Сниши се, Слънце,

не е твоят час.

Прииждайте, вълни,

в кания лунна.

Безмълвен щорм,

понесъл пръски кървави

днес към брега се носи.

Железни облаци,

идете си в гнездата

в планините…

Идете, облаци железни…

Морето оставете да танцува

във звездна смет,

във гмеж от приливи среднощни.

Гнева си отдръпни

и отприщи го

като беса на много демони

с очи блуждаещи

във дълбините слепи.

Гори зелени, отдръпнете се,

и разлюлейте се във тази нощ.

Във черен бряг разбийте се, вълни,

и отмъкнете плът от голи корени.

Смърт иде.

И тласка с ветрен устрем този страх

и тази кръв,

и този гняв,

и този вихър на Жътваря.

Идващата буря

Рефър

Юмрукът се стовари върху масата, блюда заподскачаха, плъзнаха се по плота и спряха, бокалите се раздрънчаха.

Разтреперан, с изтръпнала от удара ръка, Томад Сенгар бавно се отпусна назад.

Пламъците на свещите се успокоиха, нетърпеливи да донесат отново радост с ясножълтата си светлина, която все пак бе оскърбление за горчивия гняв на едура.

Съпругата му срещу него поднесе към устните си копринена кърпа, попи ги, остави кърпата на масата и каза:

— Страхливец.

Томад трепна и извърна очи към варосаната стена вдясно. И очите му зашариха по различните накачени по нея предмети, за да намерят някое място с по-малко… болка. По петната под тавана, начертали смътни карти. Варта се беше надигнала и издула, подровена от непрекъснатия теч.

— Няма да го видиш — каза Урут.

— Той няма да ме види — отвърна Томад, но не беше потвърждение. Беше язвителен отговор.

— Един отвратителен мършав ледериец, който спи с момченца, те е надвил, съпруже. Застанал е на пътя ти и ти си готов да се напикаеш от страх. Не го отричай — страх те е погледа му да срещнеш дори. Предал си последния ни син.

Устните на Томад се извиха в ръмжене.

— На кого, Урут? Кажи ми. Канцлер Трайбан Гнол, който наранява деца и нарича това любов? — Погледна я, без да е готов да признае дори на себе си усилието, което му струваше това. — Врата му ли да счупя за теб, жено? По-лесно, отколкото да скършиш сух клон. Какво ще направят телохранителите му според теб? Ще стоят настрана?

— Намери съюзници. Нашите…

— Нашите са глупци. Размекнали са се от леност, заслепени са от несигурност. Те са по-изгубени и от Рулад.

— Днес имах посетител — каза Урут, докато си допълваше бокала от гарафата с вино, която едва не се бе прекатурила при внезапния изблик на Томад.

— Радвам се за тебе.

— Естествено. Един К’риснан. Дойде да ми каже, че Брутен Трана е изчезнал. Подозира, че Карос Инвиктад — или канцлерът — са наложили възмездието си. Че са убили Брутен Трана. Оцапали са ръцете си с кръв на Тайст Едур.

— Може ли твоят К’риснан да го докаже?

— Опитва, но признава, че не храни голям оптимизъм. Но не това исках да ти кажа.

— Аха. Значи смяташ, че съм безразличен към проливането на едурска кръв от ръцете на ледерии?

— Безразличен ли? Не, съпруже. Безпомощен. Ще ме прекъсваш ли още?

Томад замълча, но не от примирение, а защото нямаше повече какво да каже. На нея. На никого.

— Добре. Искам да ти кажа едно. Убедена съм, че този К’риснан лъже.

— За кое?

— Убедена съм, че той знае какво е станало с Брутен Трана, и че дойде при мен, за да се добере до женския съвет и до тебе, съпруже. Първо да прецени реакцията ми към новината в момента на получаването й, след това да прецени по-обмислената ни реакция през следващите дни. Второ, като изрази подозрението си, макар и фалшиво, той се опита да подсили омразата ни към ледериите. И нашата жажда за мъст, с което да продължи тази задкулисна вендета, която, предполага се, ще отвлече вниманието на Карос и Гнол.

— Тоест докато вниманието им е отвлечено, те да не усетят някоя по-голяма заплаха — която трябва да има нещо общо с мястото, където се е дянал Брутен Трана.

— Много добре, съпруже. Може и да си страхливец, но не си глупав. — Замълча и отпи. — Това поне е нещо.

— Колко още ще ме мъчиш, жено?

— Колкото трябва.

— Ние не бяхме тук. Преплавахме половината от този проклет свят. Връщаме се и заварваме, че заговорът е победил, властва и е добре окопан. Върнахме се, за да разберем, че сме загубили последния си син.

— Значи трябва да си го спечелим отново.

— Нищо не е останало за спечелване, Урут. Рулад е луд. Измяната на Нисал го е прекършила.

— По-добре, че тая кучка я няма, отколкото да стои на пътя ни. Рулад повтаря грешките си. С нея направи същото, каквото и с роба, Удинаас. Не можа да се научи.

Томад се усмихна горчиво.

— Не можа да се научи. Като всички нас, Урут. Разбрахме каква отрова е за нас Ледер. Предвидихме добре заплахата и затова тръгнахме да я завладеем и с това да премахнем тази заплаха завинаги. Или поне така си мислехме.

— А тя ни погълна.

Той отново извърна очи към стената вдясно, където на желязна кука висеше сноп фетиши. Пера, ивици тюленова кожа, нанизи от раковини, зъби от акула. Жалките опърпани останки от три деца — единственото, което им напомняше за живота им.

На някои не им беше мястото тук, защото синът, на когото принадлежаха, беше отхвърлен, животът му бе заличен, все едно никога не го е имало. Ако Рулад ги видеше, дори връзката на синовната кръв нямаше да спаси живота на Томад и Урут. Трул Сенгар — самото име бе анатема, престъпление, наказанието за изричането му беше смърт.

Все едно им беше и на двамата.

— Най-коварна отрова, наистина — продължи Урут и погледна бокала си. — Ние дебелеем. Воините се напиват и спят в леглата на ледерийски курви. Или лежат в несвяст в бърлогите с дъранг. Други просто… изчезват.

— Връщат се у дома — отвърна Томад и едва потисна жегващата болка от тази мисъл. — У дома. Преди всичко това.

— Сигурен ли си?

— Какво намекваш?

— Карос Инвиктад и неговите Патриотисти не спират денонощната си тирания над хората. Всеки ден извършват арести. Кой може да каже, че не са арестували и Тайст Едур?

— Не биха могли да го скрият, жено.

— Защо не? След като Брутен Трана го няма, Карос Инвиктад прави каквото му скимне. Никой вече не стои над рамото му.

— Той и преди правеше каквото му скимне.

— Не можеш да знаеш това, съпруже. Нали? Какви задръжки — истински или въображаеми, все едно — си е налагал Карос Инвиктад, докато знаеше, че Брутен Трана го наблюдава?

— Знам какво искаш — отвърна с ръмжене Томад. — Но кой е виновен за всичко това?

— Това вече е без значение. — Изгледа го внимателно. „От какво я е страх?“ — зачуди се той. От поредния неудържим изблик на гняв? Или от много по-прозрачен израз на отчаянието му?

— Не разбирам как можеш да твърдиш това. Той прати синовете ни да донесат меча. Това решение обрече всички тях. Всички нас. И виж, седим сега в двореца на Ледерийската империя, гнием в мръсотията на ледерийското изобилие. Нямаме защита срещу леността и апатията, срещу алчността и упадъка. Тези врагове не падат под меча, не бягат пред вдигнатия щит.

— Ханан Мосаг е единствената ни надежда, съпруже. Трябва да идеш при него.

— Да заговорнича против нашия син?

— Който е обезумял, както сам каза. Кръвта е едно — каза Урут и бавно се наведе към него, — но сега говорим за оцеляването на Тайст Едур. Томад, жените са готови — готови сме от дълго време.

Той се взря в нея, зачуден коя е тази жена, това студено, ледено същество. Може би наистина беше страхливец в края на краищата. Когато Рулад прокуди Трул, не каза нищо. Но пък и Урут си замълча. А заговорът му? С Бинадас? Намери Трул. Моля те. Намери най-смелия между нас. Спомни си родословието на Сенгар, сине. Първите ни крачки на този свят. Повели легион по тази камениста земя, верни слуги на Скабандари. Кой първи проля андийска кръв в деня на измяната? Онова е нашата кръв. Онова — не това.

Така че Томад бе отпратил Бинадас. Изпратил бе сина си на смърт. „Защото нямах волята да го направя сам.“

„Страхливец.“

Без да откъсва очи от него, Урут отново напълни бокала си.

„Бинадас, сине мой, твоят убиец чака благоволението на Рулад. Това стига ли?“

Като стар глупак, заложил веднъж на живота на смъртни, Блудния се луташе из коридорите на съживена власт и мърмореше до безкрай литанията си от пропуснати възможности и грешни избори. Издишването на магия извръщаше погледите на онези, които подминаваше, стражи пред всевъзможните входове и пресечки, забързаните слуги, водещи губещата си битка с рухващата резиденция, известна с името (вече с ирония) „Вечния домицил“. Виждаха, без да виждат, и никакъв образ не оставаше в умовете им, след като ги подминеше.

Блудния го забравяха по-лесно от всеки призрак. Но не толкова лесно, колкото би му харесало. Сега той имаше поклонници, с цената на око, обвързващо него и силата му, воюващо с волята му под маската на вяра. Разбира се, всеки бог знаеше за тази война — това покваряване, изглежда, бе основната цел на всеки жрец. Принизяване на святото в ежедневния свят на смъртни съперничества, политики и игри на власт и манипулиране на толкова хора, колкото са поклонниците. А, и да, трупането на богатство, било то в земя или пари, било в раздаването на присъди или в събирането на души.

Измъчван от такива мисли, Блудния пристъпи в тронната зала и безшумно зае обичайното си място до една от стените, между двата огромни гоблена, точно толкова незабележим, колкото сцените, извезани в рамките им — образи, сред които можеше да се открие една фигура, която силно наподобяваше Блудния.

Канцлерът Трайбан Гнол — с когото Блудния делеше ложе, щом изгодата го наложеше — стоеше пред отпуснатия в трона си като преситено от богатство и безумие чудовище Рулад. Един от телохранителите на канцлера бе надвиснал зад гърба му, на две стъпки зад него, отегчен, докато господарят му изреждаше числа. Изреждаше за пореден път в детайли усилващия се спад на хазната.

Тези заседания, разбра с известно възхищение Блудния, представляваха съзнателно усилие, целящо да изтощи императора още повече. Приходи и загуби, разходи и рязък ръст на дълговете, трупащи се в монотонен ритъм като сили, подготвящи се да наложат обсада. Атака, срещу която Рулад не разполагаше със защита.

Щеше да се предаде, както винаги. Да отстъпи цялото управление на канцлера. Ритуал толкова изнервящ за гледане, колкото за изтърпяване, но Блудния не изпитваше никаква жал. Едурите бяха варвари. Като деца пред цивилизованото лукавство.

„Защо идвам тук ден след ден? Какво очаквам да видя? Окончателното рухване на Рулад? Ще ме зарадва ли това? Ще ме забавлява ли? Колко мизерни са станали вкусовете ми!“

Огледа императора. Потъмнели, зловещо проблясващи монети в ритъма на смътно отражение, което се усилваше и гаснеше с дъха на Рулад; черната кръвна закана на дългото право острие на меча с връх, забит в мраморния подиум, посивялата костелива ръка, стиснала увитата със златна жица дръжка. Изпружен в своя трон, Рулад наистина представляваше въплътена метафора. Брониран в богатства и въоръжен с меч, който носеше едновременно безсмъртие и унищожение, неуязвим на всичко освен на собствената си усилваща се лудост. Паднеше ли Рулад, щеше да е отвътре навън, Блудния беше убеден.

Измъченото лице издаваше тази истина в порой от подробности, от срасналите белези на предишни поражения, към които, по силата на това, че ги бе преживял, той беше безразличен, до уроците, които те може би съдържаха за него. Нашарена пъпчива плът, горчива пародия на отдавна изгубено богатство. Хлътнали очи, в които се таеше отчаяната немощ на духа му, дух, който понякога прозираше иззад лъскавата им чернота и надаваше оттам безмълвния си вой.

Тръпки пробягваха по това грозно лице, вълни под петнистата кожа, шествие от изражения, мъчещи се да се изтръгнат от плена на императорската маска.

Докато гледаше Рулад на трона, можеше да разбере лъжата за простота, която властта нашепва в ухото на притежаващия я. Лъстив глас, подканящ към носещото наслада и доволство отстъпление от бъркотията на живота към яснотата на смъртта. Така се разбулвам, шепнеше властта. Разголвам се от всички маски. Аз съм заплаха, а ако заплахата не стигне, тогава действам. Като косата на жътвар.

Лъжата за простота. Рулад все още вярваше в нея. В това, че не е по-различен от никой друг владетел, през всеки век и навсякъде, където хората се събират, за да създадат общото, благото на общността с неговата нужда от организираност и разделение. Властта е насилие — в своята закана и в своето действие. Властта не се интересува от благоразумие, от справедливост, от състрадание. Тя всъщност е пълното отрицание на тези неща — смъкне ли се булото на заблудата, се разкрива тази единствена истина.

А на Блудния му беше омръзнало от нея. От всичко това.

Маел веднъж бе казал, че отговор няма. За никое от тези неща. Казал бе, че нещата просто били такива и винаги ще са такива, и че единственото облекчение, което може да се намери, е, че цялата власт, колкото и да е огромна, колкото и да е централизирана, колкото и да е тиранична, накрая ще се самоунищожи. Забавното в този момент било да видиш изненадата на лицата на упражняващите я.

Такава отплата бе твърде горчива според Блудния. „Липсва ми способността на Маел за хладна, бездънна преценка. Нямам и прословутото му търпение. Нито избухливия му понякога нрав, впрочем.“

Никой Древен бог не беше сляп за глупостта на властниците по многото светове. Стига изобщо да беше способен да мисли, разбира се, а за някои това съвсем не беше сигурно. Аномандър Рейк я разбираше съвсем ясно и затова бе обърнал гръб на мащабността й, бе предпочел да се съсредоточи върху конкретни дребни конфликти. И отричаше поклонниците си, толкова тежко престъпление спрямо тях, че те просто отхвърляха това, без да се замислят. Оссерк, от друга страна, заявяваше своето отрицание на тази безнадеждна истина, опитваше се непрекъснато и всеки път се проваляше. За Оссерк самото съществуване на Аномандър Рейк се бе превърнало в безсъвестно оскърбление.

„Драконъс — о, виж, той не беше глупак. Щеше да се отегчи от тиранията си — стига да бе живял достатъчно дълго. Още се чудя дали всъщност драговолно не е приел унищожението си. Да загине от меч, изкован от собствените му ръце, да види най-обичната си дъщеря да стои отстрани, да гледа и да остава сляпа за нуждата му… Драконъс, как си могъл да не изпиташ отчаяние заради всичко, за което си бленувал?“

„И Килмандарос. Виж, на нея й допадаше идеята за… простота. Непоклатимата правота на юмрука й бе достатъчна за нея. Но пък виж докъде я отведе?“

„А какво да кажем за К’рул? Виж, той беше…“

— Спри! — кресна изведнъж Рулад и се наведе напред, тъмните му очи бяха блеснали в закана. — Какво каза току-що?

Канцлерът се намръщи и облиза набръчканите си устни.

— Императоре, изброявах разходите по ликвидирането на труповете от каторгите…

— Труповете, да. — Ръката на Рулад върху гравираната облегалка на трона потрепери. Той се взря със странна усмивка в Трайбан Гнол и попита: — Какви трупове?

— От флотите, ваше величество. Робите, спасени от остров Сепик, най-северния протекторат на Малазанската империя.

— Роби. Спасени. Роби.

Блудния забеляза объркването на Трайбан Гнол, мигновеното трепване на лицето му, след това… досещането. „Охо, я да видим това!“

— Вашите деградирали родственици, ваше величество. С кръв на Тайст Едур, страдали под тиранията на малазанците.

— Спасени. — Рулад помълча, сякаш за да вкуси думата на езика си. — Кръв на Едур.

— Разредена…

— Кръв на Едур!

— Да, императоре.

— Защо тогава са били в каторгите?

— Осъдени за това, че са пропаднали, ваше величество.

Рулад се сгърчи на трона, поразен сякаш отвътре. Главата му се отметна рязко назад, той се разтрепери. И заговори объркано:

— Пропаднали? Но те са наши родственици. Единствените наши родственици в целия този проклет свят!

— Самата истина, императоре. Признавам, бях донякъде притеснен от решението да ги затворят в онези ужасни килии…

— По чие решение, Гнол? Отговори ми!

Последва поклон, който Блудния знаеше, че скрива доволния блясък в очите на канцлера — умело прикрит.

— Затварянето на пропадналите Едур от Сепик бе по решение на Томад Сенгар, императоре.

Рулад бавно се отпусна.

— И те измират.

— На тълпи, ваше величество. Уви.

— Освободихме ги, за да им нанесем своето наказание. Спасихме ги, за да ги убием.

— Бих казал, че по мое скромно мнение тази съдба е донякъде несправедлива…

— Несправедлива? Мършава змия такава — защо не си ми казал затова досега?

— Императоре, вие не проявявахте никакъв интерес към финансовите детайли…

„О, тук допусна грешка, Гнол.“

— Към какво?!

Ето, че по тила на канцлера изби пот.

— Различните разходи, свързани с тяхното затваряне, ваше величество.

— Те са Тайст Едур!

Нов поклон.

Рулад скри лицето си в длани.

— Едурска кръв… Спасени от робство. И каторга за награда.

Трайбан Гнол се покашля.

— Много от тях са измрели в корабните трюмове, ваше величество. Доколкото разбирам, жестокото отношение към тях е започнало още с напускането на остров Сепик. Какво следва да направя, императоре?

„Колко ловко върна позициите си, Трайбан Гнол.“

— Доведи Томад Сенгар. И Урут. Доведи баща ми и майка ми.

— Сега?

Мечът изстърга по пода и се насочи право в гърдите на Трайбан Гнол.

— Да, канцлер. Веднага.

Трайбан Гнол и охранителят му излязоха почти тичешком. Рулад остана сам в тронната зала, мечът сочеше в празното.

— Как? Как са могли да сторят това? Тези нещастни хора — те са от нашата кръв. Трябва да помисля. — Отпусна меча, намести се на трона, прибра крака. — Как? Нисал? Обясни ми това… не, ти не можеш, нали. Ти избяга от мен. Къде си, Нисал? Някои твърдят, че си мъртва. Къде е тялото ти тогава? Нима си поредният подут труп в канала — онези, които виждам от кулата — да не си от онези, които течението отнася? Казват ми, че си била предателка. Казват ми, че не си предателка. Всички ме лъжат. Знам това, виждам го. Чуй. Всички ме лъжат… — И захлипа, закри устата си с ръка, очите му зашариха отчаяно из празната зала.

Блудния видя как този поглед се плъзна точно над него. Помисли дали да не пристъпи напред, да спре магията, която го скриваше, да каже на императора: „Да, ваше величество. Всички ви лъжат. Но аз не ще ви излъжа. Смееш ли да чуеш истината, император Рулад? Цялата истина?“

— Роби. Това… това е грешно. Томад — тате! — откъде дойде тази жестокост?

„О, скъпи Рулад…“

— Ще си поговорим, тате. Двамата. Насаме. И, мамо, да, ти също. Ние тримата. Отдавна не сме го правили. Да, точно това ще направим. И вие трябва… трябва да не ме лъжете. Не, това няма да го приема.

— Тате, къде е Нисал? — изхлипа. — Къде е Трул?

Можеше ли да се скъса сърцето на един Древен бог? Блудния едва не рухна от покруса, когато жаловитият въпрос отекна из залата. После ехото затихна и остана само тежкият дъх на императора.

След това императорът проговори, вече с много по-твърд глас:

— Ханан Мосаг, ти си виновен за всичко. Ти причини това. На нас. На мен. Ти ме изврати, накара ме да ги отпратя всички. Да намерят противници. Но не, тази идея беше моя, нали? Не мога… не мога да си спомня… толкова лъжи има тук, толкова много гласове, и всички лъжат. Нисал, ти ме остави. Удинаас… ще ви намеря и двамата. Ще заповядам да ви одерат живи, ще слушам писъците ви…

В коридора отекна тропот на ботуши.

Рулад погледна гузно натам и се намести на трона. Изправи оръжието. И когато вратата се отвори, вече седеше озъбен, за да посрещне родителите си.

Десертът пристигна на върха на меча. Цяла дузина гвардейци ледерии, водени от Сирин Канар, нахлуха в частните покои на Томад и Урут Сенгар. С извадени оръжия влязоха в трапезарията и завариха там двамата едури да седят в двата края на дългата маса.

Никой от двамата не помръдна. Никой от двамата не изглеждаше изненадан.

— Станете — изръмжа Сирин, без да може да скрие задоволството си, наслаждението, което изпитваше в този момент. — Императорът заповяда да се явите пред него. Веднага.

Стегнатата усмивка на лицето на Томад сякаш трепна за миг, преди старият воин да се изправи. Урут изсумтя презрително.

— Императорът желае да види майка си? Чудесно, би могъл да помоли.

Сирин я изгледа отвисоко.

— Това е заповед, жено.

— А аз съм върховна жрица на Сянката, нещастен тъпак.

— Изпратен съм тук по волята на императора. Ще станеш, или…

— Или какво? Ще дръзнеш ли да ми посегнеш, ледериецо? Не забравяй къде ти е мястото.

Гвардеецът вдигна ръка.

— Спри! — извика Томад. — Освен ако не искаш плътта ти да бъде откъсната от костите. Съпругата ми е разбудила Сянката и няма да търпи да я докоснеш.

Сирин Канар усети, че трепери. От гняв.

— Тогава я предупреди, Томад Сенгар, за нетърпението на сина й.

Урут бавно допи бокала си, остави го внимателно на масата и се изправи.

— Приберете си оръжията, ледерии. Двамата със съпруга ми можем да отидем до тронната зала в компанията ви или сами. Предпочитанията ми са за второто. Предупреждавам ви обаче: приберете мечовете или ще ви убия всички.

Сирин даде знак на войниците и оръжията се хлъзнаха в ножниците. „Ще си върна за това, Урут Сенгар. Да не забравям мястото си? Добре, щом тази лъжа те устройва, както и мен… засега.“

— Най-сетне ще имаме възможност да кажем на нашия син всичко, което трябва да му се каже — обърна се Урут към Томад Сенгар. — Аудиенция. Каква привилегия.

— Може да ви се наложи да чакате за благоволението му — каза Сирин.

— Нима? Колко дълго?

Ледериецът се усмихна.

— Не аз решавам това.

— Играта не е на Рулад. Твоя е. Твоя и на канцлера.

— Не и този път — отвърна Сирин.

— Убивал съм Тайст Едур и преди.

Тоблакаят оглеждаше опърпаната си ризница от раковини, която бе изпънал на нара. Седефените люспи бяха потъмнели и олющени, между тях прозираха кръпки от дебелата кожена основа, съшити с ивици сурова кожа. Карса Орлонг беше събрал няколкостотин продупчени монети — калаени и буквално без никаква стойност — и явно се канеше да подсили бронята с тях.

Дали това бе жест на подигравка, зачуди се Сеймар Дев. Ясен присмех в лицето на Рулад? Не можеше да го разбере тази Карса Орлонг.

— Разчистих палубата от глупаците — продължи той. — А онези в леса на анибарите? Колкото до ледериите, те са още по-жалки — виж ги как се свиват от страх още сега. Ще обиколя този град, с меча си на гърба, и никой няма да ме спре.

— Говори се, че скоро ще призоват първия кръг претенденти. Разгневиш ли тези хора, Карса, няма да чакаш дълго, преди да се изправиш срещу императора.

— Чудесно — изсумтя той. — Тогава ще обиколя Ледерас като новия му император.

— Това ли искаш? — попита тя изненадано.

— Ако се наложи, за да ме оставят на мира.

Сеймар изсумтя.

— Значи последното, което искаш, е да си император.

Той се изправи и изгледа намръщено ризницата.

— Бягството не ме интересува, вещице. Няма никаква причина да ми забраняват.

— Можеш да излезеш извън този двор и да обикаляш колкото искаш… просто си остави меча.

— Това няма да стане.

— Тогава стоиш тук и бавно полудяваш, докато чакаш благоволението на императора.

— Може би ще изляза с бой навън.

— Карса, те просто не искат да избиваш граждани. Като знаем колко… мм… лесно се обиждаш, молбата им не е неоснователна.

— Това, което ме обижда, е липсата им на доверие.

— Точно така — сопна се тя. — А ти си го спечели напълно, като избиваше едури и ледерии под път и над път. Включително един Преда…

— Не знаех, че е Преда.

— Щеше ли да има разлика? Не мисля. А фактът, че беше брат на императора?

— И това не го знаех.

— И?

— И какво, Сеймар Дев?

— Уби го с копие, нали?

— Той ме нападна с магия…

— Разказвал си ми историята, Карса Орлонг. Ти просто си избил екипажа му. После си отворил с ритник каютата му. После си разбил черепите на телохранителите му. Казвам ти, на негово място и аз щях да прибягна до своя лабиринт — стига да имах такъв, но нямам. И щях да хвърля по теб всичко, което имам.

— Няма смисъл от този разговор — изръмжа тоблакаят.

— Чудесно — заяви тя и стана. — Излизам да намеря Таксилиан. Неговите упорити мании поне са по-малко дразнещи.

— Той ли ти е любовникът сега?

Тя се спря на прага.

— И ако е?

— Радвам се за теб — рече Карса и отново загледа навъсено опърпаната си броня. — Аз бих те разкъсал.

Ревност, към множеството други безумия? Духове подземни!

— Повече склонност бих проявила към Старшия оценител. Уви, той е положил клетва за целомъдрие.

— Онзи умилкващ се монах още ли е тук?

— Още.

— Гаден вкус имаш, вещице.

— Е, не виждам възможен начин да отговоря на такъв коментар.

— Естествено.

Стиснала устни, Сеймар Дев напусна стаята.

Настроението на Карса Орлонг бе отвратително, но изобщо не му хрумна, че тъкмо то придава вкус на разговора му със Сеймар Дев. Тя беше жена, а всяка размяна на думи с жена гъмжеше от всевъзможните й инструменти за изтезание, всеки от които — зареян на самата граница на мъжкото разбиране. С мечовете беше по-просто. Дори опустошителният разгром във война бе нещо по-просто и от най-краткия, най-лекия досег на женско внимание. Това, което го разгневяваше, бе колко му липсва този досег. Вярно, за борците, чакащи императорското благоволение, курви имаше в изобилие. Но нищо фино, нищо истинско нямаше в това.

Трябваше да съществува някакъв среден терен, мислеше Карса. Където размяната да тържествува сред всичките искри и хитрини, които правят нещата по-интересни, без да излага достойнството му на риск. Но все пак беше в достатъчна степен реалист, за да не се надява много, че ще го намери.

Светът бе пълен с оръжия и двубоят беше начин на живот. Може би единственият начин на живот. Беше кървил под камшици и под думи, от пробождания и от погледи. Блъскали го бяха невидими щитове, удряли го бяха с незрими тояги и беше влачил нозе, спънат от веригите на собствените си клетви. И както щеше да каже Сеймар Дев, човек оцелява, като устоява на тази яростна атака, на тази история на тогава и сега. Провалът означаваше падение, но падението не винаги бе синоним на бързата, милостива смърт. По-скоро човек можеше да изпадне в бавен разпад, загубите да се трупат на грамада, докато не свлекат смъртните на колене. Това ги превръщаше в бавни самоубийци.

Успял беше да разбере собствените си капани и в този смисъл навярно все още не бе готов да попадне в чужди, да стъпи погрешно и да изпита шока от болката. Все пак гладът така и не си отиваше. А този смут в душата му бе най-уморителната и гадна причина за толкова киселото му настроение.

Една касапница го решаваше лесно.

„Лишен от любов, воинът търси насилието.“

Карса Орлонг се усмихна, докато стягаше каменния меч над лявото си рамо, и излезе в коридора.

— Чувам те, Байрот Джилд. Искаш да си моята съвест? — Изсмя се горчиво. — Ти, който открадна жената ми.

„Може би си намерил друга, Карса Орлонг.“

— Ще я разкъсам.

„Това не те е спирало преди.“

Но не, това бе само игра. Душата на Байрот Джилд беше затворена в един меч. Тези язвителни думи, изпълнили черепа на Карса, си бяха негови. Лишен от чуждо внимание, сега той копаеше собствените си трапове.

— Май имам нужда да убия някого.

От коридора — в по-широк коридор, след това между колоните, през страничния проход и към северната задна врата на казармения двор. Без да срещне никого по пътя си. Вляво от портата имаше стражева кабина, откъдето се отключваше тежкото мандало.

Седящият вътре ледериец успя да вдигне глава, преди юмрукът на тоблакая да се натресе в лицето му. От смазания нос бликна кръв и нещастникът се строполи в стола си, после се смъкна на пода като чувал с лук. Карса го прекрачи, вдигна мандалото и хлъзна бронзовия лост, за да може да отвори вратата.

В мига, в който прекрачи прага, се възпламени някаква поставена там магическа преграда. Лумнаха пламъци, смътна болка го порази, после пламъците заглъхнаха и изчезнаха. Той тръсна глава да прочисти металния ек на заклинанието от ума си и продължи.

Съвсем малко граждани се мяркаха. Само един забеляза появата му, облещи се, ускори крачка, зави на ъгъла и изчезна.

Тоблакаят си пое дълбоко дъх и тръгна към канала, който бе видял от покрива на казармите.

Внушителна като речна баржа, гигантската чернокоса жена в бледоморави коприни изпълни входа на ресторанта-градина, прикова очи в Техол Бедикт и се понесе напред с решимостта на прегладнял левиатан.

Бъг до него се сви от ужас в стола си.

— В името на Бездната, господарю…

— Хайде, хайде — измърмори Техол. — Прагматизмът, скъпи ми Бъг, в момента трябва да бъде водещото ти, хм, съображение. Намери Хулдо и накарай момчетата му да домъкнат онзи голям диван от кухнята. Побързай, Бъг!

Слугата драсна към кухнята с неприсъща за него бързина.

Жената — оказала се изведнъж в центъра на вниманието, при което разговорите наоколо заглъхнаха — въпреки впечатляващия си обем сякаш се плъзна между благодатно широко разделените маси. В тъмновиолетовите й очи грееше толкова противоречива на неграциозните й пропорции знойна увереност, че, Техол усети притеснително раздвижване в слабините си и пот изби на толкова места по него, че той се размърда неспокойно в стола си и всякакви мисли за храната в блюдото пред него се смъкнаха като ненужни дрехи.

Не вярваше, че е възможно плът да може да се движи в толкова много посоки едновременно. Всяка издутина под коприната сякаш притежаваше своя собствена телесна независимост и в същото време всичките напредваха в цялостен хор от ликуваща сексуалност. Щом сянката й го погълна, Техол изскимтя безсилно и се опита да издърпа погледа си нагоре, над пластовете гънки на корема й, над невероятно високите, издути като торби със зърно гърди — потъна за миг в бездънната цепка между тях — след това, с героично усилие, още по-нависоко до гладкото виме под брадичката й. И още по-високо, с изпънат врат до невъзможно кръглото лице и ярко боядисаните устни — и още нагоре — „Блудния да ми е на помощ“ — до сладките, разбиращи очи.

— Ти ме отвращаваш, Техол.

— Аз… какво?

— Къде е Бъг с онзи проклет диван?

Техол се наведе над масата, после отново се дръпна назад, подведен от инстинкта за самосъхранение.

— Ръкет? Ти ли си това?

— Тихо, глупако. Имаш ли представа колко време ни отне, докато усъвършенстваме тази илюзия?

— Н-но…

— Най-доброто прикритие е подвеждането.

— Подвеждането? О, ами… о, ама разбира се. Ако го поставиш… така… В смисъл целия… По целия този начин. Извинявай, изтървах се. Грешно се изразих, в смисъл…

— Престани да зяпаш циците ми.

— Ще съм единственият, който не зяпа — не остана длъжен той, — а това ще е много подозрително. Освен това кой реши за точно това… отрицание на вечното земно притегляне? Вероятно Ормли — свинските му очички намекват за извратени фантазии.

Бъг се върна с двама от слугите на Хулдо и с дивана. Те го оставиха на пода и припряно се оттеглиха.

Бъг седна на мястото си, поклати глава и въздъхна:

— Ръкет, да не би да си въобразяваш, че жена от твоя калибър вече няма да е в немилост в Ледерас?

— Не, ако изобщо не се показвам навън, нали? Както се оказва, в този град е пълно със саможивци…

— Защото повечето от тях бяха илюзиите на Гилдията — фалшиви самоличности, които можете да приемете, ако необходимостта го наложи.

— Точно така — отвърна тя все едно, че е поставила нещата на място.

Което веднага след това направи със съвършено изящество — отпусна се плавно в огромния диван и просна алабастровите си ръце на облегалката, от което гърдите й се повдигнаха още нагоре и се разтвориха като Портите на прокълнатите.

Техол се обърна към Бъг.

— Съществуват известни закони, свързани със свойствата на физическите тела, нали? Трябва да има такива. Сигурен съм.

— Тя е непокорна жена, господарю. И моля ви, ако обичате, нагласете си одеялото. Там, да, под тази благословена маса.

— Престани.

— Кого или какво по-точно обсъждате? — попита Ръкет с похотлива колкото за две жени усмивка.

— Проклета да си, Ръкет, току-що поръчахме. Бъг плаща, в смисъл, компанията му. А ето, че апетитът ми… ами… той…

— Се измести? — попита тя и съвършените тънки вежди се повдигнаха над разбиращите очи. — Проблемът с мъжете току-що бе изяснен: вашата неспособност да се насладите на повече от едно удоволствие едновременно.

— Нещо, което ти в момента олицетворяваш с ужасно съвършенство. Всъщност колко точно е съвършена тази ваша илюзия? В смисъл, диванът скърца и прочие.

— Не се съмнявам, че гориш от желание да проучиш този труден въпрос. Но най-напред, къде е Хулдо с обяда ми?

— Той само те погледна и излезе да наеме още готвачи.

Тя се наведе над масата и придърпа блюдото му.

— Това ще свърши работа. Особено след жестокия ти опит за хумор, Техол. — Започна да се храни с нелепо изящество.

— Там няма истински вход, нали?

Хапката спря по средата на пътя към отворената уста.

Бъг нещо като че ли го задави.

Техол отри потта от челото си.

— Блудния да ме вземе, започвам да губя ума си.

— Принуждавате ме — каза Ръкет — да ви докажа обратното. — Хапката потъна в устата й.

— Очакваш от мен да се поддам на илюзия?

— Защо не? Мъжете го правят по хиляда пъти на ден.

— Без това светът би спрял да се върти.

— Твоят може би.

— Като стана дума — прекъсна ги припряно Бъг, — вашата гилдия, Ръкет, скоро ще банкрутира.

— Глупости. Разполагаме с повече скрито богатство и от тръст „Свобода“.

— Това е добре, защото те много скоро ще открият, че повечето им тайни активи са така дълбоко подронени, че не само нищо не струват, но и са фатални пасиви.

— Нашето го прехвърлихме извън империята, Бъг. Преди месеци. Още щом разбрахме какво правите двамата с Техол.

— Къде? — попита Бъг.

— Трябва ли да ви го кажа?

— Няма да ви закачаме. Нали, Бъг?

— Разбира се, че не. Исках само да се уверя, че е, хм, изнесено достатъчно далече.

Ръкет присви очи.

— Толкова ли сте близо?

Двамата си замълчаха.

Тя погледна за миг блюдото пред себе си, след което се отпусна назад като жив шлюз, коремът й отново се надигна от сенките на копринените вълни.

— Е, добре, господа. Южен Пайлот. Достатъчно далече ли е, Бъг?

— Горе-долу.

— Този отговор ме изнервя.

— Скоро ще обявя неплатежоспособност по всичко, което дължа — обясни Бъг. — Това ще предизвика огромен финансов срив, който няма да пощади нито един сектор на индустрията и не само тук в Ледерас, а из цялата империя и извън нея. Щом го направя, ще настъпи хаос. Анархия. Може да умрат хора.

— Толкова голяма ли е „Конструкции Бъг“?

— Ни най-малко. Ако беше, отдавна щяха да са ме хванали. Не, има около две хиляди привидно независими малки и средни холдинга, всеки от които е идеално поставен според подлия замисъл на Техол така, че да гарантира убийствения срив. „Конструкции Бъг“ е само първият надгробен камък, който ще се прекатури — а гробището е доста претъпкано.

— Тази аналогия ме изнервя още повече.

— Обаянието ти леко помръква, когато си изнервена — отбеляза Техол. — Моля те, върни си самоувереността, Ръкет.

— Затвори си устата, Техол.

— Във всеки случай — продължи Бъг, — тази среща беше, за да поднесем на теб и на Гилдията последното предупреждение преди срива. Излишно е да казвам, че случи ли се това, ще съм труден за намиране.

Очите й се спряха върху Техол.

— А ти, Техол? И ти ли се каниш да се набуташ в някоя дупка?

— Мислех, че вече не говорим за това…

— В името на Бездната, господарю — измърмори Бъг.

Техол примига, първо към Бъг, после към Ръкет.

— О. Съжалявам. Имаше предвид дали се каня да се крия, така ли? Ами, колебая се. Знаете ли, част от удовлетворението е в това да видиш с очите си цялата бъркотия. Защото независимо как сме се вписали в огромния икономически механизъм на Ледер, най-горчивата истина е, че причините зад този неизбежно предстоящ хаос всъщност са системни. Вярно, ние донякъде ускоряваме нещата, но разпадът — в най-истинския му смисъл — е интегрален недостатък на самата система. Тя може да гледа на себе си като на безсмъртна, изключително приспособима и прочие, но всичко това е едновременно илюзорно и подвеждащо. Ресурсите никога не са безкрайни, въпреки че може да изглежда така. А тези ресурси не включват само суровия продукт на земята и морето. Те включват също така труд, както и фаталната самоувереност на една монетарна система, с нейните условни понятия за стойност — двете сили, към които сме насочили погледите си, между другото. Извади от системата най-низшите класи — лишените от собственост, — за да притиснеш инфраструктурата, а след това извади от пазара твърдата валута, за да ускориш рецесията… Защо сте ме зяпнали така?

Ръкет се усмихна.

— Домогваш се до удобството на научния си анализ, за да ни отклониш от по-жалките си мании. Това, Техол Бедикт, е може би най-ниското ниво, до което си стигал досега.

— Но ние тъкмо започнахме.

— Може би ти се ще да вярваш, че случаят е такъв. Колкото до мен, любопитството ми се изчерпа бързо.

— Но помисли за предизвикателствата, които ни очакват, Ръкет!

Тя се изправи.

— Ще изляза през задния вход.

— Няма да можеш да се мушнеш.

— Уви, Техол, същото важи и за теб, ако ме разбираш. Лек ден, господа.

— Почакай!

— Да, Техол?

— Ами, хм, вярвам, че този разговор ще го продължим на някоя по-късна дата?

— Не мисля да се мотая тук заради това — заяви Бъг и скръсти мускулестите си ръце в израз на… нещо. Отвращение може би. Или пък, помисли си Техол, по-скоро на жалка завист.

— Нищо не е сигурно — отвърна Ръкет. — Освен истината, че някои мъже са склонни да потъват в илюзиите си за величественост.

— О! — измърмори Бъг. — Много мило, Ръкет.

— Ако това не ме беше оставило без думи, щях да кажа нещо — заяви Техол, след като Ръкет се измъкна през вратата.

— Не се съмнявам, господарю.

— Вярата ти ми носи облекчение, Бъг.

— Слаба утеха в сравнение, предполагам.

— В сравнение — съгласи се Техол и кимна. — Е, дали да не се поразходим, стари приятелю?

— Стига облеклото ви да не е обезобразено от неприлични издутини.

— Един момент.

— Господарю?

Техол се усмихна на тревогата, изписала се на лицето на Бъг.

— Просто си я представих заклещена в задния проход на Хулдо. Без да може да се обърне. Безпомощна всъщност.

— Ето на — въздъхна Бъг. — Успя да паднеш още по-ниско.

Имаше една стара гралска легенда, която бе започнала да измъчва Таралак Вийд, въпреки че не можеше да схване добре връзката й с този момент; тук в Ледерас, с Крадеца на живот, който крачеше до него през гъстата тълпа около пазарските сергии срещу канала Квилас.

Гралите бяха древен народ. Племената им бяха обитавали дивите хълмове на Първата империя и беше имало гралски отряди на служба в прочутите армии на Дессимбелакис като следотърсачи, авангардни и ударни части, въпреки че този начин на бой не им подхождал добре. Дори тогава гралите предпочитали своите кръвни войни, проливането на кръв в името на личната чест. Търсенето на възмездие било достойна кауза. Избиването на чужденци било безсмислено опетняване на душата, изискващо мъчителни ритуали на очищение. Нещо повече, такова убийство не носело никакво удовлетворение.

Два месеца преди Големия разгром Ворлок Дювен, повела легиона на Караш в дивите земи на югозапад, изпратила своите седемдесет и четири воини Грал в хълмовете на Тасси, за да започнат кампания за покоряване на племето, което се смятало, че владее този неприветлив район. Гралите трябвало да предизвикат тассите на бой, а след това да се оттеглят, та диваците да ги подгонят по петите и да се натъкнат на подготвената в самия край на височините засада.

Водачът на гралите бил мъдър ветеран от племето бок’ар. Казвал се Сидилак, наричан от мнозина и Змийския език след едно забиване на меч в устата му, който срязал езика му по дължината. Неговите воини, пуснали вече предостатъчно кръв в завоевателните кампании сред пустинните и равнинни народи на юг от Угари, били опитни в намирането на скрити пътеки, отвеждащи в суровите височини, и скоро започнали да се натъкват на груби поселища и скални убежища посред древни руини, което намеквало, че тассите, цивилизовани някога, преди много време са претърпели ужасен упадък.

Привечер на третия ден седем боядисани със синило диваци ударили от засада предните съгледвачи и убили единия, преди да се оттеглят. От четиримата тасси, които паднали в сблъсъка, само един не бил издъхнал от раните си. Езикът на предизвиканите от болката му бълнувания не приличал на нищо от онова, което Сидилак и воините му били чували. Под прашно синята боя тассите физически не приличали на нито едно от околните племена. Високи, жилави, със странно малки длани и ходила, те имали издължени лица, тънки брадички и големи зъби. Очите им били сближени, ирисите жълтеникавокафяви като изсъхнала трева, бялото на гледеца опръскано с толкова много кръвоносни съдове, че изглеждало сякаш може да плаче с червени сълзи.

И сред четиримата тасси признаците на обезводняване били очевидни, а като бойци те били изключително безпомощни с каменните върхове на копията си и дебелите си сопи.

Скоро раненият дивак умрял.

Гралите навлизали все по-навътре и по-нагоре сред хълмовете. Намерили древни тераси, по които някога се отглеждало зърно, но почвата вече била безжизнена, едва можела да подхрани сухи пустинни тръни. Открили зидани с камък канали, които да събират дъждовна вода, която вече не идвала. Глинени чирепи и бели парчета кост хрущели под краката им.

По обед на четвъртия ден се натъкнали на селището на тассите. Десетина схлупени колиби, от които изтичали трима воини с копия, закрещели и се наредили в жалка отбранителна линия пред пет примрели от глад жени и само едно тригодишно момиченце.

Сидилак, ветеранът с двадесет битки зад гърба си, с душа, опетнена с убийството на безчет чужденци, пратил своите грали напред. Битката траяла само няколко удара на сърцето. Когато мъжете тасси паднали, жените се нахвърлили върху гралите, хапели и дращели. Убили и тях, а момиченцето се смъкнало на земята и засъскало като дива котка.

Меч се вдигнал, за да го посече.

Но така и не се спуснал. Поляната изведнъж притъмняла от сенки. Седем ужасяващи хрътки се появили и заобиколили детето, и се появил и мъж. Раменете му били толкова широки, че изглеждал изгърбен, облечен бил в дълга до глезените синкава ризница, дългата му черна коса не била вързана. Хладни сини очи се приковали в Сидилак и мъжът заговорил на речта на Първата империя:

— Те са последните. Не ви осъждам за избиването им. Те живееха в страх. Тази земя — която не е техният дом — не можеше да ги изхрани. Изоставени от Дерагот и тяхната раса, те се провалиха в живот на оцеляване. — Обърнал се и погледнал детето. — Но тази ще я взема.

Сидилак, казваше легендата, усетил тогава как най-черното петно се утаило в душата му. Това, което никой ритуал на очищение не можел да изкорени. Разбрал в този момент мрачната съдба, която му била предопределена, пропадане в лудостта на неутешима скръб. Богът пожелал да вземе последното дете, но то със сигурност било последното. Кръвта на всички други била на ръцете на Сидилак, проклятие, терзание, което само смъртта можела да облекчи.

Но той бил грал. Забранено му било да посегне на живота си.

След тази легенда идваше друга. Описваше дългия път на Змийския език до окончателния край в гонене на въпроси, за които нямал отговори, в патоса на изнурителния му вървеж в Пустинята на мъртвия — царството на падналите грали, — където и най-благородните духове отказвали на душата му кухото оправдание за престъплението му.

Таралак Вийд отказваше да мисли за тези неща. Ехото от онова дете, онова съскащо, не съвсем човешко същество, привлечено в сянката на един бог — с каква цел? Загадка се таеше в легендата, загадка, която никога нямаше да бъде разрешена. Ала той не вярваше, че в сърцето на онзи бог се е таяла милост. Не искаше да мисли за младите женски с малките длани и ходила, с издължени брадички и големи кучешки зъби, с лъскави очи с цвета на степна трева.

Не искаше да мисли за Сидилак и за безкрайната нощ на неговата орис. Воинът с кръв на убиец, зацапала ръцете и душата му. Онзи трагичен глупец нямаше нищо общо с Таралак Вийд, повтаряше си той непрекъснато. Истините не се криеха в смътни подобия в края на краищата, а само в конкретни черти. А никакви общи черти нямаше между него и Змийския език.

— Рядко говориш напоследък, Таралак Вийд.

Гралът погледна Икариум.

— Уплашен съм за теб.

— Защо?

— Не виждам твърдостта в очите ти, приятелю, онази твърдост, която може би никой друг освен отдавнашен спътник е способен да засече. Твърдостта, издаваща твоята ярост. Тя сякаш е приспана и не знам дали дори Рулад може да я събуди. Ако не може, тогава ще умреш. Бързо.

— Ако всичко, което казваш за мен, е вярно — отвърна джагът, — тогава смъртта ми ще е добре дошла. И оправдана във всякакъв смисъл.

— Никой друг не може да надвие императора…

— Защо си сигурен, че аз мога? Аз не владея магическия меч. Не се връщам в живота, ако падна. Това са слуховете, свързани с онзи Тайст Едур, Рулад, нали?

— Когато яростта ти е отприщена, Икариум, нищо не може да те спре.

— А, но изглежда, аз мога.

Таралак Вийд присви очи.

— Да не би това да е промяната, настъпила у теб, Икариум? Да не би спомените ти да са се върнали?

— Мисля, че ако бяха, нямаше да съм тук — отвърна Икариум и спря пред една сергия, предлагаща увити с въже глинени съдове. — Погледни тези вещи тук, Таралак Вийд, и ми кажи какво виждаш. Празни съдове? Или безкрайни възможности?

— Това са само грънци.

Икариум се усмихна.

— Надсмиваш ли ми се, Икариум?

— Нещо ме очаква. Нямам предвид този луд император. Нещо друго. Отговори ми на следното. Как се измерва времето?

— По хода на слънцето, по лунните фази, по въртежа на звездите. И, разбира се, в град като този, с биенето на камбана на определени интервали — изцяло нелепа самонадеяност всъщност, духовно затъпяваща.

— Думи на грал.

— Ето, че наистина ми се подиграваш. Не ти е присъщо, Икариум.

— Биенето на камбани, отрязъците, установени от преминаването на пясък или вода през стеснен съд. Самонадеяност, както казваш. Условно наложено постоянство. Можем ли наистина да твърдим обаче, че времето е постоянно?

— Както би ти отвърнал всеки грал, не е. Иначе сетивата ни лъжат.

— Може би лъжат.

— Тогава сме загубени.

— Допада ми интелектуалната ти войнственост днес, Таралак Вийд.

Крачеха бавно по улицата покрай канала.

— Разбирам твоята обсебеност от времето — каза гралът. — Ти, който си преминавал от век във век, непроменлив, незнаещ.

— Незнаещ, да. Това е проблемът, нали?

— Не съм съгласен. Това е спасението ни.

Помълчаха още няколко крачки. Много бяха любопитните погледи — съжалителни понякога, — които им хвърляха. Претендентите също бяха и обречени в края на краищата. И все пак имаше ли надежда, скрита дълбоко зад тези плахи очи? Трябваше да има. За края на кошмара, наречен Рулад Сенгар, императора на Ледер.

— Без разбиране на времето историята не означава нищо. Следиш ли мислите ми, Таралак Вийд?

— Но ти не разбираш времето, нали?

— Така е. И все пак, мисля си, че… съм проучвал това… многократно. От век на век. С вярата, че едно разкритие на смисъла на времето би отключило собствената ми скрита история. Бих искал да открия истинската му мярка, Таралак Вийд. И не просто мярката му, а самото му естество. Помисли си за този канал и свързаните с него. Водата се изтласква от течение и прилив от реката, след това обикаля из града, само за да се влее отново в реката недалече от мястото, откъдето е дошла тук. Можем да се опитаме да излезем от реката и да изберем своя собствен път, но колкото и прав да изглежда той, накрая отново ще се върнем в тази река.

— Значи, както и с камбаните, водата проследява хода на времето — каза гралът.

— Погрешно ме разбра — отвърна Икариум, но не поясни думите си.

Таралак Вийд се навъси, спря, плю на дланите си и приглади косата си назад. Някъде сред тълпата изпищя жена, но звукът не се повтори.

— Течението на канала не може да промени закона, предопределящ посоката му. Каналът е само отклонение.

— Да, отклонение, което забавя преминаването на водата му. И на свой ред тази вода се променя, като събира боклука на града, през който преминава, и по този начин, щом се върне в реката, е с различен цвят. По-кална, по-замърсена.

— Колкото по-бавен е пътят ти, толкова по-кални са ботушите ти?

— Дори така — съгласи се Икариум.

— Времето изобщо не е това.

— Сигурен ли си? Когато трябва да чакаме, умовете ни се запълват с тиня, произволни мисли, смет. Когато сме тласнати към действие, течението ни е бързо, водата привидно бистра, студена и режеща.

— Бих предпочел да чакаме дълго, Икариум. Тук пред лицето на онова, което предстои.

— Пътят на Рулад? Както искаш. Но ти казвам, Таралак Вийд, това не е пътят, по който аз вървя.

Нови няколко крачки в мълчание.

След това гралът каза:

— Увиват въжето около тях, Икариум, за да ги опазят да не се счупят.

Старши оценителят стоеше сред тълпата на двайсетина крачки от Икариум и Таралак Вийд, спрели се пред грънчарската сергия. Беше скръстил ръце, пръстите му потрепваха. Дъхът му беше рязък и ускорен. Очите му блестяха.

— Да ме умориш ли си решил? — попита Сеймар Дев. — Ако знаех, че тази „разходка“ ще включва дебнене в сянката на джага, щях да си остана в казармите.

— Изборите, които правиш в живота, трябва на всяка цена да са твои собствени, Сеймар Дев. Достатъчно различими от моите или на когото и да било друг. Казано е, че историята на човешкия конфликт е изключително в сблъсъка на очаквания.

— Нима?

— Нещо повече…

— Зарежи го „нещо повечето“, Старши оценител. Компромисът е договарянето на очакване. С твоите своеволни възгледи ние не преговаряме, тъй че целият компромис остава за мен.

— Изборът е твой.

Тя помисли дали да не го удари, но реши, че не държи да прави сцена. Какво им ставаше на мъжете с техните мании?

— Той най-вероятно ще умре, и то скоро.

— Не мисля. Да, съвсем определено не мисля.

Икариум и гралът продължиха обиколката си из тълпата. Старши оценителят ги последва от разстояние. Сеймар Дев въздъхна и тръгна след него. Не й харесваше тази тълпа. Нещо в нея не беше наред. Напрегната, настръхнала. Напрежението се виждаше по лицата, долавяше се във виковете на продавачите, резки и някак отчаяни. Малцина минувачи купуваха, забеляза тя.

— Нещо не е наред.

— Тук няма нищо, което да не може да се обясни с предстояща финансова паника, Сеймар Дев. Макар и да си мислиш навярно, че не забелязвам нищо освен него, уверявам те, че съм оценил състоянието на Ледерас и по индукция — на цялата империя. Надвисва криза. Богатството, уви, не е безкрайно благо. Системи като тази обаче са зависими от допускането за неограничени ресурси. Тези ресурси варират от евтин труд и материали до неутолимо търсене. Това търсене на свой ред зависи от много по-ефимерни ценности, такива като увереност, воля, предвиждана потребност и от блаженството на краткосрочното мислене, всяка от които е уязвима на загадъчни и често необясними влияния. Тук сме свидетели на въздействието на сложно съчетание от фактори, които служат да подронят споменатите ценности. Нещо повече, убеждението ми е, че ситуацията е дирижирана.

Тя не слушаше дрънканиците на Старшия оценител, но последното му наблюдение я върна към действителността.

— Ледерас е под икономическа атака?

— Добре казано, Сеймар Дев. Някой манипулира ситуацията, за да постигне лавинообразен срив, да. Такава е скромната ми преценка.

— Скромна?

— Разбира се, че не. Гледам на собствената си гениалност с ирония.

— С каква цел?

— Ами, за да изглеждам скромен.

— Целия следобед ли ще следим Икариум и неговото пале грала?

— Аз съм единственият жив обитател на Кабал, Сеймар Дев, който е видял със собствените си очи нашия бог. Чудно ли е, че го следвам?

„Бог? Той не е бог. Той е един проклет джаг от Одан, западно от Седемте града. Страдащ заради едно трагично проклятие, но не е ли така с всички тях?“ Една фигура, далече пред Икариум и Таралак Вийд, привлече вниманието й. Висока фигура, поизгърбена, с огромен каменен меч на гърба.

— О, не — промълви тя.

— Какво има? — попита Старшият оценител.

— Той го видя.

— Сеймар Дев?

Но вече беше зад нея, а тя бързаше напред и грубо си пробиваше път през хората. Очаквания? Със сигурност. Компромис? Никакъв шанс.

Един от светилниците беше с повредена клапа и изпускаше гъсти черни струи дим, които се извиваха като змии във въздуха, и кашлицата на Урут отекваше в преддверието като кучешки лай. С гръб към вратата на тронната зала, Сирин Канар стоеше скръстил ръце и следеше с поглед двамата Тайст Едур. Томад Сенгар крачеше напред-назад по пътека, която грижливо отбягваше другите чакащи стражи, макар да се преструваше, че все едно ги няма. Жена му се беше загърнала в сивата си роба толкова плътно, че напомняше на Сирин за присвил крилете си лешояд. Старостта леко бе изгърбила раменете й и усилваше впечатлението за хищна птица, което предизвика усмивка на устните на гвардееца.

— Явно това чакане те забавлява — изръмжа Томад.

— Значи ме гледате все пак.

— Вратата гледам, случайно стоиш пред нея.

Размисляше дали да я отвори с ритник, несъмнено. Усмивката на Сирин се разшири. „Уви, за да го направиш, трябва да минеш през мен, а това няма да направиш, нали?“

— Императорът е много зает.

— С какво? — запита ядосано Томад. — Трайбан Гнол решава всичко в края на краищата. Рулад само седи с оцъклен поглед и от време на време кима.

— Нямате високо мнение за сина си.

Видя, че това опъна нерв — двамата заковаха погледи в него.

— Още по-ниско е за Трайбан Гнол — каза Урут.

Нямаше нужда от повече обяснения. Сирин знаеше много добре какво е мнението им за канцлера — всъщност мнението им за всички ледерии. Сляп фанатизъм, разбира се, още по-лицемерен заради увлечението, с което едурите бяха прегърнали ледерийския начин на живот, колкото и да се присмиваха и да заявяваха своето отвращение и презрение. „Щом сте толкова отвратени, защо все още сучете от цицата, Едур? Имахте своя шанс да унищожите всичко това. Нас. И цялата ни ужасна цивилизация.“ Не, нищо не струваха твърденията на тези двама диваци.

По-скоро усети, отколкото чу драскането на вратата зад себе си и бавно се изправи.

— Императорът ще ви приеме.

Томад рязко се обърна към вратата и Сирин видя как се напрегна лицето на кучия син зад високомерната фасада. Урут отметна наметалото си назад и освободи ръцете си. Страх ли беше това в очите й? Видя как пристъпи и застана до съпруга си, но тази близост сякаш ги напрегна още повече.

Сирин Канар отстъпи встрани и разтвори широко вратата.

— Стойте в оградения с плочки кръг — каза им. — Прекрачите ли го, ще ви надупчат със стрели. Предупреждение няма да има. По заповед на самия император. Сега тръгнете. Бавно.

В същия този момент един Тайст Едур и четирима войници ледерии се приближаваха към градските порти на запотени коне. Пешеходците се пръскаха в паника. Петимата конници бяха покрити с кал, двама бяха ранени. Едурът също — от гърба му стърчеше стрела. Едурът умираше. Умираше вече от четири дни.

Блудния следеше с поглед Рулад Сенгар. Императорът седеше сковано на трона, откакто канцлерът се бе върнал да оповести предстоящото пристигане на Томад и Урут. Страх ли беше разколебал куража на императора, че се бавеше да поиска незабавното им явяване? Не можеше да се разбере. Дори предпазливите въпроси на канцлера не бяха довели до нищо.

Традиционните факли изригваха пушек, треперливата им светлина облизваше стените. Трайбан Гнол стоеше, скръстил ръце, и чакаше.

В главата на Рулад се водеха битки. Армии от воля и страст се сблъскваха с кипнали сили на страх и съмнение. Полето бе прогизнало от кръв и осеяно с паднали герои. Или пък в черепа му се бе завихрила заслепяваща мъгла, потискаща като самото забвение, и Рулад се скиташе изгубен сред нея?

Седеше като истукан, облечен в помръкнало злато, кошмарна визия на обезумял художник. Лъскави очи и овъглена плът, изкривена уста и черни кичури сплъстена коса. Изваян на трона да приласкае символи на неизменчивост и плен, но тази лудост бе изгубила всякакъв финес — вечното проклятие на тоталната, крепяща се на угодничеството власт, тиранията на ликуващото раболепие, нетърпящо другомислие.

„Погледни го и разбери какво иде, когато правосъдието е мъст. Когато опълчването е престъпно. Когато скептицизмът е измяна. Призови ги, императоре! Твоя баща, твоята майка. Призови ги да застанат пред теб в този преобърнат кошмар на преданост и отприщи своя гняв!“

— Да влязат! — изграчи Рулад.

Канцлерът махна на един от стражите до страничната врата и той се обърна и я отвори.

Всичко това ставаше вляво от Блудния, на същата стена, на която се беше облегнал, така че не успя да долови какво се случи отвън, чу само няколко неясни думи.

Томад и Урут пристъпиха в тронната зала, спряха в очертания с плочи кръг. И се поклониха на своя император.

Рулад облиза напуканите си устни и промълви:

— Наши родственици.

Томад мълчеше и гледаше намръщено.

— Поробени от човеци. Заслужаваха да ги освободим, нали?

— От остров Сепик ли, императоре? — попита Урут. — За тях ли говорите?

— Те наистина бяха освободени — допълни Томад и кимна.

Рулад се наведе напред.

— Поробени родственици. Освободени. Защо тогава, скъпи ми татко, сега гният във вериги?

Томад изглеждаше неспособен да отговори, на сбръчканото му лице се изписа объркване.

— Чакат твоето благоволение — каза Урут. — Императоре, ние търсихме аудиенция с теб много пъти след завръщането си. Уви… — Тя погледна през рамо към Трайбан Гнол. — Канцлерът ни отпращаше. Неизменно.

— И тъй — изхриптя гласът на Рулад, — вие ги обявихте за гости на империята, каквото бе тяхното право, след което ги настанихте — къде? Не в многобройните ни чудесни резиденции около двореца. Не. Избрахте каторжническите изкопи — ямите, редом с Длъжници, предатели и убийци. Това ли е представата ти за Дара на гостенина в твоя дом, Томад? Урут? Странно, защото не помня в младостта си такова тежко предателство спрямо обичая на Тайст Едур. Не и в Дома на моето семейство!

— Рулад, императоре — каза Томад, почти отстъпил пред гнева на своя син, — видя ли тези наши родственици? Те са… жалки. Да ги погледнеш означава да се почувстваш опетнен. Омърсен. Духът им е съкрушен. Превърнали са се в подигравка на всичко, което е Тайст Едур. Това бе престъплението, нанесено от хората на Сепик срещу нашата кръв, и за това ние отвърнахме, императоре. Островът вече е мъртъв.

— Наши родственици — изшепна императорът. — Обясни ми, татко, защото не разбирам. Ти виждаш престъплението и налагаш присъдата си, да, в името на едурската кръв. Колкото и да е омърсена, колкото и да е нечиста. Всъщност тези подробности са несъществени — те по никакъв начин не засягат наказанието освен, може би, да го направят още по-сурово. Всичко това, тате, е една нишка на мисълта и тя върви вярно. Но има и друга, нали? Изкривена, заплетена. Тази, според която жертвите на онези човеци не заслужават нашата обич, според която те трябва да бъдат скрити, оставени да изгният като мръсотия.

— За какво отмъщаваш тогава?

— Къде — о, къде, тате — е Дарът на гостенина? Къде е честта, обвързваща всички Тайст Едур? Къде, Томад Сенгар, къде, във всичко това, е моята воля? Аз съм императорът и лицето на империята е мое и само мое!

Докато крясъкът му отекваше в тронната зала и бавно заглъхваше, Урут и Томад стояха като онемели. Лицата им бяха сиви като пепел.

Трайбан Гнол, застанал на няколко крачки зад и между двамата едури, приличаше на каещ се жрец, забил поглед в пода. Но Блудния, чиито сетива притежаваха чувствителност, далеч надвишаваща усета на който и да било смъртен, успя да чуе учестения пулс на поквареното му сърце; успя да подуши мрачното ликуване, прикрито зад добродушната скръбна маска на лицето му.

Урут като че ли най-сетне се съвзе. Изправи рамене и заговори:

— Императоре, не можем да знаем каква е волята ти, след като бяхме възпрепятствани да се видим с теб. Нима е в правото на канцлера да отказва на родните баща и майка на императора? На кръвта на самия император? А какво да кажем за всички други Тайст Едур? Императоре, около теб е издигната стена. Ледерийска стена.

Блудния чу как сърцето на Трайбан Гнол за миг замръзна в клетката си.

— Ваше величество! — извика с възмущение канцлерът. — Не съществува такава стена! Вие сте защитен, да. Наистина, От всички, които искат да ви навредят…

— Да му навредят? — изрева Томад и се обърна рязко към канцлера. — Той е нашият син!

— Разбира се, не вие, Томад Сенгар. Нито вие, Урут. Може би необходимата защита около един владетел ви прилича на стена, но…

— Искаме да говорим с него!

— От вас — изхриптя жестоко гласът на Рулад — не желая да слушам нищо. Вашите думи са само лъжи. И двамата ме лъжете, както лъже Ханан Мосаг, както ме лъже всеки от ближните ми Тайст Едур. Нима си мислите, че не мога да надуша вонята на страха ви? Омразата ви? Не, нищо няма да слушам от двама ви. Но вие сега ще ме чуете.

Императорът бавно се изправи в трона си. Изгледа ги сурово.

— Нашите родственици ще бъдат освободени. Това заповядвам аз. Ще бъдат освободени. За вас, мои скъпи родители, изглежда, е нужен урок. Вие ги оставихте да гният в тъмницата. В корабите. В каторжните ями. От тези нечувани действия мога само да съдя, че не съзнавате ужаса на това изтезание. Ето защо присъдата ми е да вкусите малко от онова, което сте им наложили. Двамата ще прекарате два месеца затворени в подземните тъмници на Петото крило. Ще живеете в мрак, ще получавате храна само веднъж на ден през улеи в таваните на килиите си. Няма да има с кого да говорите освен помежду си. Ще бъдете в окови. В мрак — разбра ли, Урут? В истински мрак. Никакви сенки, с които да си играеш, никаква сила, която да шепне в ухото ти. Този път ви съветвам да си помислите дълго какво означава Дарът на госта за един Тайст Едур, какво означава почитта към наш ближен, все едно колко са пропаднали. Какво наистина означава да освободиш. — Рулад махна с ръка. — Отпратете ги, канцлер. Призлява ми от тяхното предателство към ближните ни.

Блудния, стъписан почти толкова, колкото бяха Томад и Урут, пропусна жеста, подаден от Трайбан Гнол към стражите ледерии да пристъпят напред. Бяха се появили бързо, сътворени сякаш от голия въздух, и обкръжиха Томад и Урут.

Ледерийски ръце, в желязна броня и неумолими, се впиха в ръцете на двамата Тайст Едур.

И Блудния разбра, че краят е започнал.

Надеждата на Сеймар Дев да приключи нещата, преди да са започнали, се изпари бързо. Все още беше на четири разтега от Карса Орлонг, когато той се озова при Икариум и Таралак Вийд. Беше подходил отстрани, почти зад джага — който се беше обърнал, загледан в мътните води на канала — и пред очите й се пресегна, спипа Икариум за ръката под мишницата и го обърна рязко.

Таралак Вийд се хвърли да го отблъсне и главата му се отметна от удар, който изглеждаше почти нехаен. Гралът се строполи на паважа и не помръдна.

Икариум се беше вторачил учудено в ръката, стиснала го над левия лакът.

— Карса! — извика Сеймар Дев. Минувачите — видели какво бе сполетяло Таралак Вийд — бързаха да се отдалечат. — Само да си убил грала…

— Той е нищо — изръмжа Карса, без да откъсва очи от Икариум. — Предишният ти пазач, джаг, беше много по-труден. Сега стоиш тук и няма никой, който да ме нападне в гръб.

— Карса, той е невъоръжен.

— Но аз съм.

Икариум продължаваше невъзмутимо да гледа ръката, която го стискаше над лакътя — червените ръбове, оставени от прангите около дебелата китка, точките и резките от стари татуировки — все едно не можеше да схване предназначението й. После се обърна към Сеймар Дев и лицето му светна в топла усмивка.

— А, вещицата. Таксилиан и Варат Таун говорят с почитание за теб. Жалко, че не сме се срещали досега — макар да съм те виждал от другата страна на двора…

— Тя не е твоят проблем — изръмжа Карса. — Аз съм твоят проблем.

Икариум бавно се извърна и срещна погледа на тоблакая.

— Ти си Карса Орлонг, който не разбира какво значи да партнираш. Колко приятели си осакатил?

— Те не са приятели. Нито ти.

— А аз? — настоя Сеймар Дев. — Аз не съм ли твой приятел, Карса?

Той се намръщи.

— Какво от това?

— Икариум е невъоръжен. Ако го убиеш тук, няма да се изправиш срещу императора. А ще се озовеш във вериги. Поне докато не ти отсекат главата.

— Вече ти казах, вещице. Вериги мен не ме държат.

— Искаш да се изправиш срещу императора, нали?

— А ако този го убие преди мен? — изръмжа Карса, което видимо изненада Икариум.

— Това ли е проблемът? — попита Сеймар Дев. „И заради това осакатяваш другите борци? Не че някой ще си играе повече с теб, безмозъчен катил.“

— Искаш да се изправиш срещу император Рулад преди мен? — попита учудено Икариум.

— Не моля за разрешението ти, джаг.

— И все пак ти го давам, Карса Орлонг.

Карса изгледа с гняв Икариум, а той, макар и по-нисък, успя някак да срещне очите му като равен, без да вдига глава.

И тогава се случи нещо странно. Сеймар Дев видя как очите на Карса леко се разшириха, докато оглеждаше лицето на Икариум.

— Да — каза той дрезгаво. — Сега разбирам.

— Радвам се — отвърна Икариум.

— Какво разбираш? — настоя Сеймар Дев.

Карса пусна ръката на джага и се отдръпна назад.

— Държиш ли на думата си?

Икариум леко се поклони и отвърна:

— Как бих могъл да не държа?

— Това е вярно. Икариум, свидетел съм.

Джагът се поклони за втори път.

— Не посягай към меча!

Този вик ги накара да се обърнат. Половин дузина ледерийски стражи се приближаваха бавно, с извадени оръжия.

Карса им се изсмя презрително.

— Връщам се в казармата ви, деца. Отдръпнете се от пътя ми.

Раздвоиха се като тръстики пред носа на кану, щом тоблакаят закрачи напред, а след това тръгнаха подире му, подтичваха да не изостанат от дългите му крачки.

Сеймар Дев зяпна след тях, после неволно изохка, преди да е успяла да запуши устата си с ръка.

— Напомняш ми за Старшия оценител, като правиш това — подхвърли Икариум с нова усмивка. Погледът му затърси зад нея. — А, да, там си стои, моят личен лешояд. Ако му махна, мислиш ли, че ще дойде при нас, вещице?

Тя поклати глава, мъчеше се да надвие ледената прегръдка на ужаса, от който ръцете й все още трепереха.

— Не. Той предпочита да те боготвори от разстояние.

— Боготвори? Този човек е заблуден. Сеймар Дев, ще го уведомиш ли за това?

— Както искаш, но ще е все едно, Икариум. Разбираш ли, неговият народ те помни.

— Нима? — Очите на Икариум леко се присвиха към Старшия оценител, който бе започнал да трепери от страх пред изключителното внимание на своя бог.

„Духове подземни, защо изобщо ме заинтересува този монах? Нищо привлекателно няма в блясъка на фанатичното преклонение. Единствено непримирима упоритост и скритите ножове на рязката преценка.“

— Може би трябва да поговоря с него в края на краищата — каза Икариум.

— Ще избяга.

— Тогава в двора…

— Където можеш да го хванеш натясно?

Джагът се усмихна.

— Доказателство за всемогъществото ми.

Възбудата на Сирин Канар бе като кипващ казан, с капака готов всеки момент да задрънчи, но той се беше овладял по дългия път надолу в подземните крипти на Пето крило, където влажният въздух лепнеше на езика, където плесента скърцаше под ботушите и пипалата на студа стигаха чак до костите.

Това щеше да е домът на Томад и Урут Сенгар през следващите два месеца и Сирин не можеше да е по-доволен. На светлината на носените от стражите фенери виждаше, с неизмеримо задоволство, изражението на двамата едури, изражението, което се изписваше на лицето на всеки затворник: изтръпналото неверие, потреса и страха в очите им на моменти, а после отново онзи глупав отказ да приемат реалността.

Знаеше, че тази нощ ще изпита сексуално удоволствие и че този миг сега е само едната половина от диалога на страстта. Щеше да заспи задоволен, доволен от света. Неговия свят.

Вървяха по най-долния коридор чак до самия му край. Сирин даде знак да отведат Томад в килията вляво; Урут — в килията срещу него. Погледа как жената Едур, с последен поглед през рамо към съпруга си, се обърна и тръгна с тримата ледерийски стражи. След миг Сирин я последва.

— Знам, че ти си по-опасната — каза й, докато един от стражите се наведе да постави прангата на десния й глезен. — Тук има сенки само докато и ние сме тук.

— Оставям съдбата ви на други — отвърна тя.

Той я изгледа за миг.

— Посетители ще ви бъдат забранени.

— Да.

— Шокът си отива.

Погледна го и той видя в очите й сурово презрение.

— На негово място идва отчаянието.

— Върви си, окаянико.

Сирин се усмихна.

— Свалете наметалото й. Защо само Томад да понася студа?

Тя избута ръката на тъмничаря и сама разкопча токата.

— Като бяхте толкова глупави да откажете Едурския дар — каза той, — сега получете Ледерийския. Даден с удоволствие.

Тя не отвърна и Сирин махна на охраната.

— Хайде. Да ги оставим на тъмнината им.

Щом последният ек на стъпките им заглъхна, Пернатата вещица излезе от килията, в която се беше крила. Гости бяха дошли в личния й свят. Гости нежелани. Нейни бяха тези коридори. Неравните камъни под нозете й, хлъзгавите мръсни стени на ръка разстояние, влажният въздух, вонята на гнило, самата тъмнина — всичко това беше нейно.

Томад и Урут Сенгар. Урут, която някога бе притежавала Пернатата вещица. Какво пък, имаше справедливост в това. Пернатата вещица беше ледерийка в края на краищата, и кой можеше да се усъмни, че големият прилив се е обърнал?

Промъкна се в коридора, обутите й в мокасини крака стъпваха безшумно по пода. След това се поколеба. Искаше ли да ги види? Да се присмее на ориста им? Изкушението бе твърде силно. Но не, по-добре да остане невидима, незнайна за тях.

А те вече си говореха. Тя се приближи, за да слуша.

— … скоро — говореше Томад. — Това, повече от всичко друго, налага намесата ни. Ханан Мосаг ще се обърне към жените и ще се сключи съюз…

— Не бъди сигурен в това — отвърна Урут. — Не сме забравили истината за амбицията на краля-магьосник. Това е негово дело…

— Преодолей го това — няма избор.

— Може би. Но ще са нужни отстъпки, а това ще е трудно, защото не му вярваме. О, той ще даде думата си, несъмнено. Както казваш, нямаме избор. Но колко струва думата на Ханан Мосаг? Неговата душа е отровена. Той все още копнее за онзи меч, за силата, вложена в него. А това ние няма да му дадем. Никога в неговия обсег. Никога!

Чу се дрънчене на вериги и след това — гласът на Томад:

— Не говореше като луд, Урут.

— Да — тихо отвърна тя.

— Беше прав в гнева си.

— Да.

— Както и ние, на Сепик, когато видяхме колко ниско са паднали нашите родственици. Злочестината им, това, че бяха предали всичката си воля, всичката си гордост. Та те са били Тайст Едур! Ако знаехме това отначало…

— Щяхме ли да ги оставим, съпруже?

Мълчание. А след това:

— Не. Отмъщението над малазанците беше необходимо. Но заради нас самите, не заради родствениците. Рулад погрешно разбра това.

— Не е. Томад, онези наши сънародници изтърпяха трюмовете на флотата. Изтърпяха ямите. Рулад не го разбра погрешно. Ние ги наказвахме заради падението им. Това също беше отмъщение. Срещу собствената ни кръв.

Този път в гласа на Томад имаше горчивина:

— Не каза нищо, когато бе дадена присъдата, жено. Утешавай се с тази фалшива мъдрост, ако ти харесва. Ако трябва да чуя нещо от теб, бих предпочел мълчанието.

— Тогава ще го получиш, съпруже.

Пернатата вещица се успокои. Да, Ханан Мосаг щеше да го научи. И какво щеше да направи тогава? Да потърси жените Едур? Надяваше се, че не. Ако Пернатата вещица имаше истински враг, това бяха тъкмо те. Равен ли им беше Ханан Мосаг? В коварството — със сигурност. Но по сила? Вече не. Освен ако нямаше скрити съюзници, разбира се.

Трябваше да поговори с Блудния. Със своя бог.

Трябваше да наложи някои… отстъпки.

Съдбата на Томад и Урут Сенгар се понесе в ума й и отмина като заглъхваща вълна.

Един от подземните тунели на Стария дворец стигаше във вътрешността на града почти до стока на Главния канал с канала Крийпър. Беше запушен от срутени тухли на три места и Ханан Мосаг бе оставил тези прегради — изкривяваше реалността с помощта на Куралд Емурлан, за да минава през тях, този път с Брутен Трана по петите му.

Верните на краля-магьосник бяха крили воина, докато Ханан Мосаг довърши приготовленията си, а това не беше лека задача. Не че дворецът гъмжеше от претърсващи групи — треската на смут и страх бе заразителна в последно време в края на краищата. Хора изчезваха обезпокоително често, особено Тайст Едур. Не, трудността бе свързана със самия Брутен Трана.

„Волеви мъж. Но това ще ни послужи добре само ако успея да набия в черепа му факта, че нетърпението е слабост.“ Вярно, един воин трябва да е решителен, но аз това си имаше време и място, а и двете все още не бяха дошли.

Ханан Мосаг отведе Брутен в камерата в самия край на тунела, осмоъгълно помещение с груба каменна зидария. Куполният таван, облицован със светли някога, но вече почернели бронзови плочи, беше толкова нисък, че човек се чувстваше по-скоро като в колиба.

Когато кралят-магьосник откри тази камера, тя и поне четиридесет крачки от тунела бяха под водата, дълбочината следваше наклона, а черната мътна вода почти докосваше тавана на камерата.

Ханан Мосаг източи водата с помощта на малък разлом, отвеждащ към Новородения, след това го затвори и бързо, с рачешко дращене, домъкна наръч от седем дълги един разтег пръта черно дърво по калния коридор. Тя беше започнала да се пълни отново, разбира се, и магьосникът-крал загази из калта до центъра, развърза вързопа и започна да гради осмоъгълна ограда, всеки прът на педя разстояние от стените, по два от всяка страна, задържани почти прави от гъстата тиня. Щом привърши работата си, разбули в най-пълната си мяра от Куралд Емурлан.

На убийствена цена. Искаше да прочисти силата от всичкия хаос, от отровния лъх на Сакатия бог, но задачата се оказа почти непосилна. Изтерзаната му плът, изкривените кости, рядката кръв във вените и артериите — те вече служеха на гибелния свят на Падналия, симбиоза на живот и на сила. Толкова отдавна за последен път бе усетил — истински — чистотата на Куралд Емурлан, че сега, макар и разкъсан и слаб, изгарящият допир на Лабиринта почти го накара да се свие от ужас.

Ханан Мосаг се мъчеше да наложи освещаването над камерата. Да плени силата на Сянката в този свой нов, личен храм. Цяла нощ се бори. Студената вода продължаваше да се вдига, нозете му бяха ледени. Започна да усеща как цялата му съсредоточеност се разпада. И в отчаяние — усещаше как всичко се изплъзва от ръцете му — призова Бащата Сянка.

Скабандари.

В отчаяние. Съзнаваше, че се е провалил…

И внезапно в залата изригна сила, чиста и непоколебима. От водата се вдигнаха гъсти валма пара, от каменните стени запращя зной като от отворена ковашка пещ. Калта на пода се втвърди и циментира прътите от черно дърво.

Горещината проникна в плътта на Ханан Мосаг, прониза го чак до костите. Той закрещя в агония и в същото време го изпълни някакъв нов вид живот.

Не го изцери. Не направи нищо, за да изправи костите му или да отпусне покритата с белези тъкан.

Не, беше по-скоро като обещание, като нашепната подкана за някое по-блажено бъдеще. Заглъхна след десетина удара на сърцето — но споменът за това обещание остана.

Скабандари, Бащата Сянка, все още живееше. Откъснат от кост и от плът, вярно, но духът оставеше. Отвърнал бе на отчаяната му молитва, дарил бе това място със святост.

„Открих пътя. Мога да видя края.“

Сега Ханан Мосаг седеше присвит на коравия сух напукан под, а Брутен Трана — принуден да се изгърби заради ниския таван — стоеше до него. Магьосникът-крал посочи центъра на камерата.

— Там, воине. Трябва да легнеш. Ритуалът е подготвен, но те предупреждавам, пътуването ще е дълго и трудно.

— Не разбирам това, магьоснико-крал. Това… този храм. То е истински Куралд Емурлан.

— Да, Брутен Трана. Благословено от силата на самия Баща Сянка. Воине, самото твое пътуване е благословено. Не ти ли говори това, че сме на правия път?

Брутен Трана го изгледа отгоре, помълча няколко мига.

— Точно ти трябваше да бъдеш отхвърлен. От Бащата Сянка. Твоята измяна…

— Моята измяна не означава нищо — отсече магьосникът-крал. — Воине, ние сме благословени! Това място не е просто храм на Куралд Емурлан! То е храм на Скабандари! На самия наш бог! Първият такъв храм в този свят — нима не разбираш какво означава това? Той се връща. При нас.

— В такъв случай може би онова, което търсим, е безсмислено — отвърна Брутен.

— Какво?

— Скабандари ще се върне и ще застане пред Рулад Сенгар. Кажи ми, твоят Сакат бог ще рискува ли с такова противопоставяне?

— Не бъди глупав, Брутен Трана. Задаваш погрешен въпрос. Дали Скабандари ще рискува с това противопоставяне? В същия миг, в който се върне? Не можем да знаем каква е мощта на Бащата Сянка, но съм убеден, че ще е слаб, изтощен. Не, воине, нам се пада да го защитим при завръщането му. Да го защитим и захраним.

— Тогава намерил ли го е Феар Сенгар?

Тъмните очи на Ханан Мосаг се присвиха.

— Какво знаеш за това, Брутен Трана?

— Само това, което знаят повечето едури. Феар замина, за да издири Бащата Сянка. В отговор на своя брат. В отговор на теб, магьоснико-крал.

— Явно е имало помирение — каза със свити устни Ханан Мосаг.

— Може и да е имало. Не отговори на въпроса ми.

— Не мога. Защото не знам.

— Пак ли ще увърташ?

— Обвинението ти е несправедливо, Брутен Трана.

— Да започнем ритуала. Кажи ми, пътуването ми в плът ли ще бъде?

— Не. Така би загинал мигновено, воине. Трябва да изтръгнем духа ти на свобода.

Брутен Трана отиде в центъра на камерата, свали меча и колана си и легна по гръб.

— Затвори очи — каза магьосникът-крал и припълзя до него. — Поведи ума си към сладката утеха на Сянката. Ще усетиш допира ми на гърдите си. Скоро след това всякакъв усет за физическото ти тяло ще изчезне. Тогава отвори очи и ще се озовеш… другаде.

— Как ще разбера, когато намеря пътеката, която търся?

— По силата на търсенето ще намериш, Брутен Трана. А сега — тишина. Трябва да се съсредоточа.

След малко магьосникът-крал се пресегна и отпусна длан на гърдите на воина.

Само това.

Тялото, лежащо пред него, повече не вдиша. Оставено само задълго, щеше да започне да гние. Но мястото бе осветено, оживяло вече от силата на Куралд Емурлан. Развала тук нямаше да има. Времето повече нямаше да тече за това тяло.

Ханан Мосаг започна да претърсва облеклото на Брутен Трана. Воинът имаше нещо скрито по себе си — нещо с аура на груба сила, която порази сетивата на магьосника-крал като воня. Той зарови из джобовете от вътрешната страна на коженото наметало на воина и не намери нищо освен някакво опърпано писмо. Изсипа на пода кесийката му за монети, вързана за оръжейния колан. Едно лъскаво камъче, черно като оникс, но нищо повече от огладен от вълните обсидиан. Три дока — местните пари. И нищо друго. С нарастващо раздразнение Ханан Мосаг започна да разсъблича воина.

Нищо. И все пак го надушваше, то се просмукваше през дрехите.

Ханан Мосаг изръмжа и се отдръпна, ръцете му трепереха.

„Взел го е със себе си. Би трябвало да е невъзможно. Все пак… каква друга възможност има?“

Трескавият му поглед се спря на смачканото писмо. Взе го, приглади тънкия лен и зачете написаното.

Отначало не можа да проумее показанието — не, не беше показание, осъзна след миг. Изповед. Подпис, какъвто не бе виждал преди, толкова стилизиран по ледерийския обичай, че почти нечетивен. След няколко мига трескаво мислене прозрението дойде.

Вдигна очи и погледът му се спря на вече голото тяло на Брутен Трана.

— Що за измама си замислял с това, воине? Може би си по-умен, отколкото си представях. — Замълча и се усмихна. — Вече е без значение.

Извади камата си.

— Малко кръв, да. Да подпечата свещения живот на моя храм. Скабандари, ти ще разбереш това. Да. Необходимостта.

Пропълзя до Брутен Трана.

— Доведи онзи, когото търсим, воине. Да. Ала извън това, уви, не си ми нужен повече.

Вдигна ножа и го заби в сърцето на воина.

Техол Бедикт погледна Бъг и видя как слугата му се завъртя в пълен кръг, докато очите му следяха огромния тартенал, все едно бяха приковани във варварския воин с нелепия му каменен меч. Стражите около великана уместно бяха изпаднали в ужас.

— Е, все пак не е Ублала Пунг, нали? — измърмори Техол.

Бъг като че ли изобщо не го чу.

— О, добре. Така да бъде. Аз мисля да поговоря с другия — как го нарече? А, да, джага. Всеки, който не трепва от хватката на този тартенал, е безмозъчен тип или — о, неприятна мисъл — дори още по-страшен. Може би ще е по-добре да се поколебая в този момент, да се съобразя както винаги със съвета на верния си слуга… не? Не да бъде.

И Техол тръгна към джага. Другият дивак, докаран до безсъзнание от шамара на тартенала — тартенала, заради когото Ублала Пунг беше нахълтал в палатата — вече седеше насред улицата и се озърташе замаян. Кръв капеше от счупения му нос. Жената, привлекателна по някакъв грубоват, земен начин, отбеляза отново Техол, говореше с татуирания гигант, а на десетина крачки от тях един чужденец стоеше зяпнал с нещо като благоговение може би жената, а може би джага.

Общо взето интересен сценарий, реши Техол. Достатъчно интересен, за да се намеси в изисканите му обикновено обноски. Така че той се приближи, разпери ръце и заяви:

— Мисля, че е време за едно подобаващо добре дошли в нашия великолепен град!

При което одеялото му се смъкна в краката.

Бъг, уви, пропусна това прелестно представяне, защото докато очите му се бяха впили в тоблакая, се усети, че следва стъпка по стъпка воина и ескорта му към Палатата на шампионите — иронично название, дадено от простодушните дворцови служители. Но на улицата покрай заградения с висока стена двор всичките им надежди да продължат се сведоха до внезапен смущаващ край. Защото улицата беше пълна с хора.

Мършави, зацапани с екскременти, с почти гола плът, покрита с отоци и рани, те се бяха стълпили като изоставени деца, изгубени и самотни, примигваха под жестокото следобедно слънце. Стотици окаяни същества.

Пазачите на тоблакая спряха пред тази неочаквана преграда и Бъг видя как първият залитна назад, ударен сякаш от непоносимата воня, а после се обърна и заспори с другите. Техният „пленник“, от друга страна, просто изрева на тълпата да отвори път, след което продължи с рамо напред през гъмжилото.

Направил беше може би двадесетина крачки, когато и той спря — главата и раменете му се извисяваха над тълпата, — огледа се гневно и изрева на малазански:

— Зная ви! Някогашни роби на остров Сепик! Чуйте ме!

Тълпата около него се отдръпна и оформи груб кръг.

„Те слушат. Слушат отчаяно.“

— Аз, Карса Орлонг, ще ви дам отговор! В това се заклевам. Вашият род ви отказва. Те ви отхвърлят. Живеете или умирате, не ги засяга. Нито никого в тази прокълната страна. За съдбата ви не предлагам нищо! В мъст за онова, което ви бе причинено, предлагам всичко. Сега вървете по пътя си. Веригите ви ги няма. Вървете, за да не се върнат никога повече при вас! — След тези думи воинът тоблакай продължи напред, към главната порта на палатата.

„Не точно това, което имаха нужда да чуят, мисля. Поне засега. След време чутото ще се върне при тях, подозирам.“

„Не, друг вид водачество иска това, тук и сега.“

Стражите се бяха изтеглили да търсят друг маршрут.

Малцината граждани наоколо правеха същото. Никой не искаше да види последиците.

Бъг се провря напред. Привлече силата си, усети как тя се съпротивлява пред тази непозната цел. „Проклетите ми поклонници — които и да сте, където и да сте. Тук аз ще наложа своето!“ Сила, лишена от съчувствие, студена като морето, тъмна като дълбините му. „Ще наложа своето.“

— Затворете очи — каза той на тълпата. Думите бяха не повече от шепот, ала ги чуха всички, силно и неопровержимо в умовете си. И не помръднаха.

„Ще наложа своето.“

— Чуйте ме. Има място за спасение. Далече оттук. Ще ви изпратя там. Сега. Приятели ще ви намерят. Те ще ви донесат цяр и ще имате храна, дрехи и подслон. Когато усетите земята да се размества под вас, отворете очи и ще намерите своя нов дом.

Морето не прощава. Силата му е глад и напираща ярост. Морето воюва с брега, дори със самото небе. Морето не плаче за никого.

На Бъг му беше все едно.

Беше като вир, застинал под жаркото слънце, кръвта му се бе… нажежила. И най-малкият вир е изпълнен с обещание за океан, за десетки океани — цялата им мощ може да се побере в една-единствена капка вода. Такъв бе Денает Рюзен, такъв бе Рюз, лабиринтът, в който бе роден животът. „И там, в това обещание на самия живот, аз ще намеря каквото ми трябва.“

Съпричастие.

Топлина.

Силата дойде. Беше истински поток. Гневен, да, но истински. Водата бе познавала живота от толкова дълго, че не таеше спомен за чистота. Сила и дар се бяха слели ведно — и водата се покори на своя бог.

И той ги отпрати.

Бъг отвори очи и видя пред себе си пуста улица.

В стаята си Карса Орлонг свали от рамото оръжието си и се вторачи в дългата маса, на която гореше маслен светилник.

Толкова много имаше да премисли, кипнала пяна от нещо, забито дълбоко в него. Робите. Низвергнати, защото животът им беше безсмислен. И едурите, както и ледериите, бяха безсърдечни същества, при това страхливи. Готови да обърнат гръб, за да не видят цената на безразличието си. Готови да лишат от братство всекиго и всеки път, когато това ги устройва.

И в същото време го наричаха варварин.

Щом е така, той с охота приемаше това различие.

И верен на ясното си, дивашко разбиране за добро и зло, щеше да затаи в ума си онази сцена — онези изтерзани лица, насълзените очи, които сякаш грееха така ярко, че докосването им го изгаряше — да я затаи за мига, в който щеше да се изправи срещу император Рулад. И за след това, когато се изправеше срещу всеки ледерий и всеки едур, дръзнал да застане на пътя му.

Така се закле и всички те щяха да видят това.

Тази хладна мисъл го задържа вцепенен още десетина мига, а после в ума му се върна друг образ. Икариум, онзи, когото наричаха Крадеца на живот.

Малко му оставаше да прекърши врата на джага.

И тогава беше видял… нещо… в пепелявото лице. И дойде разпознаването.

Той щеше да отстъпи пред Карса. Дал беше думата си и Карса знаеше, че няма да я наруши.

Джагска кръв имаше у този Икариум, но за нея Карса знаеше малко. Баща или майка Джагът; едва ли беше важно кое.

Но другият родител. Баща или майка. Достатъчно бе видял в лицето на Икариум, за да познае тази кръв. Да я познае като шепота на своята собствена.

Тоблакай.

В разточително обзаведения си кабинет канцлер Трайбан Гнол седна бавно, с неприсъща за него предпазливост. Пред него стоеше прашен, потен и зацапан с петна кръв ледерийски войник. Вдясно от него стоеше Сирин Канар — връщането му от криптите бе съвпаднало с пристигането на вестоносеца.

Трайбан Гнол извърна поглед от грохналия от умора войник. По-късно щеше да повика робите да замият пода, където стоеше сега мъжът; наново да освежат въздуха в стаята с борово масло. Очите му се спряха на лакираната кутия на бюрото пред него и той попита:

— С колко души дойдохте, ефрейтор?

— Още трима. И един едур.

Трайбан Гнол вдигна рязко глава.

— Къде е той сега?

— Умря няма и на три крачки в парадния вход на Домицила, сър.

— Нима? Умря?

— Беше тежко ранен, сър. Съобразих да предотвратя някой лечител да стигне навреме до него. Приближих се да му помогна, когато се олюля, завъртях няколко пъти стрелата в гърба му и натиснах по-навътре. Издъхна, без болка при това, задържах го и когато го положих на пода, натиснах с палеца главната артерия в шията му. Успях да задържа така малко над трийсет мига. Оказа се повече, отколкото може да понесе един едур.

— И сте само ефрейтор на служба при мен? Не мисля. Сирин, след като приключим тук, напишете заповед за повишение на този мъж.

— Слушам.

— И тъй — продължи Трайбан Гнол, — след като сте с най-високия ранг сред останалите ледерии, задължението да докладвате се падна на вас.

— Да, сър.

— Трябват ми имената на останалите.

Ефрейторът като че ли трепна за миг.

— Сър, без моите войници никога нямаше да мога да…

— Разбирам лоялността ви и ви поздравявам. Уви, трябва да погледнем ситуацията с ясно око. Трябва да осъзнаем необходимостта. Тези войници не са мои. За разлика от вас.

— Те са лоялни, сър…

— Спрямо кого? Спрямо какво? Не, рискът е твърде голям. Но ще ви отстъпя това. — Погледът на канцлера пробяга към Сирин. — Бързо и безболезнено. Никакви разпити.

Сирин вдигна вежди.

— Никакви?

— Никакви.

— Както заповядате, сър.

Ефрейторът облиза устни и промълви с явно усилие:

— Благодаря ви, сър.

Канцлерът кимна разсеяно и погледът му отново се спря на лъскавата кутия от черно дърво на бюрото му.

— Бих искал да попитам отново. Никакъв отличителен знак ли нямаше кои са те? Никакво официално обявяване на война?

— Нищо такова, сър — отвърна ефрейторът. — Стотици горящи кораби — това беше тяхната декларация за война. И дори тогава изглеждаха… малобройни. Никаква армия — никаква следа изобщо за дебаркирането.

— И все пак имаше такова.

— Блудния да пази, да! Сър, яздех с двадесет ледерии, всички ветерани, и шестима Тайст Едур от арапаите. Въпреки едурската магия ни хванаха в засада на една поляна зад изоставен чифлик. В един момент — докато мислехме да вдигаме лагера си — яздехме през висока трева — сами — а в следващия имаше гръм и огън, и хвърчаха тела — хвърчаха, сър, във въздуха. Или само крайници. Парчета. Стрели засъскаха в тъмното.

— Все пак вашият отряд се възстанови.

Но ефрейторът поклати глава.

— Едурът, който ни командваше — той знаеше, че новината, която носим за столицата — тази за горящите кораби и за телата на Тайст по пътищата — тази новина налага да се измъкнем. Колкото от нас успеят да се измъкнат. Сър, с едура в челото ние побягнахме. Седем от нас в началото — другите петима едури бяха избити в първия момент на атаката — седем, след това пет.

— Този враг преследва ли ви? — попита с тих, замислен тон Трайбан Гнол.

— Не, сър. Те нямаха коне — поне не видяхме коне.

Канцлерът само кимна. После попита:

— Човеци ли?

— Да, сър. Но не ледерии, нито от някое племе, доколкото можахме да видим. Сър, те използваха арбалети, но не като малките, които използваме в плитчините при лов на шаран. Не, тези оръжия бяха от черно желязо, с дебели корди и стрели, които пробиват броня и щит. Видях как един от войниците ми бе съборен от такава стрела, умря на мига. И…

Замълча, когато Трайбан Гнол вдигна пръста си с изящен маникюр.

— Един момент, войник. Момент. Нещо, което казахте. — Канцлерът вдигна очи. — Петима или шестима едури, убити в самото начало на засадата. И откриването на тела на едури по пътищата, водещи от крайбрежието. Никакви тела на ледерии по пътищата, така ли?

— Не намерихме такива, сър.

— И все пак шестият едур оцеля след първия удар в поляната — как?

— Трябва да им се е сторило, че не е. Стрелата беше в гърба му, сър, тази, която в края на краищата го уби. Той се беше смъкнал от седлото си. Съмнявам се някой да е очаквал, че ще стане отново, ще се качи на коня си…

— Вие видяхте това със собствените си очи?

— Да, сър.

— А стрелата… преди или след гърма и огъня дойде?

Ефрейторът се намръщи, после отвърна:

— Преди. Точно преди — нямаше и едно мигване от едното до другото, мисля. Да, сигурен съм. Той беше първият поразен.

— Защото явно е бил командирът?

— Предполагам, че да, сър.

— Този гръм и огън… къде удари първо магията? Позволете сам да отговоря на това: сред останалите едури.

— Да, сър.

— Е, вече можете да си вървите. Сирин, останете за момент.

Щом вратата се затвори, Трайбан Гнол се изправи.

— Блудния да ни пази! Проклето нашествие! Срещу Ледерийската империя!

— Звучи по-скоро срещу едурите, сър.

Канцлерът го изгледа с гняв.

— Проклет глупак. Това е случайност — интересен детайл най-много. Без никакво значение. Сирин, едурите ни управляват — може би само на думи, да, но те са наши окупатори. Сред нас. Могат да командват ледерийските сили както намерят за нужно.

Удари с юмрук по бюрото. Лакираната кутия подскочи, капакът падна и издрънча. Трайбан Гнол зяпна онова, което лежеше вътре.

— Ние сме във война. Не война, която ние сме планирали, не. Война!

— Ще съкрушим тези нашественици, сър…

— Разбира се, стига да можем да отвърнем на магията им с нашата. Това също е без значение.

— Не разбирам, сър.

Трайбан Гнол го изгледа с гняв. „Знам, че не разбираш. Точно затова рангът ти никога няма да бъде повишен, жалък простак.“

— След като приключиш с „усмиряването“ на другите войници, Сирин — а, да, и с повишението на нашия млад и находчив ефрейтор — искам да предадеш, лично, съобщение на Карос Инвиктад.

— Сър?

— Покана. Трябва да дойде в двореца.

— Кога?

— Незабавно.

Сирин отдаде чест.

— Слушам, сър.

— Върви.

Когато остана сам, Трайбан Гнол отново заби поглед в бюрото си. В кутията с падналия капак. Където лежеше малка плоска бутилка. Беше останала само една трета от съдържанието й.

Трайбан Гнол често извличаше задоволство от самото знание, че е скрита в кутията. Често си спомняше как налива от съдържанието й в съда за вино, от който знаеше, че ще пие Езгара Дисканар там, в онзи последен ужасен ден. В тронната зала. Езгара и онзи жалък Първи евнух. Нисал трябваше да е следващата. Не Брис. Не, всеки друг, но не и Брис.

Жалко.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Вихърът на Жътваря (18)

Метаданни

Данни

Вихърът на Жътваря

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (18)