Накъдето и да погледнех, виждах признаците на война. Там дърветата бяха увенчали възвишението и водеха ръкопашни боеве надолу по склона срещу пълзящите храсти и трева от речното корито, пресъхнало като кост до разкъсването на ледените бентове високо в планините, където дивашкото слънце бе ударило в нечакана засада, обсада, която громеше древните барикади и изливаше водни порои над низините.

А тук, на този ръб на скалния масив, старите белези от глетчери чезнеха под настъпващите мъхове, пълзящи и поглъщащи колонии от лишеи, които на свой ред се бяха вкопчили в кръвни вражди със своите родственици.

Мравки мятаха мостове над цепнатини в камъка, въздухът над тях гъмжеше от крилати термити, които мряха безмълвно в разтворените челюсти на ризан, а те се мятаха и гмуркаха ниско, за да избегнат свирепите небесни хищници.

Всички тези войни прогласят истината на живота, на самото съществувание. Сега трябва да се запитаме, трябва ли да оправдаем всичко, което вършим, като се позовем на такива древни и вездесъщи закони? Или можем ли да прогласим своята свобода на воля, като отречем естествения си подтик към насилие, към господство и сеч? Такива бяха мислите ми — детински глупави и цинични, — докато стоях тържествуващо над последния човек, когото бях посякъл, кръвта му се стичаше на изтъняваща струя по острието на меча ми, а в душата ми се надигаше такова ликуване, че цял тръпнех…

Крал Киланбас в Долината на плочника

Трета ледерийска вълна — Войните на Завоеванието

Останки от ниска стена обкръжаваха поляната — порутен грубо изсечен базалт, разделящ ивиците зелена трева. Малко по-натам се издигаше рехава гора от брези и трепетлики, яркозелените пролетни листа сякаш пърхаха. Зад тази тънка ивица дръвчета гората се сгъстяваше, ставаше по-тъмна, сивокорите борови стволове надделяваха над всичко останало. Каквото и да беше ограждала стената, беше изчезнало под меката глина на поляната, макар тук-там да се виждаха хлътнатини — следи от някогашни зимници.

Огреният от слънце въздух сякаш се въртеше и вихреше, тъй гъсти бяха облаците летящи насекоми, и душният въздух сякаш бе зацапан от нещо, което будеше у Сукул Анкаду смътно чувство на безпокойство, сякаш призраци гледаха от тъмните чворове на дърветата, които ги заобикаляха. Неведнъж бе претърсвала навън, без да открие нищо освен дребни искрици живот — естествените обитатели на всяка гора — и тихото мърморене на земни духове, твърде немощни, за да направят нещо повече, освен да помръдват неспокойно в своя вечен умиращ сън. Нищо, което да ги притесни значи, което беше добре.

Тя погледна към набързо стъкмения заслон и потисна поредния пристъп на раздразнение и нетърпение.

Освобождаването на сестра й би трябвало да породи само благодарност у нея. Не можеше да се каже, че Шелтата Лор, тая кучка, бе прекарала много приятно в гробната могила — пребита до несвяст от Силхас Руин и някакъв проклет Локуи Вайвал, оставили я бяха почти удавена в едно бездънно блато, в свят в някоя гънка памет на Азата, където всеки миг се проточваше като столетия — дотолкова, че Шелтата се бе появила неизличимо зацапана от тъмните води, косата й бе почервеняла, кожата й бе добила цвета на бетел, восъчна и напластена като на някой Т’лан Имасс. Безкръвни рани бяха зейнали по тялото й. Извитите й нокти лъщяха като черупки на бръмбари — привличаха непрекъснато погледа на Сукул, сякаш очакваше да се разцепят, крила да се разгънат от гънките на кожата и да повлекат пръстите й да се завихрят към небето.

Освен това сестра й изгаряше от треска. Ден след ден бълнуваше, обзета от лудост. Разговори, уговаряния — това до този момент беше безнадеждно. Нищо повече не можеше да направи Сукул, освен да я измъкне от онзи пъклен град тук, в място на относителен покой.

Сега с мрачна усмивка хвърли око към навеса, който от този ъгъл скриваше спящата Шелтата Лор. Едва ли можеше да се нарече разкошно жилище, особено предвид царствената им кръв — ако огненият драконов поток в жилите им можеше да оправдае подобно определение, но защо пък не? Малко и нарядко бяха достойните асценденти в този свят в края на краищата. Като се оставеха настрана шепата мрачни Древни богове — и тези безименни духове на камък и дърво, на извор и поток. „Не се съмнявам, че Менандори се е уредила с великолепно обиталище, узряло, за да го присвои. Някоя планинска твърдина, с остри зъбери и недостъпна, толкова високо, че е вечно загърната в облаци. Искам да крача по онези въздушни коридори и да ги назова мои. Наши. Освен ако нямам друг избор, така че да заключа Шелтата в някоя крипта да си бълнува и пищи, без да безпокои никого…“

— Гърлото трябваше да ти разкъсам.

Гракът, дошъл изпод навеса от плетени клони, я накара да въздъхне. Сукул се приближи и надникна вътре. Сестра й се беше събудила и седеше, главата й беше наведена и дългата й пурпурна коса скриваше лицето й. Дългите й нокти лъщяха като протекло масло.

— Треската ти е минала — това е добре.

Шелтата Лор не вдигна глава.

— Тъй ли? Аз те виках — когато Руин се изтръгна на свобода, когато се нахвърли върху мен тоя безсърдечен кучи син! Нахвърли се върху мен! Виках те!

— Чух, сестро. Уви, твърде далече бях. Но все пак дойдох бързо, нали? Дойдох и те освободих.

Дълго мълчание. След това:

— Къде е тя тогава?

— Менандори?

— Тя беше, нали? — Вдигна глава и я изгледа с кехлибарените си очи, бялото беше зацапано като ръжда. Ужасен поглед, но ококорен, търсещ. — Удари ме в гръб. Не подозирах нищо — мислех, че ти си там, мислех… ти беше там, нали?

— Толкова жертва, колкото и ти, Шелтата. Менандори дълго се беше подготвяла за измяната, десетки ритуали — да порази теб, да остави мен безпомощна да се намеся.

— Тя удари първа, искаш да кажеш. — И добави с ръмжене: — Не замисляхме ли ние същото, Сукул?

— Тази подробност вече е без голямо значение, нали?

— И все пак, скъпа ми сестро, тя не зарови теб, нали?

— Не заради някаква сила от моя страна. Нито съм се пазарила за свободата си. Не, Менандори явно не е държала да унищожи мен. — Сукул усети как собствената й ненавист изкриви лицето й в зла усмивка. — Тя никога не ме е ценяла високо. Сукул Анкаду. Пъструшата. Променчивата. Е, скоро ще научи обратното, нали?

— Трябва да открием Азат — каза Шелтата Лор, оголила кафяви зъби. — Тя трябва да изстрада каквото изстрадах аз.

— Съгласна съм, сестро. Уви, тук няма нито един оцелял Азат — на този континент, искам да кажа. Шелтата Лор — ще ми се довериш ли? Имам нещо наум — начин да хванем Менандори в капан, да наложим нашето дълго чакано възмездие. Ще бъдеш ли с мен? Като верни съюзнички. Ако сме заедно, няма да се намери никой достатъчно силен, за да ни спре…

— Глупачка. Забравяш Силхас Руин.

— И за него имам отговор, сестро. Но ми е нужна помощта ти. Трябва да действаме заедно и само така ще постигнем смъртта и на Менандори, и на Силхас Руин. Доверяваш ли ми се?

Шелтата Лор отвърна с дрезгав смях.

— Забрави тази дума, сестро. Тя е безсмислена. Искам мъст. Ти имаш нещо да доказваш на всички ни. Добре, ще действаме заедно и ще видим какво ще произтече от това. Е, кажи ми великия си план. Кажи ми как ще съкрушим Силхас Руин, който няма равен в този свят…

— Трябва да надвиеш страха си от него — каза Сукул и огледа поляната. Сенките вече се бяха издължили. — Той не е несъкрушим. Скабандари го доказа достатъчно добре…

— Толкова ли си глупава, че да вярваш на това? — попита злобно Шелтата, измъкна се от навеса и се изправи като някое антропоморфно дърво. Кожата й лъщеше. — Бях в могилата на тоя кучи син хиляда вечности. Вкусвах сънищата му, пиех в потока на най-тайните му мисли — той ставаше непредпазлив…

Сукул я изгледа навъсено.

— Какво говориш?

Ужасните очи се приковаха в нея, изпълнени с насмешка.

— Той стоеше на бойното поле. Стоеше, с гръб към Скабандари, когото наричаше Кървавото око — и не е ли това достатъчен намек? Стоеше, казвам ти, и едва ли не очакваше ножовете.

— Не ти вярвам. Това е лъжа, трябва да е лъжа!

— Защо? Ранен, обезоръжен. Усеща бързото настъпление на силите на този свят — сили, които нямаше да се поколебаят да унищожат и него, и Кървавото око. Да ги унищожат в абсолютния смисъл — Силхас не беше в състояние да се защити от тях. Нито Скабандари — и той го знаеше. Въпреки цялото перчене на онзи идиот над безбройните мъртви. Тъй че споделяме съдбата на Скабандари… или спасение?

— Хилядолетия в могила на Азат — и ти наричаш това спасение, Шелтата?

— Повече от всеки от нас — повече дори от Аномандарис — отвърна тя с изведнъж замъглени очи, — Силхас Руин мисли… драконовски. Също толкова хладно, пресметливо, толкова безвременно. Бездната да ни вземе, Сукул Анкаду, нямаш представа… — Шелтата потръпна. — Бъди сигурна в плановете си, сестро, и колкото и на уверена да се правиш, остави ни път за бягство. За когато се провалим.

Нов смътен стон — от земните духове от всички страни — и Сукул Анкаду също потръпна, обзета от несигурност… и от страх.

— Трябва да ми кажеш повече за него. Всичко, което си научила…

— О, ще ти кажа. Свободата те е направила… арогантна, сестро. Трябва да смъкнем това от теб, трябва да освободим взора ти от това було на самоувереност. И съответно да прекроим плановете ти. — Дълга пауза, после Шелтата Лор се извърна към Сукул, със странен блясък в очите. — Кажи ми, съзнателно ли го избра?

— Кое?

Жест.

— Това място… за моето съживяване.

Сукул сви рамене.

— Отбягвано от местните. Самотно. Помислих, че…

— Отбягвано, да. С основание.

— И какво е то?

Шелтата Лор я изгледа продължително, после й обърна гръб.

— Няма значение. Готова съм да напуснем веднага.

„И аз, струва ми се.“

— Съгласна. На север…

Нов рязък поглед и кимване.

„О, виждам презрението ти, сестро. Знам, че изпитваш същото като Менандори — знам, че ме подценяваш. А си мислела, че ще пристъпя напред, щом тя нанесе удара? Защо? Говорих за доверие, да, но ти не разбра. Всъщност не ти вярвам, Шелтата. Вярвам само в твоята страст да отмъстиш. И това е всичко, което ми трябва. За десет хиляди живота обида и пренебрежение… ще е всичко, което ми трябва.“

Оголил татуираните си ръце във влажния зной, Таксилиан закрачи към ниската маса, където седеше Сеймар Дев, без да обръща внимание на любопитните погледи на другите посетители на градинския ресторант. Без думи седна, пресегна се за каната с разредено охладено вино, наля си, отпи и се наведе над масата.

— Кълна се в Седмината свещени, вещице, този проклет град е чудо… и кошмар.

Сеймар Дев сви рамене.

— Разчуло се е — цяла тумба герои чакат благоволението на императора. Неизбежно е да привлечем внимание.

Той поклати глава.

— Погрешно ме разбра. Някога бях архитект, нали? Едно е — той махна безгрижно с ръка — да стоиш зяпнал пред необикновените арки и мостове и онази съмнителна самонадеяност, наречена Вечен домицил — дори каналите с техните шлюзове, притоци и оттоци, акведуктите, огромните сгради и така нататък. — Отпи нова глътка. — Не, говоря за нещо съвсем друго. Разбра ли, някакъв древен храм рухнал в деня, в който пристигнахме — храм посветен, изглежда, на плъхове…

— На плъхове?

— Да, на плъхове. Не че можах да доловя и най-малкия намек за култ към такива мръсни същества.

— На Карса ще му се стори забавно — отвърна с усмивка Сеймар Дев. — Ще види в почитателите на такъв култ поредния си враг, като се има предвид склонността му да къса вратовете на гризачите…

— Не просто гризачи, доколкото схващам — каза тихо Таксилиан.

— А, но по онзи въпрос бих оставила на тоблакая малко място за маневри — той ги предупреди никой да не пипа меча му. Поне десет пъти. Стражата би трябвало да си опича ума.

— Скъпа ми вещице — въздъхна Таксилиан, — ти си невнимателна, дори по-лошо, мързелива. Свързано е с императора, не разбираш ли. Това е оръжието, предопределено да се кръстоса с меча на Рулад. Допирът означава благословия — не го ли знаеше? Лоялните граждани на тази империя искат поборниците да успеят. Искат техният проклет тиран да бъде унищожен. Молят се за това. Мечтаят за това…

— Знам — изсъска Сеймар Дев. — Говори по-тихо!

Таксилиан разпери ръце.

— Да, разбира се. В края на краищата всяка сянка крие Патриотист…

— Внимавай с кого се подиграваш. Те са капризна кръвожадна пасмина, Таксилиан, и това, че си чужденец, само те прави още по-уязвим.

— Трябвало е да надаваш ухо на повече приказки, вещице. Императорът е неубиваем. Карса Орлонг ще отиде при всички останали в онова гробище с урни. Не очаквай друго. А когато това се случи, ами, всичките негови… паразити, спътниците му — всички, които дойдоха с него, ще ги сполети същата съдба. Такъв е декретът. Защо Патриотистите да се занимават с нас, след като кончината ни е неизбежна? — Допи си чашата и си наля пак. — Все едно, ти ме разсея. Говорех за онзи рухнал храм и онова, което видях от подпорите му — самото доказателство за усилващите ми се подозрения.

— Не знаех, че сме обречени на екзекуция. Какво пък, това променя нещата — макар да не съм сигурна как. — Тя замълча. След това, премислила другите думи на Таксилиан, рече: — Продължавай.

Таксилиан се облегна на стола, гушнал чашата в ръцете си.

— Представи си Ерлитан, град, построен върху костите на безброй други. С това не е много по-различен от повечето поселения из Седемте града. Но този Ледерас, той не е нищо такова, Сеймар Дев. Тук по-старият град изобщо не се е срутил, изобщо не се е разпаднал на отломки. Той все още си стои, следва уличния план, не съвсем скрит. Тук-там древните сгради си стоят като закривени зъби. Никога не бях виждал такова нещо — като че ли изобщо никакво внимание не е било обърнато на старите улици. Поне два канала цепят право през тях — можеш да видиш изпъкналостите по каменните стени на каналите — като прерязани краища на дълги кокали.

— Странно наистина. Уви, проблем, който може да бъде източник на възбуда само за архитект или зидар, Таксилиан.

— Все още не разбираш. Този древен план, тази общо взето скрита решетка и останалите постройки, прикрепени към нея — вещице, всичко това не е случайно.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не е редно да ти го казвам, но сред зидарите и архитектите има тайни от мистично естество. Някои истини, свързани с числа и с геометрия, разкриват скрити енергии, мрежи на сила. Сеймар Дев, има такива потоци на енергия, като усукани жици в хоросана, изтъкани през целия град. Рухването на Къщата с люспите го откри пред очите ми: зейнала рана, от която капе древна кръв — почти мъртва кръв, вярно, но неоспорима.

— Сигурен ли си в това?

— Да. И нещо повече, някой го знае. Достатъчно, за да подсигури важните конструкции, сградите, които оформят мрежата от опорни точки — фиксираните точки за енергийната мрежа — всички те си стоят…

— Освен Къщата с люспите.

Той кимна.

— Не е задължително да е лошо — всъщност не е задължително да е случайно това срутване.

— Тук вече ме обърка. Храмът да е паднал нарочно?

— Не бих изключил това. Всъщност то се съгласува точно с подозренията ми. Доближаваме се към значително събитие, Сеймар Дев. Засега мога да стигна само дотук. Нещо предстои. Моля се само да сме живи, за да му бъдем свидетели.

— Не направи много, за да разведриш деня ми — каза тя и изгледа накриво, недовършената си закуска от хляб, сирене и някакъв непознат плод. — Най-малкото можеш да поръчаш още една гарафа вино заради греховете си.

— Според мен трябва да бягаш — каза тихо Таксилиан, без да я поглежда. — Аз бих побягнал, ако не беше събитието, което вярвам, че предстои. Но както казваш, интересът ми вероятно е преди всичко професионален. Ти, от друга страна, ще направиш по-добре, ако се погрижиш за живота си — да го опазиш тоест.

Тя се намръщи.

— Не че храня неразумна вяра в бойната мощ на Карса Орлонг. Имаше достатъчно намеци, че императорът се е бил с други велики герои, с други воини със страховити умения и никой не е могъл да го победи. Все едно, признавам, че изпитвам известно… ами, чувство за лоялност.

— Достатъчно, за да го придружиш до Портата на Гуглата?

— Не съм сигурна. Във всеки случай, не мислиш ли, че ни наблюдават? Не мислиш ли, че и други са се опитвали да избегнат съдбата си?

— Несъмнено. Но дори да не се опиташ…

— Ще помисля по това, Таксилиан. Ето, че промених желанието си — втората гарафа вино ще трябва да почака. Хайде да се поразходим из този хубав град. Мисля да видя лично този рухнал храм. Можем да позяпаме като чужденци, а Патриотистите няма да си помислят нищо лошо. — И стана.

Таксилиан я последва.

— Вярвам, че си платила на собственика.

— Няма нужда. Имперска щедрост.

— Щедрост към обречените — това противоречи на възприятието ми за тази жестока империя.

— Нещата винаги са по-сложни, отколкото изглеждат.

Проследени от очите на десетина гости, двамата напуснаха ресторанта.

Слънцето погълна последните сенки в настлания с пясък двор и зноят се надигна на вълни от пара в ограденото с високи стени правоъгълно пространство. Пясъците бяха отъпкани и огладени от слуги и щяха да си останат гладки чак до късния следобед, когато чакащите претенденти за двубой щяха да излязат, за да се поупражняват или да се съберат — които споделяха общ език — и да поразмишляват над тези странни, дори злокобни обстоятелства. Облегнат на стената близо до вътрешния вход, Таралак Вийд наблюдаваше как Икариум бавно се движи покрай стената на двора и забърсва с пръсти олющения прашен камък и избелелия му фриз.

По фриза се редяха избелелите образи на имперски герои и плувнали в слава крале, сега надраскани и олющени от оръжията на нехайни чужденци, счепкали се в учебен бой, чужденци, всеки от които бе решен да убие сегашния император.

Тъй че — диря само от две стъпки сега покрай тази стена, сянка, смалена почти до нищо под високия смугъл воин, който спря и погледна към небето, щом рояк непознати птици прелетя през синия къс, а после продължи, докато не стигна до отсрещния край, където огромна решетеста порта преграждаше изхода към улицата. Стражите едва се виждаха зад дебелите, покрити с ръжда решетки. Икариум спря с лице към портата, постоя неподвижен, избелял от слънцето все едно току-що бе пристъпил навън от фриза вляво от него, похабен и изтъркан като всички древни герои.

„Но не, не герой. В ничии очи. Изобщо. Оръжие и нищо повече. И все пак… той живее, диша, а когато нещо диша, то е повече от оръжие. Гореща кръв в жилите, изяществото на движението, мисли и чувства бушуват в този череп, усет, като пламъци в очите. Твърде дълго бяха коленичили Безименните на каменния праг. В преклонение към един дом, осветения му терен, екнещите му зали — защо не към живите, дишащите, които може би обитаваха тази къща? Защо не към безсмъртните строители? Всеки храм е място, посветено не на собственото си съществуване, а на бога, в чиято почит е въздигнат. Но Безименните не го виждаха по този начин. Преклонение, доведено до нелепата му крайност… и в същото време навярно също толкова примитивно, като оставянето на жертвен дар в гънките на скала, на рисунка с кръв по захабената повърхност… о, не съм аз за това, за мисли, които смразяват душата ми до костите.“

„Грал, посечен и покрит с белезите на предателства. Онези, които дебнат в сянката на всекиго — защото ние сме и къщата, и обитателят. Камък и пръст. Кръв и плът. И затова ще витаем из старите стаи, ще крачим по познати коридори, докато на някой ъгъл не се озовем срещу странник, който не може да е никой друг освен нашето най-зло отражение.“

„И тогава ножовете се вадят и се води битката на живота, година след година, деяние след деяние. Кураж и зла измяна, страхливост и пламенна злост.“

„Странникът ме е изтласкал назад, стъпка по стъпка. Докато вече не мога да се позная — та кой със здравия си разум би дръзнал да познае собственото си безчестие? Кой би извлякъл удоволствие от усета за зло, задоволство от твърде горчивите му плодове? Не, вместо това ние бягаме със собствените си лъжи — не изричам ли своите клетви за мъст всяко утро? Не шепна ли проклятията си срещу всички, които са ме онеправдали?“

„И как смея да съдя Безименните, готови да хвърлят едно зло срещу друго. И какво е моето място в този ужасен план?“

Взря се отново към Икариум. Той все още стоеше с лице към портата, стоеше като статуя, замъглен зад вълните зной. „Моят странник. И все пак кой от нас е злият?“

Неговият предшественик Маппо — Треллът — отдавна бе оставил зад себе си такива борби, подозираше Таралак. Бе избрал да измени на Безименните, вместо на този воин пред портата. Лош избор? Гралът вече не беше толкова сигурен в отговора си.

Изсумтя и тръгна по дължината на двора, през вълните зной, и застана до рамото на джага.

— Ако оставиш оръжията си, свободен си да обикаляш из града.

— Свободен да се откажа? — попита Икариум със смътна усмивка.

— Това няма да промени много — освен може би незабавната ни екзекуция.

— Може да има милост в това.

— Не вярваш на собствените си думи, Икариум. Говориш, за да ми се надсмееш.

— Може и да е истина, Таралак Вийд. Колкото до този град… — Той поклати глава. — Не съм готов още.

— Императорът би могъл да реши всеки момент.

— Няма. Има време.

Гралът го изгледа навъсено.

— Откъде си сигурен?

— Защото, Таралак Вийд — каза Икариум, кротко и отмерено, докато се обръщаше, за да тръгне обратно, — той е уплашен.

Зяпнал след него, гралът замълча. „От тебе? Какво знае той? В името на Седемте свещени, кой би могъл да знае за историята на тази земя? За легендите й? Дали са предрекли за Икариум и за всичко, което се таи в него?“

Икариум се скри в сянката под входа на сградата. След десетина резки удара на сърцето Таралак го последва, не за да потърси отново мрачната близост на джага, а за да намери някой, който би могъл да му даде отговори на гъмжилото от въпроси, които вече го бяха връхлетели.

Варат Таун, доскорошен първи помощник на Атри-Преда Ян Товис, седеше свит в един ъгъл на голото помещение. Единствената му реакция на влизането на Ян Товис бе потръпване. Присви се още повече в ъгъла и не вдигна глава, за да я погледне. Този мъж, сам, беше извел Таралак Вийд и Икариум обратно през лабиринтите — тунел, раздран от неведома магия през всяко селение, което експедицията бе избродила в своя път. Самата Атри-Преда бе видяла раната на изходния портал; чула беше пронизителния й вой, глас, който сякаш беше бръкнал в гърдите й и бе стиснал сърцето й; зяпнала беше невярваща и удивена, щом трите фигури се появиха от нея, едната — влачена между другите две…

Никакви други оцелели. Никой. Нито едури, нито ледерии.

Умът на Варат Таун беше изключил. Негоден за смислени обяснения. Той ломотеше несвързано, крещеше на всеки, който се приближеше прекалено до него, ала не можеше да откъсне опулените си очи от изпадналия в несвяст Икариум.

Последвали бяха хрипливите думи на Таралак Вийд. „Всички са мъртви. Всички. Първият трон е унищожен, всеки бранител е заклан — единствено Икариум остана прав и дори той е тежко ранен. Той е… той е достоен за вашия император.“

Но гралът бе твърдял същото още от самото начало. Истината беше, че никой не знаеше със сигурност. Какво се беше случило в подземната гробница, където стоеше Първият трон?

Ужасните твърдения не свършваха тук. Тронът на Сянка също бе унищожен. Ян Товис помнеше отчаянието и ужаса по лицата на Тайст Едур, когато разбраха какво им казва Таралак Вийд.

Нужна беше нова експедиция. Това поне бе очевидно. За да се види истината за тези твърдения.

Порталът се бе затворил скоро след като бе изплюл оцелелите, изцеряването бе почти толкова яростно и отчаяно, колкото и нараняването, какофония от писъци — като изгубените души на прокълнати — изригна от портала в последния миг и остави всички с ужасното убеждение, че и други са се втурнали, за да излязат навън.

Скоро по дирите на това подозрение дойде вестта за провали — на кораб след кораб от флотата — на чародеите на Едур, докато се опитваха да всекат нови пътеки през лабиринтите. Травмата, нанесена от това хаотично раздиране, по някакъв начин бе запушила всяка възможна пътека до мястото с Трона на Сянка, както и до Първия трон на Т’лан Имасс. Завинаги ли щеше да е това? Никой не знаеше. Дори да посегнеш, както бяха сторили магьосниците, означаваше да се присвиеш от дивашка болка. „Горещо — казваха. — Самата плът на съществуването бушува като огън.“

Но в действителност Ян Товис малко се интересуваше от тези неща. Беше загубила войници, а за никого не я болеше повече, отколкото за първия й помощник Варат Таун.

Вторачи се в присвитата му в ъгъла фигура. „Това ли ще предам на жена му и детето му в Блуроуз?“ Ледерийските лечители се бяха погрижили за него, но без успех — извън силите им беше да изцерят раните на ума му.

Чу тропот на ботуши в коридора. Отстъпи встрани, щом на прага се появи стражът с босоногия си подопечен. Поредният „гост“. Монах от теократичния архипелаг Кабал, който, много странно, се бе присъединил доброволно към едурската флота, съгласно, както се оказа, традицията да се предоставят заложници като предпазна мярка срещу потенциални врагове. Едурският флот бе твърде много пострадал, за да представлява голяма заплаха по това време, все още ближеше рани след гонитбата с перишите, но това, изглежда, не означаваше много — традицията, предопределяща първия контакт с чужденци, си беше официална политика.

Кабалийският монах стигаше само до рамото на Здрач, хилав, плешив, закръгленото му лице бе изрисувано в комична маска с ярки бои и подсилваше изражението на веселост, съвършено отразено в блясъка на очите му. Ян Товис не беше знаела какво да очаква, но определено… не и това.

— Благодаря ви, че се съгласихте да го видите — рече тя. — Разбирам, че притежавате талант на лечител.

Монахът изглеждаше готов да се пръсне от смях при всяка нейна дума и Здрач изпита раздразнение.

— Разбирате ли ме? — строго попита тя.

Чертите под боядисаното лице бяха гладки, безизразни. Монахът заговори на гладък ледерийски:

— Разбирам всяка ваша дума. Ако се съди по ритъма на говора ви, произхождате от северния дял на империята, от крайбрежието. Освен това сте научили нужната интонация, която е част от военния акцент, което не поправя изцяло утайката от низшето ви рождение, но все пак е достатъчно посредничество, за да остави повечето ви другари разколебани за статута на семейството ви. — Очите, меко кафяви, преливаха от мълчалив смях при всяка изречена фраза. — Това, разбира се, не се отнася за временното зацапване, което произтича от дългата близост с моряци, както и с Тайст Едур. Което — може би ще ви облекчи, като го чуете — намалява бързо.

Ян Товис погледна към стоящия зад монаха страж и го отпрати с мълчалив жест.

— Ако това е представата ви за шега — каза на кабалиеца след това, — то дори боята не помага.

Очите му просветнаха.

— Уверявам ви, не е търсен никакъв хумор. Е, казаха ми, че вашите лечители не са имали никакъв успех. Вярно ли е това?

— Да.

— А Тайст Едур?

— Те… не се интересуват от съдбата на Варат Таун.

Монахът кимна, сбра широките коприни на халата си и безшумно тръгна към мъжа в ъгъла.

Варат Таун заскимтя и задраска по стените.

Монахът спря, кривна глава, после се обърна към Ян Товис.

— Желаете ли да чуете оценката ми?

— Давайте.

— Той е луд.

Тя зяпна в игривите му очи и изпита внезапно желание да го удуши.

— Това ли е всичко? — Въпросът й излезе хрипливо, натежал от закана.

— Всичко? Малко ли е? Лудост. Хиляди причини, някои в резултат от физическо увреждане на мозъка, други поради дисфункция на органи, което би могло да се припише на произхода — наследен недостатък тоест. Други източници включват нарушаване баланса на Десетте хиляди секреции на плътта, замърсяване на избрани флуиди, трескавата целувка на халюцинирането. Такива дисбаланси може да са резултат от гореспоменатото увреждане или дисфункция.

— Можете ли да го изцерите?

Монахът примига.

— Нужно ли е?

— Ами нали затова ви повиках… Извинете, как ви е името?

— Името ми беше премахнато с придобиването на сегашния ми ранг в Единените секти на Кабал.

— Разбирам. А какъв ранг е това?

— Старши оценител.

— Оценявате какво?

Изражението му не се промени.

— Всички неща, изискващи оценка. Повече обяснение нужно ли е?

Ян Товис се намръщи.

— Не съм сигурна. Мисля, че си губим времето.

Нов палав блясък в очите на монаха.

— Появата на чуждестранен флот сред островите ни изискваше оценка. Империята, която го е пратила, изискваше оценка. Настояванията на императора изискваха оценка. А сега, както виждаме, състоянието на този млад войник изисква оценка. И аз я дадох.

— Тогава в какво точно се състои вашият лечителски талант?

— Изцеряването обезателно се предшества от оценка на успеха или провала на лечението.

— Какво лечение?

— Тези неща следват последователност от изисквания, всяко от които трябва изцяло да бъде изпълнено, преди да се продължи към следващото. Тъй. Аз оцених настоящото състояние на този войник. Той е луд. Аз, след това, за ваша угода, описах различните състояния на лудост и техните възможни причини. След това обсъдихме проблема с персоналната номенклатура — страничен и маловажен, както се оказва — а сега вече съм готов да се заема с текущата задача.

— Простете за прекъсването тогава.

— Не е нужно. Сега да продължа. Войникът е претърпял травма, достатъчна, за да наруши нормалния баланс на Десетте хиляди секреции. Различни органи в мозъка му сега са попаднали в цикъл на дисфункция извън всякакви възможности за самовъзстановяване. Травмата е оставила утайка под формата на зараза с хаос — никога не е, бих добавил, разумно да отпиваш от гибелните води между лабиринтите. По-нататък, този хаос е зацапан с присъствието на лъжлив бог.

— Лъжлив бог — какво му е лъжливото?

— Аз съм монах на Единените секти на Кабал и, изглежда, сега е необходимо да обясня естеството на моята религия. Сред народа на Кабал има три хиляди и дванадесет секти. Тези секти са посветени, всички до една, на Единствения бог. В миналото ужасни граждански войни са измъчвали островите Кабал, тъй като всяка секта се е борила за господство както по светските, така и по духовните въпроси. Едва след Великия синод на Нова година Първа мирът бе осигурен и официализиран за всички следващи поколения. Оттук и Единените секти. Решението на безкрайните конфликти се оказа гениално просто: „Вярата в Единствения бог премахва всички други грижи.“

— Как е могло да има толкова много секти и само един бог?

— Постарайте се да разберете нещо. Единственият бог не записва нищо. Единственият бог е дарил своите чеда с език и мисъл, с очакването, че желанията на Единствения бог ще се записват от смъртни ръце и тълкуват от смъртни умове. Това, че на Нова година Първа имаше само три хиляди и дванадесет секти, е само изненадващо, след като някога е имало десетки хиляди, в резултат на предишната погрешна политика на разширено образование, осигурено за всеки гражданин на Кабал — днес тази политика е променена в интерес на единението. Сега има по един колеж на секта, където доктрината е официализирана. Вследствие на това Кабал живя цели двадесет и три месеца в непрекъснат мир.

Ян Товис изгледа дребния мъж, играещите му очи, нелепата маска от боя.

— А вие доктрината на коя секта научихте, Старши оценител?

— На Присмехулниците.

— И техният принцип е?

— Един-единствен: Единственият бог, след като не е написал нищо, след като е оставил всички въпроси на тълкуване на вяра и култ на ненасочваните умове на свръхобразовани смъртни, е неоспоримо луд.

— Поради което, предполагам, маската ви изобразява дивашки смях…

— Съвсем не. За нас, Присмехулниците, смехът е забранен, защото той е покана към истерията, заразила Единствения бог. В Святото изражение, красящо лицето ми, ви се дава възможност да видите истинския лик на Онзи зад Великия замисъл така, както го определя нашата секта. — Монахът неочаквано плесна с ръце под брадичката си. — Е, нашият нещастен войник бездруго вече страда дълго, докато ние отново се отклонихме. Аз оцених зацапването на лъжлив бог в измъчения ум на този ранен мъж. Съответно този лъжлив бог трябва да бъде махнат. След като това стане, ще премахна блокадите в мозъка, които пречат на самовъзстановяването, и така всички дисбаланси ще бъдат поправени. Ефектите от въпросното лечение ще са незабавни и съвсем очевидни.

Ян Товис примига.

— Наистина можете да го изцерите, така ли?

— Не казах ли точно това?

— Старши оценител.

— Да?

— Наясно ли сте с целта, която се очаква да изпълните тук в Ледерас?

— Мисля, че от мен ще се очаква да се срещна с императора на двубой, при което ще се постараем да се убием. По-нататък, дадено ми бе да разбера, че този император не може да бъде убит с никаква степен на окончателност, тъй като е прокълнат от лъжлив бог — същия лъжлив бог, който е заразил и този войник тук, между другото. Следователно, преценката ми е, че в този двубой ще бъда убит, за скръб на никого и на всички.

— И вашият Единствен бог няма да помогне на вас, старши жрец на негов храм?

Очите на мъжа проблеснаха.

— Единственият бог не помага на никого. В края на краищата, ако помогне на един, значи трябва да помогне на всички, а такава потенциално универсална помощ неизбежно би довела до непримирим конфликт, който на свой ред ще побърка Единствения бог. Както всъщност е станало, много отдавна.

— И този дисбаланс никога не може да се поправи?

— Карате ме да ви преоценя, Атри-Преда Ян Товис. Вие сте доста умна, по един интуитивен начин. Преценявам, че вашите Десет хиляди секреции текат равно и чисто, вероятно в резултат на безпощадна обективност или някое подобно духовно богохулство — за което, уверявам ви, не храня особено негодувание. Тъй че споделяме този въпрос, който формулира самата сърцевина на доктрината на Присмехулниците. Нашето убеждение е, че ако всеки смъртен в това селение постигне яснота на мисълта и неопровержимо зачитане на моралността, и по този начин постигне дълбоко смирение и уважение към всички други и към света, в който живеем, тогава неравновесието ще бъде поправено и Единственият бог отново ще възвърне разсъдъка си.

— А… разбирам.

— Убеден съм. Сега мисля, че лечението вече е неизбежно. Съчетание на лабиринтите на Висш Мокра и Висш Денъл. Физиологични подобрения, постигани от втория. Прочистване на покварата и елиминиране на блокадите посредством първия. Разбира се, въпросните лабиринти са слаби в проявата си тук в този град, по разнообразни причини. При все това аз все пак притежавам съществени таланти, някои от които са пряко приложими към настоящия проблем.

Леко замаяна, Ян Товис се потърка по челото. Затвори очи… после, при една хриплива въздишка от Варат Таун, отново ги отвори и видя как крайниците на помощник-командира й бавно се разгънаха, жестоко стегнатите мускули на врата му видимо се отпуснаха и той примига и бавно вдигна глава.

И я видя.

— Варат Таун.

Немощна усмивка, изтощена от скръб — но естествена скръб.

— Атри-Преда. Успяхме да се върнем значи…

Тя се намръщи, после кимна.

— Да. А оттогава, лейтенант, се върна и флотата. Вие сте в пристройката на Домицила, в Ледерас.

— В Ледерас? — Той понечи да се изправи, спря и погледна учудено кабалийския монах. След това се обърна към Здрач. — Но това е невъзможно. Имахме да прекосим цели два океана, най-малко…

— Бягството ви се оказа ужасно изпитание — каза Ян Товис. — Вие лежахте в кома в течение на много, много месеци. Предполагам, че се чувствате слаб…

Гримаса.

— Изтощен, Атри-Преда.

— Какво последно си спомняте, лейтенант?

Ужас изпълни изнуреното му лице.

— Касапница.

— Да. Варваринът, известен като Таралак Вийд, оцеля, както и джагът, Икариум…

Главата на Варат Таун рязко се вдигна.

— Икариум! Атри-Преда, той — той е изчадие!

— Момент! — извика Старшият оценител и очите му, пронизващи, се впиха в лейтенанта. — Икариум? Джагският воин? Икариум Крадеца на живот?

Изведнъж уплашена, Ян Товис отвърна:

— Да, кабалий. Той е тук. Като вас, ще се опълчи на императора… — И замълча стъписана, защото монахът се опули и вдигна ръце към лицето си, задраска с нокти пластовете боя, зъбите му се впиха в долната устна, захапаха, бликна кръв. Монахът залитна назад, удари се в стената до вратата — и изведнъж се завъртя вихрено и избяга от стаята.

— Блудния да ни вземе — изсъска Варат Таун, — за какво беше всичко това?

Забранен смях? Тя поклати глава.

— Не знам, лейтенант.

— Кой… какво…?

— Лечител — отвърна тя с разтреперан глас, мъчеше се да овладее дъха си. — Онзи, който те пробуди, Варат. Гост на императора — от флотата на Урут.

Варат Таун облиза напуканите си устни.

— Атри-Преда…

— Да?

— Икариум… Блудния да ни спаси дано, той не трябва да бъде събуждан. Таралак Вийд, той беше там, той видя. Джагът… накарайте да го отпратят…

Тя се приближи до него, ботушите отекнаха твърдо по пода.

— Твърденията на грала не са преувеличени значи? Той ще донесе разрушение?

Шепот.

— Да.

Не можа да се сдържи и посегна, ръцете й в ръкавиците сграбчиха предницата на раздраната риза на Варат, тя го придърпа към себе си.

— Кажи ми, проклет да си! Може ли да го убие? Може ли Икариум да го убие?

Ужас кипеше в очите на войника. Той кимна.

„Блудния да благослови, може би този път…“

— Варат Таун. Слушай ме. Повеждам отряда след два дни. Обратно на север. Ще яздиш с мен, толкова далече от брега, колкото трябва — после тръгваш на изток, към Блуроуз. Назначавам те към персонала на Фактора там. Разбрано? Два дни.

— Слушам.

Тя го пусна, притеснена от собственото си избухване. Краката й се огъваха като тръстики. Избърса потта от челото си.

— Добре си се върнал, лейтенант — каза, отбягваше погледа му. — Достатъчно силен ли си да ме придружиш?

— Да. Ще се опитам.

— Добре.

Щом излязоха, се озоваха лице в лице с грала варварин.

— Ти си се… съвзел. Не мислех… — каза Таралак Вийд. — Е, радвам се.

— Ти ни предупреди многократно — промълви Варат Таун.

Гралът отвърна намръщено:

— Да, предупредих ви. И да, бях достатъчно глупав да изгарям от желание да видя…

— А следващия път? — изръмжа Варат Таун.

— Няма нужда да ме питаш за това.

Лейтенантът изгледа дивака, след това започна да се свлича и Таралак го подхвана. „А, това, което са споделили. Това е. Това.“

Гралът я погледна ядосано.

— Полумъртъв е от изтощение!

— Знам.

— Ще му помогна. Накъде ни водиш, Атри-Преда?

— В по-гостоприемно жилище. Какво правиш тук, Вийд?

— Внезапен страх — отвърна той, крепеше изпадналия в несвяст Варат.

Тя се приближи да му помогне.

— Какъв страх?

— Че ще го спрат.

— Кого?

— Икариум. Че вие ще го спрете — сега особено, сега, когато този мъж отново е с ума си. Той ще ви каже — всичко ще ви каже…

— Таралак Вийд — каза тя дрезгаво, — с лейтенанта напускаме този град след два дни. Тръгваме на север. През това време Варат Таун е под моите грижи. И на никой друг.

— Никой освен мен, тоест.

— Ако настояваш.

Гралът я погледна изпитателно.

— Знаеш, нали? Той ти е казал…

— Да.

— И си решена да не казваш нищо, на никого. Никакво предупреждение…

— Точно така.

— Кой друг би могъл да подозира… Вашите древни истории за Първата империя. Вашите учени…

— Не знам за това. Има един, и ако успея, той ще дойде с нас.

„Онзи проклет монах. Би трябвало да е съвсем просто. Кабалийските жреци са разбрали погрешно. Пратили са ни посланик, а не поборник. Никаква стойност няма да бъде убит — горкият глупак не може да се бие… А Рулад ще се ядоса, че му губят времето… Да, това трябва да свърши работа.“

— Всички учени…

— Са мъртви или в затвора. — Тя погледна навъсено грала. — А ти? Ще избягаш ли с нас?

— Знаеш, че не мога — трябва да споделя съдбата на Икариум. Повече, отколкото разбира който и да е от тях. Не, Атри-Преда, няма да напусна този град.

— Това ли беше задачата ти, Таралак Вийд? Да доведеш Икариум тук?

Той отказа да срещне погледа й.

— Кой те изпрати? — настоя тя.

— Има ли значение? Ние сме тук. Чуй ме, Здрач, вашия император го използват жестоко. Има война между боговете, ние сме нищо — ти, аз, Рулад Сенгар. Тъй че замини, колкото можеш по-надалече. И отведи този храбър воин със себе си. Направи това и поне няма да скърбя…

— А да съжаляваш?

Той се изплю на пода. Единственият му отговор — но тя го разбра много добре.

Запечатан в дебела стена от дялан варовик в дъното на отдавна изоставен коридор в един забравен проход на Стария дворец, древният храм на Блудния вече не съществуваше в колективната памет на гражданите на Ледерас. Централната му куполна камера трябваше да остане неосветена, въздухът й стаен и неподвижен вече над четири столетия, а в разклоненията, водещи към по-малките помещения, стъпки бяха отеквали за сетен път преди сто, че и повече години.

Блудния беше излязъл в света в края на краищата. Олтарът бе хладен и мъртъв. Последните жреци и жрици — титли, пазени в тайна заради напастта от погроми — бяха отнесли своите гностически традиции в гробовете си, без последователи, които да заемат местата им.

„Господарят на Крепостите е излязъл в света. Сега е сред нас. Не може вече да има култ — никакви жреци, никакви храмове. Единствената кръв, която от днес ще вкусва Блудния, е неговата собствена. Той ни предаде.“

„Предаде всички нас.“

И все пак шепотите така и не заглъхваха. Отекваха като призрачни ветрове в божия ум. С всяко изричане на името му, като молитва, като проклятие, той можеше да усети онзи трепет на сила — с присмех към всичко, което бе държал в ръцете си, с присмех към кипящите огньове на кръвните жертви, на страстната и страховита вяра. Имаше времена, признаваше го, в които бе познавал съжалението. За всичко онова, което тъй драговолно беше предал.

Господарят на Плочите, Вървящият между Крепостите. „Но Крепостите бяха повехнали, силата им беше забравена, погребана от отминаващите век след век. И аз също съм повехнал, затворен в този къс земя, тази жалка империя в ъгъла на един континент. Вървях из света… но светът е остарял.“

Стоеше срещу каменната стена в дъното на коридора. Още няколко мига нерешителност. После пристъпи през нея.

И се озова в тъмнина. Въздухът бе застоял и сух. Някога, много отдавна, бе имал нужда от плочи, за да постигне такова нещо като преминаване през здрава каменна стена. Някога силите му изглеждаха нови, преливащи от възможности. Някога му се струваше, че би могъл да оформя и преоформя света. Такава арогантност. Беше се опълчвал на всеки напор на реалността… до време.

Знаеше много добре, че все още упорства в заблудата си — проклятие сред боговете. И обичаше да се забавлява — да бутне тук, да дръпне там, а после да се отдръпне и да погледа как съдбите се преподреждат, как всяка нишка бръмчи от намесата му. Но ставаше все по-трудно. Светът му се съпротивляваше. „Защото аз съм последният, аз самият съм последната нишка назад към Крепостите.“ И ако тази нишка се прекъснеше, напрежението изведнъж щеше да изплющи, да го изхвърли напред, в дневната светлина… и тогава какво?

Блудния махна с ръка и в нишите-раковини ниско по куполната стена отново лумнаха пламъци, замятаха треперливи сенки по мозаичния под. Бяха занесли тежък ковашки чук до олтара на издигнатия му подиум. Натрошените камъни все още кървяха обвинения в ушите на Блудния. „Кой кому служи, проклети да сте? Аз излязох, сред вас, за да променя — за да мога да ви донеса мъдрост, колкото мъдрост притежавах. Мислех… мислех, че ще сте благодарни.“

„Но вие предпочетохте да леете кръв в мое име. Думите ми просто се изпречиха на пътя ви, виковете ми за милост към съгражданите ви — о, как ви разгневиха.“

Мислите му се смълчаха. Той настръхна. „Какво е това? Не съм сам!“

Отвърна му тих смях от един от проходите. Той бавно се обърна.

Съществото, което се беше присвило там, бе по-скоро огре, отколкото човешко: широки рамене, покрити с настръхнали черни косми, издължена напред глава върху къс врат. Долната половина на лицето бе странно изпъкнала под дългите завити мустаци и рошавата брада, големи пожълтели бивни стърчаха от долната челюст. Късопръсти дълги ръце, кокалчетата достигаха пода.

От привидението лъхна зверска, противна воня.

Блудния примижа, мъчеше се да прониже сумрака под тежките вежди, където две малки тесни очи смътно блестяха като груби камъчета гранат.

— Това е моят храм — каза той. — Не помня да съм отправял покана към… гости.

Отново тих смях, но в него нямаше хумор, осъзна Блудния. Горчивина, толкова гъста и люта, колкото и миризмата, щипеща ноздрите на бога.

— Помня те — стигна до него гласът на съществото, нисък и гъгнив. — И знаех това място. Знаех какво беше. Беше… безопасно. Кой помни Крепостите в края на краищата? Кой знаеше достатъчно, за да заподозре? О, те могат да ме гонят колкото искат — да, ще ме намерят накрая, знам това. Скоро може би. Даже по-скоро, след като ме намери ти, Господарю на Плочите. Той можеше да ме върне, знаеш ли, наред с други… дарове. Но се провали. — Нов смях, този път груб. — Обичайният край при смъртните.

Въпреки че огрето говореше, никакви думи не излизаха от устата му. Тежкият глас кънтеше направо в главата на Блудния, и толкова по-добре — бивните щяха да огрубят всяка фраза до непознаваемост.

— Ти си бог.

Още смях.

— Съм.

— Тръгнал си по света.

— Не по избор, Господарю на Плочите. Не като теб.

— Аха.

— И тъй, моите следовници умряха — о, как умряха. През половината свят кръвта им напои земята. А аз не можех да направя нищо. Не мога да направя нищо.

— Не е малко — отбеляза Блудния — да се удържиш до такава скромна фигура. Но колко дълго ще продължи този контрол? Колко, преди да разбиеш тесните стени на този мой храм? Колко, преди да се извисиш пред взора на всички, да отмахнеш облаците с рамене, да разтърсиш планини и да ги превърнеш в прах…

— Дълго чакане ще е, Господарю на Плочите.

Блудния се усмихна кисело.

— Това е облекчение, боже.

— Ти оцеля — рече богът. — За толкова дълго. Как?

— Уви — отвърна Блудния, — съветът ми към теб ще е безполезен. Силата ми бързо се разсипа. Вече бях ужасно ранен — погромите на Форкрул Ассаил срещу верните ми се погрижиха за това. Мисълта за друго такова поражение бе твърде ужасяваща… затова драговолно отстъпих повечето, което ми бе останало. То ме правеше неефективен, освен може би в този град и по скромна ивица от реката. Тъй че вече не бях заплаха за никого. — „Дори за тебе, бивнести.“ — Ти обаче не би могъл да направиш подобен избор. Те ще искат суровата сила в теб — в твоята кръв — и ще им е нужно да бъде разлята, преди да могат да пият, преди да могат да се окъпят в онова, което е останало от теб.

— Да. Очаква ме една последна битка. Поне за това не съжалявам.

„Късметлия.“

— Битка. И… война?

Насмешка в очите.

— О, да, Господарю на Плочите. Война — такава, че сърцето ми се изпълва с живот, с жажда. Че как иначе? Аз съм Глиганът на Лятото, Господарят на Ордите на бойното поле. Хорът на онези, които ще мрат… ах, радвай се, че няма да е скоро…

— Не съм толкова сигурен.

Свиване на рамене.

Блудния се намръщи и попита:

— Колко дълго смяташ да останеш тук?

— Ами, колкото мога, преди да рухне самоконтролът ми — или да бъда призован на своята битка — към своята смърт, искам да кажа. Освен, разбира се, ако не решиш да ме изгониш.

— Не бих рискувал със силата, която ще се отприщи с това — отвърна Блудния.

Отвърна му тътнещ смях.

— Мислиш, че няма да си ида кротко?

— Знам го, Глигане на Лятото.

— Съвсем вярно. — Кратко колебание, след което богът на войната каза: — Предложи ми убежище, Блудни, и ще ти поднеса дар.

— Добре.

— Без пазарене?

— Без. Нямам нужната енергия. Е, какъв е този дар?

— Следният: Крепостта на Зверовете се е пробудила. Аз бях прогонен, виждаш ли, и имаше нужда, потребност, настойчивост някой наследник да се издигне и да заеме мястото ми — да събере гласовете на войната. Трийч е твърде млад, твърде слаб е. И затова Вълците се пробудиха. Сега те са около моя трон — не, те са тронът.

Блудния едва успя да си поеме дъх. Крепост — и събудена? И промълви с уста, суха като прах:

— Храмът е твой, Глигане на Лятото. И за следите ти дотук — разчитай на най-усърдните ми усилия… да ги заблудя. Никой няма да узнае, никой няма да заподозре дори.

— Моля те, спри тогава онези, които все още ме зоват. Виковете им изпълват черепа ми… прекалено е…

— Да, знам. Ще направя каквото мога. Името ти… Глигана на Лятото ли зоват?

— Рядко — отвърна богът. — Финир. Зоват Финир.

Блудния кимна и се поклони ниско.

Мина през каменната стена и отново се озова в забравения коридор на Стария дворец. „Събудена? О, Бездна… нищо чудно, че Цедансът се вихри в хаос. Вълци? Възможно ли е…“

„Това е хаос! Безсмислено е! — Пернатата вещица се взираше в олющените плочки, разпръснати на каменния под пред нея. — Брадва, свързана и със Спасителя, и с Предателя на Празната крепост. Ашици и Бялата врана кръжат над Ледения трон като листа във въртоп. Стареят от Зверската крепост стои при Портала на Крепостта Азат. Портата на Дракона и Кръволока се сливат над Стражата на Празната крепост — не, всичко това е лудост.“

Драконовата крепост беше буквално мъртва. Всеки го знаеше, всеки Гадател на плочи, всеки Сънуващ Вековете. Но тук тя съперничеше за господство с Празната крепост — а Ледът? Извън времето, непроменлив, този Трон бе мъртъв за хилядолетия. „Бялата врана — да, чух го. Някакъв разбойник из планините Блуроуз претендира сега за тази титла. Преследван от Ханан Мосаг — подсказва ми, че има сила в дръзката претенция на този разбойник. Трябва да говоря отново с краля-маг, тоя кучи син.“

Отри потта от челото си. Удинаас бе твърдял, че вижда бяла врана, преди столетия сякаш беше, там, на брега край селото. Бяла врана в сумрака. И тя бе призовала Вайвал, страстната й жажда за сила беше надвила всякаква предпазливост. Удинаас — колко много й беше отнел той. Мечтаеше един ден най-сетне да бъде пленен, жив, безпомощен и окован.

„Тоя глупак си мислеше, че ме обича — можех да използвам това. Трябваше. Моите вериги да щракнат на глезените и китките му, да го повлекат надолу. Заедно двамата щяхме да унищожим Рулад много преди да се добере до властта. — Вгледа се в плочките, онези, които бяха паднали с лице нагоре — другите не влизаха в играта, така бяха решили съдбите. — Но Блудния не се вижда никъде — как е възможно това? — Посегна към една от плочките с лице надолу и я вдигна, огледа скритата й страна. Оформителя. Виж, дори тук Блудния не показва ръката си. — Присви очи към плочката. — Огнена зора, тези податки са нови… Менандори. А аз си мислех за Удинаас — да, сега разбирам. Чакаше ме да те вдигна от това поле. Ти си тайната връзка към всичко това.“

Спомни си ужасното видение от съня си, онази ужасна вещица, която взима Удинаас и… „Може би веригите на него вече са нейните. Не помислих за това. Вярно, той беше изнасилен, но мъжете понякога намират удоволствие да бъдат такава жертва. А ако тя сега го защитава? Безсмъртна… съперница. Вайвалът го избра, нали? Това трябва да означава нещо — тя затова го взе, нали? Това трябва да е.“

С рязък жест събра плочките, прибра ги в дървената кутия, после уви кутията с ивици кожа, преди да я бутне под нара си. Извади от ниша в стената подвързан с кожа том, отвори зацапаната, покрита с плесен корица. Разтрепераните й пръсти зашариха през десетки чупливи страници, докато стигне мястото, където бе прекъснала преди наизустяването на изредените имена — имена, изпълващи цял том.

Компендиум на боговете.

Лъхна я хладен въздух. Пернатата вещица вдигна очи, огледа се. Нищо. Никого нямаше на входа, никакви сенки не дебнеха в ъглите — фенери горяха от всички страни. Някаква жилка имаше в този нечакан лъх, нещо като восък…

Затвори книгата и я сложи на мястото й, после с разтуптяно сърце притича до каменната плоча в центъра на стаята, където преди бе изчертала с желязно стило сложна шарка. Плен.

— Крепостите са пред мен — прошепна, затворила очи. — Виждам Търсача на Зверовете, стъпки газят по дирята на онзи, който се крие, който мисли да избяга. Но бягството е невъзможно. Жертвата кръжи и кръжи, но все по-близо е до клопката. Дърпа се, тегли — съществото пищи, но никаква помощ не е възможна — никаква освен моята милост, — а това никога не е даром! — Отвори очи и видя мъгливо петно сред изписаната шарка. — Хванах те! Призрак, шпионин — покажи се!

Отвърна й тих смях.

Мъглата се завихри, после улегна, пипала заиграха колебливо извън всечените в камъка граници. Пернатата вещица ахна.

— Надсмиваш ми се със силата си — и все пак си страхливец, не смееш да се покажеш.

— Скъпо момиче, тази игра жива ще те изяде. — Думите бяха най-смътен шепот, докосване на дъх по двете уши. Тя се сепна, озърна се сърдито, усети присъствие нечие зад себе си, обърна се рязко… никой.

— Кой си? — запита властно.

— Внимавай със събирането на имена. Това е… преждевременно…

— Назови се, призрак! Заповядвам ти.

— О, принудата, вечното оръжие на незаслужаващите. Я вместо това да се спазарим на вяра. Онзи пръст, който държиш на шията си, Гадателко — какво възнамеряваш да правиш с него?

Тя стисна амулета си.

— Няма да ти кажа…

— Тогава в замяна аз ще ти разкрия същото — нищо.

Тя се поколеба.

— Можеш ли да предположиш?

— А, и правилно ли предположих?

— Да.

— Преждевременно.

— Не бързам, призрако — не съм глупава.

— Не си, да — отвърна призракът. — Все пак нека продължим пазарлъка…

— Защо? Ти не си се разкрил…

— Търпение. Гадателко на плочки, изчакай ме, докато… добия кураж. Преди да направиш каквото възнамеряваш. Изчакай ме и ще ти помогна.

Тя изсумтя.

— Ти си призрак. Нямаш никаква сила…

— Призрак съм и точно затова имам сила. За онова, което търсиш.

— Защо трябва да ти вярвам? Защо трябва да се съглася с какъвто и да е твой съвет?

— Е, добре, ето ти моята част от пазарлъка. Сега ти говориш с Куру Кан, някогашния Цеда на крал Езгара Дисканар.

— Убит от Трул Сенгар…

Подобие на кикот.

— Да де, все някой трябваше да забие копието…

— Знаел си какво предстои?

— Да знаеш нещо и да можеш да направиш нещо по въпроса са две различни неща, Гадателко на плочи. Все едно, истинската вина можеш да я припишеш на Блудния. И признавам, мисля все някога да го повикам да си побъбрим. Но като теб разбирам необходимостта да не се бърза. Е, разбрахме ли се?

Тя облиза устни и отвърна:

— Да.

— Тогава ще те оставя на образованието ти. Но внимавай, когато хвърляш плочките — много рискуваш, като разкриваш така пророческите си дарби.

— Но аз трябва да знам…

— Да знаеш и да можеш да направиш нещо…

— Да — тросна се тя, — чух го вече.

— Липсва ти почтителност.

— Бъди благодарен за това.

— Може и да си права. Струва си да се обмисли май.

— Смяташ ли да ме шпионираш всеки момент тук долу?

— Не, това би било жестоко, да не говорим, че е тъпо. Когато идвам тук, ще бъдеш предупреждавана — от вятъра, от мъглата, нали? Сега виж как ще изчезнат.

Тя зяпна в завихрилия се облак, видя как се стопи — и след миг го нямаше.

В залата се възцари тишина, въздухът се затаи; чуваше само собствения си дъх.

„Куру Кан, кралският Цеда! Виж как си събирам съюзници. О, колко сладко ще е това отмъщение!“

Гаснещите запрашени слънчеви лъчи се стелеха над пространството, където бе стоял старият храм. Отломките, запълнили долната половина на зева, бяха потопени в сумрак. Фрагменти от фасадата се бяха пръснали по улицата — парчета от плъхове, в изумително обилие. Сеймар Дев се доближи, разрита отломките и намръщено огледа потрошените каменни гризачи.

— Това е крайно… обезпокоително.

— Охо! — Таксилиан се усмихна. — Вещицата говори. Кажи ми: какво усещаш в това страшно място?

— Неизброимо много духове — отвърна тя. — И всички са… плъхове.

— Някога имаше един д’айвърс, нали? Ужасно демонично същество, което скиташе по търговските пътища на Седемте града…

— Грилън…

— Така се казваше, да! Е, имаме ли и тук такъв… Грилън?

Тя поклати глава.

— Не, това ми се струва много по-старо.

— А кървенето? На сила?

— Не съм сигурна. — Тя се озърна и видя, че някакъв висок, загърнат в наметало мъж от другата страна на улицата ги наблюдава. — Някои неща, много отдавна спрели, не бива никога да се разбуждат. Уви…

Таксилиан въздъхна.

— Много използваш тази дума. „Уви“. Твърде примирена си, Сеймар Дев. Бягаш от собственото си любопитство — не мисля, че винаги си била такава.

Тя присви очи.

— О, любопитството ми си е същото. Но мисля, че ефикасността ми е надвита.

— Въртим се и кръжим по теченията на съдбата, така ли?

— Може и така да се каже, ако искаш. — Сеймар въздъхна. — Добре, видях достатъчно. Освен това скоро ще дойде комендантският час, а доколкото разбирам, стражите убиват нарушителите на закона на място.

— Видяла си — но не обясняваш нищо!

— Съжалявам, Таксилиан. Всичко това изисква… доста мислене. Ако стигна до важни заключения, бъди сигурен, че ще те уведомя.

— Заслужавам ли такава ирония?

— Не. Уви.

Бъг най-сетне се появи от сумрака на задната уличка и спря до Техол, който стоеше подпрян на една стена, скръстил ръце под одеялото, което бе увил около себе си като халат.

— Господарю, защо се колебаете пък сега?

— Аз ли? Ами… то само изглежда като колебание. Знаеш ли, можеше да ми позволиш да ти помогна да носим това.

Бъг остави тежкия чувал на земята.

— Изобщо не сте предлагали.

— Е, това щеше да е непристойно. Ти трябваше да настоиш.

— Сигурен ли сте, че сте прав, господарю?

— Ни най-малко. Но малко любезност от твоя страна щеше да ни помогне да подминем този неловък момент.

От чувала се чу тихо кудкудякане.

Техол примига.

— Бъг, ти каза пенсионирани кокошки, нали?

— Да. В замяна на някои скромни ремонти на водопровод.

— Но… те не са мъртви.

— Не са, господарю.

— Но… това означава, че някой от нас трябва да ги убие. Да им откъсне главите. Да види как погасва светлината на живота в мънистените им оченца. Ти си жесток човек, Бъг.

— Аз?

— Пенсионирани… дните им за снасяне на яйца са свършили. Не ги ли чака пасище някакво? Някакъв добре наръсен със зърно двор, където да си кълват?

— Само оня на небето, господарю. Но ви разбирам. Това, за убиването им имам предвид.

— Кръвта по ръцете ти, Бъг — радвам се, че не съм на твое място.

— Това е нелепо. Ще измисля нещо, като се върнем у дома.

— Бихме могли да си направим курник на покрива, както разните шантави си гледат гълъби. Птиците да могат да си летят насам-натам, напред-назад, да видят нещо от този чудесен град.

— Кокошките не могат да летят, господарю.

— Но е по-добре, отколкото да им късаш главите, не мислиш ли?

— Гледането на града?

— Е, за малко само.

Явно задоволен от решението си, Техол оправи одеялото и излезе на улицата. Бъг въздъхна, надигна чувала с кокошките и закрачи след него. После каза:

— Е, поне онази чуждестранна вещица си отиде.

— Тя чуждестранна вещица ли беше? Доста хубавичка, здрава, земна някак си. Добре де, чаровна, макар да те уверявам, че никога не бих го казал пред нея, като знам колко лесно се обиждат жените.

— От комплимент?

— Абсолютно. Ако е погрешният комплимент. Ти беше… неактивен от доста време, Бъг.

— Възможно е. Освен това съм мълчалив, стигне ли се до комплименти. Имат навика да ти се връщат.

Техол го изгледа с вдигнати вежди.

— Говориш, все едно си бил женен поне веднъж-дваж.

— Поне веднъж-дваж — отвърна с гримаса Бъг. Погледна срутената Къща с люспите и замръзна. — А, вече виждам онова, което тя несъмнено е видяла.

— Ако това, което виждаш, е причината всеки път, когато дойда тук, да настръхвам, ще се радвам, ако обясниш.

— За да влезе някой вътре — каза Бъг, — по необходимост трябва да съществува врата. А ако такава не съществува, някой трябва да я направи.

— Как може една срутена сграда да бъде врата, Бъг?

— Започвам да разбирам какво предстои.

— Достатъчно, за да предложиш курс на действие?

— В този случай, господарю, най-добрият курс е да не правиш нищо.

— Чакай малко, Бъг, точно това заключение май го ръсиш доста често.

— Най-добре да се приберем у дома преди комендантския час, господарю. Нещо против да поносите малко този чувал?

— Блудния да ме благослови, да не си полудял?

— Така си и мислех.

В мислите на Сирин Канар имаше малко неща, които достигаха до дълбините на душата му — той имаше усет за това, достатъчен, за да го накара да осъзнае, че е благословен с буквално безметежен живот. Имаше си достатъчно наплашена жена, за да прави всичко, което й кажеше. Трите му деца се отнасяха към него с подходящата смесица от почит и ужас и бе видял у най-големия си син развитието на подобни склонности към властничество и увереност. Постът му на лейтенант в Дворцовата клетка на Патриотистите не влизаше, доколкото това го засягаше, в конфликт с официалния му ранг на лейтенант от Гвардията — закрилата на могъщите налагаше и открито, както и прикрито усърдие в края на краищата.

Чувствата, които го владееха, бяха по същия начин прости и праволинейни. Страхуваше се от онова, което не можеше да разбере, и презираше онова, от което се страхуваше. Но признаването на страха не го правеше страхливец — защото за себе си бе обявил вечна война срещу всичко, което го заплашва, било то отчуждена жена, издигнала стени около душата си, или заговорници срещу империята на Ледер. Неговите врагове, добре разбираше това, бяха истинските страхливци. Мислите им витаеха в облаци, които скриваха суровите истини на света. Борбите им да „разберат“ неизменно водеха до бунтарски позиции срещу властта. Дори когато прощаваха на враговете на империята, те осъждаха слабостта на собственото си отечество — без да съзнават, че самите те олицетворяват тази слабост.

Една империя като Ледер винаги беше под обсада. Това бе първото изявление, изречено от Карос Инвиктад по време на набора и тренировъчния процес, и Сирин Канар бе разбрал истината в него няма и след миг размисъл. Обсада, вътрешна и външна, да — самите привилегии, които даваше империята, се експлоатираха от онези, които искаха да видят империята унищожена. И не можеше да има място за „разбиране“ на такива хора — те бяха зли, а злото трябваше да се прочиства.

Визията на Карос Инвиктад го бе поразила със силата на откровение, тя предлагаше такава съвършена яснота и всъщност мир в някогашната му смутна понякога душа — нападана и разбивана понякога от свят, замъглен от объркване и несигурност, — тъй щото всичко, което беше бушувало в него, улегна, след като дойде тази яснота, ярка и ослепителна в своя удивителен дар на облекчение.

Сега той живееше безметежен живот и с това бе пример за своите колеги агенти в двореца. В техните очи бе виждал многократно блясъка на благоговение и страх, или, също тъй удовлетворително, съвършено отражение на самия себе си — равнодушни очи, безмилостни, неподатливи на никаква заблуда, която врагът може да опита.

Ето защо сега най-равнодушно махна с ръка на двамата яки Патриотисти и те пристъпиха напред и изритаха вратата. Тя буквално излетя от хлабавите си панти и се разби на трески. Писък, след него нов, от сумрака вляво — където спяха слугините, но водещите агенти вече прекосяваха стаята към отсрещната врата. Още ритници и дървото се пръсна под тежките ботуши.

Зад Сирин в коридора лежеше проснатото тяло на Тайст Едур — някой беше поставил пазач. Любопитно, но без особени последствия. Отровните стрели се бяха оказали бързи и естествено безшумни. Двама от хората му вече се готвеха да изнесат трупа — просто поредният загадъчно изчезнал едур.

Сирин Канар се разположи в центъра на първата стая, а друг от агентите дойде с фенер и застана от едната му страна, за да му осигури достатъчно светлина.

Хората му се появиха от вътрешната стая, влачеха жена — полугола, разчорлена, с невярващ поглед… Не. Очите на Сирин Канар се присвиха. Не неверие. „Примирение. Добре, изменницата е знаела съдбата си, знаела е, че изобщо не може да я избегне.“ Без нищо да казва, той махна на агентите си да я изведат.

Трите слугини плачеха, присвити до стената.

— Погрижете се — нареди Сирин и четирима от отделението му тръгнаха към тях. — Старшата ще бъде разпитана, другите да се премахнат незабавно.

Огледа се, доволен от лекотата на операцията, без да обръща внимание на предсмъртните викове на двете жени.

Скоро щеше да достави двете си пленнички на отделението, което чакаше при страничната слугинска вратичка на двореца, и щяха бързо да ги поведат в нощта — по пустите толкова късно след комендантския час улици — към щаба на Патриотистите. Към килиите за разпит. И работата щеше да започне, и единственото облекчение от мъките щеше да е пълното признаване на престъпленията им срещу империята.

Проста, праволинейна процедура. Доказала ефикасността си. Предателите неизменно се оказваха хора със слаба воля.

Сирин Канар не мислеше, че Първата конкубинка ще е по-различна. Напротив, сигурно щеше да се окаже с по-крехък дух от повечето.

Жените обичаха да се загръщат в мистерия, но тази обвивка бързо изчезваше пред бурята на мъжката воля. Вярно, курвите умееха да крият неща по-добре от повечето жени — зад безкраен низ от лъжи, които никога не можеха да го подведат. Знаеше, че изпитват презрение към него и мъже като него, вярваха, че е слаб само заради това, че ги използва — сякаш това използване произтичаше от истинска, искрена нужда. Но той винаги беше знаел как да изтрие презрителните усмивки от боядисаните им лица.

Завиждаше на разпитващите. Тази кучка Нисал не беше по-различна от жена му, сигурен беше.

„Враговете ни са легион — казваше Карос Инвиктад, — тъй че трябва да разберете, всички вие — тази война ще продължи вечно. Вечно.“

Тази идея допадаше на Сирин Канар. Правеше нещата прости.

„И нашата задача — казваше Командирът на Патриотистите — е да гарантираме това. Да останем винаги незаменими.“

Виж, тази част бе някак по-объркваща, но Сирин не изпитваше особен подтик да проследи мисълта. В края на краищата Карос беше много умен. „Умен и на наша страна. На правилната страна.“

Мислите му се отклониха към леглото, което го чакаше, и курвата, която бе заповядал да му доставят там. Той закрачи по пустия коридор. Хората му тръгнаха след него.

Брутен Трана влезе в стаята и очите му се спряха на труповете на двете слугини.

— Преди колко? — попита той магьосника арапай, който вече бе клекнал до телата. Други двама едури влязоха в стаята на Първата конкубинка и след миг излязоха.

Магьосникът измърмори нещо неразбрано, после каза по-високо:

— Камбана може би. Къси мечове. Като на Дворцовата гвардия.

— Съберете още десет воини — каза Брутен Трана. — Тръгваме към щаба на Патриотистите.

Магът бавно се изправи.

— Да уведомя ли Ханан Мосаг?

— Все още не. Не можем да се бавим тук. Шестнадесет воини едури и един маг би трябвало да сме достатъчно.

— Смяташ да настоиш да освободят жените?

— Те са две, нали?

Кимване.

— Те ще започнат разпитите незабавно — каза Брутен Трана. — Не е приятна процедура.

— А ако вече са изтръгнали признания от тях?

— Разбирам притеснението ти, К’ар Пенат. От насилие ли се опасяваш тази нощ?

Другите двама воини бяха приковали очи в магьосника арапай.

— Да се опасявам? Ни най-малко. Но ако разполагат с признания, Карос Инвиктад и следователно Трайбан Гнол ще могат с основание да претендират за…

— Губим време — прекъсна го Брутен Трана. — Търпението ми към Карос Инвиктад приключи. — „И къде е стражът, когото поставих в коридора? Ха, все едно не знам…“

Откъм вратата се чу глас:

— Личната враждебност, Брутен Трана, е много опасен наставник в действията ти.

Тайст Едур се извърна.

Канцлерът, с двама охранители, надвиснали в коридора зад него, стоеше там, сплел пръсти. След миг пристъпи в стаята и я огледа. Съжаление се изписа на лицето му, щом видя двете мъртви жени.

— Очевидно е имало съпротива. Бяха най-верните слугини на Първата конкубинка, вероятно невинни във всички грехове — трагедия, наистина. Кръвта им сега е на ръцете на Нисал.

Брутен Трана изгледа продължително високия слаб мъж, след което мина покрай него и излезе в коридора.

Никой от двамата охранители не се оказа подозрителен и никой от двамата нямаше време да извади оръжието си, преди ножовете на едура — по един във всяка ръка — да се хлъзнат нагоре под челюстите им и остриетата да се забият дълбоко в мозъците им. Брутен Трана остави оръжията забити, завъртя се вихрено и ръцете му се вкопчиха в тежкия брокат по яката на канцлера. Ледериецът изпъшка. Брутен го вдигна и го натресе в стената.

— Моето търпение към теб също се изчерпа — изръмжа едурът. — Трагична кончина на охранителите ти. Кръвта им е на твоите ръце, уви. И точно сега не съм настроен да ти простя за смъртта им.

Краката на Трайбан Гнол се разлюляха, чехлите с коравите върхове заритаха леко пищялките на Брутен Трана. Лицето на ледериеца потъмняваше, очите му се издуваха, зяпнали в коравия, хладен поглед на едура.

„Би трябвало да го убия сега. Би трябвало да остана тук и да гледам как се души в гънките на халата си. Още по-добре ще е да извадя нож и да му разпоря вътрешностите — да гледам как се изсипват на пода.“

К’ар Пенат зад него каза:

— Командире, както сам казахте, нямаме време за това.

Брутен Трана се озъби и запокити нещастника настрана. Трайбан Гнол протегна едната си ръка да спре падането си и изпращяването на костите на пръстите — като железни пирони, забити в дърво — моментално бе последвано от охкане и болезнен хленч.

Брутен Трана махна на воините си да го последват, прекрачи през канцлера и бързо закрачи по коридора.

Щом стъпките им заглъхнаха, Трайбан Гнол, притиснал ръка към гърдите си, бавно се изправи, изгледа с яд празния вече коридор и изсъска:

— Ще умреш за това, Брутен Трана. Ти и всички, които стояха зад теб и не направиха нищо. Всичките ще умрете.

Можеше ли да предупреди Карос Инвиктад навреме? Едва ли. Какво пък, Старшият на Патриотистите беше способен мъж. С повече от някакви си двама негодни жалки телохранители. Небрежни бележки за жените им: „Съпрузите ви се провалиха в изпълнението на задачите си. Пенсии за смърт няма да се отпуснат. Веднага напуснете жилищата на Дворцовата гвардия — освен най-голямото ви дете, което вече е Длъжник към имението на Канцлера.“

Презираше некомпетентността — а да бъде принуден да страда от последствията й… е, добре, някой плащаше. Винаги. „Две деца значи, да. Дано са момчета.“ И вече щяха да му трябват още двама стражи. Измежду женената гвардия, разбира се. „Някой да плати дълга, ако ме провалят.“

Счупените му пръсти изтръпваха, болката вече го жилеше в китката и нагоре по ръката.

Канцлерът тръгна към жилището на личния си лечител.

Избутаха я в стая без прозорци, осветена от една-единствена свещ, поставена на малка масичка в центъра. Влажният въздух вонеше на стар затаен страх и на човешки изпражнения. Разтреперана от вървенето по улиците, Нисал за миг застана неподвижно, мъчеше се да се загърне в тънката като мъгла тъкан.

Две невинни млади жени бяха мъртви. Заклани като престъпнички. „И Тисин е следващата — най-близката до майка, която съм имала. Тя нищо не е направила… не, стига! Никоя от нас не е направила нищо. Но това е без значение — друго не мога да помисля. Не мога да се преструвам, че каквото и да кажа, ще има значение, ще промени по някакъв начин съдбата ми. Не, това е смъртна присъда. За мен. За Тисин.“

Императорът нямаше да чуе за това. Сигурна беше. Трайбан Гнол щеше да обяви, че е изчезнала от двореца. Че е избягала — просто поредната измяна. Рулад щеше да потръпне и да се свие в трона си, да се свие в себе си, докато канцлерът грижливо, безжалостно подхранва многобройните му опасения, а после щеше да се отдръпне и да гледа как отровните му слова са изтръгнали живота от измъчените очи на Рулад.

„Не можем да спечелим срещу това. Те са прекалено умни, прекалено безскрупулни. Единственото им желание е да унищожат Рулад — ума му, — да го оставят да бълнува, обзет от неописуеми ужаси, неспособен да направи нищо, нежелаещ да види никого. Без никой, който би могъл да му помогне. Блудния дано го спаси…“

Вратата се отвори рязко, отметна се и се тресна в стената — стари пукнатини по нея показваха, че това бясно известяване е част от схемата. Но тя вече ги беше забелязала, тъй че не се сепна от трясъка, а само се обърна, за да види мъчителя си.

Не друг, а самият Карос Инвиктад. Вихър от пурпурни коприни, ониксови пръстени по пръстите, служебният му скиптър в едната ръка, отпуснат между дясното му рамо и ключицата. Израз на смътен ужас, изписан на иначе равнодушното му лице.

— Прескъпа — започна той високо, — нека приключим бързо с това, за да мога да съм милостив. Нямаме никакво желание да ти нанесем щета, каквато си хубава. Значи, подписано заявление, изтъкващо твоята измяна към империята, и след това бърза екзекуция. Твоята слугиня вече се подчини и милостиво беше обезглавена.

„О, Тисин!“ Все пак се пребори, потърси в себе си подобна храброст — да приеме нещата каквито са, да признае, че не е възможно никакво друго средство.

— Обезглавяването не е щета?

Куха усмивка.

— Щетата, която имах предвид, разбира се, засягаше изтръгването от теб на признанието ти. Един съвет: успокой лицето си в мига преди острието да падне. Нещастен факт е, че главата продължава да живее няколко мига след като е отделена от врата. Няколко примигвания, едно-две завъртания на очите и ако не си в… съзнание, поток от неприятни изражения. Уви, слугинята ти не беше склонна да се вслуша в този съвет, твърде заета се оказа с безсмислена тирада от проклятия.

— Моля се Блудния да я е чул — каза Нисал. Сърцето й биеше като лудо.

— О, тя не ме прокле в името на Блудния, сладка курво. Не, тя разкри вяра, за която отдавна се вярваше, че е изчезнала. Знаеш ли, че прадедите й са били шейки? Кълна се в Крепостите, не мога дори да запомня името на бога, когото спомена. — Сви рамене и отново се усмихна с кухата си усмивка. — Все едно. И на Блудния да беше се позовала, нямаше да имам повод за паника. Каквито сте изнежени — или бяхте, по-точно — в палата, сигурно не знаете, че няколкото храма в града, посветени уж на Блудния, всъщност са частни и изцяло светски — бизнеси всъщност, печелят от невежеството на гражданите. Жреците и жриците им са артисти до един. Понякога се чудя дали Езгара Дисканар дори е знаел — изглеждаше странно предан на Блудния. — Замълча и въздъхна. Скиптърът затупа по рамото му. — Опитваш се да отложиш неизбежното. Разбираемо, но нямам никакво желание да оставам тук цяла нощ. Спи ми се и ми се ще да се оттегля колкото може по-рано. Изглеждаш настинала, Нисал, тази стая бездруго е ужасна. Хайде да отидем в кабинета ми. Имам един резервен халат, много мек и топъл. И принадлежности за писане.

Махна със скиптъра и се обърна.

Вратата се отвори и Нисал видя в коридора двама стражи.

Изтръпнала, тръгна сред Карос Инвиктад.

Един етаж нагоре, после по тесен проход и до кабинета му. Както бе обещал, Карос Инвиктад грижливо я загърна с резервния си халат. Тя се загърна още по-плътно.

Той й махна към стола пред огромното писалище, на което чакаше лист плътна хартия, четчица от конски косъм и бурканче мастило от сепия. До мастилницата имаше странна малка кутия, отворена. Нисал не можа да се сдържи и се наведе да погледне в нея.

— Не е твоя работа. — Думите излязоха по-пискливо от обичайното и тя вдигна очи, и видя, че Карос Инвиктад се е намръщил.

— Имате си насекомо — домашен любимец? — попита учудена от избилата на лицето му червенина.

— Не е твоя работа.

— И от него ли търсите признание? Ще трябва да го обезглавите два пъти. С много малък нож.

— Забавляваш ли се, курво? Седни.

Тя сви рамене и изпълни заповедта. Зяпна празния лист, после взе четчицата. Ръката й трепереше.

— Какво желаете да призная?

— Всичко. Ти, Нисал, собственоръчно признаваш участието си в заговор срещу императора и империята. Заявяваш това по своя воля и в пълно съзнание, и приемаш съдбата, която очаква всички предатели.

Тя топна четчицата в мастилницата и започна да пише.

— За мен е облекчение, че го приемаш толкова добре — каза Карос Инвиктад.

— Не се притеснявам за себе си — отвърна тя, след като довърши сбитото заявление и го подписа, без да успее обаче да прикрие треперенето на ръката си. — Притеснявам се за Рулад.

— Той няма да ти спести нищо освен отрова, Нисал.

— Повтарям — отвърна тя и се отпусна в стола, — не се притеснявам за себе си.

— Съчувствието ти е достойно за възхищение…

— То засяга и теб, Карос Инвиктад.

Той се пресегна, взе листа и го размаха във въздуха да подсуши мастилото.

— И мен? Не ме обиждай, курво…

— Не беше преднамерено. Но когато императорът научи, че си екзекутирал жената, която носи детето му, ами, Старши на Патриотистите или не…

Листът изпадна от пръстите му. Скиптърът спря доволното си потупване. И Карос Инвиктад изхриптя:

— Лъжеш. Лесно ще се докаже…

— Да, лесно ще се докаже. Повикай лечител. Предполагам, че трябва да имате поне един на разположение в случай, че палачът се убоде с някоя треска или му излязат пришки по ръцете от усърдие.

— Когато разкрием измамата ти, Нисал, край с идеята за милост, независимо от подписаното признание. — Той се наведе и взе листа. Намръщи се. — Прекалено много мастило си използвала — потекло е и сега е нечетливо.

— Повечето писма, които пиша, са със стило и восък.

Той плесна листа пред нея, с празната страна отгоре.

— Напиши го пак. Ще се върна след малко — с лечителя.

Тя чу как вратата се затръшна зад нея. Написа отново признанието, остави четчицата и стана. Наведе се над кутийката с въртящото се двуглаво насекомо. „Въртиш се и въртиш, и въртиш. Изпитваш ли отчаяние? Безпомощност?“

Врява, някъде долу. Гласове. Нещо падна тежко на пода.

Вратата зад нея се отвори.

Тя се обърна.

Карос Инвиктад пристъпи вътре, право към нея.

Видя го как изви долната част на скиптъра, видя късия нож, подал се от основата му.

Нисал вдигна глава, срещна очите му.

И не видя в тях нищо човешко.

Той заби ножа в гърдите й, в сърцето й. След това — още два пъти, докато тя се свличаше.

Видя как подът се надига да посрещне лицето й, чу как изпращя челото й, усети лекото ужилване, а след това мракът я обгърна. „О, Тисин…“

Брутен Трана избута с рамо ранения страж и нахлу в кабинета на Инвиктад.

Старшият на Патриотистите отстъпваше от сгърченото тяло на Нисал, стискаше скиптъра. Острието лъщеше пурпурно.

— Признанието й наложи…

Едурът закрачи към бюрото, изрита съборения стол настрана. Вдигна листа, примижа да разчете ледерийските думи. Един ред. Заявление. Признание, как не. За миг сърцето му сякаш замря.

В коридора — воини Тайст Едур. Брутен Трана каза, без да се обръща:

— К’ар Пенат, приберете тялото на Първата конкубинка…

— Това е наглост! — изсъска Карос Инвиктад. — Не я докосвайте!

Брутен Трана изръмжа, направи крачка към него и замахна, с лявата си ръка, с опакото.

Плисна кръв и Карос Инвиктад се олюля, скиптърът изхвърча, рамото му се натресе в стената — още кръв, от устата и носа, и ужас в очите, щом зяпна пръските по ръцете си.

От коридора един от воините заговори на езика на едурите:

— Командире. Другата жена е обезглавена.

Брутен Трана нави грижливо листа и го напъха под ризницата си. Наведе се и вдигна Карос Инвиктад на крака.

Отново го удари, и още веднъж. Още кръв, избити зъби, нишки пурпурна слуз.

Още веднъж. И още веднъж.

Воня на урина.

Брутен Трана сграбчи коприната под меката гуша и разтърси ледериеца, силно, загледа как главата му се тресе.

Нечия ръка стисна китката му.

Като през червена мъгла Брутен Трана се извърна и видя спокойните очи на К’ар Пенат.

— Командире. Ако продължавате така с този изпаднал в несвяст човек, ще му счупите врата.

— И какво?

— Първата конкубинка е мъртва, от неговата ръка. Вам ли се пада да изпълните това наказание?

— Сестрата да те вземе дано — изръмжа Брутен Трана и хвърли Карос Инвиктад на пода. — Двете тела идват с нас.

— Командире, канцлерът…

— Него го остави, К’ар Пенат. Увийте телата добре. Връщаме се във Вечния домицил.

— А мъртвите ледерии долу?

— Стражите му? Какво толкова? Те се осмелиха да застанат на пътя ни, магьоснико.

— Както кажете. Но след като лечителят им е мъртъв, ще им изтече кръвта, ако не повикаме…

— Не е наша грижа — отсече Брутен Трана.

К’ар Пенат се поклони.

— Както кажете, командире.

Изстинал от ужас, Танал Ятванар вървеше към щаба. Нямаше я! Избягала беше от онова място, най-скритото място — прангите й бяха строшени, желязото извито и изкривено, брънките на веригата — скъсани като мокра глина.

„Карос Инвиктад, твоя работа е това. Отново. Поредното ти предупреждение — прави каквото ти заповядам. Ти знаеш всичко, виждаш всичко. За теб всичко са само игри, такива, в които гледаш да си сигурен, че винаги ще печелиш. Но тя не беше игра. Не и за мен, кучи сине. Аз я обичах! Къде е тя? Какво си направил с нея?“

Бавно започна да осъзнава, че нещо не е наред. Стражи тичаха из двора. Викове, треперлива светлина от факли. Входът на щаба зееше — видя от прага да се подават крака в ботуши… Труп!

„Блудния да ни вземе, нападнати сме!“

Забърза напред.

Появи се страж и прекрачи през вкочаненото тяло.

— Какво е станало тук? — извика Танал.

Мъжът отдаде чест. Беше пребледнял.

— Пратихме за лечители, сър…

— Какво е станало проклет да си?

— Едурите… коварна засада… не очаквахме…

— Старшият?

— Жив е. Но е пребит. Пребит, сър, от Тайст Едур! Свръзката… Трана… Брутен Трана…

Танал Ятванар избута глупака от пътя си и забърза по коридора, после по стълбището. Още тела, стражи, посечени без дори да са извадили оръжията си. „Какво е предизвикало това? Дали едурите не са научили за разследванията ни? Брутен Трана — останало ли е досието му? Проклет да е, защо просто не е убил кучия му син? Да му изтръгне животеца — лицето му да почервенее като проклетите коприни! О, съвсем другояче щях да го направя аз, да. Стига да имах шанс…“

Стигна до кабинета и замръзна, като видя кръвта, плиснала по стените и по пода. Воня на пикня бе натежала във въздуха. Дребен, смазан, Карос Инвиктад седеше изгърбен в огромния си стол, затиснал лицето си с оцапани с кръв парцали. В очите му, остри като диаманти, кипеше гняв. И той го насочи към Танал Ятванар.

— Старши! Лечителите идват…

Думите излязоха глухо от премазаните устни:

— Къде беше?

— Какво? Ами… у дома. Спях.

— Арестувахме Нисал тази нощ.

— Не бях уведомен, сър…

— Защото никой не можа да те намери! Нито у вас, нито никъде!

— Значи Брутен Трана е взел курвата?

Отвърна му глух хриплив смях.

— О, да. Тялото й — но не и духа й. Но той носи писменото й признание… В името на Крепостите, боли ме, като говоря! Той ме удари!

„А колко пъти юмрукът ти е правил същото със затворници?“

— Глътка вино, сър? Ще ви помогне.

Сърдит поглед над парцалите, след това — рязко кимване.

Танал бързо отиде до бюфета. Намери глинена делва с неразредено вино. „По-добре от… от пикнята на ужаса ти, дребосъко. — Напълни един бокал, поколеба се и наля още един, за себе си. — Проклет да си!“

— Лечителите скоро ще са тук — казах на стражите, че всяко забавяне ще им струва живота.

— Умният ни Танал Ятванар!

Той подаде бокала на Карос Инвиктад. Не беше сигурен дали има ирония в последните думи, така глух беше гласът.

— Стражите са били нападнати с изненада — коварна измяна…

— Тези, които не са мъртви, ще съжалят. Защо не бяхме предупредени? Канцлер или не, ще искам отговора му.

— Не мислех, че ще задържаме курвата толкова рано — каза Танал и отпи от виното си. Видя над ръба на чашата как Карос смъкна парцала, видя и ужасно разраненото му лице, докато боязливо отпиваше от виното. Изохка, щом алкохолът опари разкъсаните устни. — Може би едурът трябваше да е пръв. Брутен Трана… Не изглеждаше такава змия. Дума не казваше, нищо не разкриваше…

— Разбира се, че не. И аз не бих го направил на негово място. Не. Чакаш, наблюдаваш, после удряш без предупреждение. Да, подцених го. Е, такъв провал става само веднъж. Тази нощ, Танал Ятванар, започна война. И този път ледериите няма да загубят. — Още една глътка. — Облекчен съм, че се отърва от онази учена — колко лошо, че не можа да вземеш Нисал, да си поиграеш с нея, но трябваше да действам бързо. Кажи ми как се отърва от учената. Имам нужда поне от една приятна вест…

Танал го зяпна изумено. „Ако не е той…“

В коридора се чуха забързани стъпки. Лечителите идваха.

— Командире — заговори К’ар Пенат, забързан до Брутен Трана, — ще искаме ли аудиенция с императора?

— Не, още не. Ще погледаме малко как ще тръгнат нещата.

— А телата?

— Скрийте ги добре. И уведомете Ханан Мосаг, че държа да говоря с него. Колкото е възможно по-скоро.

— В момента той не се радва на благосклонността на императора…

— Не ме разбра добре. Това няма нищо общо с Рулад. Още не. Ние завладяхме тази империя. Изглежда, ледериите са забравили това. Дошло е времето да разбудим Тайст Едур. Да наложим терор, да покажем явно недоволството си. Тази нощ, К’ар, ще се вадят оръжия.

— Говорите за гражданска война, командире.

— В известен смисъл, макар да не очаквам нищо открито от страна на канцлера или Инвиктад. Война, да, но водена зад гърба на императора. Той няма да знае нищо…

— Командире…

— Изненадата ти от думите ми не ме убеждава. Ханан Мосаг не е глупак — нито ти, нито никой от другите магьосници. Хайде кажи ми сега, че не си очаквал нищо… А, така си и мислех.

— Боя се, че не сме готови…

— Не сме. Но и те не са. Това задържане на Нисал — това убийство — ми подсказва, че нещо им е дало повод за паника. Нещо се е случило или се случва в момента, нещо, което е ускорило работите. И тази диря трябва да проследи Ханан Мосаг — не, не си въобразявам, че го командвам…

— Разбирам, Брутен Трана. Така трябва да говори един Тайст Едур. Ще подкрепя съвета ви пред краля-маг с цялото си усърдие.

— Благодаря.

— Тази нощ, командире — заговори К’ар Пенат, — докато ви наблюдавах… бях горд. Ние сме… пробудени. Тази цивилизация е отрова. Гнило по душите ни. Трябва да бъде изрязано.

„А сега чувам как Ханан Мосаг говори през теб, магьоснико. Отвръща на други… подозрения. Така да бъде.“

„Нисал. Първа конкубинке, съжалявам. Но знай: ще отмъстя истински за теб. Ще отмъстя за моя храбър воин — Сестрата да ме вземе, каква непредпазливост…“

— Канцлерът ще говори на императора…

— Само ако е глупав — прекъсна го Брутен Трана — или ако е податлив на паника. Не е нито едното, нито другото. Не, той трябва да бъде подбутнат, да излезе от равновесие — о, ще предизвикаме паника, да, и рано или късно той ще направи, както казваш. Ще говори на Рулад. И тогава ще го хванем. И Инвиктад. Две змии в една кошница — кошница, накисната в масло. И самият Трайбан Гнол ще драсне искрата.

— Как?

— Ще видиш.

Техол зяпна в пълен ужас надолу през таванския отвор.

— Това беше грешка.

Приклекнал до него и също загледан надолу, Бъг кимна.

— Беше акт на милост, господарю. Дванайсет кокошки в чувал, почти се бяха премазали една друга, натикани в зловонния мрак. Имаше риск от задушаване.

— Точно! Мирна кончина, далечна, невидима. А не да им късаш главите! Но виж ги сега! Те завзеха стаята ни! Моята къща! Моето жилище! Огнището ми…

— Колкото до това… едната май се подпали, господарю.

— Дими и е толкова безмозъчна, че не й пука. Ако изчакаме, може да ядем печено за закуска. А коя е снесла онова яйце ей там?

— Хм, наистина мистерия, господарю.

— Точно сега може и да ти е забавно, Бъг, но ти си тоя, дето ще спи долу. Ще ти изкълват очите, знаеш ли. Злото е развито в тях, поколение след поколение, и малките им колкото грахчета мозъци са станали възелчета от злоба…

— Показвате необичайни познания за кокошките, господарю.

— Имах учителка, която беше човешката версия.

Бъг хвърли поглед към жената, която спеше в леглото на Техол.

— Не е тя. Джанат беше само умерено зла, колкото се полага на учители, измъчени от хленчещи влюбени до уши пъпчиви ученици.

— О, господарю, съжалявам.

— Млъкни. Не говорим за това. Не, Бъг, къщата ми беше завзета от побеснели кокошки заради твоя навик да прибираш безпризорни и разни такива.

— Безпризорни? Ние ще ги ядем тия неща.

— Нищо чудно, че безпризорните те отбягват напоследък. Чуй ги — как ще спим при това непрекъснато кудкудякане?

— Предполагам, че са щастливи, господарю. А и все едно, доста бързо се справят с напастта на хлебарките.

Скърцане откъм леглото привлече вниманието им.

Учената се беше надигнала и се оглеждаше объркано.

Техол припряно подбутна Бъг към нея.

Тя се намръщи.

— Къде съм? Кой си ти? На покрив ли сме?

— Какво си спомняш последно? — попита Бъг.

— Че съм сама. В тъмното. Той ме премести… на друго място.

— Свободна си — каза й той.

Джанат огледа раздърпаната си груба риза.

— Свободна… — промълви тихо.

— Само тая риза успяхме да намерим така набързо — рече Бъг. — Разбира се, ще се постараем да, хм, подобрим облеклото ти при първа възможност.

— И съм изцерена.

— Физическите ти рани, да.

Тя кимна и се намръщи.

— Е, другият вид е по-труден за изцеряване.

— Изглеждаш забележително… здрава, Джанат.

— Познаваш ме?

— Моят господар някога е бил твой ученик. — Видя я как се помъчи да погледне зад него, първо от едната страна, после от другата. Развеселен, Бъг се обърна и видя, че Техол се мести насам-натам в усилие да го задържи между себе си и жената на леглото. — Техол? Какво правиш?

— Техол? Техол Бедикт?

Бъг обърна глава и видя, че Джанат приглажда туниката си и я опъва очевидно с цел да покрие колкото може повече от тялото си.

— Онзи развратен жалък червей? Ти ли си това, Техол? Криеш се тук зад този старец? Е, явно не си се променил! Излез на дъската!

Техол пристъпи напред. После спря.

— Чакай малко, вече не съм ти ученик, Джанат! Освен това съм те преодолял, да знаеш. Не съм те сънувал от… от… години! От месеци!

Тя вдигна вежди.

— Седмици?

Техол се поизправи.

— Добре известно е, че юношеските недоразумения на всеки порасъл мъж често се промъкват тайно, когато въпросният мъж спи, в сънищата му, искам да кажа. Или по-скоро в кошмарите му…

— Съмнявам се да се явявам в кошмарите ти, Техол — каза Джанат. — Макар че ти го правиш в моите.

— О, нима? Не бях по-жалък от други жалки влюбени до уши ученици. Нали?

На това тя не отвърна нищо.

— Наистина си на покрив — каза й Бъг.

— Над курник?

— Е, колкото до това… Гладна ли си?

— Устата ми се пълни със слюнки от чудесния аромат на печено пилешко — отвърна тя. — О, моля ви, нямате ли никакви други дрехи? Изобщо не се съмнявам какво точно става в момента в отвратителното мозъче на бившия ми ученик.

— Утре ще прескоча до Селуш — каза Бъг. — Гардеробът й, макар и наистина безвкусен, все пак е доста богат.

— Искаш ли одеялото ми? — попита Техол.

— Богове подземни, господарю, гледате почти похотливо.

— Не ставай идиот, Бъг. Хвърлях светлина. Ха-ха, впримчени сме в оскъдица на дрехи. Ха-ха. В края на краищата, ами ако това е било детска ризка?

— И какво ако е била? — каза Джанат.

— Блудния да ни благослови — въздъхна Техол, — летните нощи са наистина горещи, нали?

— Познавам една кокошка, която ще се съгласи с теб — отбеляза Бъг и закрачи към отвора, откъдето вече се вдигаше стълб дим.

— Техол Бедикт, радвам се, че те виждам — каза Джанат.

— Нима? — попитаха в хор Бъг и Техол.

Тя кимна, без да ги поглежда.

— Аз… полудявах — мислех, че вече съм полудяла. Ятванар ме биеше, насилваше ме… и непрекъснато ми говореше за вечната си любов. Тъй че, Техол, ти си неговата противоположност — безвреден в сляпата си влюбеност. Напомняш ми за по-добри времена. — Замълча. — Да, по-добри времена.

Бъг и Техол се спогледаха, после слугата заслиза по стълбата. Чу как горе Техол каза:

— Джанат, не си ли впечатлена от това, което постигнах с разностранното си образование?

— Много хубав покрив, Техол Бедикт.

Бъг поклати глава и тръгна да търси печено пилешко из облаците лютив дим. Обкръжен от всички страни от безумно кудкудякане. „Бездната да ме вземе, по-добре щях да съм си в някой храм…“

Утринното слънце се промуши през летвите на кепенците и изпъна ленти от светлина по дългата маса, заела по-голямата част от заседателната зала. Раутос Хиванар влезе — бършеше ръцете си с кърпа — и застана зад стола си в единия край на масата. Остави кърпата на нея и огледа лицата, които се извърнаха към него — повечето бяха изопнати от страх и тревога.

— Скъпи приятели, добре сте дошли. Две неща имаме в дневния ред. Първо ще обсъдим проблема, който подозирам, че е най-важният в умовете ви в момента. Стигнали сме до състояние на криза — недостигът на твърда валута, на сребро, на злато, на обработени скъпоценни камъни и дори на медни кюлчета вече е остър. Някой активно саботира икономиката на нашата империя…

— Знаехме, че това предстои — намеси се Устер Таран. — Но какви мерки все пак са взети от Тръста? Доколкото разбирам, никакви. Раутос Хиванар, събралите се тук в не по-малка степен размисляме дали да се задържите на поста Управител.

— Разбирам. Представете ми списък на притесненията ви в това отношение.

Грубоватото лице на Устер пламна.

— Списък?! Притеснения?! Блудния да ни вземе, Раутос, не сте ли пуснали поне Патриотистите по дирята на това безумно същество? Или същества? Не е ли възможно това да е опит отвън — от някое от граничните кралства — да ни дестабилизира преди инвазия? Вестите за тази конспирация на Болкандо би трябвало да…

— Момент, моля. Да обсъдим проблемите един по един, Устер. Патриотистите всъщност провеждат разследване, без резултат засега. Едно общо изявление по този въпрос, макар потенциално да би облекчило тревогите ви, щеше по моя преценка най-вероятно също така да предизвика паника. Ето защо предпочетох да запазя дискретност. Собствените ми проучвания междувременно ме накараха да елиминирам външни източници на финансовата атака. Източникът, приятели, е тук, в Ледерас…

— Защо тогава не сме хванали тоя кучи син? — попита ядосано Друз Теникт и главата му се заклати като махало на дългия му тънък врат.

— Следите са много умно заличени, драги Друз — отвърна Раутос. — Най-просто казано, водим война с един гений.

От другия край на масата Хорул Ринесикт изсумтя:

— Защо просто не насечем повече монети, за да свалим напрежението?

— Бихме могли — отвърна Раутос. — Макар че едва ли ще е лесно. Добивът от Имперските мини е фиксиран и по необходимост е доста скромен. И, за жалост, доста непроменлив. Освен това притеснение бихте могли да се запитате: какво бих направил аз, ако съм на мястото на саботьора? Внезапен приток на нови пари? Ако целта ви беше да предизвикате хаос в икономиката, какво бихте направили?

— Пускам моя запас — изръмжа Ларакта Илк — и предизвиквам неконтролирана инфлация. Ще се удавим в обезценени пари.

Раутос Хиванар кимна.

— Моето убеждение е, че нашият саботьор не може да се крие дълго. Който и да е той — мъж или жена, — ще му се наложи да се разкрие. Ключът ще е в наблюдението кое предприятие ще се срине първо, защото там неговата или нейната следа ще се разкрие ясно.

— В който момент ще ударят Патриотистите — каза Маракта.

— А, това ме отвежда към втория въпрос. Разбирам, че е имало новина от Дрийн — не, все още не разполагам с подробностите, но изглежда, че тя е предизвикала нещо много подобно на паника сред Патриотистите. Нощес в Ледерас са извършени много безпрецедентни арести…

Устер се изсмя.

— Какво може да му е безпрецедентното в това, че Патриотистите арестуват хора?

— Арестувана е била и Първата конкубинка.

Тишина.

Раутос Хиванар се покашля, мъчеше се да не издаде гнева си.

— Изглежда, Карос Инвиктад е действал припряно, което, сигурен съм, че всички го знаете, е доста непривично за него. В резултат на това нещата са тръгнали на зле. Имало е сблъсък, както вътре, така и извън Вечния домицил, между Патриотистите и Тайст Едур.

— Проклет глупак! — изрева Баракта и удари с юмрук по масата.

— Първата конкубинка, доколкото разбрах, е мъртва. Както и много охрана — най-вече в щаба на Патриотистите, и поне двама от охраната на канцлера.

— И тази ли проклета змия е самоубийствено настроена?

— Почти така изглежда, Баракта — съгласи се Раутос. — Много обезпокоително — особено неохотата на Карос Инвиктад да обясни какво точно се е случило. Единственият намек, с който разполагам за крайността на снощните събития, е слух, че Карос е бил пребит почти до смърт. Не мога да потвърдя този слух, тъй като той не се вижда с никого, а и несъмнено впоследствие са го посетили лечители.

— Раутос? — попита Друз. — Налага ли се да се дистанцираме от Патриотистите?

— Струва си да се обмисли — отвърна Раутос. — Би могъл, ако желаеш, да предприемеш някои подготвителни действия в тази посока. Междувременно обаче Патриотистите ще ни трябват, но признавам, че изпитвам опасение, че може да се окаже, че ни липсват, когато услугите им ще са ни най-необходими.

— Да си наемем свои — каза Баракта.

— Направих го.

Резки кимвания отвърнаха на спокойното му изявление.

Устер Таран се покашля.

— Моите извинения, Раутос. Действаш по проблемите с обичайната си увереност. Съжалявам за съмнението си.

— Както винаги — отвърна Раутос и се пресегна за нова кърпа, с която да избърше ръцете си. — Всякакви обсъждания са добре дошли. Всъщност приемам дори предизвикателството. За да не стана невнимателен. Сега трябва да оценим здравословното състояние на имуществата ни, да добием по-добра представа за нашата гъвкавост…

Заседанието продължи, Раутос непрекъснато бършеше ръцете си. Някакъв труп се беше закачил тази сутрин за пилоните на кея срещу имението му. Подут и гниещ, плъпнал от раци и гъмжащ от змиорки.

Случайно събитие, но от онези, които всеки път го поразяваха с все по-голяма сила през последните няколко години. Тази сутрин беше особено лошо и макар да не се беше доближил до най-предната тераса на двора, все едно утайка някаква го беше достигнала и бе направила дланите му странно лепкави — утайка, която той сякаш не можеше да махне, колкото и да се мъчеше.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (12)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (12)