Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (10)

7.

Дваж по-далечен, отколкото мислиш,

и дваж по-близък, отколкото се боиш,

твърде рехав да те задържи

и много високо над теб,

толкова остроумен

и в същото време

неизмеримо безумен —

ще чуеш ли моя разказ сега?

 

Приказки на пияния бард

Фишер

Атри-Преда Ян Товис, известна на своите войници с прозвището Здрач, стоеше до перилото и наблюдаваше отминаващия назад стръмен бряг на река Ледер. Чайки бяха накацали по вълничките в плитчините. Рибарски лодки се хлъзгаха сред тръстиките, рибари спираха, преди да хвърлят мрежите си, и поглеждаха разнебитената флота, която наближаваше пристанището. Птици бяха накацали по сивите от кал клюмнали след последното сезонно наводнение клони. Оттатък сухите дървета по крайбрежния път се виждаха ездачи — препускаха в галоп към града, за да докладват на всевъзможните служебни лица, макар Ян Товис да беше сигурна, че дворецът вече е уведомен, че първата от флотите подхожда, а другата е само на половин ден назад.

С радост щеше да стъпи отново на твърда земя с ботушите си. И да види непознати лица, а не тези уморени и омръзнали й зад нея и от двете й страни: бе ги опознала твърде добре и понякога, длъжна бе да го признае, ги беше презирала.

Последният океан, който бяха преплували, вече беше далече зад тях и от това тя изпитваше дълбоко облекчение. Светът се бе оказал… необятен. Дори древните карти, описали дългия маршрут на преселението от земята на Първата империя, разкриваха само малка част от огромното пространство на това смъртно селение. Мащабът ги караше да се чувстват нищожни, все едно големите им драми бяха без последствие, все едно истинският смисъл бе твърде тънко разстлан, твърде неуловим, за да го обхване един-единствен ум. А и за тези обречени пътешествия бе платена опустошителна дан. Десетки кораби изгубени, стотици войници и моряци мъртви — там, навън, имаше войнствени и твърде способни империи и народи, малко от които проявяваха неохота да подложат на изпитание храбростта и решимостта на чужди нашественици. Ако не бяха страховитите магии на едурите и новите кадри ледерийски магове, в дневниците щяха да са записани повече поражения, отколкото победи, и още по-малко войници и моряци щяха отново да видят родната си земя.

Ханради Халаг, Урут и Томад Сенгар щяха да донесат потресаващи вести на императора, вести достатъчни, за да омаловажат жалките им успехи, и Ян Товис беше благодарна, че няма да присъства на това заседание. Освен това имаше да се оправя с твърде много неща. Ледерийската морска пехота бе намаляла рязко — трябваше да бъдат уведомени семейства, да се разпределят пенсии за смърт, да се наложат глоби за изгубена екипировка и да се прехвърлят дългове на наследници и близки. Потискащ и уморителен труд. Тя вече копнееше за последния свитък, който ще подпише и подпечата.

Щом дърветата и храстите се смениха с рибарски съборетини, диги и кейове, а след това със защитените със стени имения на елита, тя се отдръпна от перилото и огледа палубата. Видя Таралак Вийд близо до кърмата и отиде при него.

— Вече сме близо. Ледерас е седалището на императора, най-големият и най-богат град на този континент. А вашият поборник все още не иска да излезе на палубата.

— Виждам мостове отпред — подхвърли варваринът.

— Да. Терасите. В града има канали. Казах ли ти за Удавянията?

Мъжът направи гримаса, обърна се отново и се изплю над перилото.

— Те умират без чест, а това ви забавлява. Това ли искаш да види Икариум, Здрач?

— Гневът ще му трябва — отвърна тя тихо.

Таралак Вийд докосна косата си с длани.

— Когато се събуди следващия път, въпросът с решимостта няма да означава нищо. Императорът ще бъде унищожен и вероятно повечето от този бляскав град с него. Ако решиш да гледаш, и ти ще умреш. Както и Томад Сенгар, и Ханради Халаг.

— Уви — отвърна тя, — няма да присъствам, за да видя сблъсъка. Задълженията ми ще ме отведат отново на север, при разлива Фент. — Погледна над рамото му. — Повече от месец път на кон, Таралак Вийд. Достатъчно далече ли ще е?

Той сви рамене.

— Не давам обещания.

— И още нещо — каза тя.

— Какво?

— Той ще се бие, нали?

— Не познаваш Икариум така, както го познавам аз. Той може и да си стои долу, но около него витае възбуда. Някакво очакване вече, различно от всичко, което съм виждал досега. Здрач, той вече е стигнал дотам, че приема проклятието си. Прегърнал го е всъщност. Точи меча си непрекъснато. Смазва тетивата на лъка си. Всяко утро оглежда бронята си за недостатъци. Няма повече въпроси към мен, а това е най-злокобното от всичко.

— Вече ни провали веднъж.

— Имаше… намеса. Това повече не трябва да се случва, освен ако не проявите абсолютно безхаберие.

След плавен завой на реката се откри самият Ледерас, разпрострял се нагоре и назад от северния бряг. Величествените мостове се извиваха в дъги над боядисаните в най-различни цветове сгради, над които се вдигаха бледи пушеци. Куполи и тераси, кули и платформи, с ръбове, замъглени от окъпания в злато дим. Имперските кейове бяха право напред, точно след поредната дига, и първите дромони на флотата вече прибираха весла и подхождаха към пристаните. Десетки хора се трупаха по крайбрежната улица, включително официалната делегация от Вечния домицил, с развети високо знамена и пряпорци. Ян Товис забеляза, че в нея няма едури.

Тихата узурпация на Трайбан Гнол като че ли бе почти приключила. Тя не се изненада. Канцлерът навярно бе започнал да осъществява плановете си много преди крал Езгара Дисканар да изтегли фаталният жребий в тронната зала. „За да осигуря плавен преход — така трябваше да се е оправдал. — Империята е по-голяма от своя владетел и в това е истинската лоялност на канцлера. Винаги и за вечни времена.“ Похвални чувства несъмнено, но истината изобщо не беше толкова ясна. Жаждата за власт беше буря, загърната в облаци, които скриваха всичко за всекиго, освен навярно за самия Трайбан Гнол, който бе в самия център на вихъра. Заблудата му, че държи нещата под свой контрол, никога не беше поставяна на изпитание, но Ян Товис вече вярваше, че това няма да продължи дълго.

В края на краищата Тайст Едур се бяха върнали. Томад Сенгар, Ханради Халаг и тримата бивши бойни главатари на племената, както и над четири хиляди калени в боеве воини, които отдавна бяха оставили лековерието зад гърба си, изгубили го бяха в Калоуз, в Сепик, Немил, по крайбрежието на Периш, Шал-Морзин и Дрифт Авалий, сред неизброимите чужди води, сред мекросите — дълго беше пътуването. Отчаяно…

— Гнездото скоро ще бъде разбишкано — каза Таралак Вийд с наистина много гадна усмивка.

Ян Товис сви рамене.

— Трябваше да се очаква. Дълго отсъствахме.

— Може би вашият император вече е мъртъв. Не виждам нито един Тайст Едур сред множеството.

— Едва ли. К’риснан щяха да го знаят.

— Уведомени от своя бог? Ян Товис, никой дар от бог не идва безплатно. Нещо повече, ако реши, че му е изгодно, никой бог няма да каже нищо на следовниците си. Или ще излъже. Едурите не разбират нищо от това, но ти ме изненадваш. Не е ли в самото естество на вашето божество, този Блуден, да ви заблуждава на всяка крачка?

— Императорът не е мъртъв, Таралак Вийд.

— Значи е само въпрос на време.

— Това го повтаряш непрекъснато.

Той поклати глава.

— Не говоря за Икариум. Говоря за това кога един избраник на бог се проваля. А те винаги се провалят, Здрач. Никога не сме достатъчно добри в очите им. Никога не сме достатъчно верни, никога — достатъчно унизени. Рано или късно ги предаваме, от слабост или от прекалена амбиция. Виждаме пред себе си един град, пълен с мостове, но това, което виждаш ти, и което виждам аз, са различни неща. Не позволявай очите ти да те лъжат — мостовете, които ни очакват, са твърде тесни за смъртни.

Корабът им бавно възви към централния имперски кей като уморен от бреме звяр. Вонята на мътните води направо лютеше на очите. Таралак Вийд плю на ръцете си и отново приглади косата си назад.

— Почти е време. Отивам да доведа моя поборник.

 

 

Незабелязан от никого, Турудал Бризад, Блудния, стоеше до един склад на тридесетина крачки от главния кей. Погледът му се спря на слизащия Томад Сенгар — почтеният воин изглеждаше изтощен и състарен, а изражението му, щом забеляза липсата на Тайст Едур сред делегацията от двореца, стана още по-мрачно. Но нито той, нито никой друг от слизащите едури задържа задълго вниманието на бога. Вниманието му се изостри, когато Атри-Преда, командващата тази флота ледерийски морски пехотинци, закрачи по мостчето, следвана от неколцина адютанти и офицери. Той моментално усети, че около тази жена витае някаква обреченост. Подробностите обаче му убягваха.

Богът се намръщи, отчаян от отслабналата си прозорливост. Трябваше мигновено да усети какво очаква Ян Товис. Преди пет години щеше да го е направил, без дори да помисли за дарбата, за чистата привилегия от тази асцендентска сила. Блудния не беше се чувствал толкова раздвоен от последните буреносни дни на Първата империя — серията ужасни събития, довели до посредничеството на Т’лан Имасс, за да потушат фаталните гърчове на империята на Дессимбелакис. Хаос връхлиташе Ледерас със силата на гибелна вълна, огромна вълна, която просто поглъща теченията на реката — „Да, идва от морето. Това поне го знам, това поне мога да го усетя. От морето, точно като тази жена, тази Здрач.“

На мостчето се появи друга фигура. Чужденец, ръцете му от лактите надолу бяха нашарени с вихрушка от странни татуировки. Носеше груба вълнена пелерина, качулката скриваше лицето му. Варварин, настръхнал. Блясъкът в очите му попиваше всичко наведнъж. Той спря по средата на мостчето, наведе се и се изплю настрани — действие, което стъписа Блудния и като че ли повечето стоящи на кея.

Миг по-късно се появи друг чужденец и спря на мостчето. Блудния затаи дъх. Изведнъж го прониза студ, сякаш бе пристигнал самият Качулат и леденият му дъх шушнеше във врата му.

„Бездната да ме вземе, всичко това в него… Пламът, който никой тук не може да види, не може дори да предположи. Скъпият син на Готос и онази стара вещица… петното от азатската кръв е като облак около него.“ Това бе повече от проклятие — всичко, което бе изтерзало този безмилостен воин. Нишки бяха увити около него, преднамерено, кълбото на някакъв сложен, древен и гибелен ритуал. И той знаеше кой ги е усукал така. Безименните.

Двама войници от дворцовата гвардия на Трайбан Гнол пристъпиха към мостчето да посрещнат джага. Той бавно заслиза към кея.

Сърцето на Блудния туптеше като лудо. „Довели са поборник, противник за Императора на хилядата смърти…“

Джагът стъпи на кея.

От сградите изведнъж се разлетяха птици, стотици, после хиляди, изригнаха в хор от крясъци. Под нозете на Блудния камъните се размърдаха с тежък стенещ звук. Нещо огромно рухна далече някъде в града, отвъд канала Квилас, чуха се далечни писъци. Изригна облак прах.

А после подземният тънен замря и се утаи натежала тишина.

Бивнестата уста на Икариум се отвори в съвсем лека усмивка — доволен беше сякаш от посрещането на земята — и Блудния не можеше да е сигурен — от това разстояние — дали тази усмивка наистина е толкова детинска, колкото изглежда, или всъщност е иронична, или пък — горчива. Потисна подтика си да се доближи и да потърси отговор на този въпрос: напомни си, че не държи на вниманието на Икариум. Не и сега. Никога всъщност.

„Томад Сенгар, пред какво ще се изправи твоят син…“

Не беше никак чудно, осъзна изведнъж, че всичко, което предстоеше, бе загърнато във вихър от хаос. „Те са довели Икариум… в ядрото на моята власт.“

Беше ясно, че сред делегацията и другите ледерии наблизо никой не е направил особена връзка между досега на Икариум със земната твърд и малкия земетръс, изтътнал през Ледерас — но подобни трусове бяха непознати за този район. И макар ужасът сред птиците и мучащия разтревожено добитък да продължаваше, слисването на хората, които можеше да обхване погледът на Блудния, вече отминаваше. „Глупави смъртни, така лесно да отхвърлят инстинктивната тревога.“

А речните води бавно губеха тръпнещото си вълнение и чайките отново започнаха да кацат сред все повечето кораби, възвиващи към брега. И все пак някъде в града беше рухнала сграда, навярно някоя древна постройка, основите й се бяха предали на подземната вода, хоросанът се беше разпаднал и основите бяха поддали.

Имало беше жертви.

„Първите на Икариум, но не и последните.“

„А той се усмихва.“

 

 

Таралак Вийд се обърна към Ян Товис и изръмжа:

— Неспокойни земи. Бърн не си отдъхва леко тук.

Атри-Преда сви рамене. Едва потискаше гаденето си.

— На север оттук, покрай планините на Предела, земята често се тресе. Същото може да се каже за северния склон на веригата далече на юг, от другата страна на Драконово море.

Видя блясъка на оголените му зъби под сянката на качулката.

— Но не и в Ледерас, нали?

— Не бях чувала за такова нещо преди, но това не означава нищо — отвърна тя. — Този град не е моят дом. Не съм се родила тук. Не съм отраснала тук.

Таралак Вийд се приближи до нея, извърнал лице от Икариум, който стоеше и слушаше, докато дворцовите стражи му обясняваха какво предстои.

— Ти си глупачка — изсъска й. — Плътта на Бърн потръпна, Здрач. Потръпна. Заради него.

Тя само изсумтя.

Гралът кривна глава и Товис усети презрението му.

— Има осигурени резиденции, за теб и за твоя поборник. Колкото до това кога императорът ще благоволи да срещне претендентите, зависи само от него. Понякога е нетърпелив и сблъсъкът става веднага. Друг път изчаква, често по цели седмици. Но ще ти кажа какво ще започне да се приготвя веднага.

— Какво?

— Погребалната урна за Икариум и мястото му в гробищата, където почива всеки претендент, който се е изправял срещу Рулад.

— Дори и това място няма да оцелее — измърмори Таралак Вийд.

 

 

Гралът — стомахът му се беше свил — се приближи до Икариум. Не искаше и да мисли за предстоящото разрушение. Беше го виждал веднъж все пак. „Бърн, дори във вечния си сън ти усети пронизващата рана, каквато е Икариум — а никой от тези хора тук не го разбра, никой не е готов за истината. Техните ръце не са в земята, допирът е изгубен — но виж ги: те ме наричат дивак.“

— Икариум, приятелю…

— Не можеш ли да го усетиш, Таралак Вийд? — Блясък на предчувствие се появи в нечовешките му очи. — Това място… Бил съм тук — не, не в този град. Във времето преди този град да се роди. Стоял съм на тази земя…

— И тя помни — изръмжа Таралак Вийд.

— Да, но не по начина, по който си мислиш. Истини има тук, очакват ме. Истини. Никога не съм бил толкова близо до тях, колкото съм сега. Сега разбирам защо не ти отказах.

„Да ми откажеш? Обмислял си такова нещо? Наистина ли е било толкова близо до ръба?“

— Съдбата ти скоро ще те срещне, Икариум, както ти казвам непрекъснато. Можеш да го избегнеш толкова, колкото и джагътската кръв в жилите си.

Гримаса.

— Джагът… да, те са били тук. След мен. Навярно по дирите ми дори. Много отдавна, а сега отново…

— Отново?

— Омтоуз Феллак. Сърцевината на този град е лед, Таралак Вийд. Най-жестокото бреме.

— Сигурен ли си? Не разбирам…

— И аз. Все още. Но ще разбера. Нито една тайна не ще оцелее след моето пребиваване тук. Ще се промени.

— Какво ще се промени?

Икариум само се усмихна, поставил ръка на дръжката на меча си.

— Ще се изправиш ли срещу този император тогава?

— Така се очаква от мен, Таралак Вийд. — Ведър поглед. — Как бих могъл да откажа?

„Духове подземни, моята смърт наближава. Това, което искахме през цялото време. Защо негодувам тогава? Кой е отнел куража ми?“

— Все едно, че животът ми се пробужда отново — изшепна Икариум.

 

 

Ръката се стрелна в тъмното и спипа плъха на дървения кафез. На животинчето му остана време само колкото да изцвърчи, преди да му счупят врата. Чу се тупване — мъртвият плъх тупна на пода и се хлъзна в мътната вода на дъното на трюма.

— Ох, колко мразя, когато изгубиш търпение — каза с досада Сеймар Дев. — Това си е жива болест, Карса Орлонг.

— Животът е жива болест — изръмжа в сенките грамадният воин. И след миг добави: — Ще го дам за храна на костенурките. — После изсумтя: — Костенурки, достатъчно големи, за да повлекат този проклет кораб на дъното. Тези ледерии живеят в кошмара на някой полудял бог.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Сеймар Дев. — Чуй. Викове от брега. Най-после приставаме.

— Плъховете ще се зарадват.

— Нямаш ли нещо, което трябва да си приготвиш?

— Например?

— Не знам. Да си наточиш меча например. Ами бронята? Повечето раковини са счупени. То и броня не може да се нарече, няма да спре острие…

— Никакво острие няма да стигне до нея, вещице. Ще се изправя само срещу един мъж, не срещу двайсет. И той е дребен — моят народ ви нарича деца. И наистина не сте нищо повече. Мимолетни, с крака и ръце като клечки, с лица, които искам да пощипвам. Едурите не са много по-различни, просто са малко по-издължени.

— Да пощипваш? Това преди обезглавяването ли ще е, или после?

Той се изсмя.

Сеймар отново се облегна на балата, в която беше увито нещо твърдо и буцесто — не беше склонна да проучва какво е. И едурите, и ледериите имаха странни представи какво представлява добрата плячка. В трюма имаше амфори с ароматизирана човешка кръв и десетина покрити с восък трупа на едурски „бежанци“ от Сепик — бяха оцелели в пътуването, струпани като топове плат срещу зацапан с кръв трон от раковини, принадлежал на някакъв далечен островен главатар — набучената му на копие глава вероятно кротуваше в едно от гърнетата, на които се беше облегнал Карса Орлонг.

— Поне скоро ще слезем от този проклет кораб. Цялата ми кожа е изсъхнала. Виж ми ръцете — виждала съм мумифицирани, които изглеждат по-добре от тия. Цялата тази проклета сол — лепнала се е като втора кожа и се лющи.

— Духове подземни, жено, подтикваш ме да счупя врата на още някой плъх.

— Значи аз съм виновна за смъртта на плъха, тъй ли? Няма нужда да го казвам, възразявам на това. Твоята ръка се пресегна, тоблакай. Твоята ръка го…

— А твоята уста така и не млъква и ме кара да искам да убия нещо.

— Не съм аз виновна за свирепите ти импулси. Освен това просто убивам времето в безвреден разговор. От много време не сме си говорили с тебе. Май предпочитам компанията на Таксилиан. Ако не се беше поболял от мъка по дома и не беше още по-голям нещастник от тебе…

— Разговор. Така ли го наричаш? Тогава защо ушите ми са изтръпнали?

— Знаеш ли, и аз съм нетърпелива. Не съм хвърляла проклятие върху никого от дълго време.

— Твоите пискливи духове не ме плашат — отвърна Карса Орлонг. — Пищят, откакто влязохме в тая река. Хиляда гласа вият в черепа ми — можеш ли да ги накараш да млъкнат?

Тя въздъхна и затвори очи.

— Тоблакай… Голяма публика ще имаш, когато кръстосате мечове с едурския император.

— Какво общо има това с духовете, Сеймар Дев?

— Да, май трябва да съм по-точна. В града, който приближаваме, има богове. И те действат.

— Не си ли почиват от време на време? В храмовете?

— Те не живеят в храмове. И над вратите на домовете им няма никакви табели, Карса Орлонг. Те са в града, но малцина знаят за това. Разбери, духовете пищят и хленчат, защото не са добре дошли. И още по-обезпокоителното е, че ако някой от тези богове реши да ги изтръгне от мен, уви, не бих могла да направя кой знае какво срещу тях.

— Но те са свързани и с мен, нали?

Тя примижа към него в сумрака. Трюмът изтътна глухо, щом корабът се плъзна покрай кея. Сеймар Дев видя блесналите свирепи зъби на Карса Орлонг и я прониза мраз.

— Какво знаеш за това? — попита го.

— Проклятието ми е да привличам души — отвърна той. — Какво са духовете, вещице, ако не просто силни души? Те ме обсебват… аз ги обсебвам. Свещите, които палех в онзи твой дюкян за билки — те бяха във восъка, нали?

— Освободени и след това държани изкъсо, да. Аз ги събрах… след като те отпратих.

— Пленила си ги в ножа на колана ти — каза Карса. — Кажи ми, усещаш ли в моето оръжие душите на двама тоблакаи?

— Да и не. Тоест, усещам ги, но не смея да ги доближа.

— Защо?

— Карса, те са прекалено силни за мен. Те са като огън в кристала на кремъка, пленени от волята ти.

— Не са пленени. Обитават вътре, защото сами го избраха, защото оръжието е чест за тях. Те са моите спътници, Сеймар Дев. — Тоблакаят изведнъж се изправи, изгърбен под ниския за него таван. — Само някой бог да се окаже достатъчно глупав да се опита да ни открадне духовете, ще го убия.

Тя го изгледа изпод притворените си клепачи. Декларативни твърдения като това не бяха редки от устата на Карса Орлонг и Сеймар Дев отдавна се бе уверила, че не са празни хвалби, колкото и нелепо да изглеждаха.

— Това не би било разумно — промълви след малко.

— Всеки бог, лишен от благоразумие, получава каквото заслужава.

— Нямах предвид това.

Карса взе плъха и тръгна към люка за палубата.

Тя го последва.

Когато излезе на палубата, тоблакаят вече крачеше към капитана. Тикна плъха в ръцете му и каза:

— Сглобявайте скрипеца и вадете коня ми на палубата — махам се от тая проклета черупка.

Капитанът за миг зяпна гризача в ръцете си, после изръмжа и го запокити през перилото.

Сеймар Дев помисли дали да не поговори с капитана, за да предотврати приближаващата се буря — буря от онези, които Карса най-безгрижно бе предизвиквал безброй пъти по време на пътуването им. Но после реши, че не си струва. Капитанът, изглежда, стигна до същия извод. Един от моряците притича с ведро солена вода и ледериецът почна да си мие ръцете.

Вече отваряха капака на товарния трюм и сглобяваха скрипеца.

Карса закрачи към мостчето. Спря пред него и каза гръмко:

— Този град вони. Когато приключа с императора му, като нищо ще го изгоря до основи.

Дъските хлътваха и подскачаха, докато тоблакаят слизаше на кея.

Сеймар Дев забърза след него.

Един от двамата стражи на кея вече говореше на Карса с презрителен тон:

— … да си без оръжие всеки път, щом ти се разреши да напуснеш двора. Въпросното разрешение ще се дава от офицера на стражата. Непосредствената ни задача е да те придружим до квартирата ти, за да изтъркат мръсотията от тялото и косата ти…

Не продължи, понеже Карса се пресегна, сграбчи го за гърдите и го запокити във въздуха. Ледериецът излетя на цели шест крачки вляво и се натресе в трима пристанищни хамали. И четиримата паднаха.

Вторият страж изруга и посегна към късия меч на кръста си.

Карса го фрасна по главата с юмрук и мъжът рухна.

Притичаха още ледерийски войници, развикаха се.

Сеймар Дев се втурна напред.

— Гуглата да те вземе, тоблакай — с цялата империя ли си решил да воюваш?

Карса изгледа с яд затварящия се около него кръг от стражи, изръмжа и скръсти ръце.

— Ако ще сте ескортът ми, бъдете учтиви или ще ви откъсна главите на всичките. — После се обърна и изрева на екипажа: — Къде ми е конят? Къде е Хавок? Писна ми да чакам!

Сеймар Дев помисли дали да не се върне на кораба и да отплава обратно по реката, обратно в Драконово море, и още по-нататък. И да остави този луд тоблакай на Ледерас и неговите нещастни граждани.

„Уви, дори боговете не заслужават това.“

 

 

Бъг стоеше на трийсет крачки от парадния вход на имението на Хиванар, опрял ръка на стената. В някаква задна градинка писукаха пилци, като побеснели, сигурно се блъскаха, обзети от паника, в покритите си с решетки кафези. В небето все още прелитаха скорци, на рояци.

Бъг избърса потта от челото си и си пое дъх.

Ценно напомняне, каза си. Всичко е само въпрос на време. Което се изпъне, след това се свива. Събития се тълпят, сили се сблъскват и въпреки всичко това някаква отмерена скорост сякаш си остава непроменена, течение под всичко останало. И все пак, знаеше той, дори и тя забавяше, малко по малко, от един век към друг. „Смъртта е вписана в раждането — словата на велика, мъдра жена. Как се казваше? Кога живя? Ах, толкова е отвято от ума ми, тези спомени, като пясък между пръстите. И все пак тя беше успяла да прозре повече от онова, което другите не могат — дори боговете. Смърт и раждане. Дори в опозиция тези две сили са обвързани и да определиш едното значи да определиш и другото.“

А сега бе дошъл той. С първата си стъпка бе донесъл бремето на историята. На тази земя. Неговата. Две сили в опозиция, но безизходно свързани. „Чувстваш ли се вече все едно си се върнал у дома, Икариум? Аз те помня как излезе от морето, бежанец от селение, което бе превърнал в пустиня. Но баща ти не те чакаше — той беше заминал, прекрачил беше през гърлото на Азат. Икариум, той беше Джагът, а сред Джагътите никой баща не посяга, за да хване ръката на чедото си.“

— Зле ли ти е, старче?

Бъг примига, огледа се и видя някакъв слуга, явно се връщаше от пазара: крепеше на главата си кошница с храна. „Само от скръб, скъпи смъртни.“ Поклати глава.

— От наводненията е — продължи слугата. — Глината се раздвижва.

— Да.

— Къщата с люспите се срути — чу ли? Добре, че беше празна, нали? Имало жертва обаче. — Мъжът се ухили. — Една котка! — Изсмя се и си продължи по пътя.

Бъг изсумтя и тръгна към портата.

 

 

Стоеше на балкона, загледан намръщено надолу към изненадващо дълбокия изкоп, който екипът бе успял да прокопае в брега, после навън, през пластовете наноси на самата река. Подпорите бяха здрави и между накованите летви имаше съвсем малко течове. Все пак двама работници бяха на помпата, с плувнали от пот гърбове.

Раутос Хиванар дойде и застана до него.

— Добре дошъл, Бъг. Идваш да си прибереш екипа, предполагам.

— Да не бързаме — отвърна Бъг. — За мен вече е ясно, че този ваш проект е… амбициозен. Колко вода извира от дъното на ямата?

— Без постоянно помпане изкопът ще прелее след по-малко от две камбани.

— Нося ви съобщение от вашия слуга, Венит Сатад. Дойде да види напредъка ни с обновяването на хана, който купихте наскоро, и бе поразен, като видя загадъчния механизъм, който открихме в една пристройка. След това настоя, че е задължително вие лично да го видите. Също така спомена за колекция от артефакти… извадена от този изкоп, нали?

Раутос Хиванар помълча за миг. После като че ли стигна до решение, защото махна на Бъг да го последва.

Влязоха в имението, минаха през дълга стая със затворени кепенци — по стените висяха сушащи се билки, после през коридор и влязоха в стая, в която имаше голяма маса и фенери, закачени на куки така, че при желание да се придърпат или повдигнат от онзи, който работи на масата. Върху излъсканата дървена повърхност бяха поставени десетина предмета, метални, както и от печена глина, до един с неизвестно предназначение.

Бъг ги огледа, после вдигна един. Тежък, без драскотини и ръжда, с прави ръбове без никакви шевове.

— Вашите инженери не можаха да определят никакво предназначение на тези механизми — каза Раутос Хиванар.

При думата „механизми“ Бъг повдигна вежди.

— Опитвал съм се да ги сглобя — продължи търговецът, — но без никакъв резултат. Няма никакви места за съединяване и в същото време, по някакъв начин, ми се струва, че са части от едно цяло. Може би някоя важна част все още стои заровена в реката, но нищо не сме открили вече от три дни, освен една ръчна количка каменни късчета и чирепи — и те бяха намерени в един пласт утайка много под тези артефакти, което ме кара да мисля, че ги предхождат със столетия, ако не и хилядолетия.

— Да — каза Бъг. — Ерес’ал, женена двойка, приготвяха кремък за сечива, тук на брега на огромното блато. Той правеше ядрата, тя изсичаше ръбовете. Дойдоха тук за три сезона, после тя умря при раждане, а той тръгна да се скита с гладуващото бебенце в прегръдките му, докато и то не умря. Не намери други от своята раса, защото се бяха разпръснали след пожара в големите лесове, бушуващите пламъци бяха помели равнините. Въздухът бе натежал от пепел. Скиташе се, докато не умря, и остана последният от родословието си. — Взря се, без да вижда артефакта, макар че тежестта му сякаш се усилваше, заплашваше да повлече ръцете му надолу, да го смъкне на колене. — Но Икариум каза, че няма да има край, че прекъснатата нишка е само илюзия — в гласа му тогава успях да доловя баща му.

Ръка стисна рамото му и рязко го обърна. Сепнат, той срещна острия, блеснал поглед на Раутос Хиванар. Бъг се намръщи.

— Сър?

— Ти… Ти си склонен да си измисляш истории. Или може би си мъдрец, надарен с неестествено прозрение. Това ли чувам, старче? Кажи ми, кой беше този Икариум? Какво беше името на Ерес’ал? Този, който умря?

— Съжалявам, сър. — Вдигна по-високо предмета. — Този артефакт… ще откриете, че е идентичен с обекта в хана, без мащаба. Убеден съм, че слугата ви искаше да разберете точно това — както го направи самият той, когато за първи път погледна съоръжението, след като бяхме смъкнали стените, които го обкръжаваха.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Да. — Бъг посочи подредените на масата неща. — Липсва централна част, както подозирахте, сър. Уви, няма да я намерите, защото тя не е физическа. Рамката, която ще го събере в едно, е енергийна, не материална. И — добави той, все така разсеяно, — все още не е дошла.

После остави нещото на масата и излезе. Мина обратно по коридора и през стаята с билките и излезе на терасата. Изобщо не обърна внимание на двамата работници, които го зяпаха, нито на Раутос Хиванар, който излезе след него с разперени ръце, сякаш го молеше за нещо. Бъг го изгледа само за миг, после продължи към страничната слугинска вратичка до входната порта.

Отново се озова на улицата. Почти не забелязваше минувачите в прохладната следобедна сянка.

„Все още не е дошло.“

„И все пак иде.“

— Внимавай къде стъпваш, старче!

— Остави го… не виждаш ли, че плаче? Един старец има право да скърби, остави го на мира.

— Трябва да е сляп тоя тромав глупак…

„А тук, много преди да се роди този град, се издигаше храм, в който влезе Икариум — изгубен като всеки син, детето, откъснато от нишката си. Но Древният бог вътре не можа да му даде нищо. Нищо освен онова, което той самият бе подготвен да стори.“

„Можеш ли да си представиш, К’рул, как щеше да приеме Икариум онова, което направи? Да го приеме в себе си, както би го направило всяко дете, търсещо напътстваща ръка? Къде си, К’рул? Усещаш ли завръщането му? Знаеш ли какво търси?“

— Тромав или не, това е въпрос на възпитание и полагащо се уважение.

Някой сграбчи изтърканата туника на Бъг, дръпна го и го блъсна в някаква стена. Той зяпна намръщеното лице под ръба на шлема. До онзи, който го беше хванал, стоеше друг навъсен страж.

— Знаеш ли кои сме? — попита строго мъжът, който го държеше. Зъбите му бяха почернели.

— Да. Главорезите на Карос Инвиктад. Личната му полиция, онези, които разбиват с ритници врати посред нощ. Онези, които откъсват майки от бебета и бащи от синове. Онези, които в праведната си слава, идваща с неоспоримата власт, след това плячкосват домовете на задържаните, да не говорим, че изнасилват дъщерите…

За втори път го блъснаха в стената, тилът му се натресе в олющения тухлен зид.

— Заради това ще се Давиш, кучи сине! — изръмжа мъжът.

Бъг примига да махне потта от очите си. После, щом думите на бияча проникнаха в мозъка му, се изсмя.

— Ще се давя? О, чудесно. Сега си махни ръцете от мен, че ще се ядосам.

Вместо да го пусне, мъжът стисна още по-здраво предницата на туниката му. Другият каза:

— Прав беше, Канорсос, на тоя му трябва бой.

— Най-големият страх на побойника е когато срещне някой по-голям и по-зъл — рече Бъг.

— И ти ли си това?

Двамата се разсмяха.

Бъг се огледа. Хората бързаха да ги подминат — не беше разумно да ставаш свидетел на такива събития, не и когато са замесени убийци на Патриотистите.

— Щом държите… — измърмори той тихо. — Господа, позволете ми да ви представя някой по-голям и по-зъл, или за да сме по-точни — нещо.

Миг по-късно вече беше сам. Оправи туниката си, огледа се пак и продължи към жилището на господаря си.

Знаеше, че някой неизбежно е видял внезапното изчезване на двама въоръжени мъже. Но никой не извика след него и го обзе облекчение. Не държеше да обсъжда това с когото и да било точно в този момент.

„Дали не си изтървах нервите току-що? Възможно е, но пък бях разсеян. Развълнуван дори. Случва се.“

 

 

Пернатата вещица бързо се махна от проклетите кораби и техните неизброими окаяни тълпи, винаги подозрителни, винаги нащрек. Воня на страдание лъхаше от стотиците пленници — пропадналите Едур от Сепик, всички до един със смесена кръв, по-лоши в очите на племената и от ледерийските роби. Десетките чужденци, притежаващи знания, смятани за полезни — поне засега. Рибарите от Немил. Четиримата меднокожи воини Шал-Морзин, отмъкнати от една заседнала търговска гемия. Жители на Седемте града, дошли от Ерлитан, островите Каранг, Пур Атрии и други места; моряци от Кюон, които твърдяха, че са жители на империя, наречена Малаз; обитатели на Малатат и Калоуз…

Сред тях имаше воини, смятани за достатъчно ценни, за да се отнасят с тях като с претенденти. Един секач от рухналия в развалини град Мекрос, на който флотата се бе натъкнала, един монах Кабалий и една мълчалива жена, която носеше порцеланова маска — челото й беше белязано с единадесет тайнствени глифа; бяха я намерили почти умряла в разнебитена от буря гемия на юг от Калоуз.

Имаше и други, оковани в трюмовете на други кораби в други флоти, но откъде бяха те и какво представляваха беше общо взето маловажно. Единствената подробност, която бе стъписала Пернатата вещица — сред всички тези окаяни същества, — беше изумителното множество богове, богини, духове и асценденти, които почитаха. Молитвите на десетки езици, гласовете, извисяващи се до необятна тишина — всички тези отчаяни глупци и всички тези призиви за спасение, на които не отвръщаше никой.

Край нямаше в този огромен хаотичен свят на заблудите на онези, които вярваха, че са избрани. Единствени сред своята раса, ликуващи под погледите на богове, които пет пари не даваха — след като истината беше, че всеки безсмъртен лик, при всичките си уникални черти, е само аспект на един-единствен, и този един-единствен отдавна се е отвърнал, за да води вечната битка срещу самия себе си. От небесата валеше само безразличие, като пепел; пареше очите, задавяше гърлото. Нямаше храна в този заслепяващ порой.

Избрани… виж, това беше заблуда с ужасни пропорции. „Или всички сме, или никой не е. А ако е първото, тогава всички ще се изправим пред един и същи съдник, една и съща ръка на правосъдието — богатите, Длъжниците, господарят, робът, убиецът и жертвата, изнасилвачът и изнасиленият — всички ние, тъй че молете се усилно, всеки — стига това да помогне, — и добре се вгледайте в своята собствена сянка.“ Според нея по-вероятно не беше избран никой и не съществуваше никакъв ден за съд, който да чака всяка душа. Всички смъртни до един бяха изправени пред един-единствен край. И той беше забрава.

О, да, боговете съществуваха, но никой от тях пет пари не даваше за съдбата на някоя смъртна душа, освен ако не можеха да склонят тази душа към своята воля, да им служи като още един войник в техните безсмислени самоунищожителни войни.

Колкото до самата нея, тя отдавна бе отхвърлила подобна мисъл. Беше намерила собствената си свобода, къпеше се в благословения дъжд на безразличието. Щеше да прави това, което сама пожелае, и дори боговете не можеха да я спрат. Заклела се беше, че самите богове ще дойдат при нея. Да я молят, на колене, впримчени в собствената си игра.

Вече се движеше безшумно, дълбоко в криптите под Стария дворец. „Бях робиня някога — мнозина вярват, че все още съм, но вижте — аз властвам в това погребано селение. Аз единствена знам къде са скритите камери, знам какво ме очаква в тях. Вървя по тази най-обречена пътека и щом дойде отреденият час, ще заема трона.“

„Трона на Забравата.“

Урут като нищо можеше да я търси точно сега, старата вещица с вирнатия нос, със самодоволството от хилядите въображаеми тайни, но Пернатата вещица знаеше всички тези тайни. Нямаше за какво да се страхува от Урут Сенгар — събитията я бяха завладели. Завладяна беше от най-младия си син, от другите си синове, които на свой ред бяха предали Рулад. От самото завоевание, най-сетне. Обществото на едурските жени вече бе разпръснато, разкъсано. Отиваха там, където пращаха съпрузите им. Самите те бяха обкръжени от ледерийски роби, ласкатели и Длъжници. Нищо вече не ги интересуваше. Все едно, на Пернатата вещица всичко това й бе омръзнало. Тя вече отново бе в Ледерас и като онзи глупак, Удинаас, бягаше от своите окови. А тук, в катакомбите на Стария дворец, никой нямаше да я намери.

Старите складове бяха добре запълнени и й предлагаха предостатъчно храна и напитки. Вино и бира, сушена риба и телешко, делви от печена глина, пълни с консервирани плодове. Завивки, дрехи и над сто свитъка, откраднати от Имперската библиотека. Истории на нереките, тартеналите, фентите и цяло гъмжило още по-странни народи, които ледериите бяха погълнали през последните седем, почти осем столетия — братаите, каттерите, дрешите и шейките.

Тук, под Стария дворец, Пернатата вещица беше открила стаи с рафтове, натъпкани с хиляди плесенясали свитъци, ронещи се глинени таблички и проядени от червеи подвързани томове. Избледнелите букви по повечето от тях бяха изписани с някакъв странен шрифт, но тя все пак успяваше да го разчете, макар и бавно. Други томове обаче бяха написани на абсолютно непознат език.

Първата империя, от която бе произлязла тази колония, изглежда, беше сложно място, родина на безброй народи, народи със собствени езици и богове. Въпреки всичките твърдения, че Империята е люлката на човешката цивилизация, за Пернатата вещица беше ясно, че подобна претенция не може да се приеме на сериозно. Навярно Първата империя бележеше първоначалната нация, включвала повече от един-единствен град, възникнала може би от завоевание, а после един след друг градовете-държави били поглъщани от развилнелите й се основатели. Но дори тогава прочутите Седем града са били империя, граничеща с независими племена и народи, и беше имало войни, а след тях — мирни договори. Някои бяха нарушавани, повечето — не. Имперските амбиции са били осуетявани и тъкмо този факт бе предизвикал века на колонизиране на далечни земи.

Първата империя беше срещнала врагове, които бяха отказали да се преклонят пред нея. За Пернатата вещица това бе най-важната истина, истина, която удобно и съзнателно беше забравена. Придобила беше сила от това, но такива подробности сами по себе си бяха само потвърждение за откритията, които вече бе направила — там, сред огромния свят отвъд. Имало беше сблъсъци, свирепи мореплаватели, противопоставяли се на чужди флоти, нахлували в техните води. Ледерийски и едурски кораби бяха потъвали; удавници сред изпълнените с отломки вълни, ръце, вдигнати в безнадеждна молитва — надигането и кръженето на акули, денрабъ и други загадъчни хищници от дълбините — и писъци, отчаяни писъци: все още екнеха в главата й, гърчеха празния й стомах. Отвращение и ликуване.

Бурите бяха разнебитили флотата, особено на запад от Драконово море, разкрили бяха необятността на природната сила, капризните й удари, които бяха погълнали цели кораби — наслада имаше в това да си толкова унизен и тази наслада я връхлиташе с тежестта на проникновение. Ледерийската империя беше хилава и претендираше за величие също като Урут Сенгар, която не беше нищо повече от досадна господарка на тръпнещи от страх смъртни.

И тя без съжаление щеше да я унищожи.

Сега, в любимата си камера с напукания таван, при полузаличените от петна и плесен стенописи, Пернатата вещица седна и извади малка кожена кесийка. Вътре беше най-ценното й притежание. Можеше да го опипа през тънката кожа: изпъкналостите, леко раздърпания край, а срещу него — извивката на нокът, който продължаваше да расте. Искаше й се да го извади, да го докосне отново…

— Глупаво момиченце.

Пернатата вещица трепна. На входа беше застанал изгърбен уродлив мъж. Не го беше виждала от много време, почти го беше забравила…

— Ханан Мосаг. Ако мислиш, че съм слаба…

— О, не — изхъхри магьосникът-крал. — Не си. Грижливо избрах думата, като казах „глупаво“. Зная, че дълбоко си затънала в ледерийската магия. Отишла си много по-далече от хвърлянето на онези стари, олющени плочки отпреди време, нали? Урут дори не подозира за твоя Цеданс — ти много добре прикри ученето си. Но въпреки всичко това все пак си глупава, с мечтанията си за всичко, което би могла да постигнеш — докато всъщност си сама.

— Какво искаш? Ако императорът разбере, че се промъкваш тук долу…

— Той нищо няма да разбере. Ние с теб, ледерийко, можем да действаме заедно. Можем да унищожим това изчадие…

— И кой ще заеме неговото място? Ти?

— Наистина ли мислиш, че бих позволил да се стигне до това? Рулад е луд, както и богът, който властва над него. Те трябва да бъдат премахнати.

— Знам за какво жадуваш, Ханан Мосаг…

— Не знаеш! — сряза я едурът, трепереше. Пристъпи навътре и вдигна сакатата си ръка. — Погледни ме внимателно! Виж какво прави с плътта магията на Окования — о, ние вече сме обвързани към силата на хаоса, към вкуса й, към изкусителната й миризма. Изобщо не трябваше да се стига до това…

— Така казваш непрекъснато — прекъсна го тя с презрителна усмивка. — И как щеше да изглежда великата империя на Ханан Мосаг? Дъжд от цветя по всяка улица, всеки гражданин освободен от дългове и благодушните Тайст Едур надзирават отгоре всичко това? — Наведе се към него. — Забравяш, че съм родена сред твоя народ, в собственото ти племе, магьоснико-крал. Помня глада по време на войните за обединение. Помня жестокостта, която изсипа над робите — щом остареехме, ни използваше за стръв за раците бескра — хвърляше старците в клетка и ги пускаше от борда на своята кнари. О, да, удавянето беше милост, но на онези, които не обичаше, им държеше главите над линията на прилива, оставяше раците да ги изядат живи и се смееше на писъците им. Мускул бяхме и щом този мускул се изтощеше, ставахме месо.

— А по-добра ли е Задлъжнялостта?

— Не. Защото е напаст, която се пренася върху всеки член на семейство, върху всяко поколение.

Ханан Мосаг поклати уродливата си глава.

— Нямаше да се предам на Окования. Той вярваше, че ме използва, но го използвах аз. Перната вещице, нямаше да има никаква война. Никакво завоевание. Племената се бяха обединили — погрижих се за това. Очакваше ни процъфтяване и свобода от страх и в такъв свят животът на робите щеше да се промени. Може би всъщност животът на ледериите сред Тайст Едур щеше да се окаже примамка за Длъжниците в южните земи, достатъчна, за да разбие гръбнака на тази империя, защото ние щяхме да предложим свобода.

Тя се извърна, като умело прикри кожената кесийка.

— Какъв е смисълът от всичко това, Ханан Мосаг?

— Искам да унищожа Рулад…

— Аз ще ви унищожа всички.

— Но трябва да се започне с Рулад — можеш да го разбереш това. Ако той не бъде унищожен, и мечът му също, не можеш да постигнеш нищо.

— Ако ти можеше да го убиеш, отдавна щеше да си го направил.

— О, но аз ще го убия.

Тя го изгледа навъсено.

— Как?

— Как ли? Със собственото му семейство.

Пернатата вещица помълча десетина мига.

— Баща му се свива от страх. Майка му не може да го погледне в очите. Бинадас и Трул са мъртви, а Феар е избягал.

— Бинадас? Не знаех.

— Томад мечтаеше за смъртта на сина си, а Ханради Халаг търсеше душата му — и се провали.

Магьосникът-крал я изгледа изпод гъстите си вежди.

— А моят К’риснан опита ли същото с Трул Сенгар?

— Не, защо? Самият Рулад уби Трул. Окова го в Новородения. Ако това трябваше да е тайна, провалило се е. Ние чухме… ние, робите, чуваме всичко…

— Чувате, да. И затова можем да си помогнем един на друг. Перната вещице, ти искаш да видиш тази проклета империя рухнала — аз също. И когато се случи това, знай: искам да направя дом за своите едури. Да ги върна в северните ни земи. Ако югът е в пламъци, това не е моя грижа — оставям ледериите на ледериите, защото за никой от нас няма по-сигурна рецепта за унищожение. Знам го от самото начало. Ледер не може да се самосъхрани. Нейният апетит е пристрастеност и този апетит надвишава ресурсите, които й трябват, за да оцелее. Вашите хора вече са прекрачили този праг, въпреки че не го знаят. Това беше моята мечта, Перната вещице, да издигна стена и с нея да осигуря неуязвимостта на Тайст Едур. Кажи ми, какво знаеш за предстоящата война на изток?

— Каква война?

Ханан Мосаг се усмихна.

— Разнищването започва. Нека всеки от нас да хване една нишка, ти в единия край, аз — в другия. Зад теб са робите. Зад мен — всички К’риснан.

— Трул Сенгар жив ли е?

— Феар Сенгар е този, който търси начин да унищожи Рулад. А аз съм решил да му помогна да го намери. Решавай сега, Перната вещице. В съюз ли сме?

Тя си позволи нещо като усмивка.

— Ханан Мосаг, когато дойде моментът на унищожението… гледай да пълзиш бързо.

 

 

— Не искам да ги виждам.

С тези думи императорът се изви на трона си и се вторачи в стената вляво. Мечът в дясната му ръка, с върха, опрян на подиума, трепереше.

На застаналата в алкова от другата страна Нисал й се искаше да се втурне напред, да прегърне измъчения, уплашен едур.

Но Трайбан Гнол стоеше изправен пред трона. Тази аудиенция бе негова и само негова. Канцлерът нямаше да допусне нейната намеса. Явно ненавиждаше самото й присъствие, но за тази подробност Рулад бе настоял — единствената победа на Нисал дотук.

— Ваше величество, съгласен съм с вас. Вашият баща, уви, настоя да ви предам неговите желания. Той би искал да поздрави най-обичния си син. Освен това носи ужасни вести…

— Любимите му — измърмори Рулад и очите му пробягаха из залата, сякаш търсеше изход за бягство. — Обичен? Негова дума? Не, не мисля. Това, което обича, е властта ми — иска я за себе си. За себе си и за Бинадас…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше величество — каза Трайбан Гнол, свел глава в нисък поклон. — Има вести за Бинадас.

Императорът трепна. Облиза пресъхнали устни.

— Какво се е случило?

— Знае се — отвърна канцлерът, — че Бинадас е убит. Командвал е част от флотата. Имало е битка с неизвестен противник, приложена е била ужасна магия и останките от двете флоти били запокитени в Новородения, за да продължат сражението си в онзи наводнен свят. Всичко това е само предисловието. След като останалите вражески кораби побягнали, върху кораба на Бинадас връхлетял демон. Яростта му била такава, че всички едури били избити. Самият Бинадас бил прикован за стола си от копие, хвърлено от онзи демон.

— Как… — изграчи Рулад. — Как са разбрали всичко това?

— Вашият баща е… сънувал. В този сън се е оказал мълчалив, призрачен свидетел, привлечен там като по каприза на някой злонамерен бог.

— А демонът? Той още ли витае там, в Новородения? Аз ще го подгоня, ще го унищожа. Да, трябва да има възмездие. Той беше мой брат. Аз го изпратих, моя брат, изпратих го. Всички загиват от моята дума и точно това ще ми каже баща ми — о, как жадува за този момент, но няма да го има! Демонът, да, демонът, който дебне моите ближни… — Трескавите му думи заглъхнаха; беше толкова измъчен, че Нисал извърна очи, за да не се разплаче.

— Ваше величество — промълви тихо канцлерът.

Нисал се вцепени. Точно към това се стремеше Трайбан Гнол. Всичко досега бе само заради точно този момент.

— Ваше величество, демонът е докаран. Той е тук, императоре.

Рулад сякаш се сви в себе си. Нищо не каза, макар устата му да помръдваха.

— Съперник — продължи Трайбан Гнол. — Тартеналска кръв, но по-чиста, както твърди Ханради Халаг, от всеки тартенал на този континент. Томад е разбрал какво представлява от мига, в който гигантският воин е направил първата си стъпка върху кръвното дърво на Едур. Познал го е, ала не е могъл да се изправи срещу него, защото душата на Бинадас била в сянката на тартенала — наред с хиляда други окаяни жертви. Те зоват, всички, за свобода и за мъст. Ваше величество, истината вече трябва да ви е ясна. Вашият бог го достави. На вас, за да може вие да го убиете, за да може вие да отмъстите за смъртта на своя брат.

— Да — прошепна Рулад. — Той се смее — о, как се смее. Бинадас, близо ли си? Близо ли си до мен сега? Копнееш ли за свобода? Е, щом аз не мога да я имам, защо да я имаш ти? Не, няма за какво да се бърза, нали? Ти искаше този трон и сега ще научиш какво е — само намек, да, за всичко, което ме терзае.

— Ваше величество — каза канцлерът, — нима не жадувате да отмъстите за Бинадас? Томад…

— Томад! — Рулад подскочи на трона и изгледа Трайбан Гнол с такъв гняв, че той чак се отдръпна. — Видя как демонът уби Бинадас и сега си мисли, че ще направи същото с мен! Това е желанието за мъст, което действа тук, рибокож глупак такъв! Томад иска да умра, защото аз убих Бинадас! И Трул! Аз убих децата му! Но чия кръв тече в жилите ми? Чия? Къде е Ханради? О, знам защо го няма — той отива при Ханан Мосаг! Те се гмуркат в Мрака и шепнат за измяна — изчерпа се търпението ми към тях!

Трайбан Гнол разпери ръце.

— Ваше величество, смятах да говоря с вас за това, но не сега…

— За кое? Казвай!

— Скромно разследване от Инвигилатор Карос Инвиктад, ваше величество. С истинско уважение, уверявам ви, той моли за вашата воля по проблеми с държавна измяна — не между ледериите, разбира се, защото той го държи това под юзди, — а между самите Тайст Едур…

Ахването на Нисал отекна в изведнъж стихналата зала. Тя хвърли кос поглед към едурските стражи и видя, че са замръзнали като статуи.

Рулад изглеждаше готов да заплаче.

— Измяна сред едурите? Моите едури? Не може да бъде… Има ли доказателство?

Леко свиване на рамене.

— Ваше величество, съмнявам се, че той би се заел с подобно разследване, ако не се е натъкнал непреднамерено на такава… деликатна информация.

— Махай се. Вън!

Трайбан Гнол се поклони, после заотстъпва към изхода. Може би беше прекалил. Но семето все пак беше посято. В най-плодородната почва.

Щом външните врати се затвориха, Нисал излезе от алкова. Рулад й махна да се приближи.

— Любов моя — прошепна й с глас на дете, — какво да правя? Демонът… те са го довели тук.

— Ти не можеш да бъдеш победен, императоре.

— А за да го унищожа, колко пъти трябва да умра? Не, не съм готов. Бинадас беше могъщ магьосник, съперничеше на самия магьосник-крал. Брат ми…

— Възможно е канцлерът да греши — каза колебливо Нисал. — Може всъщност сънят на Томад да е бил измамно послание — има много богове и духове, които гледат на Сакатия бог като на свой враг.

— Стига. Объркан съм. Нищо не разбирам. Какво става, Нисал?

— Дворцови амбиции, любими. Връщането на флотата е раздвижило нещата…

— Моите собствени Едур… кроят измяна…

Тя сложи ръка на лявото му рамо. Най-нежният допир, мигновен. Веднага я отдръпна. „Смея ли?“

— Карос Инвиктад е може би най-амбициозният от всички. Той блаженства в своето царство на ужас сред ледериите и жадува да го разшири и да включи Тайст Едур. Ваше величество, аз съм ледерийка — познавам хора като Инвигилатора, зная какво ги тласка, какво подхранва злите им души. Той жадува за власт, защото сърцето му тръпне от страх към всичко, което е извън контрола му — от самия хаос. В неговия свят той е обсаден от всички страни. Ваше величество, идеалният свят на Карос Инвиктад е свят, обкръжен от море от трупове, всеки непознат и непознаваем е заличен. И дори тогава няма да намери мир.

— Може би трябва да се изправи срещу мен на арената — каза Рулад с неочаквано зла усмивка. — Лице в лице с едно чедо на хаоса, нали? Но не, той ми трябва, за да излавя своите ледерийци. Предателите.

— А трябва ли този ледериец да получи власт и над Тайст Едур?

— Измяната е безцветна — отвърна Рулад и отново с усилие се намести на трона. — Предателството тече невидимо, какъвто и да е цветът на кръвта. Не съм решил за това. Трябва да помисля, да разбера. Може би трябва отново да повикам канцлера.

— Ваше величество, вие назначихте Едур да наблюдава Патриотистите. Помните ли?

— Разбира се, че помня. За идиот ли ме смяташ?

— Може би Брутен Трана…

— Той беше, да. Нито веднъж не ми е докладвал. Направил ли е каквото му заповядах? Как изобщо мога да знам?

— Повикайте го тогава, ваше величество.

— Защо се крие от мен? Освен ако не заговорничи с другите заговорници.

— Ваше величество, зная със сигурност, че той търси аудиенция с вас почти ежедневно.

— Ти? — Рулад я изгледа с присвити очи. — Как?

— Брутен Трана ме потърси, помоли ме да говоря с вас от негово име. Канцлерът му отказва аудиенция с вас…

— Трайбан Гнол не може да отказва такива неща! Той е ледериец! Къде са моите Едур? Защо никога не ги виждам? А сега Томад се е върнал, и Ханради Халаг! Никой не иска да говори с мен!

— Ваше величество, Томад чака във външната стая…

— Той знае, че ще му откажа. Объркваш ме, курво. Не ми трябваш — никой не ми трябва! Само време ми трябва. Да помисля. Само това. Всички се страхуват от мен, и с пълно основание, о, да. Предателите винаги се страхуват, а когато кроежите им бъдат разкрити… о, как се молят за живота си! Може би трябва да избия всички — море от трупове, тогава ще има мир. А аз искам само това. Мир. Кажи ми, щастливи ли са хората ми, Нисал?

Тя сведе глава.

— Не зная, ваше величество.

— А ти? Ти щастлива ли си с мен?

— Нищо друго не изпитвам освен любов към вас, ваше величество. Сърцето ми е ваше.

— Същите думи, които си казвала и на Дисканар, несъмнено. И на всички други, с които си лягала. Нареди на слугите да ти приготвят баня — вониш на пот. После ме изчакай под коприните. — Повиши глас. — Повикайте канцлера! Искам да говоря с него незабавно! Върви, Нисал, призлява ми от ледерийската ти воня.

Тя заотстъпва, а Рулад вдигна ръка и каза:

— Моя прескъпа, златните коприни — ти си като бисер сред тях. Най-сладкият бисер…

 

 

Брутен Трана пресрещна в коридора Томад Сенгар, комуто бе отказана аудиенция, поклони се и каза:

— Моите поздравления, Томад Сенгар.

Старият Тайст Едур го изгледа намръщено.

— Ден-Рата? Какво желаеш от мен?

— Две думи, не повече. Аз съм Брутен Трана…

— Един от сикофантите на Рулад.

— Уви, не. Бях назначен в началото на режима да наблюдавам ледерийската организация за сигурност, известна като Патриотистите. Като част от отговорностите ми трябваше да докладвам лично на императора всяка седмица. Досега нито веднъж не съм се срещнал с него. Канцлерът ме отпраща всеки път.

— Най-младият ми син суче цицата на Гнол — каза горчиво Томад Сенгар.

— Убеден съм, че императорът не е съвсем наясно какви прегради са вдигнали канцлерът и агентите му около него, старейшина Сенгар. Макар да съм се опитвал да проникна през тях, досега се провалям.

— Защо тогава се обръщаш към мен, Ден-Рата? За мен е още по-трудно да се добера до своя син.

— Тайст Едур са изолираните от своя император — каза Брутен. — Не просто вие и аз. Всички ние.

— Ханан Мосаг…

— В немилост е. Напълно ясно е, че той е отговорен за всичко това. Неговата амбиция, договорът му с един зъл бог… Той искаше меча за себе си, нали?

— Значи Рулад наистина е сам?

Брутен Трана кимна, после каза:

— Има една възможност… има едно лице. Ледерийката, която е негова Първа конкубинка…

— Ледерийка? — изръмжа Томад. — Ти си луд. Тя е агентка на Гнол, шпионка. Тя е покварила Рулад — как иначе е станала Първа конкубинка? Моят син никога нямаше да я вземе, освен ако не го държи с нещо нечестиво. — Томад Сенгар се намръщи. — Не искам да говоря повече с теб.

И избута Брутен Трана настрани и продължи по коридора.

 

 

Карос Инвиктад извади пурпурна копринена кърпа и попи потта от челото си, без да откъсва очи от странното двуглаво насекомо, което продължаваше да кръжи на място, въртеше се и се въртеше в непрестанен кръг в клетката си — кутия.

— Нито едно подреждане на плочките не може да спре тази проклета безмозъчна твар. Започвам да вярвам, че това е някаква шашма.

— На ваше място — обади се Танал Ятванар — щях да съм стъпкал отдавна тази измишльотина под петата си. Наистина трябва да е шашма — доказателството е, че още не сте се справили.

Очите на Инвигилатора се вдигнаха, изгледаха Танал.

— Не знам кое е по-отвратително: признанието ти за поражение пред едно насекомо или жалките ти опити да ласкаеш. — Пусна кърпата на масата и се облегна назад. — Усърдното търсене на решения изисква търпение и нещо повече — известна доза интелигентност. Точно затова ти никога няма да постигнеш повече от онова, което имаш, Танал Ятванар. Пъплиш на самия ръб на своята компетентност — а, няма нужда да се изчервяваш толкова. Нещо повече, ти проявяваш необичайно благоразумие, като сдържаш амбицията си, тъй че не правиш никакво усилие да опиташ нещо, което е извън възможностите ти. Това е рядък талант. Е, какво имаш да ми докладваш в този чудесен следобед?

— Много близо сме до това усилията ни да обхванат и Тайст Едур.

Карос Инвиктад повдигна вежди.

— Трайбан Гнол е говорил с императора?

— Да. Разбира се, императорът бе потресен от идеята, че сред едурите има предатели. Дотолкова, че заповяда на канцлера да напусне тронната зала. За малко. — Танал Ятванар се усмихна. — Четвърт камбана всъщност. Въпросът не бе повдигнат отново през деня, но е явно, че подозренията на Рулад към неговите съотечественици се усилват.

— Това е добре. Няма да се чака дълго значи. — Инвигилаторът отново се наведе напред и загледа намръщено кутията-главоблъсканица. — Важно е всички пречки да бъдат премахнати. Единствените думи, които императорът трябва да чува, трябва да са от канцлера. Танал, приготви досие на Първата конкубинка. — Вдигна отново очи. — Разбираш, нали, че възможността да освободиш онази учена, която си оковал долу, е отминала? Вече няма друг избор освен тя да изчезне.

Онемял, Танал Ятванар успя само да кимне.

— Отбелязвам това — и то донякъде спешно, — защото бездруго несъмнено ти е омръзнала, а и да не е, би трябвало да е. Вярвам, че ме разбра. Няма ли да ти е забавно да я замениш с Първата конкубинка? — Карос се усмихна.

Танал облиза пресъхналите си устни.

— Такова досие ще е трудно…

— Глупости. Работи с агентите на канцлера. Не ни интересуват факти. Измисли каквото ни е нужно, за да я обвиним. Не би трябвало да е трудно. Блудния знае, имаме достатъчно практика.

— Въпреки това — простете, сър, но тя е единствената, която императорът обича.

— Май изобщо не разбираш. Тя не е първата любов на Рулад. Не, онази жена, едурката, се самоуби — о, забрави официалната версия, виждал съм докладите за това трагично събитие. Носела е детето на императора. Тоест му е изменила, по всякакъв въобразим начин. Танал, за Рулад дъждовете едва-що са отминали и макар глината да е здрава под краката му, всъщност е тънка като папирус. При първия намек за подозрения Рулад ще изгуби ума си от гняв — късмет ще имаме, ако успеем да измъкнем тая жена от ръцете му. Съответно арестът трябва да се извърши в двореца, когато Първата конкубинка е сама. След това трябва веднага да бъде доведена тук.

— Не вярвате, че императорът ще настои да му я върнем?

— Канцлерът ще го разубеди, разбира се. Виж какво, Танал Ятванар, остави тънките детайли по човешката — и едурска — природа на онези, които ги разбират. Ще имаш тази жена, не бой се. И ще правиш с нея каквото ти харесва — след като изтръгнем признанията й, естествено. Окървавени и подути, нали ги предпочиташ така? Сега ме остави. Убеден съм, че стигнах до решение на тази измишльотина.

 

 

Танал Ятванар постоя малко в коридора. Мъчеше се да успокои разтуптяното си сърце. Умът му работеше трескаво. Да убие Джанат Ейнар? Да я накара да изчезне като всички други? „Да нахрани раците на дъното на реката? О, Блудни, не знам… ако… не знам…“

Иззад вратата на кабинета се чу отчаяно ръмжене.

Странно, този път звукът го зарадва. „Да, висш интелект, то отново те надви. Този миниатюрен двуглав кошмар. Въпреки всичките ти надменни разсъждения за собствения ти гений тази главоблъсканица те затруднява. А може би, Инвигилатор, светът не е такъв, какъвто би искал да го имаш, не е толкова ясен, не е толкова съвършено замислен, че да посрещне с радост господството ти.“

Тръгна по широкия коридор. Не, нямаше да убие Джанат Ейнар. Обичаше я. Карос Инвиктад обичаше единствено себе си и това нямаше да се промени. Инвигилаторът не разбираше нищо от човешката природа, колкото и да се самозаблуждаваше. Всъщност Карос се беше издал с тази непредпазлива заповед да я убие. „Да, Инвигилатор, това е моето разкритие. Аз съм по-умен от теб. Стоя над теб във всички отношения, които наистина са важни. Ти и твоята власт, всичко е компенсация за онова, което не разбираш за света, за пустотата в душата ти, където трябва да е състраданието. Състрадание, и любов, която човек може да изпитва към друг човек.“

Щеше да й го каже, сега. Щеше да признае дълбочината на чувствата си, а след това щеше да свали веригите й и щяха да избягат. Извън Ледерас. Далече от ръцете на Патриотистите. Заедно щяха да създадат живота си отново.

Заслиза бързо по влажните изтъркани стъпала, вече извън погледа на всички, долу в своя личен свят. Където го чакаше любовта му.

Инвигилаторът не можеше да стигне навсякъде. И Танал щеше скоро да го докаже.

Долу през мрака, и всичко бе толкова познато, че нямаше нужда от фенер. Където той властваше, не Карос Инвиктад, не, не тук. Тъкмо затова Инвигилаторът го нападаше непрекъснато, винаги с едно и също оръжие, подразбиращата се заплаха от издаване, от опетняване на доброто име на Танал Ятванар. Но всички тези престъпления, те бяха на Карос Инвиктад. Представи си контраобвиненията, които можеше да хвърли срещу него, ако се наложеше — имаше копия от записите; знаеше къде е заровена всяка тайна. Сметките за зацапаното с кръв богатство, което Инвигилаторът бе натрупал от именията на своите жертви — Танал знаеше къде се пазят тези записи. А колкото до труповете на изчезналите…

Стигна до залостената врата на камерата за мъчения, взе фенера от лавицата и го запали. Махна тежкото резе и влезе.

— Толкова скоро се върна — изграчи хрипливо гласът.

Танал пристъпи към нея.

— Оцапала си се отново. Все едно — това е последният път, Джанат Ейнар.

— Дошъл си да ме убиеш значи. Така да бъде. Отдавна трябваше да го направиш. Очаквам с нетърпение да напусна това измъчено тяло. Не можеш да оковеш призрак. И тъй, с моята смърт ти ще станеш затворникът. Ти ще си онзи, когото ще мъчат. Докато си жив, а се надявам да е дълго, ще шепна в ухото ти… — Пристъп на кашлица прекъсна думите й.

Той се приближи. Чувстваше се празен. Страстта в думите й го бе лишила от всякаква решимост.

Белезниците й сякаш кървяха — отново се беше борила да се измъкне от прангите. „С мечтата да ме преследва, да ме унищожи. С какво е по-различна? Как съм могъл да очаквам, че ще е по-различна?“

— Виж се — каза й тихо. — На човек не приличаш вече. Не те ли интересува външността ти, как искаш да те видя, като дойда тук?

— Прав си — изхриптя тя. — Трябваше да почакам да дойдеш, да се доближиш. И тогава да повърна върху теб.

— Няма да ме терзаеш, жено. Душата ти е твърде безполезна. Бездната ще я отмете, сигурен съм. Освен това още дълго не мисля да те убивам…

— Аз пък не мисля, че вече зависи от теб, Танал Ятванар.

— Само от мен зависи! — изкрещя той. — Всичко!

Пристъпи до нея и започна да освобождава ръцете й, след това краката й. Тя изгуби съзнание, преди да е освободил втората й китка.

Не тежеше почти нищо и той бързо я понесе нагоре. След двайсетина стъпала стигна страничния проход. Хлъзгавият под постепенно започна да се спуска. Плъхове ситнеха встрани от пътя му, плясваха в тесните канавки, в които течеше канална вода.

По някое време капките черна вода от тавана се превърнаха в истински дъжд и за миг съживиха Джанат достатъчно, за да простене. След това се закашля и се задърпа. Танал дори се зарадва, когато отново изпадна в несвяст.

И ето че дойде вонята. „Изчезнали? О, не, те са тук. Всички. Всички, които Карос Инвиктад не харесваше, които не му трябваха, които искаше да махне от пътя си.“

В първата от огромните сводести камери каменен пасаж обкръжаваше дълбок кладенец, в който между костите пълзяха раци с бели черупки. Кладенецът отдавна беше съвсем пълен, затова се бе наложило да отворят нова камера, после още една и още — бяха много, тук долу под реката.

Най-сетне Танал стигна последната камера, пусна жената на пода и окова единия й крак за стената. От двете страни си имаше компания — макар и от мъртъвци. Танал отстъпи назад, а тя се размърда, без да дойде в съзнание.

— Това е временно — каза й. — Няма да идеш при приятелите до теб. Когато се върна — а ще е скоро, — ще те преместя отново. В нова килия, за която знам само аз. И там ще те науча да ме обичаш. Ще видиш, Джанат Ейнар. Не съм чудовището, което си мислиш. Карос Инвиктад е чудовището — той ме превърна в това, което съм. Но Карос Инвиктад не е бог. Не е безсмъртен. Не е… непогрешим. Всички ще го открием. Той си мисли, че я искам, онази курва на императора — онази мръсна пропаднала кучка. Едва ли би могъл да сгреши повече. О, много работа ме чака, но ти обещавам, няма да се бавя дълго. Ще видиш, моя любов…

 

 

Събуди се от звука на стъпките му, заглъхващи и след това — изгубени в ромона на капеща вода. Беше тъмно и студено, по-студено, отколкото преди — беше някъде другаде сега, в друга някоя килия, но в същия кошмар.

Вдигна ръка — колкото можа — и изтри лицето си. Дланта й се върна покрита със слуз. Но все пак… веригите ги нямаше. Помъчи се да свие крака и чу стърженето на железни брънки в камък. „Ах, не съвсем!“

И болката вече се беше върнала, във всяка става — пронизващ огън. Сухожилия, стояли изпънати безкрайно дълго, започваха да се стягат като изгарящи въжета… „Ох, Блудния да ме вземе…“

Очите й примигаха и се отвориха отново. Възвръщащото се съзнание й донесе дивашки глад, който сгърчи свития й стомах. Воднисти изпражнения потекоха по бедрата й.

Нямаше смисъл да плаче. Нямаше смисъл да се чуди кой от двамата е по-луд — той, заради низката си страст и безсмислена жестокост, или тя, защото така упорито се беше вкопчила в тази утайка живот. Битка на воли, ала дълбоко неравна — знаеше го с цялото си сърце, знаела го беше през цялото време.

Дългата серия величави лекции, които бе съставила в ума си, до една се бяха оказали заблуда, вкусът им бе твърде горчив, за да се понесе. Той беше победил, защото оръжията му не бяха оръжията на разума — „А аз отвърнах със собствената си лудост. Мислех, че ще подейства. Вместо това изгубих всичко ценно, което бях притежавала.“

„И ето че сега, когато студът на смъртта се прокрадва в мен, мога само да мечтая да се превърна в отмъстителен призрак, жаден да изтезава онзи, който изтезава мен, жаден да бъде за него онова, което той е за мен. Да вярвам, че такъв баланс е справедлив и праведен.“

„Лудост. Да отвърнеш със същото означава да си същият.“

„Тъй че сега нека да ме остави тук, изчезнала навеки…“

И усети, че лудостта се протяга към нея, прегръдка, която щеше да отмете усета й за самата себе си, знанието за онова, което е била, онзи горд самодоволен учен с чистия й, девствен интелект, който подрежда и преподрежда света. Дори практичността бе старомодна идея, недостойна даже за обсъждане, защото светът навън не заслужаваше да го прегърнеш, не — освен това бе омърсен, нали? От хора като Танал Ятванар и Карос Инвиктад — хора, които се наслаждаваха сред мръсотията, която създават, защото само вонята на жестокостта може да проникне през изтръпналите им сетива… — „Както прониква през моите. Чуй! Той се връща, стъпка след колеблива стъпка…“

Мазолеста длан се отпусна на челото й.

Джанат Ейнар отвори очи.

Смътна светлина, струяща от всички посоки. Топла светлина, нежна като дъх. Над нея беше надвиснало лице. Старческо, съсухрено и сбръчкано, с очи дълбоки като морета и блестящи от сълзи.

Усети, че веригите се стегнаха. После старецът ги дръпна с една ръка и брънките се разпаднаха като гнили тръстики. А след това той я вдигна без усилие.

„Бездната да ме вземе, колко е нежно лицето ти…“

И отново тъмнина.

 

 

Под речното корито, под наносите, дебели почти етаж, почиваха останките на почти шестнадесет хиляди граждани на Ледерас. Костите им запълваха древни кладенци, прокопани още преди появата на реката — преди дренажното русло от източните планини да се промени от катаклизъм, принудил влечугото да замята опашката си, пороят да издълбае нов канал, потопил един новороден град преди безброй хилядолетия.

Ледерийски инженери още преди столетия се бяха натъкнали на тези потопени съоръжения, удивявали се бяха на порутените коридори и сводести камери, удивявали се бяха на огромните дълбоки кладенци и тяхната чиста студена вода. И бяха оставали изумени, неспособни да обяснят как тези тунели са се съхранили повече или по-малко сухи: прорязаните канали сякаш попиваха водата като сюнгер.

Вече не съществуваха записки, описващи тези открития — тунелите и камерите бяха изгубеното знание за всички освен за малцина избрани. А за съществуването на успоредните проходи, скритите врати в стените на коридорите и стотиците по-малки гробници не знаеха дори и тези малцина. Някои тайни бяха притежание единствено на боговете.

Древният бог понесе изтощената от глад измъчена жена през един от тези странични проходи. В ума му кипяха упреци, порой от гняв към него самия. Не беше си представял пълния размер на извратеност и жестокост, налагани от Патриотистите, и беше силно изкусен да се пробуди, в най-пълна мяра да развихри своя гняв над тези отявлени садисти.

Разбира се, това щеше да доведе до нежелано внимание, което на свой ред щеше да причини още по-голяма касапница, и то такава, която нямаше да прави никаква разлика между заслужаващите смърт и онези, които не я заслужават. Това бе проклятието на властта в края на краищата.

Както Карос Инвиктад скоро щеше да открие.

„Какъв глупак си, Инвигилатор. Кой е извърнал гибелния си взор към теб? Гибелен, о, да.“

Въпреки че малцина щяха да го разберат предвид скромно чаровните, дълбоко добродушни черти на това лице.

„И все пак, Карос Инвиктад, Техол Бедикт реши, че трябва да се махнеш. И аз почти те съжалявам.“

 

 

Техол Бедикт — беше коленичил на пръстения под и ровеше в купчинката смет — чу тътрещите се стъпки, погледна през рамо и каза:

— Ублала Пунг, добър вечер, приятелю.

Грамадният полукръвен тартенал пристъпи в стаята, изгърбен под ниския таван.

— Какво е това?

— Дървена лъжица — или поне част от нея. Възложена й е централна роля в приготвянето на тазсутрешното ядене. Бях ужасен от възможността Бъг да я е хвърлил в огнището. А! Ето, виждаш ли? По нея е останала мазнинка!

— На мен ми прилича на мръсотия, Техол Бедикт.

— Е, че то и в мръсотията има миризмичка — отвърна Техол Бедикт и все така на колене изпълзя до къкрещото на огъня котле. — Най-сетне супата ми добива малко вкус. Можеш ли да го повярваш, Ублала Пунг? Виж ме само, дотам съм се унизил в слугинска работа, че даже да си приготвям яденето! Казвам ти, много си е вирнал носа слугата ми. Прекалява напоследък нашият Бъг. Може би няма да е зле да го треснеш по главата заради мен. Добре де, не съм толкова безразличен, колкото си мислиш — виждам блясъка на повишена възбуда в доста тъпите ти кучешки черти. Какво е станало? Да не би Шурк Елале да се е върнала?

— Щях ли да съм тук, ако беше? — попита Ублала. — Не, Техол Бедикт. Замина тя. По моретата тръгна, с цялата си пиратска банда млади мъже. Много голям бях, разбираш ли. Трябваше да спя на палубата, каквото и да е времето, а не беше забавно — а пък ония пирати все искаха да връзват платна по мен и се смееха. Какво му е смешно, а?

— Е, моряците са простодушни хора, приятелю. А пиратите са пропаднали моряци, тъй че простодушието при тях стига до пълни крайности…

— Това не го разбрах? Имам новина за теб, знаеш ли.

— Ти знаеш ли?

— Да.

— Може ли да я чуя?

— Искаш ли?

— Ами да, иначе нямаше да попитам.

— Наистина ли искаш?

— Виж, ако не държиш да ми я казваш…

— Държа. И ще ти я кажа. Затова съм тук, макар че ще хапна малко супа, ако предлагаш.

— Ублала Пунг, най-добре си дошъл на тази супа, но първо нека да извадя тоя парцал, дето го пуснах в нея, да не вземеш да се задавиш.

— Парцал ли? Какъв парцал?

— Ами, квадратен, общо взето. Мисля, че Бъг е бърсал с него кухненския килер, така че трябва да е попил безброй отбрани хранителни вещества.

— Техол Бедикт, един от чистата кръв е дошъл в града.

— Това ли ти е новината?

Грамадният мъж кимна важно.

— Чиста кръв? Ново кимване.

— Значи тартенал?

— Не — прекъсна го Ублала Пунг. — Чиста кръв. По-чиста от на всеки тартенал. И носи каменен меч. И най-ужасни татуировки на лицето — прилича на натрошена плоча. Целият е покрит с белези и след него се вихрят безброй призраци…

— Призраци? Можеш да видиш призраци около него?

— Да ги видя ли? Не, разбира се. Но ги подуших.

— Наистина? Е, и как миришат призраците? Все едно. Тартенал, който е повече тартенал от всеки тартенал, е пристигнал в града. Какво иска?

— Ти не разбираш, Техол Бедикт. Той е поборник. Тук е, за да предизвика императора на двубой.

— Ох, горкият човек.

— Да. Горкият човек, но той не е човек, нали? Той е Тайст Едур.

Техол Бедикт погледна намръщено Ублала Пунг.

— А, говорехме за двама различни горки човеци. Хм, преди малко ме посети един бегач от Ръкет — изглежда, Къщата с люспите се е срутила по време на земетресение. Но не обичайно земетресение, каквито бездруго никога не се случват тъдява. Ублала Пунг, има и друг поборник, който е много по-плашещ от всякакъв чистокръвен тартенал. Сред Ловците на плъхове има голям смут, а те явно знаят повече, отколкото издават. Гледната точка, изглежда, е, че този път мрежата на императора е изтеглила ужасен улов.

— Е, нищо не знам за това — рече Ублала Пунг и се потърка замислено по брадичката. — Само че тоя чистокръвен има каменен меч. Изчукан, като ония върхове за копия, дето ги продават на Долния пазар. Висок е почти колкото него, а той е по-висок от мен. Видях как хвана един ледерийски страж и го захвърли настрана.

— Захвърли го?

— Като торба с… гъби или нещо такова. В смисъл — не картофи, а нещо по-леко.

— Значи нравът му е по-лош и от твоя.

— Чистокръвните не познават страх.

— Вярно. А ти пък откъде знаеш за чистокръвните?

— От серегалите. Нашите богове, онези, които помогнах да убият. Те бяха паднали чистокръвни. Отхвърлени.

— Значи този, който е пристигнал току-що, е равен на един от боговете ви ли, Ублала Пунг? Моля те, не ми казвай, че се каниш да се опиташ да го убиеш. Искам да кажа, нали си има каменен меч и така нататък.

— Да го убия? Не, ти не разбираш, Техол Бедикт. Този, този чистокръвен, той заслужава истинска почит. Не както умилостивявахме серегалите — онова беше, за да ги държим настрана. Почакай и ще видиш, почакай и ще видиш какво ще стане. Родствениците ми ще се съберат, като се пръсне вестта. Ще се съберат.

— А ако императорът го убие?

Ублала Пунг само поклати глава.

Двамата се обърнаха, защото влезе Бъг. Носеше гола жена.

— Е, не — каза Техол. — Котлето не е чак толкова голямо. Освен това, колкото и да съм гладен, все пак си има граници и яденето на академици далеч ги надминава…

Слугата се намръщи.

— Познаваш тази жена?

— Да, от предишния си живот, нали беше пълен със строги възпитателки, обекти на младежки увлечения и разни такива. Уви, много зле изглежда сега. Винаги съм чувал, че светът на учените е жесток — що за спор над нюанси е довел до това, как мислиш?

Бъг положи жената върху постелята си.

И щом се изправи, Ублала Пунг го удари толкова силно, че старецът се натресе в стената.

— Чакай бе! — извика Техол на великана. — Стига!

Бъг потърка челюстта си и попита ядосано:

— Защо се биеш?

— Техол каза да…

— Остави какво съм казал, Ублала. Беше просто мимолетна мисъл, съждение, лишено от съдържание, непредпазливо изказване, несвързано по никакъв начин с физическо действие. Изобщо нямах предвид…

— Каза, че трябва да се тресне по главата, Техол Бедикт. Заради вирнатия нос и понеже прекалявал. Точно така каза. Бил над положението си, каза…

— Ох — и двамата — престанете да ме гледате така. Просто изрекох няколко дребни оплаквания от домашно естество. Изобщо не подозирах, че Ублала Пунг ще ме схване толкова буквално.

— Господарю, той е Ублала Пунг.

— Знам, знам. Явно чудесно наточените ръбове на интелекта ми напоследък са се захабили. — Изведнъж лицето му светна. — Но вече си имаме учител!

— Жертва на Патриотистите — каза Бъг, изгледа Ублала накриво и пристъпи към котлето на огнището. — Бездна подземна, господарю, да не си си мил краката?

— М-да, уви, ужасно се нуждае от кулинарната ти магия. Патриотистите ли? Измъкнал си я от затвора?

— Един вид. Но не предвиждам лов на мъже из целия град. Тя трябваше да е една от онези, които просто са изчезнали.

Ублала Пунг се изсмя дрезгаво.

— Никога нямаше да я намерят, ако имаше лов на мъже.

Двамата го изгледаха неразбиращо.

Полукръвният тартенал посочи очевидното.

— Ами… има си цици и всичко друго. Без онуй де.

— Тя има нужда от нежни грижи, господарю, — каза Бъг. — И от почивка.

— Какво пък, няма по-добро убежище от ужасите на света от жилището на Техол Бедикт.

— Лов на мъже! — Ублала се изсмя отново и поклати глава. — Тия Патриотисти са идиоти.