Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. — Добавяне

9.
Неправдите на живота

А Досьо се ядосваше. Не му вървеше днес. Какво ли не направи, никой не го изгони.

Така, отчаян, влезе в последния час. Имаха граматика. Досьо си извади тетрадката. Поне да запише всичко, че после да предаде урока на Живко и Патри.

Учителката написа на дъската:

Минало свършено време.

Досьо написа заглавието в тетрадката, като си мислеше, че времето, което е минало от сполучливото измъкване на Патри и Живко, е именно минало свършено време. Никога няма да се върне. Дано поне двамата му приятели свършат работата както трябва.

Класът все още шумеше и учителката почука на черната дъска.

— Да се разберем в началото! — каза тя. — На когото не му се слуша, да си отива. Да не пречи поне на другите. Няма да му се сърдя… Отворете учебника на страница тридесет и седем.

Всички разтвориха учебниците си и започнаха да търсят посочената страница. Само Досьо затвори тетрадката си и взе да си прибира нещата в чантата.

— Досьо! — каза строго учителката.

— Ей сега, другарко — успокои я Досьо. — Да не забравя нещо! — той ровеше под чина.

Закопча чантата си и тръгна към вратата. Учителката го гледаше изумена.

— Къде?

Досьо се обърна изненадан от въпроса.

— Нали казахте, другарко, на който не му се слуша…

Тя не вярваше на ушите си. Често прилагаше този трик, за да усмири класа, но никой досега не беше посмял да си тръгне.

— Дай си бележника! — в очите й проблеснаха пламъчета, които не обещаваха нищо добро.

Класът притихна. Чуваше се грохотът на някакъв булдозер — вън пак разкопаваха улицата.

Досьо се подвоуми, после извади плахо бележника, като продължаваше да се оправдава:

— Защото нали вие казахте, да не преча на другите и че няма да се сърдите…

Учителката пишеше в бележника, без да му обръща внимание. Повечето деца седяха с наведени глави — какво му трябваше на Досьо да я дразни, ами ако изведнъж започне да изпитва?

Само Соня гледаше учителката и брадичката й потрепваше от възмущение. Косата й, вчесана на път, опъната и оплетена отзад в дълга плитка, й придаваше много сериозен вид. Освен това Соня имаше чудесни очи, чудесни и умни!

Учителката затвори бележника и го подаде на Досьо. Изляла гнева си в дълга забележка, тя сега изглеждаше спокойна. Нямаше ги и опасните пламъчета в очите й.

— Хайде сега навън!

Досьо прибра бележника си и тръгна да излиза, когато чу гласа на Соня:

— Не е честно да го гоните, другарко!

Досьо се обърна. Права, Соня гледаше решително учителката, гледаше я право в очите, гледаше я така, както може да гледа само човек, напълно убеден в това, което казва.

— Какво, какво? — попита учителката.

— Вие сама казахте, че който иска…

— Вън и ти! — кипна учителката. — Взимай си книжките и вън! — посочи й тя вратата. — Няма да търпя заради двама да страдат всички!

Соня не очакваше това. Очите й се напълниха със сълзи, но с чувство на достойнство тя си грабна чантата и двамата с Досьо излязоха.

— Тридесет и седма страница значи! — каза учителката, като се стараеше гласът й да звучи колкото се може по-спокойно, все едно, че нищо не се е случило.

 

 

В коридора от очите на Соня неудържимо рукнаха сълзи. Досьо се обърка. Само това му липсваше?

— Ти пък защо се намеси! — не знаеше какво да каже той.

Соня го изгледа през сълзи и хукна надолу по стълбите. Досьо, разбира се, я настигна, но тя му обърна гръб и продължи да хлипа. Плачеше не защото за първи път през живота й я гонеха от клас. Не и защото учителката постъпи несправедливо. Плачеше, защото Досьо не я разбра. Момичетата имат тази способност — да започнат да плачат за едно, а да завършат съвсем за друго.

— Чакай сега! — сложи Досьо ръка на рамото й, искаше да я успокои. — Престани да плачеш, имам работа.

Соня обаче продължаваше и Досьо се чудеше какво да прави. Не можеше да я зареже, не беше такъв човек. Соня единствена от целия клас стана да го защити. Дали пък и тя?…

Мисълта, която мина през главата му, го смути — той тайно обичаше Соня. Търсеше нейната компания и безумно се ядосваше, когато някое момче разговаря с нея. Изпитваше желание да му направи нещо лошо, да му извърти например ушите или носа. Просто ревнуваше. Беше чувал тази дума, но не знаеше какво точно означава. Докато един ден разбра. Беше миналата година, в пети клас, първия срок. Видя, че през голямото междучасие Соня разговаря с момче, една година по-малко от него. По-малко, по-малко, ама издокарано и стройно. Стана му неприятно, нищо повече, просто неприятно. И то не само защото Соня разговаряше с него, а и защото момчето беше стройно, а той — пълен. Останалите деца играят, а двамата са се подпрели на оградата и разговарят.

На следващия ден забеляза, че Соня и момчето си тръгват заедно от училище. И пак разговарят. Отново го хвана яд — не само че разговарят, а че когато му се случеше да бъде той със Соня, не знаеше за какво да говори. С момичетата малко му се връзваше езикът.

Един ден след училище видя, че Соня хвана момчето подръка (момчето се казваше Иван Димитров Стоилов — това Досьо беше вече проучил). Разбра, че между тях има любов, и се почувствува нещастен. Прибра се в къщи, просна се на леглото и когато го повикаха за обяд, не пожела да стане. Не бил гладен. Сложиха му веднага термометъра (досега два пъти беше отказвал да яде — единия път излезе някаква шарка, а втория — заушки), но не можаха да установят какво му е, защото, докато се суетяха около него, почувствува глад, забрави за Соня и за Иван Димитров Стоилов и се нахрани, както си знаеше.

На другия ден Соня и момчето дойдоха заедно на училище и това го сломи. През целия час, имаха математика, не чу нито дума от урока. Отдаден на черните си мисли, от време на време поглеждаше към Соня. И си представяше горе-долу следното: къщата на Соня гори, той минава оттам, чува вика й, хвърля се в пламъците, задавен от дим, влиза в стаята, грабва я в ръце… Глупости! Сам реши, че това са глупости. Не, най-хубаво е да умре. Идва целият клас заедно с класната и Русев. Кой знае защо, искаше му се и той да дойде. А най-отзад влизат Соня и Иван Димитров Стоилов. Подръка. Тогава Досьо скачай… Глупости, умрял човек не може да скача. И от къде на къде да умира заради някакъв си наконтен хлапак. При това глупав, сто на сто глупав! Най-добре…

Тук мислите му спряха. Почувствува, че някой стои прав до него. Никакъв шум в класа. Досьо не смееше да вдигне глава. Чак сега забеляза, че докато си е фантазирал, е драскал в тетрадката. Бе нарисувал една къща, от която излизаше дим. После имаше и ковчег, и хора около него — добре, че рисуваше лошо, иначе учителят щеше да се познае, застанал до ковчега с венец в ръка.

— И така, да продължим! — каза Русев и отмина, все едно, че нищо не е видял. Но след звънеца изчака Досьо и тръгна с него по коридора.

— Какво става с тебе? — попита го той.

— Нищо — отвърна Досьо.

— Слушай — каза му учителят, — да нямаш неприятности в къщи?… Или някаква беля си направил? Ако мога да ти помогна нещо, кажи!

— Нищо няма — повтори Досьо.

— Казвам ти за всеки случай, да знаеш — рече той и тръгна към учителската стая.

Досьо изпита дълбоко уважение и любов към учителя си. Благороден човек! Иван Димитров Стоилов никога нямаше да стане като него.

И Досьо намрази до смърт този Иван Димитров Стоилов, който го накара да влиза в горяща къща с риск на живота си, а после да лежи като последен глупак в някакъв ковчег и да го обсипват с цветя и сълзи.

Излезе на двора, намери го и го наби без всякакви обяснения. На другия ден пак го наби. Соня го нарече магаре, но това не го интересуваше — той вече я мразеше. Класната го повика и му се скара:

— Ти защо биеш братовчеда на Соня?

— Кого? — не разбра Досьо.

— Иван Димитров Стоилов! — каза класната.

Досьо се почувствува глупак (ревността винаги прави човека глупак) и отново обикна Соня, въпреки че на следния ден трябваше да доведе баща си в училище.

За всичко това Досьо си спомни, докато стоеше край Соня, която продължаваше да плаче. Сложи ръка на рамото й и този път тя не се дръпна. Досьо си помисли колко хубаво би било и Соня да го обича тайно, но веднага отхвърли тази възможност. Къде такова щастие!