Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (38)

9.
Зодия „Дева“

Около пет часа̀ следобед Васко си гледаше ежедневните задължения на пиколо в хотела и никак не очакваше посещение от страна на бившите си помощници — беше ги уволнил и толкова. Само щяха да му докарат някоя беля на главата. Погълнат от работа и грижи, той ги забрави.

Но децата не бяха го забравили. След успешната акция те горяха от нетърпение час по-скоро да се явят при него и се реабилитират. Не отидоха в хотела направо от дома на Теодосиев, тъй като обиска приключиха в дванайсет без десет и трябваше да се приберат в къщи. Оставиха в щаба всички събрани компраматериали — една препълнена кожена пазарска торба и една канцеларска чанта, но не куфарче, а от стария модел.

Веднага следобед не успяха да се измъкнат — и при тримата се получиха засечки в къщи. Патри дори за малко щеше да отнесе наказание да не излиза, но се отърва с два шамара. Излишно е да се спираме обаче на дребни трудности — трудностите са, за да ги преодоляваме, а като ги преодолеем, не е необходимо три дни да се бием по гърдите. Важното е, че точно в пет без двайсет при обявена среща в три часа̀ тримата приятели се събраха и в пет часа̀ бяха вече в хотела. Като ги видя, Васко сложи заплашително ръце на кръста. В очите му се зачете тревога поради лошите предчувствия, които го обзеха веднага щом ги зърна.

— Колкото искаш компраматериали ти донесохме! — каза бързо Досьо, за да предотврати евентуално безапелационно изгонване.

Строгостта като че ли изчезна от лицето на Васко. Превърна се най-напред в недоумение, а като съгледа пазарската торба и канцеларската чанта — в ужас.

— К-к-какво е това? — заекна той.

— Компраматериалите! — каза Досьо.

Васко прехапа устни.

— Влезте! — отвори им той вратата на асансьора.

Мълчаха до четвъртия етаж, където слязоха. Васко ги заведе до врата с надпис „Офис“ и я отключи. Влязоха в тясна стая с легло, цяла стена дървени шкафове, маса и ютия за гладене.

— Е? — попита Васко.

Досьо изтърси пазарската чанта на леглото. Искаше да порази още от самото начало Васко. И успя. Васко се хвана за главата. По леглото се разпиляха монети, чуждестранни банкноти и пакетчетата, със сода бикарбонат. Украсената със седеф дървена табакера се килна на една страна, капакът й се отвари и офисът се изпълни с провлечена източна мелодия.

Тримата погледнаха гордо към Васко.

— Вие луди ли сте? — възкликна съкрушен той. — Всичко сте провалили. Сега ще разбере, че го следим, и ще видите какво ще стане!

Гордостта на тримата веднага се изпари. Разбраха каква беля са направили и наведоха глави. Чувствуваха се виновни и съжаляваха, че са се престарали. Очакваха присъдата на Васко. Бяха готови на всичко, само да поправят сторената грешка. Вместо да разобличат и обезвредят престъпника, бяха му помогнали да се измъкне от капана на Васко. Ето защо очакваха гневът на пиколото да се излее върху главите им. Но известно е, че изненадата е спътник на, всяка разузнавателно-криминална работа.

— Назначавам ви отново! — каза най-неочаквано Васко.

Те веднага заеха войнишката стойка „мирно“ и го гледаха в очите. Васко очевидно не се шегуваше, а наистина отново ги взимаше за свои помощници.

— Веднага ще трябва да върнете всичко, преди да се е прибрал!

Това беше по-висока цена, отколкото мислеха, че ще платят за необмислените си действия, но нищо не смееха да кажат.

— Хайде — подкани ги Васко, докато напъхваше в пазарската чанта пръснатите по леглото компраматериали. — И всичко на място да поставите. Дано ключът е още там, ако се е връщал, може да го е взел. Оставя го само когато очаква чистачка. — Постави пеещата седефена кутия най-отгоре и им подаде чантата. — Тръгвайте!

— А радиопредавателят? — попита Живко.

— Какъв радиопредавател? — не го разбра Васко.

— На онзи проклет нумизмат — показа му Живко голямата канцеларска чанта, която държеше в ръка.

Васко я грабна и я отвори. Отвътре изскочи уплашената до смърт котка, рипна върху масата за гладене, преобърна ютията, която с грохот падна на земята, и още по-подплашена се завря под леглото.

— Досьо чел за такова нещо — оправдаваше се Живко, — радиопредавател в корема на куче. Та решихме, че котката трябва да се провери.

— За пребиване сте! — обади се Васко изпод леглото, където се беше пъхнал, за да хване котката. — Кой даде идеята?

— Аз — доблестно си призна Досьо, въпреки че с това се прощаваше с ордена вероятно за цял живот.

Васко измъкна котката. Тя се мяташе отчаяно в ръцете му и се опитваше да го драска. Натика съпротивящото се животинче обратно в канцеларската чанта, затвори я и я подаде на Досьо.

— Кога си раждан? — попита го той.

— Дванадесети септември хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година — отвърна Досьо, като избягваше да гледа пиколото.

— Зодия „Дева“ значи! — каза Васил. — Може ли такова нещо бе? И аз съм „Дева“, ама… Хайде, бързайте! Бързайте, докато не се е прибрал!