Отвори им ръката си към брега, гледай как влизат в морето.

Дай им всичко нужно, виж как копнеят за желаното.

Дари ги с утехата на думите, виж ги как вадят меча.

Благослови ги със заситата на мир, виж как жадуват за бран.

Дай им мрак, за светлина ще бленуват.

Смърт им дай и чуй как за живот се молят.

Дай им живот и ближните ти ще убият.

Бъди като тях и ще видят в тебе различния.

Мъдрост прояви и ти си глупакът.

Брегът отстъпва на морето.

А морето, приятели, не сънува за вас.

Молитва на шейките

Поредно проклето от Гуглата село, по-лошо от гъби след дъжд. Доказателство, ако им трябваше — а не им беше нужно, — че все повече се приближават до столицата. Селца, села, паланки, движение по пътища и черни коловози, тътен от преминаването на стада коне, рогове, ехтящи в далечината като вой на вълча глутница, стягаща убийствения си обръч.

— Живот ни чака — измърмори Фидлър.

— Сержант?

Той огледа изтощените си, плувнали в кръв, освирепели подобия на войници. Какво представляваха те сега? И какво виждаха те на свой ред, вторачени в него? „Последната си надежда, а понеже това не е достатъчно лоша новина…“

Зачуди се дали Геслер и отделението му все още са живи. Разделени бяха чисто предната нощ с един хитър удар на едурите — едурите по дирите им оказваха непрекъснат натиск, тласкаха ги все напред, към нещо, за което Фидлър разбираше много добре, че е стена от войници — никакво заобикаляне покрай тях, дойдеше ли този момент. Никакво извъртане на север или пък на юг — едурските банди запълваха всяка гора и горичка на север, а недалече оттук на юг бе широката река Ледер, ухилена като усмивката на самото слънце. Най-после, да, някой на противната страна беше поумнял, беше направил нужните промени, превърнал беше цялото това нашествие в една огромна фуния, която да вкара малазанците в месомелачката.

Е, никое забавление не трае вечно. След като Геслер и неговото Пето бяха изтласкани, някъде в същата посока се чу шумотевицата от бой. И Фидлър се беше изправил пред избора да поведе шепата си войници в атака по фланга, за да пробият и да помогнат на нещастните копелета, или да си затраят и да продължат бързо напред по югоизточния курс, право в зейналата паст.

Пукотът на пръскащите се „острилки“ го накара бързо да вземе решение — да се набутат в това си беше самоубийство, тъй като острилките проявяваха склонност да хвърчат на всички страни, а това подсказваше, че Геслер и отделението му бягат, врязват си пътя през врага, и Фидлър и хората му просто можеха да се окажат след тях, обкръжени от десетки вбесени едури.

„Тъй че ги оставих да се оправят. И взривовете замряха, но писъците продължиха, Гуглата да ме вземе дано.“

Отделението му. Налягали във високата трева в края на гората. И воняха. Славата на Ловците на кости, това придържане към най-гнусното значение на името. „Проклятието на Корик, да. Кой друг?“ Отрязани пръсти и уши, пробити и накачени по колани и върви. Войниците му: до един деградирали, почти загубили човешкия си облик диваци. Нищо изненадващо нямаше тук. Едно беше да напредват прикрито — морски пехотинци бяха в края на краищата и точно за това бяха тренирали. Но беше продължило прекалено дълго, без помощ, и единственото, което се виждаше в края, бе портата на Гуглата. Пръсти и уши — освен Смайлс, която беше добавила и онова, което може да се вземе само от мъже. „Моите червеи блекери“, беше ги нарекла на някакви живеещи в тинята червеи от канийското крайбрежие. „И точно като червеите отначало са червени и сини, после, след ден-два на слънце, стават сиви. Блекери, сержант.“

Нямаше нужда да се загубят по пътя си, за да си загубят ума, това поне беше явно. „Богове на бездната, виж ги само тия глупаци — как, в името на Гуглата, изобщо оцеляхме толкова дълго?“

Не бяха виждали капитана и нейния дребосък маг от доста време, което не говореше никак добре. Все пак виждаха струи кафеникав дим, които се къдреха към небето тук-там, и чуваха смътни взривове нощем. Тъй че някои от тях поне все още бяха живи. Но дори и тези знаци ставаха все по-редки, след като трябваше уж да се усилват, щом играта загрубее.

„Изчерпани сме. Изразходени. Ха, чуй се само! Почна да говориш като Кътъл. «Готов съм да умра вече, Фид! С радост. След като видях и…»“

— Стига с това — изръмжа той.

— Сержант?

— Престани да ме питаш за каквото и да било, Ботъл. И престани да ме гледаш все едно съм се побъркал.

— Дано да не си, сержант. Ти си единственият останал с ума си тука.

— Оценката и тебе ли включва?

Ботъл изкриви лице и изплю поредния стрък трева. Пресегна се и се отскубна нов.

„Достатъчно красноречиво, да.“

— Почти е тъмно.

Фидлър отново погледна странното село отпред. Кръстопът, пивница и конюшня, ковачница на главната улица, с голяма купчина шлака пред нея и някак си твърде много жилища, редици и редици покрай тесните улички, и всяка къща едва можеше да побере малко семейство. Някъде оттатък селото може би имаше някакво производство — каменна кариера или грънчарница — стори му се, че различава покрит с чакъл път, лъкатушещ по склона откъм източния край.

И беше странно тихо за свечеряване. „Роби, които още седят оковани към работните пейки? Може би. Но все пак едно проклето псе няма по улиците.“

— Не ми харесва тая работа — измърмори той. — Надушваш ли нещо нередно, Ботъл?

— Нищо магическо. Което не значи, че няма стотина едури, които да ни чакат скрити в ония къщички.

— Прати някоя катерица там, проклет да си.

— Търся, сержант, но ако ще ме прекъсваш постоянно…

— Боже Качулати, моля те, заший устите на всички магове, умолявам те.

— Сержант, умолявам те. Само на левга зад нас имахме шест отделения едури и адски се уморих да избягвам копия. Остави ме да се съсредоточа.

„Ще ми се съсредоточиш ти ей на тоя юмрук, като те сбарам за гърлото, плъхар проклет. Ох, адски съм уморен вече, ужасно съм стар. Може би, като го преживеем това — ха! — ще се скатая, ще изчезна из улиците на този Ледерас. В пенсия. Ще ловя риба. Или ще плета, примерно. Погребални шалове. Няма начин да не стане доходно занимание за известно време, бас слагам. Да дойде само веднъж адюнктата с останалите озъбени нещастници от нашите и да раздаде едно сладко възмездие за всички нас, мъртвите морски пехотинци. Не, престани да мислиш така. Още сме живи.“

— Намерих котка, сержант. Спи в кухнята в пивницата. Има лоши сънища животинчето.

— Ами стани му още по-лошият кошмар, Ботъл, и по-бързо.

Птици чуруликаха в дърветата. Насекоми жужаха, живееха и умираха в тревата. Целият негов свят сега, изтощителното усилие, накъсвано от мигове на пълен ужас. Сърбеше го от мръсотията и надушваше спарения мирис на страха, като вонящи петна по кожата.

„Добре де, кои, в името на Гуглата, са тия ледерии все пак? Значи тая проклета империя с господарите им едури се сдърпала с Малазанската империя. Проблем на Ласийн, не наш. Проклета да си, Тавори, докарахме я дотук и не стига отмъщението, ами…“

— Хванах я — рече Ботъл. — Будна е… протяга се — да, трябва да се протегне, сержант, само не ме питай защо. Добре, в кухнята са трима, потят се, въртят очи — изглеждат адски уплашени, както са се свили. Чувам звуци от пивницата. Някой пее…

Фидлър зачака за още. И зачака.

— Ботъл…

— Шмугва се в кръчмата… уф, хлебарка! Чакай, недей, престани да си играеш с нея, просто я изяж проклетата твар!

— Говори по-тихо, Ботъл!

— Готово. Ха, вътре е фрашкано. Тая песен… чух я май на кораба и сега там… — Ботъл изведнъж млъкна, изруга тихо и стана. Постоя замръзнал за миг, после изсумтя и рече: — Хайде, сержант. Можем просто да влезем там.

— Морски пехотинци държат селото? Гуглата на шиша ми да цвърчи, да!

Другите чуха последното, бързо се заизправяха и се струпаха около него с облекчение.

Фидлър зяпна тъпите им усмивки и се стегна.

— Вижте се само! Отчайваща гледка.

Ботъл го задърпа за ръката.

— Никакво притеснение на този фронт, сержант.

Хелиан беше забравила коя песен точно пее. Която и да беше, не беше същата, която пееха всички останали, не че изобщо пееха вече много. Макар че ефрейторът й успяваше да докара нещо като двойни трели, разтягаше някакви шантави думи на стария Каун — чужденците не трябваше да пеят, щото как щяха да ги разберат хората дали не е някоя зла, гадна песен, обидна песен за сержанти, а всичко това означаваше, че си е заслужил лупането с юмрука по главата, и трелите поне наполовина спряха.

Миг след това усети, че и другата половина е замряла. И че самата тя е единствената, която все още пее, въпреки че дори на нея й звучеше все едно, че от вкочанясалите й устни къркори някакъв чужд език — нещо за сержанти, примерно — ами, можеше просто да го извади тоя нож и…

Изведнъж — още войници, в пивницата стана още по-претъпкано. Непознати лица, дето изглеждаха познати, и как можеше да бъде това, ами, просто беше, и толкоз. Проклятие, още един сержант — с колко сержанта трябваше да се оправи тук, в тази пивница? Първо беше Ърб, тоя като че ли я беше гонил по петите вече седмици наред, после Геслер, изниза се от гората по обед едва кретайки, с повече ранени, отколкото на крака. А сега и още един, оня с рижата брада и с очуканата цигулка на гърба, ей ги на, смеят се и се прегръщат с Геслер все едно, че са отдавна загубили се братя или любовници, или не знам си какво — и всички бяха прекалено скапано щастливи, ако питаха нея. По-щастливи от нея, което, разбира се, беше същото.

Сутринта нещата изглеждаха по-добре. Днес ли беше това? Или вчера? Все едно. Омагьосани бяха да не ги открият лесно — работа на Балгрид ли беше това? Или на Тавос Понд? А трите отделения едури нагазиха право в тях. Което направи избиването по-лесно. Онзи чудесен звук на арбалетите: Твак! Твак! Твактвактвак! А после — работата с мечовете, сечеш отблизо и мушкаш, кълцаш, блъскаш, въртиш се, но не, никой не мърда повече и това е облекчение, а да изпиташ облекчение е най-щастливото чувство.

Докато не те потисне. Стоенето сред мъртъвци го правеше това понякога. Кръвта по меча в ръката ти. Пъшкането, докато въртиш и дърпаш да извадиш металните стрели от упорития мускул, кокал и вътрешности. Всичките мухи, дето налитат все едно, че са се били събрали по клоните и само са чакали. И вонята на всичко онова, дето се излива от труповете.

Воня почти толкова лоша, колкото по всички тия морски пехотинци. Кой го беше започнал това? С пръстите, пишките, ушите и всичко останало?

Изведнъж я разтърси чувство за вина. „Аз бях!“ Стана, залитна, след това погледна към дългата маса за големи групи пътници, масата, която минаваше покрай стената срещу кръчмарския тезгях. На нея бяха струпани глави на едури, сред рояците мухи и пълзящи личинки. „Много тежки бяха за колана — свалиха бричовете на Мейби, ха! Не, чакай, трябва да се чувствам зле сега. Ще стане неприятно, до това се стига, като станеш много гаден с труповете на враговете си. Това просто… коя беше думата?“

— Ескалира!

Извърнаха се лица, зяпнаха я. Фидлър и Геслер, които се тупаха по гърбовете, се разделиха и се приближиха.

— Курът на Гуглата, Хелиан — измърмори Фидлър. — Какво се е случило с всичкия народ в това село? Сякаш не мога да се сетя — добави той и кимна към струпаните глави. — Всички са се разбягали.

Ърб дойде при тях.

— Бяха все от ония Длъжници, дето чухме за тях. Пет-шест поколения. Работят бадева.

— Бадева? — повтори Геслер.

— За едното ядене — обясни Фидлър. — Значи бяха роби, Ърб?

— Във всичко освен на думи — отвърна едрият мъж и се почеса по брадата, от която висеше отрязан посивял и почернял пръст. — Под всички ония глави е главата на местния Фактор, някакво богато копеле, облечено в коприни. Убихме го пред Длъжниците, слушахме радостните им викове. А после те му отрязаха главата за подарък, след като дойдохме с всичките тия, едурските. А после оплячкосаха каквото можаха и си заминаха.

Геслер слушаше изумен.

— Значи, успели сте с онова, с което всички ние не можахме — да дойдете като проклети освободители в това село?

Хелиан изсумтя и зафъфли:

— Т’ва го прайм от седмици вече. Лед’рийските войници ги остави, те са си проф… фесионалисти, обичат си нещата както са, тъй че тях ги убиваш като едурите. Влизаш в селата и градчетата и трепеш н’чалниците.

— Кои?

— Началниците — поясни Ърб. — Убиваме шефовете, Геслер. И всеки, който е с пари, и адвокатите също.

— Адво… Кои?

— Типчетата по закона. А, и лихварите, и купувачите на дългове, и писарите, и данъчните. Всички тях ги избиваме…

— Заедно с войниците — добави Хелиан и закима… и кимаше, и кимаше, по някаква причина се усети, че просто не може да спре. Още кимаше, когато продължи: — А какво става после, е ясно. Плячкосване, много секс, после всички духват, а ние спим в меки легла и пием и ядем в кръчмата, а ако собствениците са се замотали, плащаме си им прилично и честно…

— Собственици? Като тия, дето се крият в кухнята ли?

Хелиан примига.

— Крият се? О, може да сме подивели тук малко…

— Заради главите е — каза Ърб и смутено сви рамене. — Ъъ, май сме подивели малко, Геслер, според мен. Тоя живот из горите като животни и такова…

— Като животни — съгласи се Хелиан, без да спира да кима. — В меки легла и много ядене и пиене, и не че ги носим тия глави на коланите, или нещо такова. Само ги оставяме в кръчмите. Във всяко село, нали? Само за да разберат, че минаваме оттук. — Замаяна неописуемо, Хелиан се тръшна отново на стола, пресегна се за халбата с ейл — трябваше да извие пръстите на Балгрид от дръжката, а той се бореше, все едно проклетата халба е негова, идиотът му с идиот. Удари глътка и се отпусна назад — само че това, на което седеше, се оказа столче без облегалка, тъй че сега се беше опулила към тавана и нещо излято се просмукваше в опърпаната й риза по гърба, и някакви лица я гледаха отгоре. Погледна намръщено халбата, все още в ръката й. — Разлях ли? По дяволите, разлях ли?

— Нито капка — каза Фидлър и изумено поклати глава.

Тази проклета сержант Хелиан, която според твърденията на Ърб беше преминала целия път от брега дотук в пиянска мъгла — тази жена с нежното почти до безпътна разпуснатост лице, със сочните и винаги влажни устни — тази Хелиан беше успяла там, където всички други отделения — доколкото знаеше Фидлър — се бяха провалили ужасно. И след като Ърб беше толкова настоятелен за това кой кого е водил, то наистина беше тя. Тази пияна подивяла морска пехотинка.

„Да оставя отрязани глави във всяка кръчма, в името на Гуглата!“

Но беше скъсала оковите на бедните хорица, всички тези крепостни и роби, и Длъжници, и беше гледала как скачат и бягат, изпълнени с радост и свобода. „Нашата пияна освободителка, нашата кръвожадна богиня — какво, в името на Гуглата, си мислят всички тези хора, когато я видят за първи път? Несекващи слухове за ужасна нашественическа армия. Войници и воини едури, които загиват в засади, хаос по пътища и просеки. След това се появява тя и мъкне отсечени глави в торби, а морските й пехотинци трошат всяка врата в селото и измъкват навън всички онези, които никой няма причина да обича. А след това? Ами, не толкова деликатното премахване на всички тегоби за целия този изстрадал народ. «Дайте ни кръчмата за ден-два, а след това ще си продължим по пътя.»“

„А, и ако ви се мярнат едури из горите, пратете някой да ни предупреди, нали?“

Беше ли изобщо чудно тогава, че Хелиан и Ърб с отделенията им бяха продължили толкова напред спрямо другите — така поне се беше оплаквала капитан Сорт — с почти без никакви загуби сред нейните морски пехотинци? Пияната светлоока жена, с цялата й пищна прелест на добре хранена, никога трезва, но винаги млада курва, по някакъв начин бе успяла да привлече цялата местна помощ, която им беше нужна, за да останат живи.

В някакво странно състояние на замаяно удивление, почти еуфория на облекчение, умора и много възхита, която определено не беше лишена от внезапна сексуална страст — „към едно проклето пиянде“ — Фидлър си намери свободна маса, а много скоро след това до него насядаха Геслер и Сторми, последният дойде със самун ръжен хляб, отпушено буренце ейл и три очукани калаени халби с надписи по тях.

— Това почти мога да го разчета — измърмори той, докато оглеждаше примижал халбата си. — Прилича на староерлийски.

— Печатът на майстора ли? — попита Геслер, докато си отчупваше комат хляб.

— Не. Май нещо като „Адвокат на годината“. И име след това. Нещо като Ризин Пърбъл. Или Върбъл. Или Физин.

— Може да е името на това село — предположи Геслер. — Физин Върбъл.

Сторми изпръхтя и сръга Фидлър с лакът.

— Престани да блееш по нея, Фид. Голяма беля е, и изгубена кауза при това. Освен това Ърб блее по нея и изглежда твърде опасен да се бъркаш с него.

Фидлър въздъхна.

— Прав си. Само дето много време мина, това е.

— Скоро ще си получим жътвата.

Той изгледа Сторми накриво, после погледна Геслер.

А той се мръщеше на ефрейтора си.

— Ума ли си изгуби, Сторми? Единствената жътва, която ще съберем, са вранските пера, дето Гуглата ще ни връчва, като минем през портите му. Вярно, довлякохме се дотук, събираме се по пътя, но едурите по петите ни правят същото, ще станат пет, десет пъти повече от нас, докато излезем на открит терен.

Сторми махна пренебрежително с ръка.

— Мислиш ли, Геслер? Виж отделението на Ърб. И на Хелиан. Виж хората на Фид и нашите. Почти невредими сме, след всичко, през което минахме. Повече живи от мъртви във всяко отделение тука. Кой може да каже, че другите отделения не са в същата форма? Адски близо сме до пълния състав, а не можеш да кажеш същото за ледериите и едурите, нали?

— Само че те са много повече от нас — изтъкна Геслер, докато вдигаше бурето да налее ейл.

— Много важно. Минахме като бикове през оная последна засада…

— И оставихме на сцената толкова кръв, че и мишка можеше да ни проследи…

— Пръснати малко острилки, голямо чудо…

— Гърбът на Мейфлай беше на парцали…

— Бронята й пое повечето…

— Тя няма броня вече…

— Вие двамата сте по-лоши и от женени — въздъхна Фидлър и се пресегна за халбата си.

— Добре — заяви Корик. — Никакви разногласия тук не са възможни. Тези твои блекери, Смайлс, най-много вонят. По-лоши са от пръстите, по-лоши от уши, по-лоши са дори от езици. Всички вече гласувахме. Всички в отделението, Смайлс, и ще трябва да се отървеш от тях.

Смайлс се подсмихна презрително.

— Мислиш ли, че не знам защо искате да ги хвърля, Корик? Не е миризмата, о, не. Заради вида им е, това ви гризе отвътре, от това ви се свиват топките. Само това е. Много скоро никой от нас изобщо няма да мирише много — всичко ще съхне, ще се сбръчква…

— Престани — изпъшка Тар.

Корик се обърна към Ботъл. Глупакът изглеждаше заспал, с отпуснато лице. Съвсем честно си беше, какво. Без Ботъл изобщо нямаше да стигнат дотук. Буквално без драскотина при това. Корик потупа кокалчето от пръст, окачено на шията му — костта от онази яма извън развалините на Ю’Гатан. Винаги си струваше да го пипне веднъж-дваж при такива мисли.

А знаеше, че си търсеха белята. Всички го знаеха и точно затова си говореха за всичко друго, но не и за онзи огромен грозен звяр, присвил се ей там, най-отпред в мислите им. Онзи с кървясалите очи и острите зъби, широко ухилен. Да. Пипна кокалчето отново.

— Дотук се измъкнахме добре — измърмори Кътъл, като изгледа накриво морската пехота, струпана в гостилницата. — Всички тука си мислите как ще обсаждаме град, голям колкото Унта, нали? Попривършихме мунициите — Фид има още една-две проклетии, и аз също, но това е. Едва ли можем да пробваме нещо прикрито, като знаят, че идваме…

— С магия, разбира се — рече Смайлс. — Просто влизаме направо.

При този обрат на разговора Корик потръпна. Обсада на Ледерас? И никой да не стои на пътя им в няколко полоси отбрана? Едва ли. Освен това едурите ги тласкаха право натам и краят на пътя им нямаше да е палат за удоволствия, нали? Ума ли си беше загубил Кътъл? Или това просто бе начинът му да се справи със смъртта, надвиснала в умовете на всички?

Вероятно. Сапьорът нямаше почти никакво въображение и правеше възможно най-големия мисловен скок чак до обсада, което нямаше да се случи, а и да се случеше, изобщо нямаше да се получи. Но това поне даваше на Кътъл тема за размисъл.

— Сержантът ще измисли нещо — заключи Кътъл с дълга въздишка и се изпружи в стола си.

„Ха. Фидлър, да. Богът на сапьорите. Падайте на колене!“

Ботъл седеше и гледаше през вечно острите очи на една котка. Застанала на ръба на покрива на пивницата, тя беше присвила очи и следеше птиците всеки път, щом магът се разсееше — а това ставаше много често, но умората го прави това, нали?

Но ето, че се появи някакво движение — там, по края на гората, където отделението се беше крило доскоро. И друго, на север от първото. И ето там — едурски съгледвачи, откъм южния край, от другата страна на пътя. Душеха във въздуха, както си им беше навикът. Никаква изненада — малазанците напоследък носеха със себе си воня на леш, където и да минеха.

О, предпазливи бяха, и още как. „Изобщо не искат сражение. Искат само да драснем. Пак. Като се съберат, ще започнат да се показват по-открито. Да си покажат силата.“

Още малко време значи. За да поотпочинат другите морски пехотинци. Но не прекалено, да не вземат да се напият толкова, че да не могат да стоят прави, камо ли да се бият. Макар че като си помислиш, тая Хелиан май можеше да се бие колкото и да се е наквасила — един от ефрейторите й нали разправяше как изтрезнявала и ставала на лед, щом почне боят. Когато трябвало да раздава заповеди. Това беше изключителен талант, наистина. Войниците й я обожаваха. Както и Ърб и отделението му. Обожание, свързано с ужас и може би не малко похот, тъй че доста омесено обожание, което вероятно го правеше здраво като броня и може би точно затова повечето от тях все още бяха живи.

„Хелиан, като по-скромна версия на, да речем, Колтейн. Или дори Дужек Едноръкия по време на дженабакъзките кампании. Греймен в Корел. Принц К’азз за Пурпурната гвардия — според това, което съм чувал.“

„Но не и адюнктата, уви. А това е много лошо. Това е по-лошо от много лошо…“

Двайсет едури се виждаха вече, всички гледаха към селото… о, виж го това птиченце! Не, това не бяха те. Това беше проклетата котка. Трябваше да се съсредоточи.

Появиха се още варварски воини. Нови двайсет. И ето там, друга група, голяма колкото първите, взети заедно.

И трета, идваща право от север и може би леко източно…

Ботъл тръсна глава, изправи се рязко в стола и примига към приятелите си.

— Идват. Трябва да бягаме.

— Колко са? — попита Корик.

„Триста, и растат.“

— Твърде много…

— Ботъл!

— Стотици, по дяволите!

Огледа сърдито стаята, притихнала след крясъка му.

„Какво пък, това поне ги отрезви.“

Очите на Бийк бяха гурелясали, езикът му беше надебелял и му се гадеше. Не беше свикнал да държи свещта си запалена толкова дълго, но пък нямаше избор. Тайст Едур вече бяха навсякъде. Заглушавал беше тропота на копитата на конете им, замъглявал беше преминаването им, за да ги слее с пъстрия водопад от цветове и сенки между клоните. И беше опипвал, с всички сетива болезнено изострени, за да открие тези прокрадващи се ловци, докато обкръжаваха дирите им. Всяка диря. А за да станат нещата още по-лоши, те се биеха също като малазанците — бързи коварни удари, без да ги е грижа много дали ще убият, защото раняването беше по-добро. Раняването забавяше морските пехотинци. Оставяше кървави следи. Режеха и се оттегляха. И го повтаряха след това. През нощите, а вече и денем, тъй че нямаше време за отдих. Имаше време само… за бягство.

И сега двамата с капитана яздеха на дневна светлина и се опитваха да намерят пътя обратно към Юмрук Кенеб и всички отделения, които се бяха свързали с ротата му. Четиристотин морски пехотинци за последните два дни. Бийк и капитанът бяха поели на изток в опит да се свържат с отделенията, които се бяха придвижили много бързо и по-далече от останалите, но ги бяха изтласкали назад — твърде много Тайст Едур имаше помежду им. Знаеше вече — Фарадан Сорт се опасяваше, че тези отделения са изгубени. И да не бяха вече загинали, все едно че бяха.

Също така беше съвсем сигурен, че това нашествие изобщо не върви според плана. Нещо в тъмните очи на капитана му подсказваше, че не само те двамата непрекъснато се натъкват на неприятности. А и в края на краищата бяха намерили три избити отделения. О, бяха взели скъпа цена за тази привилегия, както бе казала Фарадан Сорт, след като обиколи поляната с купищата трупове и огледа следите от кръв, водещи навътре в леса. Бийк го долавяше просто в безмълвния вой на смърт във въздуха, в онзи студен пламък, който беше дъхът на всяко бойно поле. Вой, замръзнал като потрес в дърветата, в стволовете, в клоните и листата. И в земята, процеждаше се като мъзга и Лили, милата му дореста кобилка, не искаше и една стъпка да направи в онази поляна, и Бийк знаеше защо.

Висока цена, да. Точно както беше казала тя. Само дето не беше платено с монети. А с живот.

Подкараха уморените си коне нагоре по един обрасъл с храсти сипей и Бийк трябваше да се съсредоточи още повече, за да заглуши звука на дращещите копита и плющенето на клони. Свещта в главата му изведнъж лумна и той залитна в седлото.

Капитанът се пресегна и го задържа.

— Бийк?

— Горещо е — измърмори той. И изведнъж видя накъде води всичко това и какво му предстои да направи.

Най-после стигнаха до върха и Фарадан Сорт каза:

— Стой.

„Да!“ Бийк въздъхна.

— Точно пред нас, капитане. Намерихме ги.

Точно пред тях имаше двайсетина нападали дървета, полуизгнили, а отсам тях имаше малко блатясало езеро, над което хвърчаха рояци блещукащи насекоми. Двама морски пехотинци, оплескани с кал, се надигнаха на отсамната страна на брега, със заредени арбалети.

Капитанът вдигна дясната си ръка, направи няколко бързи жеста и бойците отпуснаха арбалетите и им махнаха да продължат напред.

Един маг се беше присвил в падината до едно от нападалите дървета. Капитанът кимна на Бийк, малко изнервено, и двамата дръпнаха юздите на десетина разтега от езерото.

Магът извика от укритието си:

— Очаквахме ви. Бийк, толкова ярко светиш, че едва не ме заслепи. — Засмя се. — Спокойно, едурите няма да го видят, дори и заклинателите им. Но на твое място бих го потушил малко, Бийк. Ще изгориш.

Капитанът се обърна към него и кимна.

— Хайде отдъхни малко, Бийк.

„Да отдъхна? Не, отдих не може да има. Вече не.“

— Сър, насам идват стотици едури. От северозапад…

— Знаем — каза другият маг и изпълзя от укритието си като жабок на тъмно. — Просто си приготвяхме пътните сандъци, униформите са изгладени и знамената обшити със злато.

— Наистина ли?

Тя стана сериозна, а в очите й се появи онзи мек поглед, който напомни на Бийк за онази гледачка, която беше наела майка му, същата, която баща му изнасили и тя трябваше да си отиде.

— Не, Бийк, просто се шегува.

Колко лошо, помисли си той. Щеше да му хареса да види златните нишки.

Слязоха и поведоха конете покрай нападалите дървета, и ето, че пред очите им се появи лагерът на Юмрука.

— Милост на Гуглата! — възкликна Фарадан Сорт. Още има.

— Шестстотин седемдесет и един, сър — каза Бийк.

И точно както беше казал магът, канеха се да тръгнат, щъкаха като мравки от разритан мравуняк. Имало беше ранени — много, — но лечителите си бяха свършили работата и всичката кръв миришеше на стара, а миризмата на смърт си беше там, където й се полагаше, при десетината гроба от другата страна на поляната.

— Ела с мен — подкани го капитанът, след като двама войници поеха конете им, и Бийк тръгна след нея към чакащите ги Юмрук Кенеб и сержант Том Тиси.

Чувстваше се странно да стъпва отново по земята след толкова дълго време в непривичното ледерийско седло. Сякаш земята се огъваше под ходилата му, всичко изглеждаше някак крехко и уязвимо. „Да. Моите приятели.“

— Много ли е зле? — обърна се Кенеб към Фарадан Сорт.

— Не можахме да стигнем до тях. Но все още има надежда. Юмрук, Бийк казва, че трябва да бързаме.

Юмрукът се обърна към Бийк и младият мъж се сви притеснено. Вниманието от страна на важни особи винаги го притесняваше.

Кенеб кимна и въздъхна.

— Иска ми се да изчакаме още, в случай, че… — Но после поклати глава. — Добре. Време е да сменим тактиката.

— Да, сър — отвърна капитанът.

— Натискаме здраво. Към столицата. А ако се натъкнем на нещо, с което не можем да се справим… справяме се.

— Да, сър.

— Капитане, съберете десет отделения с пълен състав тежка пехота. Поемете командването на ариергарда.

— Слушам, сър. — Тя се обърна и хвана Бийк под мишницата. — Искам да те видя на носилка, Бийк — каза му и го поведе със себе си. — Да поспиш.

— Не мога, сър.

— Ще спиш.

— Не, наистина не мога. Свещите не искат да угаснат. Вече не. Няма да угаснат. — „Никога вече, капитане, и не защото не те обичам, а защото те обичам и съм готов да направя всичко, което поискаш от мен. Но просто не мога и не мога дори да го обясня. Само че е твърде късно.“

Не беше сигурен какво видя тя в очите му, не беше сигурен колко от неизреченото чу все пак, но стисналата го ръка се отпусна, стана почти милувка, тя кимна и извърна поглед.

— Добре, Бийк. Помагай да пазим гърба на Кенеб тогава.

— Да, сър. Ще го направя. Само ме гледайте, ще го направя. — Помълча малко, докато крачеха един до друг през лагера, а след това попита: — Сър, ако има нещо, с което не можем да се справим, как все пак ще се справим с него?

Не разбра дали тя изсумтя, или пък се изсмя, преди да му отвърне:

— Зъбите на сърпа напред и продължаваме, Бийк. Хвърляме обратно всичко, което хвърлят по нас. Продължаваме, докато…

— Докато какво?

— Всичко е наред, Бийк. Добре е да загинеш редом до другарите си. Добре е. Разбираш ли ме?

— Да, сър. Добре е. Защото са мои приятели.

— Точно така, Бийк.

„И точно затова не е нужно никой да се тревожи, капитане.“

Кенеб гледаше как бойците му се строяват в походна колона. За бърз марш, сякаш тези окаяни души не бяха достатъчно изтощени. Но не можеше повече да се движат на прибежки и да се крият. Врагът беше обърнал играта и имаше числено предимство — и дори може би вече не отстъпваше на свирепия дух на неговите малазанци.

Беше станало неизбежно. Никоя империя не пада така лесно, с омекнали колене. След многото ръгания и мушкания тя най-сетне се обръща озъбена и зъбите се забиват дълбоко. И тези, които кървяха, бяха вече неговите морски пехотинци. „Но съвсем не толкова зле, колкото се боях. Виж ги, Кенеб. Изглеждат по-зли от всякога.“

— Юмрук. Те са готови — каза Том Тиси до него.

— Виждам, сержант.

— Не, сър. Искам да кажа: готови за вас.

Кенеб се взря в черните мънистени очи на набития мъж. Не беше сигурен какво прочете в тях. Каквото и да беше, изгаряше.

— Сър — каза Том Тиси, — ние сме затова. Всичко това. Обучени да играем повече от една игра, нали? Забихме достатъчно здраво, за да ги раздразним, и ето ги вече, всички проклети едури, привлечени от нас като магнит. Сега ще ударим така, че да ги извадим от равновесие, и Гуглата да ме вземе, кръвта ми ври от това! На всички нас! Тъй, че моля, сър, дайте заповед за марш.

Кенеб се взря още за миг в лицето му и кимна.

Сред ехтящия й смях Корик налетя върху тримата едури, тежкият му меч изби две от копията, които мушкаха към корема му. С лявата си ръка спипа дръжката на третото и с нейна помощ се издърпа напред. Острието на меча му порази в лицето воина отдясно — не толкова дълбоко, че да нанесе смъртоносна рана, но достатъчно, за да швирне заслепяваща кръв. Срещу средния сниши рамо и го удари здраво в средата на гръдния кош — толкова здраво, че го надигна от земята и го отпрати назад. Без да пуска третото копие, извъртя воина и заби върха на меча си в гърлото му.

Обърна се рязко към първия воин, но видя, че един от метателните й ножове вече го е пронизал в едното око. Затова се хвърли напред към едура в средата, мечът засече с ярост и ръцете на едура — вдигнати, за да го опазят от атаката — паднаха отсечени, и полукръвният сети можа да нанесе трошащия черепа удар.

Чак тогава се обърна.

— В името на Гуглата, ще спреш ли най-после този проклет смях?

Но Смайлс беше коленичила и се тресеше от смях, докато прибираше метателния си нож.

— Богове! Не мога да си поема дъх! Чакай… чакай малко…

Корик изръмжа и се огледа — тази плетеница от тесни улички оформяше идеални места: водиш на бегом, свиваш по фланга, обръщаш се и избиваш кучите синове. Все пак никой не беше замислял да превърне това гадно селище в място на последния им бой. Освен може би едурите, които вече го бяха обкръжили напълно и пробиваха навътре, къща по къща, уличка по уличка.

Все пак беше страхотно да ги сриташ здраво всеки път, щом се развърнеха прекалено в жаждата си да леят малазанска кръв.

— Смърдят, когато се бият на групи — каза Смайлс, щом застана до него. Погледна го в лицето и отново избухна в смях.

— Какво му е толкова смешното?

— Ти! Те! Погледите в очите им — изненадата, да, о, богове на бездната! Не мога да спра!

— Ти гледай да спреш все пак — предупреди я Корик и изтръска кръвта от меча си. — Чувам движение — там, в дъното на улицата. Хайде.

Изсвистяха три метални стрели и две от тях поразиха връхлитащия едур. Две копия полетяха в дъга за отплата, право към Фидлър. И Тар вдигна огромния си щит да ги спре, и изблъска сержанта встрани… и изпъшка, когато тежките копия се натресаха в бронзовата обшивка, едното проби цял пръст и го набучи под рамото. Ефрейторът изруга.

Фидлър се хвърли зад една ковашката каца тъкмо когато трето копие изсвистя и се заби в нея. По улицата швирна вода.

След това засадата „кръстосан огън“ порази шестимата настъпващи едури — стрелите изсвистяха от двата края на тясната уличка.

— Изтегляй се! — изрева Фидлър, докато се обръщаше да смени незаредения си арбалет със заредения, който Ботъл тикаше в ръцете му.

С Тар, прикриващ тримата, заотстъпваха през ковачницата, през прашния двор с купищата шлака и назад към пивницата.

Там, ако се съдеше по шума, се биеха Сторми и тежките му.

Зърна движение по фланговете — останалите от засадата се събираха. Кътъл, Коураб, Мейби, Геслер, Балгрид и Бретлес. Презареждаха на бегом.

— Геслер! Сторми и неговите…

— Чух го, Фид! Коураб — дай го проклетия арбалет на Бретлес — безнадежден си с него. Иди при Тар и двамата влизате първи!

— Улучих си целта! — възрази Коураб, докато връчваше арбалета на единия от ефрейторите на Хелиан.

— С рикошет на стрелата от камъните и не ми казвай, че го беше предвидил!

Коураб вече стискаше тежкото едурско копие, което си беше избрал.

Фидлър махна на Тар да тръгнат напред.

— Двамата! Бързо вътре и удряте здраво!

Едурът успя да прониже с копието си лявото рамо на Сторми чак след като почти подскочи и натисна с цялата си тежест. Акт на необикновен кураж, който бе възнаграден с един палец в лявото му око — заби се дълбоко, дълбоко и още по-дълбоко. Едурът изпищя и опита да се дръпне, но грамадният червенобрад ефрейтор вече го беше сграбчил за косата и стискаше здраво.

С още по-силен крясък и още повече кураж, воинът дръпна рязко глава и остави Сторми с шепа от скалпа си и палец, зацапан със слуз и кръв.

— По-полека де — измърмори със странно равнодушие ефрейторът и се хвърли напред, за да докопа едура. Двамата рухнаха върху мръсните дъски на пода на кръчмата — и сблъсъкът избута копието през цялото рамо на Сторми. Той извади ножа си за кормене, заби го в корема на воина, точно под гръдния кош, под сърцето, и сряза нагоре.

Кръвта швирна на порой.

Сторми залитна, хлъзна се, успя някак да се вдигне на крака — копието стърчеше откъм гърба му, — олюля се към дългата маса с купчината отрязани едурски глави, сграбчи една и я запокити през помещението в тълпата едури, които напираха през входа, където Флашуит и Боул бяха държали позиция, докато едно копие не прониза Боул във врата, а някой не изби шлема на Флашуит от главата й. Сега тя лежеше, без да мърда, по гръб и не помръдваше под обутите в мокасини крака на едурите, които газеха през нея.

Главата удари предния воин в лицето, той изрева от потрес и болка и залитна.

Мейфлай зае позиция до Сторми. Пронизана бе вече на четири места и беше цяло чудо, че още може да стои на крака.

— Не ми умирай! — изръмжа й Сторми.

Тя му подаде меча.

— Намерих го това да се търкаля, сержант, и реших, че може да си го искаш.

Нямаше време за отговор — първите трима едури се хвърлиха срещу тях.

Щом се появи от кухненския вход — персоналът отдавна бе опразнил кухнята, — Коураб видя атаката и скочи да я поеме от фланга.

Спъна се и полетя с главата напред над тялото на едура, когото Сторми току-що бе промушил. Ръцете му излетяха напред, без да изпускат копието. Върхът мина през дясното бедро на най-близкия воин, хлъзна се покрай костта и се вряза в лявото коляно на следващия едур, точно под капачката. Разцепи ставата с наклон надолу и се вряза здраво между две от дъските на пода — едната се отпра тъкмо навреме, за да обърка стъпките на третия едур, който сякаш сам се хвърли напред и се наниза на изпънатия меч на Сторми.

Докато Коураб падаше между връхлитащите врагове, Тар се появи, късият меч в ръката му засече и той си проби път напред и застана на пътя на останалите едури.

В този момент Флашуит се изправи между тях, с два ножа кетра в ръце.

Фидлър — тъкмо влизаше през кухненската врата със зареден арбалет — видя Тар да посича последния едур. Стаята беше отрупана с нападали тела, повечето от които не мърдаха. Изпод труповете на едурите изпълзя Коураб Билан Тену’алас, кашляше, задавен от кръвта, изляла се върху него.

Бретлес притича до прозореца.

— Сержант! Идат още!

— Арбалетите отпред! — изрева Фидлър.

Хелиан примижа към луксозната къща в другия край на улицата. Къщата на Фактора, спомни си тя. Така изглеждаше. Скъпо, натруфено и безвкусно. Посочи с окървавения си меч:

— Ей там си правим отбраната.

Ърб изръмжа и изплю червеникава слуз — да не беше почнал да дъвче бетел? Да не повярваш как си съсипват здравето някои хора. Тя удари още една глътка от местното, дето имаше вкус на бамбук, напикан от кучета, но пък удряше здраво в главата. После му махна да тръгне напред.

След него — и другите, освен Лютс и Тавос Понд: тях ги бяха накълцали на кайма, докато се мъчеха да удържат фланга в оная сляпа улица отзад.

— Аз държа ариергарда — подвикна им, докато шестимата останали бойци залитаха напред покрай нея. — И плътна редица, хайде!

Нова глътка. Все по-гадно ставаше това. Кой изобщо ще се мине да го пие?

Тръгна и тя. Стигнала беше до средата или може би беше изминала около половината, когато на трийсетина крачки назад се появиха стотина Тайст Едур. Тъй че тя захвърли глинената бутилка и спря да посрещне атаката. Затова беше ариергардът, нали? Задържаш ги.

— Не е честно! — изрева Хелиан и вдигна щита да се прикрие зад него… о, ама то изобщо не беше щит! Беше капак от буре с ейл, от онези с дръжките. Зяпна го изумена. — Ей, това изобщо не съм го поръчвала!

Цели три дни и нощи бягане от речния бряг, а сега — шумове от битка някъде напред. След като беше загубил ефрейтора си преди две нощи — глупакът беше паднал в един изоставен кладенец, в един момент седи до него, в следващия — няма го. Пропадна през оплетените корени почти до дъното и си пръсна главата, пък и вратът отиде, и не беше ли смешно как Гуглата така и не забравяше, след като за капрала беше „или влизаш в морската пехота, или смърт“, а той взе, че ги направи и двете. Та след като Бадан Грук си загуби капрала, сега влачеше със себе си Ръфъл — не точно повишение, Ръфъл не беше тоя тип, но си отваряше очите, поне когато не ядеше всичко за ядене, което види.

А сега Ръфъл изпъшка, смъкна се до Бадан Грук, сержант на Пето отделение, Трета рота, Осми полк, вдигна пребледнялото си обло лице и го изгледа с хладния си поглед.

— Май се уморихме малко, сержант.

Бадан Грук беше далхониец, но не от северните племена в саваната. Беше се родил в джунглата на юг, на половин ден път от брега. Кожата му беше черна като на Тайст Андий, с толкова тесни цепки на очите, че се виждаше само бялото; и освен това не беше от тези, дето се смеят много. Най-добре се чувстваше в безлунни нощи, макар Ским непрекъснато да се оплакваше как проклетият им сержант просто изчезвал, обикновено когато им трябва най-много.

Но ето, че сега бяха тук, посред бял ден, и ох как съжаляваше Бадан Грук за сумрака на тропическата джунгла в родния си край.

— Стой тук, Ръфъл — рече той и драсна назад при сержант Праймли, присвил се с останалите морски пехотинци. Отделението на Праймли, Десето, също беше само с един по-малко, докато Четвърто бяха загубили двама, включително сержанта им Синтър, а от това още повече го болеше. Тя беше от племето му все пак. Проклятие, точно тя бе причината да влезе в армията, преди всичко. Да върви след Синтър винаги беше много по-лесно.

Щом се приближи, Бадан Грук махна с ръка на Праймли. Ефрейторът на кюонския благородник, Хънт, също се лепна за тях. Седнаха малко настрана от останалите.

— Е — попита тихо Бадан, — заобикаляме ли го това?

Издълженото аскетично лице на Праймли се смръщи кисело — винаги ставаше така, когато някой му заговореше. Бадан не беше много наясно с биографията на този човек, извън очевидното, което беше, че Праймли е направил нещо лошо някога — достатъчно лошо, за да го лишат от собственост и може би дори да побегне. Поне беше оставил зад гърба си аристократичните пози. На прошепнатия въпрос на Бадан ефрейтор Хънт изсумтя и извърна очи.

— Тук си, за да говориш — подкани Бадан картуулеца.

Хънт сви рамене.

— Бягаме от реката насам, сержант. Снишавахме се и се крихме, докато и тримата ни магове се скапаха и сега са по-зле от ходещи мъртъвци. — Кимна на север. — Ония там са морска пехота и се бият. Загубили сме само един от тежката и един сапьор…

— И един сержант, и един ефрейтор — добави Бадан.

— Седемнайсет души сме, сержант. Видях какво могат твоите тежки и двамата със сержант Праймли можем да те уверим, че Лукбек, Дроуфърст и Шоули не отстъпват на Релико и Вастли Бланк. А Хъни все още има три проклетии и два пъти повече острилки, след като Кисуеър ги остави, когато двете със Синтър отидоха и…

— Добре — прекъсна го Бадан. Не искаше да слуша пак за станалото със Синтър и Кисуеър, след като Кисуеър беше причината Синтър да тръгне с нея. Нищо добро не те чака, когато вървиш по жена, която върви по друга жена — дори да й е сестра, — но станалото станало и двете вече ги нямаше, нали? — Праймли?

Кюонецът се потърка по онова, което минаваше за брада по лицето му — само издаваше колко е млад още кучият му син, — и погледна през рамо към чакащите войници. После изведнъж се усмихна.

— Виж го Скълдет, Бадан. Войник, на когото самият Тути му даде името първия ден на остров Малаз, а още не знам — на шега ли беше? Скълдет още не е пуснал кръв, ако не броим комарите, а пък тази кръв си е негова. Освен това, Бадан Грук, ти си имаш тук нещо като далхонийски висш съвет и вашите безлунни сенки като че ли всяват свещен ужас у едурите, все едно сте призраци, и понякога и аз почвам да се чудя как успявате да изчезнете в тъмното. Все едно, ти, Неп Фъроу, Релико и Нелер, и Страп Мъл, и Мълван Дрийдър ей там, и, добре де, дошли сме да се бием, нали? Тогава да се бием.

„Ти може и за това да си дошъл, Праймли. Аз само се опитвам да остана жив.“ Бадан Грук изгледа мълчаливо двамата, след което бавно се изправи — стигаше само до рамото на Праймли — и издърпа двуръчния си сърповиден меч от сбруята от сърнешка кожа на широкия си гръб. Намести в дланите си тежката костена дръжка и огледа остриетата отатарал, набити от двете страни на извития бивен. Ветбела се наричаше оръжието на родния му език, Целуващия кости, остриетата бяха дълги само колкото да докоснат дългите кости на краката на обикновен воин, тъй като тези бедрени кости бяха ценен трофей, излъскваха се и резбоваха със сцени от славната смърт на притежателя им — и всеки воин, домогващ се до сърцето на жена, трябваше да положи немалко такива на прага на родната й колиба като доказателство за мъжествеността и куража си.

„Така и не успях да го използвам това, нали? Нито една бедрена кост, която да покажа на Синтър.“

— Време е да събираме трофеи — каза Бадан.

На петнайсет крачки от тях Хъни сръга Ским.

— Любима, май ще мятаме острилки с тебе днес.

— Престани да ме наричаш така — с досада отвърна сапьорката, но видя как Бадан Грук се запъти към Ръфъл и видя как ефрейтор Хънт се върна по пътеката да прибере ефрейтора на Четвърто, Правалак Рим, който им пазеше задниците с Шоули и Дроуфърст. И много скоро войниците се раздвижиха, и тя видя как заизваждаха оръжия, застягаха броня, занагласяха шлемове, и най-сетне изсумтя. — Добре, Хъни^[1]… Гуглата да ме вземе, колко мразя да го казвам това. Май си го надушил точно…

— Само ми позволи да го докажа…

— Никога няма да ми разтвориш краката, Хъни. Защо не се примириш с това?

— Що за гадно отношение — измърмори сапьорът на Десето, докато зареждаше арбалета си. — Виж, Кисуеър, тя беше…

— Беше й толкова писнало от свалките ти, Хъни, че отиде и се гръмна — взе и сестра си с нея при това. И вече съжалявам, че не бях с тях. — След което стана и забърза към Неп Фъроу.

Старият далхонийски маг отвори едното си жълтеникаво око и примижа към нея. Като видя острилките в ръцете й, опули и двете.

— Арш от мене, жено!

— Спокойно, тръгваме на бой. Останало ли е нещо в онзи твой повехнал папур?

— Какво?

— Магия, Неп, магия — идва от блекерите в мъжете. Всяка жена го знае. — Тя му намигна.

— Дразниш ме, жено! Арш от мен!

— Няма да се аршна от теб, Неп, докато не благословиш тия две муниции тука.

— Да гословя тез глинени топки? Луда ли си, жено? Миналия път като го направих…

— Гръмнаха се, да. Синтър и Кисуеър. На парчета, но чисто и бързо, нали? Слушай, това е единственият начин да се отърва от ухажването на Хъни. Не, сериозно, искам едно от щастливите ти проклятия или проклети благословии. Моля те, Неп…

— Марш от мене!

Релико, който беше с половин педя по-нисък и от сержанта си и според твърдението на самия Тути — най-дребният тежък пехотинец в историята на Малазанската империя, се надигна с пъшкане, извади късия си меч и затегна щита на място. После се обърна към Вастли Бланк^[2].

— Пак е време.

Огромният сети, който още седеше на мекия мъх, вдигна глава.

— Ъъ?

— Пак бой.

— Къде?

— Ние. Ние ще се бием, Вастли. Помниш ли Ю’Гатан?

— Не.

— Е, няма да е като Ю’Гатан. По-скоро като вчера, само че по-тежко. Помниш ли вчера?

Вастли го изгледа зяпнал, после се изсмя с бавното си ха-ха-ха и отвърна:

— Вчера ли? Вчера го помня, да!

— Тогава си взимай меча и изтрий калта от него, Вастли. И си хвани щита — не моя, твоя, на гърба ти. Да, завърти го. Точно така — не, мечът в другата ръка. Идеално. Готов ли си?

— Кого да убивам?

— Скоро ще ти покажа.

— Добре.

— Мен ако питаш, сетите не бива да се чифтосват с бедерини.

— К’во?

— Шега, Вастли.

— А. Ха-ха-ха. Ха!

— Давай да тръгваме с Лукбек — ние сме в челото.

— Лукбек^[3] и в челото?

— Той винаги е в челото за такива неща, Вастли.

— О. Добре.

— Дроуфърст и Шоули са зад нас, ясно? Като вчера.

— Добре. Релико, какво стана вчера?

Страп Мъл пристъпи до Нелер и двамата изгледаха накриво ефрейтора си Правалак Рим, който тъкмо отпращаше Дроуфърст и Шоули при другите тежки.

Двамата си заговориха на родния далхонийски.

— Разбито сърце — рече Страп.

— Разбито не, ами разбито — съгласи се Нелер.

— Кисуеър, хубава беше.

— Хубава не, ами хубава.

— Но… както казва Бадан.

— Както казва той, да.

— И толкова, това казва той.

— Знам, Страп, и няма нужда да ми казваш нищо. Мислиш ли, че Ледерас ще е като Ю’Гатан? Ние нищо не направихме в Ю’Гатан. — И Нелер изведнъж добави, поразен от неочаквана мисъл: — Само че и тук нищо не сме правили, нали? Поне досега. Но ако ще е като в Ю’Гатан…

— Още не сме стигнали там — рече Страп Мъл. — Кой меч ще използваш?

— Този.

— Със счупената дръжка?

Нелер погледна оръжието, намръщи се, запокити го в храстите и извади друг.

— Този. Ледерийски е, беше на стената на каютата…

— Знам. Аз ти го дадох.

— Даде ми го, защото вие като подивяла жена всеки път, когато ударя нещо с него.

— Точно така, Нелер, и затова те попитах кой меч ще използваш.

— Вече знаеш.

— Знам, и затова си тъпча ушите с мъх.

— Мислех, че вече са натъпкани.

— Слагам още. Разбра ли?

Ефрейтор Правалак Рим беше изтормозен мъж. Беше роден в една северна провинция на Грис в беден селски дом и не беше виждал нищо от света през повечето си живот, докато веднъж през съседното село не мина рекрутираща от морската пехота, в същия ден, в който Правалак беше там с по-големите си братя. Всички те се подсмихнаха презрително на рекрутиращата и продължиха към пивницата. Но самият Правалак, виж, той зяпна невярващо. За първи път виждаше човек от Дал Хон. Жената беше едра и закръглена и макар да бе с няколко десетки години по-възрастна от него и косата й да бе посивяла, все пак си личеше колко е била красива някога, а в неговите очи все още беше.

Такава тъмна кожа. Такива тъмни очи и — о, как го погледна тя, с онази блестяща усмивка, преди да го хване за ръка и да го отведе в една задна стаичка на местната тъмница, където го събори най-рекрутиращо върху нара, яхна го и се заклати отгоре му с такава екзалтирана радост, че той изригна право в малазанската армия.

Братята му изразиха неверието си и бяха в паника от това как ще обяснят на мама и тате, че най-младият им син взел, че се записал в армията и междувременно е загубил девствеността си от една петдесетгодишна демонка — и че всъщност няма изобщо да се върне у дома. Но това си беше техен проблем, а Правалак се озова във фургона на рекрутиращата, лепнал здраво ръка между пищните й бедра и без да поглежда повече назад.

Онази първа голяма любов продължи точно до следващата паланка, където го прехвърлиха в керван заедно с петдесетина други гризиански селски момчета и момичета и керванът тръгна по имперския път до Унта, а оттам — до остров Малаз, за да започне обучението си като морски пехотинец. Но сърцето му не беше чак толкова разбито, колкото можеше да допусне, тъй като малазанските сили за известно време бяха препълнени с далхонийски новобранци — някакъв загадъчен взрив в прираста на населението или пък политически вълнения бяха предизвикали масово бягство от саваната и джунглите на Дал Хон. И той много скоро разбра, че обожанието му на тъмна кожа и черни очи не го обрича на неудовлетворен копнеж и вечна самота.

До първата му среща с Кисуеър, която само се беше изсмяла на попълзновенията му, колкото и огладени и фини да бяха станали до този момент. И тъкмо това отхвърляне бе съкрушило сърцето му завинаги.

Но това, което го измъчваше сега, може би изненадващо, изобщо не беше онова несподелено обожание. Беше онова, което видя, или може би само си въобрази, в онази тъмна нощ на реката, след ослепителния блясък на взривовете и грохота, разтърсил реката, онази чернокожа ръка, показала се над вълните, докато водата се съвземаше след взрива и се разтваряше около нежната китка — и след това тази ръка просто се изгуби от напрегнатия му поглед, от отчаяното му, мъчително търсене в задимения мрак — ръката, кожата, тъмната, толкова тъмна кожа, която така го беше разбила в онази нощ.

Ох, как искаше да умре сега. Да сложи край на тази мъка. Тя си беше отишла. Сестра й също си бе отишла — сестра, която две нощи преди това го бе придърпала настрана и му бе прошепнала: „Не се предавай, Прав. Виждаш ли, познавам сестра си и виждам как се усилва блясъкът в очите й всеки път, когато погледне към теб… тъй че не се предавай…“

И двете си бяха отишли, и както Бадан повтаряше непрекъснато всеки път, когато си помислеше, че няма никой наблизо да го чуе: „И толкова. И толкова.“

Сержант Праймли се приближи и потупа Правалак по рамото.

— Готов ли си, ефрейтор? Добре. Води отделението си точно както щеше да го направи Синтър. Поведи ги, Прав, и да поизкормим няколко едури.

Скълдет, чието някогашно име беше Трайбоул Фютан, последният жив мъж от царствения род Фютан, от племето джилани, от югоизтока на Седемте града, бавно се изправи, докато тежките тръгваха нагоре по склона към шума на битката.

Приготви за бой двата си тълвара, притежавани някога от един борец Фаладан — брат на дядо му, — загинал от отрова на платен убиец три години преди малазанското нашествие, когато Трайбоул все още беше дете, непрокудено в пясъците на тленността. Оръжия, които бе наследил като последен потомък на фамилия, разбита от кръвни вражди — те бяха съвсем обичайни по целия континент преди завоеванието. Тълварите изглеждаха големи в ръцете му, прекалено несъразмерни за китките му — но той беше джилани, а всички в племето му бяха буквално лишени от тлъстини. Мускули като въжета, тънки и жилави, и много по-силни, отколкото изглеждаха.

Мекотата в женствените му очи не се промени, докато оглеждаше тълварите и си припомняше някогашните дни, когато беше съвсем малък и с тези две оръжия — балансираше на извитите им върхове, с ефесите под мишниците — подскачаше като дяволче из лагера. Скоро след това вече използваше тояги с тежести, издялани така, че да приличат на тълварите на брата на дядо му. Усвояваше стойките и фигурите в бойния стил на джилани, и в пеши бой, и на гърба на пустинен кон, научи се и на лизгар духана, атаката със скок. Безброй нощи изкара с натъртени рамене, докато се научи да се претъркаля чисто по земята, след като атаката е приключила, трите натъпкани с трева мишени са накълцани на парчета, а вятърът дърпа и развява златистите треви в прашния въздух. И се превърташе и отново се изправяше на крака, с оръжията в готовност.

Не беше висок. Не беше и разговорлив, а усмивката му — в редките случаи, когато се усмихваше — беше свенлива като на девица. Мъже го искаха в леглата си, а също и жени. Но той беше от царския род и семето му беше последното семе, и един ден щеше да го даде на кралица, може би и на императрица, както подобаваше на висшето му потекло. Междувременно се оставяше на мъже да го използват, както го правеха мъжете, и дори намираше удоволствие в това, колкото и да беше невинно. Но отказваше да разлива семето си.

А сега стоеше в готовност и когато подадоха сигнала, тръгна напред с леките си стъпки.

Скълдет беше двадесет и три годишен. Такава бе самодисциплината му, че не беше разливал семе нито веднъж, дори в съня си.

Както по-късно щеше да каже Мълван Дрийдър, Скълдет наистина бе мъж, готов да избухне.

И един старши сержант на остров Малаз щеше да се окаже прав. За пореден път.

Ърб затича назад от къщата на Фактора колкото можеше по-бързо и завъртя щита си, за да прикрие дясното си рамо. Проклетата жена! Застанала там с един проклет капак от буре, а залп от копия всеки момент щеше да полети към нея. О, войниците й я обожаваха, и още как, и това обожание бе толкова сляпо, че не можеха да разберат всичко, което Ърб правеше само за да опази тая глупачка жива. Но сега беше грохнала, скапана от умора развалина и — този път — изглежда, нямаше да успее.

Беше на пет крачки от Хелиан, когато полетяха половин дузина копия — две се понесоха настрани, за да пресрещнат Ърб. Той закова на място, завъртя се зад щита и за миг я изгуби от погледа си.

Едно от тежките копия профуча само на педя от лицето му. Другото се натресе здраво в щита, желязното острие проби, прониза ръката му под рамото и почти я закова за хълбока му. Ърб се завъртя и се олюля, копието го дръпна настрана, той изпъшка и се смъкна на колене на твърдите камъни на улицата. Посрещна земята с дясната ръка, без да изпуска оръжието, за да не се забие по очи, и чу как изпращя един от пръстите му.

В същия миг светът около него се взриви до бяло.

Четирите тежки копия, полетели към Хелиан, почти я отрезвиха. Тя се присви и вдигна малкия си кекав щит, но той се разхвърча на парчета, след като две тежки железни остриета се забиха в подгизналото, тежко и много сладко миришещо дърво. Шлемът й отлетя от главата й с оглушително дрънчене, а в същото време друго копие я перна по дясното рамо, разкъса кожените връзки на бронята й и я завъртя кръгом, тъй че тя се оказа с лице към глинената бутилка, която преди няколко мига беше захвърлила. И скочи към нея.

По-добре да умре с още една глътка…

Въздухът над нея изсвири и над гърба й прелетяха още няколко копия.

Тя се просна по гърди на прашния калдъръм и зяпна опулена, щом бутилката сякаш по своя воля скочи във въздуха. След това нещо я повдигна за краката, преобърна я и тя тупна тежко на гръб, а синьото небе отгоре изведнъж посивя от прах и чакъл, каменни парчета и тухли — валяха на порой.

Нищо не можеше да чуе, а въздухът бе толкова задръстен от прах, че тя се сгърчи в пристъп на кашлица. Извъртя се и видя Ърб, може би на шест крачки по-назад. Идиотът се беше нанизал на копие и изглеждаше по-объркан от всякога. Лицето му беше бяло от прах, червени бяха само устните му, от изкъртен зъб сигурно, и зяпаше тъпо по улицата, където бяха всичките едури… можеше да ги нападнат, тъй че нямаше да е зле тя да си намери меча…

Тъкмо се надигна от земята, когато нечия ръка я плесна по рамото и тя сърдито вдигна очи. Непознато лице — канийка, гледаше я намръщено отгоре. След това проговори с някак странно далечен глас:

— Жива си значи. Не трябваше да се вреш право в „проклетията“, знаеш ли.

И изчезна от погледа й.

Хелиан примига. Присви очи, погледна по улицата и видя огромния кратер там, където бяха доскоро едурите. И парчета от тела, и разнасящия се прах и дим.

И още четирима морски, двама от тях далхонийци. Стреляха с арбалетите в страничната уличка и бързо се разпръснаха, когато един от тях метна „острилка“ в същата посока.

Запълзя към Ърб. Беше успял да издърпа копието от ръката си. Сигурно го болеше, а и вече имаше много кръв, сбираше се на локва под него. Очите му бяха като на заклана крава, макар и не толкова мъртвешки, но там някъде.

Дойде още един от морската, пак непознат. Черна коса, бяла кожа. Коленичи до Ърб.

— Ти — изръмжа Хелиан.

Мъжът я погледна през рамо.

— Никоя от раните ти няма да те убие, сержант. Но приятелят ти е на свършване, тъй че ме остави да си свърша работата.

— Кое отделение сте, по дяволите?

— Десето. Трета рота.

„Лечител. Е, добре. Оправи го Ърб, та да мога аз да го убия.“

— Натиец си, нали?

— Умна жена — измърмори той, докато запридаше магиите си над дълбоката раздрана дупка под рамото на Ърб. — Още по-умна, когато си по-трезва, може би.

— Изобщо не разчитай на това, резач.

— Всъщност не съм резач, сержант. Боен маг съм, но пък вече не можем да сме толкова придирчиви за тези неща, нали? Мълван Дрийдър.

— Хелиан. Осмо отделение, Четвърта.

Погледна я изненадано.

— Виж ти. От онези, дето изпълзяха изпод Ю’Гатан?

— Да. Ще живее ли Ърб?

Натиецът кимна.

— Ще полежи малко на носилка обаче. Много кръв е изгубил. — Изправи се и се огледа. — Другите ти войници къде са?

Хелиан погледна към къщата на Фактора. Взривът май я беше изравнил със земята.

— Проклета да съм, ако знам, Мълван. Случайно да ти се намира шишенце с нещо, а?

Но магът гледаше намръщено развалините на рухналата къща.

— Чувам викове за помощ.

Хелиан въздъхна.

— Значи ще ги намерим все пак, Мълван Дрийдър. Което значи, че ще трябва да ги изровим. — И лицето й светна. — Но това ще ни отвори глътката, нали?

Многобройният пукот на „острилки“ и трясъкът на шрапнел във фасадата на пивницата отпратиха няколкото малазанци вътре назад към тезгяха. Навън в изпълнения с прах и дим въздух се разнесоха писъци и вой. Фидлър видя как Геслер сграбчи Сторми, за да го задържи да не се втурне към вратата — огромният фалариец едва се държеше на крака, — след което се обърна към Мейфлай, Коураб и Тар.

— Да ходим да си срещнем съюзниците, но си отваряйте очите. Останалите, стойте тук, превържете раните. Ботъл, къде са Корик и Смайлс?

Магът само поклати глава.

— Отидоха в източния край на селото, сержант.

— Добре, вие тримата с мен. Ботъл — можеш ли да направиш нещо за Сторми?

— Да.

Фидлър зареди арбалета си и поведе към входа на кръчмата. На прага се наведе и надникна навън през прахта.

Съюзници, и още как. Благословената морска пехота, шестима на брой, газеха през труповете на едурите и приключваха писъците им с бързи удари на мечовете си. Фидлър видя някакъв сержант, от Южен Дал Хон, нисък, плещест и черен като оникс. Жената до него беше с половин глава по-висока и сивоока, доста закръглена, но не и провиснала. Зад тези двамата стърчеше друг далхониец, сбръчкан и надупчен навсякъде — уши, нос, брадичка, бузи — бляскащите златни украшения бяха в рязък контраст с намръщеното му лице. „Проклет шаман.“

Фидлър излезе и тръгна към сержанта. Боят все още продължаваше, но някъде далече.

— Колко сте?

— Седемнайсет, за начало — отвърна мъжът. Замълча и погледна варварския меч-бивен в ръцете си. — Току-що отсякох една едурска глава с това. Първата ми жертва.

Фидлър зяпна.

— Как, в името на Гуглата, стигнахте толкова далече от брега тогава? Да не сте прилепи соултейкън?

Далхониецът смръщи лице.

— Откраднахме една рибарска лодка и нагоре по реката.

Жената до него заговори:

— Бяхме най-южните отделения, движехме на изток, обаче стигнахме реката и трябваше или да газим до кръста в блатна тиня, или да хванем нагоре по водата. Всичко беше точно допреди няколко нощи, когато се натресохме на ледерийска галера. Загубихме няколко души обаче — добави тя.

Фидлър я погледа още миг. Добре закръглена и мека на вид, освен очите. „Гуглата да ме вземе, тая може да съдере кожата на човек парче по парче с една ръка, докато с другата се оправя сама.“ Извърна очи от нея и отново се обърна към сержанта:

— Коя рота?

— Трета. Аз съм Бадан Грук. А ти си Фидлър, нали?

— Йегетан — измърмори шаманът и направи жест „зло да пази“.

Бадан Грук се обърна към белокожата жена.

— Ръфъл, вземи Вастли и Релико и продължете на запад, докато не се срещнете с Праймли. После обратно тук. — Погледна Фидлър. — Добре ги ударихме май.

— Стори ми се, че чух „проклетия“ преди малко.

Кимване.

— Праймли е със сапьорите. Все едно, едурите отстъпиха, тъй че явно сме ги изплашили.

— Морантските муниции го правят това.

Бадан Грук отново извърна очи. Изглеждаше странно колеблив.

— Изобщо не очаквахме да срещнем някое отделение толкова далече на запад. Освен ако не са хванали по водата като нас. — Срещна погледа на Фидлър. — Само на ден път сте от Ледерас, знаеш ли.

Седем едури бяха обърнали играта срещу Корик и Смайлс и ги изтласкваха в необещаващата нищо добро уличка между паянтовите къщи, която след това водеше към изключително неприятен открит за обстрел терен, блокиран от купища дърва от всички страни, освен входа на уличката.

Корик избута Смайлс зад себе си — едурите се бяха струпали в началото на уличката и бавно се приближаваха — и вдигна меча си в готовност да влезе в близък бой. Наполовина обезоръжен, след като бе изгубил щита си. Ако кучите синове започнеха да мятат копия, щеше да си има неприятности.

Тая мисъл го накара да изсумти. Той срещу седмина Тайст Едур, а зад гърба му е само една млада жена, която бе изразходвала всичките си метателни ножове и разполагаше само с тежкия нож за кормене, чието място бе по-скоро в ръцете на касапин. Неприятности? Само ако замятат копия.

Но тези едури явно не държаха да ги нанижат от разстояние. Близък бой искаха и Корик не бе изненадан от това. „Като сетите са, тия сиви мърши. Лице в лице, да. В това е истинската доблест.“ Вдигна меча си и ги подкани да тръгнат напред.

— Стой зад мене — рече на Смайлс, която се беше присвила зад гърба му. — Отвори ми повече място…

— За какво, тъпако? За да умреш стилно ли? Просто посечи няколко, аз се плъзвам отдолу и ги довършвам.

— И те тресват по темето? Не, стой зад мене.

— Няма да стоя и да ме изнасилят всички, които ще си толкова некадърен, че да не убиеш, преди теб да те убият, Корик.

— Добре! Тогава аз ще те тресна с ефеса по темето!

— Единственият път, когато изобщо ще ме треснеш, тъй че давай!

— О, ще те тресна аз, вярвай ми…

Щяха да продължат още и още, но едурите вече се бяха развърнали, четирима във фронт и трима зад тях, и се втурнаха напред.

След това Корик и Смайлс често спореха дали спасителят им беше кацнал от въздуха или просто притежаваше таланта да прескача невероятни разстояния, защото се появи като мълния, прелетя точно на пътя на първите четирима Тайст Едур и в този безмълвен полет сякаш се сви в себе си и изчезна сред святкащите тежки железни остриета. Вихър от странни, кълцащи звуци и след това той вече ги беше подминал — и трябваше много лошо да се натресе в една от купчините дърва. Но вместо това един от тълварите се опря с върха надолу в купчината, мъжът се завъртя около оста на тази единствена допирна точка, обърна се и стъпи, присвит като котка, на дървата — в невъзможен за запазване на равновесие ъгъл, но това беше без значение, тъй като той вече бе скочил назад, откъдето се бе появил, прелетя този път над рухващите, плувнали в кръв тела на четиримата Тайст Едур. Клъц-клъц-клъц-клъц — и задните трима едури също се свлякоха на земята.

Мъжът отново се приземи, присвил глава, и рамото му едва докосна земята, преди да се превърти в пълно кълбо. После незнайно как успя да се изправи на един крак, стъпи и на другия и застана срещу седемте трупа, които току-що беше свалил.

И срещу двама малазански морски пехотинци, които поне този път изобщо нямаха какво да кажат.

Десантниците от Трета и Четвърта рота се бяха събрали пред селската пивница, стояха или седяха на оцапания с кръв калдъръм на главната улица. Някои превързваха рани, други кърпеха броня или заточваха нащърбените остриета на мечовете.

Фидлър седеше на ръба на едно корито с вода от едната страна на входа и преценяваше. От морския бряг дотук трите други отделения от Четвърта рота бяха понесли щети. От отделението на Геслер си бяха отишли Сандс и Уру Хела. От това на Хелиан — Лютс и Тавос Понд, и двамата бяха загинали в това проклето село, докато от хората на Ърб мъртви бяха Хано, а вече и Боул, а Солтлик беше изгубил лявата си ръка. Отделението на самия Фидлър дотук беше останало непокътнато, а това го караше да се чувства гузен. „Като някакви проклети фаворити на Гуглата, наредени в редица отвъд портата. С пера от врана в ръка или повехнали рози, или сладкиши, или каквито там безброй дарове мъртвите с охота връчват на новодошлите си ближни… богове на Бездната, Смайлс ме превръща в поредния каниец с всички тези нелепи суеверия. Никой не те чака отвъд Портата на Гуглата, освен за да ти се изсмее.“

Двамата сержанти от Трета рота се приближиха. Бадан Грук, с когото Фидлър се бе запознал преди малко, и кюонецът, Праймли. Бяха много странна двойка, но винаги става така, нали?

Праймли го погледна странно почтително и рече:

— Нямаме проблем с това.

— С кое?

— Със старшинството ти, Фидлър. Е, и какво правим сега?

Фидлър се намръщи и извърна очи.

— Някакви загуби?

— От това дребно счепкване? Не. Тия едури се разбягаха като диви зайци. Много по-страхливи са, отколкото очаквахме.

— Не обичат боя „щит срещу щит“ — рече Фидлър и се почеса по мръсната брада. — Ще го заобичат, особено след като имат ледерийска войска с тях. Но напоследък са зарязали тази тактика, тъй като с нашите муниции им става скъпо. Не, дебнеха ни, биеха ни в засада и ни изтласкваха. Традиционният им стил на бой, предполагам.

Праймли изсумтя.

— Изтласквали са ви, казваш. Значи от тая страна на Ледерас най-вероятно ни чака някоя проклета армия. Наковалнята.

— Да. Точно затова би трябвало да изчакаме тука малко. Знам, че е рисковано, едурите могат да се върнат и следващия път да са хиляди.

Присвитите очи на Бадан Грук се присвиха още повече.

— Да се надяваме вашият Юмрук да дойде навреме с много повече морска пехота.

— Вече е и вашият Юмрук, Бадан Грук.

Сержантът кимна рязко и се намръщи.

— Хвърлиха ни в тая каша само заради загубите на Четвърта при Ю’Гатан.

— Адюнктата непрекъснато прави промени — каза Праймли. — Нямаме Юмруци за нищо друго освен морската пехота — след времето на Кръст…

— Е, сега имаме. Вече не сме в малазанската армия, Праймли.

— Да, Фидлър, отчитам го това.

— Това е предложението ми — повтори Фидлър. — Изчакваме малко тук. Нека маговете ни да отдъхнат. И дано Кенеб да се появи, и дано да води със себе си малко повече от дузина морски пехотинци. Виж, за това със старшинството не ме бива много. Бих предпочел сержантите да сме съгласни за нещата, тъй че не ви задължавам за нищо.

— Геслер съгласен ли е с тебе, Фидлър?

— Да.

— А Хелиан и Ърб?

Фидлър се засмя.

— В кръчмата още е мокро, Праймли.

Слънцето беше залязло, но като че ли никой не искаше да ходи никъде. Влизаха в кръчмата само когато трябваше да се донесе ново буре ейл. Главното помещение беше истинска кланица, тъй че никой не беше склонен да се задържа вътре задълго.

Смайлс се приближи и седна до Корик.

— Казва се Скълдет.

— Кой?

— Знаеш кой. Оня, дето може да те убие с палеца на крака си.

— Мислех си за оная атака — отвърна Корик. — Върши работа само ако не я очакват.

Смайлс изсумтя.

— Сериозно. Видя ли някой да лети към мен, режа го на две. Не че ще може да се оттегли или да се откаже, нали?

— Ти си идиот — рече тя и го сръга. — Ей, и близнака ти го срещнах. Казва се Вастли Бланк и от двама ви според мен той е умникът.

Корик я погледна ядосано.

— Какво все се заяждаш с мен, Смайлс?

Тя сви рамене.

— Скълдет. Ще го направя мой.

— Твой?

— Да. Знаеш ли, че си пази мъжкото за жена с царствена кръв?

— Мъжете с такива наклонности не го казват.

— Къде го чу това?

— Освен това ти не си с царствена кръв, Смайлс. Кралица на мидите не се брои.

— Точно затова искам да излъжеш за мен. Уж съм канийска принцеса, пратена в малазанската армия, за да не ме намери Нокътят…

— В името на Качулатия, Смайлс!

— Шшш! Слушай, другите в отделението казаха, че с удоволствие ще излъжат за мен. Какво ти става?

— С удоволствие… ха, това беше добро. Много добро. — Обърна се и я изгледа. — Гориш от желание Скълдет да направи един от летящите си скокове и да кацне точно между краката ти ли? Искаш да забременееш от принц на някакво седемградско племе на летящи катерици?

— Да забременея? Да бе, когато делфините проходят и рибите свият гнезда по дърветата. Няма да забременея. Ботъл ми дава едни билки за това. Милият ми Скълдет може да лее галони със семе в мен цяла проклета от Гуглата вечност и никакви зайчета няма да ми подскачат наоколо.

— Лицето му е като на момиче — каза Корик. — Мъжете казват, че и целувал като момиче.

— Кой ти дрънка всичко това?

— Пестял си семето. Ха!

— Слушай, мъжете нищо не значат. Е, канийска принцеса ли съм, или не?

— Да бе, да. Съперничка за имперския трон всъщност. Бъди летящата риба за летящата катерица и си свий гнездо по дърветата, Смайлс. Като свърши всичко, което трябва да се свърши.

За негова изненада тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти, Корик. Ти си истински приятел.

Той зяпна след нея. Горкото момиче. „Катерицата си пести семето, защото не знае какво да прави с него според мен.“

В смрачената улица пред него премина някой. Корик примижа и го позна по походката.

— Ей, Ботъл.

Младият маг спря, погледна през рамо, после се обърна и повлече крака към него.

— Нали трябваше да спиш.

— Не, благодаря.

— Значи даваш специални билки на Смайлс, а? Защо го…

— Какво?

— Билки. Да не забременее.

— Виж, ако не иска да забременее, трябва просто да спре да се качва на всеки…

— Задръж, Ботъл! Чакай малко. Тя каза, че е говорила с теб. За билките…

— А, онези билки. Не си разбрал добре, Корик. Те не са да я пазят да не забременее. Всъщност е някаква отвара от баба ми и нямам представа дали изобщо действа, но все едно, нищо общо няма със забременяването. Ами, ако ме беше помолила за това, има нещо доста благонадеждно…

— Чакай! Какво… какво прави тази отвара, която й даваш, тогава?

— Тя да не я пие по-добре, че… За мъж е!

— За Скълдет?

— Скълдет ли? Какво… — Ботъл го зяпна. — Знаеш ли какво е скълдет, Корик? Растение, вирее на остров Малаз и може би в Джени също. Виж, обикновено има женски растения и мъжки растения, и така се получава плодът и разни такива, нали? Все едно, не е така с миличкия ни скълдет. При него са само мъжки — никакви женски изобщо. Скълдетите си пускат своето… да де, изхвърлят го всичкото във въздуха и накрая някои влизат в семето на други растения и там си стоят, скрито, докато онова семе не поникне, завземат го и хоп — още едно хубаво скълдетче с онова сиво цветче, дето не е никакво цветче, а тънка шушулка, пълна със…

— Добре де, онази отвара, дето ти я е поискала Смайлс, тя какво прави?

— Уж променя мъж, който предпочита други мъже, в такъв, който предпочита жени. Дали действа ли? Представа нямам.

— Скълдет може да е растение — каза Корик, — но е и име на един войник в отделението на Праймли. Хубав.

— О, и това име…

— Явно е съвсем подходящо, Ботъл.

— Горката Смайлс.

Къщата на Фактора можеше и да е изглеждала хубава, но както се срути, все едно беше от слама. Изумителното беше, че никой не бе загинал под всичките тези развалини. Ърб поне със сигурност бе облекчен от това, макар да беше клюмнал след навикванията на Хелиан.

Все едно, задоволена след това и почувствала се доволно… доволна, Хелиан изобщо не остана доволна, когато ужасно непривлекателното лице на Балгрид изникна точно пред нея. Примига и го погледна намръщено.

— По-нисък си, отколкото си мислех.

— Коленичил съм, сержант. Какво правиш тук под тезгяха?

— Не съм аз, дето го мести непрекъснато, Балди.

— Другите сержанти са се разбрали да поостанем малко тук. Съгласна ли си с тях за това, сержант?

— Защо не?

— Добре. А, знаеш ли, в новите отделения има още един картуулец.

— С-сигурно е шпионин. Още ме преследват.

— Че защо ще те преследват?

— Щото направих нещо лошо, затова. Не помня к’во точно, но е било достатъчно лошо, за да ме отпрати тук, нали? Проклет шпионин!

— Съмнявам се да е…

— Тъй ли? Ами добре, накарай го да дойде да ми целуне краката тогаз! Кажи му, че съм кралицата на Картуул! Целувка по краката искам! Хайде върви, проклет да си!

На по-малко от шест крачки от тях Скълдет седеше сврян под тезгяха в другия край. Криеше се от хубавата, но много похотлива жена от отделението на Фидлър. При думите на Хелиан главата му рязко се извърна и тъмните му бадемови очи, разбили вече толкова много сърца, бавно се разшириха и се взряха в чорлавата сержантка, легнала сред локва разлято вино.

Кралица на Картуул.

От такива скромни неща се преобразяват светове.

Жените пееха древна песен на език, който бе всичко друго, но не и езикът на Имасс. Изпълнена със странни цъкания, флегматични паузи и ритмични жестове. И с необичайно еднакви гласове. Хедж направо беше настръхнал.

— Ерес’ал — прошепна му Бързия Бен, и той леко пребледнял. — Първият език.

Нищо чудно, че го караше да настръхне, че будеше смътен ек някъде дълбоко в мозъка му, съживяваше сякаш тихото майчино мърморене, докато той е впил устни в гърдата и глупаво се взира в замъгленото лице над себе си. Песен, която можеше да накара всеки възрастен мъж да се почувства уязвим, слаб и отчаяно търсещ утеха.

Хедж изруга под нос и дръпна Бързия Бен за ръкава.

Магът го разбра много добре, двамата станаха и се отдалечиха от огнището и сбралите се около него Имасс. Навън в тъмното, под искрящите звезди, нагоре към стръмнината със скалните домове.

Хедж седна на един голям плосък камък в подножието на сипея. Бързия Бен остана прав, наведе се, гребна шепа камъчета, закрачи напред-назад и започна да проучва находката си в тъмното — повече на допир, като хвърляше лошите в мрачината и те отскачаха и се търкаляха.

— Е, Хедж?

— Какво?

— Как е Фидлър напоследък?

— Не че клеча на рамото му или нещо такова.

— Хедж…

— Добре де, долавям някои неща от време на време. Шепот. Ехо. Още е жив, това мога да кажа.

Бързия Бен помълча.

— Някаква идея какво е намислила адюнктата?

— Кой? Че защо да имам? Аз изобщо не съм я срещал. Ти би трябвало да ги правиш предположенията, магьосник. Нали ти ги сложи прангите да й станеш Върховния маг в края на краищата. Колкото до мене, скитам се вече сякаш цяла вечност само сред пепелта на мъртви. Поне докато не намерихме това място, а то изобщо не е толкова далече от долния свят, колкото сигурно си мислиш.

— Не ми казвай какво си мисля, сапьор. Вече знам какво мисля и не е това, което си мислиш ти.

— Виж ти, пак взе да ставаш много изнервен, Бързак. Сърчицето разтупка ли се?

— Тя ги поведе към Ледер — към империята на Тайст Едур — веднага щом успя да ги избави от пристанището на Малаз. Значи, Котильон твърди, че е успяла въпреки моето изчезване в най-лошия възможен момент. Доста неприятни загуби, вярно. Например Калам. И Т’амбър. Аз. И тъй, Ледер. Хвърля жалката си армия срещу империя, обхванала половин континент или почти толкова, и защо? Е, може би за да нанесе някакво възмездие от името на Малазанската империя и всяко друго кралство или народ, пострадал от разбойническите им флоти. Но пък може и изобщо да не е това, защото — нека си го кажем — като мотив звучи, хм… безумно. А не мисля, че адюнктата е безумна. Какво остава тогава?

— Извинявай, това всъщност въпрос ли беше? Към мен?

— Разбира се, че не, Хедж. Риторично беше.

— Отдъхнах си. Продължавай.

— По-вероятно изглежда да се е опълчила на Сакатия бог.

— О, нима? Какво общо има тази Ледерийска империя със Сакатия бог?

— Ужасно много общо има.

— В смисъл, аз и Фидлър отново водим същата проклета война.

— Все едно вече не го знаеше, Хедж — и моля те, изтрий тая невинна физиономия от лицето си. Още не е толкова тъмно и ти го знаеш, а тази физиономия е за мен и е една проклета лъжа, тъй че я разкарай.

— Ух, нервичките на мага се опънаха!

— Точно затова тебе най-малко те харесвах, Хедж.

— Помня как веднъж се побърка от страх заради една новобранка, Сори, защото беше обсебена от бог. А ето, че сега работиш за същия бог. Удивително как могат да се обръщат нещата по начин, който изобщо не си очаквал, нито си предвиждал.

Магьосникът го изгледа продължително.

— Чакай малко, Хедж.

— Наистина ли мислиш, че Сори беше там, за да премахне императрицата, Бързак? Някакъв мръсен план за отмъщение срещу Ласийн? Ами, това би било… безумно.

— Какво намекваш?

— Просто се чудя дали трябва да си толкова сигурен в тези, за които работиш. Защото, и на мен ми изглежда точно така, цялото това объркване, което изпитваш покрай адюнктата, може просто да произлиза от някои подвеждащи, хм, недоразумения за двата бога, които се свиват в сянката ти.

— Това поредното ти вътрешно чувство ли е?

— Аз не съм Фидлър.

— Не си, но беше близо до него — в проклетата му сянка. Повдигаш всичките му тайнствени подозрения и недей се опитва да го отричаш, Хедж. Тъй че по-добре ми го кажи направо. Ти и аз, двамата на една и съща страна ли се бием, или не?

Хедж се ухили широко.

— Може би не. Но пък може би повече, отколкото си мислиш, магьосник.

Бързия Бен беше избрал няколко добре огладени камъчета. Останалите ги хвърли.

— Този отговор трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Аз как се чувствам според теб? — попита Хедж. — Да съм на проклетата ти страна, Бързак, още от Рараку! А все още не зная кой си и какво си дори!

— В смисъл?

— В смисъл — това. Започвам да подозирам, че дори Котильон — и Сенкотрон — не те познават и наполовина толкова добре, колкото си мислят. Точно затова в момента те държат подръка. И точно затова, също така, искат накрая да си без Калам, който да ти пази гърба.

— Ако си прав — за Калам — ще е неприятно.

Хедж сви рамене.

— Казвам само, че може би планът е бил Сори да е там в момента, до Фидлър.

— Адюнктата тогава нямаше дори армия, Хедж. Това, което намекваш, е невъзможно.

— Зависи колко са предвидили — и разбрали Келанвед и Танцьора, когато оставиха империята си и тръгнаха да търсят асценденство. — Сапьорът помълча замислено. — Тръгнаха по пътищата на Азата, нали?

— Почти никой не знае това, Хедж. Ти със сигурност не го знаеше… преди да умреш. Което ни връща на пътя, по който ти спря да вървиш, след като се гръмна в Черен Корал.

— Искаш да кажеш, след като направих своето възнесение?

— Да.

— Вече ти казах повечето. Подпалвачите на мостове се възнесоха. Обвинявай някой Душебродник.

— И сега още проклети глупаци се мотаят наоколо. Гуглата да ви вземе всички, Хедж, в бригадата на Изгорените мостове имаше няколко наистина гадни хора. Жестоки, зли и направо ужасни…

— Глупости. Ще ти кажа една тайна, някой ден може и да ти свърши добра работа. Умирането те унизява.

— Унижение не ми трябва, Хедж, и толкова по-добре, защото не се каня да умирам скоро.

— Отваряй си очите на четири тогава.

— Пазиш ли гърба ми, Хедж?

— Не съм Калам, но да, можеш да разчиташ.

— Засега?

— Засега.

— Би трябвало да е достатъчно, предполагам…

— Само ако и ти пазиш моя, Бързак.

— Разбира се. Верността към старото отделение и така нататък.

— Та за какво са ти тия проклети камъчета? Сякаш не мога да се досетя.

— Ще нагазим в ужасен боклук, Хедж. — Магът го погледна. — И слушай, за ония скапани проклетии — ако ме гръмнеш на парчета, наистина ще се върна за тебе, Хедж. Това е клетва, дадена от всяка проклета душа в мен.

— А това повдига въпрос, нали? Колко дълго всички онези души смятат да се крият в тебе, Бен Адефон Делат?

Магьосникът го изгледа. И както можеше да се очаква, не отвърна нищо.

Трул Сенгар стоеше в края на светлия кръг от огнището, зад струпалите се Имасс. Женската песен бе заглъхнала в низ от звуци, каквито майка би издавала за невръстното си бебе, звуци на утеха. Онрак му бе обяснил, че тази песен на Ерес’ал е всъщност завръщане към корените на езика, че започва с чудатия, но все пак сложен език на възрастните Ерес’ал, с неговите странни цъкания, паузи и жестове, служещи за накъсване на думите, който след това става все по-опростен и по-мелодичен. Както и да беше, въздействаше мрачно и странно смущаващо.

Музиката и песента за народа на Трул Сенгар бяха нещо статично, ограничено в ритуала. Ако в древните сказания имаше истина, някога Тайст Едур бяха използвали най-различни инструменти, но повечето от тях вече бяха непознати, бяха останали само имената им. Заместваше ги глас. И Трул започваше да съзнава, че с инструментите навярно нещо е изгубено.

Жестовете на жените се бяха прелели в танц, гъвкав и плавен, и изведнъж — изпълнен с любовна страст.

Някой до него промълви тихо:

— Преди детето има страст.

Трул се обърна и с изненада видя до себе си вожда Хостил Ратор.

В мръсната дълга коса на воина, провиснала от пъстрото, нашарено с белези теме, се полюшваха навързани калцирани кости. Тежкото чело доминираше над цялото лице и скриваше очите в мрак. Дори облечен в плътта на живота, Хостил Ратор изглеждаше мъртвешки.

— Страстта ражда детето, Тайст Едур. Разбираш ли?

Трул кимна.

— Мисля, че да.

— Така беше много, много отдавна. При Ритуала.

„Аха.“

— Детето пораства, уви — продължи главатарят на клана. — А онова, което е било някога страст, вече е…

„Нищо.“

Хостил Ратор продължи:

— Тук, сред тези кланове, имаше Гадателка на кости. Тя ясно провидя илюзията на това селение. И видя също така, че то отмира. Опита се да спре кървенето му, като се принесе в жертва. Но не успя — духът и волята й се предадоха.

Трул го погледна намръщено.

— Как разбрахте за това място?

— Тя огласи болката си, терзанието. — Т’лан помълча за миг и добави: — Намерението ни беше да се отзовем на призива за Събирането — но потребността в нейния глас бе неопровержима. Не можехме да се отвърнем, та дори това, което трябваше да предадем, да беше — навярно — сетният ни покой.

— А сега сте тук, Хостил Ратор. Онрак вярва, че искаш да узурпираш властта на Улшун Прал, но те спира присъствието на Руд Елале — заплахата, която той представлява за теб.

Очите под изпъкналото чело проблеснаха.

— Да не си дори прошепнал за тези неща, едур. Нима искаш да видиш извадени оръжия тази нощ, дори след дара на Първата песен?

— Не. И все пак по-добре сега, отколкото по-късно.

Едва сега Трул видя двамата Гадатели на кости от Т’лан, които пристъпиха и застанаха зад Хостил Ратор. Песента на жените бе спряла — рязко ли беше прекъснала? Не можеше да си спомни. Все едно, ясно беше, че всички събрани вече слушат само техния разговор. Видя появилия се от тълпата Онрак, видя каменния меч на приятеля си, стиснат в двете му ръце.

Трул отново се обърна към Хостил Ратор, с равен и спокоен тон:

— Вие тримата сте били свидетели на всичко, което някога…

— То няма да оцелее — прекъсна го главатарят на клана. — Как можем да приемем тази илюзия, когато, след като тя се стопи, трябва да се върнем към онова, което всъщност сме?

Руд Елале заговори от тълпата:

— Моят народ не ще пострада. Нито от твоята ръка, Хостил Ратор, нито от твоите Гадатели на кости. Нито от онези, които идват тук — добави той. — Решен съм да изведа клановете и да ги спася.

— Спасение няма — рече Хостил Ратор. — Това селение умира, както и всичко, което е в него. И никакъв изход не може да има. Руд Елале, без този свят твоите кланове дори не съществуват.

— Аз съм Т’лан, като теб — каза Онрак. — Усети плътта, която те облича сега. Мускула, топлината на кръвта. Усети дъха в дробовете си, Хостил Ратор. Взирал съм се в очите ви — на всеки от вас тримата — и виждам онова, което несъмнено го има и в моите. Чудото. Спомена.

— Не можем да го позволим — намеси се Гадателят на кости Тил’арас Бенок. — Защото щом напуснем това място, Онрак…

— Да — прошепна приятелят на Трул. — Ще е… твърде тежко. За понасяне.

— Някога имаше страст — рече Хостил Ратор. — За нас. Никога вече не може да се върне. Не сме вече деца.

— Никой от вас не разбира!

Неочакваният вик на Руд Елале стъписа всички и Трул видя как Улшун Прал, със скръбно лице, посегна да спре храненика си, но той избута гневно ръката му и пристъпи напред. Очите му грееха като жаравата в огнището зад него.

— Камък, пръст, дървета и треви. Зверове. Небето и звездите! Нищо от това не е илюзия!

— Пленени спомени…

— Не, Гадателю на кости, грешиш. — Овладя с усилие гнева си и се обърна рязко към Онрак. — Виждам сърцето ти, Онрак Прекършени. Знам, ти ще си редом до мен — в това, което предстои. Ще бъдеш с мен!

— Да, Руд Елале.

— Значи вярваш!

Онрак замълча.

Хостил Ратор се изсмя — тих, хриплив смях.

— Добре, Руд Елале. Онрак от Логрос Т’лан Имасс избира да се бие на твоя страна, избира да се бие за тези Бентракт, защото не може да се примири с мисълта да се върне към онова, което е бил, и затова предпочита да умре тук. И смъртта е онова, което очаква Онрак Прекършения — всъщност той копнее за нея.

Трул се взря в приятеля си и видя отразена в огряното от пламъците на огнището лице на Онрак истината в думите на Хостил Ратор.

И не се поколеба.

— Онрак няма да е сам.

Тил’арас Бенок се обърна към него.

— Едур, ти си готов да отдадеш живота си, за да защитиш една илюзия?

— Смъртните с радост правят това, Гадателю на кости. Обвързваш се с клан, с племе, с народ или с империя, но за да придадеш сила на илюзията за обща връзка, трябва да подхраниш противоположното — това, че онези, които не са от твоя клан, племе или империя, са чужди на тази връзка. Видял съм Онрак Прекършения, Т’лан Имасс. И го видях сега, отново смъртен. Заради радостта и живота в очите на моя приятел ще се сражавам с всички, които го смятат за свой враг. Защото връзката между нас е приятелството. А това, Тил’арас Бенок, не е илюзия.

Хостил Ратор попита Онрак:

— В своята милост, каквато си я намерил сега, оживяла отново в душата ти, няма ли да отхвърлиш Трул Сенгар от Тайст Едур?

А воинът сведе глава и отвърна:

— Не мога.

— Тогава, Онрак Прекършени, душата ти никога няма да намери покой.

— Знам.

Все едно, че пронизаха Трул в гърдите. Дръзките твърдения, изречени с пламенна искреност, която можеше да се породи само от вярно приятелство, бяха нещо чудесно. Ала съвсем друго беше да разбере цената, която налага това в душата на приятеля му.

— Онрак — с болка прошепна той.

Но този миг нямаше да изчака всичко, което можеше да се каже, всичко, което трябваше да се каже. Защото Хостил Ратор се бе обърнал към своите Гадатели на кости и мълчаливото общение, преминало между тримата, бе бързо, решително. А после вождът на клана се обърна и закрачи към Улшун Прал. Смъкна се на коляно пред него и сведе глава.

— Смирихме се, Улшун Прал. Тези двама странници ни посрамиха. Вие сте Бентракт. Както бяхме и ние, преди толкова много време. Вече искаме да помним. Вече искаме да се бием във ваше име. В нашата смърт не ще има нищо друго освен доблест. В това се заклеваме. — После стана и се обърна към Руд Елале. — Соултейкън, ще ни приемеш ли за свои войници?

— За войници? Не. Като приятели, като Бентракт — да.

Тримата Т’лан му се поклониха.

Всичко това премина като мъгла пред очите на Трул Сенгар. След признанието на Онрак Прекършения като че ли целият свят на Трул със стържеща, трошаща скали неустоимост се бе завъртял на някаква невъобразимо огромна ос… но него самия го завъртя една ръка — и Онрак вече стоеше пред него.

— Няма нужда — промълви воинът Имасс. — Знам нещо, което дори и Руд Елале не знае. И ти казвам това, Трул Сенгар: няма нужда. Нито от скръб. Нито от съжаление. Чуй ме, приятелю. Този свят няма да умре.

И Трул не намери воля в себе си да оспори това твърдение, да забие ножа на съмнението в искрения поглед на своя приятел. Само въздъхна и кимна.

— Тъй да бъде, Онрак.

— И ако внимаваме — продължи Онрак, — ние също няма да умрем.

— Както кажеш, приятелю.

На трийсет крачки от тях, в тъмното, Хедж се обърна към Бързия Бен и изсъска:

— Как тълкуваш всичко това, маг?

Бързия Бен сви рамене.

— Сблъсъкът като че ли беше избегнат, ако колениченето на Хостил Ратор пред Улшун Прал не включваше прибирането на паднал зъб или нещо такова.

— На паднал… какво?!

— Все едно. Бездруго не това е важното. Но зная, че съм прав в едно, и не ме питай откъде го зная. Просто го зная. Подозрение, превърнало се в увереност.

— Продължи, проклет да си.

— Само това, Хедж. Финнестът. На Скабандари Кървавото око. Той е тук.

— Тук? Какво искаш да кажеш с това „тук“?

— Тук, сапьор. Точно тук.

Едната страна на портата представляваше грохнала развалина. Огромните циклопски камъни, оформяли някога арка с височина поне колкото пететажна сграда, бяха разхвърляни на над сто разтега от входа. Платформата, която арката бе обхващала някога, се беше надигнала и огънала, сякаш ужасен земетръс бе разлюлял здравата скална основа под каменната настилка. От другата страна се извисяваше кула от все още стоящи на мястото си блокове, извита нагоре като вретено и опасно наклонена.

Илюзията за ярка дневна светлина се бе задържала през тази последна част от пътуването, колкото заради настойчивостта на Удинаас, толкова и заради насмешливото благоволение на Клип. Или заради търпението на Силхас Руин, навярно. Най-важното последствие от това бе, че Серен Педак беше крайно изтощена — а и Удинаас не изглеждаше по-добре. Също като двамата Тайст Андий обаче Кетъл изглеждаше неуморима — с цялата безгранична енергия на едно дете, предположи Серен, а това откриваше възможността много скоро тя просто да рухне.

Серен разбираше, че Феар Сенгар също е уморен, но това навярно по-скоро беше свързано с неприятното бреме, което все повече натежаваше на плещите му. Сурово и непростително към себе си, тя бе разказала на Тайст Едур за ужасния си грях спрямо Удинаас, и го беше направила с надеждата, че Феар Сенгар — с непресторено и най-заслужено презрение в очите — ще предпочете да я отхвърли, както и собствената си клетва да пази живота й.

Но вместо това глупакът продължаваше твърдо да държи на тази своя клетва, макар тя да виждаше жестокото пробуждане на съжаление в душата му. Той нямаше — не можеше — да наруши клетвата си.

Все по-лесно й беше да изпитва презрение към тези храбри жестове, към суровостта, приемана така лесно от мъжете от всички раси. Някакво примитивно чувство за дълг, от времето, когато притежаването на жена е означавало оцеляване, не на нещо толкова прозаично като собствения ти род, но притежание като собственост и оцеляване в смисъла на власт. По граничните земи на ледерийското кралство бе имало изостанали племена, в които се бяха съхранили такива архаични възгледи и не винаги в ситуации, в които мъжете бяха притежателите и властниците — защото понякога това бяха жените. И в двата случая историята бе показала, че такива системи могат да оцелеят само в изолация и само сред народи, при които магията се е изродила в хаотична мрежа от възбрани, табута и изкуствени безсмислени правила — където властта, предложена от вещерството, е узурпирана от непросветени амбиции и от императивите на социален контрол.

Противно на романтичните възгледи на Хул Бедикт за такива народи, Серен Педак не изпитваше голямо съжаление, щом си помислеше за тяхното неизбежно и често кърваво унищожение. Властта винаги представляваше илюзия, а поддържането й можеше да се съхрани само в изолация. Това, разбира се, не означаваше, че ледерийската система е система на неограничена свобода и свободна индивидуална воля. Едва ли. Едно бреме беше заместено с друго. „Но поне не е разделено според пола.“

Тайст Едур бяха различни. Възгледите им бяха… примитивни. Поднасяш меч, заравяш го на прага на нечий дом, символичната размяна на клетви, толкова архаични, че дори думите не бяха необходими. В такъв ритуал не беше възможно никакво договаряне, а ако бракът не включваше договаряне, то тогава не беше никакъв брак. „Не, само взаимно притежание. Или не толкова взаимно притежание.“ Такова нещо не заслужаваше голямо уважение.

А тук и сега не ставаше дума дори за възможен съпруг, претендиращ за права над живота й, а за проклетия брат на този възможен съпруг. И за да бъде ситуацията още по-нелепа, този възможен съпруг беше мъртъв. „Феар е готов да защити до смърт правото ми да се омъжа за труп. Или, по-скоро, правото на един труп да ме притежава. Е, това е лудост и аз няма да я — не я — приемам. Нито за миг.“

„Да, ето, че надмогнах самосъжалението. Сега просто съм гневна.“

„Защото той отказа отвращението към мен да го разубеди.“

Въпреки цялото й упорство последната мисъл я ужили.

Удинаас — беше я подминал, за да огледа рухналата порта — се обърна към Клип.

— Е, това живо ли е още?

Верижката и двата пръстена на Тайст Андий отново се въртяха. Той се усмихна хладно на ледерийския роб.

— Последният път, който трябва да се извърви, е от другата страна на портата.

— А кой я е сринал на парчета, Клип?

— Вече е без значение — отвърна Клип с още по-широка усмивка.

— Нямаш представа, с други думи — рече Удинаас. — Добре, щом трябва да минем през нея, хайде да не губим повече време. Почти престанах да се надявам, че накрая ще се удушиш с тази верижка. Почти.

Последните му думи, кой знае защо, сякаш стреснаха Клип.

И изведнъж Серен Педак видя тази верижка с пръстените по различен начин. „В името на Блудния! Защо не го разбрах преди? Тя е гарота. Клип е проклет убиец!“ Серен изсумтя.

— И ти твърдиш, че си Смъртен меч! Ти си просто убиец, Клип. Да, Удинаас го видя отдавна — затова го мразиш толкова. Той изобщо не бе подведен от всичките оръжия, които носиш. А вече и аз.

— Губим си времето, наистина — рече Клип, отново привидно невъзмутим, обърна се и закрачи към огромния портал. Силхас Руин тръгна след него и Серен видя, че е отпуснал ръце на дръжките на двата си меча.

— Отпред дебне опасност — заяви Феар Сенгар и да, проклет да е, пристъпи от мястото си точно зад дясното рамо на Серен и застана пред нея. И извади меча си.

Удинаас изсумтя презрително, извърна се наполовина и рече:

— Силхас Руин си е заслужил тази параноя, Феар. Но дори това не означава, че ще скочим в драконова яма. — След което се усмихна вяло. — Не че драконите живеят в ями.

Тръгна след двамата Тайст Андий и Кетъл притича да го хване за ръката. В първия миг Удинаас реагира на докосването все едно, че го е опърлило, но след това съпротивата му изчезна.

Клип стигна до прага, пристъпи напред и изчезна. Миг след това Силхас Руин направи същото.

Удинаас и Кетъл не се поколебаха.

Щом стигна до същото място, Феар Сенгар спря и я изгледа.

— Какво си наумила, Аквитор?

— Мислиш ли, че бих могла да ви изоставя всички, Феар? Да гледам как ще преминете и ако не се върнете, просто да се обърна и да измина целия този безсмислен път — който може би никога няма да оставя? Този избор ли ми остава?

— Всички избори са ти оставени, Аквитор.

— На вас също, бих казала. Освен, разбира се, за онези, които са се предали доброволно.

— Да.

— Толкова лесно го признаваш.

— Може би само така изглежда.

— Феар, ако някой трябва да се обърне сега, това си ти.

— Близо сме, Аквитор. Може би сме на няколко крачки от Финнеста на Скабандари. Как можеш да допуснеш, че изобщо мога да помисля за такова нещо?

— Някаква упорита нишка на самосъхранение може би. Някаква последна моя оцеляла вяра, че наистина имаш мозък, мозък здравомислещ, искам да кажа. Феар Сенгар, ти вероятно ще умреш. Ако преминеш през тази порта.

Той сви рамене.

— Може би, макар и само за да опровергая очакванията на Удинаас.

— На Удинаас?

Смътна усмивка.

— Героят, който се проваля в подвига.

— Аха. И това би било достатъчно удовлетворително?

— Предстои да се разбере. Е, ще ме последваш ли?

— Разбира се.

— Значи доброволно се отдаваш на този избор?

В отговор тя опря ръка на гърдите му и го забута, стъпка по стъпка, през портата. Целият натиск изчезна, щом той премина, и Серен залитна напред — и се блъсна в широките му мускулести гърди.

Той я задържа и я изправи.

И тя видя, пред всички тях, най-неочаквана гледка. Черна вулканична пепел под необятно и почти също толкова черно небе въпреки най-малкото три слънца, които грееха високо над главите им. А по тази необятна сурова равнина, разпръснати във всички посоки, ужасяващо много… дракони.

Изгърбени, неподвижни. Десетки… стотици.

И чу тъжния шепот на Кетъл.

— Удинаас! Те всички са мъртви!

Клип, застанал на двайсет крачки напред, се обърна към тях. Верижката се завъртя и се стегна и той се поклони.

— Добре дошли, мои скъпи приятели, в Старвалд Демелайн.

Бележки

[1] Сладичък, миличък. — Бел.прев. ↑

[2] Много тъп. — Бел.прев. ↑

[3] Името означава „гледа назад.“ — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (24)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

21.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (24)