Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (5)

2.

Пробуждащият миг очаква всички ни

на някой праг или където пътят ни възвива,

ако животът е изтръгнат, искри като мушици

през този къс от време, засиял

като лъча на слънце над вода, ще се слепим

като трошица малка, прошарена от страхове,

и ще се стрелнем през лъча със всичко,

което изведнъж е скъпо, сегашното ще се погълне,

ще се превърне „аз“ в неумолима тежест

на този ден, където пътят ни възвива

и идва всепробуждащият миг.

 

Зимни размисли

Корара от Дрийн

Изкачването към върха започваше оттам, където свършваше построеният от ледериите път. Реката бучеше с несекващия си рев на петнадесет крачки вляво от тях, грубо оформените камъни на пътната настилка изведнъж изчезнаха под чернокаменната стръмнина в подножието на огромна морена. Изкоренени дървеса протягаха кривите си ръце нагоре по каменистия сипей, щръкнали крайници, от които висяха влажни коренища с капеща от белите власинки кална вода. Ивици гора пълзяха нагоре по планинския склон на север, от другата страна на реката, проядените канари покрай брега на пенливия бързей оттатък бяха обрасли с дебел мъх. Отсрещният склон предлагаше суров контраст — бе прошарен с цепнатини, начупен, издълбан и гол. Сенки чертаеха странни фигури от линии и ъгли в нацепените скали. А по самата пътека тук-там бяха всечени широки изтъркани стъпала, разядени от вода и столетни дири.

Серен Педак бе убедена, че някога целият този склон е бил обхванат от град, вертикална крепост, всечена в скалата. Погледът й успяваше да различи очертания, за които си мислеше, че трябва да са големи зейнали амбразури и навярно фрагменти от издатини на скални тераси високо горе, потънали в гъсти мъгли. Но нещо — нещо огромно, ужасно в своята чудовищност — се беше стоварило върху целия планински хълм, заличило беше повечето от града с един-единствен удар. Серен почти можеше да различи очертанията на този сблъсък и при все това сред сипеите натрошени отломки, осеяли разбитите склонове, единственият видим камък бе от самата планина.

Стояха в подножието на пътеката. Серен гледаше как безжизнените очи на Тайст Андий бавно обхождат нагоре.

— Е? — попита тя.

Силхас Руин поклати глава.

— Не е от моя народ. К’Чаин Че’Малле.

— Жертва на ваша война?

Той я изгледа, сякаш за да прецени чувството, стоящо зад въпроса й, после отвърна:

— Повечето планини, от които К’Чаин Че’Малле изсичаха своите небесни цитадели, сега са под вълните, наводнени след рухването на Омтоуз Феллак. Градовете са всечени в камъка, макар че само в най-ранните си варианти са както ги виждате тук — открити на въздуха, вместо заровени в безформената скала.

— План, предполагащ внезапно възникнала нужда от самозащита.

Той кимна.

Феар Сенгар ги беше подминал и вече започваше да се изкачва. Удинаас и Кетъл го последваха. Серен се беше наложила в настояването си да оставят конете. На една поляна вдясно от тях стояха четири изоставени фургона, покрити с платнища. Ясно беше, че возилата няма да се справят с изкачването — единственият им транспорт оттук насетне беше пеш. Колкото до грамадата от оръжия и броня, които бяха карали търговците на роби, или щяха да останат струпани тук в очакване на екип, който да ги извлече, или робите щяха да се натоварят с тях като мулета.

— Точно това преминаване никога не съм го правила — каза Серен, — макар да съм гледала този склон отдалече. Мисля, че още тогава видях следите от изсичане. Попитах Хул Бедикт за това, но той не пожела да ми каже нищо. Мисля обаче, че в един момент пътеката ни повежда навътре.

— Магията, унищожила този град, е страховита — каза Силхас Руин.

— Навярно някаква естествена сила…

— Не, Аквитор. Старвалд Демелайн. Унищожението е било дело на дракони. Елейнт, от чистата кръв. Поне дузина. Действали са в съюз, съчетано изригване на лабиринтите им. Необичайно — добави той.

— Кое?

— Такъв голям съюз, първо. Също така величината на гнева им. Чудя се какво ли престъпление са извършили К’Чаин Че’Малле, за да заслужат такава разплата.

— Аз знам отговора на това — достигна до тях съскав шепот отзад и Серен се обърна, и примижа към присвития там безплътен дух.

— Уидър. Чудех се, къде си отишъл.

— Странствания в сърцевината на камъка, Серен Педак. В замръзналата кръв. Какво е било престъплението им ли се чудиш, Силхас Руин? Ами, не по-малко от сигурната анихилация на цялото съществувание. След като ги е очаквало изчезване, тогава и всичко друго е трябвало да умре. Отчаяние или зъл инат? Навярно нито едното, нито другото, навярно ужасна злополука, това нанасяне на рана в самия център на всичко. Но какво ни интересува нас? Дотогава всички ще сме прах. Безразлична. Безчувствена.

Силхас Руин отвърна, без да се обръща:

— Пази се от замръзналата кръв, Уидър. Все още може да те вземе.

Смехът на призрака излезе на съсък.

— Като мравка на капка мъзга, да. О, но е толкова изкусително, господарю.

— Предупреден си. Ако попаднеш в клопката, не мога да те освободя.

Призракът се хлъзна покрай тях и се понесе нагоре по разядените стъпала.

Серен намести кожената торба на раменете си.

— Фентите носят товара си на главите си. Жалко, че не мога да правя същото.

— Прешлените се набиват — отвърна Силхас Руин. — Води до хронична болка.

— Е, моите и сега ме болят, тъй че не виждам голяма разлика. — Тя започна да се изкачва. — Знаеш ли, като соултейкън, би могъл просто да…

— Не — прекъсна я той и пое след нея. — Твърде много кръвожадност има в превращението. Драконовият глад е изворът на гнева ми и този гняв не се сдържа лесно.

Тя изсумтя, не можа да се сдържи.

— Досмеша ли те, Аквитор?

— Скабандари е мъртъв. Феар е видял разбития му череп. Ти си бил убит и след това затворен, а след като вече си на свобода, единственото, което те поглъща, е желанието за мъст — срещу какво? Някоя безтелесна душа? Нещо по-дребно и от призрак? Какво може да е останало вече от Скабандари? Силхас Руин, твоята обсебеност е жалка. Феар Сенгар поне се стреми към нещо положително. Не че ще го намери, след като най-вероятно ти ще унищожиш каквото е останало от Скабандари, преди той да получи възможност да поговори с него, ако допуснем, че това изобщо е възможно. — След като той не й отвърна нищо, тя продължи: — Изглежда, вече съм обречена да водя такива дирения. Също като последното ми пътуване, онова, което ме отведе в земите на Тайст Едур. Всеки изправен пред риск, със скрити мотиви и в конфликт. Моята задача беше проста, разбира се: отвеждаш глупците и след това стоиш много настрана, когато се извадят ножовете.

— Аквитор, моят гняв е много по-сложен, отколкото си представяш.

— Какво означава това?

— Бъдещето, което чертаеш пред нас, е твърде просто, твърде ограничено. Подозирам, че когато стигнем до крайната си цел, нищо няма да стане така, както предполагаш.

Серен изсумтя.

— Това ще го приема, след като точно така се получи в селото на краля-магьосник. В края на краищата изходът беше завладяването на Ледерийската империя.

— Поемаш ли отговорност за това, Аквитор?

— Поемам отговорност за много малко, Силхас Руин. Това поне трябва да е очевидно.

Стъпалата бяха стръмни, ръбовете им — изтъркани и коварни. Катереха се все по-нагоре. Въздухът се разреди, мъгли се завихриха от шумните водопади вляво от тях, грохот, който отскачаше между камъните в оглушителен ек. Древните стълби се смениха с дървени подпори, които оформяха нещо средно между стълба и скеле плътно до стръмната наклонена скала.

На една трета до върха спряха на една издатина да отдъхнат. Между разпръснатите отломки се мяркаха останки от метопи, корнизи и фризове — знак, че някога точно над тях се е издигала цяла фасада. По-нагоре скелето се превръщаше в истинска дървена стълба, а вляво от нея, на три човешки боя височина, зееше устие на пещера, четвъртито, оформено почти като врата.

Удинаас загледа тъмния портал, после се обърна към другите.

— Предлагам да опитаме през него.

— Не се налага, робе — отвърна Феар Сенгар. — Тази пътека е право напред, сигурна…

— И става все по-мразовито, колкото по-нависоко отиваме. — Длъжникът направи гримаса и се разсмя. — О, песни ще се пеят, а, Феар? Опасностите и изпитанията, славата на страданието, всичко — за да ти спечели героичния триумф. Искаш старейшините, бъдещите ти праправнуци, да събират клана около огъня и да разказват сказанието за теб, самотния воин, тръгнал да търси своя бог. Почти ги чувам: описват страховития Феар Сенгар от племето Хирот, брат на императора, със свитата му от следовници — изгубеното дете, закоравялата ледерийска водачка, един призрак, един роб и, разбира се, белокожата мъст. Бялата врана с неговите сладкозвучни лъжи. О, ние тук сме пълната гама от архетипи, нали? — Бръкна в торбата си, извади мях, отпи и отри уста с опакото на ръката си. — Но представи си, че всичко това се окаже напусто, когато залитнеш от някое хлъзгаво стъпало и полетиш на петстотин човешки боя надолу към жалката си смърт. Не както според сказанието, уви, но пък и животът не е сказание, нали? — Прибра меха и метна торбата на рамо. — Вгорченият роб избира друг маршрут до върха, глупакът. Но пък… — Замълча и се ухили злобно на Феар — все някой трябва да бъде моралната поука в този епос, нали?

Серен го гледаше, докато се катереше по дървените стъпенки. Стигна до устието на пещерата, пресегна ръка, вкопчи се в ръба на камъка, извъртя се, за миг увисна във въздуха, после успя да изпълзи през ръба и се скри в сумрака на входа.

— Добре беше — подхвърли Силхас Руин. В тона му като че ли имаше лека насмешка. Язвителността на роба към пословичната самонадеяност на Сенгар явно го беше развеселила. — Мисля да го последвам.

— И аз — каза Кетъл.

Серен Педак въздъхна.

— Добре. Но предлагам да се вържем с въжета, а показните номера да ги оставим за Удинаас.

 

 

Пещерата се оказа някогашен коридор, извеждащ вероятно на тераса пред фасадата, която се бе откъснала. Прорязаните от пукнатини части от стената се бяха разместили. И всяка цепнатина, всяка пукнатина, доколкото Серен можеше да види, гъмжеше от цвърчащи козиняви прилепи, събудили се от появата им, готови да изригнат в паника. Серен пусна торбата си на пода.

— Дръж — рече й Удинаас и дъхът му излезе на облаче пара. — Запали този фенер, Аквитор — когато температурата падне, ръцете ми започват да изтръпват. — Тя го погледна озадачено, а той кимна към Феар Сенгар. — Твърде много години бъркане в ледена вода. Робът при едурите познава малко удобство.

— Хранеха те — рече Феар Сенгар.

— Когато паднеше кръвно дърво в гората — каза Удинаас, — ни пращаха да го издърпаме до селото. Помниш ли ги тези времена, Феар? Понякога стволът неочаквано се изместваше, хлъзгаше се в кал или каквото и да е там, и премазваше по някой роб. Един от тях беше от нашето домакинство — не го помниш, нали? Още един умрял роб, какво толкова? Вие едурите ревяхте тогава, викахте, че духът на кръвното дърво бил зажаднял за ледерийска кръв.

— Стига, Удинаас — каза Серен, успяла най-сетне да запали фенера. Щом светлината се усили, прилепите изригнаха от пукнатините и изведнъж въздухът се изпълни с неистово пърхане на криле. След десетина мига вече ги нямаше.

Тя се изправи и вдигна фенера.

Стояха върху гъста мръсна каша — тор, гъмжаща от червеи и оси. Вонеше непоносимо.

— Да влизаме бързо навътре — каза Серен. — Тази мръсотия е пълна с болести.

 

 

Тъмничарите го влачеха за веригите през двора да го оковат на стената и той крещеше. Ходилата му оставяха кървави петна по плочника. Обвинителни крясъци се изтръгваха от гърлото му, яростен рев срещу уредбата на света — ледерийския свят.

Танал Ятванар изсумтя:

— Чуйте го. Такава наивност…

Карос Инвиктад, който стоеше на терасата, го изгледа рязко.

— Ти си глупак, Танал Ятванар.

— Инвигилатор?

Карос Инвиктад се подпря на парапета и примижа надолу към затворника. Пръстите му бавно се стегнаха около желязото, приличаха на подути речни червеи. Някъде високо в небето се изсмя чайка.

— Кой представлява най-голямата заплаха за империята, Ятванар?

— Фанатиците — отвърна след кратка пауза Танал. — Като онзи долу.

— Грешиш. Вслушай се в думите му. Той е изпълнен с убеденост. Придържа се към сигурен възглед за света, човек с верните отговори — това, че предшестващите ги въпроси сами по себе си са прави, няма защо да се уточнява. Един убеден гражданин, Ятванар, може да бъде склонен, обърнат, може да бъде превърнат в най-ревностен съюзник. Човек трябва само да открие какво ги плаши най-много. Възпали техния страх, изгори на въглени основата на тяхната увереност, после им предложи също толкова сигурен заместващ начин на мислене, на виждане за света. Те ще се пресегнат, колкото и широка да е бездната, ще се вкопчат и ще се задържат за теб с цялата си сила. Не, убедените не са нашите врагове. Подведени са в момента, като в случая с онзи долу, но винаги са най-уязвими на страха. Отнеми им удобството на убежденията им, после ги склони с привидно неопровержимите и разумни убеждения, които сам си създал. Рано или късно те неизбежно ще ги прегърнат.

— Разбирам.

— Танал Ятванар, най-големите ни врагове са онези, които са лишени от увереност. Хората с въпроси, онези, които гледат на акуратните ни отговори с непоклатим скептицизъм. Такива въпроси ни терзаят, подронват устоите ни. Разбери, тези опасни граждани разбират, че нищо на този свят не е просто. Тяхната позиция е самата противоположност на наивността. Унизени са от двойствеността, на която са свидетели, и отхвърлят нашите прости, удобни твърдения за яснота, за един черно-бял свят. Ятванар, когато поискаш да нанесеш най-тежката обида на такива граждани, наречи ги наивни. Ще ги оставиш вбесени. Буквално онемели всъщност… и после ще видиш как умовете им превъртат отново, поток от изражения ще ти го разкрие, щом се запитат кой е този, че ме нарича наивен? Добре, следва отговорът, лице, което притежава увереност, с цялата наглост и претенция, каквито предполага тази позиция. Значи — увереност, която допуска безцеремонната преценка, надменното пренебрежение, изречено от най-големите висини. И от всичко това в очите на твоята жертва ще се появи светлината на прозрението — в теб той вижда своя враг, своя най-истински враг. И той ще познае страха. Ужаса всъщност.

— В такъв случай, Инвигилатор, принуждавате ме да задам въпроса…

Карос Инвиктад се усмихна.

— Дали притежавам увереност? Или всъщност съм измъчван от въпроси и съмнения, дали съм нагазил в бесните течения на сложността? — Помълча за миг, след което отрони: — Придържам се само към една убеденост. Властта оформя облика на света. Сама по себе си тя не е нито добронамерена, нито зла, тя просто е инструментът, чрез който владелецът му преоформя всичко, което е около него, преоформя го така, че да съответства на неговите… удобства. Разбира се, да изразиш власт означава да наложиш тирания, която може да е най-подмолна и мека, или твърда и жестока. Подразбиращото се във властта — политическа, семейна, както ти хареса — е заплахата от принуждение. Срещу всички, които изберат да се съпротивляват. И знай следното: ако принуждението е достъпно, то ще се използва. — Махна с ръка към двора. — Чуй го онзи. Той всъщност работи за мен. Долу в подземията другите затворници слушат брътвежите му и някои от тях се включват в хора — тъмничарите си отбелязват кои и това е списъкът от имена, към които аз прибягвам ежедневно, защото те са тези, които мога да победя. Онези, които не казват нищо или обръщат гръб, виж, това е списъкът на хората, които трябва да умрат.

— Затова го оставяте да крещи — каза Танал.

— Да. Иронията е в това, че той наистина е наивен, макар, разбира се, не и в смисъла, който ти имаше предвид. Наивността е в самата му убеденост, която разкрива неговото нехайно невежество. Още по-голямата ирония е в това, че двете крайности на политическия спектър разкриват общност на средствата и методите, и всъщност на самото отношение на вярващите — тяхната ярост срещу отрицателите, кръвта, която с охота са готови да пролеят за своята кауза, да защитават своята версия за реалността. Омразата, която проявяват към онези, които изричат съмнения. Скептицизмът прикрива презрение в края на краищата, а да се отнесе към теб презрително човек, който не се придържа към нищо, означава да изпиташ най-дълбоката, най-режещата рана. И тъй ние, които се придържаме към увереността, Ятванар, скоро откриваме, че мисията ни е да изкореняваме и унищожаваме задаващите въпроси. И ах, какво удоволствие извличаме от това…

Танал Ятванар не отвърна нищо, залят от порой подозрения, нито едно от които не можеше да отдели, да тръгне по следите му. Карос Инвиктад продължи:

— Колко бързо направи преценката си, нали? Ах, колко много разкри с това презрително твърдение. И признавам, че ми стана забавно от собствената ми инстинктивна реакция на думите ти. Наивен. Блудния да ме вземе, дощя ми се да откъсна главата от тялото ти, както се обезглавява блатна муха. Дощя ми се да ти покажа какво е истинското презрение. Моето. Към теб и към твоя тип. Дощя ми се да взема презрителното ти изражение и да го натикам в месомелачка. Мислиш си, че знаеш всичките отговори? Трябва да мислиш, при лекотата, с която огласи преценката си. Е, добре, жалко нищожно същество, един ден несигурността ще дойде на вратата ти, ще пропълзи надолу по гърлото ти и ще бъде надпревара кой ще стигне пръв, унижението или смъртта. И в двата случая аз ще ти отделя миг на състрадание, а тъкмо това различава двама ни, нали?… Днес е пристигнала пратка, доколкото разбирам.

Танал примига. „Виж как всички сме кръвожадни.“ После кимна.

— Да, Инвигилатор. Нова главоблъсканица за вас.

— Великолепно. От кого?

— Анонимен.

— Прелюбопитно. Това част от загадката ли е, или страх от подигравки, когато я реша след няколко мига мислене? Е, как би могъл точно ти да отговориш на този въпрос? Къде е тя сега?

— Би трябвало да е доставена в кабинета ви.

— Хубаво. Остави мъжа долу да покрещи до края на следобеда, после се разпореди да го приберат.

Танал се поклони. Карос си тръгна. Танал Ятванар изчака стотина мига и си тръгна и той.

 

 

Скоро след това се спусна до най-долното ниво на старите тъмници, по спиралното стълбище и после по коридори и покрай килии, неизползвани редовно от столетия. Скорошните порои бяха наводнили и това ниво, както и горното, и макар след това водата да бе източена, бяха останали лепкави наноси и вонеше на застояла мръсна тиня. Понесъл запален фенер, Танал Ятванар продължи надолу по косия подземен канал, докато не стигна до някогашната главна килия за изтезания. По каменния под лежаха разхвърляни загадъчни покрити с ръжда механизми, други бяха окачени по стените; една клетка като рамка на легло висеше от тавана на дебели вериги.

Точно срещу входа имаше клинообразно съоръжение с всевъзможни пранги и вериги, които можеха да се стягат с помощта на окачен на стената механизъм. Наклоненото легло беше с лице към камерата, а върху него бе завързана жената, която му бяха заповядали да освободи.

Беше будна и извърна лице от внезапно появилата се светлина.

Танал остави фенера на една от масите с инструменти за мъчения и каза:

— Време е за храна.

Тя не отвърна.

„Многоуважавана академичка. Виж я сега.“

— Всички тези твои възвишени думи — заговори Танал. — Накрая се оказват по-несъществени от прах на вятъра.

Гласът й беше накъсан, хриплив.

— Дано се задавиш някой ден в тази прах, нищожно човече.

Танал се усмихна.

— Нищожно. Искаш да ме уязвиш. Жалко усилие. — Отиде до един сандък до стената вдясно. По-рано там бе имало менгемета „шлемове“, но Танал беше извадил черепотрошачите и бе напълнил сандъка с вода и суха храна. — Ще ти трябва вода и сапун — рече той, докато изваждаше вечерята й. — Колкото и неизбежна да е дефекацията ти, миризмата и петната са крайно неприятни.

— О, обиждам те все пак, така ли?

Той я погледна и се усмихна.

— Джанат Ейнар, старши лектор в Имперската академия на науките. Уви, изглежда, нищо не си научила за имперските порядки. Въпреки че човек би могъл да възрази, че това се промени след идването ти тук.

Тя го изгледа със странно тежък поглед изпод подпухналите си клепачи.

— От Първата империя до ден-днешен, нищожно човече, е имало времена на откровена тирания. Това, че днешните потисници са Тайст Едур, не означава нищо. В края на краищата истинското потисничество идва от вас. Ледерии срещу ледерии. Нещо повече…

— Нещо повече — повтори Танал подигравателно, — Патриотистите са ледерийският дар на милост срещу своите. По-добре ние, отколкото едурите. Ние не правим безразборни арести, не наказваме от невежество, не действаме случайно.

— Дар? Наистина ли вярваш в това? — Тя го изгледа. — Едурите пет пари не дават, така или иначе. Техният водач е неубиваем, а това прави господството им абсолютно.

— Един високопоставен Тайст Едур поддържа връзка с нас почти ежедневно…

— За да ви държи изкъсо. Вас, Танал Ятванар, не вашите затворници. Теб и онзи луд, Карос Инвиктад. — Тя кривна глава. — Чудя се, защо организации като вас неизбежно се ръководят от жалки човешки отрепки? От малоумни психопати и извратеняци? Всичките пребивани като деца, разбира се. Или насилвани от извратените си родители — сигурна съм, че имаш да изповядаш ужасни истории за нещастната си младост. А сега властта е в ръцете ти и — о, как страдат останалите от нас.

Танал се приближи до нея с храната и шишето с вода.

— В името на Блудния, отвържи ми поне едната ръка, за да мога да се храня сама.

Той застана пред нея.

— Не, предпочитам го така. Унизена ли се чувстваш, че те хранят като бебе?

— Какво искаш от мен? — попита Джанат, докато той отпушваше шишето.

Танал го допря до напуканите й устни, изчака я да отпие.

— Не помня да съм казвал, че искам нещо.

Тя извърна глава, закашля се, водата потече по гърдите й.

— Признала съм всичко. Имате всичките ми бележки, предателските ми лекции за личната отговорност и необходимостта от състрадание…

— Да, твоят морален релативизъм.

— Отхвърлям всякаква идея за релативизъм, нищожно човече — нещо, което щеше да знаеш, ако си беше направил труда да прочетеш бележките ми. Структурите на една култура не отбягват, нито оправдават самоочевидната несправедливост или неравенство. Статуквото не е свято, нито олтар, който да боядисаш в реки от кръв. Традицията и навикът не са солидни аргументи…

— Ама ти съвсем определено си лектор. По те харесвах, докато беше в безсъзнание.

— Пребий ме до безсъзнание тогава.

— Уви, не мога. В края на краищата от мен се очаква да те освободя.

Очите й се присвиха срещу неговите, после отново се извърнаха настрани и тя промърмори:

— Колко непредпазливо от моя страна.

— В смисъл?

— Почти бях изкусена. Съблазънта на надеждата. Ако е трябвало да ме освободиш, изобщо нямаше да ме свалиш тук долу. Не, аз трябва да съм твоята лична жертва, а ти — моят личен кошмар. Накрая оковите по теб няма да отстъпват на моите.

— Психологията на човешкия ум — каза Танал и натика напоен с мазнина залък в устата й. — Твоята специалност. Значи можеш да разчетеш живота ми така лесно, както четеш свитък. Това би трябвало да ме изплаши, така ли?

Тя задъвка, после преглътна с усилие.

— Владея много по-гибелно оръжие, нищожество.

— И какво ли ще е то?

— Промъквам се в твоята глава. Виждам през твоите очи. Плувам в потоците на твоята мисъл. Заставам там, гледам подмокреното същество, оковано за това легло за насилие. И най-сетне започвам да те разбирам. По-интимно е, отколкото да правиш любов, дребно човече, защото всички твои тайни изчезват. И в случай че се чудиш, да, правя го точно в този момент. Вслушвам се в собствените си думи, както ги слушаш ти, усещам как се стягат гърдите ти, странния хлад под кожата ти въпреки прясната пот. Внезапният страх в мига, в който осъзнаваш колко си уязвим…

Той я зашлеви. Силно. От устата й швирна кръв. Тя се закашля, изплю, изплю отново, дъхът й излезе хриплив и влажен.

— Можем да продължим с яденето и по-късно — каза Танал, мъчеше се да говори безстрастно. — Вярвам, че ще дадеш приноса си в писъците през следващите дни и седмици, Джанат, но те уверявам, виковете ти няма да стигнат до никого.

От устата й се изтръгна странно накъсан звук.

След миг Танал осъзна, че тя се смее.

— Впечатляваща храброст — каза й искрено. — След време може наистина да те освободя. Засега обаче се колебая. Убеден съм, че разбираш.

Тя кимна.

— Нахална кучка.

Тя се изсмя отново.

— Не си мисли, че ще оставя фенера — изръмжа той.

Смехът й го догони навън, режеше като счупено стъкло.

 

 

Богато украсената каляска, обрамчена с лъскаво кръвно дърво, бе спряла на главната улица на Дрийн, едните й колелета бяха на тротоара и откритият канал шуртеше под нея. Четирите костенобели коня стояха унило в преждевременния зной, отпуснали глави. Право пред тях се издигаше сводеста порта, зад която кипеше гъмжилото на Високия пазар, задръстен от сергии, коли, добитък и хорски тълпи.

Потокът от богатства, какофонията от гласове и множеството предлагащи или посягащи да грабнат ръце сякаш кулминираха в сила, която блъскаше сетивата на Брол Хандар дори от мястото, където седеше, защитен в тесния плюшен затвор на каляската. Надигащите се на вълни звуци от пазара, хаотичните човешки потоци напред и назад през портата и тълпите по самата улица, всичко това напомняше на Надзорника за религиозна трескавост на някоя безумна версия на погребение при Тайст Едур. На мястото на жените, надаващи ритмичното си пъшкане на сдържана скръб, колари ръчкаха мучащи говеда през гъстата гмеж. Вместо непусналите кръв младоци, дърпащи веслата през кърваво пенестите гребени на вълните, тук ехтеше тропотът на ръчни колички и се извисяваха кресливите викове на продавачи. Гъстият дим от клади и жертвени дарове, загърнал едурските села, тук представляваше плътна прашна река, зацапана с хиляди миризми. Тор, конска пикня, печено месо, зеленчуци и риба, необработени кожи от мириди и ощавени кожи на родара; гниеща смет и задушаващият мирис на замайващи мозъка опиати.

Тук, сред ледериите, в морето не се хвърляха скъпоценни жертвени дарове. Костта от тюленови бивни лежеше по рафтове като редици зъби от някакви механизми за мъчение. По други сергии костта се появяваше отново, този път изваяна в хиляди форми, много от които в подражание на религиозни предмети от едурите, джхеките и фентите, или като фигури за игра. Лъскавият кехлибар тук беше украса, а не свещените сълзи на пленен сумрак; а самото кръвно дърво бе изваяно на купи, чаши и паници.

Или за украса на каляска.

През един процеп на кепенците Надзорникът наблюдаваше кипежа по улицата. Тук-там по някой Тайст Едур се появяваше в тълпата, с една глава по-висок от повечето ледерии, и на Брол му се струваше, че разчита нещо като насмешка зад отчуждените високомерни изражения на едурите. А в очите на един натруфено облечен, с отрупани с пръстени ръце старейшина, когото познаваше лично, забеляза блясъка на алчност.

Промяната рядко бе въпрос на избор и обичайната й поява идваше бавно, подмолно. Вярно, ледериите бяха преживели стъписването от съкрушените им армии, от убития им крал и от новата властваща класа, но дори и тогава внезапните обрати не се бяха оказали толкова катастрофални, колкото можеше да се очаква. Обърканото кълбо, което ги държеше, се бе оказало жилаво и, както Брол вече разбираше, много по-здраво, отколкото бе изглеждало. Това, което най-много го безпокоеше обаче, бе лекотата, с която същото това кълбо заплиташе всички, които се омотаеха в него.

„Отрова има в този допир, но не фатална, само опияняваща. Сладка и може би в крайна сметка смъртоносна. Това е, което произтича от… охолството.“ И все пак виждаше много добре, че възнаграждението на охолството не е достъпно за всички. Всъщност изглеждаше смущаващо рядко. Докато тези, които притежаваха богатство, открито тържествуваха в неговата показност, същата тази суетност подчертаваше факта, че са отчетливо малцинство. Но това неравновесие, разбираше вече той, бе наистина необходимо. Не всеки може да е богат — системата не можеше да позволи такова равенство, защото властта и привилегиите, които предлагаше, зависеха тъкмо от обратното. „Неравенство, иначе как може да се постигне властта, как може да се ценят даровете на привилегията? Защото за да има богати, трябва да има бедни. И повече да са последните, отколкото първите.“

Прости правила, лесно достижими с просто наблюдение. Брол Хандар не беше учен човек, недостатък, който му се напомняше непрекъснато от деня, в който пристигна като Надзорник на Дрийн. Нямаше кой знае какъв опит в управлението и малко от уменията, които притежаваше, бяха приложими към новите му задължения.

Факторът Летур Аникт водеше необявена война срещу племената отвъд граничните земи с помощта на имперски войски, за да краде земя и да консолидира новите си владения. Никакво оправдание нямаше за това кръвопролитие. Единствената цел беше лично обогатяване. При все това обаче Брол Хандар не знаеше какво трябва да направи по въпроса, ако изобщо трябваше да направи нещо. Беше приготвил дълъг доклад до императора, с добре описани подробности за положението тук, в Дрийн. Докладът обаче си бе останал притежание на Брол, защото той бе започнал да подозира, че ако го изпрати в Ледерас, няма да стигне нито до императора, нито до някой от неговите съветници едури. Ледерийският канцлер Трайбан Гнол, изглежда, бе съучастник и дори съюзник на Летур Аникт — намек за огромна властова мрежа, скрита под повърхността на привидно процъфтяване, незасегнато от властта на Едур. В момента Брол Хандар разполагаше само с подозрения, с податки за тази коварна властова мрежа. Една връзка беше сигурна и тя беше с този ледерийски съюз на богати фамилии, тръста „Свобода“. Вероятно тази организация беше в самата сърцевина на скритата власт. Но не можеше да е сигурен.

Брол Хандар, дребен благородник сред Тайст Едур и наскоро назначен за Надзорник в малък град в един далечен край на империята, съзнаваше добре, че не би могъл да се опълчи срещу нещо като тръст „Свобода“. Всъщност дори започваше да се убеждава, че разпръснатите по тази огромна земя Тайст Едур не са нищо повече от плавей, яхнал равнодушните течения на дълбока мътна река.

И все пак съществуваше Императорът.

Който най-вероятно бе обезумял.

Не знаеше към кого да се обърне. Не знаеше дори дали това, на което е свидетел, наистина е толкова опасно, колкото изглежда.

Някакво вълнение близо до портата го сепна и той се наведе и надникна през процепа.

Арест. Хората бързо се отдръпваха, докато двама невзрачни ледерии, по един от всяка страна, бутаха жертвата си с лице напред към колоните на портата. Никакви гневни обвиняващи викове, никакви уплашени отрицания. Мълчанието, споделено от агентите на Патриотистите и техния пленник, наистина потресе Надзорника. Сякаш подробностите бяха без значение за никого.

Единият агент претърси задържания за оръжия, не намери и след това, докато другият го притискаше в декоративната колона, свали кесията от колана му и почна да рови в нея. Бузата на задържания беше притисната в барелефите на широката четвъртита колона — ваянията по нея изобразяваха някакъв древен и славен подвиг на Ледерийската империя. Брол Хандар подозираше, че нито един от тримата не усеща иронията в това.

Обвинение в заговор. Вечното обвинение. Но срещу какво? Не срещу присъствието на Тайст Едур — това щеше да е безсмислено в края на краищата, а и със сигурност нямаше никакви репресии, поне доколкото Брол Хандар беше чувал. Така че… какво? Срещу кого? Длъжниците винаги съществуваха и някои избягваха дълговете си, но повечето не успяваха. Имаше секти, свързани с политически или социални брожения, много от които привличаха членове от обезправените остатъци на покорени племена — фентите, нереките, тартенал и други. Но след завоеванието повечето от тези секти или се бяха разпаднали, или бяха избягали от империята. Заговор. Обвинение, което трябваше да потуши дебата. Някъде следователно трябваше да съществува някакъв списък на възприети убеждения, множество от твърдения и вери, които съставяха същинската доктрина. Или тук беше в сила нещо много по-коварно?

Някой драсна по вратичката на каляската и миг след това тя се отвори.

Брол Хандар погледна фигурата на стъпалото, щом каляската се наклони от тежестта.

— Ама разбира се, влезте, Орбин.

С мускули, омекнали от години бездействие, с месесто лице, с натежали и провиснали челюсти, Орбин Търсача на истината като че ли се потеше непрекъснато независимо от околната температура, сякаш някакъв вътрешен натиск избиваше отровите от ума му на повърхността на кожата. Местният водач на Патриотистите беше, поне според Брол Хандар, най-жалкото злонамерено същество, което бе срещал в живота си.

— Появата ви е съвсем навременна — каза едурът, щом Орбин влезе в каляската и се настани на седалката срещу него; киселата миризма на потта му го лъхна. — Макар да не бях в течение, че вие лично надзиравате ежедневните дейности на агентите си.

Тънките устни на Орбин се сгърчиха в подобие на усмивка.

— Натъкнахме се на информация, която може би ще ви интересува, Надзорник.

— Поредната от вашите несъществуващи конспирации?

Усмивката за миг се разшири с леко потръпване на устните.

— Ако цитирате случая със Заговора Болкандо, уви, това е работа на тръст „Свобода“. Информацията, до която се добрахме, засяга ваши хора.

„Мои хора.“

— И?

Брол Хандар зачака. Отвън двамата агенти извлякоха задържания настрани и човешкият поток се възобнови, сдържано незаинтересован.

— Забелязана е група, западно от Блуроуз. Двама Тайст Едур, единият белокож. За последния съм убеден, че е станал известен като Бялата врана — крайно притеснително прозвище за нас ледериите, между другото. — Орбин примига с подпухналите си клепачи. — Придружавали са ги трима ледерии: две жени и един избягал роб с татуировки за собственост на племето хирот.

Брол се помъчи да запази външно безразличие, въпреки че нещо го стегна в гърдите. „Това изобщо не е ваша работа.“

— Разполагате ли с повече подробности за точното им местоположение?

— Запътили са се на изток, към планините. Там има три прохода. Само два са отворени толкова рано след зимата.

Брол Хандар кимна замислено.

— Императорските К’риснан също са в състояние да разкрият общото им местоположение. Проходите са блокирани. — Помълча за миг, после добави: — Точно както предсказа Ханан Мосаг.

Тъмните очи на Орбин, скрити в гънките тлъстина, го изгледаха съсредоточено.

— Напомня ми се за ефикасността на Едур.

„Да.“

Мъжът, носещ титлата Търсач на истината, продължи:

— Патриотистите имат въпроси, свързани с този белокож Тайст Едур, тази Бяла врана. От кое племе е той?

— От никое. Той не е Тайст Едур.

— Тъй ли? Изненадан съм. Описанието…

Брол Хандар си замълча.

— Надзорник, можем ли да ви съдействаме?

— Не е необходимо засега.

— Крайно любопитен съм защо все още не сте обкръжили тази група и да ги заловите. Моите източници сочат, че Тайст Едурът не е никой друг, а Феар Сенгар, братът на императора.

— Както казах, проходите са блокирани.

— Аха. Значи затягате мрежата още в този момент, докато си говорим.

Брол Хандар се усмихна.

— Орбин, преди малко казахте, че Заговорът Болкандо е под наблюдението на тръст „Свобода“. Наистина ли твърдите, че Патриотистите не проявяват интерес към този проблем?

— Ни най-малко. Тръстът редовно използва нашата мрежа от агенти.

— За което несъмнено ви възнаграждават.

— Разбира се.

— Чувствам се малко…

Орбин вдигна ръка да го прекъсне.

— Ще трябва да ме извините, Надзорник. Чух сигнал за тревога. — Надигна се, изпъшка и бутна вратата.

Озадачен, Брол мълчаливо изгледа напускащия ледериец. След като вратата се затвори, бръкна в малката ниша под седалката, извади плетена топка, пълна с ароматни треви, и я вдигна пред лицето си. Дръпна въженцето и кочияшът на капрата се размърда и плесна с поводите. Каляската потегли. Брол вече чуваше френетичния кънтеж на камбаните. Наведе се напред и каза в гласовата тръба:

— Откарай ме до тези камбани. — Поколеба се и добави: — Без да бързаш обаче.

 

 

Гарнизонът на Дрийн беше разположен в дванайсет каменни сгради северно от центъра на града. Оръжейна, конюшни, казармени помещения, щаб — всичко това беше тежко укрепено, въпреки че комплексът не беше ограден със стена. Някога, преди столетия, Дрийн бил град-държава. След дълго проточила се война с оулите обсаденият крал поканил ледерийски войски, за да се справят с номадите. Десетилетия по-късно наяве излезли доказателства, че конфликтът всъщност бил предизвикан от ледерийски манипулации. Тъй или иначе, войските така и не напуснали града. Кралят приел титлата везир и след поредица трагични злополуки и той, и целият му род отишли в небитието. Но в момента това бе история, от онзи тип факти, които повечето хора посрещат с безразличие.

От гарнизонния параден плац се изпъваха четири главни улици. Онази на север се вливаше в Порталния път, който водеше към градската стена и оттам — в Северния крайбрежен път, най-малко натоварения маршрут към и от града.

Застаналият в сянката под един балкон на разкошно имение точно срещу оръжейната на северната улица нисък жилав мъж имаше идеална гледка. Смъкнатата качулка скриваше чертите му, но пък дори някой да си направеше труда да спре и да се вгледа в него, щеше да се стъписа от блясъка на пурпурни люспи на мястото на лицето и очите, скрити зад очертаните с черно тънки прорези. В непознатия обаче имаше нещо, което разсейваше вниманието. Погледите на повечето минувачи се плъзгаха встрани и всъщност те така и не осъзнаваха, че някой стои в сенките.

Мъжът беше заел позицията си преди разсъмване, а вече бе късен следобед. С приковани в гарнизона очи, той следеше влизащите и излизащи от щаба пратеници и търговци, оглеждаше конете, каляските, всичко. Бавно оглеждаше кожите по кръглите щитове на пиконосците — съсухрените лица, кожата, потъмняла някъде между червено и охра, което правеше татуировката по лицата фина и някак странно красива.

Беше късен следобед и сенките се удължаваха. Двама ледерии минаха за втори път. Липсата на внимание от тяхна страна бе… подозрителна и някакъв инстинкт подсказа на мъжа под балкона, че е време да се маха.

Щом двамата мъже го подминаха, на запад, мъжът излезе от сенките и закрачи бързо и безшумно след тях. Долови внезапно обзелото ги усещане за нещо тревожно и свърна надясно в една странична уличка.

Свря се в една тъмна ниша, смъкна наметалото си и го затегна на кръста си, та ръцете му да са свободни.

След десетина удара на сърцето чу стъпките им.

Видя ги как минаха покрай него, предпазливи, и двамата с извадени ножове. Единият прошепна нещо на другия и двамата спряха.

Мъжът пристъпи напред, като изстърга с дясното си стъпало по плочника. Нарочно.

Двамата рязко се извъртяха.

Оулданският бич кадаран с шепот се изпъна напред като змия, кожата — със затегнатите по нея големи колкото монета, остри като бръснач и застъпващи се извити като полумесец остриета — просветна в бляскава дъга, която облиза и двамата през гърлата. Плисна кръв.

Той ги изгледа, докато падаха. Кръвта потече, повече от мъжа вляво, разля се по мръсния калдъръм. Той пристъпи към другия мъж, извади ножа си и го заби в гърлото му. След това ловко одра лицето и черепа на мъжа — кожа, мускули и коса. Повтори същото и с другия.

Двама агенти на Патриотистите по-малко.

Знаеше, че работят по трима, третият винаги на разстояние след първите двама.

Откъм гарнизона прозвучаха първите сигнали за тревога, пронизителен ек на камбани в прашния въздух.

Мъжът сгъна зловещите си трофеи, пъхна ги под гънките на широката риза от вълна на родара, която покриваше люспестата му ризница, и тръгна към северната порта.

Където вече се бе появило отделение на градската стража, петима ледерии с къси мечове и щитове.

Щом ги видя, мъжът затича напред, с бича в лявата ръка, а с дясната измъкна кривата брадва ригта от каишките, които я държаха на бедрото му. В двата края на дебелата, дълга колкото бедрената кост на възрастен мъж дръжка имаше железни полумесеци, перпендикулярни един спрямо друг. Кадаран и ригта: древните оръжия на Оул’дан. Изработката им, както и боравенето с тях, вече бяха почти непознати за племената от близо столетие.

Стражите, съответно, никога не се бяха изправяли срещу такива оръжия.

Мъжът стигна на десет крачки от първите трима стражи. Бичът изсвистя и описа голяма осмица, последваха крясъци и швирна кръв, почти черна в предвечерния полумрак. Двама от ледериите залитнаха назад.

Стегнатата жилава фигура се озова пред последния мъж в първата редица. Дясната ръка се хлъзна по дръжката и спря под лявото извито острие, мъжът вдигна брадвата, блокира отчаяното посичане на късия меч на стража, а след това извъртя десния си лакът напред и дясното острие описа бляскав полукръг и посече мъжа в лицето — удари го точно под ръба на шлема, разсече носовия хрущял под челото и се вряза в меката пихтия на мозъка. Мъжът измъкна острието от черепа на падащия страж, замахна с бича и той изплющя и се уви около шията на четвъртия ледериец — който изврещя, изпусна меча си и задра с пръсти по смъртоносните остриета. А оулецът се сниши, дясната му ръка се хлъзна по дръжката на ригтата вече надясно и той пак извъртя лакът и посече. Петият страж вдигна щита си да блокира, но много късно — острието го порази през очите.

Дръпването на бича обезглави четвъртия страж.

Мъжът от Оул пусна дръжката на кадарана, стисна ригтата в двата края, пристъпи напред и натресе дръжката в гърлото на последния страж — счупи му гръкляна.

Вдигна бича и продължи напред.

Улица, викове на пиконосци вдясно. Портата — на петдесет крачки от него — вече бе задръстена от стражи. Той затича право към тях.

 

 

Атри-Преда Биват поведе отряда пиконосци лично. Двадесет конници.

Видя двамата агенти Патриотисти по средата на уличката. И петимата градски стражи в другия край.

Излезе на широката улица, обърна коня наляво и извади меча си.

Нападали тела навсякъде над двадесет, и като че ли само двама все още бяха живи. Студена пот я защипа под бронята. Кръв навсякъде. По калдъръма, оплискала високо стените и самата порта. Отсечени крайници. Воня на пикоч, повлекли се черва. Един от оцелелите крещеше и биеше главата си в земята. Ръцете му бяха отсечени.

Точно срещу портата — Биват дръпна юздите — бяха нападали четири коня, ездачите им бяха проснати до тях. Прахолякът по-нататък й подсказа, че първият пристигнал отряд се е впуснал в гонитба.

Втори оцелял се дотътри до нея. Беше ударен в главата, шлемът му беше хлътнал и по лицето му капеше кръв. Зяпна я и тя прочете ужас в очите му. Мъжът отвори уста, но от тях не излезе и дума.

Биват отново се огледа, после се обърна към своя Финад.

— Продължете след тях. И си извадете оръжията, проклети да сте! — Погледна навъсено войника в краката си. — Колко бяха?

Той я зяпаше все така безмълвно.

Отнякъде дотичаха още пазачи. Един лекар клекна до войника, който беше изгубил ръцете си.

— Не ме ли чу? — изсъска Биват.

Мъжът кимна, преглътна и каза:

— Един. Един мъж, Атри-Преда.

„Един? Абсурд.“

— Опиши го.

— Люспи. Лицето му беше на люспи. Червени като кръв!

Ездач от отряда й се върна от пътя и докладва с пресекнат глас:

— Първият отряд пиконосци са мъртви до един, Атри-Преда. Малко по-натам. И всички коне, освен един. Да продължим ли?

— Да продължите ли? Проклет глупак — разбира се, че трябва да продължите. Вървете по дирята му!

Зад нея се чу глас:

— Това описание, Атри-Преда…

Тя се извъртя в седлото.

Орбин Търсача на истината, плувнал в пот, бе приковал малките си очи в нея.

Биват се озъби и изръмжа:

— Да?

„Червената маска. Никой друг.“

Командирът на Патриотистите в Дрийн присви устни, огледа труповете и каза:

— Изглежда, изгнанието му е приключило.

„Да.“

„Блудния да ни спаси дано.“

 

 

Брол Хандар слезе тежко от каляската и огледа сцената на разигралата се битка. Не можеше да си представи що за оръжия са използвали нападателите, за да нанесат такива щети. Атри-Преда беше поела нещата в ръцете си, събираха се още войници. Орбин Търсача на истината стоеше в сянката на караулката на портата и наблюдаваше мълчаливо.

Надзорникът се приближи до Биват.

— Атри-Преда, виждам само ваши мъртви тук.

Тя го изгледа навъсено, но в погледа й се таеше нещо повече от гняв. Страх видя той в очите й.

— В града е проникнал воин на оул.

— Това е работа само на един мъж?

— Това е най-малката от дарбите му.

— Значи знаете кой е той?

— Надзорник, много съм заета…

— Кажете ми.

Тя се намръщи и махна към едното крило на портата. Трябваше да стъпват внимателно през нападалите по хлъзгавия калдъръм трупове.

— Мисля, че изпратих отряд пиконосци на сигурна смърт, Надзорник. Настроението ми не е подходящо за дълги разговори.

— Ще ви бъда задължен. Ако тук, на самия край на града, има бойна група воини от оул’дан, трябва да последва организиран отговор. Такъв — добави той, като забеляза обиденото й изражение, — който да включи сред вашите части и Тайст Едур.

Тя кимна, после каза:

— Червената маска. Единственото име, под което го знаем. Дори оул’дан имат само легенди за произхода му…

— И те са?

— Летур Аникт…

Брол Хандар изсумтя ядосано и погледна навъсено към Орбин, който се беше приближил достатъчно, за да може да ги чуе.

— Защо става така, че всяко бедствие започва с името на този човек?

Биват продължи:

— Имаше схватки, преди години, между едно богато племе на оул и Фактора. Летур Аникт ламтеше за огромните стада на племето. Изпрати агенти, които една нощ влязоха в лагера на оулите и успяха да отвлекат една млада жена — една от дъщерите на клановия вожд. Оулите, разбирате ли, имаха навика да отвличат ледерийски деца. Както и да е, тази дъщеря имаше брат.

— Червената маска.

Тя кимна.

— По-малък брат. Тъй или иначе, Факторът осинови дъщерята в домакинството си и много скоро тя му стана Длъжница…

— Несъмнено без дори да е съзнавала това. Да, разбирам. И тъй, за да откупи този дълг и нейната свобода, Летур е поискал стадата на баща й.

— И вождът на клана се съгласи. Уви, докато силите на Фактора се приближавали към лагера на оулите със скъпоценния си товар, момичето забило нож в сърцето си. Оттам нататък нещата се объркали много. Войниците на Летур Аникт нападнаха лагера на оулите и избиха всички…

— Факторът е решил така или иначе да си вземе стадата.

— Да. Оказа се обаче, че няма нито един оцелял. Няколко години по-късно сблъсъците станаха все по-яростни, войските на Фактора губеха сблъсък след сблъсък. И тогава за първи път се чу името Червената маска — нов боен главатар. Това, което следва, е много по-неточно от описаното от мен дотук. Изглежда, е имало сбор на клановете и Червената маска е говорил — спорил всъщност — със Старейшините. Опитал се да обедини клановете срещу ледерийската заплаха, но не успял да убеди Старейшините. В гнева си изрекъл неблагоразумни думи. Старейшините настояли да се отрече от тях. Той отказал и затова бил прокуден. Казват, че заминал на изток, в пустинните земи между Дрийн и Коланс.

— Какво е значението на маската?

Биват поклати глава.

— Не знам. Има една легенда, че е убил дракон — веднага след избиването на семейството му. Но тогава е бил още дете, което прави историята невероятна. — Тя сви рамене.

— И се е върнал. Или някой друг оулски воин си е присвоил маската и се стреми да всее страх в сърцата ви.

— Не, той е. Използва бич с остриета и брадва с остриета в двата края на дръжката. Самите оръжия буквално са митични.

Надзорникът я изгледа намръщено.

— Митични?

— Според оулските легенди народът им някога е водил война, далече на изток, когато оулите обитавали пустинните земи. Кадаранът и ригта били оръжия, създадени да се справят с онзи техен враг. Не разполагам с повече подробности от това, което вече ви казах, освен че, както изглежда, каквото и да е представлявал онзи враг, не е бил човешко същество.

— Всяко племе има сказания за древни войни, за век на герои…

— Надзорник, легендите на Оул’дан не са измислица.

— О?

— Да. Първо, оулите са загубили тази война. Затова са побягнали на запад.

— Никакви ледерийски експедиции ли не е имало в пустинните земи?

— От десетилетия, Надзорник. В края на краищата ние се сблъскваме с различните територии и кралства по границата. Последната експедиция беше направо пометена, единствената оцеляла се беше побъркала от онова, което беше видяла. Говореше за нещо, което наричаше Съскащата нощ. Гласът на смъртта, явно. Все едно, лудостта й не можа да се излекува и затова я убиха.

Брол Хандар се замисли за това. Междувременно един офицер дойде и зачака да говори с Атри-Преда.

— Благодаря — каза Брол Хандар на Биват и се обърна, за да си тръгне.

— Надзорник? Той се обърна.

— Да?

— Ако Червената маска успее този път… с племената, искам да кажа, хм, наистина ще имаме нужда от Тайст Едур.

Той повдигна вежди.

— Разбира се, Атри-Преда.

„И може би така ще мога да стигна до ухото на императора и на Ханан Мосаг. Проклет да е този Летур Аникт. Какво ли ни е навлякъл сега?“

 

 

Пришпорваше ледерийския кон по северния път, после свърна на изток, през разораните нивя, някога пасища на оул’дан. Преминаването му привличаше вниманието на селяните. В последното селце, през което профуча в галоп, трима оставени на патрул войници оседлаха конете си и препуснаха след него.

В една от гънките на долината, която Червената маска току-що бе напуснал, и тримата срещнаха смъртта си в хор от животински и човешки крясъци — разкъсваха слуха, но стихнаха бързо.

Вихрушка ризани се завъртя в безреден облак над главата на воина оул: животинчетата бяха отвлечени от любимите си рояци от скорошното насилие. Крилата им биеха като тимпани, дългите им назъбени опашки съскаха във въздуха. Червената маска отдавна беше свикнал с повсеместното им присъствие. Големите колкото невестулки летящи влечуги бяха далече от дома си, стига рояците им — далече в долината зад него, където навярно подготвяха нова засада — изобщо да можеха да се нарекат дом.

Той забави коня и се намести на неудобното ледерийско седло. Знаеше, че никой вече няма да може да го догони, и нямаше смисъл да изтощава животното. Врагът се чувстваше сигурен в градския си гарнизон, доволен от своите трофеи, а Червената маска беше научил много през нощта и деня, през които го беше наблюдавал. Конници на блуроуз, с добри стремена и ловки на конете. Много по-опасни от пешаците преди години.

А до този момент, след завръщането си, беше видял от своя народ само изоставени станове, следи от пастири на малки стада и кръгове от изоставени шатри. Сякаш бяха разрушили родния му дом и всички оцелели бяха избягали. И на единственото бойно поле, на което се беше натъкнал, бе видял само труповете на чужденци.

Когато стигна първия опожарен стан на оул’дан, слънцето вече се бе снишило над хоризонта зад него. Опожарен преди година или повече. Бели кости, щръкнали от тревите, почернели пръти — единственото останало от шатрите, прашлив мирис на самота и разруха. Никой не бе дошъл, за да прибере падналите, да вдигне телата на платформи, да освободи душите да затанцуват с лешоядните птици. Гледката събуди мрачни спомени.

Той продължи напред. Когато мракът се сгъсти, ризаните бавно изостанаха и Червената маска вече чуваше глухия тътен на стъпките от двете си страни: двамата му спътници, свършили кървавата си работа, се тътреха от двете му страни, едва видими в сумрака.

Ризаните накацаха, легнаха на плоските си люспести гърбове и почнаха да ближат засъхналата кръв и да кълват кърлежите, да вдигат рязко глави и да вдишват хапещите насекоми, долетели твърде близо.

Червената маска уморено притвори очи — не беше спал от два дни. Със Саг’Чурок, едрия мъжкар, който се тътреше вдясно от него, и Гунт Мач, младото тромаво същество отляво, което тепърва се превръщаше в женска, беше в безопасност.

Също като ризаните, двамата К’Чаин Че’Малле изглеждаха доволни, макар и в тази чужда земя и толкова далече от своите родственици.

Доволни да следват Червената маска. Доволни да го бранят. И да избиват ледерии.

А той представа нямаше защо.

 

 

Очите на Силхас Руин бяха като на влечуго на светлината на фенера и тази прилика едва ли можеше да е по-уместна в пещерата, в която бяха спрели, ако питаха Серен Педак. Каменните стени, извити нагоре като купол, бяха изваяни на застъпващи се гигантски люспи. Непрекъснато повтарящият се орнамент я объркваше, караше я да се чувства почти замаяна. Тя седна на пода и примига да махне прахта от очите си.

Трябваше да е почти сутрин. Бяха вървели през тунели, през водещи нагоре теснини и по спираловидни рампи през цялата нощ. Въздухът беше застоял въпреки постоянните течения; сякаш събираха призраци с всяка нова зала и всеки проход, през който минаваха.

Тя най-сетне извърна поглед от Силхас Руин, подразнена от омаята и страхопочитанието, което вдъхваше у нея този свиреп воин с така съвършеното си невъзмутимо държане. Дори повдигането и спадането на гърдите му едва се долавяха. Лежал бе погребан хилядолетия и въпреки това всъщност беше живял. Кръв течеше в жилите му, мисли се надигаха, зацапани от прахта на хилядолетно бездействие. Заговореше ли, тя можеше да долови в гласа му тежестта на надгробните камъни. Невъобразимо беше, че едно същество може да изтърпи толкова, без да полудее.

Но пък може би беше луд, нещо се таеше дълбоко в него, сдържано от необходимостта, или пък просто очакваше да бъде освободено. Като убиец — защото със сигурност бе точно това — Силхас изглеждаше едновременно задълбочен и безстрастен. Сякаш смисълът на тленния живот можеше да се смали, да се сведе до хладна хирургична преценка: пречка или съюзник. Нищо друго нямаше значение.

Серен разбираше удобството да се гледа на света по този начин. Лекотата на такава простота беше примамлива. Но невъзможна за нея. Човек не можеше по своя воля да се направи на сляп за сложностите на света. Да, за Силхас Руин тези привидни сложности бяха несъществени. Намерил беше някакъв вид сигурност и тя беше ненакърнима.

Уви, Феар Сенгар не бе подготвен да приеме безнадеждността на постоянните си нападки срещу Силхас Руин. И сега стоеше до триъгълния портал, през който трябваше да минат, нетърпелив сякаш този отдих да свърши.

— Мислиш си — каза на Силхас Руин, — че буквално нищо не знам за онази древна война, за нашествието в този свят.

Очите на албиноса Тайст Андий се изместиха, приковаха се във Феар Сенгар, но Силхас Руин не отвърна.

— Жените помнят — каза Феар. — Предават сказанията на дъщерите си. Поколение след поколение. Да, знам, че Скабандари е забил нож в гърба ти там, на онзи хълм над полето на битката. Но все пак първата измяна ли беше това?

Ако очакваше реакция, остана разочарован.

Удинаас се изсмя тихо от ъгъла, където седеше, опрял гръб на люспестата скала.

— Стига с тия глупости. Кой кого бил предал. Какво значение има? Сякаш и ние тук разчитаме на доверието, за да ни спои. Кажи ми, Феар Сенгар, мой доскорошен господарю — твоят брат има ли някаква представа кой е Руин? Откъде дойде? Предполагам, че не. Иначе щеше лично да тръгне след нас, с десет хиляди воини зад гърба си. Но вместо това те си играят с нас. Не си ли поне любопитен защо?

Никой не проговори за няколко мига, а после Кетъл се изкикоти и всички се обърнаха към нея. Тя примига сънено.

— Искат първо да намерим онова, което търсим, разбира се.

— Тогава защо осуетяват опитите ни да влезем по-навътре? — попита навъсено Серен.

— Защото знаят, че посоката е грешна.

— Как могат да знаят?

Малките мръсни ръце на Кетъл изпърхаха в сумрака като прилепи.

— Сакатият бог им е казал. Сакатият бог е казал, че все още не е време да се тръгне на изток. Той не е готов за открита война, все още. Не иска да навлезем в пустите земи, където чакат всички тайни.

Серен Педак зяпна детето.

— Кой, в името на Блудния, е Сакатият бог?

— Онзи, който е дал на Рулад меча му, Аквитор. Истинската сила зад Тайст Едур. — Кетъл вдигна ръце. — Скабандари е мъртъв. Сделката е на Ханан Мосаг, а монетата е Рулад Сенгар.

Феар гледаше Кетъл с ужас.

— Откъде знаеш?

— Мъртвите ми казаха. Много неща ми казаха. И онези под дърветата, пленените. И друго ми казаха. Че огромното колело скоро ще се завърти, за сетен път, преди да затвори кръга. Затваря го, защото трябва, защото той така го е направил. Да му каже всичко, което трябва да знае. Да му каже истината.

— На кого да каже? — попита в недоумение Серен.

— На него, на онзи, който иде. Ще видите. — Момичето хвана Феар за ръката и го задърпа. — Трябва да побързаме, иначе ще ни хванат. А ако ни хванат, Силхас Руин ще трябва да избие всички.

„Искам да го удуша това дете“ — помисли Серен.

Удинаас се смееше.

Искаше и него да удуши.

— Силхас — каза Серен, — имаш ли някаква представа за какво говори Кетъл?

— Не, Аквитор — отвърна той. — Но смятам да продължа да я слушам.