Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Братя Мормареви. Задача с много неизвестни

Рецензент: Николай Янков

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Виолета Минчева

Художествен редактор: М. Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Лилия Вълчева

Издателство „Народна младеж“, София, 1976

ДП „Тодор Димитров“, София, 1976

История

  1. — Добавяне

12.
Чорапът започва да се разплита

Майор Петров, следовател от районното управление на милицията, барабанеше нервно с пръсти по бюрото си. Срещу него в меките кресла седяха като на тръни тримата разтревожени бащи и възмутената до дъното на душата си Соня. Тя току-що беше заявила и пред майора, че тримата й приятели не са никакви крадци, а помощници на Народната милиция, които дори са предложени за ордени (Досьо й се беше похвалил).

— Ако всичко това, което казва Соня, е вярно, да знаете, че ще ви дам под съд! — каза заплашително бащата на Патри.

— Вярно е, честна дума! — потвърди Соня.

— За какъв престъпник става дума! — чудеше се майорът.

— Ще ви дам под съд, запомнете това! — повтори заплахата си бащата на Патри.

— Досега не сме използували деца. Такава практика нямаме, другари! — каза майорът и натисна звънеца на бюрото си.

В стаята влезе старшина Младенов.

— Заповядайте, другарю майор!

— Доведете ги!

Старшината отдаде чест и излезе.

— Сега ще се изясни всичко. Те сами ще ни разкажат — обърна се майорът към родителите.

— А на вас какво казаха? — заинтересува се бащата на Досьо.

— Не съм ги разпитвал — отвърна майорът. — Изпратих веднага да ви повикат.

— Е, ясно — каза Досьовият баща. — Ще ви помоля да се срещнем някой път, другарю майор, за да си поприказваме. Аз съм журналист и искам да понапиша нещо. Напоследък, знаете…

Не се доизказа. Вратата се отвори. На прага застана Драган Теодосиев, собственикът на трабанта с осем цилиндъра. Като го видя, Соня скочи уплашена от мястото си.

— Ето го! — извика тя. — Този човек…

Но остана с отворена от учудване уста. Зад Драган Теодосиев стояха умърлушени, но не и отчаяни, тримата й приятели, а най-отзад — старшина Младенов.

— Свободен си! — каза майорът на старшината и се обърна към останалите. — Седнете!

Децата седнаха на столовете, наредени покрай стената, колкото се може по-далеч от бащите си. Не че се страхуваха, но докато се установи невинността им… Теодосиев седна до тях, но през два стола. Държеше се като сърдит.

Настъпи неловко мълчание, което ще използуваме, за да разкажем какво се случи с тримата, след като ги оставихме с вдигнати ръце в хола на нумизмата.

 

 

Живко се разтрепера. Патри го сви стомахът много жестоко, а Досьо усети как краката му се подкосяват. Иначе запазиха самообладание и се държаха достойно. Никой не се разплака. Нумизматът (не се съмняваха, че това е именно той) вдигна телефонната слушалка и взе да набира номер. Предположиха, че се обажда на съучастника си, онзи с папионката. Досьо се чудеше как да остави някаква следа на милицията. Но престана да се чуди, след като чу, че Теодосиев поиска да го свържат с дежурния в управлението. Съобщи, че в къщата му има обир, че е заловил крадците на местопрестъплението и поиска да изпратят веднага дежурната кола.

„Крадецът вика: дръжте крадеца!“, спомни си Досьо известната фраза, която и баща му използуваше в статиите си, и съвсем се успокои: явно Теодосиев неправилно преценяваше обстановката и това щеше да му коства много.

Чуха сирената на милиционерската кола. След малко ги отведоха с една „синя лампа“ в районното управление, майорът взе имената и адресите им и ги заключиха в една стая. Стояха така около час може би, след което старшина Младенов ги доведе тук, в кабинета на майор Петров, при бащите им.

 

 

— Разкажете вие! — обърна се майорът към Теодосиев.

— Сутринта не можах да запаля колата — започна Теодосиев. — Излязох без кола, имах много работа и затова за обяд не се прибрах. Около шест часа̀ доведох техник, който откри, че в ауспуха има набит картоф. Трябва да вземете мерки, другарю майор, напоследък в квартала има доста хулигански прояви. Онзи ден пък вентилите ми задигнаха.

— По-нататък! — подкани го майорът.

— Направихме един кръг с техника около квартала и се прибрах. Още на стълбите чух шум. Влязох и ги видях тези тримата. Бяха отворили чекмеджето на бюрото ми. Викнах им „горе ръцете“ и те ги вдигнаха. Аз оръжие нямам, само така, да ги сплаша. Останалото знаете. Съставихме и протокол. Не липсва кой знае какво, детинска работа, ама… Котката искаха да ми задигнат, моля ви се!

— Малолетни престъпници значи! — каза майорът и някак злорадо погледна към тримата бащи. Беше го яд на тях. Без да знаят, обвиняват милицията.

— Не е вярно — протестира Живко. — Той е нумизмат!

— Нумизмат съм! — потвърди мъжът.

— Призна си, нали? — каза зарадвано Патри.

Баща му скочи към него, но майорът успя навреме да му прегради пътя.

— Моля ви се, това е милиция. В къщи се разправяйте колкото си искате!

Бащата на Патри се върна в креслото, но юмруците му останаха свити.

— А сега нека спокойно да изясним положението! — подкани отново към спокойствие майорът, който се почувствува победител.

— Да кажа аз? — обади се Досьо. — Повикайте Васил, пиколото от хотел „София“.

— Защо Васил? — трепна нервно престъпникът. — Какво общо има тук Васил?

— Виждате ли? — тържествуваше Досьо. Предположи, че Теодосиев се е уплашил, тъй като е разбрал, че между тях, децата, и опитния разузнавач Васко — пиколото, има връзка. „Капанът щракна, господин Теодосиев, и в него се мяткате вие“ — искаше му се да извика, но реши да изчака събитията.