можеше да схване правилата на играта. И как се въртяха само онези странни правоъгълни монети: напред — назад! Но приходът за кръчмата не си струваше. Една нормална игра на „Черпака на Бейл“ всяка вечер щеше да донесе два пъти повече. А и бира се лееше — на човек не му трябваше остър ум, за да играе Черпака на Бейл, слава на Блудния. Тъй че тия чужденци бяха като буци мъх, цепещи скала, както често казваше скъпата му жена, щом седнеше да отдъхне.

„Размишляваш над живота ли, скъпа?“ „Ти над тоя юмрук размисли, скъпи.“ Голяма работа беше, м-да. Обаче се кротна, когато онзи чеп й натика зъбите в гърлото.

— Добре де, Балант — каза Скорген Кабан, наведе се над масата и тежкият му, кисел от бирата дъх го блъсна в лицето. — Идваш тук и сядаш с нас всяка проклета вечер. И само седиш. Нищо не казваш. Ти си кръчмарят с най-стиснатата уста, дето съм го познавал.

— Остави човека на мира — каза капитанката. — Той скърби. На скръбта не й трябват думи за компания. Всъщност думите са последното нещо, което трябва на скръбта, тъй че избърши сополивия си капещ нос и затвори тая щърбава дупка под него.

— Ей, така и не знаех нищо за скръбта, капитане. — Първият помощник забърса с ръкав двете протекли дупки на мястото на носа си и рече на Балант: — Ти си седи тука, кръчмарю, и продължавай да не казваш нищо на никого, колкото си искаш.

Балант се постара да откъсне изпълнения си с обожание поглед от капитанката достатъчно дълго, за да кимне и да се усмихне на Скорген Кабан, след което отново се зазяпа в Шурк Елале.

Диамантът в челото й проблясваше на жълтеникавата светлина на фенерите като слънце в мъгла — о, трябваше да го запомни това! — но тя все пак се мръщеше, а това не беше добре. Не и за жена.

— Хубав — каза тя тихо, — помниш ги ония двамата, от Пурпурната гвардия в отделението, нали? Единият беше тъмнокож — само малко по-сивкав от едурите. И другия, с леко синкавата кожа, някаква островна смесица, казваше.

— Какво за тях, капитане?

— Ами… — Тя кимна към чужденците около игралната маса в другия край на помещението. — Онези там. Нещо ми напомня за оная двойка в отделението на Лоста. Не просто кожата, а жестовете им, как се движат — дори някои от думите, които подочух в езика, който говорят. Просто… нещо като ехо. — След това прикова сияйния си поглед в Балант. — Какво знаеш за тях, кръчмарю?

— Капитане, той скърби — възрази Скорген.

— Мълчи, Хубав. Ние с Балант си водим тука един незначителен разговор.

Да, съвсем незначителен, въпреки този диамант, който го заслепяваше, и чудесния билков аромат на дъха й, от който главата му се замайваше като от най-хубав ликьор. Той примига, облиза устни, вкуси потта по тях и каза:

— Имат много частни срещи с Шейк Брулиг. После идват тука да си убият времето.

Дори ръмженето, с което му отвърна, беше прелестно. Скорген изсумтя — сополиво, — после се пресегна със здравата си ръка и забърса плота на масата.

— Можеш ли да го повярваш това, капитане? Брулиг е твой стар приятел, а не можеш дори да се доближиш да го видиш, докато някаква пасмина евтини чужденци могат да му бъбрят на ушенце по цял ден и всеки ден! — Надигна се от стола. — Мисля да поговоря малко с тия типове…

— Сядай, Хубав. Нещо ми подсказва, че не държиш да се бъркаш с онази тълпа. Освен ако не си наумил да загубиш още някоя част от тялото си. — Намръщи се още повече и бръчките едва не погълнаха диаманта. — Балант, ти каза, че си убиват времето, нали? Ето това е най-любопитното в цялата тази работа. Хора като тях не си убиват времето. Не. Те изчакват. За нещо или за някого. А срещите с Шейк — звучи ми като преговори, някакво преговаряне, от което Брулиг не може да се измъкне.

— Това не изглежда добре, капитане — измърмори Скорген. — Всъщност даже ме изнервя. Остави ледените лавини — Брулиг не побягна, когато онова идваше…

Шурк Елале удари с юмрук по масата.

— Точно така! Благодаря ти. Беше нещо, което каза една от онези жени. Бревити или Пити — една от тях. Ледът беше разбит, да, но не благодарение на шепа магьосници, работещи за Шейк. Не — ония чужденци са спасили този проклет остров. И затова Брулиг не може да затръшне вратата си пред тях. Не са преговори, защото само те говорят. — Тя бавно се отпусна на стола си. — Нищо чудно, че Шейк не иска да ме види — Блудния да ни вземе, бих се изненадала, ако още е жив…

— А, жив е — рече Балант. — Поне някои хора са го виждали. Освен това си пада по фентската бира и си поръчва от мен по буре на всеки три дни, винаги е точен и това не се е променило. Ами, точно вчера…

Капитанът отново се наведе над масата.

— Балант. Следващия път като ти поръча бира, дай на мен с Хубавия да направим доставката.

— Че аз нищо не мога да ти откажа, капитане — отвърна Балант и усети как се изчервява.

Но тя само се усмихна.

Обичаше несъществените разговори. Не по-различни от онези, които бе имал с жена си. И… да, ето го — внезапното усещане за зейнала пропаст, която го чака да направи следващата стъпка. В душата му се надигна носталгия, очите му се размътиха.

Под обсада ли, скъпи съпруже? Ей тоя юмрук само да се развърти и стените ще се порутят — знаеш го това, съпруже, нали?

О да, моя любов.

Странно, понякога бе готов да се закълне, че тя изобщо не си е отишла. Мъртва или не, още имаше зъби.

 

 

Синьо-сивкава плесен изпълваше гънките на прогнилия лед като козина на самия сняг, окапваща със сезона, докато зноят на яркото слънце поглъщаше ледника. Но зимата, щом дойдеше следващата, нямаше да направи кой знае какво, за да забави неизбежния разпад. Ледената река умираше, отстъпваше вече от век.

Серен Педак имаше съвсем смътен усет за идещия век, чувстваше се, сякаш се дави в рождението му, пометена в калта и тинята на отдавна замръзнали наноси. От време на време, докато постоянно дърлещата се група се катереше все по-високо в северните планини на Блуроуз, чуваха гръмовните срутвания на далечни ледени стръмнини, подсечени от щурма на слънцето. И навсякъде извираше вода по голата скала, проправяше си път през дерета и цепнатини, шуртеше покрай тях в своя бяг надолу към тъмното — пътуването към морето току-що бе започнало — стичаше се, за да запълни подземни кухини, сенчести клисури и влажни гори.

Плесента разпръсваше спори и това бе истинско мъчение за сетивата на Серен — носът й беше запушен, гърлото й пресъхнало и надрано, разтърсваха я пристъпи на кихавица, които се бяха оказали достатъчно забавни, за да предизвикат дори съчувствената усмивка на Феар Сенгар. Този намек за съчувствие сам по себе си печелеше прошката й — удоволствието, което другите изпитваха от неразположението й, не заслужаваше нищо друго освен взаимност, щом се появеше удобна възможност, а тя беше сигурна, че ще се появи.

Силхас Руин, разбира се, не бе заразен от чувство за хумор, доколкото поне тя можеше да прецени. Или беше по-сухо от пустиня. Освен това той крачеше достатъчно напред, за да си спести пристъпите й на кихане. Клип вървеше само на няколко крачки след него — като врабец, тормозещ ястреб. От време на време по някое късче от монолога на Клип долиташе назад, където се тътреха Серен и спътниците й, и макар да беше ясно, че хвърля стръв на брата на своя бог, също тъй очевидно беше, че Смъртният меч на Чернокрилия господар, както бе отбелязал Удинаас, използва неподходяща стръв.

Вече от четири дни продължаваше това пътуване през опустошения север, това катерене по планинския гръбнак. Заобикалянето на огромни грамади натрошен лед, който се хлъзгаше — почти осезаемо — все надолу по склона с ужасни стонове и грохот. „Левиатаните са фатално ранени — отбеляза веднъж Удинаас — и няма да си идат тихо.“

Освен лютивата захапка на плесенните спори топящият се лед изхвърляше и воня. Гниещ детрит: растителност и кал, замръзнали за столетия; сгърчените трупове на животни, някои от тях — отдавна изчезнали видове, оставяха след себе си чупливи ивици козина, развявани във въздуха от всеки шепот на вятъра, начупени кости и издути кухини, пълни с газове, които рано или късно се пръскаха и изсъскваха мръсния си дъх. Нищо чудно, че тялото на Серен Педак се бунтуваше.

Преселението на планините от лед беше, както се оказа, повод за почти паниката сред Тайст Андий, които обитаваха подземния манастир. Дълбоката клисура, бележеща входа му, се разклоняваше като дърво на север и сега долу във всяко разклонение пълзяха буци сняг и огромни блокове лед, с потоци разтопена вода за смазка, и водата все ускоряваше придвижването им на юг. И в този лед се таеше мръсна магия, останки от древен ритуал, все още толкова силен, че да надвие Чародеите на оникса.

Серен Педак подозираше, че в това пътуване, както и в присъствието на Клип, се крие нещо повече, отколкото я бяха накарали да повярва със спътниците си. „Вървим към сърцето на този ритуал, към ядрото, което е останало. Защото там ни очаква тайна.“

„Дали Клип смята да разбие ритуала? Какво ще стане, ако го направи?“

„А ако за да го направи, трябва да провали нас? Нашия шанс да намерим душата на Скабандари Кървавото око, да я освободим?“ Започваше да се плаши от края на това пътуване.

„Ще има кръв.“

Загърнат в кожите, които му бе осигурил Тайст Андий, Удинаас се обади:

— Аквитор, мислех си…

— Това разумно ли е? — попита тя.

— Не, разбира се, но не мога да го избегна. Същото е и с теб, сигурен съм.

Тя се начумери.

— Загубих целта си тук. Сега води Клип. Не… не знам защо още вървя в гадната ви компания.

— Размисляш дали да не ни оставиш, нали?

Тя сви рамене.

— Не го прави — каза Феар Сенгар зад тях.

Изненадана, тя се извърна.

— Защо?

Воинът изглеждаше неловко след казаното. Поколеба се.

Удинаас се засмя.

— Брат му ти предложи меч, Аквитор. Феар разбира — не е било просто целесъобразност. Нито това, че си го взела — готов съм да се обзаложа…

— Не — възрази Серен, изведнъж притеснена. — Трул каза… увери ме, че не е нищо повече…

— Нима очакваш всеки да говори ясно? — попита бившият роб. — Нима очакваш някой да говори ясно? В що за свят живееш, Аквитор? — Изсмя се. — Не е същият като моя, това е сигурно. За всяка дума, която изричаме, няма ли хиляда, останали неизречени? Не казваме ли често нещо, като имаме предвид точно обратното? Погледни ни — погледни себе си. Душите ни все едно са затворени в някоя обладана от духове крепост. Вярно, ние я построихме, всеки от нас — със собствените си ръце, но сме забравили половината стаи, изгубили сме се в коридорите. Залитаме в стаи с огнен зной и се отдръпваме назад, надалече, за да ни опекат живи собствените ни чувства. Други места са студени като лед — студени като тази замръзнала земя около нас. Други пък си остават тъмни завинаги — никакъв фенер не върши работа, всяка свещ умира, прегладняла за въздух, и ние опипваме наоколо, сблъскваме се с невидими вещи, със стени. Гледаме навън през високи прозорци, но виждаме само недоверие. Бронираме се срещу нереални фантазии, ала от сенките и шепотите кървим.

— Добре, че хилядата думи за всяка от тези останаха неизказани — измърмори Феар Сенгар. — Иначе щяхме да се окажем в зората на цялото съществуване, преди да си свършил.

Удинаас отвърна, без да се обръща:

— Аз разкъсах булото на разума ти, Феар, за да помолиш Аквитора да остане. Отричаш ли го? Ти гледаш на нея като на годеница на брат ти. А това, че той случайно е мъртъв, не означава нищо, защото, за разлика от най-младия ти брат, ти си доблестен мъж.

И изпъшка от изненада, понеже Феар Сенгар го сграбчи и го блъсна в калния сипей.

След което понечи да тръгне към останалия без дъх ледериец, но Серен Педак препречи на пътя му.

— Спри. Моля те, Феар. Да, зная, че той си го изпроси. Но… спри.

Удинаас бе успял да седне, Кетъл бе до него — бършеше петната кал от лицето му. Удинаас се закашля, после каза:

— Това ще е последният път, когато ти правя комплимент, Феар.

Серен се обърна към бившия роб.

— Доста зъл комплимент беше, Удинаас. И ти напомням собствения ти съвет — никога повече не казвай такова нещо. Никога. Ако цениш живота си…

Удинаас изплю кал и кръв.

— Ах, как се спънахме този път в тъмна стая. И, Серен Педак, ти не си добре дошла там. — Изправи се. — Предупредена си. — Сложи ръка на рамото на Кетъл и очите му изведнъж блеснаха жадно, огледаха Серен, Феар, после продължиха нагоре по пътеката: Силхас Руин и Клип стояха един до друг и ги гледаха. — Един много красноречив въпрос — от тези, които малцина смеят да изрекат, между другото. Кой между нас, приятели, не е обсебен от желанието за смърт? Може би трябва да обсъдим взаимно самоубийство…

Няколко мига никой не проговори. После Кетъл каза:

— Аз не искам да умра!

Серен видя как повехна горчивата усмивка на бившия роб, как се претопи в нескрита скръб.

— Трул беше сляп за собствената си истина — каза тихо Феар. — Аз бях там, Аквитор. Зная какво видях.

Тя не можа да го погледне в очите. „Целесъобразност. Как би могъл такъв воин да изрече любовта си към мен? Как би могъл дори да повярва, че ме познава достатъчно за това?“

„И защо мога да видя лицето му в ума си така ясно, все едно стои пред мен? Обсебена съм, и още как. О, Удинаас, ти си прав. Феар е доблестен мъж, толкова доблестен, че да разбие сърцата на всички ни.“

„Но, Феар, няма смисъл в почитта към мъртъв.“

— Трул е мъртъв — отвърна тя, поразена от собствената си жестокост, щом видя как Феар потръпна. — Мъртъв е.

„И аз също. И няма смисъл да почитаме мъртвите. Твърде много съм видяла, за да вярвам в обратното. Скърби за изгубена възможност, Феар, за края на възможности, за вечно безмълвния край на едно обещание. Скърби за това, Феар Сенгар, и ще проумееш накрая как смъртта не е нищо повече от огледало, поднесено пред собственото ти лице.“

„И всяка сълза извира от избора, който самите ние не направихме.“

„Когато аз скърбя, Феар, не мога да видя дори цвета на собствения си дъх — какво ти говори това?“

Продължиха нагоре. В мълчание.

 

 

На сто крачки над групата Клип завъртя верижката и пръстените и попита:

— За какво беше всичко това?

— Твърде дълго си живял в чистата ви пещеричка — отвърна белокожият Тайст Андий.

— О, доста често излизам навън. Пирувам из Блуроуз — боговете само знаят колко копелета са се пръкнали от семето ми. Защо…

— Един ден, Смъртен меч — прекъсна го Силхас Руин, — ще откриеш какво реже по-дълбоко от всяко желязно оръжие.

— Мъдри думи от някой, който още мирише на гробници и плесенясала паяжина.

— Ако мъртвите можеха да говорят, Клип, какво щяха да ти кажат?

— Малко, предполагам, освен оплаквания за това-онова.

— Може би тогава само това заслужаваш.

— О, липсва ми чест, така ли?

— Не съм сигурен какво ти липсва — отвърна Силхас Руни. — Но съм сигурен, че ще го разбера.

Пръстените изтракаха.

— Ето ги, идват. Продължаваме, нали?

 

 

Толкова много неща съществуваха, които Ток-младши — Анастер, Първородния на Мъртвото семе, Трижди ослепения, Избрания от Вълчите богове, Нещастния — не искаше да си спомня. Първо, тялото му. Тялото, в което се беше родил, първия дом за душата му. Взривове срещу Лунния къс над обречения град Пейл, огън и разкъсващ, изпепеляващ зной… После онази проклета кукла, Хеърлок, носеща забвение, в което душата му си бе намерила ездач, друга сила — вълк, едноок и скърбящ.

Как бе жадувал Пророкът на Панион за смъртта му. Ток помнеше клетката, онзи духовен затвор, и изтезанието, докато пребиваха тялото му, изцеряваха го, прекършваха го отново, сякаш без край. Но това бяха спомени и болката и страданието се задържаха само като абстрактни представи. Да, колкото и изтерзано и изродено да бе онова тяло… „то поне беше мое“.

Смъкни годините, свикни с новата кръв, почувствай тези странни крайници, тъй уязвими на студ. Да се пробудиш в плътта на друг, да започнеш срещу спомени в мускули, да се бориш с онези, които изведнъж са изчезнали. Ток се чудеше дали друга нечия смъртна душа е залитала някога по тази стръмна пътека. Камък и огън го бяха белязали, както му бе казал веднъж Туул. Загубата на око носи дара на свръхестествения взор. А ако замениш похабено тяло за по-младо, по-здраво? „Разбира се, че е дар — желаеха го вълците… или не беше ли Силвърфокс?“

„Но чакай, чакай. Огледай по-добре този Анастер — който загуби око, дадоха му ново, после и него загуби. Чийто ум — преди да бъде пречупен и захвърлен — бе изкривен от ужас, терзан от ужасна майчина любов. Който беше живял живот на тиран сред човекоядци — о, да, добре виж тези крайници, мускулите вътре, и си спомни — това тяло е пораснало с яденето на човешка плът. И тази уста, тъй неистово жадна с думите си, тя беше пила вкусните сокове на свои събратя — помниш ли това?“

Не, не можеше.

„Но тялото може. То познава глада и страстта на полето на битката — да вървиш сред мъртъвци и издъхващи, да виждаш разпраната плът, щръкналите кости, да вдъхваш вонята на пролята кръв — ах, какви сладки слюнки…“

Какво пък, всеки си има своите тайни. И малко от тях си струва да споделиш. „Освен ако не те радва да губиш приятели.“

Яздеше встрани от кервана, под предлог, че заема позиция на ездач по фланга, както беше правил преди много време като войник. Оулската армия на Червената маска, към четиринадесет хиляди воини, още половината на това в точещия се след тях обоз — ковачи, лечители, коняри, старци, старици, хроми и веднъж родени деца и, разбира се, към двадесет хиляди родара. Наред с фургони, талиги и близо три хиляди пастирски кучета и по-големите вълкодави, които оулите наричаха дрей. Ако нещо можеше да вдъхне хладен страх у Ток, това бяха тези зверове. Твърде много — и рядко хранени, — те вилнееха на глутници и сваляха всяка твар из равнините на левги околовръст.

„Но да не забравяме и К’Чаин Че’Малле. Живи, дишащи.“ Туул — или може би беше лейди Енви — му беше казала, че са изчезнали преди хиляди години — десетки, стотици хиляди дори. Цивилизацията им беше прах. „И рани в небето, които никога не се изцеряват; виж, това е подробност, която си заслужава да помниш, Ток.“

Огромните същества осигуряваха охраната на Червената маска в челото на авангарда — никакъв риск от убийство, несъмнено. Мъжкарят — Саг’Чурок — беше Ловец К’елл, отгледан, за да убива, елитната гвардия на Матроната. „Тогава къде е Матроната? Къде е неговата Кралица?“

Може би беше младата самка, Гунт Мач. Ток бе попитал Червената маска как е научил имената им, но бойният главатар бе отказал да му отговори. Мълчалив кучи син. „Един водач трябва да има своите тайни, повече от всеки друг. Но тайните на Червената маска ме влудяват. К’Чаин Че’Малле, в името на Гуглата!“

Прокуденият млад воин беше странствал из източните пустини. Така се говореше, макар че след първото твърдение това бе приказка, чиято истина не стигаше доникъде, тъй като буквално нищо друго не се знаеше за приключенията на Червената маска през онези десетилетия — „но в някакъв момент този мъж е надянал маска с червени люспи. И си е намерил К’Чаин Че’Малле от плът и кръв, Които не са го насекли на късове. Които по някакъв начин са му съобщили имената си. След това са му се заклели във вярност. Какво впрочем има в тази история, което всъщност не ми харесва?“

„Да кажем — всичко.“

Източните пустини. Типично описание за място, което даващите имена ще намерят за негостоприемно и непревзимаемо. „Не можем да го присвоим, защото не струва нищо, пуста земя, пустош. Ха, и си мислил, че сме лишени от въображение?“

Обитавана от духове и демони земя, суха, всеки стрък трева се е вкопчил в съседа си в окаян ужас. Светлината на слънцето е по-тъмна, топлината му — по-студена. Сенките са размити. Водата солена, твърде вероятно — отровна. Двуглавите бебета са обичайни. Всяко племе има нужда от такова място. За да странстват из него героични бойни главатари в някое отчаяно дирене, пълно със смътни мотиви, които лесно могат да бъдат пречупени в поучителни приказки. „А уви, точно тази приказка все още не е свършила. Героят трябва да се завърне, да избави своя народ. Или да го унищожи.“

Ток си имаше своите спомени, колкото цяло бойно поле, и като последния останал на него хранеше малко илюзии за величие, било като свидетел или като играч. „Тъй че това самотно мое око не може да не гледа накриво. Чудно ли е, че съм се заловил с поезия?“

Сивите мечове бяха посечени. Изклани. О, те бяха отдали живота си в достатъчно кръв, за да платят Данта на Хрътката, както обичаха да казват гадробите. Но какво означаваше тяхната смърт? „Нищо. Прахосване.“ Но ето го, че яздеше тук, със своите предатели.

„Предлага ли Червената маска изкупление? Той обещава поражение на ледериите — но те не бяха нашите врагове, не и докато не се съгласихме на договора. Тъй че какво е изкупено? Избиването на Сивите мечове? О, нямам нужда от много усукване и огъване, за да свържа тези двете, а как се справям досега?“

„Зле. Никакъв шепот за правота — никаква врана не грачи на рамото ми, докато вървим на война.“

„О, Туул, как ми е нужно твоето приятелство точно сега. Няколко ясни думи за безсмислие, които да ме окуражат.“

Двадесет мириди бяха убити, изкормени и одрани, но не и увесени, за да се изцеди кръвта им. Кухините, където бяха вътрешностите им, бяха натъпкани с местни гулии, запечени на сгорещени камъни. След това труповете бяха увити в кожи и натоварени в един фургон, който караха встрани от всички други. „Плановете на Червената маска за предстоящата битка. С нищо не е по-особен от всички други. Този човек е прекарал години с мисълта за тази неизбежна война. Това ме изнервя.“

„Хей, Туул, сигурно щеше да помислиш, че след всичко, което съм преживял, нямаше да ми останат нерви. Но аз не съм Уискиджак. Или Калам. Не, за мен само става по-зле.“

„В поход към война. Отново. Светът, изглежда, иска да бъда войник.“

„Е, светът може да се ебе.“

 

 

— Обсебен човек — изръмжа дрезгаво старецът и се почеса по жестокия червен белег, обезобразил шията му. — Не трябваше да е с нас. Умът му блуждае в тъмното на тоя. Сънува, че тича с вълци.

Червената маска сви рамене, зачуден за сетен път какво иска този старец от него. Старейшина, който не се боеше от К’Чаин Че’Малле, който беше толкова смел, че караше стария си кон между него и Саг’Чурок.

— Трябваше да го убиеш.

— Не питам за съвета ти, старей — рече Червената маска. — Дължим му облекчение. Трябва да възстановим честта на своя народ в очите му.

— Безсмислено — отсече старецът. — Убий го и няма да трябва да си възстановяваме честта пред никого. Убий го и сме свободни.

— Не можеш да избягаш от миналото.

— Нима? Тази вяра трябва да има горчив вкус за такъв като теб, Червена маско. По-добре я зарежи.

Червената маска бавно извърна лице към него.

— За мен, старей, ти не знаеш нищо.

Крива усмивка.

— Уви, знам. Ти не ме познаваш, Червена маско. А би трябвало.

— Ти си ренфаяр — моето племе. Имате обща кръв с Масарч.

— Да, но повече от това. Аз съм стар. Разбираш ли? Аз съм най-старият сред народа ни, последният останал… който беше там, който помни. Всичко. — Усмивката се разшири, оголи гнили зъби и остър — почти лилав — език. — Знам твоята тайна, Червена маско. Знам какво означаваше тя за теб и знам защо. — Очите лъщяха, черни, плувнали в червени кръгове. — Добре ще е да се боиш от мен, Червена маско. Добре е да се вслушваш в думите ми, в съвета ми. Ще яздя до рамото ти, нали? От този момент до самия ден на битката. И ще ти говоря с гласа на оулите, гласът ми ще е гласът на техните души. И знай това, Червена маско: няма да допусна да бъдат предадени. Нито от теб, нито от онзи едноок чужденец и кръвожадните му вълци.

Червената маска изгледа стареца продължително, после погледът му отново се зарея напред.

Тих, дрезгав смях до него.

— Не смееш да кажеш нищо. Не смееш нищо да направиш. Аз съм кама, надвиснала над сърцето ти. Не бой се от мен — не е нужно, освен ако не мислиш зло. Желая ти велика слава в тази война. Желая края на ледериите, завинаги. Може би тази слава ще дойде от твоята ръка — заедно, ти и аз, да се стремим към това, нали?

Дълго мълчание.

— Говори, Червена маско — изръмжа стареят. — Иначе ще заподозра непокорство.

— И край за ледериите, да — най-сетне отвърна Червената маска с ръмжене.

— Добре — изпъшка старецът. — Добре.

 

 

Магическият свят свърши изведнъж; край, внезапен като затръшване капак на скрин — звук, който винаги я беше стъписвал, караше я да замръзне. В града, в онова място на воня и шум, беше имало домашен иконом, тиранин, който ловеше робските деца, които, по думите му, са го разочаровали. Една нощ, изкарана в мухлясалата вътрешност на бронзовия сандък, щяла да ги научи на това-онова, нали?

Стаянди беше прекарала една такава нощ, затворена в тъмния тесен сандък, два месеца преди робите да тръгнат със заселниците по равнината. Здравото изщракване на капака тогава наистина й се бе сторило краят на света. Писъците й бяха изпълнили спарения въздух в скрина, докато нещо не се пречупи в гърлото й, докато всеки писък не се превърна в съсък.

Оттогава беше няма, ала това се бе оказало дар, защото я бяха избрали да влезе във владенията на Господарката като обучаваща се лична слугиня. Никакви тайни нямаше да излязат от устата й в края на краищата. И все още щеше да е там, ако не беше заселването.

Магическа дума. Толкова много пространство, толкова въздух. Свободата на сините небеса, несекващият вятър и мракът, огрян от безброй звезди — не беше си и представяла, че съществува такъв свят, толкова близо.

А след това една нощ той свърши. Жесток кошмар, оживял от писъците на заколение.

Абасард…

Беше побягнала в тъмното, зашеметена от съзнанието за неговата смърт — брат й, който се беше хвърлил на пътя на демона, който бе умрял вместо нея. Бягаше озъбена, лека като перце, съсъкът на тревите бе единственият звук, стигащ до ушите й. Блестяха звезди, равнината се къпеше в сребро, вятърът охлаждаше потта по кожата й.

Краката й сякаш я носеха през целия континент. Далече от света на хората, на роби и господари, на стада, войници и демони. Сега беше сама, виждаше низ от зори и зацапани залези, сама сред равнина, простираща се непрекъсната във всички посоки. Виждаше диви същества, винаги на разстояние. Пробягващи зайци, антилопи, загледани бдително от ниските хълмове, кръжащи в небето ястреби. Нощем чуваше воя на вълци и койоти, а веднъж — гърления рев на мечка.

Не ядеше. Болките в стомаха скоро отшумяха, тъй че се рееше и всичко, което виждаха очите й, сияеше с лъчезарна чистота. Водата, която облизваше от натежалите от роса треви, от дупчиците от дирите на сърни и лосове в долчинките, й стигаше, а веднъж намери и извор, почти скрит в гъсти храсти, от които изпърхаха стотици птичета. Чуруликащите им песни бяха привлекли вниманието й.

Бяга цяла вечност, а след това падна. И не намери сили да се вдигне, да продължи възхитителното пътуване през тази сияйна земя.

Нощта я загърна, а скоро след това дойдоха четирикраките хора. Носеха кожи, които миришеха на вятър и прах, и се струпаха един до друг, налягаха да споделят топлината на дебелите си меки наметала. Деца имаше сред тях, бебенца — пълзяха и се гушеха до нея.

И както те се хранеха с мляко, така и Стаянди.

Четирикраките хора бяха неми като нея, докато не започнеха скръбния си плач, когато нощта бе най-дълбока. Плачеха — знаеше тя, — за да призоват слънцето.

Оставаха с нея, бранители с даровете си на топлина и храна. След млякото имаше месо. Смачкани трупчета — мишки, земеровки, змия с откъсната глава — тя ядеше всичко, което й даваха, малки кости хрускаха в устата й, мокра козина и жилава кожа.

Това също ставаше сякаш извън времето, във вечността. Големите идваха и си отиваха. Децата наедряваха и тя вече пълзеше с тях, дойдеше ли времето за скитане.

Когато дойде мечката и връхлетя срещу тях, тя не се уплаши. Звярът искаше децата, това беше ясно, но големите нападнаха и го прогониха. Хората й бяха силни, безстрашни. Те властваха в този свят.

Но една сутрин се събуди и се оказа сама. Надигна се с усилие на задните си крака и от гърлото й заизлизаха хлипове, накъсани от болка. Огледа земята във всички посоки…

И видя великана. Гол от кръста нагоре. Тъмният тен на обгорялата му от слънцето кожа беше почти напълно скрит под бяла боя — боя, която превръщаше гърдите, раменете и лицето му в кост. Очите му, когато се доближи, бяха две черни ями, зейнали в напластената маска на череп. Носеше оръжия: дълго копие и меч с широко извито лезвие. Кожата на четирикраките хора беше увита около бедрата му, а малките, но смъртоносни ножове, нанизани на гердан около врата на воина, също бяха на нейните хора.

Уплашена, разгневена, тя оголи зъби срещу великана — нямаше къде да побегне, знаеше, че може да я хване без усилие. Разбираше, че още един от световете й е разбит. Страхът беше бронзовият й скрин и тя бе затворена, не можеше да помръдне.

Той бавно я огледа, докато тя ръмжеше и се зъбеше. После бавно се наведе и приклекна, докато очите му не се изравниха с нейните.

И тя се смълча.

Спомни си… неща.

Очите не бяха добри, но бяха — знаеше го — като нейните. Както и обезкосменото лице под мъртвешката боя.

Беше избягала, спомни си тя сега, и бягащият й ум сякаш бе смъкнал от себе си плът и кост, и се беше втурнал към нещо непознато и непознаваемо.

А това свирепо лице срещу нея бавно връщаше ума й на мястото му. И сега тя разбра кои бяха четириногите хора и какво бяха. Спомни си какво е да стоиш права, да бягаш на два крака, вместо на четири. Спомни си един стан, копаенето на зимници, първите къщи със стени от чим. Спомни си семейството — брат си — и нощта, в която демоните дойдоха, за да отнемат всичко.

След дълго и мълчаливо взиране в нея той се изправи. И тръгна.

Тя се поколеба, след това се надигна.

И го последва. Отдалече.

Крачеше към изгряващото слънце.

 

 

Ток се почеса по белега на мястото на едното си око и загледа децата: тичаха около първите запалени лагерни огньове. Около огньовете шетаха старци с железни котли и увити в кожи меса за печене — бяха жилави, калени хора, но дългите дни поход бяха притъпили плама в очите им и не един от тях се сопваше сърдито на децата, щом се доближат много.

Видя Червената маска, с Масарч, Натаркас и още един, с червена боя по лицето — появиха се близо до участъка, заделен за юртата на бойния главатар. Щом зърна Ток, Червената маска се приближи.

— Кажи ми, Ток Анастер. Ти пазеше похода ни по северния фланг днес — видя ли следи?

— Какви по-точно?

Червената маска се обърна към спътника на Натаркас.

— Торент яздеше от юг. Видял е дири, следващи пътеката на антилопа — на десетина пешаци…

— Или повече — намеси се Торент. — Опитни хора.

— Не са ледерии значи — предположи Ток.

— С мокасини — отвърна Червената маска с тон, издаващ раздразнението му от прекъсването на Торент. — Високи, тежки.

— Нищо такова не съм забелязал — каза Ток. — Макар да признавам, че гледах повече линията на хоризонта.

— Тук ще е станът ни — каза Червената маска. — Ще срещнем ледериите на три левги оттук, в долината Баст Фулмар. Ток Анастер, ще останеш ли със старците и децата, или ще ни придружиш?

— Имал съм предостатъчно битки, Червена маско. Казах, че отново се видях войник, но дори и обозът има нужда от охрана, а точно сега съм готов само за това. — Сви рамене. — Може би по-нататък.

Очите зад люспестата маска изгледаха Ток няколко мига, после бавно се извърнаха.

— Торент, ти също ще останеш тук.

Воинът се вцепени от изненада.

— Бойни главатарю…

— Ще започнеш да обучаваш децата, които са близо до смъртните си нощи. Лъкове, ножове.

Торент се поклони.

— Както заповядаш.

Червената маска ги остави, Натаркас и Масарч тръгнаха след него.

Торент изгледа накриво Ток.

— Моят кураж не е прекършен.

— Още си млад — отвърна той.

— Ти ще наглеждаш по-малките деца, Ток Анастер. Само това и нищо друго. Ще стоиш с тях настрана от мен.

На Ток му беше дошло до гуша от този.

— Торент, ти яздеше до стария ви боен главатар, когато оулите ни изоставиха пред ледерийската войска. Внимавай с дръзките си хвалби за кураж. А когато дойдох при вас и замолих за живота на войниците ми, ти ми обърна гръб с останалите. Мисля, че Червената маска току-що ти взе мярката, Торент, и ако чуя нова заплаха от теб, ще ти дам повод да ме прокълнеш — с последния си дъх.

Воинът се озъби в зла усмивка.

— Единственото, което виждам в едното ти око, Ток Анастер, ми подсказва, че ти вече си прокълнат. — Обърна се и се отдалечи.

„Е, да, кучият му син е прав. Тъй че може би не съм толкова добър в тези компромиси, колкото си въобразявах. За тези оули това е начин на живот в края на краищата. Но пък и малазанските армии са доста добри в това — нищо чудно, че никога не съм се вмествал добре.“

Няколко деца минаха забързано покрай него, с оцапано с кал прощъпулниче по петите им — мъчеше се да не изостане. Шумната групичка се скри зад една от шатрите и малкият спря и се разрева.

„М-да, ти и аз — двамата.“

Изпръхтя с устни, високо, и детето го погледна, ококорено. След това се засмя.

Ток се почеса по белега, който отново го засърбя ужасно, после пак се изпърдя с устни. „Виж ти каква невинна забава. Е, Ток, взимай си наградите където и когато можеш.“

 

 

Червената маска стоеше в самия край на просналия се стан и оглеждаше хоризонта на юг.

— Има някой там.

— Така изглежда — отвърна Натаркас. — Чужденци… Крачат по земята ни, все едно е тяхна. Бойни главатарю, ти нарани Торент…

— Торент трябва да научи цената на почитта. И ще го направи, като стане учител на куп непослушни хлапета. Когато отново дойде при нас, ще е по-разумен. Оспорваш ли решенията ми, Натаркас?

— Да ги оспорвам? Не, Бойни главатарю. Но понякога ще ги разчепквам, ако изпитам нужда да ги разбера по-добре.

Червената маска кимна и каза през рамо на воина, застанал малко по-настрани.

— Вслушай се в тези думи, Масарч.

— Да — отвърна младият воин.

— Утре ще поведа своите воини на война. Баст Фулмар.

— Прокълната долина! — изсъска Натаркас.

— Ще почетем кръвта, пролята там преди триста години, Натаркас. Миналото ще умре там и оттам насетне ще гледаме само към ново бъдеще. Ново във всяко отношение.

— Този нов начин на воюване, Бойни главатарю… Не виждам голяма чест в него.

— Истината казваш. Няма и да видиш. Такава е необходимостта.

— Трябва ли необходимостта да е отстъпление?

Червената маска изгледа воина, чието лице бе боядисано в подобие на неговата маска.

— Когато отстъпените начини не съдържат нищо освен обещание за провал, тогава — да. Трябва да се направи. Трябва да се отхвърлят.

— За стареите това ще е трудно за приемане, Бойни главатарю.

— Зная. Двамата с теб вече играхме тази игра. Това не е тяхната война. Това е моя война. И съм решен да я спечеля.

Замълчаха. Вятърът — траурна песен през сухата трева — застена призрачно по земята.